Петгодишният ми син, Даниел, влезе разплакан в кухнята, стиснал в малкото си юмруче плюшеното си мече. Лицето му беше зачервено и подпухнало от сълзи, които се стичаха по бузите му като малки, солени рекички. Сърцето ми се сви. Оставих ножа, с който режех зеленчуци за вечеря, и приклекнах до него, обгръщайки го с ръце.
„Какво има, слънчице мое? Защо плачеш?“ – попитах тихо, а ръката ми галеше меката му коса.
Той хълцаше неудържимо, опитвайки се да си поеме дъх между риданията. Думите излязоха прекъслечно, задавено, но всяка една от тях се забиваше в съзнанието ми като леден кинжал.
„Баба… баба каза, че не си ми истинската майка!“ – изхлипа той и се зарови в прегръдката ми, сякаш търсеше убежище от чудовищната истина, която току-що бе чул.
Замръзнах. Въздухът в дробовете ми сякаш се превърна в олово. Всичко наоколо изгуби цвят и звук. Чувах само пулса в ушите си – оглушителен, панически. Какво? Как е възможно? Това беше някаква жестока, абсурдна шега. Даниел беше моята плът и кръв. Девет месеца го носих под сърцето си. Преживях двадесет часа мъчително раждане, за да го видя. Познавах всяка негова бенка, всеки кичур от косата му, всяка извивка на усмивката му. Той беше моят свят. Моето всичко.
Пульсът ми препускаше. Шокът бавно се оттегляше, за да направи място на надигащия се гняв – гореща, изгаряща вълна, която заплашваше да ме погълне. Пуснах внимателно Даниел, избърсах сълзите му и го целунах по челото.
„Миличък, баба сигурно се е пошегувала. Разбира се, че съм ти истинската майка. Най-истинската на света.“ – Гласът ми трепереше, но се опитвах да звуча убедително. За него.
„Не беше шега! Тя каза, че ти знаеш!“ – изплака той отново.
Това беше всичко. Оставих го с парче ябълка в ръка и излязох от кухнята с твърда стъпка. Свекърва ми, Маргарита, седеше в хола, прелиствайки списание с безизразно спокойствие, сякаш току-що не беше хвърлила атомна бомба в живота ни. Ароматът на скъпия ѝ парфюм се смесваше с миризмата на полиран махагон и застоял въздух.
Застанах пред нея, скръстила ръце пред гърдите си. Цялата треперех от ярост.
„Какво си казала на Даниел?“ – попитах с леден тон, който едва прикриваше бурята вътре в мен.
Тя вдигна поглед от списанието, а в очите ѝ нямаше и следа от вина или разкаяние. Погледна ме над ръба на очилата си за четене, сякаш бях досадна муха.
„Казах му истината. Или поне това, което мисля за истина.“ – отвърна тя с невъзмутима арогантност.
„Истината? Каква истина? Че не съм му майка? Ти губиш ли си ума, Маргарита? Той е мой син! Биологично мое дете!“ – Гласът ми се извиси, неконтролируем и писклив.
Тя затвори списанието и го постави внимателно на масичката до себе си. Свали очилата си и ме погледна право в очите. В погледа ѝ имаше нещо студено, пресметливо, нещо, което ме накара да се почувствам малка и уязвима, въпреки гнева си. Последва пауза, която продължи цяла вечност. Пауза, в която целият ми свят висеше на косъм.
И тогава тя изрече думите, които щяха да преобърнат живота ми завинаги. Думи, произнесени без капка колебание, без грам съчувствие.
„Аз мислех, че ти знаеше…“
Глава 2
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всеки крясък. Думите ѝ увиснаха във въздуха – тежки, зловещи, неразбираеми. „Аз мислех, че ти знаеше…“ Какво да знам? Какво можеше да има за знаене? Светът ми се завъртя. Опрях се на рамката на вратата, за да не падна.
„За какво говориш?“ – успях да прошепна. Гърлото ми беше пресъхнало.
Маргарита въздъхна отегчено, сякаш ѝ досаждах с бавната си мисъл. „Ана, моля те, не се прави на наивна. Не ти отива. Синът ми може и да е сляп от любов, но аз виждам неща. Винаги съм виждала.“
Гледах я и не можех да проумея. Това беше жената, която от години ме гледаше с едва прикрито презрение. Жената, за която никога не бях достатъчно добра за нейния син, Симеон. Нейният единствен, перфектен син – успешен бизнесмен, който според нея заслужаваше династичен брак, а не жена като мен, архитект с добро име, но без потекло и без богатство зад гърба си. Винаги съм знаела, че не ме харесва, но това… това беше отвъд всякакви граници на човешката жестокост.
„Престани да говориш с гатанки! Кажи какво имаш предвид!“ – настоях аз, а гласът ми отново започна да набира сила.
„Детето не прилича на теб. Нито на Симеон. Нито на когото и да е от нашия род. Очите му… цветът на косата му… темпераментът му. Всичко е чуждо.“ – изброяваше тя методично, сякаш представяше доказателства в съда.
„Това са глупости! Генетиката е сложно нещо! Може да прилича на някой прадядо!“ – почти изкрещях аз, отчаяно вкопчена в здравия разум.
„Или на някой друг.“ – подхвърли тя с отровна усмивка.
В този момент вратата на апартамента се отвори и влезе Симеон. Изглеждаше уморен след дългия ден в офиса. Чантата с лаптопа му тежеше на рамото, а вратовръзката му беше леко разхлабена. Щом видя напрегнатата сцена в хола, лицето му се смръщи.
„Какво става тук? Защо викате? Чух ви от стълбището.“
Погледнах го с отчаяна молба за подкрепа. „Майка ти! Майка ти каза на Даниел, че не съм му истинска майка! А сега намеква, че… че съм ти изневерила!“ Думите заседнаха в гърлото ми, задавени от сълзи на ярост и обида.
Симеон погледна към Маргарита с укор. „Мамо, какво си направила пак? Колко пъти съм те молил да не се месиш?“
„Аз просто казвам това, което всички виждат, но никой не смее да изрече!“ – защити се тя, изправяйки се в целия си ръст. „Погледни го, Симеоне! Погледни детето и ми кажи, че виждаш себе си в него!“
Симеон ме погледна. В очите му за миг проблесна колебание. Само за миг, но беше достатъчно. Сърцето ми се разби на хиляди парченца. Той се поколеба. Той, моят съпруг, моята опора, допусна дори за секунда, че думите на майка му може да имат някаква основа.
„Разбира се, че е мой син. И на Ана. Мамо, престани с тези интриги. Уморен съм.“ – каза той, но думите му звучаха вяло, лишени от убеденост. Той се опита да ме прегърне, но аз се отдръпнах.
„Тя не просто интригантства, Симеоне! Тя отрови душата на детето ни! И пося съмнение в теб!“ – извиках аз, а сълзите вече течаха свободно по лицето ми.
„Ана, успокой се. Тя е възрастна жена. Знаеш каква е.“ – опита се да ме успокои той, но думите му бяха като сол в раната.
Не, не знаех. Мислех, че знам, но никога не съм предполагала, че е способна на такава чудовищна жестокост. През следващите няколко часа къщата ни се превърна в бойно поле. Даниел, усетил напрежението, се затвори в стаята си и отказа да излезе. Аз и Симеон водихме най-тежкия разговор в живота си. Той се опитваше да омаловажи случилото се, да го представи като поредния каприз на майка му, но аз виждах сянката на съмнението в очите му. Сянка, която Маргарита беше посяла с прецизна точност.
Късно през нощта, когато Маргарита най-накрая си тръгна, оставяйки след себе си руини, ние със Симеон останахме сами в оглушителната тишина на нашия разбит дом. Лежахме в леглото, обърнали гръб един на друг. Между нас зееше пропаст, която не знаех дали някога ще можем да преодолеем. Думите на свекърва ми ехтяха в главата ми. „Аз мислех, че ти знаеше…“ Какво? Какво, по дяволите, е трябвало да знам?
В мрака на спалнята, в главата ми започна да се оформя една ужасяваща мисъл. Ами ако тя не говореше за изневяра? Ами ако имаше нещо друго? Нещо, свързано със самото раждане на Даниел. Спомних си трудностите, които имахме със зачеването. Годините на опити, разочарованията, сълзите. И накрая – клиниката за асистирана репродукция, която беше нашата последна надежда. Процедурата инвитро, която най-накрая ни дари с нашия син.
Сърцето ми заби лудо. Не, невъзможно. Това се случваше само по филмите. Но думите на Маргарита бяха твърде конкретни, твърде уверени. Тя не просто се опитваше да ме уязви. Тя вярваше в това, което казваше. И ако не беше изневяра… тогава оставаше само немислимото.
Глава 3
Следващите няколко дни бяха мъчение. Атмосферата вкъщи беше ледена. Симеон се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Ходеше на работа, връщаше се късно, говореше по телефона за сделки и договори, сякаш нашият свят не се разпадаше. Опитваше се да поддържа фасадата на нормалността, но аз виждах напрежението в челюстта му, начина, по който избягваше погледа ми. Той просто искаше проблемът да изчезне. Да го заметем под килима, както правехме с всички неудобни теми в неговото семейство.
Но аз не можех. Червеят на съмнението, посаден от Маргарита, се беше превърнал в змия, която разяждаше душата ми. Гледах Даниел и се опитвах да открия себе си в него. Търсех формата на очите си, извивката на устните си, нещо, каквото и да е, което да опровергае ужасните думи. Но сега, когато съмнението беше посято, виждах само различия. Виждах непознато дете. Всеки негов смях, всяка негова сълза бяха придружени от един вътрешен, измъчващ въпрос: „Чий си ти?“
Спрях да спя. Нощите ми преминаваха в безкрайно взиране в тавана, докато в главата ми се въртяха едни и същи сценарии, всеки по-ужасяващ от предишния. Спомних си за клиниката. Беше най-добрата в страната, препоръчана от всички. Скъпа, модерна, с безупречна репутация. Можеше ли там да е станала грешка? Ужасяваща, немислима грешка?
Не можех да споделя това със Симеон. Той щеше да го отхвърли като истерия. Трябваше ми някой, на когото да се доверя. Някой извън този семеен кошмар. Обадих се на най-добрата си приятелка, Десислава. Тя беше юрист, прагматична и здраво стъпила на земята. Срещнахме се в едно малко кафене встрани от главните улици.
Разказах ѝ всичко. Всяка дума на Маргарита, всяко колебание на Симеон, всеки мой страх. Десислава ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя помълча за момент, разбърквайки замислено кафето си.
„Ана, това е чудовищно.“ – каза тя накрая. – „Независимо дали е истина или не, това, което свекърва ти е направила, е форма на психическо насилие. Особено спрямо детето.“
„Знам, Деси, но… ами ако е права? Ами ако има нещо, което не знам?“ – гласът ми трепереше.
„Има само един начин да разбереш със сигурност.“ – погледна ме тя право в очите. – „И той няма да ти хареса.“
„ДНК тест.“ – прошепнах аз. Самите думи имаха горчив вкус. Да подложиш на такова изпитание най-святото нещо в живота си – връзката с детето ти.
„Точно така. Трябва ти сигурност. Заради теб и заради Даниел. Тази несигурност ще те съсипе. Направи тест. Ти, Симеон и детето. Дискретно. Има лаборатории, които ще ти изпратят комплект до вкъщи. Когато получиш резултатите, ще знаеш как да действаш. Ако всичко е наред, ще имаш черно на бяло доказателство, с което да затвориш устата на Маргарита веднъж завинаги. А ако не е…“ – тя замълча.
„Ако не е, животът ми свършва.“ – довърших аз.
„Не, животът ти се променя. И ще трябва да се бориш.“ – каза твърдо тя.
Разговорът с Десислава ми даде посока. Страхът не беше изчезнал, но сега имах план. Трябваше да го направя. Заради собствения си разсъдък. Поръчах комплект за ДНК тест онлайн. Пристигна след два дни в дискретна опаковка. Сърцето ми биеше до пръсване, докато взимах пробите – с памучен тампон от вътрешната страна на бузата. Първо от Даниел, докато спеше, за да не го плаша с въпроси. После от мен. Пробата на Симеон беше най-трудна. Не можех да му кажа. Не още. Една сутрин, докато беше под душа, взех проба от четката му за зъби. Чувствах се като престъпник в собствения си дом.
Изпратих пробите по куриер и зачаках. Това бяха най-дългите десет дни в живота ми. Всеки звън на телефона, всеки имейл ме караше да подскачам. Опитвах се да се държа нормално с Даниел, да играя с него, да му чета приказки, но той усещаше моето отсъствие. Често ме питаше: „Мамо, ти сърдита ли си ми?“ А аз можех само да го прегърна и да сдържам сълзите си.
Връзката ми със Симеон се разпадаше. Той беше все по-често зает, все по-често имаше „спешни бизнес вечери“. Започнах да забелязвам неща, които преди не ми правеха впечатление. Начина, по който криеше телефона си. Тихите разговори, които провеждаше на балкона. Парфюмът по ризата му, който не беше моят. Болката от съмнението за Даниел беше толкова всепоглъщаща, че нямах сили да се справя и с това. Чувствах се сама. Абсолютно сама.
Един ден, докато ровех из старите документи в търсене на полицата за ипотечния ни кредит – поредният източник на напрежение напоследък, тъй като бизнесът на Симеон не вървеше толкова добре, колкото той се опитваше да изкара – попаднах на папка от клиниката. Вътре бяха всички документи, свързани с инвитро процедурата. Договори, епикризи, резултати от изследвания. Зачетох се в тях, без да знам какво търся. И тогава го видях. Малка бележка, написана на ръка в полето на един от протоколите. „Проблем с маркировка на проба Б-12. Разрешен.“
Сърцето ми спря. Какво означаваше това? Какъв проблем? И как е бил „разрешен“?
В този момент получих известие по имейл. Беше от лабораторията. Резултатите от ДНК теста бяха готови.
Глава 4
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да улуча иконата на имейла. Взирах се в екрана в продължение на няколко минути, без да смея да отворя прикачения файл. Това беше моментът на истината. Файлът съдържаше или моето спасение, или моята присъда. Въздухът не ми достигаше.
Насилих се да кликна. Документът се отвори – таблици, проценти, научни термини, които не разбирах. Прескочих всичко и потърсих заключението. Очите ми пробягаха по редовете, търсейки думите „майчинство“, „бащинство“, „потвърдено“.
Намерих ги.
Резултат за бащинство: Симеон. Вероятност: 99.999%. Потвърдено.
Лек полъх на облекчение премина през мен. Поне това. Поне не бях предадена по този начин.
После погледнах моя резултат.
Резултат за майчинство: Ана. Вероятност: 0%. Изключено.
Нула. Нула процента. Изключено. Думите бяха като куршуми. Студени, безпощадни, окончателни. Сринах се на пода, а лаптопът се изплъзна от ръцете ми и падна на килима. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Светът около мен се разтвори в мъгла от болка и неверие. Всичко беше лъжа. Целият ми живот, моето майчинство, любовта, която изпитвах, всичко беше изградено върху една ужасяваща грешка.
Даниел не беше мой син.
Маргарита беше права. През цялото време е била права. Но как е знаела? Или просто е уцелила с жестоката си интуиция? „Аз мислех, че ти знаеше…“ Може би Симеон е знаел? Може би това е била тайна, която са пазили от мен? Не, невъзможно. Болката в очите му, когато го обвиних, беше истинска. Или поне така ми се струваше.
Не знам колко време съм лежала на пода. В един момент осъзнах, че трябва да се изправя. Трябваше да действам. Шокът започна да отстъпва място на ледена решителност. Някой трябваше да плати за това. Клиниката. Те бяха отговорни. Бележката, която намерих – „Проблем с маркировка на проба“. Това беше. Това беше доказателството.
Прибрах лаптопа и документите. Изтрих имейла и историята на браузъра. Никой не трябваше да знае за това. Все още не. Трябваше да помисля. Трябваше ми план.
Когато Симеон се прибра вечерта, аз бях друг човек. Бях спокойна. Прекалено спокойна. Той веднага усети промяната.
„Добре ли си? Изглеждаш… различно.“ – попита той предпазливо.
„Добре съм.“ – отвърнах аз с равен глас. – „Просто реших, че майка ти е права.“
Той ме погледна объркано. „Какво?“
„Права е, че трябва да спрем да се караме. Тя е възрастна, казала е нещо, без да мисли. Искам да го забравим. Заради Даниел.“ – изрекох лъжата с такава лекота, че сама се изненадах.
На лицето му се изписа огромно облекчение. Той не искаше конфликти. Искаше спокойствие. И аз му го дадох. В този момент го намразих заради неговата слепота, заради нежеланието му да се бори за мен, за нас.
„Точно така, любов моя. Това е правилното решение. Знаех си, че ще постъпиш разумно.“ – каза той и се опита да ме целуне, но аз се извърнах.
„Уморена съм. Отивам да си легна.“
През следващите дни аз бях перфектната съпруга и майка. Готвех, чистех, играех с Даниел с нова, почти трескава енергия. Опитвах се да компенсирам. Да натрупам спомени, да запечатам всеки миг с него. Защото знаех, че часовникът тиктака. Всеки поглед към него беше едновременно радост и мъка. Обичах го. Обичах го с всяка фибра на съществото си. Той беше моят син, независимо какво казваше някакъв лист хартия. Но някъде там, в някой друг град, имаше друга жена. Жена, която беше неговата биологична майка. И някъде там имаше друго дете. Моето дете. Дете, което носеше моята кръв, но растеше в ръцете на непознати.
Михаела, по-малката ми сестра, която учеше право в университета, дойде да ни види през уикенда. Тя беше единственият друг човек, освен Десислава, на когото можех да се доверя. Разказах ѝ всичко в една дълга, измъчена нощ, докато мъжете в къщата спяха. Михаела беше шокирана, но и бясна.
„Това е престъпна небрежност, Ани! Трябва да ги съдиш! Трябва да си върнеш детето!“ – каза тя с плам, характерен за младостта ѝ.
„Кое дете, Мише? Даниел ли? Или другото, което никога не съм виждала? Как мога да отнема Даниел от единствения дом, който познава? Как мога да го нараня така?“ – ридаех аз.
„Но и другото дете… то е твое! Имаш право да го познаваш!“
Тя беше права. Бях изправена пред невъзможен избор. Морална дилема, която нямаше правилно решение. Каквото и да направех, някой щеше да бъде наранен.
Междувременно, проблемите на Симеон в бизнеса се задълбочаваха. Беше взел огромен заем, за да разшири фирмата си, но голям проект се беше провалил и сега банките го притискаха. Ставаше все по-нервен и раздразнителен. Една вечер, докато търсеше някакъв документ, от чантата му изпаднаха две неща – официално писмо от банката за просрочени вноски и луксозна кутийка за бижу. Не беше за мен. Рожденият ми ден беше минал преди месеци.
Взех кутийката. Вътре имаше елегантно колие. И малка картичка. „За моята Лилия. За да не забравяш колко си специална.“
Предателството беше пълно. Не само беше заложил финансовата ни сигурност, но и ме беше унижил по най-стария и банален начин. Болката беше толкова силна, че за момент засенчи дори трагедията с Даниел. Бях сама в руините на живота си. Съпругът ми имаше любовница. Синът, когото отглеждах, не беше мой. А моето биологично дете беше някъде там, в неизвестното.
Реших. Нямаше да потъна. Щях да се боря. Първо, трябваше да намеря адвокат. Не просто добър адвокат. Най-добрия. Някой, който можеше да се изправи срещу могъщата клиника и да спечели. Десислава ми даде име – адвокат Стоянов. Известен с това, че поема невъзможни дела и ги печели.
Срещата с него беше първата стъпка към връщането на контрола над живота ми. Влязох в кантората му – жена, чийто свят беше сринат до основи, но готова да го изгради отново. Камък по камък.
Глава 5
Кантората на адвокат Стоянов беше олицетворение на тиха, уверена мощ. Тежки мебели от тъмно дърво, стени, покрити с книги в кожени подвързии, и мек килим, който поглъщаше звука на стъпките. Самият той беше мъж на средна възраст, със стоманеносиви коси и проницателен поглед, който сякаш виждаше право през теб.
Разказах му историята си отначало. Започнах с думите на Даниел, преминах през отровата на Маргарита, съмненията, ДНК теста и завърших с бележката в документите от клиниката. Подадох му копията. Той ги разгледа внимателно, без да каже и дума. Тишината в кабинета беше наситена с напрежение.
Когато вдигна поглед, в очите му нямаше съчувствие, а професионален интерес. „Това е много сериозно обвинение, госпожо. Клиниката, за която говорите, има армия от адвокати. Ще отрекат всичко. Бележката е косвено доказателство, но не е достатъчна.“
„Но имам ДНК тест!“ – възразих аз.
„Направен в коя лаборатория? Поръчан по интернет? Те ще го оспорят. Ще кажат, че пробите са компрометирани, че сте го фалшифицирали. Трябва ни нещо неоспоримо. Трябва да предизвикаме официална, съдебно назначена експертиза. Но за да стигнем дотам, ни трябва основание да заведем дело.“ – обясни той методично.
„И какво да направя?“ – почувствах се обезкуражена.
„Първо, трябва да разберем дали съпругът ви е замесен. Възможно ли е да е знаел?“
„Не мисля. Но не съм сигурна в нищо вече.“ – признах аз.
„Добре. Второ, трябва да открием другата двойка. Ако е станала размяна, това означава, че вашето биологично дете е при тях, а тяхното – при вас. Намирането им е ключът. Това ще е нашето оръжие.“
Самата мисъл за съществуването на тази „друга двойка“ ме пронизваше с болка. Те бяха непознати, но съдбите ни бяха преплетени по най-жестокия начин.
„Как ще ги намерим? Това е конфиденциална информация.“
„Оставете това на мен.“ – каза Стоянов с лека усмивка. – „Имам своите методи. Ще ни трябва време и ще струва пари. Много пари.“
В този момент си спомних за финансовите проблеми на Симеон, за писмото от банката. Парите бяха последното нещо, с което разполагахме в излишък. Ипотеката на апартамента, лизингът на колата му, луксозният му начин на живот, който очевидно включваше и скъпи подаръци за любовницата му… Бяхме затънали до гуша.
„Ще намеря парите.“ – казах твърдо аз, без да имам и най-малка представа как.
През следващите седмици заживях двоен живот. Пред Симеон и света бях същата Ана. Но тайно работех с адвокат Стоянов. Той нае частен детектив – бивш полицай на име Димитър, който започна да рови в архивите на клиниката. Беше бавен и мъчителен процес.
Междувременно, аз трябваше да се справя с финансовата бомба, която цъкаше под нас. Започнах тайно да преглеждам фирмените документи на Симеон, до които имах достъп. Това, което открих, беше по-лошо, отколкото си представях. Той не просто беше взел заем. Беше ипотекирал апартамента ни като гаранция, без моето знание, фалшифицирайки подписа ми. Беше теглил пари от общите ни спестявания. Фирмата му беше на ръба на фалита.
Чувствах се предадена на всяко едно ниво. Съпругът ми не само ми изневеряваше, но и беше заложил бъдещето на семейството ни, бъдещето на Даниел, за да поддържа фасадата на успеха.
Една вечер го конфронтирах. Показах му документите. Показах му писмото от банката. Той се опита да отрече, да се оправдае, но накрая се срина. Призна всичко – за лошите инвестиции, за дълговете, за отчаянието си.
„Защо не ми каза, Симеоне? Щяхме да намерим решение заедно!“ – плачех аз.
„Не исках да те разочаровам. Исках да бъда мъжът, който заслужаваш.“ – промърмори той.
Не му казах за колието. Не му казах за Лилия. Не му казах за ДНК теста. Не можех. Ако му кажех всичко наведнъж, той щеше да се срине напълно. А в момента, колкото и да го мразех, той беше бащата на Даниел. И беше единственият, който можеше да ми помогне да запазя поне покрива над главите ни.
Започнахме да търсим изход. Продадохме моята кола. Продадох бижутата, които ми беше подарявал през годините – иронията беше жестока. Започнах да поемам повече странични архитектурни проекти, работейки до късно през нощта. Живеех на кафе и нерви.
В същото време, детективът Димитър постигна пробив. Беше успял да се свърже с бивша медицинска сестра от клиниката. Жената беше уволнена преди няколко години и таеше злоба към бившите си работодатели. Срещу известна сума, тя се съгласи да говори.
Срещнахме се с нея в едно забутано крайпътно заведение. Тя беше нервна, постоянно се оглеждаше. Разказа ни, че по времето, когато аз съм правила процедурата, в клиниката е имало хаос. Един от основните ембриолози е напуснал внезапно, а заместникът му е бил неопитен. Спомни си за случай на объркани проби. Ръководството е потулило всичко, за да не си развалят репутацията. Жената си спомняше и друга двойка, чиято процедура е била в същия ден като моята. Не помнеше имената им, но помнеше, че са от друг град и че жената е имала рядка кръвна група.
Това беше нишката, за която се хванахме. С тази информация, Димитър успя да стесни кръга. Седмица по-късно, адвокат Стоянов ме повика в кантората си.
„Намерихме ги.“ – каза той.
Сърцето ми спря.
„Казват се Ива и Мартин. Живеят в един от големите градове в страната. Имат син, роден на същата дата като Даниел. Казва се Александър.“
Той ми подаде снимка, направена отдалеч от детектива. На нея беше жена, която буташе детска количка. До нея вървеше момченце на около пет години. Момченце с моите очи. С моята коса.
Погледнах снимката и дъхът ми спря. Това беше моят син.
Глава 6
Взирах се в зърнестата снимка, направена от детектив. Момченцето. Александър. Той се смееше на нещо, което майка му, Ива, му казваше. В смеха му, в начина, по който главата му беше леко наклонена, аз видях себе си. Видях баща си. Видях отражения на моето собствено детство. Това беше неоспоримо, инстинктивно усещане, което проряза цялото ми същество. Това беше моето дете.
А жената до него, Ива… Тя отглеждаше моя син. Целуваше го за лека нощ. Прегръщаше го, когато падне. Тя живееше моя живот. А аз живеех нейния.
„Какво правим сега?“ – попитах адвокат Стоянов, а гласът ми беше едва чута шепот.
„Сега става сложно.“ – отвърна той. – „Имаме две възможности. Първата е да започнем съдебен процес срещу клиниката. Ще поискаме съдебно-медицинска експертиза, която да включи и двете семейства. Това е дълъг, скъп и много публичен процес. Ще бъдете разкъсани от медиите. Децата ще бъдат травмирани.“
„А втората?“
„Втората е да се свържа с тях неофициално. Чрез адвокат. Да им представя ситуацията и да видим как ще реагират. Може би ще можем да решим нещата извънсъдебно. Да направим ДНК тестове доброволно и да решим заедно какво да правим оттук нататък.“
„Да решим какво да правим?“ – повторих аз невярващо. – „Какво има за решаване? Децата са разменени! Трябва да бъдат върнати на биологичните им родители!“
Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги осмисля. Но веднага щом ги изрекох, пред очите ми изплува лицето на Даниел. Неговият Даниел. Момчето, което отгледах. Момчето, което ме наричаше „мамо“. Как можех да го предам? Как можех да го откъсна от всичко, което познаваше, и да го дам на непознати?
Адвокат Стоянов ме погледна с разбиране. „Това е лесният отговор, Ана. Но не е правилният. Тези момчета не са предмети, които можем да разменим обратно. Те са човешки същества с чувства, със спомени, с изградени връзки. И двамата обичат родителите, които ги отглеждат. Каквото и да решим, трябва да поставим тяхното добруване на първо място.“
Думите му бяха разумни, но сърцето ми беше разкъсано. Бях изправена пред дилема, която заплашваше да ме унищожи.
Докато се лутах в този личен ад, животът около мен продължаваше. Симеон беше като сянка. Продажбата на активите и съкращаването на разходите във фирмата му го поглъщаха. Той се прибираше късно, изтощен и мълчалив. Сякаш между нас имаше стъклена стена. Живеехме под един покрив, но бяхме безкрайно далечни. Понякога го виждах да гледа Даниел с една особена тъга в очите. Може би и той, въпреки отричането си, усещаше, че нещо не е наред. Или може би просто се чувстваше виновен за финансовия хаос, в който ни беше въвлякъл.
Маргарита, от своя страна, сякаш усещаше моята уязвимост и засили атаките си. Идваше по-често, винаги с някой язвителен коментар за начина, по който възпитавам Даниел, за храната, която готвя, за кариерата, която съм „занемарила“. Тя беше като лешояд, кръжащ над ранена жертва. Не знаех дали подозираше нещо за разследването ми, или просто се наслаждаваше на очевидното ми нещастие.
Един ден, докато ровеше из старите албуми, тя извади снимка на Симеон като бебе. „Виж! Виж каква прилика! Същите очи, същата усмивка… О, чакай.“ – престори се тя на изненадана. – „Това не е Симеон, това е племенникът ми. Но виж колко си приличат! Всички в нашия род си приличат. А Даниел… той е загадка.“
Трябваше да използвам цялата си воля, за да не изкрещя. Просто се усмихнах студено и смених темата.
Решихме да опитаме с втория подход. Адвокат Стоянов се свърза с адвокат от града на Ива и Мартин. Разговорът беше деликатен. Без да се споменават имена, нашият адвокат представи хипотетична ситуация за възможна грешка в клиника за асистирана репродукция преди пет години. Реакцията беше предпазлива, но не и напълно отхвърляща. Очевидно, и в другото семейство е имало някакви съмнения.
Няколко дни по-късно получихме отговор. Ива и Мартин бяха съгласни на среща. Само те двамата и аз. Без съпрузи, без деца, без адвокати. Искаха да се погледнем в очите.
Срещата беше насрочена в неутрален град, по средата на пътя между нашите два дома. В един малък, анонимен хотел. Когато казах на Симеон, че заминавам за два дни за „архитектурен семинар“, той дори не ме погледна. Просто кимна разсеяно. Чувствах се напълно сама.
Пътувах с влак. Гледах през прозореца как пейзажите се сменят, а в главата ми се въртяха хиляди въпроси. Каква беше тази жена, Ива? Щеше ли да ме намрази? Щеше ли да се бори за Даниел? Ами нейният съпруг, Мартин? Как изглеждаха? Как живееха? Обичаха ли Даниел толкова, колкото аз обичах… Александър? Името му все още ми звучеше чуждо.
Когато пристигнах в хотела, сърцето ми щеше да изскочи. Качих се в стаята, която адвокатът беше резервирал, и зачаках. Точно в уречения час на вратата се почука. Поех си дълбоко дъх и отворих.
Пред мен стоеше жена на моята възраст. С кестенява коса и топли, кафяви очи. Моите очи. В първия момент беше като да се погледнеш в огледало, което показва една различна, непозната версия на теб самия. Зад нея стоеше мъж, висок и слаб, с притеснен поглед. Мартин.
Ива ме погледна и дъхът ѝ секна. Видях в очите ѝ същото шокиращо разпознаване, което изпитвах и аз. Тя не гледаше мен. Тя гледаше сина си, Александър, пораснал и превърнал се в жена.
„Ти…“ – прошепна тя.
„Аз съм Ана.“ – успях да кажа.
Влязохме в стаята и седнахме един срещу друг. Тишината беше тежка, изпълнена с неизказани емоции.
Накрая Ива проговори. „Винаги съм знаела.“ – каза тя тихо. – „Още от раждането. Александър не приличаше на никого от нас. Кръвната му група е различна. Лекарите казаха, че е възможно, но… винаги съм имала едно малко, студено зрънце на съмнение в сърцето си. Мартин казваше, че съм параноична.“
Мартин кимна. „Обичам го повече от всичко на света. Той е мой син. Не ме интересува какво казва кръвта.“
„И аз обичам Даниел.“ – казах аз, а сълзи напираха в очите ми. – „Той е целият ми свят.“
Разказахме си историите. За бременността, за раждането, за първите стъпки, за първите думи. Говорихме за децата си – които всъщност не бяха наши. Описвах характера на Даниел – неговата любов към динозаврите, страха му от тъмното, начина, по който се гушкаше в мен сутрин. Ива слушаше жадно, а сълзи се стичаха по лицето ѝ. После тя ми разказа за Александър. За неговия талант да рисува, за алергията му към ядки – алергия, която имах и аз.
Беше сюрреалистично и разтърсващо. Пред мен стояха родителите на детето, което бях отгледала. А аз бях родител на детето, което те отглеждаха. Бяхме свързани от една трагична грешка, превърнала ни във врагове и съюзници едновременно.
„Трябва да направим тестовете.“ – каза Мартин накрая. – „Трябва да сме сигурни.“
Съгласихме се. Уговорихме се да се срещнем отново след седмица в София, в независима лаборатория, и да вземем проби от всички.
Когато се прибирах с влака, вече не бях същия човек. Бях срещнала другото си „аз“. Бях видяла болката в очите ѝ, която беше огледален образ на моята. Знаех, че ни предстои битка. Но вече не бях сигурна срещу кого трябва да се бия. Срещу клиниката? Срещу Ива и Мартин? Или срещу собственото си сърце, което беше разкъсано между две деца?
Глава 7
Седмицата до теста беше най-дългата в живота ми. Всеки ден беше мъчение. Гледах Даниел и виждах в него чертите на Мартин, за които ми беше разказала Ива. Представях си Александър, момчето от снимката, и се чудех какво прави в този момент. Спи ли? Играе ли? Пита ли за мен, без дори да знае коя съм?
Симеон беше напълно откъснат от реалността. Финансовият натиск го беше превърнал в призрак в собствения му дом. Една вечер го заварих да гледа през прозореца с празен поглед.
„Какво има?“ – попитах го.
„Нищо.“ – отвърна той. Но аз знаех, че не е нищо. По-късно същата вечер видях съобщение на телефона му, което беше оставил на масата. Беше от Лилия. „Липсваш ми. Кога ще се видим?“
Дори не почувствах гняв. Само една празна, студена умора. Моят брак беше фарс. Моето майчинство беше лъжа. Целият ми живот беше построен върху пясъчни основи, които сега се срутваха.
Денят на теста дойде. Отново излъгах Симеон, този път за „спешна среща с клиент“. Взех Даниел и отидох в лабораторията. Ива и Мартин вече бяха там с Александър.
Когато двете момчета се видяха, сякаш се погледнаха в огледало. Бяха почти идентични. Даниел имаше косата на Мартин и очите на Ива. Александър имаше моята коса и очите на баща ми. Беше толкова очевидно, толкова болезнено ясно.
Децата, в своето невинно неведение, започнаха да си играят. Ние, възрастните, стояхме отстрани, неспособни да откъснем поглед от тях, сърцата ни разбити на парчета.
Процедурата беше бърза и стерилна. Взеха ни кръв. Децата плакаха. Утешавахме грешното дете. Прегръщах Даниел, а погледът ми беше прикован в Александър, който плачеше в ръцете на Ива. Исках да изтичам при него, да го взема, да му кажа, че всичко е наред, че майка му е тук. Но не можех. Неговата майка беше Ива.
След като всичко приключи, се разделихме мълчаливо. Нямаше какво да си кажем. Сега трябваше просто да чакаме.
Резултатите щяха да излязат след три дни. Три дни в чистилището.
Върнах се у дома като в транс. Симеон беше там. И майка му, Маргарита, също. Тя ме изгледа подозрително.
„Къде бяхте? Даниел изглежда разстроен.“
„Бяхме на лекар. Рутинен преглед.“ – излъгах аз.
„Хм. Напоследък много ходиш по „прегледи“ и „семинари“. Да не криеш нещо, Ана?“ – погледна ме тя проницателно.
В този момент нещо в мен се пречупи. Не можех повече. Не можех да нося този товар сама.
„Да, Маргарита. Крия нещо. Искаш ли да знаеш какво? Искаш ли най-накрая да чуеш истината, която ти самата ми натресе в главата?“ – избухнах аз.
Симеон ме погледна уплашено. „Ана, какво правиш?“
Не му обърнах внимание. Погледнах право в очите на свекърва си. „Ти беше права. Даниел не е мое биологично дете. И знаеш ли защо? Защото в онази проклета клиника са разменили ембрионите. Моят син, синът на Симеон, в момента расте в друго семейство! А ние отглеждаме тяхното дете! Доволна ли си сега? Това ли искаше да чуеш?“
В стаята настъпи мъртва тишина. Маргарита пребледня. За първи път в живота си я видях без маската на арогантност. Изглеждаше… шокирана. Истински шокирана.
Симеон се втренчи в мен, сякаш ме виждаше за първи път. „Какво… какво говориш? Какъв тест? Кога?“
„Направих го тайно. Защото ти не ми повярва! Защото предпочете да повярваш на нейните отровни интриги, вместо на мен!“ – изкрещях аз, а сълзите, които сдържах толкова дълго, рукнаха.
Разказах им всичко. За теста, за адвоката, за срещата с Ива и Мартин, за днешния ден в лабораторията. Симеон се свлече на дивана, скрил лице в ръцете си. Маргарита стоеше като вкаменена.
„Аз… аз не знаех.“ – промълви тя. – „Кълна се, не знаех. Просто… имах съмнения. Казах го, за да те провокирам. Мислех, че… че си му изневерила.“
„Е, поздравления. Провокацията ти успя. Разруши живота на всички ни.“ – изсмях се аз горчиво.
През следващите три дни къщата ни беше като гробница. Никой не говореше. Симеон беше в шок. Той трябваше да се изправи не само пред факта, че синът, когото обожава, не е негов биологичен наследник, но и пред собствената си вина – че не ме е подкрепил, че е позволил на майка си да ме тормози, че е допуснал съмнението да го разяде.
Маргарита се затвори в стаята си. Може би за първи път осъзнаваше последствията от собствената си злоба.
На третия ден телефонът ми иззвъня. Беше адвокат Стоянов. „Резултатите са готови, Ана. Идвай в кантората.“
Симеон настоя да дойде с мен. За първи път от месеци, той стоеше до мен, готов да посрещне истината. Влязохме в кабинета на Стоянов. Ива и Мартин вече бяха там. Лицата им бяха бледи и изпити.
Адвокатът не ни мъчи дълго. Постави два документа на масата.
„Резултатите са категорични.“ – каза той с тежък глас. – „Ана е биологична майка на Александър. Симеон е биологичен баща на Александър. Ива е биологична майка на Даниел. Мартин е биологичен баща на Даниел. Налице е пълна размяна.“
Всичко, от което се страхувах, всичко, което подозирах, сега беше потвърдено черно на бяло. Беше истина. Беше реално.
Погледнах към Ива. Тя гледаше мен. Вече не бяхме просто две жени, измамени от съдбата. Бяхме майките. Тя беше майката на моето момче. Аз бях майката на нейното. И сега трябваше да вземем най-ужасното решение в живота си.
Какво правим с децата?
Глава 8
В кантората на адвокат Стоянов се възцари тежка, наситена с болка тишина. Думите му отекваха в съзнанието ни, окончателни и безпощадни. Истината беше разкрита, но вместо облекчение, тя донесе само по-дълбока агония.
Мартин пръв наруши мълчанието. „И какво сега? Какво се предполага, че трябва да направим? Да си разменим децата като колети?“ – гласът му беше дрезгав от сдържани емоции.
„Разбира се, че не!“ – извика Ива, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – „Даниел е… той е наш син. Ние го отгледахме.“
„Александър е наш син!“ – обади се Симеон, а в гласа му за първи път от седмици се усещаше твърдост. Шокът беше преминал в гняв. – „Той носи моята кръв! Моето име трябваше да носи!“
Гледах ги как спорят, как всеки се вкопчваше в „своето“ дете, в своята болка. Аз мълчах. В главата ми беше пълен хаос. Една част от мен искаше да изкрещи: „Дайте ми сина ми! Дайте ми Александър!“. Исках да наваксам петте изгубени години, да го прегърна, да вдъхна аромата му, да му кажа коя съм.
Но другата част от мен си представяше лицето на Даниел. Представях си как ще трябва да му обясня, че жената, която го е отгледала, не е негова майка. Че мъжът, когото нарича „татко“, не е негов баща. Че трябва да напусне дома си, стаята си, приятелите си, и да отиде да живее с непознати. Самата мисъл ме ужасяваше.
„Трябва да помислим за децата.“ – казах аз тихо, но думите ми прозвучаха с неочаквана сила в напрегнатата стая. Всички погледи се обърнаха към мен.
„Те не са виновни за тази каша. Ние сме жертвите, но те са най-уязвимите. Каквото и да решим, трябва да е най-доброто за тях. Не за нас.“
Адвокат Стоянов кимна одобрително. „Ана е права. Емоциите ви са разбираеми, но трябва да подходите разумно. Предлагам да се консултирате с детски психолог. Специалист, който да ни помогне да намерим най-щадящия начин да се справим с тази ситуация.“
Идеята беше добра. Даде ни глътка въздух, отложи невъзможното решение за по-късно. Всички се съгласихме.
Следващите няколко седмици бяха сюрреалистични. Започнахме съвместни сесии с препоръчан от Стоянов психолог. В началото ходехме само ние, четиримата възрастни. Учехме се да говорим, да изразяваме страховете и надеждите си, без да се нападаме. Беше трудно. Всяка дума беше натоварена със скрит смисъл. Всяко изречение криеше болка и страх от загуба.
Ива и аз започнахме да общуваме повече. Разменяхме си съобщения, после започнахме да се чуваме по телефона. Разказвахме си за децата. Тя ми пращаше снимки на Александър, а аз – на Даниел. Всяка снимка беше едновременно радост и мъка. Вглеждах се в лицето на моето биологично дете, опитвайки се да го опозная през разказите на друга жена.
В същото време, със Симеон трябваше да водим друга битка. Битката за финансовото ни оцеляване. Банката ни даде последен срок да покрием просрочените вноски, преди да пристъпи към отнемане на апартамента. Симеон беше в паника. Беше опитал всичко – да рефинансира, да търси нови инвеститори, но без успех.
Една вечер, докато седяхме на масата в кухнята, заобиколени от купчини сметки и банкови извлечения, той каза: „Има само един изход.“
„Какъв?“ – попитах аз, без да очаквам нищо добро.
„Трябва да помоля баща ми за пари.“
Баща му, Кирил, беше пълна противоположност на Маргарита. Тих, скромен човек, който цял живот беше стоял в сянката на властната си съпруга. Той беше наследил малък семеен бизнес, който Маргарита и Симеон бяха разширили и превърнали в голяма компания. Но парите, истинските пари, все още бяха под контрола на Кирил. Той рядко се месеше, но имаше последната дума.
„Той ще ти помогне. Но Маргарита… тя никога няма да се съгласи.“ – казах аз.
„Ще говоря с него насаме. Тя не трябва да разбира.“
Следващият ден беше напрегнат. Симеон отиде да се срещне с баща си. Аз останах у дома, чакайки на тръни. Върна се късно вечерта, лицето му беше сиво.
„Как мина?“
„Съгласи се. Ще покрие дълга към банката.“ – каза той, но в гласа му нямаше облекчение.
„Но?“ – усетих, че има нещо повече.
„Но има условие. Иска пълен контрол над фирмата. Иска да се оттегля, а той да поеме управлението.“
Това беше огромен удар по егото на Симеон. Цялата му идентичност беше изградена върху ролята му на успешен бизнесмен. Да предаде контрола на баща си беше равносилно на капитулация. Но нямахме избор.
Докато се справяхме с тази криза, психологът ни даде следващата стъпка. Трябваше да започнем да прекарваме време с биологичните си деца. Първоначално за кратко, на неутрална територия. В парка, в детски център.
Първата среща беше агония. Четирима възрастни, които се преструваха на приятели, и две деца, които не разбираха защо са принудени да играят заедно. Аз се опитвах да говоря с Александър, но той беше срамежлив и се криеше зад Ива. Даниел, от друга страна, веднага хареса Мартин, който му показа как да прави трикове с една монета.
Гледах как друга жена се смее с моето дете. Гледах как синът, когото бях отгледала, търси вниманието на друг мъж. Ревността и болката бяха почти физически.
Срещите зачестиха. Постепенно децата започнаха да свикват с нас. Александър започна да ми задава въпроси. Даниел започна да чака с нетърпение „чичо Мартин“. Започнахме да си разменяме децата за по няколко часа през уикендите.
Първият път, когато останах насаме с Александър, беше вълшебен и ужасяващ. Заведох го в зоологическата градина. Той беше очарован от жирафите. Разказваше ми всичко, което знае за тях. Гласът му, смехът му… всичко беше непознато, но и толкова познато. В един момент той се спъна и падна, ожулвайки коляното си. Започна да плаче. Аз го вдигнах, прегърнах го, почистих раната. И докато той плачеше на рамото ми, за първи път почувствах, че той е мой. Това беше моето дете.
Когато го върнах на Ива вечерта, не исках да го пусна. Тя ме разбра. В очите ѝ видях същата болка. Тя току-що се беше разделила с Даниел.
В този ден осъзнах, че не мога да се откажа от нито едно от двете деца. Обичах Даниел с цялата си душа, с любов, изградена от пет години грижи, смях и сълзи. Но усещах и една първична, неустоима връзка с Александър, връзката на кръвта.
Същата вечер, докато седях сама в хола, след като всички си бяха легнали, взех решение. Имаше само един възможен изход. Болезнен, труден, нестандартен, но единствен.
На следващата ни среща с психолога го изложих пред всички.
„Не можем да избираме. Не трябва да избираме. Децата имат право и на биологичните си родители, и на родителите, които са ги отгледали. Предлагам… предлагам да не ги разменяме. Да останат да живеят там, където са сега. Но… да станем едно голямо семейство. Да бъдем лели, чичовци, братовчеди. Да прекарваме празниците заедно. Да могат децата да имат достъп и до четирима ни, винаги.“
Всички ме гледаха втрещено. Идеята беше радикална. Но в нея имаше смисъл. Беше опит да се минимизира травмата. Да се даде на децата възможно най-много любов и подкрепа, вместо да им се отнема.
Това беше началото на най-трудните преговори в живота ни.
Глава 9
Предложението ми увисна във въздуха, тежко и неочаквано. Да станем едно голямо, смесено семейство. Звучеше като сценарий за филм, не като реално решение на нашия кошмар.
Мартин беше първият, който реагира. „Това е лудост. Как си го представяш? Да си ходим на гости за Коледа и да се преструваме, че всичко е наред? Аз искам синът ми да живее с мен. Моят биологичен син.“ – каза той, а погледът му беше вперен в мен.
„А Даниел?“ – попитах тихо. – „Готов ли си да се откажеш от него?“
Той трепна, сякаш го ударих. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяка дума.
Симеон, изненадващо, ме подкрепи. Може би чувството за вина го караше да търси компромис, а може би финансовият срив беше пренаредил приоритетите му. „Ана е права. Не можем да мислим егоистично. Момчетата са свикнали с домовете си. Всяка промяна ще бъде травма.“
Най-голямата съпротива дойде от Ива. Разбрах я. Тя беше отгледала дете, което не беше нейно, докато нейното собствено дете е било при мен. Инстинктът ѝ крещеше да си го върне, да навакса изгубеното време.
„Лесно ти е на теб да го кажеш, Ана.“ – каза тя с треперещ глас. – „Ти поне си имала момче. Аз отгледах момче, а можех да имам…“ – тя не довърши. Не беше нужно. Разбрах, че може би винаги е искала момиче и съдбата ѝ е дала момче, което дори не е било нейно. Болката ѝ беше многопластова.
Преговорите продължиха седмици. Имаше сълзи, обвинения, крясъци. Всеки от нас се бореше със собствените си демони. Психологът действаше като медиатор, опитвайки се да ни насочи към решение, което да е най-добро за децата.
Междувременно, аз започнах собствена битка. Битката за моята независимост. Унижението от финансовата зависимост от семейството на Симеон, съчетано с предателството му, ме накара да осъзная, че не мога да продължа така. Свързах се със стари колеги, започнах да търся нова, по-добре платена работа. Наех се с няколко големи проекта на свободна практика, работейги нощи наред. Спестявах всеки лев. Трябваше да имам свой собствен спасителен пояс.
Михаела, сестра ми, беше моята опора. Тя идваше често, помагаше ми с Даниел, носеше ми храна, когато забравях да ям, и просто ме слушаше. Нейната младежка, непоколебима вяра в справедливостта ми даваше сили.
„Трябва да съдиш клиниката, Ани.“ – повтаряше тя. – „Те трябва да платят за това, което са ви причинили. На всички ви.“
Идеята за съдебно дело беше нещо, което обсъждахме с адвокат Стоянов. Това беше единственият начин да получим някакво възмездие. И обезщетение, което щеше да е от решаващо значение за бъдещето и на двете семейства, особено за нашето.
Предложих идеята на Ива и Мартин. „Трябва да го направим заедно. Като единен фронт. Ако сме заедно, имаме по-голям шанс.“
Първоначално те бяха скептични. Не искаха повече публичност, повече болка. Но финансовият аспект ги накара да се замислят. Мартин беше учител, а Ива работеше на непълен работен ден. И те имаха своите финансови затруднения. Идеята за обезщетение, което би могло да осигури бъдещето на двете момчета, беше твърде примамлива, за да бъде отхвърлена.
Съгласиха се. Адвокат Стоянов задвижи машината. Заведохме общ иск срещу клиниката. Новината изтече в медиите почти веднага.
И тогава адът се отвори.
Бяхме на първите страници на всички вестници. „Разменени бебета!“, „Две майки, две деца, една трагедия!“. Репортери започнаха да ни дебнат пред домовете ни. Снимаха децата на път за детска градина. Всеки наш съсед, всеки наш познат имаше мнение. Някои ни съчувстваха, други ни осъждаха.
Маргарита беше извън себе си. „Опозорихте името на семейството! Как можахте да превърнете нашата трагедия в цирк?“
„Нашата трагедия?“ – изсмях се аз. – „Ти я започна, Маргарита. Сега ще гледаш представлението докрай.“
Кирил, бащата на Симеон, който вече беше поел контрол над фирмата, беше по-прагматичен. „Това е лошо за бизнеса. Трябва да потулим нещата.“ Но беше твърде късно.
Натискът ни сплоти. Четиримата – аз, Симеон, Ива и Мартин – се превърнахме в боен отряд. Бяхме принудени да си вярваме, да се подкрепяме срещу външния свят. Това ни помогна да преодолеем личните си различия.
В разгара на медийната буря, реших, че е време за следващата стъпка. Трябваше да кажем на децата. Не цялата истина, разбира се. Но някаква версия, която да могат да разберат.
Психологът ни посъветва как да го направим. Събрахме се всички в неговия кабинет. Обяснихме на Даниел и Александър, че понякога, когато бебетата се раждат, стават обърквания. И че те имат много специална съдба – имат не двама, а четирима родители, които ги обичат много. Казахме им, че аз съм „мама Ани от коремчето“ на Александър, а Ива е „мама Ива от коремчето“ на Даниел.
Децата бяха объркани. Даниел ме попита: „Значи баба е била права?“. Сърцето ми се сви. „Да, миличък. Но по един много сложен начин, който дори и ние не разбираме съвсем.“
Александър попита Ива: „Затова ли косата ми е различна?“.
Беше началото на дълъг процес. Процес на приемане и адаптиране. Но първата крачка беше направена.
Съдебната битка беше тежка. Клиниката се бореше със зъби и нокти. Опитваха се да ни дискредитират, да ни изкарат лъжци, алчни за пари. Адвокатите им ровеха в миналото ни, търсейки мръсотия. Изкараха наяве финансовите проблеми на Симеон, намеквайки, че сме измислили всичко, за да се спасим от фалит.
Тогава Симеон направи нещо, което не очаквах. По време на едно от заседанията, той се изправи и разказа всичко. За дълговете, за лъжите, за фалшифицирания подпис. Но също така разказа за любовта си към Даниел и за болката от това да разбереш, че синът, когото си отгледал, не е твой. Неговата честност и уязвимост обърнаха нещата в наша полза.
Точно когато си мислехме, че сме на финалната права, се появи нова заплаха. Лилия. Любовницата на Симеон. Очевидно, след като той беше прекъснал всякакви контакти с нея, за да се съсредоточи върху семейството, тя беше решила да си отмъсти. Свърза се с адвокатите на клиниката и предложи да свидетелства срещу нас. Да каже, че Симеон ѝ е споделял, че бракът му е в криза и че се съмнява в бащинството си отдавна. Това щеше да подкрепи тезата на клиниката, че всичко е постановка.
Бяхме изправени пред пълен крах. Всичко, за което се борехме, можеше да рухне заради отмъщението на една обидена жена.
Глава 10
Новината за Лилия дойде като гръм от ясно небе. Адвокат Стоянов ни събра в кантората си. Лицето му беше сериозно.
„Това е много лошо. Ако тя свидетелства, ще подрони доверието към цялата ни история. Ще изглежда така, сякаш Симеон е имал мотив да търси изход от брака си и е използвал тази история като претекст.“
Симеон пребледня. „Тя не би го направила. Аз… аз я нараних, но не чак толкова.“
„Очевидно я подценяваш.“ – казах аз студено. Предателството му отново изплува на повърхността, по-горчиво от всякога.
Ива и Мартин бяха отчаяни. „Значи всичко е било напразно? Цялата тази болка, цялата тази публичност?“
Всички погледи бяха вперени в Симеон. Той беше слабото звено. Неговата грешка заплашваше да унищожи всички ни. Той се сви под тежестта на погледите ни, смазан от вина.
„Ще говоря с нея.“ – каза той накрая. – „Ще я убедя да не го прави.“
„И какво ще ѝ предложиш, Симеоне? Още лъжи? Още празни обещания?“ – не можах да се сдържа.
„Не. Ще ѝ кажа истината. Цялата истина.“
През следващите няколко дни живеехме в агония. Симеон се опита да се свърже с Лилия, но тя не отговаряше на обажданията му. Остави ѝ десетки съобщения. Накрая, тя му отговори с едно изречение: „Ще се видим в съда.“
Изглеждаше, че сме в безизходица. Но тогава се намеси Маргарита.
След първоначалния шок, тя сякаш преживя някаква катарзис. Вината за ролята ѝ в разкриването на тази трагедия я беше променила. Тя стана по-тиха, по-вглъбена. Започна да прекарва повече време с Даниел, но не по стария, властен начин. Гледаше го с една нова, болезнена нежност. Един ден я заварих да плаче тихичко в хола, държейки негова снимка.
Когато научи за Лилия, в очите ѝ проблесна старата стоманена искра. „Тази жена няма да съсипе семейството ми.“ – каза тя.
Не знаех какво е намислила, но не я попитах. Всяка помощ беше добре дошла. Маргарита имаше своите начини. Тя познаваше града, познаваше хората, имаше връзки на места, за които дори не подозирах.
Два дни преди ключовото заседание, на което Лилия трябваше да свидетелства, адвокат Стоянов ни се обади. „Свидетелката се оттегли. Няма да дава показания.“
Бяхме шокирани. Попитахме го какво се е случило, но той само се усмихна загадъчно. „Да кажем, че е била убедена, че това не е в неин интерес.“
По-късно разбрах какво се е случило. Маргарита беше използвала своите контакти, за да разбере всичко за Лилия. Нейните амбиции, нейните слаби места. Беше се срещнала с нея. Не знам какво ѝ е казала. Не знам дали я е заплашила или ѝ е предложила нещо. Но беше проработило. Свекърва ми, със своята безпощадна ефективност, беше спасила положението.
Това не промени миналото. Не изтри болката, която ми беше причинила. Но за първи път от години, аз я погледнах с нещо различно от омраза. Може би с капка неохотно уважение.
Оттеглянето на Лилия беше повратната точка в делото. Защитата на клиниката се срина. Те бяха разкрити като небрежни, лъжливи и готови на всичко, за да прикрият грешката си.
Съдът се произнесе в наша полза. Присъди ни огромно обезщетение. Недостатъчно, за да изтрие болката, но достатъчно, за да осигури бъдещето на двете момчета. Достатъчно, за да ни даде свободата да изградим живота си наново.
След края на делото, медийният шум утихна. Останаха само руините и въпросът – какво правим сега?
Парите ни дадоха възможности. Ива и Мартин си купиха по-голямо жилище. Ние със Симеон покрихме всички дългове. Баща му му върна контрола над фирмата, но Симеон вече беше друг човек. Преживяното го беше смирило.
Но въпреки финансовата стабилност, пукнатините в нашия брак бяха твърде дълбоки. Предателството му, съчетано с всичко останало, беше убило любовта ми. Една вечер, след като Даниел заспа, седнахме да говорим.
„Не мога повече, Симеоне.“ – казах аз. – „Опитах, но не мога. Всеки път, когато те погледна, виждам лъжите, виждам Лилия, виждам колебанието в очите ти, когато майка ти ме нападна.“
Той не спори. Просто кимна. „Знам. Аз съсипах всичко, Ана. И ще съжалявам за това до края на живота си.“
Разделихме се. Без скандали, без драми. Като двама души, които са преживели война заедно, но са твърде уморени, за да продължат. Симеон се изнесе в малък апартамент близо до нас, за да може да вижда Даниел всеки ден.
Останах сама в големия апартамент. Сама, но не и самотна.
Моето предложение за „голямо семейство“ бавно започна да се превръща в реалност. Не беше лесно. Имаше моменти на ревност, на несигурност. Но всички се стараехме. Заради децата.
Започнахме да си разменяме момчетата всеки втори уикенд. Александър идваше при мен, а Даниел отиваше при Ива и Мартин. Беше странно, но и прекрасно. Опознавах биологичния си син, без да губя този, когото бях отгледала.
Празнувахме рождените дни заедно. И четиримата. И двете баби и двамата дядовци. Маргарита и майката на Ива, две напълно различни жени, се научиха да бъдат цивилизовани една с друга.
Един ден, около година след края на делото, бяхме всички на пикник в планината. Децата тичаха и се смееха. Симеон и Мартин си говореха за футбол. Ива и аз седяхме на едно одеяло и ги гледахме.
„Кой би си помислил, че ще стигнем дотук?“ – каза тя.
„Аз.“ – усмихнах се. – „Винаги съм вярвала, че любовта е по-силна от кръвта. И от грешките.“
Тя ме погледна и в очите ѝ видях разбиране. Вече не бяхме съпернички. Бяхме… сестри по съдба.
Даниел дотича при мен и ме прегърна. „Мамо, гладен съм.“
В същия момент Александър дотича при Ива. „Мамо, виж какво камъче намерих!“
И двете отговорихме едновременно. И в този момент разбрах, че сме намерили нашия път. Не беше перфектен. Не беше традиционен. Но беше наш. Бяхме създали ново определение за семейство. Семейство, родено от болка, но споено от безкрайната, безусловна любов към две прекрасни момчета. Моите момчета. И нейните. Нашите.