Работих на две места повече от година — без излишни харчове, без излизания — просто спестявах за едно-единствено нещо: собствена кола. Това не беше просто метал и гуми за мен. Беше символ. Символ на свободата, на зрелостта, на това, че най-накрая мога да разчитам единствено на себе си. Всеки лев беше изкаран с пот, с лишения, с пропуснати срещи с приятели и безсънни нощи, в които препусках от едното работно място към другото. Едното беше в малко, уютно кафене, където ароматът на прясно смляно кафе се беше просмукал в дрехите и косата ми. Другото беше нощна смяна в един кол център, където монотонните гласове на клиенти отекваха в главата ми часове след като се приберях. Но си струваше. Поне така си мислех.
Денят настъпи. Онази сутрин се събудих с трепет, който не бях изпитвала от дете преди рожден ден. Слънцето срамежливо надничаше през завесите, сякаш и то знаеше за моя малък празник. Не закусих. Ръцете ми леко трепереха, докато включвах лаптопа. Отворих страницата на банката, въведох паролата си с ритуална бавност и сърцето ми заблъска в гърдите. Чаках страницата да зареди, а в съзнанието ми вече изникваше образът на малката сребриста кола, която бях харесала в една автокъща в покрайнините. Представях си как отварям вратата, усещам миризмата на нов интериор, как завъртам ключа и потеглям нанякъде, без посока, просто напред.
Страницата зареди. Погледнах сумата в сметката и дъхът ми спря. За секунда си помислих, че има грешка. Опресних страницата. После още веднъж. Но числото си стоеше там, подигравателно малко. Няколко лева и стотинки. Всичко останало, целият ми труд, всичките ми мечти, бяха изчезнали. Изпарили се бяха. Студена вълна заля тялото ми, последвана от изгаряща паника. Невъзможно. Просто е невъзможно.
Опитах се да мисля трезво. Може би е технически проблем. Или някой е пробил защитата на банката? Но дълбоко в себе си, в онази мрачна част на душата, където се крият най-лошите ни страхове, аз вече знаех. Имаше само един човек, който имаше достъп до тази сметка. Бях ѝ дала достъп в случай на спешност, защото тя беше моята майка. Защото ѝ вярвах.
Излязох от стаята си като в транс. Всекидневната беше тиха. Майка ми, Силвия, седеше на дивана и гледаше сутрешния блок по телевизията с чаша кафе в ръка. Изглеждаше спокойна, както всяка друга сутрин. Тази гледка, това нейно абсолютно спокойствие, ме взриви.
— Къде са парите? — гласът ми беше дрезгав, едва познаваем.
Тя дори не трепна. Бавно се обърна към мен, а в очите ѝ нямаше и следа от изненада. Сякаш беше очаквала този въпрос. Сякаш го беше репетирала.
— Добро утро, Михаела. Искаш ли кафе?
— Не искам кафе! — изкрещях аз, усещайки как сълзите започват да парят в очите ми. — Питам те къде са парите от сметката ми! Всичките пари!
Тя въздъхна. Една дълбока, уморена въздишка, сякаш аз я натоварвах с проблемите си. Сякаш аз бях виновната.
— Трябваха ми.
Това беше. Само две думи. Не „извинявай“, не „ще ти ги върна“, не „случи се нещо ужасно“. Просто „трябваха ми“. Сякаш имаше пълното право да посегне на живота ми, да го изтръгне от ръцете ми и да го използва за своите нужди.
— Трябвали са ти? — повторих невярващо. — Трябвали са ти? Година и половина от живота ми бяха в тази сметка! Година и половина безсъние, без приятели, без нищо! За какво са ти трябвали? За какво може да ти трябва такава сума пари, че да ограбиш собствената си дъщеря?
Силвия остави чашата си на масата. Движенията ѝ бяха премерени, почти аристократични. Погледна ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна.
— Има неща, които не разбираш, Михаела. Направих го за доброто на семейството.
— Доброто на семейството? — смехът ми беше истеричен. — Моята кола ли беше заплаха за доброто на семейството? Моята независимост ли?
Тя сви устни.
— Не бъди драматична. Това са само пари. Ще ги изкараш пак.
„Само пари.“ Думите ѝ прокънтяха в ушите ми. За нея може би бяха само пари. За баща ми, Асен, един вечно зает бизнесмен, за когото парите растяха по дърветата, това беше смешна сума. Но за мен не бяха. За мен бяха време. Бяха жертва. Бяха бъдеще.
— Искам си ги обратно — казах с леден тон, който сама не познах. — Искам си ги до стотинка. Веднага.
Тя се изправи. Внезапно изглеждаше по-висока, по-властна.
— Това е невъзможно. Парите ги няма. Изхарчени са.
Светът около мен се завъртя. Усетих как краката ми омекват. Опрях се на стената, за да не падна.
— За какво? — прошепнах, а в гласа ми вече нямаше гняв, само празнота. — Мамо, за какво?
Тя се приближи до мен, опита се да ме докосне, но аз се отдръпнах сякаш ме беше опарила.
— Един ден ще разбереш — каза тихо тя. — И ще ми бъдеш благодарна. Сега просто ми повярвай.
Но аз не можех да ѝ повярвам. Доверието беше счупено, разтрошено на хиляди парченца, точно като мечтата ми за сребристата кола. В този момент разбрах, че не съм загубила само парите си. Бях загубила майка си. Или по-скоро, бях загубила илюзията за това каква е тя. Зад привидната ѝ загриженост се криеше нещо друго. Нещо тъмно и тайно, което беше погълнало не само моите спестявания, но и цялото ни семейство. Това беше само началото. Усещах го с всяка фибра на съществото си. И бях решена да разбера истината. На всяка цена.
Глава 2
Следващите няколко дни бяха мъчение. Къщата, която някога беше моето убежище, се превърна в бойно поле на тишината. Всяка дума беше премерена, всеки поглед — зареден с неизказани обвинения. Аз и майка ми се движехме като призраци една покрай друга, а въздухът между нас беше толкова гъст от напрежение, че можеше да се разреже с нож. Баща ми, Асен, както обикновено, беше твърде погълнат от своята бизнес империя, за да забележи бурята, която се вихреше под покрива му. За него всичко беше наред, докато фасадата на перфектното семейство беше непокътната.
Брат ми, Даниел, студент в престижен университет, се прибираше само за уикендите. Обикновено неговото присъствие внасяше живот и смях в къщата, но този път беше различно. Той изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите, и постоянно проверяваше телефона си с нервно изражение. Опитах се да говоря с него, да му споделя какво се е случило, но той ме отбягваше, намирайки си извинения да излезе от стаята. Нещо не беше наред и с него. Сякаш цялото семейство се разпадаше пред очите ми, а аз бях единствената, която го виждаше.
В събота вечер баща ми реши, че трябва да имаме „семейна вечеря“. Това беше едно от неговите правила. Веднъж седмично трябваше да седнем заедно на масата и да се преструваме, че сме близки и сплотени. Обикновено мразех тези вечери, но сега, странно, ги очаквах с нетърпение. Това беше моят шанс. Моят шанс да извадя истината наяве пред всички.
Масата беше подредена безупречно, както винаги. Скъпият порцелан блестеше под светлината на кристалния полилей. Майка ми беше приготвила любимото ястие на баща ми. Усмивката ѝ беше на място, но не достигаше до очите ѝ. Даниел се ровеше в чинията си, без да казва и дума. Баща ми седеше в челото на масата, излъчвайки онази аура на власт и контрол, която го заобикаляше и в офиса.
— Е — започна той, след като си наля чаша скъпо червено вино. — Как мина седмицата? Михаела, как е в кафенето? Спестяванията за колата вървят ли добре?
Въпросът му увисна във въздуха. Почувствах как погледите на майка ми и Даниел се забиха в мен. Ето го. Моментът.
Поех си дълбоко дъх.
— Всъщност, татко, има проблем със спестяванията. Всъщност, вече ги няма.
Баща ми вдигна вежда.
— Как така ги няма? Да не си ги изхарчила за нещо?
— Не, не съм — отговорих аз, гледайки право в майка ми. — Мама ги е взела. Всичките.
В стаята настъпи мъртва тишина. Само тиктакането на стария стенен часовник нарушаваше покоя. Асен бавно остави вилицата си. Той не повиши тон. Никога не го правеше. Най-страшен беше, когато говореше тихо.
— Силвия, какво означава това?
Майка ми пребледня.
— Аз… имахме нужда. Беше спешно.
— Спешно? — гласът на баща ми беше леден. — Ако имаме нужда от нещо спешно, аз съм човекът, който решава проблема. Защо не си говорила с мен? Откога взимаме парите на децата си?
— Не исках да те притеснявам. Ти си толкова зает… — започна да се оправдава тя.
— Не ме притеснявай? — той се изсмя, но в смеха му нямаше и капка веселие. — Притесняваш ме в момента, Силвия. Притесняваш ме много. За какво ти трябваше тази сума?
Майка ми мълчеше. Погледна към Даниел с отчаяна молба в очите. Брат ми беше забил поглед в чинията си, раменете му бяха превити, сякаш тежестта на света беше върху тях. И тогава разбрах. Като светкавица, която прорязва нощното небе.
— Заради него е, нали? — казах аз, а гласът ми трепереше от новооткрита ярост. — Парите са за Даниел. В каква каша си се забъркал пак?
Даниел вдигна глава. В очите му имаше страх. Чист, неподправен ужас.
— Не знам за какво говориш.
— О, знаеш много добре! — изправих се аз, вече неспособна да сдържам емоциите си. — Вечните му „проблеми“! Колко пъти трябва да го спасяваме? Какво е този път? Залози? Казино? Или нещо по-лошо?
— Михаела, седни! — заповяда баща ми.
— Няма да седна! — отвърнах аз. — Искам да знам за какво отидоха парите ми! Искам да знам защо моят труд трябва да плаща за неговите грешки!
— Това са семейни работи! — извика майка ми.
— Не, това е кражба! — отвърнах аз.
— Достатъчно! — Гласът на Асен проехтя в стаята като гръм. Всички замлъкнахме. — Даниел. Погледни ме.
Брат ми бавно вдигна поглед към баща ни.
— Кажи ми истината. Сега.
Даниел преглътна.
— Имах… малък финансов проблем. Едно лошо вложение. Мама просто ми помогна да се измъкна. Всичко е наред вече.
— Лошо вложение? — баща ми го гледаше проницателно. — Какво „вложение“ може да направи един студент, което да изисква такава сума?
— Беше… онлайн платформа. Много сложно е за обяснение. Но ви казвам, приключи.
Лъжеше. Усещах го. Всички го усещахме. Но баща ми, за моя изненада, реши да не настоява. Може би не искаше да разрови мръсотията пред мен. Може би искаше да запази илюзията за контрол.
Той се обърна към мен.
— Михаела, ще получиш парите си обратно. Аз ще ти ги дам.
— Не ги искам от теб! — отговорих аз. — Искам ги от нея! Искам да поеме отговорност!
— Ще направим така, както аз кажа — отсече той с тон, който не търпеше възражение. — Въпросът е приключен. Сега ще се дохраним като нормално семейство.
Но ние не бяхме нормално семейство. Тази вечеря беше фарс. Всеки залък ми засядаше в гърлото. Фасадата беше пропукана. Бях видяла какво се крие зад нея — мрежа от лъжи, тайни и страх. Баща ми може и да смяташе въпроса за приключен, но за мен той тепърва започваше. Щях да стигна до дъното на тази история, дори ако това означаваше да разруша крехкия свят, който наричахме „семейство“.
Глава 3
След катастрофалната вечеря, напрежението в къщата стана почти физически осезаемо. Баща ми преведе парите в сметката ми още на следващата сутрин с кратко съобщение: „Въпросът е приключен.“ Но за мен не беше. Това не бяха моите пари. Това бяха неговите. Парите, спечелени с моя труд, бяха изчезнали в някаква черна дупка, наречена „проблемите на Даниел“, а виновникът, майка ми, се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
Реших, че трябва да променя тактиката. Директните сблъсъци не водеха до никъде. Трябваше да разбера какво точно се случва с Даниел. Защо беше толкова уплашен? Какво беше това „лошо вложение“?
Започнах да го наблюдавам. Забелязах как телефонът му вибрираше постоянно и как той трепваше при всеки нов сигнал. Веднъж го видях да говори в градината, гласът му беше приглушен, но изпълнен с паника. „Нямам ги! Казах ви, че ще намеря начин!“, повтаряше той. Когато ме видя, веднага затвори и се опита да изглежда спокоен, но не успя.
Една вечер, докато той беше под душа, не се сдържах. Поколебах се за секунда, знаейки, че това, което се каня да направя, е грешно. Но отчаянието беше по-силно от морала ми. Влязох в стаята му и взех телефона му. Сърцето ми биеше лудо, докато го отключвах — за щастие, знаех паролата му.
Отворих съобщенията. Това, което видях, смрази кръвта ми. Не бяха от приятели или колеги. Бяха заплахи. Ясни, директни и брутални. Съобщения от непознат номер, в които се говореше за „дълг“, „лихви“ и „последствия“. Едно от тях гласеше: „Мислиш си, че като баща ти е голяма работа, си недосегаем? Ние намираме начини. Знаем къде учиш. Знаем къде живее сестра ти.“
Сестра ти. Аз.
В този момент гневът ми към него се изпари и беше заменен от леден страх. Това не беше просто „лошо вложение“. Това беше нещо много, много по-сериозно. Той не дължеше пари на банка или на приятел. Дължеше пари на хора, които не се шегуваха.
Върнах телефона на мястото му секунди преди Даниел да излезе от банята. Той не забеляза нищо. Но аз вече го гледах с други очи. Той не беше просто разглезен и безотговорен. Той беше в капан. И беше вкарал и нас в него.
На следващия ден реших, че ми трябва помощ. Някой извън семейството. Някой, който може да мисли трезво и да ми даде съвет. Спомних си за Мартин. Той беше син на стари семейни приятели, с няколко години по-голям от мен. Беше завършил право и наскоро беше отворил собствена малка кантора. Не се бяхме виждали отдавна, но винаги го помнех като умен и уравновесен.
Намерих номера му и му се обадих. Гласът му беше топъл и спокоен, точно както го помнех.
— Михаела? Колко се радвам да те чуя! Как си?
— Не много добре, всъщност — отговорих аз. — Имам нужда от съвет. Правен съвет.
Уговорихме си среща за следващия следобед в офиса му. Кантората му беше малка, но модерна, с големи прозорци, гледащи към оживена улица. Мартин ме посрещна с усмивка.
— Разказвай, какво се е случило?
Разказах му всичко. От самото начало. За работата на две места, за мечтата за колата, за празния банков акаунт, за лъжите на майка ми и брат ми, за заплашителните съобщения. Докато говорех, той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само кимаше от време на време. Когато свърших, в стаята се възцари тишина.
— Уау — каза накрая той. — Това е… сложно.
— Сложно е меко казано — въздъхнах аз. — Чувствам се напълно сама в това. Не знам какво да правя. Част от мен иска да отиде в полицията, но ме е страх за Даниел. Част от мен иска да каже на баща ми, но се страхувам от реакцията му. Той ще го унищожи.
Мартин се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
— Добре, нека да разгледаме фактите. Първо, парите. Технически, това, което майка ти е направила, е незаконно присвояване. Щом е имала достъп до сметката ти, но не и твоето съгласие да изтегли такава сума за цели, които не са твои, това е престъпление. Можеш да подадеш жалба.
— И да вкарам собствената си майка в затвора? — попитах горчиво.
— Не казвам, че трябва да го направиш. Казвам, че това е твоята правна позиция. Това е твоят коз, ако решиш да го използваш.
Той замълча за момент.
— Второ, и по-важното, е заплахата към брат ти и към теб. Това е изнудване и е много сериозно. Тук полицията трябва да се намеси. Тези хора са престъпници.
— Но Даниел ще пострада! Те ще го намерят!
— Полицията има начини да се справи с такива ситуации, Михаела. Програми за защита на свидетели, контролирани операции… Не е като по филмите, но има опции. Въпросът е дали Даниел ще е склонен да сътрудничи. От това, което ми разказваш, той е уплашен до смърт и вероятно ще отрече всичко.
Думите му бяха разумни, но не носеха утеха. Всичко звучеше толкова сложно и опасно.
— Значи съм в патова ситуация.
— Не съвсем — каза Мартин. — Имаш избор. Можеш да продължиш да се опитваш да решиш това вътре в семейството. Но както виждаш, това води до още лъжи и тайни. Или можеш да предприемеш действия, които ще бъдат болезнени в краткосрочен план, но може да спасят брат ти и дори цялото ви семейство в дългосрочен. Тези хора няма да се спрат. Парите, които майка ти им е дала, са само началото. Те ще искат още. И още. Докато не изцедят всичко, което могат.
Изведнъж ми стана студено. Той беше прав. Това нямаше да спре. Майка ми не беше решила проблема. Тя просто го беше отложила, правейки го по-голям.
— Какво да направя първо? — попитах аз, а гласът ми беше едва чуваем.
— Първо — каза Мартин и се наведе напред, — трябва да говориш отново с майка си. Но този път не с гняв. С фактите. Кажи ѝ, че знаеш за заплахите. Кажи ѝ, че знаеш, че опасността не е отминала. Виж какво ще ти каже. Нейната реакция ще определи следващата ти стъпка.
Тръгнах си от кантората на Мартин с тежко сърце, но и с някаква яснота. Вече не бях просто жертва. Бях човек, който има информация и opciones. Трябваше да се изправя срещу майка си отново. Но този път щях да бъда подготвена.
Глава 4
Върнах се у дома с решителност, която не бях изпитвала досега. Изчаках баща ми да тръгне за една от своите безкрайни бизнес вечери. Даниел се беше заключил в стаята си, вероятно вглъбен в своите страхове. Бяхме само аз и майка ми.
Намерих я в кухнята, миеше чиниите от вечерята с отнесено изражение. Тишината беше натежала, изпълнена с неизказани думи. Застанах на вратата и просто я наблюдавах за момент. Изглеждаше толкова крехка под суровата кухненска светлина. Кой би предположил, че тази жена е способна на такива лъжи и предателства?
— Трябва да говорим — казах тихо.
Тя не се обърна.
— Няма какво повече да се каже, Михаела. Баща ти ти върна парите.
— Не става въпрос за парите вече — приближих се и застанах до нея. — Става въпрос за Даниел. И за заплахите.
Ръцете ѝ спряха да се движат. Водата продължаваше да тече, но тя стоеше неподвижна, вперила поглед в мивката.
— Не знам за какво говориш.
— Знам, че са го заплашвали. Знам, че са заплашвали и мен — казах аз, а гласът ми беше равен и твърд. — Видях съобщенията в телефона му.
Тя затвори очи. Раменете ѝ се отпуснаха в знак на поражение. Бавно спря водата и се обърна към мен. Лицето ѝ беше бледо, а в очите ѝ видях сълзи. За първи път от началото на този кошмар видях в нея нещо различно от студенина и оправдания. Видях страх.
— Как можа да го направиш? Да му ровиш в телефона?
— Как можа ти да ми откраднеш спестяванията и да ме лъжеш в очите? — контрирах аз, но без предишната ярост. Сега имах нужда от отговори, не от скандал.
Тя седна на един от кухненските столове, сякаш краката ѝ вече не я държаха.
— Ти не разбираш… — прошепна тя. — Той беше толкова уплашен. Тези хора… те не са шега. Казаха, че ако не намери парите до края на седмицата, ще го… ще го наранят. Казаха, че знаят всичко за нас. За теб, за баща ти…
— И ти реши, че най-добрият начин да се справиш е да вземеш тайно моите пари? Защо не каза на татко? Той щеше да се оправи с тях за минути!
— Не! — извика тя, а в гласа ѝ се долови паника. — Точно това не трябваше да става! Баща ти… той има свои правила. Той не прощава слабост. Щеше да унищожи Даниел. Щеше да го изхвърли, да се отрече от него. Знаеш какъв е! За него репутацията и силата са всичко. Синът му да е затънал в дългове към лихвари? Това щеше да го съсипе. И щеше да си го изкара на Даниел.
Думите ѝ имаха ужасяващ смисъл. Баща ми наистина беше такъв. Студен, пресметлив, безкомпромисен. Светът му се делеше на силни и слаби, на победители и губещи. Даниел, в неговите очи, щеше да бъде губещ.
— Мислех, че мога да се справя сама — продължи майка ми, а гласът ѝ вече беше ридание. — Мислех, че ако им платя, ще го оставят на мира. Твоите пари бяха най-бързият начин. Нямаше време за друго. Моля те, Михаела, опитай се да ме разбереш. Направих го, за да защитя брат ти.
Тя плачеше открито, а сълзите се стичаха по лицето ѝ. Беше съсипана. В този момент я видях не като крадец, а като уплашена майка, притисната до стената, взела отчаяно и грешно решение. Гневът ми започна да се топи, заменен от горчива смесица от съжаление и разочарование.
— Но те не са спрели, нали? — попитах тихо. — Парите не са били достатъчни.
Тя поклати глава, без да може да говори.
— Искат още. Лихвите… те растат всеки ден.
Седнах срещу нея. Кухнята изведнъж ми се стори твърде малка, а стените сякаш се свиваха около нас. Бяхме две жени, уловени в капана на мъжките грешки — безотговорността на Даниел и гордостта на Асен.
— Какво ще правим? — попитах, осъзнавайки с ужас, че използвам множествено число. Нейният проблем вече беше и мой.
— Не знам — прохлипа тя. — Продадох някои от бижутата си, тези, които баща ти не забелязва. Но не е достатъчно. Мислех да изтегля заем…
— Не! — прекъснах я аз. — Без повече тайни и заеми! Това само ще влоши нещата. Трябва да има друг начин.
Тя ме погледна с надежда.
— Какъв?
Поколебах се. Да ѝ кажа ли за Мартин? Да въвлека ли външен човек в нашата семейна кал? Но какъв друг избор имахме?
— Има един човек. Адвокат. Син на стари приятели. Казва се Мартин. Говорих с него.
Лицето на майка ми се изкриви от ужас.
— Адвокат? Полиция? Не, Михаела, не! Те ще унищожат Даниел!
— Те вече го унищожават! — повиших тон аз. — Не виждаш ли? Живеем в страх! Той не смее да излезе от стаята си! Ти продаваш бижутата си! Аз бях ограбена! Докога ще продължава това? Докато не ни вземат и къщата ли?
Тя мълчеше. Думите ми висяха във въздуха, тежки и неоспорими.
— Мартин каза, че има начини — продължих по-меко. — Начини да се справим с това, без да излагаме Даниел на показ веднага. Но трябва да му се доверим. Трябва да спрем да се крием.
Майка ми избърса сълзите си с опакото на ръката си. В очите ѝ се четеше борба. Борба между майчиния инстинкт да крие и защитава на всяка цена и осъзнаването, че нейните методи са се провалили.
— Нека да помисля — каза тя накрая. — Дай ми една нощ.
Кимнах. Беше повече, отколкото очаквах. Тази нощ щях да ѝ дам. Но знаех, че времето ни изтича. И че каквото и решение да вземеше тя, аз вече бях взела своето. Нямаше да позволя този мрак да погълне и мен.
Глава 5
Докато в нашата къща се разиграваше тиха драма, светът на баща ми, Асен, продължаваше да се върти с обичайната си бясна скорост. За него проблемите у дома бяха просто досаден шум, който можеше да бъде заглушен с пари. Истинският живот, истинската битка, се водеше другаде – в лъскавите офиси, в задимените барове, където се сключваха сделки за милиони, и в дискретните апартаменти, където се водеха други, по-интимни преговори.
Офисът му заемаше целия последен етаж на стъклена сграда в сърцето на града. Гледката беше спираща дъха, но Асен рядко я забелязваше. Погледът му беше винаги насочен към числата на екрана, към графиките, които се движеха нагоре или надолу, определяйки настроението му за деня. Той беше изградил своята империя от нищото, с желязна воля и безскрупулна амбиция. Беше човек, който вярваше в контрола. Контрол над бизнеса си, над парите си и над семейството си. Всяко отклонение от плана, всяка проява на слабост, беше заплаха, която трябваше да бъде неутрализирана.
Тази вечер той не беше на бизнес вечеря. Беше в елегантен апартамент, който не фигурираше в нито един от имотните му регистри. Апартаментът принадлежеше на Ивелина.
Ивелина беше неговата тайна. Неговата клапа за изпускане на налягането. Тя беше млада, ослепително красива и изключително умна. За разлика от Силвия, която с годините се беше превърнала в олицетворение на домашния уют и тихата тревожност, Ивелина беше огън. Тя го предизвикваше, караше го да се чувства жив, силен, желан. С нея той не беше баща и съпруг. Беше просто Асен – мъжът, който може да има всичко.
— Изглеждаш напрегнат тази вечер — каза тя, докато му подаваше чаша уиски. Беше облечена в копринен халат, който едва прикриваше перфектното ѝ тяло.
Асен пое чашата и отпи голяма глътка.
— Дреболии. Проблеми у дома.
— О, не ми казвай, че Силвия пак се е оплакала от градинаря — изсмя се Ивелина.
— Нещо с децата — отвърна той пренебрежително. — Момчето е направило някаква глупост, а момичето се държи драматично. Силвия, разбира се, прави от мухата слон. Оправих нещата.
— Винаги ги оправяш — промърка тя, сядайки в скута му. Пръстите ѝ нежно масажираха слепоочията му. — Ти си човекът, който решава проблеми. Затова си на върха.
Той затвори очи, наслаждавайки се на докосването ѝ. Да, той решаваше проблеми. Но напоследък проблемите ставаха все повече. Един голям конкурент се опитваше да му отмъкне ключов договор. Данъчните власти ровеха около една от офшорните му сметки. А сега и тази глупост с Даниел. Той знаеше, че синът му лъже. „Лошо вложение“ – каква нелепост. Асен беше сигурен, че става въпрос за хазарт или жени. Слабости. Неща, които той презираше. Беше решил да не задълбава на семейната вечеря, за да не развали напълно вечерта и да не даде повече власт на Михаела с нейната праведна ярост. Но щеше да се занимае с Даниел. По неговия начин. Тихо и ефективно.
— Понякога се уморявам, Ивелина — призна той, изненадвайки дори себе си. — Уморявам се да бъда винаги силният.
— Тогава не бъди — прошепна тя в ухото му. — Поне не тук. Тук можеш да бъдеш какъвто поискаш.
Присъствието ѝ беше като наркотик. Забравяше за напрегнатия ден, за фалшивите усмивки, за вечно тревожния поглед на Силвия. Тук, в този апартамент, всичко беше просто. Имаше само желание и забрава.
Но дори и тук, в обятията на любовницата си, сянката на семейството му го преследваше. Той беше взел решение за Даниел. Щеше да го изпрати за една година в чужбина. В някой от европейските клонове на фирмата. Уж на стаж. Всъщност, за да го отдалечи от лошото му обкръжение и да го вкара в правия път. Далеч от очите, далеч от проблемите. А Михаела… тя беше получила парите си. Какво повече искаше? Беше добро момиче, но твърде емоционална. Като майка си. Трябваше да се научи, че в реалния свят нещата не винаги са справедливи. Понякога се налагат жертви в името на по-голямото добро – в случая, запазването на семейната чест.
Телефонът му извибрира на масата. Беше съобщение от личния му асистент. „Проверката, която наредихте, е готова. Прикачен файл.“
Асен внимателно отмести Ивелина от себе си и взе телефона. Преди няколко дни, след като усети, че нещо не е наред, беше наредил дискретна проверка на сина си. Не обичаше изненадите. Отвори файла. Беше кратък доклад от частен детектив. Няколко страници текст и няколко снимки, направени от разстояние.
Сърцето му пропусна удар. Не беше хазарт. Беше много по-зле. На снимките се виждаше как Даниел се среща с двама мъже с дебели вратове и лош външен вид. Мястото беше заден двор на съмнително заведение. Лицето на Даниел беше изкривено от страх. В доклада се споменаваше име. Име на известен лихвар, свързан с подземния свят. Човек, с когото дори Асен не би искал да има вземане-даване. И сумата. Сумата беше пет пъти по-голяма от това, което Силвия беше взела от сметката на Михаела.
Студена ярост обзе Асен. Ярост не към лихварите, а към сина му. За глупостта му. За слабостта му. За това, че е позволил тази мръсотия да се докосне до името на семейството. И ярост към Силвия. За това, че го е излъгала. Че се е опитала да скрие нещо толкова сериозно от него. Тя не просто беше взела парите на дъщеря им. Тя беше финансирала престъпници. Беше ги поканила в живота им.
Той затвори телефона с рязко движение. Вечерта му беше съсипана. Усещането за контрол се беше изпарило. Врагът не беше конкурент в бизнеса. Врагът беше проникнал в дома му. И той щеше да го изкорени. Безмилостно.
Глава 6
На следващата сутрин се събудих с тежест в стомаха. Майка ми все още не ми беше дала отговор. Цяла нощ се бях въртяла в леглото, представяйки си различни сценарии, всеки по-лош от предишния. Когато слязох за закуска, тя вече беше там, седнала на масата с чаша недокоснато кафе. Изглеждаше така, сякаш не беше мигнала.
— Съгласна съм — каза тя, преди да успея да кажа каквото и да било. Гласът ѝ беше тих, но твърд. — Ще говоря с твоя приятел. С Мартин.
Въздъхнах с облекчение. Беше малка стъпка, но беше стъпка в правилната посока. Уговорихме среща за по-късно същия ден, като излъгахме, че отиваме на пазар, за да не предизвикаме подозрения у Даниел или баща ми, ако случайно се прибереше по-рано.
Пътят до кантората на Мартин беше мълчалив. Майка ми гледаше през прозореца, а ръцете ѝ бяха стиснати здраво в скута. Виждах колко ѝ е трудно. Цял живот беше решавала проблемите си в рамките на четирите стени на дома, разчитайки на закрилата на съпруга си. Сега трябваше да разкрие най-срамните ни тайни пред непознат.
Мартин ни посрещна спокойно и професионално. Настани ни в офиса си и ни предложи кафе. Майка ми отказа. Аз приех, макар че ръцете ми трепереха леко.
— Госпожо — започна Мартин с мек тон. — Михаела ми разказа накратко за ситуацията. Разбирам колко е трудно за вас, но за да ви помогна, трябва да знам всичко. Всяка подробност.
Силвия пое дълбоко дъх и започна да говори. Разказа му как Даниел се е прибрал преди няколко седмици, напълно съсипан. Признал ѝ, че е взел пари назаем от „неподходящи хора“, за да покрие загуби от онлайн търговия с акции, в която го бил въвлякъл негов колега. Сумата първоначално била малка, но с натрупването на лихвите станала непосилна. Започнали заплахите. Първо по телефона, после и лично. Една вечер го причакали пред квартирата му и го „посъветвали“ да намери парите бързо. Тогава тя решила да действа.
— Колко точно е дългът в момента? — попита Мартин, докато си водеше бележки.
Майка ми прошепна сума, която ме накара да се задавя с кафето си. Беше много повече, отколкото си представях. Парите от моята сметка бяха просто капка в морето.
Мартин не трепна.
— Имате ли някакви документи? Договор за заем?
Тя поклати глава.
— Нищо. Всичко е било на ръка. На „доверие“.
— Разбира се — въздъхна Мартин. — Това е стандартна практика при тях. Така жертвата няма никакво правно основание, на което да стъпи. Дългът е доказуем само чрез техните методи – заплахи и насилие.
— И какво правим сега? — попитах аз. — Можем ли да ги съдим?
— Да съдите кого? — отвърна Мартин. — Нямаме имена, нямаме доказателства, нямаме договор. Една жалба в полицията, базирана на разказа на Даниел, е дума срещу дума. Те ще отрекат всичко, а синът ви ще бъде изкаран лъжец и ще си навлече още по-големи проблеми.
Надеждата, която бях започнала да тая, започна да се изпарява.
— Значи няма изход? — каза майка ми отчаяно.
— Не казах това — отвърна Мартин. — Просто директният път е затворен. Трябва да подходим по-умно. Има няколко варианта. Първият е да се опитаме да договорим изплащане на дълга. Мога да се свържа с тях чрез посредник и да се опитам да уредя споразумение – изплащане на главницата срещу опрощаване на част от лихвите. Но това изисква да имате парите.
Майка ми сведе глава. Нямахме ги.
— Вторият вариант е по-рискован, но може да бъде по-ефективен. Трябва да съберем доказателства. Да ги провокираме да направят грешка. Да запишем заплахите им, да ги заснемем. Да изградим случай, който полицията не може да пренебрегне.
— Но това е опасно! — възкликна Силвия. — Ще изложим Даниел на риск!
— Даниел вече е изложен на риск — отвърна Мартин твърдо. — Всеки ден, в който той им дължи пари, е риск. Въпросът е дали ще продължим да бъдем пасивни жертви, или ще поемем инициативата.
Той се обърна към мен.
— Михаела, баща ти знае ли цялата истина? Знае ли реалния размер на дълга?
— Не — отговорих. — Той мисли, че става въпрос за сумата, която мама е взела от мен. И че проблемът е решен.
— Това е най-големият ни проблем в момента — заключи Мартин. — Вашият съпруг, госпожо, е влиятелен човек. Той има ресурси, които ние нямаме. Но е и непредвидим, както разбирам. Ако го въвлечем, може както да реши проблема, така и да го взриви в лицето на всички ни.
В стаята отново настъпи тишина. Изборът беше пред нас. Да се опитаме да съберем огромна сума пари, каквато нямахме. Да започнем опасна игра на котка и мишка с престъпници. Или да хвърлим бомбата в краката на баща ми и да се надяваме да не избухне.
— Има и още нещо — каза Мартин, сякаш ситуацията не беше достатъчно сложна. — Тези хора не са случайни. Фактът, че са се насочили към сина на толкова известен бизнесмен, не е съвпадение. Те знаят, че имате пари. Може би дори знаят повече за бизнеса на съпруга ви, отколкото предполагате. Възможно е това да не е просто лихварство. Може да е начин да се доберат до баща ви. Да го направят уязвим.
Думите му ме накараха да потреперя. Картината ставаше все по-голяма и по-страшна. Това вече не засягаше само откраднатите ми пари или глупостта на брат ми. Това засягаше сигурността на цялото ни семейство, основите на света, който баща ми беше изградил.
Тръгнахме си от офиса на Мартин по-объркани и уплашени от всякога. Той ни беше дал правни опции, но всяка от тях водеше до несигурност и риск.
— Трябва да кажем на баща ти — казах на майка ми, докато се качвахме в колата.
Тя ме погледна с ужас.
— Не мога, Михаела. Не мога. Той ще ме намрази. Ще намрази и Даниел.
— Мамо, вече нямаме избор! — почти изкрещях аз. — Не разбираш ли? Те може да го използват, за да съсипят бизнеса му, да ни съсипят всички! Неговата гордост не струва повече от живота на сина му!
Тя не отговори. Просто запали колата и потегли. Но аз знаех, че в този момент беше взето решение. Може би не от нея, но от мен. Ако тя не искаше да говори с Асен, тогава аз щях да го направя. Край на тайните. Край на лъжите. Време беше баща ми да се събуди и да види в какво се е превърнал домът му, докато той е строял своята империя.
Глава 7
Когато се прибрахме, Даниел беше във всекидневната. Необичайно. Обикновено стоеше затворен в стаята си. Изглеждаше по-зле от всякога. Лицето му беше пепелявосиво, а ръцете му трепереха неконтролируемо. Държеше телефона си и го гледаше така, сякаш е змия, готова да го ухапе.
— Какво има? — попитах, макар че вече се страхувах от отговора.
Той не каза нищо, просто ми подаде телефона. На екрана имаше снимка. Снимка на мен, направена същия ден, докато влизах в колата с майка ми пред кантората на Мартин. Беше направена от разстояние, леко размазана, но бяхме ние. Под снимката имаше текст: „Харесваме адвокатите. Те правят нещата по-интересни. И по-скъпи. Имаш 24 часа.“
Краката ми се подкосиха. Те са ни следили. Знаели са всяка наша стъпка. Опитът ни да бъдем хитри се беше обърнал срещу нас. Сега нещата бяха лични. Бяха ме превърнали в мишена.
Майка ми извика и се свлече на дивана. Даниел започна да крачи из стаята като животно в клетка.
— Казах ви! Казах ви да не правите нищо! Казах ви да не се забърквате! Сега какво? Сега какво ще правим?
— Ще се успокоиш! — извиках аз, опитвайки се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах. — Паниката няма да ни помогне!
— Паниката ли? — изкрещя той. — Те са те снимали, Михаела! Заплашват те заради мен! Как искаш да съм спокоен? Всичко е по моя вина!
Той седна на пода, скрил лице в ръцете си, и за първи път го видях да плаче. Не тихо, а с разтърсващи, мъчителни ридания. Цялата му арогантност, всичките му лъжи, всичко се срина и на негово място остана само едно уплашено момче, което беше нагазило твърде надълбоко.
В този момент вратата се отвори и влезе баща ми. Той спря на прага, оглеждайки сцената – аз, стояща като вкаменена с телефона в ръка, майка ми, ридаеща на дивана, и брат ми, свит на пода.
— Какво, за бога, става тук? — попита той с онзи леден, контролиран тон, който предвещаваше буря. — Приличате на герои от треторазрядна пиеса.
Никой не отговори. Тогава аз пристъпих напред и му подадох телефона на Даниел.
— Прочети.
Той взе телефона, погледна снимката и съобщението. Лицето му не се промени, но видях как мускулите на челюстта му се стягат. Прочете го веднъж. После втори път.
— Обяснете ми — каза той бавно, а всяка дума беше пропита със заплаха. — Обяснете ми всичко. От самото начало. И без повече лъжи.
И ние му разказахме. Първо майка ми, с прекъсващ от ридания глас, после Даниел, който успя да се съвземе и да разкаже цялата жалка история за бързото забогатяване, което се превърнало в кошмар. Аз допълвах детайлите – за срещата с Мартин, за съветите му, за това колко сериозно е положението.
Докато говорехме, Асен стоеше прав, без да помръдва. Слушаше с каменно лице. Когато свършихме, в стаята настъпи зловеща тишина. Очаквах да избухне, да крещи, да чупи. Но той не направи нищо от това.
Бавно се приближи до Даниел, който все още седеше на пода, и го погледна отвисоко.
— Стани — заповяда той.
Даниел се изправи, треперейки.
— Значи ти, моят син, наследникът на всичко, което съм построил, си позволил да бъдеш измамен като последен глупак? Затънал си в дългове към утайката на обществото? И си допуснал тези… плъхове… да заплашват сестра ти?
— Татко, аз… съжалявам… — промълви Даниел.
— „Съжалявам“ не оправя нищо! — Гласът на Асен се повиши само с една степен, но беше достатъчно, за да накара всички ни да трепнем. — Твоята слабост, твоята алчност и твоята глупост докараха тази мръсотия в дома ми!
После се обърна към майка ми.
— А ти… Ти си знаела. И си се опитала да го прикриеш. Излъга ме. Ограби дъщеря си. Мислеше се за много умна, нали? Че ще се справиш сама? А всъщност си направила всичко десет пъти по-зле. Ти им показа, че сме уязвими. Ти им показа, че могат да ни изнудват.
Той се изсмя горчиво.
— Какво перфектно семейство. Един глупак, една лъжкиня и една… — той ме погледна — …наивница, която си мисли, че адвокатите решават проблеми с куршуми.
Думите му боляха. Бяха несправедливи, особено към мен. Но в този момент бях твърде уплашена, за да споря.
— Какво ще правиш? — попита майка ми с треперещ глас.
— Ще направя това, което трябваше да направя от самото начало — отвърна той. — Ще изчистя тази бъркотия. Но не си мислете, че това ще мине без последствия. За никого от вас.
Той извади телефона си и набра номер.
— Идвам след десет минути. Подготви момчетата. Имаме работа.
После затвори и се обърна към нас.
— От този момент нататък, никой не излиза от тази къща без мое разрешение. Никой не говори с никого по телефона. Даниел, даваш ми телефона и лаптопа си. Веднага. Михаела, обаждаш се на твоя приятел адвоката и му казваш, че услугите му повече не са необходими. Казваш му, че баща ти се е заел със случая и да не се меси повече. Ясно ли е?
Погледите ни се срещнаха. В очите му видях студена, безмилостна решителност. Това не беше баща ми. Това беше Асен, бизнесменът, който смазваше конкуренцията си. И сега той гледаше на този проблем по същия начин.
Кимнахме. Нямахме друг избор. Контролът беше изцяло в негови ръце.
Той се обърна и тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита майка ми.
Той спря, но не се обърна.
— Отивам на среща. Да обясня на тези господа новите правила на играта.
И излезе, затръшвайки вратата след себе си. Остави ни в тишината на нашата луксозна клетка, да се чудим дали току-що ни е спасил, или ни е осъдил на нещо много по-лошо.
Глава 8
Нощта след разкритието беше най-дългата в живота ми. Баща ми се прибра в ранните часове на сутринта. Не каза нито дума. Просто влезе, отиде в кабинета си и затвори вратата. Чувахме го как крачи напред-назад с часове. Никой от нас не посмя да спи. Седяхме във всекидневната като осъдени, очакващи присъдата си.
На сутринта той излезе от кабинета. Беше преоблечен в безупречен костюм, сякаш се връщаше от нормален работен ден. Но лицето му беше уморено и мрачно.
— Проблемът е решен — обяви той, без да ни поглежда. — Дългът е платен. Тези хора повече няма да ви притесняват. Никога.
Въздухът в стаята сякаш се разреди. Майка ми изхлипа от облекчение. Даниел изглеждаше така, сякаш не може да повярва. Аз обаче усещах, че това не е краят. Беше просто началото на разплатата.
— Сега за последствията — продължи Асен, и тонът му отново стана леден. — Даниел. Още утре заминаваш.
— Къде? — попита брат ми.
— Намерих ти работа. В един от дърводобивните ни цехове. Далеч на север. Ще живееш в общежитието с работниците. Ще ставаш в пет сутринта и ще работиш физическа работа. Без телефон, без интернет, освен за един имейл седмично до майка ти. Заплатата ти ще се превежда директно по сметка, от която ще се погасява дългът, който аз платих. Може би след година-две тежък труд ще разбереш цената на парите и отговорността.
Даниел пребледня. Той, момчето от университета, което не беше вдигало нищо по-тежко от книга, да работи в дърводобивен цех? Това не беше просто наказание. Това беше изгнание.
— Но… ученето ми… — заекна той.
— Ученето ти е замразено — отсече Асен. — Първо ще се научиш да бъдеш мъж. После ще мислим за дипломи.
После погледът му се спря на майка ми.
— Силвия. От днес всичките ти кредитни карти са блокирани. Достъпът ти до банковите сметки е спрян. Ще получаваш седмична сума за домакински разходи. В брой. Ще ми се отчиташ за всяка стотинка. Твоята роля в прикриването на този хаос беше решаваща. Затова ще живееш като домакиня, която зависи изцяло от съпруга си. Докато аз не реша друго.
Майка ми не каза нищо. Просто сведе глава, а лицето ѝ беше безизразно. Унижението беше пълно. Той я беше лишил не само от пари, но и от достойнство.
Накрая дойде и моят ред. Очаквах най-лошото.
— Михаела — каза той. — Ти, за разлика от тях, се опита да постъпиш правилно, макар и наивно. Но и ти наруши основното ми правило – семейните проблеми се решават в семейството. Въвличането на външни хора беше грешка, която можеше да ни струва скъпо. Затова…
Той замълча за момент.
— Колата, която искаше. Ще я получиш. Ще ти купя чисто нова. Каквато избереш.
Бях поразена. Не очаквах това.
— Но — продължи той, — ще напуснеш работата си в кафенето и в кол центъра. Дъщеря ми няма да работи като сервитьорка и телефонистка. Ще започнеш стаж в моята фирма. В маркетинговия отдел. Време е да се научиш как функционира реалният свят. Моят свят.
Предложението му беше едновременно щедро и ужасяващо. Той не ме наказваше. Той ме купуваше. Вкарваше ме в своята златна клетка. Колата, която беше символ на моята независимост, сега се превръщаше в награда за моето подчинение.
— Не искам нова кола — казах тихо. — Искам парите, които аз изкарах. И искам сама да си я купя.
Той ме погледна с лека изненада, която бързо премина в раздразнение.
— Не бъди глупава. Предлагам ти възможност. Възползвай се. Въпросът не подлежи на обсъждане.
В следващите дни къщата се превърна в затвор. Даниел си събра багажа мълчаливо и един от шофьорите на баща ми го откара. Не се сбогувахме истински. Той просто ме погледна с очи, пълни със страх и съжаление, и излезе. Майка ми се затвори в себе си. Движеше се из къщата като сянка, изпълнявайки домакинските си задължения с механична прецизност. Разговорите ни бяха кратки и повърхностни. Стената между нас беше по-висока от всякога.
Аз изпълних нарежданията му. Обадих се на Мартин и му благодарих, обяснявайки, че баща ми е поел нещата. Усетих разочарованието в гласа му, но той беше професионалист. „Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, знаеш къде да ме намериш“, каза той преди да затвори. Напуснах двете си работи. Беше по-трудно, отколкото очаквах. Щеше да ми липсва ароматът на кафе, смехът на колегите, дори монотонните гласове в кол центъра. Липсваше ми моят живот.
Няколко дни по-късно пред къщата спря чисто нов автомобил. Беше сребрист, точно какъвто си го представях, но много по-скъп и луксозен модел. Ключовете бяха оставени на масата в антрето. Погледнах ги. Не изпитах радост. Не изпитах трепет. Изпитах само студенина.
Взех ключовете и излязох. Отворих вратата на колата. Миришеше на нова кожа и пластмаса. На пари. На контрол. Седнах зад волана. Беше перфектна. И се чувствах напълно празна. Запалих двигателя. Беше безшумен и мощен. Потеглих по улицата. Движех се плавно, без усилие. Бях получила това, за което работих толкова дълго. Бях стигнала целта си.
И се чувствах по-несвободна от всякога.
Глава 9
Започнах работа във фирмата на баща ми. Огромната стъклена сграда, която преди виждах само отвън, сега беше моето ново работно място. Всички се държаха с мен с престорено уважение. Аз не бях Михаела, стажантката. Бях дъщерята на шефа. Всеки мой ход се следеше, всяка моя дума се анализираше. Чувствах се като експонат в музей.
Работата беше скучна. Прекарвах дните си в подреждане на документи и правене на таблици, задачи, които бяха далеч под квалификацията ми. Беше ясно, че баща ми не искаше да се уча. Искаше да ме държи под око.
Един ден, докато ровех из архива, попаднах на папка с надпис „Проект „Северна гора““. От любопитство я отворих. Вътре имаше документи, свързани с дърводобивния цех, в който беше изпратен Даниел. Зачетох се. Нещо не беше наред. Цифрите не излизаха. Официално, цехът работеше на минимален капацитет, почти на загуба. Но в друга част на папката намерих отчети за износ на огромни количества първокласна дървесина към офшорна компания. Компания, чието име ми се стори познато.
Прекарах цяла нощ в проучване. Използвах фирмения сървър, за да ровя по-надълбоко. Истината, която открих, беше шокираща. Офшорната компания беше собственост на баща ми. Той систематично източваше собствената си фирма, декларирайки минимални печалби, за да плаща по-малко данъци, докато огромните суми се трупаха в тайна сметка. Дърводобивният цех не беше просто място за наказание. Беше ключов елемент в неговата схема.
Но това не беше всичко. Продължих да ровя и открих връзка. Връзка между офшорната компания и един от основните бизнес конкуренти на баща ми. Имаше плащания, преводи, кодирани съобщения. Не разбирах всичко, но картината, която се оформяше, беше зловеща. Баща ми не просто укриваше данъци. Той беше замесен в нещо много по-голямо. Индустриален шпионаж? Саботаж?
Изведнъж поведението му около дълга на Даниел придоби нов смисъл. Неговата ярост не беше просто бащина гордост. Той се беше уплашил. Уплашил се беше, че разследване около лихварите може да привлече вниманието към неговите собствени, много по-големи престъпления. Той не беше платил на онези хора, за да спаси Даниел. Беше им платил, за да купят мълчанието му. За да ги държи далеч от прага си.
Почувствах гадене. Целият ми свят се обърна. Човекът, който се представяше за стълб на реда и морала, който наказваше всички за техните „слабости“, се оказа най-големият престъпник от всички. Неговото богатство, нашият луксозен живот, всичко беше изградено върху лъжа.
Знаех, че трябва да направя нещо. Но какво? Да го издам? Това щеше да унищожи не само него, но и цялата фирма, стотици служители, майка ми, дори Даниел. Да мълча? Това означаваше да стана съучастник. Да живея до края на живота си с тази тайна.
Спомних си за Мартин. Той беше единственият човек извън семейството, на когото имах доверие. Копирах най-важните файлове на флашка, изтрих историята на търсенията си и напуснах офиса със сърце, блъскащо в гърдите.
Намерих го в кантората му, тъкмо се готвеше да си тръгва.
— Михаела? Какво става? Изглеждаш…
— Трябва да видиш нещо — прекъснах го аз и му подадох флашката.
Той я включи в лаптопа си. Докато преглеждаше файловете, лицето му ставаше все по-сериозно.
— Това е… — започна той, но не намери думи. — Това е мащабно. Укриване на данъци, пране на пари… А тази връзка с конкуренцията… това може да го вкара в затвора за много дълго време.
— Знам — прошепнах аз. — Какво да правя, Мартин?
Той ме погледна. В очите му нямаше осъждане, само съчувствие.
— Това е най-трудният въпрос, на който ще трябва да си отговориш. От правна гледна точка, ти си длъжна да предадеш тези доказателства на властите. Ако не го направиш и един ден това излезе наяве, може да бъдеш обвинена в съучастие.
— А от човешка гледна точка? — попитах. — Той ми е баща.
— От човешка гледна точка… — въздъхна Мартин. — Трябва да решиш на кого дължиш повече лоялност. На баща си, който е изградил живота ви върху престъпления, или на истината и на собствената си съвест. Няма лесен отговор, Михаела.
Върнах се у дома като насън. Баща ми беше там. Седеше в кабинета си, точно както всяка вечер. Погледнах го и видях непознат. Чудовище, облечено в скъп костюм.
Той ме усети на вратата и вдигна поглед.
— Нещо не е наред?
— Трябва да говорим — казах аз, а гласът ми беше изненадващо спокоен. Влязох и затворих вратата след себе си.
Глава 10
Застанах пред бюрото му, огромна полирана повърхност, която винаги беше служила като бариера между него и света. Този път бях решена да я премина.
— Знам всичко — казах тихо.
Той дори не трепна. Просто остави писалката, която държеше, и сплете пръсти.
— „Всичко“ е много голяма дума, Михаела. Бъди по-конкретна.
— За „Проект „Северна гора““. За офшорната компания. За източването на фирмата. За връзките ти с конкуренцията. Видях документите.
Едва забележима сянка премина през лицето му. Изненада? Или просто раздразнение, че съм пробила защитата му?
— Ровила си се в неща, които не те засягат.
— Засягат ме! — повиших тон аз. — Когато ти се представяш за морален съдник и съсипваш живота на собствените си деца заради техните грешки, докато твоите са хиляди пъти по-големи, тогава ме засяга!
Той се облегна назад в стола си и се засмя. Беше студен, лишен от емоции смях.
— Ти си толкова наивна. Мислиш си, че този свят, всичко, което имаш – тази къща, тази кола, образованието ти – се създава с честен труд? Не, детето ми. Създава се с ум, с дързост и с решения, които хора като теб наричат „грешни“. Аз съм построил империя. А в строежа на империи винаги има кал и мръсотия.
— Това не е мръсотия, татко. Това е престъпление! — извиках аз. — Ти си престъпник!
— Аз съм бизнесмен — поправи ме той. — Правя това, което е необходимо, за да оцелея и да победя. А ти, с твоя праведен гняв, какво ще направиш? Ще отидеш в полицията? Ще унищожиш всичко, което съм построил? Ще оставиш майка си без пукната стотинка? Ще изпратиш брат си от дърводобивния цех на улицата? Защото това ще се случи. Всичко ще се срине. И ти ще си тази, която е дръпнала килимчето. Готова ли си да носиш тази отговорност?
Думите му бяха като отрова. Той не се защитаваше. Той ме нападаше. Използваше семейството ми, моята любов към тях, като оръжие срещу мен.
— Не можеш да ме изнудваш — казах, макар че гласът ми трепереше.
— Не те изнудвам. Показвам ти реалността. Имаш избор. Можеш да бъдеш част от тази империя, да се научиш как работи, да я наследиш един ден и да се наслаждаваш на плодовете ѝ. Или можеш да я разрушиш и да останеш с празни ръце и чиста съвест, която няма да те стопли през зимата. Избери.
В този момент го намразих. Намразих го за неговата арогантност, за неговата безскрупулност, за начина, по който превръщаше всичко, дори и морала, в бизнес сделка.
— Има и трети вариант — казах аз, а в главата ми се оформи рискован, почти луд план.
— Слушам те — каза той, леко заинтригуван.
— Ще ми дадеш контрол — заявих аз.
Той повдигна вежди.
— Какво ще ти дам?
— Ще ми прехвърлиш управлението на дърводобивния цех. Официално. И ще върнеш Даниел. Той ще работи за мен. Ще го науча на отговорност, но по моя начин, не по твоя. Ще спреш източването през офшорната компания. Ще започнеш да плащаш реални данъци. Постепенно. За да не предизвикаш подозрения. Ще изчистиш тази каша, която си забъркал.
— И защо, за бога, бих направил това? — изсмя се той.
— Защото алтернативата е флашката с всички доказателства да се озове на бюрото на главния прокурор. И на най-големия ти конкурент. Да видим тогава кой ще оцелее.
В кабинета настъпи ледена тишина. Гледахме се в очите, двама противници в битка на волята. Видях в погледа му нещо ново. Не гняв, не презрение. А може би… капка уважение. Той беше създал чудовище, което сега се обръщаше срещу него.
— Ти си моя дъщеря, определено — каза той бавно. — Имаш дързостта. Но нямаш представа в какво се забъркваш.
— Може би. Но съм готова да поема риска. А ти?
Той мълча дълго. Виждах как в главата му претегля вариантите, рисковете, ползите. Той беше играч. И знаеше кога е притиснат в ъгъла.
— Добре — каза накрая той. — Ще получиш твоя цех. И брат ти ще се върне. Но ако се провалиш… ако не успееш да го управляваш печелившо по твоя „честен“ начин, тогава ще се върнем към моите правила. И флашката изчезва. Завинаги. Съгласна?
— Съгласна — отвърнах аз, без да се замисля.
Протегнах ръка през огромното бюро. Той се поколеба за секунда, после я стисна. Сделката беше сключена. Сделка с дявола. Но за първи път от месеци почувствах, че държа съдбата си в собствените си ръце.
Глава 11
Промените настъпиха бързо. Още на следващата седмица документите бяха подписани. Официално бях назначена за управител на „Проект „Северна гора““. Баща ми спази своята част от сделката. Даниел се върна. Беше отслабнал, с мазоли по ръцете, но в погледа му имаше нова твърдост. Изгнанието, макар и кратко, му се беше отразило.
Първият ни разговор беше труден.
— Значи сега ти си ми шеф? — попита той с нотка на сарказъм.
— Не. Партньори сме — отговорих. — Ще работим заедно, за да изправим това място на крака. И за да ми върнеш парите. С лихвите.
Той се усмихна за първи път от месеци.
— Честно.
Заминахме за цеха. Беше точно толкова мрачно място, колкото си го представях. Десетки работници ни гледаха с недоверие и враждебност. Дъщерята на големия шеф и неговият разглезен син, дошли да си играят на бизнес. Знаех, че трябва да спечеля уважението им, а това нямаше да стане от офис.
Първите месеци бяха ад. Ставахме преди изгрев. Аз се заравях в счетоводството, опитвайки се да разплета схемите на баща ми и да вкарам всичко в легални рамки. Даниел, за моя изненада, се хвърли в работата с машините. Учеше се бързо, не се страхуваше да си изцапа ръцете. Работниците постепенно започнаха да го приемат.
Прекъснахме всички договори с офшорната компания. Започнахме да търсим нови, реални пазари. Беше трудно. Печалбите спаднаха драстично. Баща ми ми звънеше всяка седмица, за да ми напомня за провала, който според него предстои. Но аз не се отказвах.
Майка ми остана в града. Отношенията ни бяха все така обтегнати. Тя не разбираше защо съм избрала този живот. „Можеше да имаш всичко, а ти отиде в онази пустош“, ми каза веднъж по телефона. Но в гласа ѝ долавях и нотка на гордост.
Един ден, докато преглеждах старите фактури, открих нещо странно. Редовни плащания към фирма за консултантски услуги, за която никой не беше чувал. Сумите бяха големи. Проверих фирмата. Оказа се, че е собственост на Ивелина. Любовницата на баща ми.
Разбрах всичко. Това не беше просто апартамент и подаръци. Той я беше включил в бизнеса си. Използвал я е като параван за източване на още пари. Гневът отново ме завладя. Не му стигаха собствените му схеми, ами беше въвлякъл и нея.
Обадих му се веднага.
— Знам за Ивелина — казах без предисловия. — Знам за консултантската фирма. Спираш плащанията. Веднага. Или сделката ни приключва.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Не се меси в личния ми живот, Михаела.
— Това не е личен живот. Това са пари от моя бизнес. И аз решавам за какво се харчат. Край на разговора. — И затворих.
Знаех, че съм прекрачила граница. Но не ми пукаше. Тази битка беше и моя.
Глава 12
Няколко дни по-късно, в цеха пристигна неочакван посетител. Мартин. Изглеждаше неуместно в елегантния си костюм на фона на калта и дървените трупи.
— Какво правиш тук? — попитах изненадано.
— Бях в района по работа и реших да видя как се справя моята най-рискова клиентка — усмихна се той. — А и нося новини.
Седнахме в моя малък, схлупен офис.
— Лихварите, които тормозеха брат ти… — започна той. — Бяха арестувани. Цялата група. За изнудване, рекет, незаконна дейност.
— Баща ми… — започнах аз.
— Не. Не е той. Разследването е започнало много преди вашия случай, по сигнал на друг пострадал. Вашият случай просто е бил добавен към останалите. Но интересното е друго. По време на разпитите, един от тях е пропял. Говорил е за „по-големи риби“. Споменал е името на основния конкурент на баща ти.
Сърцето ми подскочи.
— Какво е казал?
— Казал е, че са били наети от него. Не просто за да съберат дълга на брат ти, а за да окажат натиск. Идеята е била да притиснат баща ти, да го направят уязвим, за да може конкурентът да му отмъкне голям международен договор, за който са се борили.
Парчетата от пъзела се наредиха. Дългът на Даниел не е бил просто лош късмет. Той е бил пионка в много по-голяма игра. Бил е целенасочено въвлечен в тази каша. А баща ми, плащайки дълга, всъщност е потушил пожар, запален от враговете му. И в същото време е сключвал сделки с тях зад гърба на собствената си фирма. Светът на бизнеса беше по-мръсен, отколкото можех да си представя.
— Благодаря ти, Мартин — казах аз. — Тази информация е… важна.
— Знам — отвърна той. — Затова дойдох. Исках да знаеш, че не си се борила само срещу вътрешни демони. Имало е и външни.
Присъствието му ми донесе странно успокоение. В този суров, мъжки свят, той беше лъч на разум и цивилизация.
— Оставаш ли за вечеря? — попитах спонтанно. — Столовата не е луксозна, но готвят добре.
Той се усмихна.
— С удоволствие.
Глава 13
Разкритията на Мартин промениха всичко. Те дадоха нов контекст на действията на баща ми. Той не беше просто алчен престъпник. Той беше играч във война без правила, където всеки се опитваше да унищожи другия. Това не го оправдаваше, но го правеше по-разбираем.
Междувременно, в големия град, бурята, която бях предизвикала, започваше да дава резултати. Спирането на плащанията към Ивелина я беше вбесило. Тя не беше просто любовница, търсеща лукс. Тя беше амбициозна жена, която беше видяла в Асен своя билет към върха. Лишавайки я от достъп до фирмените пари, аз бях обявила война не само на нея, но и на начина, по който баща ми водеше живота си.
Следващият ход дойде от нея. И беше брутален.
Една сутрин майка ми ми се обади, плачейки. В жълтата преса бяха изтекли снимки. Снимки на баща ми и Ивелина, излизащи от нейния апартамент. Компрометиращи, недвусмислени снимки. Придружени от статия, описваща „тайната любов на бизнесмена Асен“ и намекваща за „нещастния му брак“.
Скандалът беше огромен. Телефонът вкъщи не спираше да звъни. Репутацията, която баща ми ценеше повече от всичко, беше срината със земята за часове.
Знаех, че Ивелина стои зад това. Беше нейният отмъстителен ход. „Щом не мога да имам парите ти, ще унищожа живота ти.“
Баща ми беше бесен. Но този път не можеше да контролира ситуацията. Не можеше да я „оправи“ с пари или заплахи. Мръсотията беше излязла наяве.
За майка ми това беше последният удар. Илюзията за семейство, която тя толкова упорито се опитваше да поддържа, беше окончателно разбита.
— Идвам си — казах ѝ по телефона.
Оставих Даниел да се грижи за цеха и се върнах в града. Къщата беше притихнала като гробница. Майка ми беше в стаята си, събираше си багажа.
— Напускам го — каза тя с глас, лишен от емоция. — Не мога повече.
— Къде ще отидеш? — попитах.
— Не знам. Но не мога да остана тук. Нито ден повече.
В този момент баща ми влезе в стаята. Изглеждаше състарен с десет години.
— Силвия, недей… — започна той.
— Не смей! — прекъсна го тя. — Не смей да ми казваш какво да правя! Години наред търпях твоите отсъствия, твоята студенина, твоите тайни. Мислех, че го правя в името на семейството. Но вече няма семейство. Ти го унищожи.
Тя го погледна в очите.
— Искам развод.
Глава 14
Разводът се превърна в грозна съдебна битка. Ивелина, постигнала целта си да разруши брака на Асен, бързо изчезна от сцената, вероятно намерила нова, по-обещаваща жертва. Баща ми, унизен и ядосан, реши да накаже майка ми, като ѝ даде възможно най-малко при раздялата.
Тогава се намесих аз. С флашката в джоба.
Уредих среща с баща ми и неговите адвокати.
— Ще дадеш на майка ми половината от всичко — заявих аз. — Къщата, акциите, спестяванията. Всичко.
Адвокатите му се изсмяха.
— И на какво основание, млада госпожице?
— На основание, че ако не го направите, съдържанието на тази флашка ще стигне не само до прокуратурата, но и до данъчните власти и до всеки голям вестник в страната — отговорих аз, поставяйки малкото устройство на масата. — Тогава господин Асен няма да се тревожи за развода, а за това колко години ще прекара в затвора.
Шах и мат.
Баща ми ме гледаше с неописуема смесица от омраза и възхищение.
— Винаги печелиш, нали? — каза той тихо.
— Научила съм го от най-добрия — отвърнах аз.
Майка ми получи това, което ѝ се полагаше. Купи си малък апартамент в друга част на града и за първи път от години започна да живее за себе си. Записа се на курсове по керамика, нещо, за което винаги е мечтала. Започна да се среща със стари приятелки. Бавно, но сигурно, тя разцъфтяваше.
Глава 15
Измина година.
Дърводобивният цех, противно на всички очаквания, беше на печалба. Малка, но честна. С Даниел бяхме изградили добър екип. Той беше намерил призванието си не в университетските зали, а сред шума на машините и миризмата на дърво. Беше станал отговорен, зрял мъж. Беше ми върнал до стотинка парите за колата.
Аз вече не живеех там. Бях наела професионален управител и се прибирах само за по няколко дни в месеца. С парите, които спечелих, и с тези, които Даниел ми върна, си купих кола. Не беше лъскава и нова като онази, която баща ми ми подари. Беше малка, втора употреба, с няколко драскотини по боята. Но беше моя. Купена с моите пари. И никога не бях обичала предмет повече.
Един ден получих обаждане от баща ми. Не се бяхме чували от месеци.
— Искам да те видя — каза той.
Срещнахме се в едно неутрално кафене. Беше отслабнал. В косата му имаше повече бели нишки.
— Фирмата е в криза — призна той. — След скандала, конкурентите ме надушиха. Данъчните започнаха проверки. Губя позиции.
Той ме погледна.
— Имам нужда от помощ. Твоята помощ. Искам да се върнеш. Да работим заедно. Но този път… по твоите правила.
Гледах го. Бащата-титан, непоклатимият Асен, молеше за помощ. Нещо в мен трепна. Омразата беше изчезнала, заменена от… нещо друго. Може би прошка.
— Ще си помисля — отговорих аз.
Тръгнах си от кафенето и се качих в моята малка, очукана кола. Запалих двигателя и потеглих. Не знаех накъде отивам. Не знаех какво ще реша за предложението на баща ми. Но за първи път в живота си усещах, че аз държа волана. И пътят напред, какъвто и да беше той, беше мой.