Преди година лекарят ми каза, че майка ми има рак в четвърти стадий. Думите му прозвучаха като далечно ехо в стерилния кабинет, сякаш бяха предназначени за някой друг, в друг живот. Аз тъкмо се бях оженил за Михаела, жената, която смятах за моя вселена. Бъдещето изглеждаше като безкраен хоризонт, огрян от слънце. Планирахме меден месец на екзотичен остров, оглеждахме по-голямо жилище, говорехме си за деца с онази наивна увереност на хора, които все още не познават истинската болка.
Диагнозата на мама, Снежана, беше котва, която разкъса платната на нашия кораб и го заби в дъното. Без да се поколебая и за миг, отмених всичко. Райският остров, плановете за нов дом, мечтите за бъдещето – всичко беше поставено на пауза. Изтеглих всяка стотинка от спестяванията ни, парите, които бяхме събирали с Михаела за първоначална вноска по ипотечен кредит. Вложих ги в най-добрите лекари, в експериментални лечения, в безкрайни консултации и пътувания до специализирани клиники. Всеки ден бях до нея. Държах ръката ѝ по време на химиотерапията, четях ѝ книги, когато беше твърде слаба, за да държи дори чаша вода, и се смеех на старите ѝ шеги, макар сърцето ми да се късаше.
Михаела беше до мен в началото. Нейното съчувствие беше балсам за раните ми. Но месеците минаваха, а болестта напредваше с безпощадна методичност. Спестяванията се стопиха, а аз започнах да вземам заеми от приятели. Напрежението в нашия малък апартамент стана почти физически осезаемо. Разговорите ни се свеждаха до сметки, лекарства и прогнози. Нейните опити да ме измъкне от мрака – „Хайде да излезем на вечеря, само за малко“ или „Трябва да помислим и за нас, Александър“ – звучаха в ушите ми като светотатство. Как можех да мисля за „нас“, когато майка ми гаснеше пред очите ми?
Тя спря да опитва. Започна да прекарва повече време навън, с приятелки, в извънредни смени в работата си. Самотата в апартамента стана по-тежка от присъствието на мълчаливото ѝ неодобрение. Чувствах се виновен, че я пренебрегвам, но вината към майка ми беше по-силна. Разкъсвах се между два свята – света на болничната стая, пропит с мирис на дезинфектант и страх, и света на нашия дом, който вече не се усещаше като мой.
Три месеца по-късно ракът победи. Снежана си отиде тихо, в една дъждовна утрин, докато държах изстиналата ѝ ръка. Празнотата, която остави, беше бездънна. Тя беше моята скала, моят компас. Сега бях изгубен в океан от скръб.
Погребението беше мъчително. Михаела стоеше до мен, красива и далечна в черната си рокля, приемаше съболезнования с каменно лице. Усещах пропастта между нас, по-дълбока от всеки гроб. Тя искаше да продължим напред, да започнем отначало. А аз не можех да помръдна. Всяка вещ в апартамента на майка ми, всяка нейна снимка, всеки спомен беше едновременно утеха и нож в сърцето.
Все още бях потънал в тази лепкава, сива болка, когато телефонът иззвъня. Беше Симеон, адвокатът на майка ми. Възрастен, улегнал мъж, когото познавах от дете. Гласът му беше сериозен, лишен от обичайната му топлота.
„Александър, трябва да се видим. Спешно е. Става въпрос за завещанието на майка ти.“
Завещание? Мама беше скромна жена, пенсионирана учителка. Живееше в малък апартамент, караше стара кола. Какво завещание можеше да остави освен лични вещи и няколко пожълтели албума със снимки?
„Разбира се, Симеон. Кога да дойда?“
„Утре. В десет. В кантората ми. И те моля, ела сам.“
Тази последна фраза прозвуча като предупреждение. Нещо не беше наред. Усетих как студени тръпки полазиха по гърба ми, първото чувство, различно от скръб, което изпитвах от седмици.
Все още бях в болка, когато адвокатът ми се обади и каза, че трябва да се срещнем. Каза, че има нещо, което майка ми е искала да знам, но едва след като нея вече я няма. И че животът ми, такъв, какъвто го познавах, ще се промени завинаги.
Глава 2
Кантората на Симеон беше точно такава, каквато я помнех от дете – тежки завеси от кадифе, мирис на стари книги и полирано дърво, и тиктакане на античен стенен часовник, който отмерваше времето с тържествена бавност. Самият той седеше зад масивното си бюро, заобиколен от папки и томове със закони, които изглеждаха като мълчаливи стражи на безброй човешки тайни.
Той не започна с обичайните любезности. Посочи ми стол и плъзна по бюрото дебела папка, подвързана с връзки.
„Александър, това, което ще ти кажа, ще бъде шок за теб. Майка ти беше изключителна жена. Много по-сложна, отколкото си предполагал.“
Кимнах мълчаливо, без да разбирам накъде бие.
„Снежана не беше просто пенсионирана учителка“, продължи Симеон, като ме погледна право в очите. „Тя беше собственик и основател на една от най-големите архитектурни и строителни компании в страната – „Вертикал Груп“.“
Думите увиснаха във въздуха. Засмях се, но смехът ми прозвуча кухо и нелепо в тихата стая. „Симеон, сигурно се шегуваш. Мама? Та тя не можеше да сглоби и етажерка от мебелен магазин. Живееше от пенсията си.“
„Тя искаше да живее така“, отвърна спокойно адвокатът. „Създала е компанията преди повече от тридесет години, заедно с баща ти, преди той да почине. След неговата смърт, тя я е развила до империя. Но е избрала да живее в сянка, да те предпази от този свят. Управляваше всичко чрез доверени лица.“
Чувствах се така, сякаш подът под мен се разтваря. Целият ми живот, всичките ми спомени за нея – скромната, тиха жена, която печеше сладкиши и ми помагаше с домашните – всичко беше… лъжа? Или поне една много малка част от истината.
„Не разбирам… Защо? Защо го е крила от мен?“
„Страх. Искала е да имаш нормален живот. Да не бъдеш погълнат от парите, интригите и безскрупулните хора в този бизнес. Искала е да изградиш себе си сам, без тежестта на нейното наследство.“ Симеон въздъхна. „Но сега… сега идва сложната част.“
Той отвори папката. Вътре имаше документи, нотариални актове, банкови извлечения със суми, които имаха толкова много нули, че съзнанието ми отказваше да ги обработи. Спестяванията, които бях изхарчил, парите, за които бях вземал заеми… те бяха капка в морето в сравнение с това. Усетих прилив на гняв и объркване. Защо ме е оставила да се мъча, да се унижавам, ако е разполагала с всичко това?
„Според завещанието“, продължи Симеон, без да обръща внимание на вътрешната ми буря, „ти си единственият наследник на цялото ѝ състояние и на мажоритарния дял акции във „Вертикал Груп“. Но има едно условие. Желязно условие.“
Той направи пауза, а тиктакането на часовника започна да кънти в ушите ми.
„Трябва лично да поемеш управлението на компанията. В срок от една година трябва да докажеш пред борда на директорите, че си способен да заемеш мястото ѝ. Ако не успееш или ако се откажеш, целият пакет акции отива в ръцете на другия основен акционер и настоящ изпълнителен директор.“
Поех си дъх. „Кой е той?“
Симеон се поколеба за миг. „Казва се Деян. Той е…“ Адвокатът подбираше думите си внимателно. „Той е твой полубрат.“
Светът около мен се завъртя. „Какво? Мама… тя не би…“
„След смъртта на баща ти, Снежана е имала връзка. Кратка, но… резултатът е бил Деян. Тя го е отгледала далеч от теб, дала му е най-доброто образование, въвела го е в бизнеса от съвсем млад. Никой освен мен не знае, че сте братя. За всички останали той е просто неин брилянтен и безскрупулен възпитаник, когото е издигнала до върха. Тя го е обичала, по свой начин, но се е страхувала от неговата амбиция. И се е страхувала как ще реагираш ти. Затова ви е държала разделени.“
Полубрат. Компания за милиони. Таен живот. Всичко се стовари върху мен с тежестта на лавина. Аз, който до вчера продавах застраховки и се борех да платя наема, изведнъж бях хвърлен в свят на корпоративни битки, семейни тайни и богатство, което не можех дори да си представя.
„Има и още нещо, Александър“, каза тихо Симеон, сякаш се боеше, че ще ме довърши. „Компанията е обезпечение по огромен инвестиционен заем. Един грешен ход и банките ще вземат всичко. Деян е сключил няколко рискови сделки напоследък. Майка ти беше силно притеснена преди да се разболее. Тя е написала това завещание, защото е вярвала, че само ти, с твоите принципи, можеш да спасиш компанията от безразсъдната алчност на Деян. Тя е виждала в теб моралния компас, който той никога не е притежавал.“
Излязох от кантората като замаян. Дъждът беше спрял, но сивото небе тежеше над града. В ръката си стисках копие от завещанието. Не бях просто наследник. Бях войник, хвърлен в битка, за която нямах нито оръжие, нито подготовка. А врагът беше моят собствен брат, за чието съществуване не бях и подозирал. Гневът към майка ми за нейните тайни се бореше с новооткритото ми страхопочитание към силата ѝ. А някъде дълбоко в мен се надигаше страх – студен и остър, защото знаех, че този Деян няма да се откаже от империята си без бой.
Глава 3
Централният офис на „Вертикал Груп“ се извисяваше в сърцето на бизнес района – блестяща кула от стъкло и стомана, която сякаш пронизваше сивото небе. Беше символ на власт и успех, на свят, който до вчера ми беше напълно чужд. Когато влязох през въртящите се врати, лъскавият мраморен под и тихият шепот на служители в безупречни костюми само засилиха усещането ми, че не принадлежа тук.
Представих се на рецепцията и името ми предизвика вълничка на изненада и любопитство. Асистентка с изкуствена усмивка ме поведе през лабиринт от коридори към последния етаж, където се намираха кабинетите на висшия мениджмънт. Колкото по-високо се изкачвахме с безшумния асансьор, толкова по-силно сърцето ми биеше в гърдите.
Кабинетът на изпълнителния директор беше огромен. Едната му стена беше изцяло от стъкло и разкриваше панорамна гледка към целия град. Зад голямо бюро от тъмно дърво и метал седеше мъж. Когато се изправи, веднага разбрах, че това е Деян.
Той беше малко по-възрастен от мен, с перфектно скроен костюм, който подчертаваше атлетичната му фигура. Косата му беше тъмна, а в очите му имаше студена, пресметлива интелигентност. Имаше нещо в чертите му – в извивката на скулите, в решителната линия на брадичката – което смътно ми напомняше за мама. Но докато нейният поглед беше топъл, неговият беше остър като парче счупено стъкло.
Той не ми подаде ръка. Просто ме изгледа от глава до пети с лека, подигравателна усмивка.
„Значи ти си Александър. Синът-чудо. Наследникът. Симеон ми се обади. Трябва да призная, Снежана винаги е имала странно чувство за хумор.“
Гласът му беше плътен и уверен. Всяка дума беше премерена, за да ме уязви.
„Тя беше моя майка“, отвърнах, като се опитвах гласът ми да не трепери.
„Разбира се. А за мен беше ментор. Жената, която ми даде всичко. Посветих целия си живот на тази компания. Изградих я, докато ти си продавал застраховки или каквото там правиш. И сега ти идваш, за да вземеш всичко, защото си имал късмета да се родиш от ‘правилния’ баща.“
Отровата в думите му беше толкова явна, че почти можех да я вкуся. Той знаеше. Симеон беше казал, че никой не знае, но Деян знаеше. Или поне подозираше достатъчно, за да използва всяка дума като оръжие.
„Не съм дошъл да вземам нищо“, казах твърдо. „Дойдох, за да изпълня волята на майка си.“
Деян се изсмя. Силен, неприятен смях, който отекна в огромния кабинет.
„Волята на майка ти? Нейната воля беше тази компания да просперира. А ти, Александър, не знаеш абсолютно нищо за този бизнес. Погледни се. Изглеждаш така, сякаш си се изгубил на път за интервю за работа в кол център. Знаеш ли какво е нужно, за да се управлява това място? Безсънни нощи. Сделки с акули. Решения, които могат да сринат пазара. Компромиси, които биха накарали моралист като теб да се свие в ъгъла и да заплаче.“
Той се приближи до панорамния прозорец и разпери ръце, сякаш прегръщаше целия град.
„Виждаш ли това? Аз го построих. Всеки кран, всяка сграда, всеки проект през последните десет години носи моя подпис. Снежана беше гений, да, но в последните години тя беше само фигурант. Аз съм двигателят на „Вертикал Груп“.“
„Тя ми се довери на мен“, отвърнах, като се вкопчих в тази мисъл като удавник за сламка.
„Тя беше сантиментална старица, размътена от болестта“, отсече той безмилостно. „Но не се тревожи. Ще ти направя предложение, от което не можеш да се откажеш. Ще изкупя твоя дял. Ще ти дам достатъчно пари, за да не се налага нито ти, нито децата ти, нито внуците ти да работите и ден през живота си. Вземи парите, Александър, и се върни в малкия си, уютен свят. Забрави, че това място съществува. Това е най-доброто за всички. Особено за теб.“
Предложението му беше примамливо. За миг си представих живота без дългове, без напрежение, без тази непосилна отговорност. Можех да платя всичко, което дължах. Можех да осигуря на Михаела живота, за който винаги е мечтала. Можех да се отдам на скръбта си на спокойствие.
Но тогава си спомних думите на Симеон. „Тя е вярвала, че само ти, с твоите принципи, можеш да спасиш компанията от безразсъдната алчност на Деян.“ Да се откажа сега, означаваше да предам последната ѝ воля. Означаваше да оставя всичко, което тя е градила, в ръцете на този студен и арогантен мъж, който говореше за нея с такова презрение.
„Отговорът ми е не“, казах, изненадвайки дори себе си с твърдостта в гласа си. „Оставам. И ще поема управлението, както е написано в завещанието.“
Усмивката на Деян изчезна. За първи път видях нещо друго в очите му – проблясък на чиста, неподправена ярост.
„Много добре. Щом искаш война, ще я получиш. Но да те предупредя – в този свят аз пиша правилата. Ще те смажа, Александър. Ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си стъпил в тази сграда. Ще те унищожа толкова彻底, че ще се молиш да ти бях предложил просто да си тръгнеш.“
Той се върна зад бюрото си и натисна бутон на интеркома. „Мария, изпрати господина.“
Това беше уволнение. Ясен знак, че разговорът е приключил.
Докато вървях обратно към асансьора, чувствах погледа му, забоден в гърба ми. Битката беше обявена. Бях влязъл в клетката на лъва, въоръжен само с името си и една последна воля. И лъвът беше гладен.
Глава 4
Вкъщи ме посрещна тишина. Михаела седеше на дивана и прелистваше списание, но видях по напрегнатата ѝ поза, че ме е чакала. Когато влязох, тя вдигна поглед, изпълнен с нетърпеливо очакване.
„Е? Какво каза адвокатът? Какво е оставила майка ти? Онзи апартамент и…“
Седнах тежко на фотьойла срещу нея. Не знаех откъде да започна. Как да обясня нещо, което самият аз все още не можех да проумея?
„Повече от апартамент, Михаела. Много повече.“
И аз ѝ разказах. За „Вертикал Груп“, за милионите, за тайния живот на Снежана. Докато говорех, очите на жена ми се разширяваха. Невероятно, недоверие, а после… чиста, неподправена еуфория. Тя скочи от дивана и ме прегърна толкова силно, че едва си поех дъх.
„Милиони? Александър, ти осъзнаваш ли какво означава това? Край на дълговете, край на притесненията! Можем да си купим къщата, за която мечтаехме! Можем да пътуваме! О, Боже, не мога да повярвам!“
Тя се въртеше из стаята, смееше се, планираше. Вълнението ѝ беше толкова силно, толкова неподправено, че за миг почти ме зарази. Но тогава дойде ред на студения душ.
„Има условия“, казах тихо. „И… има още нещо. Имам брат. Полубрат.“
Еуфорията ѝ моментално се изпари. Тя спря и се обърна към мен с присвити очи. Разказах ѝ за Деян, за това, че той управлява компанията, за условието в завещанието аз да поема контрола.
„Чакай малко“, прекъсна ме тя. „Как така ‘да поемеш контрола’? Ти нищо не разбираш от този бизнес. Защо просто не продадеш своя дял? Този… Деян, нали каза, че той управлява всичко? Сигурно ще иска да те откупи. Вземаме парите и забравяме за всичко това.“
Нейната реакция беше огледален образ на предложението на Деян. Практична, логична, лишена от всякаква сантименталност.
„Не мога. Мама е искала от мен да го направя. Тя не му е имала доверие.“
Михаела ме погледна така, сякаш говоря на чужд език. „Тя не му е имала доверие? Александър, майка ти е крила от теб цяла империя! Оставила те е да затъваш в заеми, докато е седяла върху милиони! И сега ти ще изпълняваш нейните предсмъртни капризи? Това е лудост!“
„Не е каприз! Това е нейното наследство! Нейният живот!“
„Нейният таен живот!“, извика тя. „А нашият живот? За него помисли ли? От месеци живеем в ада! Първо с болестта ѝ, сега с това! Имаш шанс да ни измъкнеш, да ни дадеш бъдеще, а ти се вкопчваш в някаква глупава гордост и сантименталност!“
Скандалът беше грозен, изпълнен с горчиви обвинения и неизказани през месеците упреци. Тя ме обвиняваше, че съм сляп идеалист, а аз я обвинявах, че мисли само за парите. Пропастта между нас, която се беше отворила по време на болестта на мама, сега се превръщаше в бездънна пропаст.
На следващия ден в апартамента дойде по-малката сестра на Михаела, Лилия. Тя беше студентка по право, умна и проницателна, с поглед, който сякаш виждаше през хората. Михаела ѝ беше разказала всичко и търсеше в нея съюзник.
Лилия ме изслуша внимателно, без да прекъсва. За разлика от сестра си, тя не показа нито вълнение, нито гняв. Лицето ѝ остана сериозно и замислено.
„Това е класическа клауза за контрол в корпоративното право“, каза тя накрая, сякаш анализираше казус от учебник. „Майка ти е искала да те принуди да се намесиш, защото не е виждала друг начин да ограничи властта на Деян. Тя ти е дала властта, но те е оставила без инструменти, с които да я упражняваш.“
„Сестра ти мисли, че трябва да продам“, казах аз, като погледнах към Михаела, която стоеше със скръстени ръце до прозореца.
Лилия поклати глава. „Продажбата сега би била огромна грешка. Първо, Деян ще ти предложи много по-ниска цена от реалната, знаейки, че си в слаба позиция. Второ, ако го направиш, той ще има пълен контрол и ще може да прави каквото си поиска. А ако думите на адвоката са верни, това може да доведе компанията до фалит. Тогава акциите ти няма да струват нищо.“ Тя се обърна към мен. „Колкото и да е трудно, трябва да опиташ. Трябва да влезеш там, да се научиш. Да разбереш как работи всичко отвътре. Това е единственият начин да защитиш наследството си. И единственият начин да разбереш защо майка ти е постъпила така.“
Думите ѝ бяха като спасителен пояс в морето от объркване. Тя беше първият човек, който не ме съдеше, а ми предлагаше стратегия.
Михаела изсумтя презрително. „Стратегия? Той не може да управлява и домакинския бюджет, а ще управлява корпорация за милиони! Лилия, не му давай напразни надежди!“
„Не са напразни надежди, како. Това е битка. И ако Александър не се бие, ще загуби всичко по подразбиране.“
Разговорът приключи дотук, но напрежението остана да виси във въздуха. Вечерта Михаела спеше обърната с гръб към мен. Усещах студенината, която излъчваше. Тя беше в траур за бъдещето, което си беше представила само за няколко часа – бъдеще на лесен лукс и безгрижие. А аз бях в траур за майка си, за брака си и за простия живот, който никога повече нямаше да си върна. Знаех, че съм сам в това. И че първата битка, която трябваше да спечеля, не беше в заседателната зала, а в собствения ми дом. Но вече я бях загубил.
Глава 5
Първото заседание на борда на директорите беше насрочено за следващата седмица. Времето дотогава прекарах в трескава подготовка. Симеон ми изпрати кашони с документи – годишни отчети, инвестиционни планове, анализи на пазара. Четях до късно през нощта, опитвайки се да разбера сложната мрежа от цифри, договори и юридически термини. Чувствах се като първокласник, който се опитва да реши задача по висша математика. Всичко беше абстрактно, далечно, неразбираемо.
В деня на заседанието облякох единствения си приличен костюм, който се усещаше твърде стегнат и чужд. Когато влязох в заседателната зала, всички погледи се насочиха към мен. Бяха шестима – петима мъже и една жена, всички на средна възраст, с изражения, които варираха от предпазливо любопитство до явно презрение. Те бяха генералите на майка ми, хората, които управляваха отделите на нейната империя. И сега гледаха мен, самозванеца.
Деян седеше начело на дългата маса, напълно в свои води. Той ме представи с иронична усмивка.
„Господа, дами, позволете ми да ви представя господин Александър. Нашият… нов партньор. Както знаете, волята на покойната Снежана беше той да се присъедини към нас. Сигурен съм, че всички ще му окажем необходимото съдействие, за да навлезе в материята.“
Думите му бяха любезни, но тонът му казваше съвсем друго: „Ето го идиота, когото трябва да търпим.“
Заседанието започна. Деян говореше уверено, представяше графики, цитираше цифри, обрисуваше стратегии. Говореше за нов, амбициозен проект – изграждането на огромен луксозен комплекс върху парцел със спорен статут. Проектът изискваше колосална инвестиция и поемането на още по-голям заем.
„Това е златна възможност“, твърдеше Деян. „Рискът е голям, но и печалбата ще бъде астрономическа. Трябва да действаме бързо, преди конкуренцията да ни изпревари.“
Някои от членовете на борда кимаха одобрително, увлечени от ентусиазма му. Други, по-възрастни и по-консервативни, изглеждаха притеснени. Един от тях, мъж на име Асен, финансов директор и стар приятел на майка ми, се обади.
„Деян, това е твърде рисковано. Компанията вече е достатъчно задлъжняла. Един провал тук може да ни унищожи. Снежана никога не би одобрила такава хазартна игра.“
Деян го изгледа студено. „Снежана вече я няма, Асен. Времената се менят. Трябва да сме агресивни, за да останем на върха. Или може би предпочиташ да седим и да чакаме, докато по-малките риби изядат обяда ни?“
Настъпи неловко мълчание. Тогава Деян се обърна към мен.
„Александър, ти какво мислиш? Като мажоритарен собственик, твоето мнение е от значение. Подкрепяш ли бъдещето на компанията или предпочиташ да се придържаме към остарелите методи на миналото?“
Всички погледи отново бяха в мен. Това беше капан. Ако се съгласях, щях да изглеждам като безволева марионетка, която следва по-силния. Ако се противопоставях, без да имам никакви аргументи, щях да изглеждам като страхливец и глупак, който пречи на прогреса.
Сърцето ми заблъска лудо. Прелистих набързо документите пред себе си, но виждах само неразбираеми колони от цифри. Знаех, че не мога да мълча.
„Аз… аз мисля, че… трябва да бъдем предпазливи“, казах, а гласът ми прозвуча слабо и несигурно. „Както каза господин Асен, рисковете…“
Деян ме прекъсна с жест. „Рискове. Разбира се, че има рискове. Всичко в живота е риск, Александър. Дори пресичането на улицата. Но в този бизнес печелят тези, които поемат пресметнати рискове, а не тези, които се крият под бюрата си. Явно ти липсва… визия.“
Той произнесе думата „визия“ с такова презрение, че бузите ми пламнаха. Унижението беше пълно и публично. Той не просто ме беше победил в спора. Той беше показал на всички, че съм никой. Че съм пионка в неговата игра.
Гласуването беше формалност. Повечето членове на борда, или от страх, или от алчност, подкрепиха проекта на Деян. Само Асен и още един директор гласуваха „въздържал се“. Моето „против“ прозвуча жалко и самотно.
След заседанието Асен ме настигна в коридора.
„Не се предавай, момче“, каза ми той тихо. „Майка ти имаше причина да те доведе тук. Този Деян е умен, но е безразсъден. Алчността ще го погуби, а заедно с него и всички нас. Не спирай да четеш. Не спирай да задаваш въпроси. Търси слабите му места. Той има такива, сигурен съм.“
Думите му ми вдъхнаха искрица надежда, но тя бързо беше угасена от тежестта на реалността. Бях хвърлен в аквариум с акули. А аз дори не знаех как да плувам.
Когато се прибрах, Михаела ме погледна въпросително. Разказах ѝ за заседанието, за унижението. Очаквах съчувствие, подкрепа. Вместо това тя въздъхна с раздразнение.
„И какво очакваше, Александър? Да влезеш и да им кажеш как да си вършат работата ли? Разбира се, че ще те смачкат. Казах ти да вземеш парите. Сега ще стоиш там и ще те унижават всеки ден, докато накрая не те изхвърлят и не загубим всичко.“
Тя се обърна и влезе в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Звукът на затворената врата отекна в тихия апартамент. Той беше по-красноречив от всякакви думи. Това не беше просто врата към стая. Това беше вратата към нашия общ живот, която тя затваряше пред мен.
Глава 6
Дните се превърнаха в седмици, а всяка седмица беше по-мъчителна от предишната. Прекарвах дните си в офиса, в един малък кабинет, който Деян ми беше „отпуснал“ – далеч от центъра на събитията. Чувствах се като призрак, който броди из коридорите на собствената си компания. Служителите ме поздравяваха плахо, но избягваха погледа ми. Всички знаеха кой е истинският шеф.
Деян ме игнорираше напълно, но се уверяваше, че съм затрупан с безсмислени задачи – да преглеждам стари архиви, да съставям маловажни доклади. Беше неговият начин да ми покаже мястото ми. Междувременно, проектът за луксозния комплекс напредваше с пълна сила. Чувах разговори по коридорите за огромни договори, за срещи с инвеститори, за политически лобизъм. Всичко се случваше без мен.
У дома положението беше още по-лошо. Михаела почти не говореше с мен. Живеехме като съквартиранти, които делят едно пространство, но не и живота си. Тя започна да излиза все по-често. Винаги имаше причина – вечеря с приятелки, извънредна работа, фирмено парти. Връщаше се късно, с аромат на скъп парфюм и вино, и с онази празнота в погледа, която ми казваше, че е била някъде, където се е чувствала жива. А до мен се чувстваше мъртва.
Една вечер телефонът ѝ иззвъня, докато беше под душа. Беше го оставила на масата. На екрана светна име: „Деян“.
Застинах. Сърцето ми спря за миг, а после заблъска в гърлото ми. Какво правеше името му в телефона ѝ? Защо ще ѝ звъни толкова късно? Ръцете ми трепереха, докато се борех с изкушението да вдигна, да прочета съобщенията. Не го направих. Уважението към личното ѝ пространство, макар и разклатено, надделя. Но семето на съмнението беше посято. И то беше отровно.
Когато излезе от банята, ѝ казах. „Деян те търси.“
Тя грабна телефона и за миг видях паника в очите ѝ. Но бързо я прикри с маска на безразличие.
„О, сигурно е за онзи благотворителен търг, който фирмата организира. Помоли ме да помогна с организацията. Знаеш, имам опит.“
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Начинът, по който избегна погледа ми, лекото трепване на устните ѝ.
„Благотворителен търг? Откога се интересуваш от благотворителност? И защо Деян ще звъни на теб, а не на някой от неговите стотици служители?“
„Защото знае, че мога да се справя!“, отвърна тя остро. „Може би е видял в мен потенциал, който ти отказваш да забележиш! Може би е оценил факта, че искам да съм полезна, а не просто да стоя и да се оплаквам колко е несправедлив светът!“
Спорът беше кратък, но напрегнат. Всяка нейна дума беше като шамар. Тя не просто се защитаваше. Тя ме нападаше. Използваше Деян като оръжие срещу мен. Показваше ми, че той е всичко, което аз не съм – успешен, решителен, човек на действието.
Съмнението се превърна в мъчителна сигурност няколко дни по-късно. Върнах се по-рано от работа, защото имах ужасно главоболие. Когато наближих нашия блок, видях позната кола, паркирана на улицата. Беше лъскав черен седан, същият като този, с който Деян идваше на работа. Сърцето ми се сви. Качих се по стълбите, отключих вратата възможно най-тихо и влязох. От спалнята се чуваха гласове. Тих смях. Гласът на Михаела. И другият, плътният, самоуверен глас на Деян.
Не знам колко време стоях в коридора, парализиран от шока и болката. Всеки звук беше като нажежено желязо в плътта ми. Те не просто говореха. В смеха им имаше интимност, която не бях чувал от жена си от месеци.
Тогава взех решение. Не можех да вляза. Не можех да направя сцена. Това би било признание за поражение. Това би му доставило удоволствието да ме види сринат. Тихо се обърнах, излязох от апартамента и затворих вратата след себе си.
Свлякох се на стълбите във входа и зарових глава в ръцете си. Предателството беше пълно. Не беше само физическо. Беше нещо много по-дълбоко. Михаела не просто беше спала с врага ми. Тя беше избрала неговия свят. Свят на власт, пари и безскрупулност. Свят, в който аз бях чужд. Деян не ми беше отнел само компанията. Той ми отнемаше и жена ми.
В този момент, седнал на студените стълби, аз разбрах, че войната вече не е само за наследството на майка ми. Тя беше за всичко. За моето достойнство. За моето бъдеще. За душата ми. И знаех, че вече не мога да си позволя да бъда слаб. Трябваше да намеря начин да отвърна на удара. Трябваше да намеря оръжие. И трябваше да го намеря бързо, преди да са ме унищожили напълно.
Глава 7
След онази вечер в апартамента нищо вече не беше същото. Продължавах да живея под един покрив с Михаела, но между нас имаше ледена стена от мълчание и неизказани обвинения. Не я конфронтирах. Вместо това, превърнах болката и гнева си в гориво. Гориво за моята собствена, тайна мисия.
Реших да последвам съвета на Асен. Трябваше да намеря слабото място на Деян, а за да го направя, трябваше да разбера миналото. Трябваше да разбера майка си.
Започнах да прекарвам уикендите в нейния апартамент. Той беше останал непокътнат след смъртта ѝ, тих и прашен параклис на спомените ми. Но сега не търсех утеха. Търсех отговори. Започнах методично да преглеждам всичко. Всяка книга, всяка папка, всеки стар кашон в килера.
В началото не намирах нищо. Само обичайните неща, които един човек събира през живота си – стари сметки, гаранционни карти, пожълтели снимки от екскурзии. Но аз упорствах. Знаех, че трябва да има нещо. Мама беше предпазлива и методична жена. Не би оставила всичко на случайността.
Пробивът дойде, когато реших да прегледам нейната библиотека. Зад ред книги с поезия намерих малък, заключен дървен сандък. Сърцето ми подскочи. С помощта на отвертка и малко груба сила успях да го отворя. Вътре имаше няколко стари тефтера, изписани с познатия, леко наклонен почерк на майка ми. Това не бяха дневници в истинския смисъл на думата. Бяха по-скоро работни журнали.
Започнах да чета. Първите тефтери описваха ранните години на компанията. Пишеше за баща ми, за техните общи мечти и борби. Но след страниците, описващи неговата внезапна смърт, тонът се промени. И тогава се появи едно име – Огнян.
Огнян беше бащата на Деян. Мама го описваше като харизматичен, но опасен мъж. Бил е неин бизнес партньор за кратко, човек с връзки в сивия сектор на икономиката. Връзката им е била бурна и кратка. Тя го е прекратила, когато е разбрала, че е бременна, защото е осъзнала, че неговият свят ще погълне и унищожи нея и детето ѝ.
„Той има тъмнина в себе си“, беше написала тя. „Амбиция, която не познава граници и морал. Виждам същата тази тъмнина и в сина ни. Деян има неговия ум, неговата харизма, но и неговата безскрупулност. Моля се на Бог да греша, но се страхувам, че съм създала чудовище.“
Тези думи ме пронизаха. Мама не просто се е страхувала от амбицията на Деян. Тя се е страхувала от гените му.
Продължих да чета. В по-късните тефтери, от последните няколко години, мама описваше с нарастваща тревога действията на Деян в компанията. Пишеше за рискови инвестиции, за сделки, сключени на ръба на закона. И тогава намерих нещо, което ме накара да настръхна.
Тя беше описала подробно проекта за луксозния комплекс – същия, който Деян сега пробутваше. Но нейната версия беше различна. Тя го беше проучвала и го беше отхвърлила категорично.
„Парцелът е капан“, пишеше тя. „Има скрити реституционни претенции от няколко наследници. Документите са подправени, за да се прикрие това. Който започне да строи там, ще затъне в безкрайни съдебни дела, които ще източат ресурсите на компанията. Деян знае това. Симеон го предупреди. Защо тогава настоява толкова? Какво цели?“
Под този параграф имаше няколко имена и номера на дела. Това беше. Това беше оръжието, от което се нуждаех. Деян не просто беше безразсъден. Той умишлено тласкаше компанията към потенциален фалит. Но защо?
Отговорът се криеше на следващата страница. Мама беше направила свое собствено разследване. Беше открила, че една от офшорните фирми, които щяха да бъдат основни подизпълнители по проекта, е тайно свързана… със самия Деян.
Схемата беше дяволски гениална. Деян щеше да прелее милиони от „Вертикал Груп“ към собствената си фирма под формата на авансови плащания за строителство. След това, когато съдебните дела за парцела започнеха и проектът се сринеше, „Вертикал Груп“ щеше да е на ръба на фалита, с огромни дългове и замразени активи. А той щеше да е прибрал милионите в личната си сметка, необезпокояван от никого. След това, като основен кредитор чрез подставени лица, може би щеше да изкупи здравите активи на компанията за жълти стотинки.
Той не искаше просто да управлява компанията. Той искаше да я източи и да я унищожи. Може би отмъщаваше на майка ми за това, че го е държала в сянка. Може би просто беше алчен. Нямаше значение. Важното беше, че имах доказателство. Нейните записки, имената, номерата на делата.
Затворих тефтера с треперещи ръце. Гневът към Деян беше изместен от едно ново, смразяващо чувство – страхопочитание към интелекта и проницателността на майка ми. Дори от гроба, тя продължаваше да се бори. Тя не ми беше оставила просто наследство. Беше ми оставила пътна карта и оръжие, за да го защитя.
Знаех какво трябва да направя. Трябваше да се срещна с Лилия, сестрата на Михаела. С нейните познания по право и моя достъп до информация, може би имахме шанс.
Когато се прибрах късно вечерта, Михаела ме чакаше. Беше облечена в нова, елегантна рокля.
„Къде беше?“, попита тя, а в гласа ѝ имаше нотка на раздразнение.
„В апартамента на мама. Подреждах.“
„Цял ден?“, изсумтя тя. „Деян ме покани на вечеря с едни инвеститори. Беше невероятно. Тези хора управляват света, Александър. А ти… ти се ровиш в миналото.“
Не казах нищо. Просто я погледнах. За първи път от много време насам я видях ясно. Видях красивата черупка, но и празнотата вътре. Тя беше избрала своята страна. А аз – моята. И вече не се чувствах сам. Имах мълчалив съюзник. Духът на майка ми беше с мен. И ние тъкмо започвахме битката.
Глава 8
Докато се подготвях за корпоративната война, реалният живот нанесе своя удар. Един следобед, докато преглеждах пощата, видях плик с логото на банката. Отворих го с лошо предчувствие. Беше официално уведомление. Просрочили бяхме три поредни вноски по ипотечния кредит за апартамента. Банката ни даваше последен, четиринадесет дневен срок да покрием задълженията си, в противен случай щяха да стартират процедура по принудително събиране. Което означаваше, че ще ни изхвърлят на улицата.
Сърцето ми се сви. С цялата драма около наследството, бях забравил за този най-обикновен, но най-настоятелен проблем. Парите, които изтеглихме за лечението на мама, бяха стопили всичките ни резерви. А сега, с напрежението помежду ни, с Михаела бяхме спрели дори да обсъждаме домакинските сметки. Всеки се беше свил в своя ъгъл, предполагайки, че другият се грижи за нещата.
Показах писмото на Михаела, когато се прибра. Тя го погледна бегло и го хвърли на масата с жест на пълно безразличие.
„И какво очакваш да направя аз?“, попита тя студено.
„Не знам, Михаела. Това е и твой дом. Мислех, че можем да…“
„Да какво? Да измислим нещо заедно?“, прекъсна ме тя с язвителен смях. „Ти си този, който седи върху милиони, но отказва да ги използва! Ти си този, който избра да играе на велик бизнесмен, вместо да осигури семейството си! Отиди при твоя скъп приятел Асен или при адвоката Симеон! Поискай им пари! Или още по-добре, иди при Деян, падни на колене и го помоли да купи твоя дял, както ти предложи в началото! Може би все още не е късно да спасим поне дома си!“
Всяка нейна дума беше като сол в рана. Тя обърна ситуацията така, че вината да е изцяло моя. Истината беше, че дори и да исках, не можех да продам акциите си веднага. Процедурата беше сложна и щеше да отнеме месеци. А аз имах само две седмици.
„Ти не разбираш…“, започнах аз, но тя ме спря.
„О, аз разбирам перфектно! Ти си заслепен от гордост! Предпочиташ да загубим всичко, но да не признаеш, че си сбъркал! Е, аз няма да потъна с теб, Александър. Няма да стоя и да гледам как съсипваш и моя живот, след като вече съсипа своя.“
След този разговор тя събра една чанта с дрехи и отиде да живее при сестра си, Лилия. Официално, за да ѝ даде „пространство да помисли“. Неофициално, знаех, че това е краят. Апартаментът, който доскоро беше изпълнен с напрежение, сега беше оглушително тих. Самотата беше почти физически осезаема.
Контрастът между двата ми проблема беше брутален. От една страна, бях мажоритарен собственик на компания за стотици милиони. От друга, бях напът да стана бездомник заради няколко хиляди лева просрочени вноски. Богатството беше илюзия, мираж в пустиня. Беше на хартия, заключено зад сложни юридически клаузи и враждебни boardroom политики. А дългът беше реален, тук и сега.
Чувствах се напълно отчаян. Замислих се дали Михаела не е права. Може би трябваше да се предам. Да отида при Деян и да приема унизителните му условия. Но тогава си спомних за записките на майка ми. За нейното доверие. Да се откажа сега, би било да я предам за втори път.
Свързах се с Лилия. Обясних ѝ за ипотеката и за това, че Михаела е при нея. Тя въздъхна тежко.
„Тя не е на себе си, Александър. Заслепена е от блясъка, който Деян ѝ предлага. Не го приемай лично. Знам, че звучи невъзможно, но тя е уплашена.“
„И аз съм уплашен, Лилия. Ще загубя дома си.“
„Няма. Ще намерим решение. Но първо, трябва да се срещнем. Донеси тефтерите на леля Снежана. Мисля, че имам идея.“
Срещнахме се в едно малко, невзрачно кафене, далеч от центъра. Разгърнах тефтерите на масата и ѝ показах всичко – схемата на Деян с офшорната фирма, скритите реституционни претенции, подправените документи.
Докато четеше, очите на Лилия блестяха от професионален интерес. Тя едновременно се възмущаваше от измамата и се възхищаваше на нейната сложност.
„Това е корпоративен рейд отвътре“, каза тя накрая, като почукваше с пръст по страниците. „Той използва собствените пари на компанията, за да я унищожи и после да я купи евтино. Гениално и абсолютно незаконно. Но е много трудно за доказване.“
„Имам нейните записки“, казах аз.
„Записките са добро начало, но в съда те са само косвено доказателство. Трябват ни документи. Трябва ни достъп до сървърите на компанията, до банковите преводи към тази офшорка. Трябва ни някой отвътре.“
„Асен“, казах веднага. „Финансовият директор. Той беше лоялен на майка ми.“
„Добре. Говори с него. Но бъди много, много внимателен. Ако Деян разбере какво правиш, ще унищожи всички доказателства и ще те смаже, преди да си успял дори да мигнеш.“
Тогава тя ме погледна сериозно. „А за парите… имам малко спестявания. Не са много, но може би ще стигнат за две от вноските. Ще ти ги дам назаем. Това ще ни спечели малко време.“
Погледнах я, трогнат от жеста ѝ. Сестрата на жена ми, която ме напускаше, ми предлагаше последните си пари.
„Лилия, не мога да приема…“
„Можеш и ще го направиш“, прекъсна ме тя твърдо. „Това не е само за теб. Това е и за леля Снежана. И за сестра ми. Един ден тя ще се осъзнае и ще съжалява горчиво. Дотогава, ние двамата сме в един отбор.“
Тръгнах си от кафенето с ясно начертан план и с искрица надежда. Битката се водеше на два фронта – личен и корпоративен – и те бяха неразривно свързани. За да спася дома си, трябваше да спечеля войната за компанията. А за да спечеля войната, трябваше да рискувам абсолютно всичко.
Глава 9
Реших да говоря с Михаела още веднъж. Не от надежда за помирение, а от нужда да затворя тази страница. Отидох до апартамента на Лилия. Самата Лилия тактично излезе, за да ни остави насаме.
Михаела седеше на дивана, заобиколена от кутиите на нови, скъпи дрехи. Изглеждаше зашеметяващо, но и някак чужда.
„Дойдох да ти кажа, че намерих пари за вноските“, казах тихо. „Няма да загубим апартамента. Поне не засега.“
Тя дори не вдигна поглед от телефона си. „Добре.“
„Михаела, трябва да поговорим. За нас.“
Тя въздъхна, остави телефона и ме погледна с ледена досада. „Няма ‘нас’, Александър. Не виждаш ли? Ти избра своя път, аз – моя. Ти избра да се бориш с призраци и да живееш в миналото на майка си. Аз избирам бъдещето.“
„Бъдеще с Деян?“, попитах, като думата заседна в гърлото ми.
Тя не трепна. „Деян е човек, който знае какво иска и как да го постигне. Той не се колебае. Той не се самосъжалява. Той действа. Той ми дава сигурност. Нещо, което ти отдавна не можеш да ми предложиш.“
„Това не е сигурност, Михаела. Това е илюзия, купена с мръсни пари. Той е престъпник.“
Тя се изсмя. „Всички големи бизнесмени са ‘престъпници’ в очите на малките хора. Това е езикът на завистта. Ти просто не можеш да понесеш, че той успява там, където ти се проваляш.“
Разбрах, че е безсмислено. Тя беше напълно погълната от неговия свят, от неговата философия. Той ѝ беше продал една мечта, а тя я беше купила без да се замисли.
„Обичаш ли го?“, попитах, макар да се страхувах от отговора.
Тя се поколеба за миг. „Не знам. Но се чувствам жива с него. С теб се чувствах като вдовица на погребението на собствения си живот.“
Това беше най-жестокият удар. Болката беше толкова силна, че за миг ми притъмня пред очите. Кимнах бавно. Нямаше какво повече да се каже.
„Желая ти щастие, Михаела“, казах, като думите звучаха кухо и неискрено. „Само се пази. Когато всичко това свърши, той няма да е до теб.“
Тръгнах си, без да поглеждам назад. Бракът ми беше мъртъв. Любовта, която смятах за вечна, се беше превърнала в пепел. Иронията беше, че същото предателство, което ме съсипваше, ми даде и свободата, от която се нуждаех. Вече нямах какво да губя. Нямаше за какво да се притеснявам, освен за битката, която ми предстоеше.
На следващия ден се свързах с Асен. Помолих го за среща на четири очи, извън офиса. Срещнахме се в един уединен парк. Старият финансист изглеждаше уморен и притеснен.
Разказах му всичко, което бях открил в записките на майка ми. Показах му имената, номерата на делата, името на офшорната фирма.
Докато говорех, лицето на Асен пребледня.
„Знаех си“, прошепна той. „Усещах, че има нещо гнило, но не можех да го докажа. Деян държи цялата информация под ключ. Дори аз, финансовият директор, имам ограничен достъп до детайлите на този проект. Всичко минава директно през него.“
„Трябва ми помощта ти, Асен. Трябва ми достъп. Документи, банкови извлечения, договори. Нещо, което да свърже Деян с онази фирма.“
Старият мъж поклати глава. „Това е огромен риск, Александър. Ако ме хване, не просто ще ме уволни. Ще ме съсипе. Ще се погрижи никога повече да не си намеря работа. Имам семейство, деца…“
„Знам. И не бих те молил, ако имаше друг начин. Но тук не става въпрос само за пари. Става въпрос за наследството на Снежана. За всичко, което тя е градила. Ще позволиш ли на този човек да го унищожи? Тя ти вярваше, Асен.“
Споменаването на името на майка ми го накара да се замисли. Видях в очите му борбата между страха и лоялността.
„Тя беше най-добрият човек, когото познавах“, каза той тихо. „Даде ми шанс, когато никой друг не искаше. Дължа ѝ всичко.“
Той мълча дълго време, гледайки в една точка. Накрая вдигна поглед към мен.
„Добре. Ще го направя. Но трябва да бъдем изключително внимателни. Ще ми трябва време. Той е параноичен, всичко е криптирано и защитено с няколко нива на достъп. Ще се опитам да изтегля данните малко по малко, през нощта, от моя терминал. Когато имам нещо, ще ти се обадя.“
Стиснахме си ръцете. Съюзът беше сключен. Сега играта ставаше наистина опасна. Вече не бях просто пасивен наследник. Бях активен участник в заговор за разкриване на мащабна корпоративна измама. Всеки следващ ден в офиса беше изпълнен с напрежение. Опитвах се да изглеждам нормално, да изпълнявам безсмислените си задачи, докато под повърхността се криеше тази огромна тайна. Всеки път, когато се разминавах с Деян в коридора, имах чувството, че той знае. Че пронизващият му поглед вижда право през мен.
Михаела вече не се криеше. Появяваше се на официални събития под ръка с Деян. Тя беше неговият трофей, живото доказателство за победата му над мен. Всеки техен жест, всяка усмивка, уловена от фотографите в бизнес изданията, беше като нов шамар за мен. Но аз търпях. Чаках. Чаках сигнала от Асен. Знаех, че моето време ще дойде. И когато дойдеше, ударът ми трябваше да бъде точен и смъртоносен.
Глава 10
Чакането беше агония. Всеки ден се проточваше като безкрайност. Асен не се обаждаше, а аз не смеех да го потърся, за да не предизвикам подозрение. Междувременно, Деян затегна хватката си около компанията. С парите, отпуснати за новия проект, той започна да прави промени. Уволни няколко от старите, лоялни на майка ми кадри, и ги замени със свои хора – млади, агресивни мъже, които го гледаха с обожание.
Един ден получих призовка. Деян беше завел дело за оспорване на завещанието. Адвокатите му твърдяха, че в последните си месеци Снежана не е била с ясно съзнание, повлияна от болестта и силните медикаменти, и че аз съм я манипулирал да промени волята си в моя полза. Целта беше ясна – да ме дискредитира напълно и да накара съда да ме обяви за недостоен наследник.
Това беше мръсен, долен удар. Да използва болестта на собствената си майка по този начин… това показваше, че за Деян нямаше абсолютно никакви граници.
Симеон беше бесен. „Това е чудовищно!“, каза той по телефона. „Но е и знак за слабост. Той нямаше да прибегне до това, ако се чувстваше сигурен. Явно присъствието ти в компанията го притеснява, колкото и да не го показва. Ще се борим, Александър. Ще докажем, че Снежана беше в пълно съзнание до последния си дъх.“
Започнаха тежки дни. Разпити при адвокати, събиране на медицински документи, показания от лекари и сестри. Делото се превърна в медийна сензация в бизнес средите. Бях представен като алчен некадърник, който се опитва да открадне компанията от човека, който я е изградил. Деян умело използваше медиите, даваше интервюта, в които говореше с фалшиво съчувствие за „трагичното състояние“ на майка му и за моята „безскрупулна експлоатация“ на ситуацията.
Чувствах се сам срещу целия свят. Дори Лилия, която продължаваше да ми помага с правни съвети, беше притеснена.
„Той изгражда наратив, който е много труден за оборване“, каза ми тя. „В очите на хората той е успешният бизнесмен, а ти си аутсайдерът. Трябват ни неоспорими доказателства за неговата измама. Без тях, това дело може да се проточи с години и да изцеди всичките ти ресурси и енергия.“
Тя беше права. Докато се занимавах със съдебната битка, Деян необезпокоявано осъществяваше своя план. Всеки ден, в който той оставаше начело, беше още един пирон в ковчега на „Вертикал Груп“.
Една късна вечер, когато вече бях изгубил всякаква надежда, телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. Колебливо вдигнах.
„Александър?“ Гласът беше на Асен. Звучеше напрегнато, шепнеше.
„Асен? Какво има? Добре ли си?“
„Нямаме много време. Той знае. Или поне подозира. Започна вътрешна проверка на сигурността. Трябва да действаме сега. Имам всичко. Договорите с офшорката, банковите преводи, имейл кореспонденция, която го свързва директно с нея. Всичко е на една флашка. Но не мога да я изнеса от офиса. Навсякъде има камери, охрана.“
Сърцето ми заблъска. „Къде е?“
„Скрих я. В твоя кабинет. Залепена е с тиксо под чекмеджето на бюрото ти. Вземи я и се махай. Не се връщай повече в офиса. От този момент нататък, ти си мишена.“
„Ами ти? Какво ще правиш?“
„Аз ще се опитам да прикрия следите си и ще си подам оставката утре сутринта. Ще кажа, че е по здравословни причини. С малко късмет, той няма да ме свърже с теб. Сега върви! И успех, момче. Направи го заради Снежана.“
Връзката прекъсна.
Стоях в апартамента си, облян в студена пот. Това беше. Моментът на истината. Трябваше да вляза в леговището на звяра и да измъкна доказателствата, които можеха или да го унищожат, или да унищожат мен.
Планът беше рискован. Трябваше да вляза в сградата посред нощ. Да се надявам, че нощната охрана няма да ме спре или да докладва на Деян. Облякох тъмни дрехи и излязох в студената нощ. Градът спеше, но аз бях по-буден от всякога. Всеки мускул в тялото ми беше напрегнат.
Успях да вляза в сградата с магнитната си карта. Във фоайето беше тихо. Само един пазач седеше зад бюрото и гледаше мач на малък телевизор. Той ми кимна разсеяно. Качих се с асансьора, като се молех да не срещна никого. Коридорите бяха тъмни и зловещи. Тишината беше оглушителна.
Влязох в кабинета си и заключих вратата. Ръцете ми трепереха, докато търсех под чекмеджето. И ето я. Малката флашка, залепена с черно тиксо. Държах в ръката си съдбата на Деян.
Тъкмо когато пъхах флашката в джоба си, чух стъпки в коридора. Приближаваха. Някой спря точно пред вратата на моя кабинет. Сърцето ми спря. Чух как някой пробва дръжката. Беше заключено. Настъпи тишина. Затаих дъх. След няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, стъпките се отдалечиха.
Изчаках още десет минути, без да смея да помръдна. След това тихо отключих, надникнах в коридора и хукнах към асансьора. Не дишах, докато не излязох от сградата и не се смесих с мрака на нощните улици.
Бях успял. Имах доказателствата. Но знаех, че това е само началото. Деян вече знаеше, че има теч на информация. Скоро щеше да разбере и кой е предателят. Бягството ми от сградата не беше край, а начало на преследване. Сега вече не бях просто противник в съдебна зала. Бях враг, който държи компрометираща информация. И знаех, че Деян ще направи всичко, за да си я върне.
Глава 11
На следващата сутрин не отидох на работа. Вместо това, заедно с Лилия и Симеон се събрахме в кантората на стария адвокат. Включихме флашката в компютъра. Информацията, която Асен беше събрал, беше съкрушителна. Неоспорими доказателства за престъпна схема в особено големи размери. Имаше сканирани договори, имейли, в които Деян даваше директни инструкции за преводите, дори скрит аудио запис на разговор, в който той обсъждаше как да прикрият следите си. Асен беше надминал себе си.
Симеон гледаше файловете с мрачно задоволство. „Това е краят му. Можем да го унищожим. Можем да го вкараме в затвора за десетки години.“
Лилия обаче беше по-предпазлива. „Можем. Но трябва да помислим какъв е най-умният ход. Ако просто предадем това на прокуратурата, ще започне шумен процес, който ще срине репутацията на „Вертикал Груп“. Компанията може и да не се възстанови от такъв скандал. Банките ще си поискат кредитите, инвеститорите ще се оттеглят. Деян ще е в затвора, но ти, Александър, ще наследиш руини.“
Тя беше права. Целта ми не беше просто отмъщение. Целта ми беше да спася наследството на майка ми.
„Какво предлагаш тогава?“, попитах я.
„Изнудване“, каза тя без да се поколебае. „Но не за пари. Ще използваме това като лост, за да го принудим да се оттегли тихо и да прехвърли акциите си на теб. Без скандали, без съдебни дела. Чиста, безкръвна победа.“
Симеон се намръщи. „Това е опасно, Лилия. Да се договаряш с човек като Деян е като да танцуваш с дявола.“
„Вече танцуваме с него“, отвърна тя. „Просто сега ние водим музиката.“
Планът беше дързък, но логичен. Решихме да действаме. Симеон се свърза с адвоката на Деян и поиска спешна среща, на която да присъстват само те двамата и техните клиенти. Без други членове на борда, без медии.
Срещата се състоя на следващия ден, в неутрална територия – конферентна зала в луксозен хотел. Когато влязох, Деян вече беше там. Изглеждаше спокоен, дори арогантен, но видях напрежението в очите му. Той знаеше, че нещо се е случило. Михаела не беше с него.
Не си разменихме нито дума. Седнахме от двете страни на дългата маса.
Симеон започна. „Господа, повикахме ви тук, за да обсъдим бъдещето на „Вертикал Груп“. Моят клиент, господин Александър, има предложение, което вярваме, че ще е от взаимен интерес.“
Адвокатът на Деян, елегантен мъж с хищническа усмивка, се обади. „Ако предложението е свързано с оттегляне на абсурдното дело за завещанието, бихме го изслушали.“
„Делото е най-малкият ви проблем“, каза тихо Лилия, която присъстваше като мой юридически съветник. Тя постави на масата лаптоп, отвори го и пусна един от аудио файловете. Гласът на Деян изпълни залата, ясен и отчетлив, докато обсъждаше как да източи милиони към офшорна сметка.
Лицето на Деян се превърна в каменна маска. Той изгледа своя адвокат, чиято хищническа усмивка беше изчезнала, заменена от изражение на шок.
„Това е само малка част от това, което имаме“, продължих аз, като гласът ми беше изненадващо спокоен и твърд. „Имаме договорите. Имаме банковите извлечения. Имаме всичко, Деян. Една крачка и всичко отива в прокуратурата. Едно телефонно обаждане и утре сутрин ще си на първа страница на всички вестници.“
Деян мълчеше. Гледаше ме с чиста, неподправена омраза. В този момент той не виждаше в мен слабия, неуверен мъж от първата ни среща. Виждаше враг, който го беше надхитрил.
„Какво искаш?“, процеди той през зъби.
„Много е просто“, отвърна Симеон, поемайки отново контрола. „Първо, незабавно оттегляш делото за оспорване на завещанието. Второ, подаваш си оставката от всички постове във „Вертикал Груп“, считано от днес. Трето, прехвърляш целия си пакет акции на моя клиент. Цената ще бъде символична – един лев.“
Адвокатът на Деян скочи. „Това е абсурд! Това е изнудване!“
„Наричайте го както искате“, отвърна Лилия спокойно. „Алтернативата е дългогодишна присъда за финансови престъпления, пране на пари и организирана престъпна група. Изборът е ваш.“
Деян се изправи. Той ме гледаше право в очите.
„Ти спечели тази битка, Александър. Но не си мисли, че това е краят. Ще се върна. И когато го направя, ще си платиш за това.“
„Може би“, отвърнах аз. „Но днес ти си този, който плаща сметката.“
Той не каза нищо повече. Просто се обърна и излезе от залата, последван от адвоката си.
Победата беше пълна. В рамките на няколко часа бяха подписани всички необходими документи. Бях едноличен собственик на „Вертикал Груп“. Бях спасил наследството на майка си.
Чувствах облекчение, но не и радост. Победата имаше горчив вкус. Бях загубил жена си. Бях се превърнал в човек, способен на безмилостни ходове. Войната ме беше променила.
Малка победа, но ключова. Бях блокирал най-опасния му ход. Бях показал на борда, и най-вече на себе си, че не съм просто пионка. В очите на Асен видях проблясък на уважение. А в очите на Деян – обещание за още по-жестока война.
Глава 12
След като Деян беше отстранен, настъпи хаос. Неговото напускане създаде вакуум във властта. Новините се разпространиха мълниеносно в компанията и в бизнес средите, макар и под формата на слухове – „здравословни проблеми“, „лични причини“. Никой не знаеше истината, освен няколкото човека в онази зала.
Първите ми дни като реален ръководител на „Вертикал Груп“ бяха кошмар. Трябваше да се справям с последствията от действията на Деян. Проектът за луксозния комплекс беше като бомба със закъснител. Наложи се да наема най-добрите адвокатски кантори, за да започнат сложен процес по разваляне на договори и преговори с измамените подизпълнители. Струваше цяло състояние, но беше единственият начин да се избегне пълен колапс.
Трябваше да успокоявам банките, инвеститорите и членовете на борда, които бяха в паника. Асен беше до мен на всяка крачка. Неговата експертиза и спокойствие бяха безценни. Назначих го за изпълнителен директор, знаейки, че той е единственият човек, на когото мога да имам пълно доверие.
Започнах да работя по шестнадесет часа на ден. Светът на бизнеса, който доскоро ми изглеждаше плашещ и чужд, сега беше моята реалност. Учех в движение, правех грешки, но се поправях бързо. Открих в себе си страна, за която не подозирах – бях решителен, бях твърд, можех да взимам тежки решения. Майка ми беше видяла това в мен, много преди аз самият да го осъзная.
Една вечер, докато преглеждах старите архиви на компанията, попаднах на нещо странно. Папка с документи, свързани с баща ми. Повечето бяха технически чертежи и стари договори. Но между тях имаше и лична кореспонденция. Писма между него и майка ми от времето, когато са били млади. Имаше и писмо от Огнян, бащата на Деян, адресирано до баща ми. Беше датирано няколко месеца преди баща ми да загине в онази автомобилна катастрофа.
Тонът на писмото беше заплашителен. Огнян обвиняваше баща ми, че му е „откраднал“ не само бизнес идея, но и Снежана. В писмото се говореше за „дълг, който ще бъде платен с кръв“. Прочетох го няколко пъти. Студени тръпки полазиха по гърба ми.
Смъртта на баща ми винаги е била представена като нещастен инцидент. Лош път, спукана гума. Но това писмо… то намекваше за нещо друго. Възможно ли е…?
Започнах да копая по-дълбоко. Свързах се със Симеон и го попитах дали знае нещо. Старият адвокат се поколеба.
„Александър, има неща, които майка ти искаше да останат в миналото. Неща, които могат само да ти донесат болка.“
„Искам да знам истината, Симеон.“
Той въздъхна. „Никога не е било доказано. Но винаги е имало съмнения. Полицейското разследване тогава е било приключено много бързо. Огнян е имал силни връзки, където трябва. Майка ти е опитала да го разследва сама, но се е сблъскала със стена от мълчание и заплахи. Затова е намразила този човек толкова много. И затова се е страхувала от сина му.“
Светът ми се преобърна за пореден път. Деян не беше просто продукт на случайна афера. Той беше син на човек, който може би е убил баща ми. Цялата история придоби нов, много по-зловещ смисъл. Това не беше просто бизнес вражда. Беше вендета, която се простираше през поколения. Алчността на Деян не беше просто черта на характера му. Тя беше наследство. Тъмнината, за която мама беше писала, беше много по-дълбока, отколкото си представях.
Това ново знание ме промени. То угаси и последната искрица съжаление, която можех да изпитвам към Деян. Той не беше просто мой враг. Той беше въплъщение на злото, което беше отнело баща ми и беше тормозило майка ми през целия ѝ живот.
Задачата ми вече не беше само да спася компанията. Беше да я изчистя. Да изкореня всяка следа от влиянието на Деян и неговия баща. Да я превърна в това, което моите родители са искали да бъде – компания, която строи бъдеще, а не руши животи.
Това се превърна в моя кръстоносен поход. Бях по-фокусиран от всякога. Войната не беше свършила. Тя просто беше навлязла в нова, много по-лична и много по-опасна фаза.
Глава 13
Въпреки че бях спечелил контрола над компанията, се чувствах по-сам от всякога. Апартаментът беше празен и тих, изпълнен с призраците на проваления ми брак. Всяка вещ ми напомняше за Михаела, за смеха ѝ, за мечтите, които бяхме споделяли. Понякога, късно вечер, след поредния изтощителен ден в офиса, се улавях, че очаквам да я чуя да се прибира. Но вратата никога не се отваряше.
Един ден получих документите за развод. Михаела беше подала молба. Беше наела един от най-агресивните бракоразводни адвокати в града. Исковете ѝ бяха огромни – тя претендираше за половината от наследството ми, твърдейки, че има принос за моето „благосъстояние“ като моя съпруга по време на получаването му.
Беше абсурдно, но знаех, че предстои нова, мръсна битка. Битка, в която щяха да се вадят всички кирливи ризи, в която личният ни живот щеше да бъде разнищен в съдебната зала. Ясно беше кой стои зад това. Деян. Дори и отстранен, той продължаваше да ме удря, използвайки Михаела като свое оръжие. Той финансираше нейното дело, даваше ѝ кураж, подклаждаше алчността ѝ. Беше неговият начин да ме изтощава, да ме разсейва, да ми пречи да се фокусирам върху стабилизирането на компанията.
И донякъде успяваше. Бях на ръба на силите си. Спях по няколко часа на нощ. Хранех се с каквото ми попадне. Живеех на кафе и адреналин. Приятелите ми, тези малцина, които ми бяха останали от стария живот, не ме разбираха. За тях аз бях богаташът, който се оплаква. Не виждаха тежестта на отговорността, самотата на върха, постоянния стрес.
Една вечер се сринах. Седях в огромния кабинет на майка ми, гледах светлините на града и се чувствах напълно празен. Какъв беше смисълът от всичко това? Бях спечелил империя, но бях загубил всичко, което имаше значение – любовта, спокойствието, самия себе си. Замислих се дали да не се откажа. Да продам всичко. Да взема парите и да замина някъде далеч, където никой не ме познава. Да започна отначало.
Това беше моментът на моето абсолютно дъно. Бях изгубен в лабиринт от предателства, съдебни дела и корпоративни битки. Бях уморен от войната. Исках просто мир.
Телефонът на бюрото иззвъня. Беше Лилия.
„Как си?“, попита тя. В гласа ѝ имаше неподправена загриженост.
„На ръба“, признах си аз, като гласът ми беше дрезгав от умора.
„Знам. Виждам какво правят сестра ми и онзи… Но не им се давай, Александър. Точно това искат. Да те сринат психически.“
„Не знам дали имам сили да се боря повече, Лилия.“
„Имаш“, каза тя твърдо. „Спомни си защо започна всичко това. Заради майка ти. Заради истината. Не можеш да се откажеш точно сега.“
Тя замълча за миг. „Има и още нещо. Рових се малко. В делото за развода. Адвокатът на Михаела е поискал пълна финансова ревизия на компанията, от датата на смъртта на леля Снежана насам. Те търсят нещо, с което да те изнудват. Търсят твоя грешка, твое нарушение.“
„Няма да намерят нищо“, казах аз. „Всичко, което правя, е чисто.“
„Знам. Но не това е важното. Докато се ровех в документите по делото, забелязах нещо странно. Един от свидетелите, които Михаела е посочила, е бивша секретарка на Деян. Уволнена малко преди той да напусне. Стори ми се странно. Защо ѝ е на Михаела да я призовава? Проверих я. Оказа се, че е била уволнена заради… кражба на офис консумативи. Дребна работа. Но е била бясна на Деян. И може би знае неща, които ние не знаем.“
Думите ѝ пробиха мрака, в който бях потънал. Беше сламка, но аз се хванах за нея с всичка сила.
„Намери я, Лилия. Моля те. Говори с нея.“
„Вече го направих“, каза тя. „Срещаме се утре. Искам и ти да дойдеш.“
Този разговор беше като електрошок. Той ме извади от апатията и самосъжалението. Битката не беше свършила. И може би, съвсем неочаквано, най-големият ми враг – делото за развод, заведено от собствената ми жена – щеше да се окаже ключът към окончателната победа.
Глава 14
Жената се казваше Дарина. Срещнахме се с нея и Лилия в същия анонимен бар, който бяхме използвали и преди. Беше жена на средна възраст, с уморен, но интелигентен поглед. В началото беше предпазлива, почти враждебна.
„Защо да ви помагам?“, попита тя, като кръстоса ръце. „Михаела и нейният приятел ми предложиха добри пари, за да свидетелствам. Да кажа някои неща, които съм чула в офиса. Неща, които да ви злепоставят.“
„Защото Деян ви е уволнил несправедливо“, каза Лилия спокойно. „Защото е съсипал репутацията ви заради няколко химикалки. Защото го мразите толкова, колкото и ние.“
Дарина ни изгледа продължително. Видя, че не я лъжем.
„Мразя го“, призна си тя. „Той е чудовище. Отнасяше се с хората като с боклук. Мислеше, че може да купи и продаде всекиго.“
„Разкажете ни“, подканих я аз. „Разкажете ни всичко, което знаете. Не само за мен. За него.“
И тя започна да говори. Разказа ни за тайните му срещи, за арогантността му, за презрението, с което говореше за всички, включително и за Михаела, която наричал „красивата ми, глупава кукла“. Но това не беше най-важното.
„Имаше един ден…“, започна тя, като гласът ѝ стана по-тих. „Малко преди да ме уволни. Трябваше да подредя стария му кабинет, защото се местеше в по-големия, този на Снежана. В едно от чекмеджетата, под купчина стари документи, намерих плик. Вътре имаше снимки и… полицейски доклад.“
Затаих дъх.
„Беше стар доклад. Отпреди тридесет години. За автомобилна катастрофа. Тази, в която е загинал баща ви.“
Погледнах Лилия. Очите ѝ бяха широко отворени.
„Снимките бяха ужасни“, продължи Дарина, като потрепери. „Но най-странното беше в доклада. Официалното заключение беше ‘техническа неизправност’. Но в полето за бележки на разследващия полицай пишеше нещо друго. Пишеше: ‘Следи от умишлена повреда на спирачната система. Свидетел, който се е отказал от показанията си, твърди, че е видял Огнян, бизнес партньор на жертвата, да се върти около колата в нощта преди инцидента. Разследването е прекратено по нареждане отгоре’.“
Това беше. Черно на бяло. Доказателството, което майка ми беше търсила през целия си живот.
„Къде са тези документи сега?“, попитах, като се опитвах да овладея треперенето в гласа си.
„Направих нещо, което не трябваше“, каза Дарина. „Преди да предам папката, я снимах с телефона си. От чист гняв към него. Исках да имам нещо, с което да го държа, ако реши да ме съсипе напълно. Пазя снимките в един облачен сървър.“
Това беше повратната точка. Това беше оръжието, което надминаваше всички финансови измами. Това не беше просто компромат. Това беше доказателство за съучастие в убийство. Деян беше пазил този доклад. Може би като трофей. Може би като напомняне за силата на семейството си. И тази арогантност сега щеше да го погуби.
Лилия пое нещата в свои ръце. С помощта на контактите си, тя успя да се свърже с пенсионирания вече разследващ полицай, чието име беше на доклада. Открихме го в малка къща на село. В началото той беше уплашен, отказваше да говори. Но когато му показахме снимките на доклада, нещо в него се пречупи. Той ни разказа как е бил заплашван, как са му наредили да си затваря устата, как цял живот е живял с гузна съвест. Съгласи се да свидетелства.
Имахме всичко. Свидетелските показания на Дарина. Показанията на пенсионирания полицай. И най-важното – снимките на оригиналния доклад, който Деян беше скрил.
Вече не ставаше въпрос за пари или за компании. Ставаше въпрос за справедливост. За възмездие за смъртта на баща ми.
Глава 15
Реших, че последната конфронтация няма да е в съдебна зала или в адвокатска кантора. Трябваше да е лично. Обадих му се и поисках да се срещнем. Казах му, че е свързано с Михаела и делото за развод. Той се съгласи, вероятно очаквайки, че съм готов да се предам и да платя.
Избрах мястото – недовършеният строеж на един от проектите, започнати от него. Срещнахме се на последния етаж на бетонния скелет на сградата, докато вятърът свистеше около нас. Гледката към града беше зашеметяваща.
„Е?“, попита той с обичайната си арогантност. „Дойде да молиш за милост? Да спасиш каквото е останало от жалкия ти живот?“
Не казах нищо. Просто му подадох телефона си. На екрана беше снимката на полицейския доклад.
Той го погледна. За част от секундата видях как самоувереността му се изпарява. Заменена от чист, животински страх. Той се опита да го прикрие, но беше твърде късно.
„Какво е това? Някакъв фалшификат?“, изсъска той.
„Знаеш много добре какво е“, отвърнах спокойно. „Това е наследството, което баща ти ти е оставил. А ти си бил достатъчно глупав, за да го пазиш като трофей. Имам копие. Имам и показанията на полицая, когото баща ти е накарал да мълчи. Имам всичко, Деян.“
Той ме гледаше с дива ярост. „И какво ще направиш? Ще ме предадеш на полицията? Ще съсипеш името на компанията? На собствената си компания?“
„Не“, казах аз. „Няма да те предам на полицията. Това би било твърде лесно. Ти няма да отидеш в затвора. Ти ще направиш нещо много по-лошо. Ти ще изчезнеш.“
Той ме гледаше неразбиращо.
„Ето какви са условията“, продължих аз, като всяка моя дума беше премерена. „Ще прехвърлиш всичките си останали авоари, всичко, което си скрил по офшорни сметки, в специален фонд. Фонд за жертвите на бизнес практиките на баща ти и на твоите. Фонд, който ще компенсира хората, които сте съсипали през годините. Включително и семейството на онзи свидетел, който се е ‘отказал’ от показанията си.“
„След това ще напуснеш страната. Завинаги. Ако някога се върнеш, ако някога чуя името ти отново, този доклад отива директно в главния прокурор. Ще живееш до края на дните си в изгнание, без нито стотинка от мръсните си пари. Ще бъдеш никой. Точно това, в което се опитваше да превърнеш мен.“
Той стоеше като вцепенен. Беше напълно победен. Не му бях оставил никакъв изход. Бях му отнел не само парите и властта. Бях му отнел името, бъдещето, всичко.
„А Михаела?“, попита той, като това беше последният му, отчаян опит да ме уязви.
„Михаела може да дойде с теб, ако иска. Но се съмнявам. Нейната любов беше към парите ти, не към теб. А ти вече нямаш нищо.“
Той не каза нищо повече. Просто се обърна и си тръгна. Видях го как се смалява, докато вървеше през голата бетонна плоча. Вече не беше гигантът, който ме плашеше. Беше просто един жалък, победен човек.
Справедливостта беше възтържествувала. Не в съда, а тук, на върха на този бетонен скелет, символ на неговата провалена амбиция.
Глава 16
Минаха шест месеца.
Деян спази обещанието си. Изчезна. Фондът беше създаден и започна да изплаща компенсации. Разследването за смъртта на баща ми беше възобновено, макар и формално, тъй като главният заподозрян вече не беше в страната. Името му беше изчистено.
„Вертикал Груп“, под ръководството на мен и Асен, бавно се възстановяваше. Изчистихме всички токсични активи, прекратихме сенчестите сделки и се фокусирахме върху устойчиво и етично строителство. Беше трудно, но за първи път от много време компанията имаше здраво бъдеще.
Разводът ми с Михаела приключи бързо и тихо. Когато разбра, че Деян е изчезнал и е останал без пари, тя оттегли всичките си искове. Получи само това, което законът ѝ позволяваше – половината от скромните ни авоари отпреди наследството. Не я бях виждал от последния ни разговор. Чух, че е напуснала града, търсейки нов живот, ново начало. Не изпитвах нито гняв, нито омраза към нея. Само празнота и лека тъга по жената, в която някога бях влюбен.
Лилия завърши право с отличие. Предложих ѝ работа като главен юрисконсулт в компанията. Тя беше моят най-верен съюзник, моята скала в бурята. Връзката ни беше професионална, но под повърхността имаше дълбоко уважение и привързаност, родени в общата битка. Може би един ден щеше да се превърне в нещо повече. Може би не. За първи път от много време не бързах.
Една слънчева следобед стоях в кабинета си, гледайки към града. Град, който сега носеше и моя отпечатък. Вече не бях изгубеното момче, което продаваше застраховки. Не бях и безмилостният корпоративен воин, в когото войната ме беше превърнала. Бях нещо по средата. Бях намерил себе си.
Пътят беше болезнен. Бях минал през ада на скръбта, предателството и отчаянието. Но бях излязъл от другата страна по-силен, по-мъдър. Бях осъзнал, че истинското наследство на майка ми не бяха парите или сградите. Беше вярата ѝ в мен. Вярата, че имам силата да се боря за това, което е правилно.
Погледнах към една снимка на бюрото си. На нея бяха майка ми и баща ми, млади, усмихнати, пълни с надежда. Усмихнах се и аз. Войната беше свършила. Бях се прибрал у дома.