Работих, за да си платя образованието още от тийнейджър.
Тази мисъл кънтеше в главата ми, докато стоях в задушната аула, стиснала в потна длан навития на руло пергамент. Диплома. Пет години от живота ми, десетки хиляди часове в кафенета, библиотеки, офиси за почасова работа, безсънни нощи, прекарани над учебници, финансирани от бакшиши и мизерни заплати. Пет години, в които гледах как другите дишат. Аз само задържах дъха си.
Родителите ми казваха: „Съжаляваме, направихме каквото можахме“. Тази реплика беше станала тяхна мантра. Чувах я всяка Коледа, когато отказваха да ми помогнат със семестриалната такса. Чувах я всяко лято, когато заминаваха. Защото имаха пари за екскурзии. Скъпи, екзотични круизи, ски ваканции в алпийски курорти, уикенди в спа хотели. Снимките им в социалните мрежи бяха шамар в лицето ми. Баща ми, Петър, с чаша скъпо питие в ръка, усмихнат до майка ми, Мария, с поредната нова, дизайнерска чанта. „Правим каквото можем, Ани.“
Лъжци.
Вчера завърших право. С отличие, което изцеди и последната капка кръв от вените ми. Не ги поканих. Защо да го правя? За да позират за снимки? За да кажат на приятелите си колко се гордеят с техния успех? Моят успех беше мой. Изцяло мой. Платен с моето здраве, моята младост и моята безкрайна умора.
Стоях сама в тълпата от ликуващи семейства. Хора се прегръщаха, плачеха от радост, хвърляха шапки във въздуха. Аз просто стоях. Исках само да се прибера в малката си квартира – онази, чийто кредит за жилище беше като воденичен камък на шията ми, но поне беше моя. Моето убежище.
Тогава ги видях.
Бяха на входа на аулата, леко встрани, изглеждащи неуместно. Петър, баща ми, с обичайното си нетърпеливо изражение, сякаш проверяваше часовника си мислено. И Мария. Майка ми. Когато очите ни се срещнаха, видях я как трепва. Държеше малък, нелеп букет.
Направих крачка назад. Инстинкт. Бягство. Но те ме видяха и тръгнаха към мен.
Мария плака. Разбира се, че плака. Сълзите бяха нейното оръжие и нейната защита. „Ани… миличка… защо не ни покани? Ние… ние сме толкова горди.“
„Горди?“ Гласът ми прозвуча дрезгаво, по-студено, отколкото възнамерявах. „С кое по-точно? С това, че не се наложи да похарчите и стотинка за мен през последните пет години?“
Петър се намръщи. „Стига, Ана. Не е моментът.“
„Никога не е моментът, нали, татко? Моментът е винаги подходящ за поредната екскурзия, но никога за реалността.“
Мария хлипаше по-силно, притискайки букета към гърдите си. „Моля те… недей така. Дойдохме да те видим. Да… да ти дадем това.“
Тя пусна букета на земята. Разцъфналите рози се удариха глухо в мраморния под. Ръцете ѝ трепереха, докато бъркаше в чантата си – поредната скъпа чанта, която струваше колкото наема ми за три месеца.
Но после замръзнах.
Замръзнах, защото не знаех как да реагирам, когато ми подаде…
Не беше плик с пари. Не беше подарък-ваучер. Беше малка, изтъркана кожена кесия, от онези, които са се затваряли с връв, толкова стара, че кожата беше напукана и твърда. Миришеше на прах и на нещо забравено.
Погледнах я. После погледнах баща си. Петър беше пребледнял. Той не гледаше мен, гледаше кесията в ръката на майка ми с изражение на чист, неподправен ужас.
„Какво е това?“ попитах, а сърцето ми започна да блъска в гърлото ми.
„Моля те, Ани,“ прошепна Мария, а сълзите вече не бяха престорени. Бяха сълзи на страх. „Моля те, вземи го. И го скрий. Не го отваряй тук. Не и пред него.“ Тя кимна едва забележимо към Петър.
Баща ми направи крачка напред. „Мария! Какво правиш? Прибери това веднага! Казах ти да не се месиш!“
„Тя завърши право!“ извика майка ми, гласът ѝ се счупи. „Тя е адвокат! Тя е единствената, която може…“
„Млъкни!“ изръмжа Петър, сграбчвайки я за ръката.
Аз реагирах инстинктивно. Грабнах кесията от ръката на Мария. Студената кожа докосна дланта ми. Беше тежка.
„Пусни я,“ казах на баща ми. Гласът ми вече не беше дрезгав. Беше остър. Като стомана. Пет години право не ме бяха научили само на параграфи и алинеи. Бяха ме научили да се боря.
Петър ме изгледа. За миг видях в очите му нещо, което не бях виждала досега – не просто досада или бащина строгост. Видях страх. Той се страхуваше. От мен.
Той пусна ръката на Мария.
„Ти не знаеш в какво се забъркваш, Ана,“ каза той тихо, с отрова в гласа. „Унищожаваш всичко.“
„Аз ли?“ изсмях се горчиво. „Аз не съм направила нищо. Освен да оцелея сама.“
Обърнах се, без да поглеждам повече нито букета на земята, нито разплаканото лице на майка ми, нито пепелявото лице на баща ми. Тръгнах си, стиснала в ръка кожената кесия. Усещах тежестта ѝ. Тежестта на тайна, която очевидно беше много по-голяма от пропуснати семестриални такси.
Дипломата в другата ми ръка изведнъж се стори лека като перце.
Глава 2: Кесията
Таксито ме остави пред стария блок в крайния квартал. Качих се по стълбите, прескачайки напуканите плочки. Отключих тройната ключалка на апартамента си – моята крепост, купена с онзи непосилен ипотечен кредит, който Мартин, моят колега и единствен приятел, беше нарекъл „финансово самоубийство“. „Заслужаваш го,“ ми беше казал той, докато подписвах документите. „Заслужаваш нещо твое.“
Сега обаче тази крепост ми се струваше уязвима.
Хвърлих дипломата на масата в кухнята. Тя се плъзна и спря до купчина неплатени сметки. Ръцете ми трепереха, докато сядах на евтиния стол. Поставих кожената кесия пред себе си.
Беше стара. Наистина стара. Кожата беше твърда, тъмнокафява, почти черна от времето. Връзката беше от същата кожа, затегната на сложен възел. Отне ми няколко минути да го разплета с треперещите си пръсти. Ноктите ми се чупеха.
Най-накрая възелът поддаде.
Разтворих кесията. Вътре нямаше злато. Нямаше бижута.
Имаше две неща.
Първото беше стар, ръждясал ключ. От онези масивни, железни ключове, които се използват за църковни порти или стари банкови трезори. Беше студен на пипане.
Второто беше сгънат на четири лист хартия. Беше пожълтял по ръбовете, но не беше толкова стар, колкото кесията. Беше обикновен лист от тетрадка.
Разгънах го. Почеркът беше на майка ми. Разкривен, трескав, сякаш е писала в паника.
„Ани,
Ако четеш това, значи не съм успяла да ти кажа. Или не съм посмяла. Баща ти… той не е човекът, когото мислиш.
Парите за екскурзиите. Те не бяха просто за удоволствие. Те бяха… бягство. За мен. И параван. За него.
Той има друга фирма. Скрита. С мъж на име Огнян. Мислех, че е просто бизнес, макар и сенчест. Но става въпрос за нещо повече. Става въпрос за измама. За огромни пари, Ани. Пари, които не са негови.
Той е затънал. Огнян го държи. Държи го с нещо ужасно.
Страх ме е. Страх ме е от Огнян. Той е безскрупулен. Мисля, че иска да съсипе баща ти и да вземе всичко. И мисля, че баща ти ще му позволи, само и само да прикрие другото.
Ключът. Той е от банкова касета. В старата банка в центъра. Касетата не е на мое име, нито на негово. На баба ти е. Той не знае, че аз имам ключа. Намерих го след смъртта ѝ. Мислех да го изхвърля, но нещо ме спря.
Моля те. Ти си адвокат. Ти разбираш тези неща. Разбери какво става. Разбери какво е направил Огнян. И разбери за Лилия.
Пази се, Ани. Моля те, пази се. Този човек е опасен.
Мама.“
Препрочетох писмото три пъти. Стомахът ми се беше свил на ледена топка.
Огнян. Лилия. Скрита фирма. Измама.
„Направихме каквото можахме.“ Лицемери.
Значи, не просто са ме лишавали от подкрепа. Те са плували в пари – мръсни пари. И сега, когато всичко е напът да се срути, сега се сещат за мен. За „Ани адвоката“.
Почувствах прилив на гняв, толкова силен, че ми се зави свят. Исках да хвърля кесията в стената. Исках да им се обадя и да им изкрещя да не ме замесват в кашата си. Аз имах свой живот. Имах си ипотека за плащане и кариера за градене.
Но тогава си спомних лицето на баща ми. Ужасът в очите му, когато видя кесията.
Той не се страхуваше от майка ми. Той се страхуваше от това, което е вътре. Той се страхуваше от истината. И се страхуваше от мен – човекът, обучен да я търси.
Погледнах ръждясалия ключ.
Това не беше просто семеен конфликт. Това беше нещо тъмно и опасно. И майка ми, колкото и да я презирах в момента, току-що ми беше дала оръжието, с което да разровя всичко.
Въпросът беше дали искам.
Моралната дилема беше жестока. Да им помогна ли? На хората, които ме изоставиха? Или да ги оставя да се удавят в собствената си мръсотия, докато аз се опитвам да си платя кредита?
Погледнах дипломата си. Право. Справедливост.
Каква ирония. Първото ми „дело“ не беше в съдебна зала. Беше на собствената ми кухненска маса.
Взех телефона си. Не се обадих на майка си. Обадих се на Мартин.
„Мартине, здравей. Да, завърших. Чудесно. Слушай, имам нужда от помощ. Не, не за преместване. Трябва ми информация. За една фирма. И за един човек на име Огнян.“
Глава 3: Мартин и Огнян
Мартин беше моята котва. Бяхме се запознали на един ужасно труден изпит по облигационно право през втората година. И двамата работехме, и двамата се борехме, макар неговата борба да беше по-скоро с академичните изисквания, отколкото с финансови. Семейството му имаше скромен бизнес, но го подкрепяха. Той беше единственият, който разбираше моята амбиция, без да я осъжда като студенина.
Срещнахме се в малкото кафене до Съдебната палата, нашето обичайно място. Миришеше на кафе и стари книги. Мартин ме прегърна силно.
„Честито, адвокат Ана! Знаех си, че ще ги размажеш.“
„Благодаря, Мартине. Но нямам време за празнуване.“
Подадох му листчето, на което бях написала името „Огнян“. Не му показах писмото. Не още.
Той вдигна вежди. „Само това? Огнян? Няма фамилия?“
„Майка ми не спомена. Просто Огнян. И каза, че е свързан с баща ми, Петър. Имат скрита фирма.“
Мартин се намръщи, извади лаптопа си и започна да трака по клавишите. Той беше магьосник с търговския регистър и публичните бази данни. Беше неговата страст.
„Петър… добре, знам фирмата на баща ти. Стандартната. Търговия със строителни материали. Чиста е. Малко на ръба на печалбата, но…“ Той замълча. „О, чакай мако. Ето. Има втора фирма. Регистрирана преди три години. „Строй-Инвест Груп“. Баща ти е съдружник с…“
Той спря и ме погледна. „С Огнян Добрев. И някаква… Лилия Ангелова.“
Лилия. Името от писмото.
„Какво правят?“ попитах, а сърцето ми думкаше.
„На хартия? Консултантска дейност и управление на имоти. Реално?“ Мартин присви очи. „Фирмата е регистрирана на адрес, който е пощенска кутия. Няма дейност. Няма отчети. Но… о, мамка му.“
„Какво?“
„През последните две години е придобила три огромни парцела. В покрайнините на града. И един хотел в планината. Активи за милиони, Ани. А фирмата няма декларирани приходи.“
Побиха ме тръпки. „Това е…“
„Пране на пари,“ довърши Мартин тихо. „Класическа схема. Купуват имоти с мръсни пари, държат ги, после ги продават „чисти“. Въпросът е откъде идват парите.“
„И защо майка ми се страхува от този Огнян?“
Мартин се замисли, ровейки още по-дълбоко. „Огнян Добрев. Ето го. Той е… уау. Той е навсякъде. Участия в десетки фирми. Енергетика, строителство, хазарт. Всичко е на ръба на закона. Има няколко прекратени дела срещу него. За изнудване, за данъчни измами… но нищо не е стигнало до съд. Този човек е хлъзгав. И много, много богат.“
„А Лилия?“
„Лилия Ангелова. На двадесет и шест години.“ Той обърна лаптопа към мен. Снимката беше от социална мрежа. Красиво, младо момиче, позиращо на яхта. „Няма друга бизнес история. Тя е просто… там. Вероятно е параван. Или…“
„Или любовницата на баща ми,“ казах аз, а думите имаха горчив вкус. „Лилия.“
Мартин затвори лаптопа. „Ани, какво става? Родителите ти са се появили на дипломирането, нали? Видях ги. Изглеждаха… зле.“
Въздъхнах. Нямаше смисъл да крия. Разказах му всичко. За писмото. За ключа. За страха на майка ми.
Той ме слушаше с нарастваща тревога.
„Банкова касета на името на баба ти?“ каза той, когато свърших. „Това е сериозно. Ани, това, което описваш… майка ти се страхува Огнян да не съсипе баща ти. Но от това, което виждам, баща ти е съучастник. Те са заедно в това. А Огнян е акула. Баща ти е просто риба-примамка.“
„Майка ми каза, че Огнян го държи с нещо. Нещо друго.“
„Трябва да отвориш тази касета,“ каза Мартин твърдо. „Но не можеш да отидеш просто така. Ако Огнян е толкова влиятелен, колкото изглежда, той може да има уши навсякъде. Дори в банките.“
„Какво предлагаш? Аз съм адвокат, имам право…“
„Ти си току-що завършил адвокат без никакъв опит,“ прекъсна ме той нежно, но твърдо. „Той ще те смачка, преди да си стигнала до вратата. Трябва ти някой. Някой с опит. Някой, когото Огнян не може да купи или да уплаши.“
„Нямам пари за такъв адвокат, Мартине. Едва си плащам ипотеката.“
„Не говоря за наемане. Говоря за консултация.“ Мартин се наведе напред. „Има един човек. Адвокат Кръстев. Стара школа. Занимава се само с корпоративни дела и фалити. Мрази типове като Огнян. Баща ми имаше вземане-даване с него преди години. Казва, че е най-честният и най-страшният адвокат, когото познава. Мога да уредя среща. Само за съвет.“
Кимнах. Чувствах се като в капан. „Добре. Уреди я.“
Когато излязох от кафенето, слънцето ме заслепи. Градът кипеше от живот, хората бързаха за срещи, смееха се, живееха. А аз току-що бях пристъпила в свят на сенчести фирми, измами за милиони и хора като Огнян.
На път за вкъщи минах покрай голям, лъскав билборд. Рекламираше нов луксозен жилищен комплекс. Инвеститор: „Строй-Инвест Груп“.
Лицето на Огнян Добрев, усмихнато и самоуверено, гледаше целия град.
Глава 4: Касетата
Старата банка се извисяваше в центъра на града като реликва от друго време. Масивна каменна сграда с колони и тежки месингови врати. Адвокат Кръстев ме чакаше вътре, във фоайето, което миришеше на полиран мрамор и стари пари.
Той беше точно такъв, какъвто Мартин го беше описал. Висок, слаб, с гъста бяла коса и очи, които сякаш виждаха всичко. Не носеше скъп костюм, а просто добре ушито сако от туид, което изглеждаше по-внушително от всяка маркова дреха.
„Госпожице Ана,“ каза той, без да се усмихва. Гласът му беше дълбок и плътен. „Мартин ми обясни накратко казуса. Поздравления за дипломирането. Жалко за обстоятелствата.“
„Благодаря ви, адвокат Кръстев. Оценявам, че се съгласихте.“
„Не съм се съгласил на нищо. Дойдох да видя ключа. И да видя какво има в тази кутия. Отдавна не съм се сблъсквал с Огнян Добрев. Сърбят ме ръцете.“
Той не каза нищо повече. Отиде до гишето, представи се и показа пълномощно, което очевидно беше подготвил предварително, заедно с документите за наследство на баба ми, които му бях донесла. Служителката, възрастна жена със строг кок, кимна и ни поведе към трезора.
Вратата на трезора беше кръгла, дебела половин метър, изработена от блестяща стомана. Отвъд нея въздухът беше студен. Хиляди малки месингови вратички покриваха стените.
„Номер сто седемдесет и четири,“ каза служителката.
Намерихме я. Ръката ми трепереше, докато пъхах стария, ръждясал ключ в ключалката. Служителката използва своя. Чу се тежко „щрак“. Тя дръпна металната кутия и ни я подаде.
„Стаята за преглед е наляво. Имате един час.“
Влязохме в малка, стерилна стая без прозорци. Адвокат Кръстев затвори вратата. Аз поставих кутията на масата.
„Е,“ каза той. „Да видим какво е криела баба ви.“
Вдигнах капака.
Отгоре имаше няколко пачки стари банкноти, вързани с ластик. Може би няколко хиляди лева. Под тях обаче… под тях беше истинската причина.
Имаше документи.
Първото беше нотариален акт. За апартамент. Голям, луксозен апартамент в престижен квартал. Апартамент, в който никога не бях стъпвала. Купувач: Лилия Ангелова. Платен… платен в брой.
Второто беше папка. Пълна с банкови извлечения от чуждестранна банка. На името на баща ми, Петър. С преводи, идващи от фирма, която не познавах, с регистрация на някакъв далечен остров. Сумите бяха… астрономически.
Третото беше най-страшното. Беше копие на договор за заем.
Огромна сума. Заем, отпуснат от Огнян Добрев лично на Петър. Но не това беше страшното. Страшното беше обезпечението.
Като обезпечение по заема беше заложена семейната ни къща. Къщата, в която живееха родителите ми. Къщата, която беше наследство на майка ми от нейните родители.
И подписът. Отдолу, до подписа на Петър, стоеше подписът на Мария. Като съсобственик, съгласен със залога.
„Това е невъзможно,“ прошепнах. „Тя никога не би подписала това. Тя… тя ми даде ключа. Тя се страхува от Огнян.“
Адвокат Кръстев взе документа. Приближи го до очите си, после извади малка лупа от джоба си. Той изучава подписа на майка ми в продължение на минута.
„Тя не го е подписала,“ каза той накрая, също толкова тихо.
„Какво?“
„Това е фалшификат. И то не особено добър. Но достатъчно добър, за да мине пред небрежен нотариус. Баща ви е фалшифицирал подписа ѝ. Заложил е дома ѝ зад гърба ѝ, за да вземе пари от Огнян.“
Светът се завъртя. „Защо? Защо му е такъв заем, щом има…“ Посочих чуждестранните сметки.
„Защото,“ каза Кръстев, почуквайки по договора, „този заем не е истински. Вижте датата. Преди една година. Вижте падежа. След една седмица.“
Студенина плъзна по гърба ми. „Той го държи.“
„Точно така. Това не е заем. Това е примка. Огнян е дал на баща ви пари, вероятно за схемата с „Строй-Инвест“. Баща ви ги е взел. А Огнян го е накарал да подпише това, фалшифицирайки подписа на майка ви. Сега Огнян държи всичко. Държи баща ви за измамата, държи го за фалшификата, и след една седмица ще държи и къщата на майка ви.“
„Това е… това е чудовищно.“
„Това е Огнян Добрев,“ каза Кръстев. „Той не просто иска да те победи. Той иска да те унищожи. Той иска да вземе всичко. Фирмата, парите, къщата. Той иска да остави баща ви без нищо.“
„А Лилия?“ попитах, държейки нотариалния акт за нейния апартамент.
„Тя е разходът. Плащането. Баща ви пере пари през фирмата на Огнян, Огнян му дава фалшив заем, за да го контролира, а баща ви използва част от мръсните пари, за да купи апартамент на любовницата си. Всички са оплетени.“
Изведнъж поведението на майка ми придоби смисъл. Сълзите. Страхът. Кесията.
Тя не е знаела за фалшивия подпис. Но е знаела за Лилия. Знаела е за Огнян. И е знаела, че нещо ужасно предстои. Падежът. След една седмица.
„Какво да правя?“ Гласът ми трепереше. Вече не бях адвокат. Бях уплашено момиче.
Адвокат Кръстев прибра документите обратно в кутията с прецизни, спокойни движения.
„Сега,“ каза той, „ти имаш две възможности, госпожице Ана. Първата е да върнеш тази кутия в трезора, да забравиш какво си видяла и да се надяваш Огнян да не реши да погледне и към твоя малък, ипотекиран апартамент. Втората е да се бориш.“
„Да се боря? Как? Той държи всички козове!“
„Не всички.“ Кръстев ме погледна, а в очите му имаше стомана. „Той има фалшив договор. Ти имаш доказателството, че е фалшив. Той има пари. Ти имаш истината. И най-важното – той не знае, че ти знаеш. Все още.“
Той ми подаде кутията. „Решението е твое. Но ако решиш да се бориш, аз ще ти трябвам. А Огнян ще разбере за теб. И няма да се спре пред нищо, за да те спре.“
Стиснах студения метал. Мислех си за петте години лишения. Мислех си за кредита си. Мислех си за майка ми, която беше едновременно жертва и съучастник в лъжата. Мислех си за баща ми, който беше предател, крадец и фалшификатор.
И мислех си за Огнян Добрев, който седеше на върха на тази мръсна пирамида и се канеше да бутне всичко.
„Какъв е планът?“ попитах.
Адвокат Кръстев си позволи лека, хищническа усмивка. „Планът? Планът е да използваме това, което научи в университета. Ще започнем съдебно дело. Но не такова, каквото той очаква.“
Глава 5: Сблъсъкът
Първата стъпка беше да се приберем. Адвокат Кръстев взе всички оригинални документи от касетата. „Тези неща никога повече не трябва да виждат банков трезор. Моят сейф е по-сигурен.“
Излязох от банката, чувствайки се едновременно ужасена и… жива. Умората от дипломирането беше изчезнала, заменена от адреналин.
„Преди да започнем каквото и да е дело,“ каза Кръстев, докато вървяхме по улицата, „трябва да говориш с майка си. Трябва да знаем какво точно знае тя. И трябва да я накараш да заведе дело за фалшифицирания подпис. Това е нашата отправна точка.“
„Тя се страхува от баща ми,“ възразих аз. „Тя се страхува от Огнян.“
„Разбира се. Но сега трябва да реши от кого се страхува повече – от тях, или от това да загуби дома си и съпруга си наведнъж. Отиди и говори с нея. Аз ще започна да подготвям документите.“
Той ме остави на ъгъла. Не се прибрах вкъщи. Хванах такси директно за къщата на родителите ми.
Къщата беше в богатите предградия. Винаги я бях мразила. Беше голяма, студена и пълна с прекалено скъпи мебели, които крещяха „имаме пари“, но не и „дом“.
Майка ми отвори вратата. Беше облечена с халат, въпреки че беше късен следобед. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Когато ме видя, тя ахна и се опита да затвори вратата.
„Ани, не сега! Баща ти е…“
Бутнах вратата и влязох. „Не ме интересува къде е той. Трябва да говорим. Веднага.“
Тя отстъпи назад, уплашена от тона ми. Влязох в огромната, стерилна всекидневна.
„Отвори ли я?“ прошепна тя.
„Да.“
„И?“
„И видях всичко, мамо. Видях апартамента на Лилия. Видях офшорните сметки. И видях договора за заем. Видях фалшифицирания ти подпис върху ипотеката на твоята къща.“
Тя се срина. Буквално. Краката ѝ се подкосиха и тя се свлече на скъпия персийски килим, ридаейки.
„Той не би го направил… той не би…“
„Направил го е!“ Извиках, гневът, който бях потискала с години, изригна. „Той го е направил, докато ти си плакала и си ми казвала, че „правите каквото можете“! Той е заложил дома ти, за да плаща на любовницата си и да играе игрички с Огнян!“
„Не знаех! Кълна се, не знаех за подписа!“
„Но знаеше за Лилия, нали? Знаеше за парите! Ти си била съучастник в лъжата му! Остави ме да работя като роб, за да си платя образованието, докато той е пръскал мръсни пари!“
„Страхувах се!“ изкрещя тя в отговор, лицето ѝ беше мокро и зачервено. „Мислиш ли, че ми беше лесно? Да гледам как той се променя? Как този… този Огнян го уви около пръста си? Отначало бяха само пари. Смятах, че е просто укриване на данъци. Но после дойде тя. Лилия. И той се промени. Стана студен, жесток. А Огнян… Огнян идваше тук. Гледаше ме, сякаш… сякаш съм мебел. Аз знаех, че той е злото, Ани. И знаех, че Петър е твърде слаб, за да му се опълчи.“
„И затова ми даде ключа,“ казах по-тихо, осъзнавайки. „Не за да спася него. А за да спасиш себе си.“
„Падежът е следващата седмица, нали?“ прошепна тя, гледайки ме с отчаяна надежда. „Ти си адвокат. Можеш ли да го спреш?“
„Мога. Но трябва да ми помогнеш. Трябва да подадеш жалба. Трябва да свидетелстваш, че подписът е фалшив.“
Тя поклати глава, ужасена. „Не мога, Ани. Той ще ме убие. Петър… или Огнян… те ще…“
„Те ще вземат къщата ти така или иначе, мамо! След една седмица ще си на улицата! А баща ми вероятно ще е в затвора, или по-лошо. Аз съм единственият ти шанс.“
Тя се взираше в мен.
В този момент входната врата се отвори.
Петър. Баща ми. Той спря на прага на всекидневната, гледайки първо мен, после ридаещата си съпруга на пода. Лицето му беше мрачно.
„Какво правиш тук?“ попита ме той, гласът му беше нисък и заплашителен.
Станах. Застанах между него и майка ми. „Дойдох да видя какво си направил.“
Той замръзна. „Мария… какво си ѝ казала?“
„Тя не ми е казала. Аз видях,“ отвърнах студено. „Видях касетата на баба. Видях договора. Видях фалшификата.“
Цветът се оттече от лицето му. За миг той изглеждаше стар и победен. Но само за миг. След това очите му се присвиха.
„Ти си го отворила. Ти… малка, неблагодарна…“
„Неблагодарна?“ изсмях се. „Ти пропиляваш наследството на майка ми, купуваш апартаменти на любовницата си с откраднати пари и ме наричаш мен неблагодарна?“
„Ти не разбираш!“ изкрещя той, пристъпвайки към мен. „Това беше бизнес! Това беше единственият начин! Огнян ми даде шанс!“
„Той не ти е дал шанс, татко. Той ти е дал въже. И ти сам си го сложи на врата. А сега се каниш да ритнеш и стола под майка ми. Падежът е след седмица.“
Той спря. Шокът беше пълен. „Ти… как знаеш…“
„Знам всичко.“
Той се огледа панически. „Трябва да се махаш. Вземи майка си и се махайте. Той ще дойде. Огнян. Той ще разбере, че знаеш. Той ще…“
„Късно е,“ казах аз. „Аз няма да бягам. Ще те съдя. Ще съдя него.“
„Луда ли си? Той ще те унищожи! Той ще унищожи всички ни!“
„Не и ако аз го унищожа първи.“
Той ме гледаше с дива смесица от страх и омраза. „Ти си виновна. Ти и твоята проклета диплома. Защо не можа просто да си стоиш настрана!“
„Защото ти ме принуди,“ казах аз. „През целия ми живот ме принуждавахте да се справям сама. Е, добре. Ще се справя и с това.“
Взех майка ми под ръка. Тя все още трепереше, но успя да се изправи. „Мамо, идваш с мен. Сега.“
„Не,“ прошепна тя, гледайки Петър. „Не мога да го оставя. Той е…“
„Той е престъпник, мамо! И те е предал!“
„Ани е права, Мария,“ каза Петър глухо, сривайки се на един стол. „Върви с нея. Огнян… той идва насам. Иска си парите. Той знае, че нещо не е наред.“
В този момент на вратата се позвъни. Не беше просто звънене. Беше дълго, настоятелно, арогантно натискане на звънеца, което отекна в цялата къща.
Майка ми изпищя.
Петър скочи на крака, лицето му беше сиво от ужас. „Той е тук. Мамка му, той е тук!“
Вратата не беше заключена. Чухме я да се отваря и тежки стъпки във фоайето.
Във всекидневната влезе мъж. Беше висок, облечен в безупречен тъмносин костюм по поръчка. Косата му беше тъмна, сресана назад, а лицето му беше красиво по студен, хищнически начин. Разпознах го веднага от билборда.
Огнян Добрев.
Той спря и огледа сцената. Разплаканата Мария. Ужасеният Петър. И мен – застанала в средата, стиснала юмруци.
Той се усмихна. Беше усмивка, която не стигаше до студените му, мъртви очи.
„Е,“ каза той с басов, кадифен глас. „Каква прекрасна семейна сбирка. Петре, не ме запозна ли с… дъщеря си? Адвокатката?“
Глава 6: Предложението
Тишината във всекидневната беше толкова гъста, че можеше да се разреже с нож. Майка ми хлипаше тихо зад мен. Баща ми изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт. Той стоеше замръзнал, неспособен да говори.
Аз не отместих поглед от Огнян.
„Господин Добрев,“ казах аз. Гласът ми беше учудващо спокоен. Адреналинът беше изчистил всеки помен от страх. „Предполагам, че сте тук за падежа на заема.“
Усмивката на Огнян се разшири. Той изглеждаше искрено развеселен. Той игнорира баща ми и пристъпи към мен. Спря само на метър. Миришеше на скъп одеколон и пари.
„Вие трябва да сте Ана,“ каза той. „Чувал съм толкова много за вас. Умната дъщеря. Тази, която е успяла сама. Баща ви много се гордее. Нали, Петре?“
Петър трепна, но не каза нищо.
„Вие сте бърза,“ продължи Огнян, все още втренчен в мен. „Дипломиране вчера. Разкриване на сложна финансова измама днес. Впечатляващо. Моите адвокати ще са възхитени.“
„Как разбрахте?“ попитах.
„Че сте отворили касетата ли? Моля ви се. Възрастната дама в банката може да е строга, но е и много добре платена. От мен. Знаех, че Мария има ключа. Просто чаках да видя кога ще се паникьоса достатъчно, за да го използва.“ Той се обърна към майка ми. „И ти не ме разочарова, скъпа моя. Въпреки че заложи на грешния кон.“
Майка ми се сви зад мен.
„И така,“ продължи той, връщайки вниманието си към мен. „Вие видяхте договора. Видяхте подписа. И сега си мислите, че имате казус. Нали така, млади адвокате? Фалшификат. Иск за нищожност. Ще спасите семейната къща. Много благородно.“
Той се изсмя тихо. „Нека ви обясня как работи реалният свят, Ана. Дори да докажете, че подписът е фалшив – което ще отнеме месеци, може би година в съда – какво мислите, че ще се случи? Аз ще предявя иска си към Петър. Имам десетки други документи, които той е подписал. Документи, които доказват съучастието му в прането на пари. Документи, които ще го вкарат в затвора за десет години, преди дори да е започнало делото за къщата.“
Той се наведе към мен. „Ти можеш да спасиш къщата. Но той ще изгори. А с него ще изгори и майка ти, като съучастник, който е знаел и е мълчал. Аз ще взема фирмата, имотите, всичко. А те двамата ще останат без нищо, освен с присъди.“
„Това е изнудване,“ казах аз.
„Това е бизнес,“ поправи ме той. „Но аз съм разумен човек. И виждам потенциал. Не ми харесва да унищожавам хора без причина. Особено когато имам по-добра алтернатива.“
Той отиде до бара и си наля чаша уиски, без да пита. Отпи, наслаждавайки се.
„Ето моето предложение. За теб, Ана.“
„Не искам нищо от теб,“ изсъсках аз.
„О, ще искаш. Защото аз съм единственият, който предлага изход. Ти забравяш за тази касета. Забравяш за договора, за Лилия, за всичко. Спираш да се ровиш. Днес.“
„И в замяна?“
„В замяна, аз няма да унищожа баща ти. Ще му взема фирмата, разбира се. Той не става за тази работа. Ще му оставя малък дял, колкото да не умре от глад. Той и майка ти ще запазят тази къща. Заемът? Ще го „разсрочим“ за неопределено време. Те ще са на каишка, разбира се. Моя каишка. Но ще са свободни и в дома си.“
Сърцето ми биеше тежко. Той предлагаше да ги купи. Да купи мълчанието ми.
„Това е всичко?“ попитах подозрително.
„Не.“ Усмивката му отново стана хищническа. „Това е за тях. За теб имам нещо по-добро. Ти си млада, амбициозна, току-що завършила. И си ми длъжник. Но аз не искам да си ми длъжник. Искам да работиш за мен.“
Почувствах как кръвта ми изстива. „Да работя… за теб?“
„Имам нужда от добри адвокати. Особено от такива, които знаят твърде много. Ще ти дам работа в моята юридическа кантора. Начална заплата… нека кажем, три пъти повече от това, което би спечелила в която и да е друга фирма през следващите пет години. Ще се занимаваш с корпоративно право. Ще те науча на всичко. И…“ той направи пауза, наслаждавайки се на момента. „…ще изплатя ипотечния ти кредит. Целият. Още утре.“
Предложението увисна във въздуха.
Свобода.
Кредитът за жилище, който ме задушаваше. Десетките хиляди левове, които висяха над главата ми. Той предлагаше да ги изтрие. С едно щракване на пръсти.
Всичко, което искаше, беше моята душа.
Погледнах към баща ми. Той ме гледаше с отчаяна, жалка молба. Приеми, приеми, спаси ме.
Погледнах към майка ми. Тя плачеше безмълвно, лицето ѝ беше скрито в ръцете ѝ.
„Ти продаваш бъдещето си, за да спасиш тяхното провалено минало,“ прошепна Огнян, сякаш прочел мислите ми. „Но какво бъдеще! Помисли си, Ана. Без дългове. Пари. Власт. Или… съдебни битки, които ще загубиш, фалит и опозорено семейство. Изборът е твой.“
Това беше моралната дилема в най-чистия ѝ, най-грозен вид.
Да приема ли сделката с дявола? Да захвърля всичко, в което вярвах, всичко, за което бях работила, за да спася двама души, които не заслужаваха спасение, и за да осигуря собственото си финансово бъдеще?
Или да се боря? Да рискувам всичко – моята квартира, моята безопасност, живота на родителите ми – заради… какво? Заради справедливостта? Абстрактно понятие, което никога не ми беше платило сметките.
„Искам да мислиш бързо,“ каза Огнян. „Давам ти…“ той погледна скъпия си часовник. „…една минута. Или приемаш, или излизам от тази врата и се обаждам на прокурора.“
Минута. Да реша целия си живот.
Погледнах Огнян. Неговата арогантна, самоуверена усмивка. Той си мислеше, че ме е притиснал до стената. Мислеше, че след пет години мизерия, аз ще скоча на предложението му за пари.
„Ти не разбираш,“ казах тихо.
„Какво не разбирам?“
„Защо завърших право. Не беше заради парите. Ако беше, щях да напусна още първата година.“ Погледнах към баща си. „Не беше и заради вас. Беше въпреки вас.“
Обърнах се отново към Огнян. „Беше, защото мразя хора като теб. Хора, които си мислят, че могат да купят всичко и всеки. Хора, които газят правилата и унищожават животи, само защото могат.“
Усмивката му изчезна.
„Ти ми предлагаш работа и да ми изплатиш кредита. Знаеш ли какво ми казва това? Казва ми, че се страхуваш. Казва ми, че документите в онази касета са достатъчни, за да те наранят. Иначе нямаше да си тук. Щеше просто да си пратил съдия-изпълнител.“
Той ме гледаше с ледени очи.
„Така че, ето моето контрапредложение, господин Добрев.“ Взех телефона си. „Или излизаш от тази къща веднага, или се обаждам на адвокат Кръстев и утре сутрин внасяме иск за нищожност на договора за заем и сигнал до прокуратурата за измама, фалшификат и пране на пари. И ще прикача и твоето предложение за работа като опит за възпрепятстване на правосъдието.“
Петър издаде задавен звук. „Ани, не!“
Огнян не помръдна. Лицето му беше непроницаемо.
„Ти си много смела,“ каза той тихо. „И много, много глупава. Мислиш, че Кръстев може да ме спре? Той е реликвa. Аз притежавам съдиите, които той моли.“
„Може би,“ отвърнах аз. „Но аз имам доказателствата. А ти имаш само заплахи. Сега, изчезвай от къщата на майка ми.“
Настъпи дълга, напрегната пауза. Въздухът пращеше от напрежение.
Накрая Огнян се изправи. Той остави чашата си с уиски на масата. Внимателно.
„Добре,“ каза той. „Добре. Ти го поиска. Ще имаш своята война. Но да знаеш – аз никога не губя.“
Той се обърна към Петър. „Ти си мъртъв.“
После се обърна към мен. „А ти… ти ще си платиш ипотеката до края на живота си. Ако изобщо имаш живот.“
Той тръгна към вратата.
„И, Ана?“ каза той, без да се обръща. „Внимавай, когато пресичаш улицата.“
Той излезе. Чухме как входната врата се затръшва след него.
Майка ми започна да ридае истерично. Баща ми се свлече на колене, хванал главата си.
А аз стоях насред стаята, треперейки неконтролируемо. Войната беше обявена.
Глава 7: Адвокат Кръстев
„Ти си направила какво?!“
Гласът на адвокат Кръстев прогърмя в слушалката. Бях му се обадила веднага щом излязох от къщата на родителите ми, оставяйки ги в руините на техния живот.
„Отказах му,“ казах аз, докато вървях бързо по тъмната улица към спирката. Оглеждах се през рамо на всяка крачка. Заплахата на Огнян кънтеше в ушите ми.
„Момичето ми, ти не си му отказала. Ти си му обявила война! Ти си дръпнала шплинта на граната и си му я подала!“ Чух го да въздъхва тежко. „Къде си сега?“
„На път към вкъщи.“
„Не. Не отиваш вкъщи. Твоят апартамент е първото място, където той ще изпрати хората си, за да те „убедят“ да размислиш. Ипотеката ти е публична информация. Той знае къде живееш.“
Стомахът ми се сви. „Къде да отида? Мартин…“
„Не. Не замесвай приятеля си. Не още. Хвани такси и ела в моята кантора. Веднага. И се оглеждай за коли, които те следят.“
Прекарах пътуването до кантората на Кръстев в параноя, взирайки се във всяка кола зад нас. Кантората му беше в стара сграда, точно зад Съдебната палата. Беше късно, но той светеше.
Качи ме в кабинета си. Беше огромен, затрупан с книги и папки. Миришеше на хартия, кожа и слаб дим от лула. Той ми наля чаша вода. Ръцете ми все още трепереха.
„Разкажи ми всичко. Отначало.“
Разказах му. За предложението. За заплатата. За изплащането на кредита. За заплахите.
Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се облегна назад в стола си.
„Значи е уплашен,“ заключи той. „Предложението за работа го доказва. Документите от касетата са истински коз. Той се е опитал да те купи. Щом не е успял, ще премине към план Б.“
„Който е?“
„Да те дискредитира, уплаши или… отстрани. Огнян не обича свободните електрони. Ти си точно това. Той трябва да те неутрализира, преди да си подала иска.“
„Значи трябва да го подадем. Още утре.“
„Точно така. Имаме нужда от майка ти. Тя трябва да подпише жалбата за фалшификата и иска за нищожност на ипотеката.“
„Тя е ужасена, господин Кръстев. И баща ми… той е на страната на Огнян, само и само да се спаси.“
„Баща ти е страхливец и е загазил до шия,“ каза Кръстев грубо. „Той не ни интересува. Интересува ни майка ти. Тя е жертвата тук. И нейният подпис е ключът. Трябва да я доведеш утре сутрин.“
„Ами ако откаже?“
„Тогава всички сте загубени.“ Той се изправи и отиде до прозореца, гледайки към осветената сграда на съда. „Огнян Добрев е рак. Рак, който разяжда този град от години. Той купува политици, магистрати, полицаи. Всички знаят, но никой не смее да го докосне, защото е оплел всички в мрежите си. Той използва хора като баща ти – алчни и слаби – за да върши мръсната си работа, а после ги изхвърля.“
Той се обърна към мен. „Този фалшив договор е първата реална грешка, която съм го виждал да прави. Той е станал твърде арогантен. Мислел е, че Петър е толкова смачкан, че никога няма да се стигне дотук. Не е предвидил теб.“
„Аз съм просто…“
„Ти си проблемът, който той не може да реши с пари,“ прекъсна ме Кръстев. „И това го вбесява. Но той е прав за едно – в съда ще бъде война. Той ще използва всяка мръсна тактика. Ще се опита да те представи като отмъстителна дъщеря. Ще се опита да докаже, че майка ти е била съгласна. Ще извади на показ мръсните пари на баща ти.“
„Значи ще загубим?“
„Не. Защото ние няма да атакуваме само договора. Ще атакуваме него. Ще използваме документите за пране на пари. Ще поискаме запор на сметките на „Строй-Инвест“ въз основа на измамата. Ще превърнем един граждански иск за имот в наказателно дело за организирана престъпна група.“
Това беше мащабно. И опасно.
„А дотогава?“ попитах тихо. „Аз… не мога да се прибера.“
Кръстев кимна. „Не. Не можеш. Ще останеш при дъщеря ми. Тя живее наблизо. Временно. Докато не обезопасим майка ти и не подадем документите. От този момент нататък, ти си под моята закрила. И под светлината на прожекторите. Най-безопасното място за теб е в центъра на бурята.“
Той ми подаде телефона си. „Обади се на майка си. Кажи ѝ, че утре в девет сутринта я чакаме тук. Кажи ѝ, че е време да избере на чия страна е.“
Глава 8: Предателството
Прекарах нощта в апартамента на дъщерята на Кръстев. Не спах. Гледах тавана и си представях хиляди сценарии. Какво прави Огнян? Какво прави баща ми? Ще дойде ли майка ми?
На сутринта, в осем и половина, бях пред кантората на Кръстев. Той вече беше там, на бюрото си, затрупан с документи.
„Тя идва ли?“ попита той, без да вдига поглед.
„Каза, че ще дойде,“ отвърнах.
Чакахме. Девет часът. Девет и петнадесет. Девет и половина.
Мария я нямаше.
Телефонът ѝ беше изключен.
„Тя няма да дойде,“ казах глухо. „Той я е уплашил. Или я е спрял.“
„Или я е убедил,“ каза Кръстев мрачно. „Петър. Той се бори за собствената си кожа. Вероятно ѝ е обещал, че ще оправи нещата с Огнян, ако тя не подписва нищо.“
„Трябва да отида там!“
„Не! Ти няма да ходиш никъде. Това е капан.“
В този момент вратата на кантората се отвори. Не беше майка ми.
Беше Мартин. Изглеждаше ужасно. Бледен, с тъмни кръгове под очите.
„Мартине! Какво правиш тук? Казах ти да не се месиш!“
„Нямах избор, Ани.“ Той пристъпи вътре, а ръцете му трепереха. „Те… те бяха в апартамента ми снощи.“
Сърцето ми спря. „Кой?“
„Хората на Огнян. Двама. В костюми. Чакаха ме. Знаеха всичко. Знаеха, че съм ти помагал. Знаеха за Кръстев.“
„Какво ти направиха?“ попита Кръстев остро.
„Нищо. Не ме докоснаха. Бяха… учтиви.“ Мартин преглътна. „Те просто ми показаха нещо. Снимки.“
Той извади от джоба си малък плик и го хвърли на бюрото. Кръстев го отвори. Аз надникнах през рамото му.
Снимките бяха на по-малката сестра на Мартин. Тя учеше в друг град. Снимките бяха от днес сутринта. Тя отиваше към университета си. А зад нея, на няколко крачки, вървеше един от мъжете, които бяха в апартамента на Мартин.
„Те не са я докоснали,“ каза Мартин, гласът му се пречупи. „Просто ми показаха, че могат. По всяко време. Казаха ми, че ако ти не спреш, ако аз не те накарам да спреш… те ще спрат нея.“
Почувствах гадене. Това беше заради мен. Бях въвлякла единствения си приятел. Бях изложила семейството му на опасност.
„Мартине, аз… аз толкова съжалявам…“
„Недей,“ прекъсна ме той. „Те не искат извинения. Те искат да спреш. Искат да им дам нещо. Нещо, което да докаже, че си се отказала.“
„Какво?“
Мартин ме погледна, а в очите му имаше такава болка, че не можах да я понеса. „Искат документите. Оригиналите от касетата.“
„Не!“ извика Кръстев, удряйки по бюрото. „Това е предателство! Той иска да те използва, за да ни обезоръжи! Ако им дадем тези документи, ние сме свършени! Те ще ги унищожат и никога няма да докажем фалшификата!“
„Ако не им ги дадем, сестра ми…“ Мартин не можа да довърши.
Това беше. Капанът беше щракнал. Огнян не атакуваше мен директно. Той атакуваше хората около мен. Беше притиснал майка ми, а сега използваше Мартин, за да ме съсипе.
Морална дилема. Отново. Животът на сестрата на Мартин срещу делото.
„Не можем,“ казах аз, въпреки че думите ме изгаряха. „Мартине, не можем. Ако им ги дадем, той печели. Той ще съсипе родителите ми така или иначе. И ще продължи да съсипва други. Това е единственият ни шанс да го спрем.“
„Лесно ти е на теб да го кажеш!“ изкрещя той, а сълзи на гняв и безсилие бликнаха в очите му. „Не е твоята сестра! Ти си същата като тях! Ти и твоята проклета справедливост! Какво ми пука за родителите ти, които са те оставили! Какво ми пука за Огнян! Аз искам сестра ми да е добре!“
„Мартине, моля те…“
„Не.“ Той поклати глава, отстъпвайки към вратата. „Аз ти бях приятел, Ани. Наистина. Но ти… ти си обсебена. Ти ще пожертваш всекиго, за да спечелиш.“
Той ме погледна с презрение. „Те ми дадоха срок до довечера. Ако не получат документите, не знам какво ще стане. Изборът е твой. Но знай, че ако нещо се случи с нея, кръвта ще е по твоите ръце.“
Той излезе и затръшна вратата.
Сринах се на стола. Бях загубила всичко. Родителите ми. Сега и единствения си приятел.
„Той е прав,“ прошепнах. „Аз съм чудовище. Използвам всички.“
Кръстев застана пред мен. Лицето му беше сурово. „Не. Ти си войник. А във войната се дават жертви. Той е уплашен и не мисли трезво. Огнян няма да нарани сестра му. Това е просто сплашване. Твърде шумно е. Той иска документите, защото без тях ние сме слаби. Не трябва да му ги даваме. Не и сега.“
„Ами майка ми? Тя не дойде.“
„Тогава ще отидем ние при нея,“ каза Кръстев, грабвайки сакото си. „И ще я накараме да подпише. Дори ако трябва да го направи пред очите на страхливия ѝ съпруг.“
Глава 9: Съдебната зала
Когато пристигнахме в къщата, беше твърде късно.
Беше празна. Напълно празна. Не просто празна от хора. Мебелите ги нямаше. Картините ги нямаше. Килимите ги нямаше. Дори завесите бяха свалени.
Хамали изнасяха последните кашони.
„Какво става тук?“ извиках аз на един от тях.
„Изнасяме се, госпожице,“ отвърна той. „Собственикът продаде къщата. Всичко заминава на склад.“
„Продал… какво?“
На входната врата беше залепена бележка. Беше от баща ми.
„Ана,
Огнян ни предложи сделка. Да се откажем от къщата доброволно. В замяна, той ще ни остави да напуснем страната. Ще уреди присъдите ни. Заминаваме. Не ни търси. Това е за твое добро. Остави го на мира. Ти загуби.“
Те бяха избягали. Бяха ме оставили. Бяха предали къщата, делото, всичко. Бяха избрали Огнян пред мен.
„Край,“ казах аз на Кръстев. Гласът ми беше празен. „Нямаме ищец. Майка ми я няма, за да оспори подписа. Нямаме къща, за която да се борим. Той спечели.“
Адвокат Кръстев стоеше мълчаливо, гледайки празната къща.
„Не,“ каза той след дълга пауза. „Той не е спечелил. Той просто промени бойното поле.“
„Какво? Нямаме дело!“
„Нямаме гражданско дело за имота. Но документите от касетата… те все още са у нас. Договорът за заем може да е безполезен сега, но сметките от офшорките? Нотариалният акт на Лилия? Те са доказателство за пране на пари. И ние ще ги използваме.“
„Как? Като подадем сигнал в прокуратурата? Казахте, че той ги контролира!“
„Няма да подадем сигнал. Ще се присъединим към друго дело.“ Кръстев ме погледна с лукава искра в очите. „Огнян има много врагове, Ани. И в момента един от тях води дело за фалит срещу една от неговите по-малки фирми. Аз познавам адвоката. Едно малко, незначително дело. Но ако ние се намесим като трета заинтересована страна и представим нашите доказателства, че фирмата-майка („Строй-Инвест“) е финансирана с мръсни пари…“
„…ще взривим цялата му империя отвътре,“ довърших аз, а пулсът ми се ускори.
„Точно така. Няма да спасим къщата. Твърде късно е за това. Но можем да го съсипем. Можем да го вкараме в съда. Не за фалшификат, а за нещо много по-голямо.“
През следващите два месеца животът ми се превърна в ад.
Преместих се в малка стаичка, която Кръстев ми нае. Ипотеката ми… оставих я. Банката започна процедура по изземване. Нямах пари да я плащам. Нямах време да работя. Цялото си време прекарвах в кантората на Кръстев.
Спяхме по три часа на ден. Преровихме всяка сделка на Огнян, всяка фирма, всяка публична регистрация. Свързахме точките между офшорните сметки и имотите, които „Строй-Инвест“ беше купила. Подготвяхме се за битка.
Огнян не стоеше със скръстени ръце.
Започнаха да ме следят. Открито. Една и съща черна кола, паркирана пред кантората по цял ден. Получавах обаждания. Мълчание. Опитаха се да разбият кантората на КръстеV, но той беше подготвен.
Мартин. Не го чух повече. Сестра му беше добре, проверихме. Огнян беше постигнал своето – беше ме изолирал.
Накрая дойде денят на делото.
Съдебната зала беше малка. Не беше голямото, лъскаво дело, което си представях. Беше скучно дело за фалит. Огнян дори не беше там. Беше изпратил екип от трима скъпоплатени, арогантни адвокати.
Когато Кръстев се изправи и поиска да се присъединим като трета страна, адвокатите на Огнян се изсмяха.
„На какво основание, господин Кръстев? Това е частен търговски спор.“
„На основание,“ каза Кръстев, а гласът му отекна в залата, „че фирмата, обявена във фалит, е била умишлено източена от фирмата-майка, „Строй-Инвест“, която от своя страна е финансирана чрез схема за пране на пари в особено големи размери, ръководена от господин Огнян Добрев.“
Настъпи мълчание. Съдията, възрастен мъж, който изглеждаше отегчен, изведнъж се събуди. Адвокатите на Огнян скочиха на крака.
„Протестирам! Това е клевета! Това няма нищо общо с настоящото дело!“
„Напротив,“ казах аз. Изправих се до Кръстев. Ръцете ми трепереха, но гласът ми беше твърд. „Имаме доказателства. Банкови извлечения от офшорни сметки, показващи директни преводи към господин Петър, съдружник на господин Добрев, които след това са използвани за закупуване на имоти на името на „Строй-Инвест“ и на трети лица, като госпожица Лилия Ангелова. Ето нотариалният акт.“
Подадох документите.
Хаос. Адвокатите на Огнян крещяха. Съдията удряше с чукчето.
Делото беше отложено. Но беше твърде късно. Бяхме отворили кутията на Пандора. Съдията не можеше да пренебрегне доказателствата за престъпление от такъв мащаб. Той нареди пълна проверка на „Строй-Инвест“ и призова Огнян Добрев лично на следващото заседание.
Излязохме от съда. Бяхме спечелили битка, но не и войната.
„Сега започва истинската опасност,“ каза Кръстев. „Той е притиснат до стената. Ще реагира.“
Глава 10: Цената
Следващите седмици бяха размазано петно от съдебни заседания, денонощна работа и страх. Медиите надушиха кръв. „Империята на Добрев се разпада“, крещяха заглавията. Нашето малко дело за фалит се беше превърнало в най-големия наказателен процес за годината.
Огнян се появи в съда. Беше студен, спокоен, безупречен както винаги. Но видях напрежението в челюстта му. Той ме гледаше през цялото време. Погледът му беше чиста омраза.
Неговите адвокати се опитаха да ме унищожат. Нарекоха ме лъжкиня, отмъстителна дъщеря, която фабрикува доказателства, за да съсипе бизнес партньора на баща си. Извадиха на показ бягството на родителите ми като доказателство, че те са виновните, а аз се опитвам да прехвърля вината.
Но документите от касетата бяха неоспорими.
Един ден, когато се връщах в стаичката си, го видях.
Мартин.
Чакаше ме пред вратата. Изглеждаше отслабнал и уморен.
„Мартине?“
Той ме погледна. „Здравей, Ани.“
„Какво… как си? Сестра ти?“
„Добре е. Той спази думата си. Не я докоснаха.“ Той замълча. „Гледам те по новините. Ти… ти наистина го правиш. Съсипваш го.“
„Опитвам се.“
„Съжалявам,“ каза той. „За това, което казах. В кантората. Бях уплашен. Ти… ти беше права. Не трябваше да се предаваш.“
„Няма проблем, Мартине. Разбирам.“
„Не,“ каза той, поклащайки глава. „Не разбираш. Не дойдох само да се извиня. Дойдох, защото… аз също не съм стоял настрана.“
Той ми подаде флашка.
„Какво е това?“
„След като… след като ме заплашиха, аз се уплаших. Но и се ядосах. Продължих да ровя. Знаех, че Лилия е слабото място. Тя е параван, но е и алчна. Огнян ѝ е плащал. Но не достатъчно. Свързах се с нея.“
„Ти си… луд ли си?“
„Тя се страхува повече от теб. Тя знае, че Огнян потъва и ще повлече и нея. Тя ми даде това. Всичко. Вътрешни имейли. Записи на разговори между нея и Огнян. Разговори, в които той ѝ нарежда как да прехвърля парите. Разговори, в които се хвали как е „закопал“ баща ти с фалшивия заем.“
Взех флашката. Ръцете ми трепереха. Това беше. Това беше липсващото парче. Това беше директното доказателство, свързващо Огнян с престъпленията, а не само косвените улики.
„Мартине, това… това е всичко. Ти… ти ни спаси.“
„Ние се спасихме,“ каза той. „А сега отиди и ги довърши.“
Глава 11: Разплатата
Последното заседание. Залата беше претъпкана. Огнян беше на свидетелската скамейка. Спокоен. Арогантен. Отричаше всичко. Твърдеше, че Петър е действал сам. Че Лилия го е манипулирала. Че той е просто жертва.
Тогава Кръстев пусна записите.
Гласът на Огнян изпълни залата. Ясен, студен, даващ нареждания за престъпления. Говорещ с презрение за баща ми. Смеещ се на „глупавата Мария“ и нейната къща.
Тишина. Дори адвокатите му бяха замръзнали.
Лицето на Огнян. За първи път видях паника. Той се опита да каже, че е монтаж, че е фалшификат.
Но беше твърде късно.
Присъдата беше тежка. Огнян Добрев беше признат за виновен по всички обвинения. Измама, пране на пари, организирана престъпна група. Активите му бяха запорирани. Империята му се срина.
Докато го извеждаха с белезници, той спря до мен.
„Ти…“ изсъска той. „Ти ми отне всичко.“
„Не,“ отвърнах аз, гледайки го право в очите. „Ти сам си го отне. Аз просто ти показах сметката.“
Излязох от съдебната палата. Сама. Кръстев беше вътре, даваше изявления пред медиите. Мартин беше там, в тълпата, и ми кимна леко, преди да изчезне.
Спечелих.
Но каква беше цената?
Нямах дом. Апартаментът ми беше отнет от банката. Ипотеката беше спечелила.
Нямах семейство. Родителите ми бяха бегълци, изчезнали някъде в чужбина, живеещи с позора си.
Нямах пари. Всичко, което имах, бяха дрехите на гърба си и един стар куфар в стаичката, която Кръстев плащаше.
Спечелих справедливост, но загубих всичко останало.
Тръгнах по улицата, без посока. Чувствах се празна. Уморена. По-уморена, отколкото в деня на дипломирането си. Тогава поне имах диплома. Сега имах само… победа. Горчива победа.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах.
„Адвокат Ана?“
„На телефона.“
„Казвам се Димитър. Аз съм синдикът по фалита на „Строй-Инвест“. Разглеждам документите по делото.“
„Да?“
„Видях какво сте направили. Видях и документите за апартамента на госпожица Лилия Ангелова. Тъй като е закупен с пари от престъпна дейност, той е част от масата на фалита и ще бъде продаден на търг, за да се покрият дълговете. Но…“
„Но какво?“
„От документите, които вие представихте, става ясно, че първоначалният капитал за тази схема е дошъл от залог, който е трябвало да бъде ваш. Къщата на майка ви. Макар и да не можем да я върнем, законът ви дава право на обезщетение като увреден кредитор. Апартаментът на Лилия… той е ваш. Ако го искате. Като компенсация.“
Замръзнах насред улицата.
Апартамент. Луксозният апартамент. Без ипотека.
„Аз…“
„Просто елате в кантората утре, за да подпишем документите, адвокат Ана. Вие го заслужихте.“
Той затвори.
Стоях там. Слънцето залязваше.
Нямах семейство. Но имах дом. Дом, купен с мръсните пари на баща ми, но извоюван от мен.
Телефонът ми иззвъня отново. Този път беше Кръстев.
„Ана! Къде си? Ела да празнуваме!“
„Идвам, господин Кръстев. Но първо… имам въпрос.“
„Питай.“
„Все още ли имате нужда от младши сътрудник? Защото аз току-що загубих апартамента си, но мисля, че намерих нов. Имам нужда от работа, за да плащам данъците му.“
Чух го как се смее от другата страна на линията. Дълбок, искрен смях.
„Започваш в понеделник, момичето ми. Започваш в понеделник.“
Затворих телефона. Погледнах дипломата, която носех в чантата си – единственото нещо, което бях спасила от апартамента си. Беше просто хартия.
Истинската ми диплома беше тази битка. И аз тъкмо я бях завършила. С отличие.