Исках да изглеждам перфектно за големия ден на внучката ми, затова избрах рокля и внимателно си направих грима. Беше рокля, която пазех от години, ушита по поръчка от една стара шивачка, която вече не беше между живите.
Платът беше коприна в цвят на зрели череши, изпъстрен с дискретни, ръчно бродирани златни нишки, които проблясваха при всяко движение. Не беше модерна, не беше от последния каталог на някой скъп дизайнер, но беше моя. Беше част от мен, от спомените ми за един по-прост, но може би по-щастлив живот. Гримът ми беше умерен – малко фон дьо тен, за да прикрия мрежата от бръчки около очите, лека спирала и червило в същия черешов нюанс. Чувствах се красива. Чувствах се достойна за годежа на единствената ми внучка.
Когато влязох в огромната, обляна в студена светлина зала на ресторанта, сякаш въздухът спря. Десетки погледи се плъзнаха по мен – любопитни, оценяващи, а някои дори леко подигравателни. Но аз търсех само едни очи – тези на Лилия. Намерих я до годеника ѝ, Огнян, застанала до маса, отрупана с кристални чаши и бели цветя. Когато ме видя, лицето ѝ замръзна, очите ѝ се разшириха от недоумение. Усмивката, която беше залепнала на устните ѝ, се стопи като пролетен сняг. За миг видях в погледа ѝ нещо, което ме прободе по-остро от нож – срам. Срам от мен.
Тя тръгна към мен с бавни, премерени стъпки, сякаш вървеше по въже над пропаст. Огнян остана на мястото си, но погледът му ме следваше – студен, аналитичен, преценяващ. Все едно бях някаква стока на пазара, която не отговаря на стандарта му. Лилия спря пред мен, огледа ме от глава до пети, а след това отново ме погледна в очите. С насилена усмивка, която не стигна до очите ѝ, въздъхна и каза: „Виждам, че си се постарала, но може би…“
Тя не довърши. Не се наложи. Думите увиснаха в натежалия въздух помежду ни, по-обидни от всяко ругатня. „Може би…“ Може би тази рокля е твърде ярка за техния стерилен, бежов свят. Може би лицето ми е твърде набръчкано. Може би присъствието ми, цялата ми същност, беше грешка в перфектно режисирания спектакъл на нейния нов живот. В този миг разбрах, че бях станала чужда в собственото си семейство. Бях реликва от минало, което те отчаяно се опитваха да забравят.
Дъщеря ми, Диана, майката на Лилия, забърза към нас с изражение на паника. Тя хвана ръката ми, стисна я силно и прошепна: „Мамо, изглеждаш прекрасно. Лилия просто е притеснена.“ Но очите ѝ казваха друго. В тях също имаше смут, молба да не правя сцени, да се слея с интериора, да бъда невидима.
Огнян най-накрая благоволи да се приближи. Той беше висок, с перфектно подстригана коса и костюм, който струваше повече от пенсията ми за три години напред. Той се усмихна онази хищна, бизнес усмивка, която показва зъби, но не и топлина. „Добре дошла, Маргарита. Радваме се, че сте тук.“ Гласът му беше кадифен, но студен като стомана. Думите бяха учтиви, но тонът – снизходителен. Той не ме прегърна, дори не ми подаде ръка. Просто стоеше там, като паметник на собствения си успех, и ме караше да се чувствам като прашинка в неговия безупречен свят.
Сърцето ми се сви на топка. Исках да се обърна и да си тръгна. Да се върна в малкия си апартамент, пълен със спомени и топлина, където никой не ме съдеше по цвета на роклята ми. Но тогава погледът ми срещна този на другия ми внук, Мартин, братът на Лилия. Той стоеше в другия край на залата и ме гледаше със смесица от гняв и съчувствие. Той единствен разбираше. Той единствен виждаше не просто една възрастна жена в демоде дреха, а баба си. С леко кимване той ми даде знак да остана, да бъда силна. И аз останах. Заради него. Но знаех, че тази нощ беше началото на края. Пукнатината в нашето семейство вече не беше малка цепнатина. Беше се превърнала в бездънна пропаст.
Глава 2
Настаниха ме на най-далечната маса, сякаш за да ме скрият от погледите на важните гости – бизнес партньори на Огнян, облечени в скъпи костюми и рокли в неутрални цветове. Всичко наоколо крещеше за пари, за статус, за един свят, в който моята черешова рокля беше крещяща аномалия. Разговорите около мен бяха за инвестиции, за борсови индекси, за имоти на екзотични острови. Думи, които не значеха нищо за мен.
Симеон, моят зет и баща на Лилия и Мартин, дойде да седне до мен за няколко минути. Лицето му беше бледо, а погледът му непрекъснато шареше из залата, сякаш се страхуваше, че Огнян ще го види да общува с мен твърде дълго. „Маргарита, не обръщай внимание. Знаеш какви са младите… Всичко трябва да е перфектно.“ Той се опита да се усмихне, но усмивката му беше крива и нещастна.
„Аз не съм ли част от тази перфектност, Симеоне?“ – попитах тихо, а гласът ми трепереше. „Аз отгледах майка им. Аз ги гледах, докато вие с Диана работехте денонощно, за да изградите малкия си бизнес. Спомняш ли си?“
Той сведе поглед. „Разбира се, че помня. Но нещата се промениха. Огнян ни помогна много. Без неговата инвестиция щяхме да сме фалирали. Сега съм просто управител в собствената си фирма, но… поне имаме сигурност.“ В гласа му се долавяше горчивина, която той бързо се опита да прикрие. Сигурност. Това беше думата, която бяха започнали да боготворят. Но на каква цена идваше тази сигурност? Цената на достойнството? На семейните връзки?
Видях как Диана се смее насила на някаква шега на свекървата на Лилия – жена с ледено изражение и диаманти, които проблясваха злокобно на врата ѝ. Дъщеря ми изглеждаше уморена, напрегната. Тя играеше роля, точно както всички останали. Ролята на щастлива майка, чиято дъщеря се омъжва за принц. Но аз виждах паниката в очите ѝ. Паниката, че може да каже или направи нещо погрешно и да разруши крехката илюзия.
Мартин най-после успя да се измъкне и дойде при мен. Той ме прегърна силно, без да се интересува кой гледа. „Бабо, ти си най-красивата жена в тази зала. Роклята ти е прекрасна, защото носи история.“ Думите му бяха като балсам за наранената ми душа.
„Те не мислят така, детето ми.“
„Те не могат да мислят. Те само изчисляват.“ – отвърна той с презрение. Мартин беше студент по право, идеалист, който все още вярваше в справедливостта и честността. Той не харесваше Огнян и не го криеше. „Не им позволявай да те смачкат. Ти си гръбнакът на това семейство, независимо дали го осъзнават или не.“
„Гръбнакът вече е стар и се огъва, Мартине.“
„Няма да се огъне.“ – каза той твърдо. „Аз няма да позволя.“
В този момент Огнян обяви, че ще вдигне тост. Всички млъкнаха и се обърнаха към него. Той вдигна чаша шампанско и започна да говори за любов, за бъдеще, за това как с Лилия са две половини на едно цяло. Думите му бяха гладки, заучени, лишени от всякаква истинска емоция. Докато говореше, погледът му се плъзна из залата и за части от секундата се спря на една сервитьорка – младо, красиво момиче, което бързо сведе очи. В погледа на Огнян за този кратък миг имаше нещо повече от обикновено наблюдение. Имаше познанство, някаква тайна, която само двамата споделяха. Усетих леден трън в стомаха си. Може би си въобразявах. Може би напрежението от вечерта ме караше да виждам неща, които не съществуват. Но инстинктът ми, онзи стар, женски инстинкт, който рядко ме лъжеше, крещеше, че в този перфектен мъж има нещо дълбоко сбъркано.
След тоста Лилия дойде до мен, може би накарана от майка си. „Бабо, извинявай, ако съм те засегнала. Просто… всичко е толкова напрегнато.“
„Разбирам, миличка.“ – излъгах. Не разбирах. Не разбирах как можеш да се срамуваш от кръвта си. „Само искам да си щастлива.“
„Щастлива съм.“ – каза тя, но думите ѝ прозвучаха по-скоро като самозалъгване. „Огнян се грижи за всичко. Той купи апартамент, по-голям от къщата, в която израснах. Урежда ми стаж в една от най-големите маркетингови агенции. Той ще плати и за образованието на Мартин, ако Мартин спре да се инати.“
Значи и Мартин беше част от сделката. Бъдещето му беше използвано като разменна монета. Погледнах я в очите и видях, че моята малка Лилия, момичето, което тичаше босо в градината ми и ядеше череши направо от дървото, вече я нямаше. На нейно място стоеше непозната жена, която измерваше щастието в квадратни метри и банкови сметки. И това ме болеше повече от всяка обидна дума за роклята ми. Болеше ме, защото осъзнавах, че не я губя заради някакъв мъж. Губех я заради самата нея.
Глава 3
Следващите седмици бяха тихи. Оглушително тихи. Никой не ми се обади, за да пита как съм след годежа. Диана изпрати няколко кратки съобщения, пълни с извинения за това колко е заета с подготовката за сватбата. Лилия изобщо не се обади. Сякаш онази вечер беше прокарала невидима граница, която аз нямах право да пресичам.
Един следобед Мартин дойде да ме види. Носеше кутия от любимата ми сладкарница и изглеждаше притеснен. Седнахме в малката ми кухня, която ухаеше на печени ябълки и канела.
„Как си, бабо?“ – попита той, избягвайки погледа ми.
„Добре съм. Стара и сама, както винаги.“ – отвърнах с лека усмивка, за да не го натоварвам.
„Не си сама.“ – каза той и най-накрая ме погледна. В очите му имаше тревога. „Искам да говоря с теб за нещо. Нещо, което ме притеснява.“
Налях му чай и зачаках. Знаех, че не е дошъл само за да си говорим за времето.
„Става въпрос за Огнян.“ – започна той. „И за фирмата на татко. Откакто Огнян я „спаси“, татко не е същият. Постоянно е напрегнат, работи до късно, подписва документи, без дори да ги чете. Огнян му е дал служебна кола и по-голяма заплата, но му е отнел всичко друго. Татко е просто пионка.“
„Това го видях, Мартине. Но баща ти сам е избрал този път.“
„Не е.“ – поклати глава Мартин. „Не е имал избор. Били са на ръба на фалита. Имали са огромен заем към банката, който са изтеглили, за да разширят бизнеса точно преди кризата. Мама не ти е казала, за да не те притеснява. Били са напът да загубят къщата. Огнян се е появил като спасител. Погасил е заема им към банката, но ги е накарал да подпишат нов договор. Договор с него.“
Сърцето ми пропусна удар. Значи са били в безизходица. Затова Диана беше толкова уплашена, затова Симеон беше сянка на себе си. Били са в капан.
„Но има и още нещо.“ – продължи Мартин, а гласът му стана по-тих. „Като студент по право имам достъп до някои търговски регистри. От любопитство проверих фирмите на Огнян. Има цяла мрежа от офшорни компании. Прехвърля пари от една в друга. Фирмата на татко сега е част от тази схема. Използват я, за да… не знам точно, но не е чисто. Мисля, че перат пари, бабо.“
Въздухът в стаята сякаш се сгъсти. Пране на пари. Думи, които бях чувала само по филмите.
„Сигурен ли си, Мартине?“
„Не съм сто процента сигурен. Но схемата е класическа. Има и друго. Преди няколко месеца един от бившите партньори на Огнян, някой си Пламен, го е заплашвал със съд. Твърдял е, че Огнян го е измамил и му е откраднал идеята за един голям проект. След това изведнъж всичко е утихнало. Не знам дали са се споразумели, или Огнян го е накарал да мълчи по друг начин.“
Слушах го и усещах как косъмчетата на ръцете ми настръхват. Картината ставаше все по-мрачна и по-плашеща. Огнян не беше просто богат и арогантен. Той беше опасен. И моето семейство беше впримчено в неговата мрежа. Лилия беше годеницата му. Симеон беше негов служител. Диана беше зависима от неговите пари.
„Трябва да направим нещо.“ – казах аз, повече на себе си, отколкото на Мартин.
„Какво? Ако кажем на наще, те няма да повярват. Ще кажат, че просто не харесвам Огнян. Лилия… тя изобщо няма да ме чуе. Тя е заслепена. Мисли, че е намерила принца от приказките.“
„Принцовете от приказките не перат пари, Мартине.“ – отвърнах сухо. „И не карат бащите на годениците си да подписват съмнителни документи.“
Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник. Чувствах се безпомощна, но в същото време в мен се надигаше някакъв непознат гняв. Гняв към Огнян, който беше купил семейството ми. Гняв към дъщеря ми и зет ми, които бяха позволили това да се случи. И гняв към себе си, че не бях видяла нищо по-рано.
„Има една жена.“ – казах бавно, спомняйки си за нещо от далечното минало. „Казва се Адриана. Учихме заедно навремето, но тя стана адвокат. Един от най-добрите, но и от най-безскрупулните. Не сме се виждали от години. Може би тя ще може да ни посъветва. Анонимно, разбира се.“
Мартин ме погледна с надежда. „Мислиш ли, че ще се съгласи?“
„Не знам. Но трябва да опитам. Не мога да стоя и да гледам как този човек съсипва всичко, което обичам.“
В този момент реших, че няма да бъда повече невидимата старица с черешовата рокля. Щях да се боря. Дори и да ми е за последно.
Глава 4
Намирането на Адриана се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Името ѝ беше навсякъде – водещи дела, които медиите отразяваха с интерес, участия в телевизионни предавания, снимки в светските хроники. Тя беше изградила империя, основана на закона, или по-скоро на неговите вратички. Кантората ѝ се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града – място, което излъчваше власт и пари.
Когато се обадих, за да си запазя час, очаквах секретарката ѝ да ме отреже. Но когато казах името си, настъпи кратка пауза, последвана от: „Госпожа Адриана ще ви приеме утре в десет.“ Явно ме помнеше.
На следващия ден облякох най-строгия си костюм – тъмносин, консервативен, с нищо общо с черешовата ми рокля. Исках да изглеждам сериозна, а не сантиментална. Когато влязох в кабинета ѝ, тя стана да ме посрещне. Времето беше оставило следите си и по нея, но по различен начин. Беше елегантна, с перфектно оформена прическа и ледено изражение, което не допускаше никого твърде близо. Но в очите ѝ, за миг, видях онази искра на познанство, на споделено минало.
„Маргарита. Не съм те виждала от… колко станаха, тридесет години?“ – каза тя, а гласът ѝ беше плътен и уверен.
„Повече. Но изглеждаш страхотно, Адриана.“
„Ти също. Времето е било благосклонно към теб.“ – изрече тя комплимент, който прозвуча по-скоро като констатация. Посочи ми едно от копринените кресла пред огромното ѝ бюро от махагон. „С какво мога да ти бъда полезна? Предполагам, че не си дошла да си спомняме за младостта.“
Разказах ѝ всичко. Започнах от годежа, за чувството, че съм чужда, за притесненията на зет ми, за зависимостта на дъщеря ми. След това преминах към разкритията на Мартин – за мрежата от фирми, за съмненията за пране на пари, за потуления скандал с бившия партньор Пламен. Говорех дълго, а тя ме слушаше без да ме прекъсва, без да показва никаква емоция. Само пръстите ѝ леко барабаняха по плота на бюрото.
Когато свърших, тя мълча няколко минути. Гледаше през панорамния прозорец към града, който се простираше в краката ѝ.
„Името е Огнян, казваш.“ – проговори най-накрая тя. „Чувала съм го. Бързо се издигна. Прекалено бързо. Такива хора винаги оставят следи. Мръсни следи.“
Тя се обърна към мен. „Това, което внукът ти е открил, е сериозно. Но са само подозрения. Нямате доказателства. Ако тръгнете срещу него с това, той ще ви смаже. Има най-добрите адвокати. Ще ви обвини в клевета и ще съсипе не само зет ти, но и бъдещето на Мартин.“
Думите ѝ бяха като леден душ. „Значи няма какво да се направи? Трябва просто да чакаме да се случи най-лошото?“
Адриана се усмихна леко, но усмивката ѝ беше хищна. „Не казах това. Казах, че нямате доказателства. А това означава, че трябва да ги намерите.“
„Как? Ние сме обикновени хора. Аз съм пенсионерка, а Мартин е студент.“
„Понякога най-незабележимите хора виждат най-много. Трябва да сте внимателни. Трябва да търсите пукнатини в бронята му. Всички мъже като него имат слаби места. Обикновено това са пари или жени. Или и двете.“
Думите ѝ ми напомниха за онзи миг на годежа. Погледът, който Огнян беше хвърлил на сервитьорката. Разказах ѝ и за това.
Тя кимна бавно. „Виждаш ли? Инстинктът ти работи. Може да е било просто моментно привличане. Но може и да е нещо повече. Една любовница, която се чувства пренебрегната, може да бъде много по-опасна от всеки прокурор. Тя знае тайни, които не се пазят в сейфове.“
„Как да я намеря? Дори не знам името ѝ.“
„Ресторантът, в който е бил годежът. Отиди там. По някое време следобед, когато не е пълно. Разпитай персонала. Възрастна, симпатична дама, която оставя добър бакшиш, може да научи много неща.“ Адриана ми намигна. „Що се отнася до бизнес делата му, там е по-сложно. Ще трябва да се разровя. Имам своите източници. Но това ще струва пари.“
„Колко?“ – попитах, а сърцето ми се сви. Знаех, че нямам много.
Тя ме погледна продължително. „За теб… ще е на стара цена. Цената на едно приятелство, което някога сме имали. Но ако намерим нещо, и ако решите да действате, тогава ще говорим за истински хонорари.“
Тръгнах си от кантората ѝ със смесица от страх и надежда. Адриана ми беше дала посока. Беше превърнала безпомощния ми гняв в план за действие. Първата стъпка беше ясна: трябваше да намеря момичето от ресторанта. Задачата изглеждаше почти невъзможна, но аз бях решена да опитам. Вече не бях просто Маргарита, майката и бабата. Бях се превърнала в съучастник в една опасна игра, от която зависеше бъдещето на цялото ми семейство. И нямах намерение да губя.
Глава 5
Няколко дни по-късно, в един дъждовен следобед, събрах цялата си смелост и се върнах в ресторанта. Беше почти празен, само няколко маси бяха заети от хора, водещи тихи бизнес разговори. Посрещна ме същият управител, който беше на смяна и по време на годежа. Той ме погледна с леко недоумение, сигурно се опитваше да си спомни коя съм.
„Бих искала да говоря с вас за момент, ако е възможно.“ – казах с най-любезния си тон.
Той ме отведе встрани. Обясних му, че съм бабата на Лилия, чийто годеж е бил тук, и че съм загубила една малка брошка, сантиментален спомен. Описах несъществуващата брошка в детайли. Той обеща да провери при персонала. Докато го чаках, оглеждах сервитьорките, които се движеха из залата. Нито една от тях не беше момичето, което бях видяла.
Управителят се върна. „Съжалявам, госпожо, никой не е намирал такава брошка. Но ако желаете, мога да ви дам телефона си. Ако излезе нещо, ще ви се обадя.“
Сърцето ми се сви от разочарование. Планът ми се проваляше. „Благодаря ви. А… момичето, което ни обслужваше тогава… тя днес на работа ли е?“
„Имахме няколко души допълнителен персонал за вашето събитие. Повечето са студенти, работят на повикване. Помните ли как изглеждаше?“
Описах я – висока, слаба, с дълга, тъмна коса и тъжни очи.
„А, да. Мисля, че се сещам. Казва се Изабела. Но тя вече не работи при нас. Няколко дни след годежа напусна. Каза, че си е намерила по-добра работа.“
Изабела. Значи имаше име. „Случайно да имате някакъв адрес или телефон за връзка? Исках да ѝ благодаря лично, беше много мила.“
Управителят се поколеба. „Съжалявам, но нямам право да давам лични данни на бивши служители. Конфиденциалност.“
Разбирах. Бях ударила на камък. Тръгнах си от ресторанта, чувствайки се победена. Дъждът се беше усилил и се сливаше със сълзите, които напираха в очите ми.
Прибрах се вкъщи, мокра и унила. Тъкмо си правех чай, когато телефонът иззвъня. Беше непознат номер.
„Ало?“
„Госпожа Маргарита?“ – прозвуча тих, женски глас.
„Да, аз съм.“
„Вие ме търсихте днес в ресторанта. Аз съм Изабела.“
Замръзнах с чашата в ръка. „Как… как разбрахте?“
„Управителят е мой приятел. Обади ми се. Каза, че една възрастна дама ме търси заради загубена брошка. Но аз знам, че не е заради брошката. Видях ви как ме гледахте на годежа. И как гледахте него.“
„Него“ – нямаше нужда да уточнява кого има предвид.
„Трябва да говоря с вас.“ – казах бързо. „Много е важно.“
„Знам.“ – в гласа ѝ имаше умора и тъга. „Но не по телефона. И не тук. Той знае къде живея. Можем ли да се срещнем някъде? На неутрално място.“
Уговорихме се да се видим на следващия ден в една малка ботаническа градина в покрайнините на града – място, което рядко се посещаваше в делнични дни.
Когато я видях да се приближава по една от алеите, сърцето ми заби учестено. Беше облечена скромно, носеше големи слънчеви очила, сякаш искаше да се скрие от света. Седнахме на една пейка до малко езерце с водни лилии.
„Какво искате от мен?“ – попита тя директно, без предисловия.
„Истината.“ – отвърнах също толкова директно. „Каква е връзката ви с Огнян?“
Тя свали очилата и ме погледна. Очите ѝ бяха още по-тъжни, отколкото си ги спомнях. Бяха очи на човек, който е бил излъган и наранен.
„Ние бяхме заедно. От две години. Преди да срещне внучката ви.“ – започна тя, а гласът ѝ трепереше. „Обичах го. Или поне си мислех, че го обичам. Той ми обещаваше всичко. Говореше за бъдеще, за семейство. Аз бях студентка, работех като сервитьорка, за да се издържам. Той беше моят принц. Купи ми малък апартамент, плащаше таксите ми за университета. Вярвах му.“
Тя спря, за да си поеме дъх.
„И тогава се появи Лилия. От богато семейство, с връзки. Перфектната партия за неговите амбиции. Той ми каза, че това е просто бизнес. Че връзката му с нея е само за пред хората, за да укрепи позициите си. Каза ми да бъда търпелива. Че след време ще я остави и ще се върне при мен. И аз, глупачката, му повярвах.“
„Защо работехте на годежа му?“ – попитах тихо.
„Той настоя. Каза, че иска да съм близо до него, че иска да види, че му вярвам. Беше жестоко. Да гледам как се усмихва на друга, как я прегръща, как ѝ обещава същите неща, които беше обещал и на мен. Онази вечер разбрах, че всичко е било лъжа. Че никога не е имал намерение да бъде с мен. Аз бях просто удобство, играчка, която да захвърли, когато намери по-лъскава.“
„Съжалявам.“ – казах и думите ми бяха искрени. Това момиче беше жертва, също като моето семейство.
„Няколко дни след годежа се опитах да говоря с него. Да го накарам да признае истината. Той ми се изсмя. Каза, че ако кажа и една дума на годеницата му, ще се погрижи никога повече да не си намеря работа. Ще ме съсипе. И знам, че може да го направи. Той е свързан с опасни хора. Затова напуснах ресторанта, смених си телефонния номер. Исках просто да изчезна.“
„Но не сте.“ – казах аз. „Обадихте ми се.“
Тя ме погледна. В очите ѝ вече нямаше само тъга. Имаше и гняв. „Защото ми писна да ме е страх. Писна ми да бъда жертва. Той ми отне две години от живота, отне ми вярата в хората. Няма да му позволя да направи същото и с внучката ви. Тя не заслужава това, колкото и да е наивна.“
Тя бръкна в чантата си и извади малка флашка. „Тук има всичко. Съобщения, записи на разговори, снимки. Доказателства, че връзката ни не е била просто флирт. Че той ми е обещавал брак. Че е продължил да бъде с мен дори след като се е сгодил за Лилия.“
Подаде ми я. Ръцете ми трепереха, докато я поемах. Това беше бомба. Бомба, която можеше да взриви перфектния свят на Лилия и Огнян.
„Какво ще правите с това?“ – попита Изабела.
„Все още не знам.“ – отвърнах честно. „Но няма да позволя този човек да се ожени за внучката ми.“
Разделихме се. Докато се прибирах, стисках флашката в ръката си. Адриана беше права. Най-голямата слабост на Огнян се оказа една жена. Пренебрегната, наранена, но решена да търси справедливост.
Глава 6
Прибрах се у дома с флашката, която тежеше в джоба ми като камък. Чувствах се едновременно триумфална и ужасена. Имах доказателство, оръжие, но не знаех как да го използвам, без да причиня огромна болка. Първата ми мисъл беше да се обадя на Мартин, но се спрях. Той беше твърде импулсивен. Щеше да отиде и да се изправи директно срещу Огнян, което можеше да бъде опасно. Трябваше да говоря с Адриана.
Обадих ѝ се и тя ме прие още същия ден, късно следобед. Когато ѝ разказах за срещата с Изабела и ѝ показах флашката, тя дори не се усмихна. Просто кимна бавно, сякаш е очаквала точно това.
„Добре. Това променя всичко.“ – каза тя, докато включваше флашката в лаптопа си. В продължение на десет минути тя мълчаливо преглеждаше съдържанието – четеше съобщения, слушаше кратки аудио файлове. Лицето ѝ оставаше непроницаемо.
„Това е повече от достатъчно, за да развали годежа.“ – каза тя най-накрая. „Но въпросът е как да го представим. Ако просто го покажеш на Лилия, тя може да не ти повярва. Може да реши, че това е постановка, че мразиш Огнян и се опитваш да ги разделиш. Той е майстор на манипулацията, ще я убеди, че Изабела е просто една луда бивша приятелка, която го преследва.“
„Тогава какво да правя?“
„Трябва да подходим стратегически. Тази флашка е нашият коз. Но не трябва да го играем веднага. Първо, трябва да видим какво ще намеря аз за бизнес делата му. Ако успеем да го ударим на два фронта едновременно – личния и професионалния – той няма да има къде да се скрие. Ще бъде твърде зает да спасява себе си, за да има време да манипулира внучката ти.“
Логиката ѝ беше безупречна, но чакането ме убиваше. „Колко време ще ти е необходимо?“
„Дай ми седмица. Имам хора, които знаят къде да търсят. Междувременно, ти не прави нищо. Дръж се нормално. Ако дъщеря ти или внучка ти се обадят, бъди любезна. Не показвай по никакъв начин, че знаеш нещо.“
Седмицата ми се стори като цяла вечност. Всеки път, когато телефонът звънеше, подскачах. Не можех да спя, не можех да се храня. Превъртах в главата си всички възможни сценарии, всеки по-лош от предишния.
Точно на седмия ден Адриана ми се обади. „Ела в кантората. Имаме нещо.“
Когато отидох, на бюрото ѝ имаше купчина документи.
„Както и предполагахме, Огнян не е чист.“ – започна тя. „Внукът ти е бил прав. Използва фирмата на зет ти като параван. Прекарва през нея пари с неясен произход и ги прехвърля към офшорните си сметки. На практика, Симеон подписва документи, които го правят съучастник в схема за пране на пари, без дори да го осъзнава. Ако данъчните започнат проверка, твоят зет ще бъде първият, който ще отиде в затвора.“
Стомахът ми се преобърна. „Боже мой…“
„Но това не е всичко.“ – продължи Адриана. „Спомняш ли си за онзи партньор, Пламен, който го е заплашвал със съд? Разровихме се и там. Оказва се, че Огнян не просто му е откраднал идеята. Откраднал му е цялата фирма. Чрез серия от сложни финансови маневри и фалшиви документи, той е довел фирмата на Пламен до фалит и след това я е купил за жълти стотинки. Пламен е загубил всичко. Опитал се е да го съди, но Огнян го е заплашил. Не само него, но и семейството му. Затова човекът се е скрил.“
Слушах и не можех да повярвам. Човекът, за когото внучката ми щеше да се омъжи, не беше просто измамник. Той беше хищник, който унищожаваше животи без капка свян.
„Намерихме Пламен.“ – каза Адриана. „Отне ни време, но го намерихме. В началото не искаше да говори. Страхуваше се. Но успяхме да го убедим. Готов е да свидетелства, ако му се гарантира защита. Има всички оригинални документи, които доказват измамата.“
Сега вече имахме всичко. Имахме прелюбодееца, имахме измамника, имахме и жертвата, готова да говори.
„И сега какво?“ – попитах, а гласът ми беше слаб.
„Сега е време за действие.“ – каза Адриана и очите ѝ проблеснаха. „Време е да съберем семейството. Но не за сватба, а за съд. Семеен съд.“
Тя взе телефона. „Ще организирам среща. Тук, в моята кантора. Ще поканя теб, дъщеря ти, зет ти, Лилия и Мартин. Ще им кажа, че е свързано с предбрачния договор на Лилия, за да дойдат. А когато дойдат, ще им представим истината. Цялата истина. И Огнян няма да е там, за да я изкриви.“
Планът беше дързък, дори жесток. Щеше да разбие сърцето на Лилия. Щеше да унижи Диана и Симеон. Но беше единственият начин. Трябваше да изтръгнем тумора, преди да е унищожил цялото тяло.
„Съгласна съм.“ – казах твърдо. „Направи го.“
Глава 7
Адриана беше майстор на своя занаят. В поканата си към семейството ми тя беше толкова убедителна, че никой не заподозря нищо. Говореше за необходимостта да се защитят интересите на Лилия, за клаузи в предбрачния договор, които засягали и нейните родители като бъдещи наследници. Използваше език, който те разбираха – езикът на парите и сигурността.
Срещата беше насрочена за петък следобед. Когато влязох в голямата конферентна зала на кантората, те вече бяха там. Диана и Симеон седяха един до друг, изглеждаха напрегнати, но и леко поласкани, че са част от нещо толкова важно. Лилия седеше до тях, излъчваше онази досада на човек, чието време е твърде ценно за такива формалности. Само Мартин, който стоеше малко встрани, ме погледна въпросително. Той знаеше, че става дума за нещо повече от договор.
Адриана влезе последна, облечена в безупречен сив костюм, и седна начело на дългата маса. Тя излъчваше авторитет, който моментално накара всички да млъкнат.
„Благодаря ви, че дойдохте.“ – започна тя с равен тон. „Поканих ви днес не само за да обсъдим предбрачния договор на Лилия. Поканих ви, защото като дългогодишен семеен приятел…“ – тя ме погледна за миг – „… се чувствам длъжна да ви предупредя за една сериозна опасност, която е надвиснала над цялото ви семейство.“
В залата настъпи тишина. Видях как Лилия се намръщи, а Диана пребледня.
„За какво говорите?“ – попита Симеон.
„Говоря за господин Огнян.“ – каза Адриана и произнесе името му сякаш беше мръсна дума.
„Какво за него?“ – обади се Лилия, а в гласа ѝ прозвуча раздразнение. „Ако това е някакъв опит на баба ми да ни раздели, няма да се получи.“
Адриана не ѝ обърна внимание. Тя се обърна към Симеон. „Господин Симеон, наясно ли сте, че документите, които подписвате ежедневно във вашата фирма, ви правят пряк участник в схема за пране на пари в особено големи размери?“
Симеон я зяпна, лицето му загуби всякакъв цвят. „Какво… това не е вярно! Аз… аз просто управлявам производството…“
„Вие подписвате финансовите отчети. Вие одобрявате преводи към офшорни сметки. В очите на закона, вие сте отговорен. Огнян е превърнал вашата фирма, вашето име, в пералня за мръсните си пари. И ако нещо се случи, вие ще сте този, който ще лежи в затвора. Не той.“
Диана ахна и сложи ръка на устата си. Симеон изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт.
„Това са лъжи! Завиждате на успеха му!“ – извика Лилия, скачайки на крака.
„Моля, седнете, госпожице.“ – каза Адриана с леден тон. „Все още не съм приключила.“
Тя натисна едно копче на дистанционното и на големия екран на стената се появи лицето на мъж на средна възраст, с уморен и съсипан вид.
„Това е господин Пламен.“ – обясни Адриана. „Бивш бизнес партньор на вашия годеник.“
Записът започна. В продължение на петнадесет минути Пламен, с треперещ глас, разказваше своята история. Как Огнян е спечелил доверието му, как го е убедил да му прехвърли част от компанията, как след това систематично го е довел до фалит и му е отнел всичко. Разказа за заплахите към семейството му. Всяка негова дума беше подкрепена с документ, който Адриана показваше на екрана – банкови извлечения, договори, имейли.
Когато записът свърши, никой не проговори. Симеон беше скрил лицето си в ръце. Диана плачеше беззвучно. Дори Лилия беше пребледняла и гледаше екрана с невярващи очи.
„Това… това може да е манипулирано.“ – промълви тя, но без предишната си увереност.
„Добре.“ – каза Адриана. „Нека тогава да поговорим за нещо, което не може да бъде манипулирано. Нека поговорим за любов и вярност.“
Тя отново натисна копчето. На екрана се появиха снимки. Огнян и Изабела. Прегърнати в ресторант. Целуващи се в парк. Влизащи заедно в апартамента, който той ѝ беше купил. След това на екрана се появи текстът на десетки съобщения. Нежни обръщения, обещания за бъдеще, планове за бягство. Последва аудио запис. Гласът на Огнян, който казва на Изабела, че Лилия е просто временна необходимост, стъпало в кариерата му. Че истинската любов е тя, Изабела.
Това беше последният удар. Лилия се свлече на стола си, сякаш някой беше изтеглил въздуха от дробовете ѝ. Гледаше екрана, гледаше познатото лице и слушаше познатия глас, които изричаха най-жестоките предателства. От очите ѝ потекоха сълзи – тихи, горчиви сълзи на разбита илюзия.
Всички маски паднаха. Перфектният годеник беше чудовище. Перфектният живот беше лъжа. Перфектното семейство беше на ръба на пропастта.
Аз седях и гледах разрухата, която бях помогнала да се случи. Не изпитвах удовлетворение. Само огромна, безкрайна тъга. Защото знаех, че това не е краят. Това беше само началото на една много дълга и много болезнена битка.
Глава 8
Последвалите дни бяха хаос. Тих, мъчителен хаос, който се беше настанил в дома на дъщеря ми. Лилия се заключи в стаята си и отказваше да говори с когото и да било. Диана ходеше из къщата като призрак, с подпухнали от плач очи, разкъсвана между гнева към Огнян и чувството за вина, че е допуснала това да се случи. Симеон беше в шок. Той прекара часове, затворен в кабинета си, преглеждайки документите, които беше подписвал сляпо. Осъзнаването на пропастта, на чийто ръб се намираше, го съсипваше.
Огнян, разбира се, усети, че нещо не е наред. Лилия не отговаряше на обажданията и съобщенията му. Той започна да става все по-настоятелен, докато накрая не се появи пред вратата им. Симеон, събрал последните остатъци от достойнството си, му каза, че всичко е свършило. Не влезе в подробности, просто му каза да не търси повече Лилия.
Реакцията на Огнян беше предвидима. Първоначално се опита да бъде чаровен, да разбере какво се е случило. Когато това не помогна, премина към заплахи. Напомни на Симеон кой е шефът, кой е платил дълговете му, кой държи бъдещето му в ръцете си.
„Ще те унищожа, Симеоне!“ – крещеше той пред къщата. „Ще се погрижа да изгниеш в затвора! Ще загубиш всичко!“
Това беше повратната точка за Симеон. Страхът му се превърна в гняв. „Махай се от дома ми! И не смей повече да се доближаваш до семейството ми!“ – извика той и затвори вратата под носа му.
След този ден заплахите продължиха под формата на официални имейли от адвокатите на Огнян. Обвинения в нелоялност, в нарушаване на договори, намеци за предстоящи съдебни дела. Семейството ми беше в паника.
Единственият, който запази самообладание, беше Мартин. Той беше до мен през цялото време. „Направихме правилното нещо, бабо. Боли, но е като да извадиш отровен зъб. Сега трябва да се лекуваме.“
Той пое грижата за сестра си. Носеше ѝ храна, говореше ѝ през заключената врата, уверяваше я, че не е сама. Помагаше на баща си да систематизира всички документи, които Адриана беше поискала. Той беше станал мъжът в къщата.
Аз се заех с Диана. Прекарах часове с нея, оставяйки я да плаче, да крещи, да се обвинява.
„Как можах да бъда толкова сляпа, мамо?“ – ридаеше тя. „Бях толкова заслепена от парите, от статуса, който той ни даваше. Исках най-доброто за Лилия, а я тласнах в ръцете на чудовище.“
„Не се обвинявай.“ – казвах ѝ аз, галейки косата ѝ, както правех, когато беше малка. „Всички искаме най-доброто за децата си. Понякога грешим в преценката си. Важното е, че сега знаем истината. И ще се справим с нея. Заедно.“
Междувременно Адриана работеше неуморно. Тя се свърза с адвокатите на Огнян и ги информира, че ние сме тези, които ще заведат дело. Дело за измама, за нанасяне на морални щети, за заплахи. Тя им намекна, че разполагаме със свидетелските показания на Пламен и с други „компрометиращи материали“ от личния живот на клиента им. Блъфираше донякъде, но го правеше с такава увереност, че отсрещната страна се стъписа.
Тя също така посъветва Симеон да подаде сигнал в полицията и в икономическия отдел на прокуратурата. „Трябва да ударим първи.“ – обясни тя. „Трябва да се представим като жертви на измама, които сътрудничат на властите, а не като съучастници.“
Това беше най-трудната стъпка за Симеон. Да признае собствената си наивност и грешка пред целия свят. Но той го направи. С подкрепата на Мартин и Адриана, той отиде и разказа всичко.
Войната беше започнала. Вече не беше семейна драма, а съдебен и медиен скандал. Името на Огнян започна да се появява в новините, свързано с разследване за финансови злоупотреби. Неговата империя, изградена върху лъжи и страх, започна да се пропуква.
Една вечер Лилия най-накрая излезе от стаята си. Беше слаба, с тъмни кръгове под очите, но в погледа ѝ имаше нова твърдост. Тя седна до мен на дивана в хола.
„През цялото време си знаела, нали, бабо?“ – попита тя тихо.
„Имах своите съмнения.“
„Защо не ми каза нищо по-рано?“
„Защото нямаше да ми повярваш. Трябваше сама да видиш истината, за да я приемеш.“
Тя мълча дълго. „Той ме накара да се срамувам от теб. От роклята ти на годежа. Каза, че изглеждаш… провинциално. Че разваляш имиджа ни. И аз, глупачката, се съгласих с него.“ В очите ѝ отново се появиха сълзи. „Съжалявам, бабо. Толкова много съжалявам.“
Прегърнах я силно. Това беше моята Лилия. Момичето, което мислех, че съм загубила. Беше наранена, беше съсипана, но беше отново тук.
„Всичко ще бъде наред, миличка.“ – прошепнах аз. „Най-лошото мина.“
Но и двете знаехме, че това не е съвсем вярно. Битката тепърва предстоеше. Но сега поне бяхме заедно в нея. Семейството, което Огнян се опита да разруши, бавно започваше да се събира отново, по-силно и по-мъдро от преди. А моята черешова рокля, която висеше в гардероба, вече не беше символ на срам. Беше се превърнала в символ на истината, която, макар и болезнена, винаги намира начин да излезе наяве.
Глава 9
Съдебната битка се оказа мръсна и продължителна, точно както Адриана беше предвидила. Огнян хвърли целия си финансов и медиен ресурс, за да се защити. Неговите адвокати се опитаха да представят Симеон като единствения виновник за финансовите злоупотреби, твърдейки, че той е злоупотребил с доверието на Огнян. Опитаха се да изкарат Изабела психически нестабилна преследвачка, а Пламен – отмъстителен и неуспял конкурент.
За семейството ми това беше ад. Всеки ден живееха в страх от призовки, от разпити, от новини в медиите, които изкривяваха истината. Финансовото им положение беше катастрофално. Сметките на фирмата бяха запорирани, а Симеон беше без работа и с перспективата за съдебно дело. Диана започна работа като учителка, връщайки се към професията, която беше напуснала преди години, за да помага в семейния бизнес. Парите не стигаха. Наложи се да продадат голямата къща, която толкова обичаха, и да се преместят в по-малък, нает апартамент.
Това беше огромен удар, особено за Лилия. Тя беше свикнала с определен стандарт на живот и внезапният срив я разтърси. Виждах я как понякога седи и гледа в една точка, сякаш не може да повярва какво се случва. Всичките ѝ приятелки, които завиждаха на „перфектния“ ѝ годеник, сега я отбягваха. Тя трябваше да напусне престижния стаж, който Огнян ѝ беше уредил. Трябваше да започне от нулата, без връзки, без протекции.
Но в тази разруха се случи нещо неочаквано. Лишенията и трудностите започнаха да ги сплотяват. Вечерите вече не прекарваха в гледане на телевизия в отделни стаи, а се събираха в малката кухня, говореха, споделяха страховете и надеждите си. Симеон, освободен от тежестта да поддържа фасадата на успешен бизнесмен, започна да се усмихва отново. Истински. Намери си работа като технически консултант в малка фирма. Заплатата беше скромна, но работата беше честна и той се прибираше у дома уморен, но спокоен.
Лилия, след първоначалния шок, показа характер, който не подозирах, че притежава. Записа се отново в университета, този път плащайки таксите си с парите, които изкарваше, работейки в една книжарница. Беше трудно. Понякога се прибираше скапана от умора, но в очите ѝ имаше решителност. Тя вече не говореше за чанти и обувки, а за изпити, за книги, за бъдещето, което сама щеше да си изгради.
Мартин беше тяхната скала. Той продължаваше да учи усърдно, но и помагаше във всичко. Работеше през уикендите, за да допринася за семейния бюджет, и прекарваше вечерите, помагайки на Адриана по делото. Той четеше закони, търсеше прецеденти, подготвяше документи. Адриана беше толкова впечатлена от него, че му предложи да стане неин стажант.
Аз правех това, което винаги съм правила. Готвех им, слушах ги, давах им кураж. Малкият ми апартамент отново се беше превърнал в център на семейството, в убежище, където можеха да избягат от проблемите и да бъдат себе си. Всяка неделя се събирахме при мен на обяд. Шумът и смехът отново изпълваха дома ми. Бяхме загубили много – пари, имоти, статус. Но бяхме намерили нещо много по-ценно – себе си.
Един ден, докато помагах на Лилия да подреди книги в книжарницата, тя ми каза нещо, което никога няма да забравя. „Знаеш ли, бабо, понякога си мисля, че Огнян беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи.“
Погледнах я изненадано.
Тя се усмихна тъжно. „Звучи ужасно, знам. Но ако не беше той, аз никога нямаше да се събудя. Щях да продължа да живея в онзи розов балон, да мисля, че светът ми дължи всичко. Щях да се омъжа за него и да се превърна в една от онези празни, нещастни жени с диаманти по врата. Той ме съсипа, но по този начин ми даде шанс да започна отначало. Да открия коя съм всъщност.“
В този момент видях пред себе си не момиче, а жена. Силна, мъдра, оцеляла.
Делото продължи почти две години. Благодарение на неуморната работа на Адриана и Мартин, както и на смелостта на Пламен и Изабела да свидетелстват, истината излезе наяве. Огнян беше осъден за финансови измами и пране на пари. Присъдата не беше толкова голяма, колкото ни се искаше – той имаше добри адвокати и успя да смекчи наказанието си. Но империята му се срина. Името му беше опетнено завинаги.
Симеон беше напълно оневинен. Съдът прие, че е бил подведен и манипулиран. Това беше огромно облекчение за всички ни.
В деня, в който присъдата беше произнесена, ние не празнувахме. Просто се събрахме в моя апартамент. Седяхме мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Бяхме спечелили. Но победата имаше горчив вкус. Беше белязана със загуби, болка и белези, които никога нямаше да изчезнат напълно.
Мартин вдигна чашата си. „За новите начала.“ – каза той.
Всички вдигнахме чаши. „За новите начала.“ – повторихме ние.
И в тишината, която последва, аз разбрах, че това е истината. Понякога, за да започнеш отначало, трябва първо всичко да бъде разрушено до основи. Нашето семейство беше минало през огъня и беше оцеляло. Бяхме по-бедни, но много по-богати. Бяхме наранени, но и излекувани. И бяхме заедно. А това беше единственото, което имаше значение.