Омъжих се за съпруга си преди три години, след неговия тежък и шумен развод, който беше станал достояние на целия ни социален кръг. Стефан беше всичко, за което една жена можеше да мечтае – харизматичен, успял, с процъфтяващ бизнес в строителството, който управляваше заедно със своя съдружник Димитър. В началото всичко беше като приказка. Той ме обсипваше с внимание, пътувахме, обзаведохме огромна къща в покрайнините на града, за която той изтегли впечатляващ ипотечен кредит, без дори да се замисли. Беше убеден, че бъдещето е светло и парите никога няма да бъдат проблем. Аз, от своя страна, бях на крилете на щастието. Вярвах, че съм намерила мъжа, с когото ще остарея, мъжа, който изтри всичките ми предишни разочарования.
Докато преди месец не се случи. Седяхме на вечеря в един от най-скъпите ресторанти, празнувахме годишнината от деня, в който се запознахме. Той вдигна чашата си за тост и с усмивка каза: „За теб, Лилия!“.
В първия момент не осъзнах. Името увисна във въздуха между нас като тежка, отровна мъгла. Лилия. Името на бившата му съпруга. Сърцето ми пропусна удар.
„Аз съм Анна“, казах тихо, опитвайки се да овладея треперенето в гласа си.
Той премигна, сякаш се събуждаше от транс. „Господи, Анна, извинявай! Не знам откъде дойде това. Просто… навик, предполагам. Прости ми, скъпа.“
Преглътнах обидата и се опитах да го забравя. Навик. Три години заедно, а той все още имаше навици от предишния си живот. Болезнено беше, но реших да проявя разбиране. Все пак, техният брак беше продължил десет години.
Но това продължи да се случва. В супермаркета, докато избирахме вино. „Лилия, ти кое предпочиташ, червеното или бялото?“. Пред приятели, когато разказваше забавна случка от нашата почивка. „И тогава Лилия каза…“. В леглото, в най-интимните ни моменти, името й се изплъзваше като шепот-призрак.
Всеки път го поправях. Отначало нежно, после все по-остро. Разговаряхме. Предупредих го. Казах му колко много ме наранява, колко унизително е да ме сравнява, макар и несъзнателно, с жената, която уж беше оставил в миналото. Той се кълнеше, че ще внимава, извиняваше се, изглеждаше искрено разстроен от собствената си грешка. Но нищо не помагаше. Името й беше като проклятие, което тегнеше над нашия брак.
Последния път, когато го направи, беше преди два дни. Приготвях кафе в кухнята, а той влезе, целуна ме по врата и прошепна: „Добро утро, Лилия“.
Този път не реагирах. Не казах нищо. Не го поправих. Просто замръзнах на място, с кафеварката в ръка. Той дори не забеляза. Измърмори нещо за ранна среща в офиса и излезе.
Аз просто… се счупих. Нещо в мен се прекърши окончателно. Разбрах, че думите вече нямаха смисъл. Разбрах, че извиненията му са празни. Разбрах, че това не е просто навик. Това беше симптом за нещо много по-дълбоко и гнило, нещо, което той криеше от мен. И аз щях да разбера какво е то. В този момент взех решение. Щях да спра да бъда разбиращата и прощаваща съпруга. Щях да се превърна в детектив в собствения си дом.
Глава 2
Тишината в къщата стана мой съюзник. Огромните стаи, които преди ми се струваха символ на нашия успех, сега се усещаха като празна сцена, на която се разиграваше фарс. Всеки предмет – скъпата ваза, картината на стената, копринените завеси – всичко крещеше за една лъжа, чиито контури тепърва започвах да различавам.
Първият човек, на когото се обадих, беше брат ми, Павел. Той беше пълната ми противоположност – студент по право, вечно притеснен за пари, живеещ в малка квартира близо до университета, но с ум, остър като бръснач. Павел никога не беше харесвал Стефан. Виждаше в него онази арогантност на богатите, които вярват, че всичко може да бъде купено.
„Ани? Как си? Случило ли се е нещо?“, попита той, а в гласа му веднага долових притеснение. Рядко му се обаждах в делничен ден преди обяд.
Разказах му всичко. За името. За честотата. За леденото спокойствие, което ме обзе последния път. От другата страна на линията настана мълчание.
„Павка, кажи нещо“, настоях аз.
„Този човек е боклук“, най-накрая изрече той с леден глас. „Казвал съм ти го от самото начало. Това не е нормално, Ани. Никой не прави такива грешки толкова често, освен ако тази жена не е постоянно в ума му.“
„И аз така мисля. Но защо? Разводът им беше толкова тежък. Той твърдеше, че тя го е съсипала психически, че е искала да му вземе всичко.“
„Може би не е успяла да му вземе всичко“, подхвърли Павел. „Може би все още има нещо, което ги свързва. Пари? Общ бизнес, който не са разделили? Някакви тайни? Хората не се развеждат просто така, особено когато са замесени много пари. Винаги остават висящи въпроси.“
Думите му бяха като ключ, който отключи нова врата в съзнанието ми. Досега бях гледала на проблема като на чисто емоционален – остатъчна привързаност, травма. Но никога не бях мислила за материалната страна. Стефан винаги беше много потаен относно детайлите по развода си. Казваше, че е „мръсна история“, която иска да забрави, и аз, влюбената глупачка, уважавах желанието му.
„Какво да правя, Павка? Чувствам се напълно изгубена.“
„Започни да ровиш“, каза той без колебание. „Ти живееш в тази къща. Имаш достъп до всичко. Провери кабинета му. Търси документи – банкови извлечения, договори, писма. Всичко, което носи нейното име. Но бъди много, много внимателна. Ако те усети, ще скрие всичко и никога няма да научиш истината.“
Разговорът с Павел ми даде посока. Страхът, който ме беше парализирал, започна да се трансформира в студена решителност. Той беше прав. Трябваше да действам.
Същата вечер, когато Стефан се прибра, бях самото олицетворение на любящата съпруга. Посрещнах го с усмивка, вечерята беше готова. Той изглеждаше уморен, раздразнителен. Оплака се от проблеми с един голям проект, от напрежение със съдружника му Димитър. Слушах го, кимах съчувствено, а вътрешно анализирах всяка негова дума, всеки жест. Търсех пропукване в бронята му.
„Знаеш ли, скъпи“, казах аз небрежно, докато раздигах масата, „днес си мислех за нещо. Никога не сме говорили в детайли за твоя развод. Сигурно е било ужасно. Трябва да имаш много силна воля, за да преодолееш такова нещо.“
Той ме погледна остро. „Защо питаш за това сега? Казах ти, не искам да говоря за Лилия. Това е минало.“
„Просто ми стана любопитно“, свих рамене. „Понякога се чудя каква е била. Какво е довело до всичко това.“
„Тя беше грешка“, отсече той и стана от масата. „Алчна, манипулативна жена. Това е всичко, което трябва да знаеш. Хайде да не разваляме вечерта с призраци от миналото.“
Но беше твърде късно. Вечерта вече беше развалена. И призракът на Лилия седеше на масата заедно с нас. И аз щях да го накарам да проговори.
Глава 3
Изчаках три дни. Три дни на мъчително наблюдение и престорена нормалност. Всяка сутрин го изпращах на работа с целувка, всяка вечер го посрещах с усмивка. Но през деня къщата се превръщаше в мое ловно поле. Започнах от най-очевидното място – неговия кабинет.
Беше стая, която излъчваше власт и пари. Масивно бюро от тъмно дърво, кожени кресла, стени, покрити с рафтове с книги, които се съмнявах, че някога е чел. Всичко беше подредено с безупречна точност. Стефан мразеше безпорядъка. Това правеше задачата ми едновременно по-лесна и по-трудна. Нямаше как да оставя следи.
Започнах да преглеждам чекмеджетата на бюрото едно по едно. Фактури, договори с подизпълнители, оферти. Всичко изглеждаше свързано с бизнеса му. Никъде и следа от името Лилия. Проверих компютъра му. Беше защитен с парола, която, разбира се, не знаех. Опитах няколко комбинации – рождената ми дата, неговата, датата на сватбата ни. Нищо. Това беше първата стена, в която се блъснах.
Чувствах се като аматьор. Какво очаквах? Че ще остави доказателствата за тайния си живот на видно място? Гневът към самата мен ме накара да се огледам по-внимателно. Очите ми се спряха на един определен рафт с книги. Бяха дебели томове по икономика и мениджмънт. Една от тях, „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ, стоеше леко издадена напред, сякаш някой я беше върнал набързо.
Издърпах я. Беше по-лека, отколкото очаквах. Когато я отворих, сърцето ми подскочи. Вътрешността беше изрязана и в нея имаше малка метална кутия, заключена с ключ. Сейф. Малък, личен сейф, скрит зад фасадата на мъдростта.
Трескаво започнах да търся ключа. Проверих всяко едно чекмедже отново, под бюрото, в саксиите. Нищо. Обзе ме отчаяние. Бях толкова близо. В този момент телефонът ми извибрира. Беше Павел.
„Как върви?“, попита той.
Разказах му за сейфа.
„Хм, това е интересно“, каза той. „Хората, които крият неща по този начин, често държат ключа близо до себе си. Но не прекалено близо. Огледай стаята за нещо, което не се връзва. Нещо лично, което не е свързано с работа.“
Думите му ме накараха да се огледам с нови очи. Погледът ми се плъзна по бюрото. И тогава го видях. Малка, елегантна рамка за снимка. На нея не бяхме ние двамата. Беше снимка на Стефан с баща му, който беше починал преди няколко години. Снимката беше правена на риболов, и двамата се усмихваха широко. Стефан рядко показваше емоции, но на тази снимка изглеждаше истински щастлив. Винаги стоеше на бюрото му.
Взех рамката. Беше по-тежка от обикновено. Обърнах я. Задната част, която придържаше снимката, беше леко разхлабена. С нокът успях да я отворя. И там, залепен с тиксо за картона, имаше малък, сребърен ключ.
Ръцете ми трепереха, докато го пъхах в ключалката на металната кутия. Превъртя се с тихо щракване.
Вдигнах капака. Вътре нямаше писма или снимки. Имаше няколко пачки с евро, една USB флаш памет и сгънат на четири лист хартия.
Разгънах листа. Беше копие от банково нареждане. За превод на сумата от пет хиляди евро. Получател: Лилия. Наредено от: Стефан. Основание за плащане: „Месечна вноска“. Датата беше отпреди седмица.
Стомахът ми се сви на топка. Месечна вноска. Това не беше еднократно плащане, не беше подарък за рожден ден или жест на добра воля. Това беше регулярна, систематична трансакция. Моят съпруг плащаше на бившата си жена всеки месец. И то не малка сума.
Пъхнах флашката в лаптопа си, който бях донесла в кабинета. На нея имаше само един файл. Папка, озаглавена „Споразумение“. Отворих я. Вътре имаше сканиран документ. Беше извънсъдебно споразумение за конфиденциалност, подписано от Стефан и Лилия. В него пишеше, че Стефан се задължава да изплаща на Лилия месечна сума в размер на пет хиляди евро в продължение на пет години след датата на развода. В замяна на това, Лилия се задължава да не разкрива пред трети лица, включително държавни органи и бизнес партньори, информация относно „произхода на първоначалния капитал“ на тяхната обща фирма, която сега беше само негова.
Прочетох го веднъж. Два пъти. Три пъти. Светът ми се завъртя. Значи, разводът не беше просто „тежък“. Той беше сделка. Мръсна сделка. Стефан не просто се беше разделил с жена си. Той й плащаше, за да мълчи.
За какво мълчание струваше двеста и четиридесет хиляди евро? Какъв беше този „първоначален капитал“? В този момент чух колата на Стефан да спира в алеята. Беше се прибрал по-рано. Сърцето ми замръзна от ужас. Бързо върнах всичко по местата му – флашката и документа в кутията, кутията в книгата, книгата на рафта, ключа в рамката. Излязох от кабинета секунди преди той да влезе във входната врата.
„Скъпа, вкъщи съм!“, извика той.
„Добре дошъл, любов!“, отвърнах аз, а гласът ми прозвуча стъклено дори на самата мен. Усмихнах му се, но знаех, че зад тази усмивка вече се криеше съвсем различна жена. Жена, която беше открила върха на айсберга и беше готова да потопи ръце в ледените води, за да види какво се крие отдолу.
Глава 4
Напрежението в офиса на „Строй Инвест Груп“ можеше да се разреже с нож. Стефан крачеше нервно пред огромния прозорец, който разкриваше панорамна гледка към града – гледка, която обикновено го изпълваше с гордост, но днес само го дразнеше. Съдружникът му, Димитър, седеше разположен в едно от кожените кресла, с ръце, скръстени пред гърдите, и лице, мрачно като буреносно небе.
„Не можем да си позволим повече отлагания, Стефане“, каза Димитър с плътен, нисък глас. „Инвеститорите от Австрия пристигат следващата седмица. Ако дотогава не сме разчистили терена и не сме получили всички разрешителни, ще се оттеглят. А ти знаеш какво означава това.“
Стефан се обърна рязко. „Разбира се, че знам какво означава! Означава, че огромният заем, който изтеглихме, за да купим този проклет парцел, ще ни смаже! Означава, че сме свършени!“
„Тогава направи нещо!“, повиши тон Димитър. „Ти обеща, че ще се справиш със собствениците на онези две малки къщи. Те са единствената пречка. Какво става?“
Стефан прокара ръка през косата си. „Те са упорити старци. Не искат да продават. Говорих с тях, предлагах им двойна пазарна цена. Не и не. Сантиментална стойност, спомени, глупости…“
„Тогава им предложи тройна!“, изръмжа Димитър. „Или намери друг начин. Натисни ги. Всеки си има цена, Стефане. Ти ме научи на това.“
Този разговор беше само върхът на айсберга. Проектът „Скайлайн Резидънс“, луксозен затворен комплекс, беше тяхната перла в короната, техният скок в голямата лига. Но беше и най-рискованият им ход. Бяха заложили всичко – репутация, пари, бъдеще. Бяха взели огромен банков заем, гарантиран с цялото имущество на фирмата и дори с личните им активи. Провалът не беше опция.
„Ще се оправя“, каза Стефан, повече за да убеди себе си, отколкото Димитър. „Ще намеря начин.“
„По-добре да го намериш бързо. Защото ако не успеем, не само банката ще ни търси. Има и други хора, на които дължим пари. И те не са толкова търпеливи.“ Димитър се изправи, оправи сакото си и тръгна към вратата. Преди да излезе, той се спря и се обърна. „И още нещо. Снощи жена ми Мария ми каза, че се е видяла с Анна. Казала, че изглеждала разсеяна, притеснена. Всичко наред ли е у вас?“
Въпросът свари Стефан неподготвен. „Да, разбира се. Просто е малко уморена напоследък. Всичко е наред.“
Димитър го изгледа изпитателно за момент, след което кимна и излезе.
Стефан остана сам в тишината на кабинета си. Проблемите го заливаха от всички страни. Бизнесът, австрийците, старците, които не искаха да продават… И отгоре на всичко, Лилия.
Всеки месец, когато наближеше датата за плащане, той усещаше как стомахът му се свива. Пет хиляди евро. За мълчание. За тайната, която можеше да срине всичко, което беше построил. Тайната за онези сто хиляди лева в брой, които бащата на Лилия, човек със съмнителна репутация и още по-съмнителни връзки, му беше дал в една спортна чанта преди дванадесет години. „За да започнете“, беше казал той. „Но помни, момче, аз не съм банка. Аз съм инвеститор.“
Тези пари бяха мръсни. Стефан го знаеше, но беше млад, амбициозен и гладен за успех. С тях и с парите на Димитър основаха фирмата. Лилия беше вписана като съдружник, за да се гарантира „инвестицията“ на баща й. Но когато бизнесът потръгна, когато милионите започнаха да текат, Стефан реши, че не иска да дели с никого. Особено с Лилия, която все повече заприличваше на баща си – алчна, контролираща, вечно напомняща му откъде е тръгнал.
Разводът беше неговият начин да я изхвърли от фирмата. С помощта на ловък адвокат и няколко счетоводни трика, той успя да докаже, че нейният дял е минимален. Но Лилия не беше глупава. В деня, в който подписваха документите, тя му беше поднесла споразумението за конфиденциалност. „Или подписваш това и ми плащаш, за да си трая за парите на татко, или утре сутрин Икономическа полиция ще пие кафе в офиса ти“, беше казала тя с ледена усмивка.
И той подписа. Купи нейното мълчание. Но цената не беше само финансова. Лилия беше останала в живота му. Като постоянно напомняне за първородния му грях. Името й изплуваше в съзнанието му в най-неподходящите моменти – когато беше под напрежение, когато се страхуваше, че всичко ще се срути. Тя беше неговият демон, неговият призрак.
Сега, с проблемите по новия проект, напрежението беше достигнало критична точка. И той знаеше, че прави грешки. Че изрича името й пред Анна. Усещаше как търпението на Анна се изчерпва. Усещаше една нова, плашеща студенина в погледа й. И най-много се страхуваше, че ако загуби и нея, ще остане абсолютно сам в руините на своя лъжовен живот.
Глава 5
Откритието в кабинета на Стефан беше само началото. Вече знаех, че той плаща на Лилия, но не знаех защо. Формулировката „произход на първоначалния капитал“ беше твърде неясна и зловеща. Трябваше да разбера повече. Трябваше да разбера каква е тази тайна, която струваше хиляди евро на месец.
Идеята ми дойде, докато подреждах старите албуми със снимки. В дъното на един шкаф, в кутия от обувки, намерих неща, останали от преместването ни в тази къща – стари документи, гаранционни карти, няколко забравени диска. Сред тях имаше и стар лаптоп, който Стефан не използваше от години. Твърдеше, че е бавен и повреден. Но нещо ме накара да го взема.
Прекарах целия следобед в опити да го стартирам. След безброй рестартирания и съобщения за грешки, той най-накрая зареди операционната система. Беше като да отвориш капсула на времето. Десктопът беше отрупан с икони на програми и файлове отпреди повече от три години – от времето, когато той все още беше женен за Лилия.
Сърцето ми биеше лудо, докато отварях папките. Повечето бяха работни, но имаше и една с име „Лични“. Кликнах върху нея. Вътре имаше стотици снимки от техни пътувания, семейни събирания, рождени дни. Гледаха ме от екрана, усмихнати, прегърнати. Той и тя. Болеше ме, но не спрях. Търсех нещо друго.
В същата папка имаше и подпапка „Документи“. И там, сред сканирани лични карти и шофьорски книжки, беше това, което търсех. Файл с име „Бизнес_План_Начало.doc“.
Отворих го. Беше първоначалният бизнес план на „Строй Инвест Груп“. На първата страница, под имената на учредителите – Стефан и Димитър – стоеше и нейното име: Лилия. Като трети съдружник. С дял от 30%. Прочетох целия документ. Описваше амбициозни планове за развитие, прогнозни печалби, анализ на пазара. Но най-важната част беше в края, в раздел „Финансиране“.
Там черно на бяло пишеше: „Първоначалният капитал на дружеството се формира от три източника: лични средства на Стефан в размер на 50 000 лева; лични средства на Димитър в размер на 50 000 лева; и инвестиция от трета страна, осигурена от съдружника Лилия, в размер на 100 000 лева.“
Сто хиляди лева. Това беше сумата. Сумата, чийто произход беше толкова съмнителен, че Лилия можеше да го изнудва с нея. Но откъде едно младо момиче, каквото е била тя тогава, е имало сто хиляди лева?
Продължих да ровя в стария лаптоп. Открих стара имейл кореспонденция. Прочетох десетки имейли между Стефан и Лилия от онова време. Говореха за бъдещето, за фирмата, за мечтите си. Но в един от имейлите, изпратен от Лилия до Стефан, имаше едно изречение, което ме смрази.
„Скъпи, говорих с татко. Каза, че ще ни даде парите. Но иска да се видим и тримата, за да обсъдим условията. Знаеш, че той е предпазлив човек. Иска да е сигурен, че инвестицията му е защитена.“
Баща й. Значи парите са дошли от бащата на Лилия. Кой беше този човек? Защо Стефан толкова се страхуваше от него и от миналото?
Спомних си, че веднъж, в самото начало на връзката ни, бях попитала Стефан за семейството на Лилия. Той беше отговорил уклончиво, че тя не поддържала връзка с тях, че баща й бил „сложен характер“. Явно „сложен характер“ беше евфемизъм за нещо друго.
Нуждаех се от име. Име, което да проверя. Върнах се към снимките в папката „Лични“. Започнах да разглеждам тези от сватбата им. И на една от тях, до младоженците, стоеше висок, суров мъж на средна възраст, с белези по лицето и студени, пронизващи очи. Под снимката имаше надпис: „С тъста, Красимир“.
Красимир. Това беше името.
Веднага се обадих на Павел и му разказах всичко – за стария лаптоп, за бизнес плана, за имейла, за името.
„Красимир…“, повтори Павел замислено. „Не ми говори нищо, но ще проверя. В университета имам достъп до правни и търговски регистри. Ако този човек има фирми или някакви публични регистрации, ще го намеря. И Ани… бъди още по-внимателна. Вече не става въпрос само за изневяра или стари чувства. Тук мирише на нещо криминално.“
Затворих телефона и се загледах в отражението си на тъмния екран на лаптопа. Жената, която ме гледаше отсреща, беше бледа, с тъмни кръгове под очите, но с решителен поглед. Вече бях преминала точката, от която нямаше връщане. Бях оплетена в мрежа от лъжи, тайни и пари, и единственият начин да се измъкна, беше да я разкъсам. Дори с риск да унищожа всичко по пътя си.
Глава 6
Вечерята у Димитър и Мария беше планирана от седмици – традиционно събиране между съдружниците и техните съпруги, което трябваше да демонстрира единство и просперитет. Но за мен тази вечер беше нещо съвсем различно. Беше бойно поле.
Пристигнахме в тяхната също толкова голяма и луксозна къща, а на лицето ми беше залепена най-широката ми фалшива усмивка. Мария, дребна и енергична жена, ни посрещна с прегръдки. Тя беше от типа хора, които винаги изглеждаха искрено щастливи, но в очите й понякога се долавяше сянка на безпокойство, особено когато погледнеше съпруга си.
Вечерта започна с леки разговори за времето, за последните новини, за планове за лятната почивка. Стефан и Димитър, въпреки напрежението, за което знаех, се държаха като най-добри приятели, смееха се шумно на собствените си шеги, наливаха си скъпо уиски. Аз и Мария обсъждахме някаква нова галерия в града. Всичко беше толкова… нормално. И толкова фалшиво.
По време на основното ястие реших да хвърля първия камък.
„Чух, че имате някакви проблеми с новия проект“, казах аз с възможно най-невинния тон, обръщайки се към Димитър. „Стефан спомена нещо за някакви собственици, които не искат да продават.“
Димитър въздъхна тежко и хвърли укорителен поглед към Стефан. „А, да. Дребни спънки. Винаги ги има в нашия бизнес. Но ще се справим. Стефан е специалист по убеждаването.“ В последното изречение прозвуча нотка на сарказъм.
„Сигурна съм, че е така“, продължих аз, като не изпусках Стефан от поглед. „Той е много убедителен, когато иска нещо. Спомням си как в началото на фирмата ви е успял да убеди дори… как се казваше онази първа инвеститорка… Лилия, нали?“
Името увисна над масата. Настана мъртва тишина. Димитър замръзна с вилица във въздуха. Мария ме погледна с широко отворени очи. Стефан ме прониза с поглед, пълен с ледена ярост.
„Откъде знаеш за това?“, попита той с глас, който едва сдържаше гнева си.
„О, не помня точно“, излъгах аз с усмивка. „Мисля, че ти ми беше споменал веднъж, много отдавна. Просто ми изскочи в съзнанието. Тя е била третият съдружник, нали така? Какво стана с нея?“
Димитър се прокашля нервно и остави приборите си. „Това беше много отдавна, Анна. Тя… тя се оттегли. Реши, че бизнесът не е за нея.“
„Странно“, продължих да настоявам аз. „Изглеждаше толкова амбициозна, поне по думите на Стефан. Да се откажеш от такъв процъфтяващ бизнес… Сигурно е получила много добро обезщетение?“
Този път се намеси Мария, опитвайки се да смени темата. „Анна, скъпа, да ти сложа ли още салата? Опитай и това ново вино, страхотно е.“
Но аз не се отказах. Гледах право в Стефан. „Така ли е, скъпи? Получи ли добро обезщетение?“
„Престани“, процеди той през зъби, достатъчно тихо, за да не го чуят другите. После се обърна към Димитър с престорено бодър тон. „Да, да, разбира се, че я обезщетихме справедливо. Всичко беше по правилата. Но стига сме говорили за миналото. Да поговорим за бъдещето! За нашите австрийски приятели!“
Остатъкът от вечерята премина в тягостно мълчание от моя страна и трескави опити на мъжете да говорят за бизнес. Усещах погледа на Мария върху себе си – смесица от любопитство и съжаление. Тя знаеше. Може би не знаеше всичко, но знаеше, че има нещо гнило.
Когато си тръгвахме, докато Стефан беше в тоалетната, Мария ме хвана за ръката.
„Внимавай, Анна“, прошепна тя. „Има неща от миналото на тази фирма, които е по-добре да не се разравят. Заради всички ни.“
Думите й бяха потвърждение. Потвърждение, че не си въобразявам. Че опасността е реална.
Пътуването към дома беше мълчаливо и напрегнато. Когато влязохме в къщата, Стефан избухна.
„Какво беше това? Какво си мислиш, че правиш?“, изкрещя той, а лицето му беше изкривено от гняв. „Да ме излагаш така пред Димитър! Да ровиш в неща, които не те засягат!“
„Не ме засягат?“, извиках в отговор, а сълзите, които сдържах цяла вечер, напираха в очите ми. „Ти плащаш на бившата си жена всеки месец, Стефане! Наричаш ме с нейното име! Имате тайно споразумение! И това не ме засяга? Коя съм аз в тази къща? Просто декор, който да показваш пред приятелите си?“
Той ме гледаше стъписан. Не очакваше да знам толкова много.
„Ти… ти си ровила в нещата ми“, каза той глухо.
„Да, рових! И ще продължа да ровя, докато не ми кажеш цялата истина! Кой е бащата на Лилия? Какви са тези мръсни пари, с които си започнал бизнеса си? Искам да знам всичко, Стефане! Дължиш ми го!“
Той не отговори. Просто се обърна и се качи в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Войната беше обявена. И аз бях решена да я спечеля, независимо от цената. Тази нощ за първи път спах в гостната стая. Стената помежду ни вече не беше невидима. Тя беше реална, студена и непреодолима.
Глава 7
На следващата сутрин телефонът ми иззвъня. Беше Павел. Гласът му беше сериозен.
„Ани, намерих го. Красимир. Няма много официална информация, но това, което открих, е достатъчно. Името му е Красимир Асенов, известен в определени среди с прякора си Краси Белязания.“
Сърцето ми започна да бие учестено. „Какви среди?“
„Неофициалните“, каза Павел сухо. „През деветдесетте е бил част от една от силовите групировки. Има няколко ареста за рекет и изнудване, но никога не е осъждан. Официално се води собственик на няколко заложни къщи и автокъща, но всички знаят, че това е само прикритие. Основният му бизнес е лихварство и… решаване на проблеми. От онзи тип, които не се решават в съда. Този човек е опасен, Ани. Много опасен.“
Стоях насред кухнята и се чувствах така, сякаш подът се люлее под краката ми. Лихвар. Гангстер от деветдесетте. Това беше човекът, чиито пари Стефан беше взел. Човекът, на чиято дъщеря плащаше всеки месец, за да мълчи. Картината започна да се подрежда с ужасяваща яснота. Стефан не просто беше сключил мръсна сделка. Той беше сключил сделка с дявола.
„Ани, слушаш ли ме?“, попита Павел. „Трябва да се махаш от тази къща. Веднага.“
„Не мога“, отговорих аз, а гласът ми беше едва чут. „Не и преди да разбера всичко. И не и преди да се погрижа за себе си. Той е вложил всичко в този нов проект, нали? Всичко е заложено. Дори тази къща.“
„Какво намекваш?“, попита брат ми.
„Намеквам, че ако той се срине, ще повлече и мен. Аз съм негова съпруга. Имаме общо имущество. Трябва да знам какво се случва. Трябва да се защитя.“
Разбрах, че вече не мога да се справя сама. Нуждаех се от професионалист. Някой, който разбира от право, от договори, от мръсните номера, които богатите мъже правят на жените си.
Спомних си за една позната на майка ми, която беше минала през много тежък развод и беше успяла да излезе от него с достойнство и финансова сигурност. Беше хвалила адвокатката си до небесата. Името й беше Веселина Петрова. Намерих номера й онлайн и си записах час още за същия ден, под предлог, че искам консултация за семейно право.
Кантората на адвокат Петрова се намираше на тиха уличка в центъра. Самата тя беше елегантна жена на около петдесет, с проницателен поглед и спокойна увереност, която веднага вдъхваше респект.
Седнах срещу нея и в продължение на час говорих. Разказах й всичко. За името, за съмненията, за сейфа, за споразумението, за стария лаптоп, за бащата на Лилия. Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки.
Когато свърших, в кабинета настана мълчание.
„Госпожо“, започна адвокат Петрова с равен глас, „вие сте в много по-сложна ситуация, отколкото предполагате. Тук не става въпрос за обикновен развод или изневяра. Вашият съпруг е обвързан с бившата си съпруга чрез договор за изнудване, който се основава на престъпление – вероятно пране на пари. Ако тази информация излезе наяве, той може да бъде изправен пред много сериозни обвинения.“
„Какво означава това за мен?“, попитах аз.
„Означава, че трябва да действате изключително предпазливо. Първата ни задача е да осигурим доказателства. Вие вече имате копие от споразумението, нали?“
Кимнах. Бях го снимала с телефона си, преди да го върна в сейфа.
„Отлично. Това е ключово. Сега трябва да съберем повече информация за финансовото състояние на съпруга ви и неговата фирма. Трябва да разберем колко уязвим е той в момента. Споменахте за голям проект и заем?“
Разказах й за „Скайлайн Резидънс“, за австрийските инвеститори, за проблемите със собствениците на къщите.
Тя кимна замислено. „Това е нашата точка на натиск. Ако този проект се провали, той ще бъде в изключително слаба позиция. Трябва да се подготвим за този момент. Ще наема финансов експерт, който дискретно да провери състоянието на фирмата му. Междувременно, вашата задача е да продължите да се държите нормално. Не го предизвиквайте повече. Не показвайте, че знаете нещо повече. Трябва да го накарате да се отпусне, да повярва, че сте се примирили. А ние през това време ще строим нашия случай.“
Излязох от кантората й с чувство на облекчение и страх. Вече не бях сама. Имах съюзник. Но също така осъзнах, че съм прекрачила прага на война, в която правилата щяха да бъдат мръсни, а залозите – изключително високи. Трябваше да се превърна в актриса. Да играя ролята на любяща, макар и леко обидена, съпруга, докато зад кулисите подготвях падането на неговата империя.
Глава 8
Следващите две седмици бяха най-дългите в живота ми. Живеех в състояние на постоянна шизофрения. През деня бях притеснената съпруга на успешен бизнесмен, която се занимава с благотворителност и подреждане на цветя. Разговарях с приятелки, ходех на фитнес, поддържах домакинството в безупречен вид. Но щом Стефан заспеше, се превръщах в нещо друго. Свързвах се с адвокат Петрова, проучвах онлайн всичко, което можех да намеря за Красимир „Белязания“, четях статии за пране на пари и корпоративни измами.
Стефан, от своя страна, също играеше роля. След големия ни скандал той стана необичайно мил и внимателен. Носеше ми цветя, правеше ми комплименти, дори спря да споменава името на Лилия. Явно беше решил, че знам твърде много и се опитваше да ме умилостиви, да ме приспи отново в моята златна клетка. Но аз вече не бях птичката, която можеше да бъде залъгана с няколко трохи.
Напрежението около проекта „Скайлайн Резидънс“ растеше с всеки изминал ден. Стефан често се прибираше късно, изглеждаше изтощен и нервен. По телефона го чувах да води разгорещени разговори, в които се споменаваха думи като „неустойки“, „срокове“, „ликвидност“. Той беше на ръба. И аз знаех, че моментът наближава.
Финансовият експерт, нает от адвокат Петрова, потвърди нашите подозрения. Фирмата на Стефан и Димитър беше свръхзадлъжняла. Успехът на новия проект беше от решаващо значение не просто за печалбата, а за оцеляването им. Ако инвеститорите се оттегляха, банката щеше да си поиска огромния заем веднага, а те нямаха с какво да го покрият. Това щеше да доведе до фалит и разпродажба на всичките им активи, включително нашата къща и тази на Димитър и Мария.
Една вечер Стефан се прибра напълно съсипан. Хвърли сакото си на дивана и си наля голяма чаша уиски.
„Свършено е“, каза той глухо, загледан в стената. „Австрийците се оттеглиха. Онзи проклет старец, единият от собствениците, се е оплакал в общината, наел е адвокат, вдигнал е шум до небето. Проектът е блокиран за неопределено време.“
Аз седнах до него. Не изпитвах съчувствие. Изпитвах само ледена решителност. Това беше моят момент.
„Съжалявам, скъпи“, казах аз с мек глас. „Сигурно има някакъв изход.“
Той се изсмя горчиво. „Изход? Единственият изход е да намеря два милиона евро до края на месеца, за да покрия първата вноска по заема. Което е невъзможно.“
„Ами… Лилия?“, попитах аз небрежно. „Нейният баща… той не може ли да помогне? Все пак, той е инвестирал във вас в началото.“
Стефан се обърна и ме погледна така, сякаш бях полудяла. „Ти луда ли си? Да искам пари от Краси? Той по-скоро ще ми счупи краката, отколкото да ми даде и един лев. Той смята, че вече съм му длъжник до гроб.“
„Защо? Заради онези сто хиляди лева?“, попитах аз, като го гледах право в очите.
Лицето му пребледня. „Откъде…“
„Знам всичко, Стефане“, прекъснах го аз, а гласът ми вече не беше мек. Беше твърд като стомана. „Знам за мръсните пари на баща й. Знам за изхвърлянето й от фирмата. Знам за споразумението и за месечните вноски. Знам, че си построил цялата си империя върху една лъжа и страх.“
Той ме гледаше с отворена уста, неспособен да каже и дума.
„И знаеш ли какво още знам?“, продължих аз. „Знам, че ако банката ти вземе всичко, ще вземе и моята част от тази къща. Знам, че ако ти потънеш, ще се опиташ да повлечеш и мен. Но аз няма да ти позволя.“
Станах и отидох до масичката в хола. Взех един плик, който адвокат Петрова ми беше дала по-рано същия ден. Подадох му го.
„Какво е това?“, попита той с треперещ глас.
„Това е нашето споразумение“, отговорих аз. „Предбрачен договор, който ще подпишем със задна дата, и споразумение за развод по взаимно съгласие. В него пише, че тази къща остава моя. Всички мои лични спестявания и инвестиции, които имам отпреди брака ни, остават мои. Ти поемаш всички задължения на фирмата си. Разделяме се цивилизовано. Аз си тръгвам с това, което е мое по право, а ти се оправяш с твоите демони, както намериш за добре.“
Той отвори плика и започна да чете. Ръцете му трепереха толкова силно, че листовете шумоляха.
„Ти ме изнудваш“, прошепна той.
„Не, Стефане“, отговорих аз спокойно. „Аз се уча от най-добрите. Ти ме научи на това. Или подписваш, или утре сутрин копие от твоето мило споразумение с Лилия, заедно с малко информация за произхода на капитала на фирмата ти, ще се озове на бюрото на прокурора. И на бюрото на съдружника ти Димитър, който, предполагам, не знае цялата история. Изборът е твой.“
Той вдигна поглед от документите. В очите му нямаше гняв. Имаше само поражение. Той знаеше, че съм го хванала в капан. Неговият собствен капан.
„Добре“, каза той след дълго мълчание. „Ще подпиша.“
В този момент не изпитах триумф. Не изпитах и радост. Изпитах само една огромна, опустошителна празнота. Бях спечелила битката, но бях загубила три години от живота си. Бях разрушила една лъжа, но заедно с нея бях разрушила и последната си илюзия за любовта.
Глава 9
Денят, в който подписахме документите при нотариуса, беше сив и дъждовен, сякаш природата отразяваше състоянието на душите ни. Стефан беше мълчалив, с празен поглед. Аз бях съсредоточена и делова. Адвокат Петрова беше до мен, спокойна и ефикасна, преглеждайки всеки детайл, всяка запетая.
Когато всичко приключи, Стефан ми подаде ключовете от офиса си и от колата, която оставаше негова.
„Вече нямам нужда от тях“, каза той глухо. „Фирмата е в процедура по несъстоятелност. Димитър… той знае. Всичко знае.“
„Как реагира?“, попитах аз, по-скоро по навик, отколкото от истинско любопитство.
„Как да реагира? Иска да ме убие. И има право. Той също ще загуби всичко. Къщата му, спестяванията му. Заради мен. Заради една лъжа, която съм крил от него дванадесет години.“
В този момент, за първи път от месеци, изпитах нещо като проблясък на съжаление. Не към Стефан, а към Димитър и Мария. Те бяха косвени жертви в тази война.
„Сбогом, Анна“, каза Стефан и се обърна да си тръгне.
„Стефане“, спрях го аз. „Има още нещо, което искам да знам. Защо? Защо продължаваше да ме наричаш с нейното име? Не беше само заради парите и стреса, нали?“
Той се обърна. В очите му имаше умора и болка. „Защото всеки път, когато погледнех теб, виждах всичко, което можех да имам, ако бях постъпил правилно от самото начало. Ти беше моят втори шанс, моето изкупление. Но призракът на Лилия, призракът на първородния ми грях, винаги беше между нас. Всеки път, когато казвах нейното име, беше като… самонаказание. Напомняне, че не те заслужавам. Че съм построил щастието ни върху основи от кал.“
Това беше най-искреното нещо, което ми беше казвал някога. И най-тъжното.
Той си тръгна, а аз останах сама под дъжда. С ключовете от една огромна, празна къща и с бъдеще, което беше като бял лист хартия.
През следващите месеци животът ми се преобърна. Продадох къщата. Беше твърде голяма, твърде пълна със спомени. С парите си купих малък, слънчев апартамент в центъра на града. Записах се на курсове по интериорен дизайн – стара моя мечта, която бях загърбила. Павел завърши университета с отличие и започна работа в кантората на адвокат Петрова. Той беше моята опора, моят фар в бурята.
Понякога чувах новини за Стефан. Беше обявил личен фалит. Работеше нещо дребно, живееше под наем. Беше сянка на мъжа, когото познавах. Лилия беше изчезнала. След като спрял да й плаща, тя не беше направила нищо. Вероятно баща й беше преценил, че една публична разпра ще привлече твърде много нежелано внимание към неговия собствен бизнес.
Един ден, около година по-късно, седях в едно кафене и скицирах идеи за нов проект. Някой седна на масата срещу мен. Вдигнах поглед. Беше Мария. Изглеждаше по-слаба, по-уморена, но в очите й имаше ново спокойствие.
„Здравей, Анна“, каза тя.
„Здравей, Мария.“
Седяхме в мълчание за момент.
„Исках да ти кажа, че не те мразя“, проговори тя. „В началото бях бясна. Загубихме всичко. Трябваше да се върнем в стария апартамент на родителите на Димитър. Той… той беше съсипан. Но после, когато гневът премина, разбрах, че ти си направила това, което е трябвало. И може би… може би си ни спасила. От още по-големи лъжи, от още по-голям провал. Сега започваме отначало. Трудно е, но поне сме заедно и сме честни един с друг. За първи път от много време.“
Думите й бяха като балсам за душата ми.
„Как е Димитър?“, попитах.
„Работи. Намерил си е работа като технически ръководител в една строителна фирма. Не е същото, но е почтено. Казва, че за първи път от години спи спокойно.“
Тя си тръгна, а аз останах да гледам след нея. Разбрах, че историята не е просто за лъжи и пари. Тя беше и за истината, и за цената, която плащаме за нея. И понякога, след като бурята помете всичко, на изчистената земя може да поникне нещо ново. Нещо по-малко, по-скромно, но много по-истинско.
Вече не се страхувах от имената. Нито от това на Лилия, нито от моето собствено. Защото най-накрая знаех коя съм аз. Аз бях Анна. Жената, която се осмели да погледне истината в очите и да се бори за себе си. И това беше началото на моята истинска история.