Купих два билета — до прозореца и до пътеката — за да пътувам с мама, надявайки се средната седалка да остане празна. Ако някой я поиска, щях да предложа или прозореца, или пътеката. Но когато се качихме, една жена вече седеше на мястото до пътеката, със слушалки и затворени очи. Седнах в средата. Пет минути по-късно се появи мъж, и жената замръзна, когато той рязко…
…дръпна ръката ѝ.
Тя отвори очи. Бяха пълни с нещо повече от изненада. Беше паника. Чиста, ледена паника, която се разля в тясното пространство на самолетния ред. Слушалките паднаха от ушите ѝ и увиснаха на врата ѝ, бълвайки тиха, неразпознаваема музика.
„Какво правиш тук, Анелия?“
Гласът на мъжа беше нисък, вибриращ от овладян гняв. Той не крещеше, но всяка сричка беше като удар с камшик. Беше висок, облечен в безупречен тъмен костюм, който изглеждаше нелепо в тясната пътека на икономичната класа. Миришеше на скъп одеколон и студена власт.
Аз, заклещен на средната седалка, се почувствах като неволен свидетел на екзекуция. Майка ми, Лидия, седеше до прозореца. Усетих как леко се размърда, усещайки напрежението, но не се обърна. Тя винаги беше такава – предпочиташе да гледа през прозореца на света, отколкото да се изправя срещу бурите в него.
Жената – Анелия – вдигна трепереща ръка. „Кирил… Аз… моля те. Не тук.“
„Не тук?“ той се изсмя тихо, но звукът беше лишен от хумор. „Къде тогава, Анелия? В офиса, който заключи? В апартамента, от който избяга? Мислеше, че можеш просто да изчезнеш?“
Той държеше бордна карта. Погледна номера на мястото до мен – средната седалка. Моята седалка. После погледна към мен. Очите му бяха сиви и мъртви.
„Това е моето място.“
Той не попита. Той заяви.
„Аз… извинете,“ промълвих. „Има някаква грешка. Аз също имам билет за това място.“ Инстинктивно потърсих в джоба си.
Кирил дори не ме погледна. Целият му фокус беше върху жената. „Стани,“ заповяда той на Анелия, която седеше на пътеката. „Размени се с него. Аз сядам до теб.“
„Не,“ прошепна тя. „Кирил, недей.“
„Не ме карай да се повтарям.“
Хората зад нас започнаха да мърморят. Стюардесата се приближаваше.
„Господине, моля, има проблем ли?“
Кирил се обърна към нея с усмивка, която не стигна до очите му. Беше плашеща трансформация. „Никакъв проблем. Просто малко объркване с местата. Със съпругата ми,“ той кимна към Анелия, която видимо се сви, „искаме да седим заедно. Този любезен господин,“ той най-после ме удостои с поглед, „ще седне на пътеката. Нали?“
Това не беше въпрос. Беше заповед, обвита в любезност.
Погледнах към Анелия. Очите ѝ ме молеха. „Недей,“ шепнеха те. „Не ме оставяй.“
Но аз бях затиснат. От присъствието му. От майка ми до мен, която сега се беше свила още повече до прозореца. От собствената си нерешителност. И от факта, че технически, той имаше право на място – или аз, или той. Но той имаше право и на мястото на Анелия.
„Аз… да,“ казах накрая. „Няма проблем. Аз ще седна на пътеката.“
Анелия затвори очи, сякаш я бях ударил.
„Виждаш ли?“ каза Кирил на стюардесата. „Всичко е наред.“
Станах, притискайки се неудобно до седалката пред мен, за да го пусна. Той се плъзна покрай мен, без дори да каже „извинете“, и се стовари на средната седалка. Аз седнах на мястото на Анелия до пътеката. Сега бяхме в ред: майка ми (прозорец), Кирил (среда), Анелия (мястото, което аз трябваше да имам) и аз (пътека). Не. Това не беше правилно.
Кирил се намръщи. „Не. Ти сядаш на пътеката. Тя,“ той кимна към Анелия, „сяда до мен.“
Стюардесата вече беше отминала.
Анелия стана като сомнамбул. Аз се преместих на нейното място до пътеката. Тя, със сведена глава, седна на средното място, заклещена между мен и Кирил. Кирил сега беше на мястото на майка ми до прозореца.
Обърках се.
Не. Майка ми беше до прозореца. Аз бях купил прозорец и пътека. Анелия беше на пътеката. Аз седнах в средата. Сега Кирил искаше средната.
„Чакайте,“ казах, гласът ми беше по-силен от очакваното. „Моята майка е до прозореца. Аз купих мястото до пътеката. Вие, госпожо,“ обърнах се към Анелия, „бяхте на моето място.“
Тя ме погледна празно.
Кирил въздъхна отегчено. „Колко сложно. Добре. Аз имам билет за 14Б. Средната седалка. Ти,“ той посочи мен, „си 14Ц, пътеката. Така ли?“
„Аз купих 14А и 14Ц,“ казах аз, „за мен и майка ми.“
„Значи тя,“ той кимна към майка ми, „е на 14А. А ти си на 14Ц. А дамата,“ той посочи Анелия, която беше на 14Ц, „е сгрешила мястото. Къде е твоето място, Анелия?“
Тя не отговори.
„Добре,“ отсече Кирил. „Просто стани,“ каза той на мен. „Аз сядам на 14Б. Ти си на 14Ц. А тя,“ той погледна Анелия, „ще намери където ѝ е мястото.“
„Не!“ Гласът на Анелия беше писклив. „Моето място е 14Б. Аз го резервирах.“
Настъпи тишина.
Кирил бавно се обърна към нея. „Ти… какво?“
„Аз го резервирах. Аз съм 14Б.“
Значи аз бях на нейното място. А тя беше на моето. Всичко беше объркано.
„Добре,“ казах аз, опитвайки се да овладея хаоса. „Аз съм 14Ц. Майка ми е 14А. Вие, госпожо, сте 14Б. А вие, господине,“ погледнах Кирил, „къде сте?“
Той ме погледна с ледена усмивка. „Изглежда съм 15Б. Точно зад вас.“ Той погледна Анелия. „Какъв късмет. Стани. Разменяме се. Аз ще седя тук.“
„Не,“ каза тя. „Няма да се разменяме.“
„Анелия,“ просъска той, „не прави сцени.“
„Господине,“ намесих се аз, „тя не иска да се разменя. Моля ви, заемете си мястото.“
Кирил ме изгледа, сякаш бях насекомо. „Ти не се меси в това, момче. Това са семейни работи.“
„Това не прилича на семейна работа,“ казах аз, преди да успея да се спра.
Точно тогава майка ми проговори за първи път. Гласът ѝ беше тих, но ясен. „Мартин. Седни. Господине, моля ви, отидете на мястото си. Ще излитаме.“
Кирил се втренчи в майка ми за дълъг миг. Тя посрещна погледа му невъзмутимо. Имаше нещо в нея, някаква тиха стомана, която винаги изненадваше хората. Той сви устни. „Добре. Но да знаеш, Анелия. Този разговор не е приключил.“
Той се обърна и изчезна на реда зад нас.
Аз седнах обратно на 14Ц, до пътеката. Анелия беше на 14Б, в средата. Майка ми беше на 14А, до прозореца. Редът беше такъв, какъвто го бях планирал, само че не бях аз в средата, а непозната, трепереща жена.
Самолетът започна да се движи. Анелия се вкопчи в подлакътниците. Тялото ѝ беше изпънато като струна.
„Всичко наред ли е?“ прошепнах аз.
Тя не ми отговори. Само поклати леко глава. От реда зад нас не се чуваше нищо. Но аз усещах присъствието на Кирил. Беше като студено петно на гърба ми. Предстоеше дълъг полет.
Глава 2: Турбуленция
Светлините в кабината притъмнаха за излитане. Ревът на двигателите изпълни пространството, заглушавайки дори собствените ми мисли. А те бяха много.
Основната беше за чичо ми Георги.
Причината за този полет не беше почивка. Беше обаждането, което бяхме получили предишната вечер. Десислава, по-малката ми сестра, която учеше в университета в града, където живееше чичо ни, се беше обадила, плачейки. Георги бил в болница. Сърдечен удар. „Тежък“, беше казала тя. „Мамо, Мартин, трябва да дойдете. Той… той пита за вас.“
И ето ни сега. Майка ми, Лидия, и аз, летяхме към мъжа, когото тя не беше виждала от пет години. Брат ѝ. Конфликтът им беше стар, горчив и дълбок, свързан със семейната къща, с пари, с неизказани обвинения. А сега може би умираше.
Докато самолетът се издигаше рязко, Анелия до мен издаде тих, задавен звук. Тя беше пребледняла.
„Страх ли ви е от летене?“ попитах тихо, просто за да наруша напрегнатото мълчание.
Тя поклати глава. Ръцете ѝ, вкопчени в подлакътниците, бяха бели. „Страх ме е от кацането,“ прошепна тя.
Странен отговор.
Знакът за коланите изгасна. Майка ми веднага извади книга. Беше нейният начин да избяга. Аз се опитах да се отпусна, но усещах напрежението, излъчващо се от Анелия. И усещах погледа на Кирил, пробиващ дупка в облегалката на седалката ѝ.
Чух го. Тихо изщракване на катарама. Шум от ставане.
Кирил се появи в пътеката до мен. Той не ме погледна. Наведе се над мен, нахлувайки в личното ми пространство. Миризмата на одеколона му беше задушаваща. Той говореше директно на Анелия, която се беше свила до майка ми.
„Стани,“ каза той. „Отиваме в бизнес класа. Намерих две места.“
„Не,“ каза Анелия. Гласът ѝ беше едва чуваем. „Остави ме, Кирил.“
„Анелия, предупредих те. Не ми устройвай циркове.“
„Аз не устройвам цирк. Аз просто искам да ме оставиш на мира.“
„О,“ той се изправи леко, усмивката му беше подигравателна. „Искаш да те оставя на мира? След като източи служебната си карта? След като изчезна с документите?“
Анелия вдигна глава. В очите ѝ проблесна гняв. „Аз не съм източила нищо! Това бяха мои пари, които ти ми дължеше! А документите… те доказват какво си направил.“
Кирил замръзна. Усмивката изчезна. „Ти не знаеш какво си направила, глупачке.“
„Господине,“ казах аз, изправяйки се леко. „Тя ви каза ‘не’. Моля ви, върнете се на мястото си. Притеснявате и майка ми.“
Кирил най-после ме удостои с пълното си внимание. „Ти пак ли? Виж какво, момче. Разбирам, искаш да си рицар. Но това,“ той посочи с пръст между себе си и Анелия, „не е твоята битка. Ти си зает да плащаш кредита за жилище, нали? Видях те в банката онзи ден. Подписваше. Трудно е, а? Високи лихви. Малък апартамент. Последното, от което се нуждаеш, са проблеми с хора като мен.“
Сърцето ми спря. Как? Как знаеше?
Погледнах го, объркан. „Аз… не ви познавам.“
„Но аз те познавам, Мартин.“ Той се усмихна. „Или по-скоро, познавам шефа ти. Станимир. Добро момче. Ще е жалко, ако младият му, обещаващ служител се окаже замесен в… неприятности. Нали?“
Това беше заплаха. Явна, студена заплаха.
Майка ми остави книгата си. „Какво искате?“ попита тя Кирил.
Кирил я погледна. „Искам това, което е мое. А тя,“ той кимна към Анелия, „взе нещо мое.“
„Тя е уплашена,“ каза майка ми. „Оставете я.“
„Лидия,“ каза Кирил и стомахът ми се преобърна. Той знаеше името ѝ. „Не се променила. Винаги защитаваш слабите. Дори когато те не го заслужават.“
Майка ми пребледня. „Кой… кой сте вие?“
Кирил се изсмя. „Той не ти ли каза? Твоят брат. Георги. Той не ти ли каза за стария си бизнес партньор? Човекът, който се опита да спаси глупавите му инвестиции?“
Тишината в нашия ред беше оглушителна, по-силна от двигателите.
„Ти си…“ прошепна майка ми. „Ти си онзи, който го съсипа.“
„Аз го спасих!“ изръмжа Кирил, губейки контрол за миг. „Той щеше да загуби всичко! Аз му дадох заем! Заем, който той не върна.“
„Ти си му взел всичко!“ Гласът на майка ми се надигна.
„Мамо, стига,“ дръпнах я аз.
„Не!“ Тя се обърна към мен. „Мартин, този човек… този човек е причината за всичко. Заради него Георги загуби къщата. Заради него ние се скарахме!“
Анелия ни гледаше с разширени очи, хваната в капана на семейна драма, която беше много по-стара и по-дълбока от нейния собствен страх.
„Той е взел заем от вас?“ попитах аз Кирил, опитвайки се да сглобя пъзела.
„Георги е комарджия и глупак,“ отсече Кирил. „Той ми дължи много пари. И аз ще си ги получа. По един или друг начин.“ Той погледна Анелия. „А ти ще ми помогнеш. Ставай.“
Той протегна ръка и я сграбчи за китката.
„Пусни я!“ Извиках аз, разкопчавайки колана си.
Стюардесата се върна, този път с по-строго изражение. „Господине! Сядайте веднага! Има турбуленция!“
Сякаш по команда, самолетът се разтърси силно. Кирил залитна, пускайки ръката на Анелия. Той падна на седалката зад нас. Знакът за коланите светна с остър звуков сигнал.
Анелия се разрида. Тихо, безмълвно, сълзите просто се стичаха по лицето ѝ.
Майка ми се пресегна през нея и хвана ръката ми. „Недей,“ прошепна тя. „Не си струва. Той е опасен.“
„Той заплаши работата ми, мамо. Той знае за ипотеката. Той познава чичо Георги.“
„Знам,“ каза тя. „Знам. И точно затова трябва да мълчиш. Летяхме към проблем. Сега проблемът лети с нас.“
Глава 3: Скрити животи
Остатъкът от полета беше мъчение.
Кирил остана на мястото си, но присъствието му беше физическа тежест. Анелия не помръдна. Тя се взираше в облегалката пред себе си, лицето ѝ беше безизразна маска, по която сълзите бяха изсъхнали.
Майка ми отново взе книгата си, но знаех, че не чете. Пръстите ѝ стискаха корицата твърде силно.
Мислите ми се въртяха в луд кръг. Кирил. Бизнесмен, очевидно. Властен. Безскрупулен. Той беше свързан с чичо ми Георги. „Заем“, беше казал той. Лидия беше казала: „Ти го съсипа“.
Спомних си последния ни разговор с Георги, преди пет години. Беше дошъл у нас, миришеше на алкохол, молеше майка ми за пари. „Лидия, моля те, само този път. Ще го удвоя. Имам сигурна инвестиция.“
Майка ми беше отказала. „Край, Георги. Писна ми от твоите ‘сигурни инвестиции’. Ти пропиля наследството на баща ни. Няма да ти позволя да пропилееш и бъдещето на Мартин.“
Той я беше нарекъл с думи, които все още ме караха да потръпвам. И си тръгна. Не го бяхме виждали оттогава. До днес. До това обаждане.
А сега мъжът, който очевидно беше финансирал „сигурната инвестиция“ на Георги, беше на същия полет. И заплашваше работата ми.
Погледнах Анелия. Коя беше тя в тази схема? „Източила служебна карта.“ „Изчезнала с документи.“ Тя не беше просто уплашена любовница; тя беше замесена. Може би беше негова служителка. Може би знаеше твърде много.
Тя водеше скрит живот. И той току-що се беше сблъскал с реалността на тридесет хиляди фута височина.
Когато самолетът най-после започна да се спуска, тя се размърда. Извади телефона си. Въпреки инструкциите на стюардесата, тя го включи. Екранът светна. Видях тапета – снимка на усмихнат мъж с две малки деца.
Сърцето ми се сви. Значи Кирил не беше неин съпруг. Той беше… нещо друго. Нещо тъмно.
Тя написа бързо съобщение. „Кацам. В опасност съм. Кирил ме намери. Не идвай на летището. Обичам те.“
Тя го изпрати. После извади СИМ картата, счупи я на две и я пусна в празната си чаша от кафе.
Погледнах я. Тя срещна погледа ми. В очите ѝ вече нямаше страх. Имаше само студена решителност.
„Той ме излъга,“ прошепна тя, повече на себе си, отколкоto на мен. „Той каза, че е просто бизнес. Но видях документите. Не става въпрос само за пари. Става въпрос за… съсипване на хора. Като твоя чичо.“
„Какво знаеш за чичо ми?“
„Георги,“ каза тя. „Името му е в документите, които взех. Договор за заем. С лихви, които са… незаконни. Той е използвал семейна къща като обезпечение. Кирил се канеше да я вземе. Днес.“
Днес. Денят, в който чичо ми получи инфаркт.
„Той го е направил,“ прошепна майка ми от другата страна, тя беше чула. „Този звяр го е докарал до инфаркт.“
Самолетът се приземи с твърд удар.
Докато рулирахме към терминала, Анелия се обърна към мен. „Слушай ме. Имам нужда от помощ. Ти също. Този човек, Кирил… той няма да се спре пред нищо. Той мисли, че държа доказателствата у себе си.“
„А държиш ли ги?“
„Не и при мен. Твърде опасно е. Но знам къде са.“
Телефонът ми извибрира. Беше Десислава. „Кацнахте ли? В коя болница е?“
„Чакай,“ казах на Анелия. „Сестра ми ни чака. Тя учи тук.“
„В кой университет?“ попита бързо Анелия.
„В юридическия факултет.“
Лицето на Анелия се промени. „Юридически факултет? Тя е студентка по право?“
„Да, трета година. Защо?“
„Това може да ни спаси,“ каза тя. „Мартин, трябва да се срещна със сестра ти. Имам нужда от адвокат. Или поне от някой, който мисли като такъв. А вие… вие ще имате нужда от такъв съвсем скоро.“
Знакът за коланите изгасна.
Преди да успея да отговоря, Кирил вече беше на крака. Той стоеше в пътеката и ни чакаше. Той не бързаше за багажа си. Той чакаше нас.
„Хайде, Анелия,“ каза той с онази плашеща, фалшива любезност. „Имаме среща.“
Глава 4: Болничният коридор
Летището беше хаос. Хора се блъскаха, влачеха куфари. Кирил не изпускаше Анелия от поглед. Аз бях заклещен между тях и майка ми, която вървеше с наведена глава, стиснала дръжката на малкия си куфар.
„Мартин,“ прошепна Анелия, докато чакахме на лентата за багаж. „Той ще ме отведе. Не мога да отида с него.“
„Какво да направя?“ попитах аз, оглеждайки се за охрана. Но какво да им кажа? „Този мъж е груб с тази жена“?
„Той няма да ме нарани физически тук,“ каза тя. „Твърде умен е. Но ще ме изолира. Вземи това.“ Тя пъхна смачкана хартиена салфетка в ръката ми. „Това е номерът на шкафче за багаж. На гарата. Ключът е залепен отдолу. Кодът е рожденият ден на сина ми. 1208.“
„Какво има вътре?“
„Копие. На всичко. На договора на чичо ти. На неговите… други сделки. Оригиналите са на друго място.“
Кирил се приближи. „Какво си шепнете?“
„Питах го къде е тоалетната,“ отвърна рязко Анелия.
Багажът ни пристигна. Взех куфарите. Кирил хвана Анелия здраво за лакътя. „Ние тръгваме.“
„Трябва да отида до тоалетната,“ каза тя, опитвайки се да се отскубне.
„Ще отидеш по-късно.“
„Пусни я,“ казах аз, заставайки пред тях.
Кирил ме изгледа. „Ти наистина си търсиш белята, Мартин. Онази ипотека…“
„Заплашвай ме колкото искаш,“ казах аз, изненадан от собствената си смелост. „Няма да я пусна да тръгне с теб, докато не отиде до тоалетната. Това е обществено място.“
Хората започнаха да ни зяпат.
Кирил прецени ситуацията. Пусна я с отвращение. „Пет минути. Чакам те точно тук.“
Анелия се втурна към тоалетните. Аз останах лице в лице с Кирил, с майка ми, стояща на метър зад мен.
„Смело момче,“ каза Кирил. „И глупаво. Не знаеш в какво се забъркваш. Братът на майка ти е глупак, който се опита да играе в голямата лига. Той загуби. Това е всичко. Бизнес.“
„Причиняването на инфаркт не е бизнес,“ отвърнах аз.
„Той сам си го причини. Със стрес. И с лоши навици.“ Той се усмихна. „А сега, ако ме извиниш, аз ще изчакам… приятелката си. А ти и майка ти по-добре хващайте такси. Георги не изглеждаше добре тази сутрин.“
Той знаеше. Той е бил в болницата.
Стомахът ми се сви. Преди да успея да отговоря, телефонът ми иззвъня. Беше Десислава.
„Мартин! Къде сте? Аз съм отпред.“
„Идваме,“ казах аз.
Анелия излезе от тоалетната, лицето ѝ беше мокро. Тя тръгна към нас, но Кирил я пресрещна. „Край на игрите.“ Той я хвана отново за ръката и я поведе към изхода, далеч от нас. Тя ми хвърли един последен, отчаян поглед.
„Трябва да ѝ помогнем,“ казах на майка ми.
„Трябва да видим брат ми,“ отвърна тя твърдо. „Първо семейството, Мартин. Тази жена си има свой живот. Ние си имаме нашите проблеми.“
Тя беше права. Но салфетката в джоба ми тежеше.
Намерихме Десислава да ни чака до спирката на такситата. Тя беше бледа и изтощена, с тъмни кръгове под очите. Щом видя майка ми, тя се разплака и я прегърна.
„Той е зле, мамо. Толкова е зле.“
Пътуването до болницата беше в мълчание. Десислава шофираше старата кола на чичо ни, която очевидно беше взела от паркинга му. Градът беше шумен и непознат. Мислите ми бяха смесица от болничната миризма, която предстоеше, и ледения поглед на Кирил.
Болницата беше огромна, сива сграда. Коридорите бяха дълги и миришеха на дезинфектант и страх. Намерихме интензивното отделение.
Чичо Георги лежеше в легло, заобиколен от машини, които писукаха и светеха. Беше блед, измъчен. Не приличаше на едрия, шумен мъж, когото си спомнях. Приличаше на старец.
Майка ми се приближи до леглото и хвана ръката му. „Георги… Аз съм. Лидия.“
Очите му се отвориха. Отне му миг да я фокусира.
„Лидия…“ Гласът му беше слаб, дрезгав. „Ти дойде.“
„Разбира се, че дойдох. Ти си ми брат.“
„Аз… Аз обърках всичко, Лиди. Всичко.“ Сълзи се затъркаляха от ъгълчетата на очите му.
„Шшшт. Не говори сега. Почивай си.“
„Не,“ каза той, опитвайки се да се надигне. „Трябва да знаеш. Той беше тук. Кирил. Беше тук тази сутрин.“
„Знаем,“ казах аз, пристъпвайки напред. „Бяхме на същия полет с него.“
Георги ме погледна, очите му се разшириха. „Мартин? И ти ли… Момчето ми, колко си пораснал.“ Той се закашля, суха, мъчителна кашлица. „Той каза… каза, че взима къщата. Днес. Че документите са финализирани. Че съм просрочил всичко.“
„Какви документи, чичо?“ попита Десислава, гласът ѝ беше остър и професионален, като на студент по право, каквато беше. „Искам да видя всичко, което си подписал.“
„В… в чекмеджето,“ прошепна Георги. „В апартамента. Всичко е там. Моля ви… Лидия, не му позволявай да вземе къщата. Това е… това е всичко, което остана от мама и татко.“
„Няма,“ каза майка ми, гласът ѝ трепереше. „Няма да му позволим.“
„Той е звяр,“ прошепна Георги. „Той… той доведе и една жена. Млада жена. Анелия. Каза ѝ да опише състоянието ми. Сякаш… сякаш беше инвентар. Тя плачеше…“
Значи Кирил беше довел Анелия в болницата. За да я сплаши. За да ѝ покаже какво се случва с хората, които му се изпречат.
„Трябва да отидем в апартамента му,“ казах аз на Десислава. „Веднага.“
„Аз оставам тук,“ каза майка ми. „Няма да го оставя отново.“
Десислава кимна. „Да вървим, Марти. Аз знам къде е.“
Докато излизахме от стаята, се сблъскахме с лекар.
„Вие сте семейството на господин Георги, нали?“
„Да,“ каза Десислава. „Аз съм му племенница. Това е брат ми.“
„Той е стабилен, засега. Но ударът беше тежък. Стресът… трябва да избягва всякакво напрежение. Между другото, онзи господин, който беше тук сутринта… бизнес партньор, каза… той не трябва да бъде допускан повече. Той разстрои пациента изключително много.“
„Няма да бъде,“ казах аз. „Обещавам.“
Когато излязохме от болницата, въздухът ми се стори тежък.
„Марти, какво става?“ попита Десислава, докато отключваше колата. „Ти трепериш. Какво се случи в онзи самолет?“
Разказах ѝ всичко. За Кирил. За Анелия. За заплахите. За ипотеката ми. За салфетката в джоба ми.
Тя ме слушаше внимателно, лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Когато свърших, тя не каза нищо за минута. Просто запали двигателя.
„Добре,“ каза тя накрая. „Планът се променя. Първо отиваме на гарата.“
Глава 5: Шкафче 1208
Гарата беше мръсна и шумна, пълна с уморени пътници и миризма на стара мазнина. Намерихме секцията за багажни шкафчета в един тъмен, рядко използван коридор.
„1208,“ прошепнах аз.
Намерихме го. Беше средно голямо, сиво, очукано шкафче. Десислава се огледа. „Пази,“ каза тя.
Бръкнах под шкафчето. Пръстите ми усетиха студения метал и след това – малко парче тиксо. Залепен за него беше малък, сребърен ключ.
„Имам го.“
Десислава застана пред мен, за да ме прикрие, докато пъхах ключа. Той превъртя трудно. Вътре имаше само една дебела, кафява папка. Грабнах я и затворих вратичката.
„Да се махаме оттук.“
Върнахме се в колата. Паркирахме на една тиха странична уличка. Десислава заключи вратите. Слънцето залязваше, хвърляйки дълги сенки.
„Какво е кодът?“ попита тя.
„1208. Рожденият ден на сина ѝ.“
„Не,“ каза тя, поглеждайки папката. „Има катинарче. С четири цифри.“
Пулсът ми се ускори. „Тя каза 1208.“
Опитахме. 1-2-0-8. Нищо.
„Помисли, Марти! Какво точно каза тя?“
„Тя каза… ‘Кодът е рожденият ден на сина ми. 1208’.“
„Може би не е ден и месец? Може би… 12-ти август? 12-08?“
„Опитахме това.“
Десислава затвори очи. „Студентка по право. Мисли като юрист. Какво пропускаме?“ Тя грабна папката. „Тя беше уплашена. Бързаше. Може да е сгрешила. Или може би… може би е по-очевидно.“
Тя опита 0-0-0-0. Нищо. 1-2-3-4. Нищо.
„Мартин,“ каза тя бавно, „когато ти даде салфетката, тя го каза като… 12-ти, 8-ми? Или дванадесет-нула-осем?“
„Дванадесет-нула-осем,“ казах аз.
„Това не е дата. Това са четири цифри. 1-2-0-8.“
„Пробвахме!“
„Не. Пробвай ти.“
Взех катинара. Набрах 1. 2. 0. 8. Натиснах скобата. Тя щракна и се отвори.
„Добре,“ въздъхна Десислава. „Понякога просто трябва да си поемеш дъх.“
Тя отвори папката.
Вътре имаше десетки страници. Договори. Банкови извлечения. Имейли.
Най-отгоре беше копие от личната карта на чичо ми Георги. Под него – договор за заем. Сумата беше огромна. Много по-голяма, отколкото си представях. Като обезпечение беше посочен адресът на семейната къща – къщата, в която бяхме израснали аз и Десислава, преди родителите ни да се преместят.
Но не това беше шокиращото. Шокираща беше лихвата. Беше астрономическа. И клаузите. „При просрочие от 24 часа, цялата сума става незабавно изискуема.“ „Кредиторът има право да влезе във владение на обезпечението без съдебно нареждане.“
„Деси,“ прошепнах аз. „Това е… това е незаконно, нали?“
Тя прелистваше страниците, очите ѝ се движеха бързо. „Това не е просто незаконно, Марти. Това е лихварство от най-висша степен. Това е организирана престъпност, маскирана като ‘бизнес кредитиране’. Има подписи. Има печат на нотариус. Всичко изглежда… истинско.“
Тя продължи да рови. „Ето. Това не е за чичо. Това са други. Други имена, други имоти. Всички с подобни клаузи. Той не просто е дал заем на Георги. Той има схема. Той съсипва малки бизнеси, взима им имотите.“
„А Анелия?“
„Тя трябва да е била вътрешна. Виж това.“ Тя извади разпечатка от имейл. Беше от Кирил до Анелия. „Темата: Клиент Г. Задача: Изготви документите за принудително изпълнение. Краен срок: Утре.“
„Тя е изготвяла документите,“ казах аз. „Тя е била негов адвокат?“
„Или поне юрисконсулт. Работила е за него. И очевидно е решила да избяга.“ Десислава извади последното нещо от папката. Беше флашка. „Тук е всичко,“ каза тя. „Сигурна съм. Това е нашият лост. И нашият най-голям проблем.“
Тя прибра всичко обратно. „Сега отиваме в апартамента на чичо. Трябва да намерим оригиналите, които той е подписал. Трябва да сравним.“
Апартаментът на Георги беше в стар, занемарен блок. Беше малък, миришеше на застояло и на цигари. Навсякъде имаше празни бутилки и мръсни чинии. Сърцето ме заболя за самотата му.
„В чекмеджето, каза той,“ казах аз.
Намерихме го в бюрото в спалнята. Още една папка, тази с логото на фирмата на Кирил: „К-Груп Инвест“.
Десислава седна на леглото и започна да сравнява документите от апартамента с тези от шкафчето.
„Марти,“ каза тя след малко, гласът ѝ беше напрегнат. „Ела да видиш.“
Тя държеше двата договора за заем един до друг. Този от шкафчето на Анелия и този от бюрото на чичо.
„Те са различни,“ каза тя.
„Как така различни?“
„Подписите са еднакви. Сумите са еднакви. Но клаузите… те са различни. В договора на чичо ми,“ тя посочи папката от бюрото, „лихвата е висока, но законна. Клаузите за просрочие са стандартни – 30-дневно предизвестие, съдебно изпълнение.“
„А другият?“
„Другият,“ тя почука по копието от Анелия, „е този, който ти показах. С незаконните лихви. С 24-часовото просрочие.“
„Не разбирам. Кой е истинският?“
„Мисля, че…“ Десислава преглътна. „Мисля, че чичо Георги е подписал този, законния. А Кирил го е подменил. Мисля, че Анелия е трябвало да извърши подмяната. И вместо това, тя е избягала с доказателството.“
Това беше предателство на съвсем друго ниво. Не просто лихварство. А откровена измама и фалшификация.
Телефонът ми иззвъня. Беше майка ми. Гласът ѝ беше изпълнен с паника.
„Мартин! Елате веднага! В болницата! Кирил е тук! Той е с двама мъже и адвокат! Опитват се да накарат Георги да подпише нещо!“
Глава 6: Съдебни дела и морални дилеми
Хвърлихме се в колата. Десислава караше бързо, нарушавайки правилата, пръстите ѝ стискаха волана.
„Той е толкова арогантен,“ процеди тя. „Да отиде в интензивното с адвокат? Той иска да приключи всичко, преди чичо да има шанс да се защити.“
„Ами ние?“ попитах аз. „Какво правим? Имаме ли изобщо право да се месим?“
„Аз съм студент по право, Марти. Ти си му племенник. Имаме право. И по-важното, имаме доказателствата.“ Тя потупа чантата си, където беше папката от Анелия.
Втурнахме се в болницата, игнорирайки сестрата на рецепцията. Чухме повишени гласове от стаята на Георги.
Когато бутнахме вратата, видяхме Кирил, застанал до леглото. До него беше друг мъж в костюм – адвокатът му, очевидно. Двама едри мъже, вероятно охрана, стояха до вратата.
Майка ми стоеше от другата страна на леглото, опитвайки се да застане между Кирил и брат си.
„…просто формалност, Георги,“ казваше адвокатът на Кирил с мазен глас. „Просто потвърждение на дълга, за да можем да предоговорим условията, в светлината на твоето… състояние.“
„Не подписвай, Георги!“ извика майка ми.
„Госпожо, моля ви,“ каза адвокатът. „Вие не сте страна по този договор. Намесата ви е неуместна.“
„Махнете се от стаята ми!“ прохриптя Георги, опитвайки се да седне, но апаратите го задържаха.
„Достатъчно!“ Гласът на Десислава проехтя в стаята.
Всички се обърнаха към нас. Охранителите направиха крачка напред, но спряха.
Кирил ни погледна. Усмивката му беше студена. „А, семейството се събра. Колко трогателно. Мартин, ипотеката ти. И… това трябва да е малката студентка. Десислава, нали? Чух, че учиш право. Отличен избор. Ще имаш нужда от добри умения, за да защитаваш семейство на длъжници.“
„А вие ще имате нужда от най-добрите адвокати, които богатството ви може да купи, господин Кирил,“ отвърна Десислава, пристъпвайки напред. „Защото това, което държите, е фалшив документ.“
Адвокатът на Кирил повдигна вежда. „Млади госпожице, това са сериозни обвинения.“
„Имам сериозни доказателства.“ Десислава отвори чантата си и извади папката. Тя извади копието на Анелия. „Това е договорът, който се опитвате да изпълните. С лихварски клаузи и 24-часов срок.“
После тя се обърна към чичо си. „Чичо Георги, това ли подписа ти?“
Георги присви очи. „Не… не мисля. Моят… моят беше различен. Лихвата беше висока, но… не такава.“
„Точно така,“ каза Десислава. „Защото той е подписал това.“ Тя извади другата папка – тази от апартамента му. „Оригиналът. Който вашият клиент,“ тя се обърна към адвоката, „е подменил с фалшификат.“
Лицето на адвоката загуби цвят. Той погледна към Кирил.
Кирил не трепна. „Това е абсурд. Тази жена,“ той кимна към невидимата Анелия, „очевидно е откраднала празни бланки и е фабрикувала глупости, за да ме изнудва. И вие, глупаци, сте се хванали.“
„Тази жена се казва Анелия,“ каза Мартин, пристъпвайки до сестра си. „И тя ни даде това. Защото вече не иска да бъде част от вашите съдебни измами. Защото е видяла какво правите с хора като чичо ми.“
„Анелия?“ Кирил се изсмя. „Тя е емоционално нестабилна бивша служителка. Думата ѝ срещу моята? Хайде, моля ви.“
„Няма да е само нейната дума,“ каза Десислава. „В тази папка има данни за още поне петима души, които сте съсипали по същата схема. А на тази флашка,“ тя вдигна малкото устройство, „има достатъчно имейли и банкови извлечения, за да се заинтересува прокуратурата. Не само за лихварство, но и за пране на пари.“
Сега Кирил пребледня. Онзи овладян гняв от самолета се върна, но този път беше примесен със страх.
„Ти… малка кучка,“ процеди той.
„Излезте,“ каза Десислава. „Вие,“ тя посочи адвоката, „и вие,“ тя посочи Кирил. „Или ще се обадя на полицията и на лекаря на чичо ми, и ще подам сигнал за тормоз над пациент в интензивно отделение. И ще им предам това.“ Тя размаха флашката.
Адвокатът бързо събра документите си. „Кирил, тръгваме си. Веднага. Ще обсъдим това в офиса.“
„Това не е свършило,“ изсъска Кирил към Десислава. „Ти не знаеш с кого си имаш работа.“
„Напротив,“ отвърна тя. „Мисля, че тъкмо започвам да разбирам. А сега, вън.“
Кирил я изгледа с чиста омраза. После се обърна и излезе, следван от адвоката и охраната си.
Стаята утихна. Чуваше се само писукането на машините и тежкото дишане на чичо Георги.
Майка ми се свлече на стола до леглото.
„Деси,“ прошепна чичо Георги. „Ти… ти наистина ли?“
Десислава отиде до него. „Да, чичо. Мисля, че го хванахме. Но той е прав. Това не е свършило. Това е само началото. Ще ни трябва истински адвокат. Аз съм само студентка.“
„Ще намерим,“ казах аз, макар че нямах представа как ще платим. Моята ипотека вече изяждаше по-голямата част от заплатата ми.
„Не,“ каза Десислава. „Аз знам при кого да отида. Моят професор. Той ми дължи услуга. Той познава най-добрите в града.“ Тя се усмихна уморено. „Време е да приложим теорията на практика.“
Телефонът ми извибрира. Беше непознат номер. Колебаех се, но вдигнах.
„Мартин?“ Гласът беше дрезгав, уплашен.
„Анелия? Добре ли си? Къде си?“
„Не… не съм добре. Той ме намери. Не знам как, но ме намери. Той ме заключи… в един апартамент. Взе ми телефона, но успях да скрия един стар… Мартин, той знае, че сте взели папката. Той е… той е бесен. Той каза… той каза, че ще съсипе всички ви. Той каза, че ще започне с теб. С работата ти. Със Станимир.“
Сърцето ми замръзна.
„Анелия, къде си? Кажи ми къде си!“
„Не знам… някакъв нов квартал… Но това не е важно. Слушай. Флашката. Има папка, наречена ‘Деян’. Това е… това е мъжът ми. Той… той не знае нищо. Кирил ме изнудваше. Има… има неща за мен, Мартин. Лични неща. Моят скрит живот.“
Тя се разрида. „Той ще ги използва. Той ще ги изпрати на мъжа ми. Ще съсипе семейството ми. Ако не му върнете флашката. Той иска среща. Утре. С теб. Само с теб.“
Това беше морална дилема, представена като ултиматум. Да спася семейството си, като използвам доказателствата? Или да спася семейството на Анелия, като ги унищожа?
„Какво искаш да направя, Анелия?“
Настъпи дълга пауза.
„Спаси мъжа си,“ прошепна тя. „Не. Грешка. Спаси чичо си. Използвай ги. Не ме интересува какво ще стане с мен. Просто… кажи на Деян, че съжалявам.“
Връзката прекъсна.
Глава 7: Предателства и съюзи
Стоях с телефона в ръка, думите на Анелия отекваха в главата ми. „Кажи на Деян, че съжалявам.“
„Какво има?“ попита Десислава.
Разказах им. За Анелия. За ултиматума, който не беше ултиматум. За нейната жертва.
„Тя е в капан,“ каза майка ми. „Той я държи като заложник.“
„Тя е и нашият основен свидетел,“ каза Десислава практично. „Без нея, това са просто документи, които Кирил ще твърди, че сме откраднали или фалшифицирали. Нейните показания свързват всичко. Трябва да я намерим.“
„Но как?“ попитах аз. „Тя не знае къде е.“
„Тя каза ‘нов квартал’,“ каза Десислава. „И каза, че той я е намерил. Което означава, че той има апартамент, за който тя не е знаела. Вероятно служебен. Или ‘безопасна къща’.“
Тя извади флашката и я пъхна в малкия си лаптоп. „Да видим какво има в ‘К-Груп Инвест’.“
Последваха два часа напрегнато ровене. Десислава работеше бързо, очите ѝ сканираха безкрайни таблици и документи. Чичо Георги беше заспал, изтощен, а майка ми седеше до него, плетейки – нейният начин да се справи със стреса.
„Имам нещо,“ каза Десислава най-накрая. „Плащания. Комунални услуги. За апартамент, който не е вписан като официален офис. В покрайнините. Нов, луксозен комплекс. ‘Скай Гардънс’. Това трябва да е.“
„Добре, отиваме,“ казах аз, ставайки.
„Не,“ спря ме Десислава. „Ти не отиваш никъде. Той те очаква. Той те заплаши. Ако се появиш там, той ще разбере, че знаем. И ще я премести. Или по-лошо.“
„Тогава какво?“
„Тогава мислим. Той изнудва нея със съпруга ѝ. Деян. Това е нашият вход.“
„Какво? Да се свържем със съпруга ѝ? Анелия изрично каза…“
„Анелия е уплашена и се чувства виновна,“ прекъсна ме Десислава. „Тя мисли, че защитава семейството си, като се жертва. Но това е глупаво. Единственият начин да се преборим с изнудвач е да му отнемем властта. А властта му над нея е тайната за изневярата ѝ.“
Това беше студена логика. Но беше и жестока.
„Искаш да кажеш на този мъж, Деян, че жена му му изневерява с Кирил, и след това да го помолим за помощ?“
„Точно така,“ каза Десислава. „Защото Кирил не заплашва само Анелия. Той заплашва семейството ѝ. Той заплашва да каже на децата ѝ. Деян има също толкова голям интерес да спре Кирил, колкото и ние. Това е морална дилема, да. Но ние сме във война, Марти.“
Тя намери папката „Деян“ на флашката. Вътре нямаше само компрометиращи снимки или съобщения, както очаквах. Имаше нещо по-лошо. Кирил беше плащал за лечението на едно от децата им. Скъпо, експериментално лечение в чужбина.
„О, не,“ прошепна Десислава. „Това не е просто изневяра. Това е… това е капан.“
Кирил не беше просто неин любовник. Той я беше притежавал. Той беше плащал за живота на детето ѝ, а в замяна тя беше станала негов юрист, негов съучастник.
„Сега разбирам,“ казах аз. „Тя не е избягала само с документите. Тя е избягала, защото вече не е можела да издържа. Предателството ѝ не е било към съпруга ѝ. Било е към Кирил.“
„И сега той я наказва,“ довърши Десислава. „Той ще каже на Деян не просто, че тя му е изневерила, а че е продала тялото и душата си на Кирил, за да спаси детето им, и че го е лъгала през цялото време.“
„Това ще го съсипе,“ казах аз.
„Да,“ каза Десислава. „Освен ако ние не стигнем до него първи. С истината.“
Тя намери телефонния номер на Деян от документите за лечението.
„Не мога да направя това,“ каза тя, гледайки телефона. „Аз… аз съм юрист. Не мога да се обадя и да… Ти.“
„Аз?“
„Ти си добър в разговорите с хората. Ти си… мил, Марти. Аз съм твърде рязка. Моля те. Обади му се. Кажи му, че жена му е в опасност. Кажи му истината. Колкото и да е ужасна.“
Поех телефона. Ръцете ми трепереха. Набрах номера.
„Ало?“ Гласът от другата страна беше уморен.
„Господин Деян?“
„Да, кой е?“
„Казвам се Мартин. Не ме познавате. Но… аз съм… приятел на съпругата ви, Анелия. Тя е в сериозна опасност.“
Настъпи мълчание. „Какво? Кой сте вие? Анелия е в командировка. Каква опасност?“
„Тя не е в командировка. Тя е държана против волята ѝ от мъж на име Кирил. Той я изнудва.“
„Кирил? Шефът ѝ? Вие луд ли сте? Какво говорите?“ Гласът му премина от объркване към гняв.
„Моля ви, изслушайте ме. Кирил не е просто неин шеф. Той е… той е плащал за лечението на…“
„Стига!“ извика Деян. „Не знам каква игра играете, но…“
„Той ще съсипе семейството ви!“ извиках аз. „Той има доказателства… за връзката им. И ще ги използва, за да я накара да мълчи за престъпленията му. Тя се опита да избяга, за да ни помогне на нас, на моето семейство, което той също съсипва. Тя е добър човек, Деян. Но е в ужасен капан.“
Тишина. По-дълга този път.
„Къде е тя?“ попита той, гласът му беше счупен.
„Мислим, че знаем. Комплекс ‘Скай Гардънс’. Но не можем да отидем. Той ще я нарани. Той очаква мен.“
„Аз ще отида,“ каза Деян. „Аз имам ключ. Това е… това беше нашият апартамент. Преди… преди лечението. Той го ‘купи’ от нас, за да плати. Мислех, че сме го продали.“
Той не просто я беше хванал в капан. Той я беше затворил в клетката на стария ѝ живот.
„Не отивайте сам,“ казах аз. „Той е опасен. Той има охрана.“
„Не ме интересува,“ каза Деян. „Това е жена ми.“ Той затвори.
„По дяволите,“ казах аз. „Той ще се самоубие.“
„Не,“ каза Десислава. „Той ще създаде суматоха. А ние ще се възползваме. Марти, обади се на 112. Кажи им, че имаш сигнал за домашно насилие и отвличане в ‘Скай Гардънс’. Апартаментът,“ тя провери в лаптопа, „14Б. Аз отивам при моя професор. Людмил. Време е за истински адвокати.“
Глава 8: Началото на войната
Докато Десислава бързаше към университета, за да се срещне с известния адвокат Людмил, аз се обадих на 112. Дадох анонимен сигнал, описвайки „шумна свада“ и „викове за помощ“ от апартамент 14Б. Чувствах се мръсен, но Десислава беше права. Трябваше да създадем хаос.
След това се обадих на шефа си, Станимир.
„Станимир, аз съм, Мартин. Знам, че е късно.“
„Марти! Как е чичо ти? Чух, че не е добре.“
„Не е, Станимир. Но… имам друг проблем. Помниш ли, че ме спомена за Кирил от ‘К-Груп’?“
„Да,“ гласът на Станимир стана предпазлив. „Той е голям клиент. Всъщност, той се обади днес. Питаше за теб.“
„Какво е казал?“
„Нищо конкретно. Просто, че си се… държал непрофесионално на публично място. Че си се замесил в личния му живот. Попитах го какво има предвид, но той просто каза ‘дръж го изкъсо, ако искаш да запазим договора си’.“ Станимир въздъхна. „Марти, в какво си се забъркал? Тази ипотека… не можеш да си позволиш да загубиш тази работа.“
„Знам, Станимир. Знам. Но този човек… той е престъпник. Той съсипва чичо ми. Той държи жена като заложник. Той ме заплаши директно.“
Настъпи мълчание. Очаквах Станимир да ми каже да се оттегля, да си спася кожата.
„Този боклук,“ каза Станимир тихо. „Знаех си, че има нещо гнило в него. Винаги плаща в брой, винаги иска странни клаузи. Добре. Слушай ме, Марти. Официално си в неплатен отпуск по семейни причини. От днес. Колкото ти трябва.“
„Но, Станимир, договорът…“
„По дяволите договорът. Аз ще се оправя. Ти оправи семейството си. И Марти… внимавай. Този човек е змия.“
Бях поразен. „Благодаря ти, Станимир. Наистина.“
„Няма за какво. А сега върви.“
Почувствах се малко по-лек. Една заплаха беше неутрализирана, поне временно.
Върнах се в стаята на чичо ми. Майка ми беше заспала на стола, с плетката в скута си. Георги дишаше по-равномерно. Седнах в тъмното, чакайки.
Час по-късно Десислава се върна. Лицето ѝ беше сериозно, но в очите ѝ гореше огън. С нея беше висок, слаб мъж на около шестдесет, със сребърна коса и очи, които сякаш виждаха всичко.
„Мартин,“ каза Десислава. „Това е господин Людмил. Моят професор.“
„Радвам се да се запознаем, млади човече,“ каза Людмил, стискайки ръката ми. „Десислава ми разказа всичко. Достатъчно, за да ме накара да пропусна вечерята си, а това не е лесно.“ Той се усмихна леко. „Ситуацията е… сложна. Но не е безнадеждна.“
„Какво стана с Анелия?“ попитах аз. „И Деян?“
„Точно навреме,“ каза Людмил. „Имахме късмет. Сигналът ти за 112 съвпадна с пристигането на Деян. Той е вдигнал скандал във фоайето. Кирил се е опитал да го изгони. Полицията е пристигнала. Анелия е чула шума и е започнала да крещи от апартамента. Разбили са вратата.“
„Тя добре ли е?“
„Физически, да. Емоционално е разбита. Деян е с нея. Полицията ги разпитва в момента. Кирил, разбира се, твърди, че Деян е нестабилен ревнив съпруг, а Анелия е негова гостенка.“
„Но тя е казала истината, нали?“
„Да,“ каза Людмил. „Тя разказва всичко. За изнудването, за отвличането, за фалшивите документи. Кирил е задържан за 24 часа. Но,“ той вдигна ръка, „не бързай да празнуваш. Той ще излезе. Адвокатите му вече работят. И когато излезе, той ще бъде като ранен звяр.“
„И какво правим сега?“ попитах.
„Сега,“ каза Людмил, „започваме истинската битка. Ще внесем два иска. Първо, гражданско съдебно дело от името на чичо ти за анулиране на договора за заем въз основа на измама и фалшификация. Ще поискаме и обезщетение за неимуществени вреди, довели до инфаркта му.“
Той се обърна към Десислава. „Второ, ти, Десислава, и аз, ще подготвим сигнал до прокуратурата. С всичко от флашката. Ще поискаме пълно разследване на ‘К-Груп Инвест’ за лихварство, пране на пари и организирана престъпна група.“
„Той ще отвърне на удара,“ казах аз, мислейки за работата си.
„О, да,“ каза Людмил. „Той ще се опита да те съсипе. Ще се опита да съсипе Анелия и Деян. Ще се опита да съсипе мен. Ще твърди, че всичко това е заговор, воден от отмъстителна любовница и фалирал комарджия. Това ще бъде мръсна битка, Мартин. Ще излязат много тайни и скрити животи. Искам да си сигурен, че си готов за това.“
Погледнах към майка ми, която се размърда в съня си. Погледнах към чичо ми, борещ се за живота си заради един подпис.
„Готов съм,“ казах аз.
„Добре,“ каза Людмил. „Десислава, ти остани тук. Искам да разпиташ чичо си, щом се събуди. Всяка подробност за срещите му с Кирил. Всяка дума. Аз отивам в районното. Искам да говоря с Анелия, преди адвокатите на Кирил да я обработят.“
Той тръгна. Десислава седна пред лаптопа си. Войната беше започнала.
Глава 9: Ответният удар
Както Людмил предсказа, Кирил беше освободен на следващата сутрин.
Първият удар не закъсня. Получих имейл от централата на моята компания. Не от Станимир, а от отдел „Човешки ресурси“. Уведомяваха ме, че съм уволнен. Дисциплинарно. Причина: „Действия, уронващи престижа на компанията, и конфликт на интереси, свързан с ключов клиент.“
Дори отпускът, даден ми от Станимир, не ме спаси. Кирил беше минал над главата му.
Сърцето ми се сви. Ипотеката. Първата ми мисъл беше за вноската следващия месец.
„Те не могат да направят това,“ каза Десислава, четейки имейла през рамото ми. „Това е незаконно уволнение. Отмъщение.“
„Докажи го,“ казах аз с горчивина. „Това е думата ми срещу тази на Кирил. А той е ‘ключов клиент’.“
Това беше само началото.
Телефонът на майка ми започна да звъни. Непознати номера. Когато вдигнеше, чуваше само дишане или тихи заплахи. „Оставете Кирил на мира. Знаем къде живеете.“
В апартамента на чичо Георги, където бяхме отседнали, спряха тока. „Неплатени сметки,“ казаха от компанията. Но чичо беше платил всичко; Десислава провери. Беше административен тормоз.
Но най-тежкият удар беше срещу Анелия.
Людмил ни се обади следобед. Звучеше ядосан.
„Той го направи. Пуснал е всичко.“
„Какво ‘всичко’?“ попита Десислава.
„Папката ‘Деян’. Всички съобщения, всички снимки. Всичко за лечението на детето. Изпратил го е не само на Деян, но и на цялото му семейство. На родителите му. На шефа му. И на жълт вестник. Утре ще бъде на първа страница.“
„Той я съсипва,“ прошепнах аз. Това беше пълно унищожение.
„Деян с нея ли е?“
„Да,“ каза Людмил. „Засега. Той е бесен, но разбира, че тя е жертва толкова, колкото и той. Но натискът е огромен. Родителите му настояват да я напусне, да си вземе децата. Наричат я… с ужасни думи.“
„Това е морална дилема за нея,“ каза Десислава. „Дали да продължи да свидетелства и да гледа как семейството ѝ се разпада, или да се оттегли, за да ги защити.“
„Точно на това разчита Кирил,“ каза Людмил. „Той иска да я пречупи. Ако тя се откаже от показанията си, нашето съдебно дело за измама отслабва значително. Оставаме само с документи, които той ще оспорва.“
„Тя ще се откаже,“ казах аз, спомняйки си гласа ѝ по телефона. „Тя ще направи всичко за децата си.“
„Трябва да говорим с нея,“ каза Десислава.
Намерихме ги в малък мотел в покрайнините, където Людмил ги беше скрил. Стаята беше тъмна и миришеше на отчаяние. Анелия седеше на леглото, свита, взирайки се в стената. Деян стоеше до прозореца, гърбът му беше изпънат от напрежение.
„Анелия,“ казах аз тихо.
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха празни.
„Видяхте ли,“ прошепна тя. „Той го направи. Той каза на всички. Децата ми…“
„Съжалявам,“ казах аз. „Толкова съжалявам.“
„Трябва да спра,“ каза тя. „Не мога повече. Ще се откажа от показанията. Ще кажа, че съм излъгала. Ще кажа, че съм откраднала документите, за да го изнудвам, защото е прекратил връзката ни. Каквото иска. Само да спре.“
„Анелия, недей,“ каза Десислава. „Ако направиш това, той печели. Той ще съсипе чичо ми. И ще продължи да съсипва и други. И мислиш ли, че наистина ще те остави на мира? Никога. Ти ще си негова завинаги.“
„Какво значение има?“ извика тя. „Семейството ми вече е унищожено! Мъжът ми…“
„Аз съм тук,“ каза Деян, обръщайки се. Лицето му беше измъчено. „Аз съм тук, Анелия. Не съм те напуснал.“
„Но те… те казаха…“
„Знам какво са казали,“ каза Деян. „Знам какво мисли семейството ми. И знам какво пише в онзи парцал. Но знам и какво видях. Видях страха в очите ти. И видях как този мъж те държеше заключена. Ти си направила грешка. Ужасна грешка. Изневерила си ми. И си ме излъгала. Но не си го направила от злоба. Направила си го от страх. И за да спасиш сина ни.“
Той отиде до нея и коленичи. „Това е нашият шанс да се измъкнем. Завинаги. Ако се откажеш сега, той винаги ще държи това над главите ни. Ако се бориш… може и да загубим всичко. Но поне ще бъдем свободни.“
Това беше най-смелото нещо, което бях чувал.
Анелия го погледна, сълзите отново се стичаха. „Аз… не знам дали мога.“
„Можеш,“ каза Десислава. „И ние ще ти помогнем. Людмил подготвя контра-иск. За тормоз, клевета и уронване на престижа. Ще ударим Кирил там, където го боли – репутацията и парите му.“
„Но той е толкова могъщ,“ прошепна Анелия. „Той познава всички.“
„Не всички,“ каза Десислава. „Флашката. Имаше и други имена. Други… ‘партньори’. Хора, които той също е измамил. Време е да се обадим на съюзници.“
През следващите няколко дни Десислава и Людмил работиха неуморно. Те се свързаха с другите жертви от файловете на Анелия. Повечето бяха твърде уплашени да говорят. Но двама се съгласиха. Едър строителен предприемач на ръба на фалита и възрастна вдовица, която Кирил се опитваше да изгони от дома ѝ.
Нашият малък съдебен иск се превръщаше в колективно дело.
Междувременно, чичо Георги се подобряваше. Беше преместен от интензивното. Гневът беше заместил отчаянието му. „Ще го съсипя, Лидия,“ казваше той на майка ми. „Кълна се, ще го съсипя.“
„Първо се оправи, Георги,“ отвръщаше тя, но аз виждах пламъчето в очите ѝ. Семейният конфликт беше приключил. Сега те бяха отбор.
Кирил също не спеше. Той даде интервю за същия вестник, описвайки Анелия като отмъстителна изнудвачка. Той описа чичо ми като пропаднал комарджия, който се опитва да се измъкне от дълговете си. Той дори намекна, че аз и Десислава сме част от схемата за изнудване.
Битката беше открита. И се насочваше право към съда.
Глава 10: Залата
Съдебната зала беше претъпкана. Новината за скандала „К-Груп“ беше гръмнала. Присъстваха журналисти. Присъстваха другите жертви.
Кирил седеше на масата на защитата, заобиколен от трима скъпоплатени адвокати. Той изглеждаше спокоен, дори отегчен. Усмихна ми се подигравателно, когато влязохме.
Нашият екип беше по-малък. Людмил, Десислава (която беше там като асистент на Людмил, поглъщайки всяка секунда от опита си в университета), аз, майка ми и чичо Георги, който беше в инвалидна количка, но изглеждаше по-жив от всякога.
Анелия и Деян седяха на първия ред. Тя трябваше да свидетелства първа.
Когато Людмил я извика на скамейката, тя тръгна с неуверени стъпки.
„Госпожо Анелия,“ започна Людмил, „моля, разкажете на съда за вашите отношения с господин Кирил.“
Анелия пое дълбоко дъх. „Бях негов юрисконсулт. И… бях негова любовница.“
Залата зашумя. Деян затвори очи.
„Защо прекратихте тези отношения?“
„Защото… защото той ме принуди да направя нещо незаконно. Той ме накара да подменя договор за заем. Договорът на господин Георги.“
„И какво направихте?“
„Аз… не можах. Копирах истинския договор и фалшификата. Взех и други документи. Доказателства за неговите схеми. И избягах. Опитах се да избягам.“
Тя разказа всичко. За полета. За болницата. За отвличането.
Тогава дойде ред на адвоката на Кирил. Той беше висок, със сребърна коса и глас като коприна.
„Госпожо,“ каза той. „Вие твърдите, че сте били принудена. Но не е ли вярно, че господин Кирил е платил над сто хиляди за лечението на детето ви?“
„Да,“ прошепна тя.
„И не е ли вярно, че сте му изпращали десетки съобщения, изразяващи… ‘благодарност’ и ‘обич’?“
„Аз… бях объркана.“
„Объркана. Или просто алчна? Не е ли вярно, че когато господин Кирил е решил да прекрати връзката ви, вие сте побесняла? Че сте откраднали тези документи и сте се опитали да го изнудвате за още пари?“
„Не! Това не е вярно!“
„Не е ли вярно, че сте се свързали с Мартин, уволнен служител на компания, която е имала бизнес отношения с моя клиент, и сте създали тази… тази сложна лъжа?“
„Аз не съм уволнен!“ извиках аз от мястото си.
„Тишина!“ удари съдията. „Господине, още един такъв изблик и ще бъдете вън.“
Адвокатът се усмихна. „Нямам повече въпроси към тази… жена.“
Анелия се свлече от скамейката, плачейки. Деян я прегърна. Изглеждаше зле за нас.
Следващият свидетел беше Десислава.
Тя беше спокойна. Тя обясни как е получила флашката. Как е анализирала договорите. Тя беше експерт, а не жертва.
„Госпожице Десислава,“ каза адвокатът на Кирил. „Вие сте само студентка, нали? Трета година?“
„Да, господине.“
„И смятате, че с три години теория сте по-квалифицирана от нотариуса, който е заверил тези документи? И от банковите експерти, които са ги одобрили?“
„Смятам, че мога да разпозная фалшификат, когато го видя,“ отвърна Десислава студено. „Особено когато разполагам с имейл от вашия клиент до Анелия, в който той изрично ѝ нарежда ‘Направи така, че подписът да изглежда автентичен’.“
В залата настъпи тишина. Адвокатът на Кирил замръзна.
„Възражение!“ извика той. „Този имейл не е представен като доказателство!“
„Напротив,“ каза Людмил, ставайки. „Той е част от съдържанието на флашката, която представихме миналата седмица. Може би колегата не е имал време да прегледа всичките десет хиляди файла.“
Лицето на Кирил стана тъмночервено.
Съдията погледна към Десислава. „Продължете, госпожице.“
Десислава продължи. Хладно, методично, тя унищожи защитата му. Тя показа как схемата е работила, как парите са били препирани през офшорни сметки. Тя не беше просто студентка; тя беше най-добрият адвокат в стаята.
Когато приключи, дори съдията изглеждаше впечатлен.
Последният свидетел бях аз. Разказах за заплахите. За ипотеката. За обаждането от Станимир. За уволнението.
Адвокатът на Кирил се опита да ме изкара отмъстителен бивш служител.
„Господин Мартин, вярно ли е, че имате значителен кредит за жилище?“
„Да.“
„И вярно ли е, че сте били уволнен дни преди да се присъедините към този… кръстоносен поход?“
„Бях уволнен защото се присъединих,“ отвърнах аз. „Защото вашият клиент ме заплаши.“
„Нямате доказателства за това.“
„Имам,“ казах аз. „Шефът ми, Станимир. Той е тук. И е готов да свидетелства, че Кирил му се е обадил, за да ме заплаши.“
Погледнах назад. Станимир седеше в дъното на залата. Той кимна леко.
Адвокатът на Кирил погледна към шефа си. Кирил поклати глава. Те не искаха Станимир на скамейката.
„Нямам повече въпроси,“ каза адвокатът и седна.
Битката беше приключила.
Глава 11: Разплатата
Решението дойде след два дни.
Съдът обяви договора за заем на чичо Георги за нищожен поради измама. Кирил беше осъден да плати значително обезщетение на чичо ми за причинените вреди и стрес.
Но това не беше всичко.
Въз основа на показанията и доказателствата от флашката, съдията нареди пълно разследване на „К-Груп Инвест“ от икономическа полиция и прокуратурата.
Кирил беше арестуван. Този път не за 24 часа. Този път беше за постоянно. Богатството му беше замразено. Империята му се сриваше.
Излязохме от съдебната зала в тълпа от репортери. Чичо Георги, в количката си, беше вдигнал юмрук. Майка ми плачеше до него.
Десислава стоеше до Людмил, който беше сложил ръка на рамото ѝ. „Добра работа, колега,“ каза ѝ той.
Видях Анелия и Деян да се измъкват през страничен изход. Те се държаха за ръце. Бъдещето им беше несигурно. Техният скрит живот беше станал публичен. Предстоеше им дълъг път на възстановяване на доверието, ако изобщо беше възможно. Но те бяха заедно. И бяха свободни от Кирил.
Станимир дойде при мен. „Чух, че си търсиш работа. Ипотеките не се плащат сами.“
„Така е,“ усмихнах се аз.
„Е, какво ще кажеш да се върнеш? Имам нужда от някой, който не се страхува да се изправи срещу побойници. И мисля, че мога да ти уредя повишение.“
Прегърнах го. „Благодаря ти, Станимир.“
Няколко седмици по-късно седяхме в стария апартамент на чичо Георги. Той вече се движеше, макар и бавно. Къщата беше спасена.
„Знаете ли,“ каза чичо Георги, гледайки през прозореца. „Мисля да продам онази къща.“
Майка ми се намръщи. „Георги, след всичко това?“
„Да,“ каза той. „Твърде много спомени. Твърде много семейни конфликти. Мисля да взема парите, да купя нещо малко близо до вас. И… да помогна на Мартин с онази негова ипотека. И да платя на Десислава за остатъка от университета ѝ. Макар че,“ той се засмя, „мисля, че тя вече знае повече от професорите си.“
Десислава се изчерви. „Имам още много да уча. Людмил ми предложи стаж. Постоянен.“
„Ти не си просто студентка,“ казах аз. „Ти си истински адвокат.“
Телефонът ми иззвъня. Беше Анелия.
„Мартин? Обаждам се само да кажа… благодаря. На теб. На сестра ти.“
„Как сте?“ попитах. „Ти и Деян?“
„Ще бъде трудно,“ каза тя. „Преместихме се. Започваме отначало. Аз… ще трябва да отговарям за действията си. Може би ще загубя лиценза си. Но това е справедливо. Важното е, че сме заедно. И че децата са добре.“
„Радвам се да го чуя, Анелия. Наистина.“
„И Мартин?“
„Да?“
„Другия път… просто си купи три билета.“
Тя се засмя и затвори.
Погледнах към майка ми. Тя ме гледаше с усмивка. „Всичко свърши,“ каза тя.
„Да,“ казах аз. „Всичко свърши.“
Седяхме в тишината, уморени, но заедно. Пътуването, което започна с надеждата за празна средна седалка, ни беше хвърлило в буря от тайни, предателства и богатство. Бяхме се сблъскали с най-лошото един в друг, но бяхме намерили и най-доброто. И в крайна сметка, бяхме се приземили. Безопасно.