Партито край басейна на сестра ми Диана беше в разгара си. Слънцето наливаше течно злато върху безупречно окосената морава, караше водата в басейна да блести като хиляди натрошени диаманти и се отразяваше в скъпите слънчеви очила на гостите. Музиката се лееше от скрити в храстите тонколони – ненатрапчива, елегантна мелодия, която служеше за фон на смеха и оживените разговори. Във въздуха се носеше аромат на хлор, скъп слънцезащитен крем и печени меса от барбекюто, където зет ми Огнян, облечен в маркова ленена риза, разпалено обясняваше нещо на група мъже с еднакво скъпи часовници.
Всичко в този дом крещеше за успех. За богатство, постигнато бързо и изложено на показ без капка свян. Къщата беше архитектурно чудовище от стъкло и бетон, кацнало на хълм с изглед към долината – гледка, която сама по себе си струваше състояние. Басейнът, с неговата инфинити илюзия, сякаш се сливаше с хоризонта. Беше свят, толкова далечен от моя, че всеки път, когато идвах тук, се чувствах като посетител в луксозен музей, където не трябва да пипаш нищо.
Моята петгодишна дъщеря Лилия обаче не споделяше моите задръжки. С очи, греещи от възторг, тя наблюдаваше децата на гостите, които се пръскаха и гмуркаха с оглушителен кикот. Бяха облечени в ярки бански, а надуваемите фламинги и еднорози се носеха лениво по повърхността. За нея това не беше демонстрация на статус, а най-вълнуващата водна площадка, която някога беше виждала.
„Мамо, може ли? Моля те, моля те!“ – дърпаше тя ръката ми, подскачайки на място. Банският ѝ с маргаритки, купен от обикновен магазин, изглеждаше скромен на фона на дизайнерските модели на другите деца, но вълнението ѝ беше чисто и неподправено.
„Разбира се, слънчице. Но бъди внимателна.“ – усмихнах се, докато ѝ помагах да свали рокличката си.
Тя изписка от радост и се затича към ръба на басейна, малкото ѝ телце трепереше от нетърпение. Тъкмо да потопи краче във водата, гласът на Диана проряза въздуха като камшик.
„Не!“
Викът беше толкова остър, толкова неочакван, че музиката сякаш спря. Разговорите заглъхнаха. Всички погледи се обърнаха към сестра ми, която стоеше на терасата, вцепенена, с лице, пребледняло като платно.
„Лилия, спри! Не, ти не можеш да плуваш тук!“
Гласът ѝ беше неестествено висок, почти истеричен. Лилия замръзна на място, с объркано и уплашено изражение. Другите деца спряха да играят и я зяпнаха. Настъпи неловка, гъста тишина, нарушавана само от тихото бълбукане на филтриращата система на басейна.
Дъщеря ми се обърна към мен, долната ѝ устна вече трепереше. В очите ѝ се събираха сълзи на обида и неразбиране. Аз самата стоях като парализирана. Какво, за бога, ставаше?
Пристъпих напред и прегърнах Лилия, която вече ридаеше безутешно в краката ми. Погледнах въпросително към Диана. Тя избягваше погледа ми, втренчила се в синята вода на басейна сякаш виждаше там някакво чудовище. Огнян бързо се приближи до нея, хвана я под ръка и се опита да замаже положението с изкуствена усмивка.
„Диана не се чувства добре, сигурно е от жегата. Хайде, скъпа, да влезем вътре.“ – каза той, повеждайки я към къщата.
Но щетите вече бяха нанесени. Атмосферата беше отровена. Гостите си шепнеха, хвърляйки ни съжалителни или любопитни погледи. Унижението гореше в стомаха ми. Взех разплаканата си дъщеря на ръце, грабнах набързо нещата ни и си тръгнахме, без да се сбогуваме с никого. Докато карах надолу по лъскавата алея, сълзите на Лилия се смесваха с моите – сълзи на гняв, объркване и дълбока, пронизваща болка. Това не беше просто каприз. В онзи вик имаше нещо повече. Нещо тъмно и ужасяващо. И бях твърдо решена да разбера какво е то.
По-късно същата вечер, след като Лилия най-накрая заспа, изтощена от плач, оставих съпруга си Мартин при нея и се върнах в онази стъклена крепост на хълма. Къщата беше притихнала, повечето гости си бяха тръгнали. Намерих Диана сама на терасата, взираше се в осветения басейн, който сега изглеждаше зловещ и студен. В ръката си държеше почти празна чаша с вино.
„Трябва да ми дадеш обяснение.“ – казах аз, без предисловия. Гласът ми беше твърд, леден.
Тя трепна и се обърна. Дори в приглушената светлина видях тъмните кръгове под очите ѝ. Изглеждаше състарена с десет години само за няколко часа.
„Анна… съжалявам. Не трябваше да реагирам така пред детето.“ – промълви тя.
„Съжаляваш? Диана, ти я унижи пред всички! Разплака я до истерия! И защо? Защото искаше да влезе в проклетия ти басейн? Какво толкова има в тази вода?“
Тя сведе поглед. Мълчанието се проточи, наситено с неизказани думи.
„Кажи ми.“ – настоях аз, приближавайки се. – „Дължиш ми го.“
Тя вдигна очи, пълни със страх. Устните ѝ трепереха.
„Не трябваше да знаеш това, но…“ – започна тя с дрезгав, едва чут шепот. – „Тази къща… тази земя… прокълнати са. В този басейн не трябва да влиза никое дете от нашето семейство. Никога.“
Погледнах я невярващо. „Прокълнати? Диана, в кой век живееш? Какви са тези глупости?“
Ужасът в очите ѝ се сгъсти. „Не са глупости, Анна. Ти не знаеш какво е направил Огнян, за да имаме всичко това. Не знаеш чии сълзи са попили в тази земя, преди да бъде излят бетонът за този басейн.“ Тя се задави от ридание, притиснала ръка към устата си. „Това не е просто вода. Това е паметник на един грях. И аз се страхувам… страхувам се, че един ден ще трябва да платим цената. С най-милото си.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и зловещи. Изведнъж студеният лукс около мен започна да изглежда по съвсем различен начин – не като символ на успеха, а като лъскава фасада, прикриваща нещо гнило и отровно в основите си. Това беше само началото. Началото на края на всичко, което мислех, че знам за сестра си и за света, в който живееше.
Глава 2: Фасадата се пропуква
Прибрах се вкъщи дълбоко разтърсена. Думите на Диана кънтяха в ума ми, отказвайки да си отидат. Проклятие? Грях? Какво означаваше всичко това? Мартин ме чакаше в хола, скромната ни всекидневна, която изведнъж ми се стори най-уютното и сигурно място на света. Разказах му всичко, дума по дума.
Той ме изслуша внимателно, намръщен, ръцете му обгръщаха чаша с чай. Мартин беше инженер, човек на логиката и фактите. За него понятия като „проклятие“ бяха от сферата на приказките.
„Това е абсурдно, Анна.“ – каза той накрая. – „Диана или е преуморена и е на ръба на нервна криза, или нещо сериозно не е наред с нея. Хора не говорят така. Сигурно Огнян я подлудява с неговите амбиции.“
„Не, Мартин. Начинът, по който го каза… беше ужасена. Истински, до смърт ужасена. Има нещо повече. Спомни си как забогатяха. Сякаш за една нощ. Преди десет години Огнян беше просто един от многото амбициозни предприемачи с малка строителна фирма. А после изведнъж – този огромен проект, тази къща, парите започнаха да валят. Винаги сме се шегували, че е продал душата си на дявола.“
„Това са само приказки.“ – отвърна той, но в гласа му долових нотка на колебание. И двамата знаехме, че Огнян е безскрупулен. Виждали сме го как мачка конкуренти, как използва хората и ги захвърля. Но това… това беше друго.
„Тя спомена, че Огнян е направил нещо, за да имат всичко това. И че сълзи са попили в земята.“ – продължих аз, сякаш говорейки на себе си. – „Какво може да е? Някаква измама? Откраднал е земята?“
„Дори и да е така, това не обяснява суеверния ѝ ужас от басейна. И защо точно децата от нашето семейство? Какво общо имаме ние?“ – попита Мартин, задавайки на глас въпросите, които ме измъчваха.
Легнах си, но сънят не идваше. Взирах се в тавана, докато сенките в стаята се местеха. Мислех си за нашето ипотекирано жилище, за кредита, който изплащахме всеки месец с прилежност и тревога. Мислех си за нашия живот – обикновен, но честен. И го съпоставях с бляскавата, но очевидно прогнила отвътре реалност на сестра ми. За пръв път не ѝ завидях за богатството. Изпитах само съжаление и страх.
На следващия ден реших да поговоря с единствения друг човек, който можеше да знае нещо – нашия по-малък брат Симеон. Той беше студент по право, умен, идеалистичен и винаги е имал изострено чувство за справедливост. Живееше на квартира близо до университета и рядко се прибираше, погълнат от лекции и изпити.
Намерих го в малката му, затрупана с книги стая. Когато му разказах за случилото се, той свали очилата си и ме погледна сериозно.
„Това е много странно, како. Диана винаги е била малко драматична, но чак пък проклятия…“
„Знам, звучи налудничаво. Но съм сигурна, че зад това се крие нещо реално. Нещо, което я плаши до смърт. Тя спомена земята, на която е построена къщата.“
Симеон се замисли, потропвайки с пръсти по бюрото. „Земята… Като студент по право имам достъп до някои публични регистри. Мога да проверя историята на имота. Кой е бил предишният собственик, как е станала сделката. Може би ще открием нещо.“
Идеята ми се стори добра. Беше конкретна стъпка, нещо, за което можех да се хвана в морето от суеверия и недоизказани страхове.
„Ще го направиш ли?“
„Разбира се. Но бъди внимателна, Анна. Огнян не е човек, с когото искаш да се забъркваш. Ако наистина е направил нещо незаконно, за да придобие този имот, той ще направи всичко, за да го запази в тайна.“
Предупреждението му ме накара да потръпна, но нямаше връщане назад. Трябваше да узная истината. Заради Лилия. Заради сестра ми. Заради спокойствието на цялото ни семейство.
Докато Симеон започваше своето проучване, напрежението в семейството се сгъстяваше. Диана ми се обади няколко пъти, плачейки, молейки ме да забравя разговора ни. Казваше, че е била разстроена, че е говорила глупости. Но аз чувах паниката в гласа ѝ и знаех, че лъже. Огнян също ми звънна. Неговият тон беше съвсем различен – мазен, покровителствен. Обясни ми, че Диана преминавала през труден период, имала хормонални проблеми, налагало се да ѝ влизаме в положението. Предложи да купи на Лилия най-големия и скъп подарък, който можех да си представя, за да „компенсира за малкото недоразумение“. Отказах. Подаръците му миришеха на подкуп.
Една вечер, докато Мартин помагаше на Лилия с една картинка, на вратата се позвъни. Беше Ива. Жена, която смътно познавах от обкръжението на Огнян. Винаги безупречно облечена, с хищна усмивка и поглед, който те преценяваше за секунди. Представи се като „бизнес партньор“ на зет ми.
„Здравей, Анна. Извинявай, че те притеснявам толкова късно.“ – каза тя с глас, сладък като отровен мед. – „Просто минавах наблизо и реших да видя как сте след… неприятната случка.“
Поканих я да влезе, макар всяка клетка в тялото ми да крещеше да затворя вратата пред лицето ѝ. Имаше нещо в нея, което ме караше да настръхвам.
Тя огледа апартамента ни с едва прикрита насмешка. „Много… уютно.“
„Какво искаш, Ива?“ – попитах директно.
Тя седна на дивана, кръстоса крака и ме погледна право в очите. „Искам да те предупредя. Не рови там, където не ти е работа. Някои тайни е по-добре да останат заровени. Огнян е много влиятелен човек. Може да направи живота ви ад. Вашия заем за жилище, работата на съпруга ти… всичко е много крехко, нали знаеш?“
Заплахата беше явна, студена и пресметната. Кръвта замръзна във вените ми.
„Коя си ти, че да ме заплашваш? Какво общо имаш с Огнян?“
Тя се усмихна бавно. „О, имам много общо. Повече, отколкото съпругата му предполага. Аз съм неговата застраховка. И неговата най-голяма грешка. Просто ти давам приятелски съвет. Остави нещата така. За твое добро.“
След като тя си тръгна, аз останах да треперя от гняв и страх. Появата ѝ беше доказателство. Доказателство, че сме на прав път. Че тайната, която Огнян пазеше, беше достатъчно голяма, за да накара любовницата му да дойде и лично да ме заплашва. Фасадата на перфектния им живот се пропукваше и аз виждах мръсотията, която се процеждаше отвътре. Вече не ставаше въпрос само за любопитство. Ставаше въпрос за оцеляване.
Глава 3: Разбулените документи
Дни по-късно Симеон ми се обади. Гласът му беше приглушен и напрегнат.
„Како, намерих нещо. Не е за по телефона. Можеш ли да дойдеш?“
Сърцето ми подскочи. Оставих Лилия при Мартин и почти тичах до квартирата на брат ми. Заварих го надвесен над купчина разпечатани документи, които бяха разпръснати по цялото му бюро. Лицето му беше бледо.
„Какво има? Какво си намерил?“ – попитах задъхано.
„Историята на имота.“ – каза той и посочи един от листовете. – „Преди десет години тази земя, целият хълм, е принадлежал на един човек. Казва се Станимир. Имал е малък, но проспериращ бизнес – семейна оранжерия за редки цветя. Бил е известен в целия регион.“
„И какво е станало с него?“
„Това е странното.“ – Симеон посочи друг документ. – „Той е продал имота на новосъздадена фирма, наречена „Орион Инвест“. Продал го е за…“ – той замълча за момент, сякаш не можеше да повярва на това, което четеше – „…за една десета от пазарната му стойност по онова време. Сделката е сключена светкавично. Буквално за дни.“
„Една десета? Защо някой ще прави такова нещо?“
„И аз това се запитах.“ – продължи брат ми, като взе следващия лист. – „Единствен собственик и управител на „Орион Инвест“ по онова време е бил… Огнян. А знаеш ли кой е бил негов съдружник в предишната му, по-малка фирма?“
Поклатих глава, затаила дъх.
„Станимир. Били са партньори. И още някой…“ – Симеон ме погледна с очи, пълни със съжаление. – „Татко. Георги. Баща ни е бил третият съдружник.“
Светът под краката ми се разлюля. Татко? Нашият тих, скромен баща, който цял живот е работил като счетоводител и се е гордеел с честността си? Какво общо можеше да има той с тъмните сделки на Огнян?
„Не разбирам…“ – прошепнах.
„Изглежда, че Огнян и татко са излезли от фирмата малко преди сделката със земята. След това Огнян основава „Орион Инвест“ и купува имота от бившия си партньор за жълти стотинки. Година по-късно започва строежът на къщата.“ – обясни Симеон, подреждайки фактите като опитен прокурор. – „Порових се още малко. Малко след като губи земята и бизнеса си, Станимир банкрутира. Разболява се тежко. Починал е преди няколко години, напълно разорен. Съпругата му също е починала малко преди това. Имали са две деца, които са били принудени да напуснат университета и да започнат работа, за да се грижат за баща си.“
Слушах го и картината бавно започваше да се подрежда в ума ми, грозна и безпощадна. Това не беше просто бизнес сделка. Това беше съсипване на човешки живот. Огнян беше унищожил партньора си, за да му вземе земята. А баща ми… баща ми е бил там. Гледал е.
„Сълзите, попили в земята…“ – промълвих думите на Диана. Сега те имаха ужасяващ, конкретен смисъл.
„Това обяснява вината на Диана.“ – каза Симеон. – „Тя знае. Знае, че живее в къща, построена върху руините на живота на друго семейство. Може би дори басейнът е построен точно там, където са били оранжериите на Станимир. Затова е нейният ужас. Не е проклятие, а съвест, която я измъчва.“
„А татко? Защо е мълчал през всичките тези години?“ – гласът ми трепереше от гняв и разочарование.
„Трябва да го попитаме.“
Още същата вечер отидохме в дома на родителите ни. Заварихме ги да вечерят пред телевизора. Когато поставихме документите на масата пред баща ми, лицето му пребледня. Майка ми ни погледна уплашено, без да разбира какво става.
„Какво е това?“ – попита татко, но гласът му беше слаб, лишен от всякаква сила.
„Ти ни кажи, татко.“ – казах аз, опитвайки се да овладея емоциите си. – „Какво се случи със Станимир? Защо си позволил на Огнян да го унищожи?“
Баща ми сведе поглед към ръцете си, които трепереха върху покривката. Дълго време мълча. Тишината в стаята беше оглушителна. Накрая той проговори, а думите му бяха изпълнени с болка и срам, трупани с години.
„Бяхме млади… амбициозни.“ – започна той. – „Огнян беше двигателят. Винаги пълен с идеи, винаги търсеше бързия път към върха. Станимир беше сърцето на бизнеса – той разбираше от цветята, той беше наследил земята от баща си. Аз бях просто счетоводителят, човекът с цифрите.“
Той вдиша дълбоко. „Съпругата на Станимир се разболя тежко. Нуждаеха се от огромна сума пари за лечение в чужбина. Огнян видя своя шанс. Предложи на Станимир да изкупи дяловете му, но на смешна цена. Каза му, че фирмата е в затруднение, че пазарът е свит… излъга го. Станимир беше отчаян, притиснат до стената. Съгласи се. Огнян му даде парите, но те не бяха достатъчни. Тогава му предложи да купи и земята. Отново за нищожна сума. Каза, че това е единственият начин да спаси жена си.“
„А ти? Ти къде беше?“ – попита Симеон с леден глас.
Сълзи се появиха в очите на баща ми. „Аз… аз видях какво прави. Опитах се да говоря с него. Но Огнян ме заплаши. Каза, че ако кажа и дума, ще ме унищожи. Ще ме обвини в данъчни измами, ще съсипе кариерата ми, ще ни остави на улицата. Имах вас… бяхте малки. Уплаших се. Подписах документите за напускане на фирмата, взех едни смешни пари, които Огнян ми подхвърли, и си замълчах.“
„Значи си продал съвестта си.“ – казах аз, а думите прозвучаха по-жестоко, отколкото възнамерявах.
„Да.“ – прошепна той, с лице, заровено в ръцете си. – „Продадох я. И оттогава нямам и един спокоен ден. Всеки път, когато видя онази къща, всеки път, когато видя успеха на Огнян… виждам лицето на Станимир. Диана знае всичко. Огнян ѝ се е похвалил една вечер, когато е бил пиян. Оттогава тя не е същият човек. Живее в постоянен страх, че ще дойде възмездие.“
Признанието на баща ми не донесе облекчение, а само по-дълбока болка. Семейството ми беше изградено върху лъжа. Богатството на сестра ми беше напоено с кръвта и сълзите на невинни хора. А нашият баща, когото винаги бях смятала за морален компас, беше просто един страхливец.
Сега разбирах всичко. Паническият ужас на Диана не беше насочен към Лилия. Беше ужас от самата нея, от живота, който водеше. Тя се страхуваше, че грехът, върху който е построен домът ѝ, ще погълне някое от нашите деца, така както беше погълнал бъдещето на децата на Станимир. Басейнът беше просто символ – блестяща, синя рана в сърцето на тяхното престъпление. И сега тази рана беше отворена.
Глава 4: Съюзници и врагове
Разкритието ни остави опустошени. Симеон беше гневен и разочарован от баща ни. Аз се борех със смесени чувства – гняв към Огнян, съжаление към Диана и дълбока, пронизваща тъга за баща ми, чийто образ на достоен човек се беше сринал пред очите ми.
Знаехме, че не можем да оставим нещата така. Не беше честно децата на Станимир да живеят в мизерия, докато Огнян се къпе в лукс, придобит чрез тяхната трагедия.
„Трябва да направим нещо.“ – каза Симеон няколко дни по-късно. Бяхме се събрали в моя апартамент, далеч от ушите на родителите ни. – „Това е класически случай на измама и злоупотреба с доверие. Сделките може да са законни на хартия, но са сключени при условия, които ги правят морално и може би дори юридически уязвими. Трябва да намерим децата на Станимир.“
Задачата не беше лесна. Те бяха изчезнали от полезрението преди години. Симеон обаче беше упорит. Чрез университетски контакти и ровене в стари адресни регистрации, той успя да открие сина – мъж на име Павел. Работеше в малък автосервиз в покрайнините на града.
Отидохме заедно със Симеон. Павел беше около тридесетте, с уморени очи и ръце, изцапани с машинно масло. Когато му се представихме и му обяснихме кои сме, той ни погледна с открито недоверие и враждебност.
„Семейството на Огнян? Какво искате от мен? Да се порадвате на гледката ли?“ – изсъска той.
„Не.“ – казах аз меко. – „Искаме да помогнем. Знаем какво е направил той на баща ви.“
Разказахме му всичко – за инцидента с басейна, за признанието на баща ни, за документите, които Симеон беше намерил. Докато говорехме, маската на враждебност на лицето на Павел бавно се свлече, заменена от изражение на дълбока, стара болка.
„Значи е вярно.“ – промълви той. – „Татко винаги казваше, че Огнян го е измамил, че му е откраднал живота. Но нямахме доказателства. Бяхме само деца, смазани от мъка и бедност. Никой не искаше да ни чуе.“
Той ни разказа за тяхната агония – за болестта на майка им, за отчаянието на баща им, за унижението да загубят всичко. Как са продавали малкото останали им вещи, за да свържат двата края. Как сестра му, Михаела, е трябвало да се откаже от мечтата си да стане лекарка.
„Огнян не просто ни взе земята.“ – каза Павел с треперещ глас. – „Той ни отне бъдещето. Уби баща ми бавно, ден след ден, с всяка новина за своя успех, която четеше във вестниците.“
В очите му видях същата жажда за справедливост, която гореше и в нас.
„Имаме документите.“ – каза Симеон. – „Имаме и свидетелството на баща ни, ако се съгласи да говори. Можем да заведем дело. Да оспорим сделките. Ще бъде трудно, почти невъзможно след толкова години, но не е без шанс.“
„Нямаме пари за адвокати.“ – отвърна Павел горчиво.
„Аз уча право.“ – каза Симеон. – „Ще работя по случая безплатно. И ще намерим адвокат, който ще се съгласи да поеме делото срещу процент от евентуалното обезщетение. Има такива. Адвокати, които обичат да свалят от пиедестала арогантни богаташи като Огнян.“
Искра надежда проблесна в очите на Павел. За пръв път от десет години някой му предлагаше не съжаление, а действие.
Междувременно, Огнян усещаше, че нещо се случва. Сигурно Диана, в своето нестабилно състояние, му беше казала, че сме говорили с баща ни. Заплахите му станаха по-директни. Един ден Мартин се прибра от работа смазан. Шефът му го беше извикал и му беше намекнал, че ако жена му продължава да „създава проблеми“ на уважаван бизнесмен като Огнян, може да се наложи да „оптимизират персонала“. В същото време получихме писмо от банката, че преразглеждат условията по ипотечния ни кредит. Беше ясно – Огнян затягаше примката.
Това само засили решимостта ми. Той не разбираше, че колкото повече ни притиска, толкова по-силно ще се борим.
Конфликтът раздели семейството ни на две. Майка ми беше ужасена. Плачеше и ни молеше да се откажем, да не „клатим лодката“, страхуваше се, че Огнян ще ни съсипе. Баща ми, разкъсван от вина, се колебаеше. Искаше да изкупи греха си, но старият страх от Огнян го парализираше.
Диана беше напълно изгубена. Затвори се в къщата си, отказвайки да говори с когото и да било. Веднъж успях да се свържа с нея. Гласът ѝ беше празен, безжизнен.
„Остави го, Анна. Моля те.“ – прошепна тя. – „Той е чудовище. Ще ви унищожи. Не знаеш на какво е способен.“
„А ти ще продължиш ли да живееш в тази позлатена клетка, построена върху нечие нещастие?“ – попитах я.
„Това е моят затвор. Аз съм го избрала. Но не въвличай и вас в него.“ – изхлипа тя и затвори.
Врагът беше ясен. Но трябваше да намерим и съюзници. Симеон се свърза с известен адвокат, Стоев, прочут с това, че поема трудни каузи и ги довежда докрай. След като прегледа документите и чу историята, очите на Стоев светнаха.
„Това е диамант.“ – каза той. – „Случай, който може да влезе в учебниците. Ще го поема. Но имам едно условие. Трябва ми свидетел отвътре. Някой, който е бил там. Баща ви.“
Знаехме, Zнаехме, че това е ключово. Трябваше да убедим баща ни да преодолее страха си и да застане в съда. Това щеше да бъде най-трудната битка. Битка за душата на собствения ни баща.
Една вечер, докато обсъждахме стратегията с адвокат Стоев, получих неочаквано съобщение. Беше от Ива, любовницата на Огнян.
„Срещни се с мен. Сама. Знам неща, които ще ви спечелят делото. Но си има цена.“
Погледнах телефона, а сърцето ми биеше лудо. Войната навлизаше в нова, още по-опасна фаза. Бяхме на път да сключим сделка със самия дявол, за да свалим друг.
Глава 5: Сделка с дявола
Срещата с Ива се състоя в едно безлично кафене в центъра на града. Тя пристигна облечена в елегантен костюм, който струваше повече от месечната ми заплата, и излъчваше ледена увереност. Не приличаше на уплашена или отхвърлена любовница, а на хищник, който е надушил кръв.
„Благодаря, че дойде.“ – каза тя, без да си поръчва нищо.
„Какво искаш, Ива? И какви са тези неща, които знаеш?“ – попитах аз, решена да не показвам колко съм нервна.
Тя се усмихна хладно. „Огнян е глупак. Мисли си, че може да използва хората и да ги захвърли, когато вече не са му нужни. Свикнал е всички да треперят пред него. Но аз не съм като жена му. Аз не съм страхливка.“
От думите ѝ разбрах, че отношенията им са се влошили. Може би заплахата от скандала я е направила неудобна за него.
„Той ме изхвърли.“ – потвърди тя подозренията ми. – „Реши, че ставам твърде голям риск. Дори спря парите, които ми превеждаше всеки месец. Но аз не съм от тези, които си тръгват с празни ръце.“
Тя отвори малката си, скъпа чанта и извади флашка. Постави я на масата между нас.
„Тук има всичко. Копия от имейли, записи на разговори… Доказателства, че Огнян не просто е притискал Станимир, а го е изнудвал. Имал е информация, с която е можел да съсипе репутацията на Станимир, нещо напълно изфабрикувано, но достатъчно грозно, за да го унищожи социално. Заплашил го е, че ако не продаде земята, ще пусне тези слухове в публичното пространство. Станимир е подписал, за да защити името на семейството си.“
Гледах малкото устройство, осъзнавайки, че то държи ключа към справедливостта. Това променяше всичко. Вече не беше просто морално осъдителна сделка, а чисто изнудване. Престъпление.
„Защо ми даваш това?“ – попитах, все още предпазлива.
„Защото искам Огнян да страда. Искам да го видя сринат, така както той се опита да срине мен. Искам да му взема всичко.“ – в очите ѝ гореше огън на отмъщение. – „А сега за моята цена. Когато спечелите делото, а вие ще го спечелите с това, искам тридесет процента от обезщетението, което ще присъдят на децата на Станимир. Това е моята комисионна за риска и информацията.“
Потресена съм. Тя искаше да спечели пари от трагедията на едно семейство, представяйки го като бизнес сделка. Беше също толкова безскрупулна, колкото Огнян.
„Ти си отвратителна.“ – казах аз.
Тя се изсмя. „Може би. Но в този свят оцеляват не добрите, а умните. Имаш 24 часа да решиш. Аз, ти, Павел и адвокатът ви. Подписваме договор. В противен случай, тази флашка отива при Огнян, заедно с информацията, че семейството му заговорничи зад гърба му. И тогава ще видите на какво е способен наистина.“
Тя стана, остави флашката на масата и си тръгна, оставяйки ме да се взирам в малкото парче пластмаса, което представляваше най-голямата морална дилема в живота ми.
Обсъдихме го с Мартин, Симеон, Павел и адвокат Стоев. Мненията бяха разделени. Павел беше готов на всичко, за да види Огнян наказан.
„Какво значение има откъде идват доказателствата? Тази жена може да е дявол, но ни дава оръжието, от което се нуждаем!“ – твърдеше той.
Симеон беше по-колеблив. „Това е съюз с врага. Използваме мръсни методи, за да постигнем справедлива цел. Границата е много тънка.“
Адвокат Стоев беше прагматичен. „В съда моралът има по-малко значение от доказателствата. Тази флашка е нашият коз. Без нея делото ни е на ръба на спекулацията. С нея – почти сигурно го печелим. Решението е ваше, но ако ме питате като юрист – приемете.“
Най-много се измъчвах аз. Да приема ли помощта на жена, която беше също толкова лоша, колкото мъжа, когото искахме да свалим? Нямаше ли това да опетни каузата ни? Но после си спомних за заплахите към Мартин, за унижението на Лилия, за съсипания живот на семейството на Станимир. Огнян беше започнал тази война. И за да го победиш, понякога трябваше да играеш по неговите правила.
С тежко сърце се съгласихме. Подписахме договора с Ива в кантората на Стоев. Тя беше доволна, усмихваше се триумфално. Ние се чувствахме мръсни, но и по-силни от всякога.
Сега оставаше последната, най-трудна стъпка – да убедим баща ни да свидетелства.
Отидох при него сам. Заварих го в гаража, преструваше се, че поправя някакъв стар уред. Изглеждаше съсипан.
„Татко, имаме нужда от теб.“ – казах тихо.
Той не се обърна. „Анна, не мога. Страх ме е.“
„От какво те е страх повече? От Огнян или от това да живееш до края на живота си с този срам? Да знаеш, че си могъл да направиш правилното нещо, но си избрал да се скриеш? Какъв пример даваш на внуците си?“
Думите ми го жегнаха. Той спря да работи и се облегна на тезгяха.
„Той ще ме унищожи.“ – прошепна.
„Не, няма. Сега ние сме силните. Имаме доказателства, които ще го вкарат в затвора. Но ни трябва твоят глас. Гласът на очевидеца. Гласът на съвестта. Моля те, татко. Направи го за Станимир. Направи го за децата му. Направи го за себе си. Време е да спреш да бъдеш жертва и да поемеш отговорност.“
Той се обърна към мен. В очите му видях дългогодишна борба между страха и вината. Видях го да претегля целия си живот.
„Добре.“ – каза той накрая, а гласът му беше едва чут, но твърд. – „Ще го направя. Ще свидетелствам.“
В този момент знаех, че сме спечелили. Не само делото. Бяхме спечелили обратно баща си.
Когато Огнян получи призовката, той побесня. Обади ми се и крещя в телефона, заплашваше, сипеше обиди. Но за пръв път в гласа му долових не само гняв, но и страх. Той знаеше, че сме го хванали в капан.
Войната премина от сенките в светлината на прожекторите. Започна съдебната битка. Битка за истина, за справедливост и за душите на всички, замесени в тази мръсна история.
Глава 6: Буря в съдебната зала
Съдебният процес беше събитието на годината. Медиите го отразиха с огромен интерес – историята за падналия бизнес титан, предателството и семейната драма беше твърде сочна, за да бъде пренебрегната. Залата винаги беше пълна с журналисти и любопитни граждани.
Огнян беше наел най-скъпия екип от адвокати, които можеха да се купят с пари. Те бяха облечени в безупречни костюми, говореха гладко и се опитваха да представят всичко като обикновен бизнес спор, раздухан от завистливи роднини и огорчени наследници. Самият Огнян седеше на подсъдимата скамейка с вид на отегчен аристократ, сякаш цялата процедура е под достойнството му.
Но неговата арогантност започна да се пропуква, когато адвокат Стоев представи доказателствата от флашката на Ива. Записите на разговорите, в които Огнян изнудваше Станимир, прозвучаха в пълната тишина на залата. Гласът му, студен и безпощаден, разкриваше чудовищната му природа. Видях как лицето му пребледня, как увереността му се изпари, заменена от зле прикрита паника.
Кулминацията на процеса беше свидетелството на баща ми. Когато го повикаха на скамейката, той изглеждаше крехък и уплашен. Ръцете му трепереха. Погледна за миг към Огнян, който го изгледа с леден, заплашителен поглед. За момент се уплаших, че ще се пречупи.
Но тогава погледът му срещна моя. Аз му кимнах окуражително. Той пое дълбоко дъх и започна да говори. Гласът му в началото беше тих и несигурен, но постепенно набра сила. Той разказа всичко. За приятелството им със Станимир, за болестта на жена му, за безскрупулния план на Огнян, за заплахите, за собствения си страх и срам.
„Аз бях страхливец.“ – каза той накрая, гледайки право в съдията. – „Мълчах, когато трябваше да крещя. И това мълчание съсипа живота на един добър човек и неговото семейство. Днес съм тук, за да поправя, доколкото мога, тази грешка. За да кажа истината, независимо от последствията за мен.“
В залата се възцари тишина. Признанието му беше толкова искрено и болезнено, че имаше по-голяма тежест от всички юридически аргументи. Това беше повратната точка.
Диана беше призована като свидетел на защитата. Адвокатите на Огнян се надяваха, че тя ще го подкрепи, ще каже, че той е любящ съпруг и честен бизнесмен. Но годините на страх и вина бяха оставили своя отпечатък. Тя излезе на скамейката като сянка на самата себе си – слаба, с празен поглед.
Когато адвокатът на Огнян я попита дали съпругът ѝ е способен на такива неща, тя мълча дълго. Погледна към Огнян, после към мен, към баща ми. В очите ѝ се четеше агонията на една разкъсана душа.
„Да.“ – прошепна тя накрая, а думата прозвуча като изстрел в тишината. – „Да, способен е.“
Това беше краят за Огнян. Собствената му съпруга го беше осъдила.
След нейните думи последва хаос. Огнян скочи, крещейки обиди към нея, наричайки я предателка. Съдебната охрана трябваше да го изведе насила. Процесът беше практически приключил.
Присъдата беше тежка. Огнян беше признат за виновен по обвинения в изнудване и причиняване на значителни финансови щети. Сделките за земята бяха обявени за нищожни. Съдът постанови имотът да бъде върнат на наследниците на Станимир, а Огнян трябваше да им изплати огромно обезщетение за пропуснати ползи и морални вреди. Освен това го очакваше и ефективна присъда затвор.
Когато чухме решението, с Павел се прегърнахме. Сълзи на облекчение се стичаха по лицата ни. Справедливостта, макар и закъсняла с десет години, беше възтържествувала.
Но победата имаше горчив вкус. Семейството ни беше разбито.
След процеса Диана подаде молба за развод. Тя не искаше нищо от богатството на Огнян. Взе само личните си вещи и се изнесе от онази стъклена къща, която беше нейният затвор толкова дълго. Нае си малък апартамент и започна да посещава терапевт, опитвайки се да събере парчетата от живота си.
Баща ми трябваше да понесе последствията от своето мълчание. Макар да не беше подсъдим, репутацията му беше опетнена. Но той прие всичко със смирение. Чувстваше, че това е цената, която трябва да плати, за да изчисти съвестта си. Отношенията ни с него бавно започнаха да се възстановяват, изградени върху новата, болезнена истина.
Ива получи своите тридесет процента. Беше доволна. Гледах я как прибира чека си с хищна усмивка и изпитах само погнуса. Тя беше спечелила, но беше загубила всякакво човешко достойнство.
Един ден, няколко седмици след края на делото, отидох с Лилия в парка. Беше топъл следобед, подобен на онзи ден на партито. Тя играеше на една люлка, смееше се безгрижно. Гледах я и си мислех за целия ад, през който преминахме. Всичко беше започнало заради нейните сълзи. Сълзите на едно дете, на което му беше отказан достъп до един басейн.
Тогава телефонът ми иззвъня. Беше Диана. Гласът ѝ беше по-спокоен, отколкото го бях чувала от години.
„Здравей, како. Как сте?“
„Добре сме. Ти как си?“
„По-добре. Стъпка по стъпка. Слушай, исках да те попитам нещо. Павел и сестра му… те мислят да възстановят оранжериите на баща си. Но нямат достатъчно средства. Аз имам малко спестени пари, които са лично мои, отпреди Огнян. Мислиш ли, че… мислиш ли, че биха ги приели? Не като милостиня, а като инвестиция. Искам да помогна. Искам да видя как на тази земя отново растат цветя, а не призраци.“
Усмихнах се. Това беше моята сестра. Тази, която познавах преди парите и страхът да я променят.
„Мисля, че това е прекрасна идея, Диана. Прекрасна.“
Войната беше свършила. Бяхме изгубили илюзии, бяхме загубили представата за перфектно семейство. Но бяхме спечелили нещо много по-ценно – истината. И възможността за ново начало. Начало, в което няма прокълнати басейни, а само чиста вода и земя, върху която могат да растат цветя.
Глава 7: Ново начало върху стара земя
Месеците след процеса бяха време на бавно и трудно възстановяване. Развалините от земетресението, което беше разтърсило живота ни, все още димяха. Огнян, след като изчерпа всички възможности за обжалване, влезе в затвора. Неговата бизнес империя, изградена върху гнилите основи на измамата, се срина. Компаниите му бяха разпродадени, за да покрият дълговете и огромното обезщетение. Името му, някога синоним на успех, сега се свързваше със срам и престъпление.
Къщата на хълма, онази стъклена крепост на нещастието, беше върната на Павел и Михаела. В началото те не знаеха какво да правят с нея. Беше твърде голяма, твърде луксозна и наситена с твърде много болезнени спомени. Първата им мисъл беше да я продадат и никога повече да не стъпват там.
Но предложението на Диана промени всичко. Тя се срещна с тях – една среща, изпълнена с неловкост и неизказана болка. Но нейната искреност и дълбокото ѝ разкаяние успяха да пробият леда на годините на страдание. Те приеха парите ѝ не като инвестиция, а като жест на изкупление. Решиха да не продават. Решиха да се върнат.
Първото нещо, което направиха, беше да разрушат басейна. Наеха багер, който с грохот разкъса сините плочки и бетона, превръщайки символа на греха в купчина отломки. На негово място, с помощта на Диана и дори на нашия баща, който идваше всеки уикенд, за да помага с каквото може, те започнаха да строят нова, модерна оранжерия.
Работата по земята имаше терапевтичен ефект върху всички. Баща ми, с ръце в пръстта, сякаш се свързваше отново със земята, която беше помогнал да бъде отнета. Той не говореше много, но в действията му имаше смирение и покаяние. Диана, освободена от луксозните дрехи и принудителните светски събития, намираше покой в подреждането на саксии и засаждането на семена. Тя разцъфтяваше заедно с първите цветя.
Павел и Михаела, макар и все още носещи белезите от миналото, намериха отново цел в живота си. Михаела, макар да не беше станала лекар, откри, че има талант в селектирането на нови видове цветя, също като баща си. Павел се оказа отличен организатор и мениджър на възродения семеен бизнес.
Аз и Мартин също често помагахме. Децата ни, Лилия и малкият син на Диана, тичаха свободно из поляните, където някога се бяха разхождали само призраците на миналото. Нямаше вече забранени зони. Нямаше тъмни тайни, които да тегнат над смеха им.
Един ден, около година след края на делото, всички се събрахме на хълма. Оранжерията беше завършена и пълна с хиляди уханни, пъстроцветни рози, лалета и орхидеи. Беше ден на официалното ѝ откриване. Нямаше лъскаво парти, нямаше богати гости. Бяхме само ние – двете разбити, но бавно оздравяващи семейства.
Стоях до Диана и гледахме как Лилия и братовчед ѝ помагат на Михаела да полива едно малко цвете. Слънцето залязваше и хвърляше мека, топла светлина върху всичко.
„Спомняш ли си онзи ден?“ – попита ме тихо Диана. – „Денят край басейна.“
„Никога няма да го забравя.“ – отвърнах аз.
„Понякога си мисля, че ако Лилия не беше се затичала тогава към водата, всичко щеше да си остане същото. Щях да продължа да живея в своята позлатена лъжа, а вината щеше да ме изяде жива отвътре. Сълзите на твоето дете… те измиха мръсотията, която бяхме скрили толкова надълбоко.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ вече нямаше страх, а само тиха, леко тъжна благодарност.
„Тя ни спаси, Анна. Едно малко момиченце в бански на маргаритки спаси всички ни.“
Прегърнах я. Прегръдката ни беше различна от всяка друга досега. Беше прегръдка на две сестри, които бяха преминали през ада и бяха намерили пътя обратно една към друга.
Знаех, че белезите ще останат завинаги. Семейството ни никога нямаше да бъде същото. Но може би това беше за добро. Защото бяхме разрушили фасадата на едно перфектно, но фалшиво семейство, и на негово място, върху старата, напоена със сълзи земя, започвахме да градим нещо ново. Нещо истинско. Нещо, което, също като цветята в оранжерията, имаше нужда от време, търпение и много светлина, за да порасне. И ние бяхме готови да му ги дадем.