Ивана се появи в живота ни, когато синът ми Александър започна нова работа. Беше лъскава, амбициозна позиция в просперираща фирма за инвестиционно консултиране, а той беше на върха на щастието. Говореше за новия си офис, за предизвикателствата, за шефа си Димо – харизматичен и вдъхновяващ лидер, който виждал в него огромен потенциал. И говореше за Ивана.
„Само приятелка от работата, мамо. Помага ми да навляза в нещата“, казваше той с онази лека, почти небрежна усмивка, която винаги издаваше, че нещата са по-дълбоки, отколкото си признава. Не го притисках. Александър беше голям мъж, на двадесет и шест, и имаше право на свой собствен живот.
Скоро започна да я води на семейни събирания. Първият път беше на рождения ден на съпруга ми, Стефан. Ивана пристигна с бутилка скъпо вино и букет цветя, който сякаш беше излязъл от корицата на списание. Беше безупречна – сдържана, с интелигентни очи и усмивка, която достигаше до тях, но сякаш никога не ги стопляше напълно. Държеше се учтиво, дори услужливо. Помогна ми да отсервирам, разговаря със Стефан за новия му архитектурен проект, изслуша с видим интерес разказите на дъщеря ми Лилия за лекциите ѝ по право в университета.
Всички я харесаха. Стефан, вечният оптимист, я определи като „много приятно и възпитано момиче“. Лилия, която беше по-проницателна, просто сви рамене и каза: „Изглежда добре, но има нещо… прекалено пресметнато в нея“. Аз самата не можех да сложа пръст върху онова, което ме притесняваше. Беше като едва доловим дисонанс в иначе хармонична мелодия. Усещах го в начина, по който погледът ѝ се плъзгаше по картините и мебелите в дома ни, оценявайки, преценявайки. В начина, по който задаваше на пръв поглед невинни въпроси за бизнеса на Стефан, за имотите ни, за бъдещите планове на Александър.
Александър беше сляп за всичко това. Той беше влюбен. Гледаше я с обожание, което ме болеше, защото виждах как губи себе си в нея. Тя се превърна в негов център, в негова вселена. Започна да се облича по-скъпо, да говори за инвестиции и финансови пазари с терминология, която звучеше чуждо в устата му. Беше сякаш Ивана и нейният свят, светът на Димо и тяхната фирма, бавно го поглъщаха.
После нещата станаха странни. Дребни, почти незабележими инциденти, които обаче оставяха горчив вкус. Първо беше една семейна кавга. Обсъждахме къде да отидем на лятна почивка – традиция, която спазвахме от години. Аз исках да отидем на нашето тихо място край морето, както винаги. Александър, подтикван от Ивана, настояваше за луксозен курорт в чужбина, който очевидно не беше по джоба ни. Спорът ескалира. Ивана, вместо да остане настрана, се намеси с привидно благ тон.
„Маргарита, не бъдете толкова старомодна. Времената се менят. Александър работи толкова усилено, заслужава нещо по-добро от онази влажна вила“, каза тя.
Думите ѝ ме прободоха. „Онази влажна вила“ беше мястото, където децата ми бяха израснали, пълно със спомени. Начинът, по който го каза, беше пренебрежителен, сякаш целият ни живот досега е бил някаква жалка подготовка за бляскавото бъдеще, което тя им предлагаше. Александър, разбира се, я защити. Скарахме се жестоко – за първи път от години. Стефан се опита да ни помири, но пукнатината вече беше там. И в центъра ѝ стоеше Ивана, с изражение на невинна жертва.
Глава 2
Следващият инцидент беше по-осезаем. Имахме стара, наследствена ваза от бохемски кристал, подарък от баба ми. Стоеше на малка масичка в хола и беше един от сантименталните ми предмети. Една вечер, след като Ивана и Александър ни бяха на гости, я намерих счупена на пода. Сърцето ми се сви.
Александър беше ужасен. „Мамо, толкова съжалявам! Сигурно съм я бутнал, докато си тръгвахме. Ще купя нова.“
Но аз знаех, че не я е бутнал. Масичката беше в ъгъла, далеч от пътя му. Ивана обаче беше стояла до нея по-рано същата вечер, любувайки ѝ се.
„Колко е крехка“, беше казала тя, докосвайки я с върха на пръстите си. „Човек трябва много да внимава с такива стари неща. Лесно се чупят.“
Сега думите ѝ звучаха като пророчество или по-скоро като заплаха. Когато споделих подозренията си със Стефан, той ме погледна с укор.
„Маргарита, стига! Обвиняваш момичето без никакви доказателства. Било е инцидент. Прекалено си мнителна.“
Може би беше прав. Може би просто не харесвах жената, която беше откраднала сина ми, и търсех причини да я мразя. Опитах се да се успокоя, да си кажа, че всичко е в главата ми.
Но после изчезнаха документите. Стефан подготвяше важен търг за голям обществен проект. Чертежите и финансовите разчети стояха в кабинета му, в папка на бюрото. Една сутрин папката просто я нямаше. Преобърнахме цялата къща. Нямаше я никъде. Стефан беше на ръба на нервна криза. Трябваше да работи денонощно с екипа си, за да възстанови всичко по спомен, но знаеше, че първоначалните изчисления са били по-прецизни.
Кой беше последният външен човек, влизал в кабинета? Ивана. Беше дошла с Александър предишния ден, за да „вземе една книга“. Помоли да използва тоалетната, която беше в коридора точно до кабинета. Дали е влязла? Дори за секунда? Мисълта беше чудовищна, но не можех да се отърва от нея. Отново нямах доказателства. Просто едно вледеняващо усещане в стомаха, което крещеше: „Тя е!“.
Лилия също започна да я подозира. Като студентка по право, умът ѝ беше обучен да търси модели на поведение и скрити мотиви.
„Мамо, не е нормално“, каза ми тя една вечер, докато седяхме сами в кухнята. „Всички тези „инциденти“ започнаха, откакто тя се появи. Тя всява раздор между теб и татко, между теб и Алекс. Изолира го от нас. Кара го да се чувства виновен, че не е достатъчно амбициозен, че не печели достатъчно. Чух я как му говореше онзи ден. Нещо за това как шефът ѝ, Димо, вече притежава три апартамента, а Алекс още живее под наем. Това е психологическа манипулация.“
Думите на Лилия потвърдиха най-дълбоките ми страхове. Но какво можехме да направим? Александър беше напълно обсебен. Всеки опит да говорим с него за Ивана се превръщаше в грозен скандал. Той я защитаваше с ярост, която никога преди не бях виждала у него. Обвиняваше мен в ревност, а Лилия – в завист. Семейството ни, което винаги е било моята крепост, се разпадаше тухла по тухла.
Въпреки всичко, реших да ѝ дам последен шанс. Може би наистина грешах. Може би бях просто една властна майка, която не можеше да приеме, че синът ѝ е пораснал. Поканих ги на неделен обяд, решена да бъда мила, да забравя подозренията и да се опитам да видя онова, което Александър виждаше в нея.
Глава 3
Неделният обяд започна необичайно спокойно. Времето беше слънчево, а аз бях приготвила любимите ястия на Александър. Ивана беше в добро настроение, разказваше забавни истории от офиса, смееше се. Дори аз почти се отпуснах. Стефан беше видимо доволен, че напрежението е изчезнало. Лилия беше резервирана, но учтива.
Сервирах десерта и си сипахме кафе. Ивана се протегна да вземе захарницата и тогава я видях. На врата ѝ висеше тънка златна верижка, а на нея – малък, овален медальон от син камък. Лапис лазули.
Замръзнах. Вилицата с парче торта падна от ръката ми и изтрака в чинията. Всички звуци в стаята изчезнаха. Имаше само пулсиране в ушите ми и образа на онова бижу, врязал се в ретината ми.
Познах го веднага.
Не беше просто подобен. Беше същият. Същата фина изработка на обкова, същата едва забележима драскотина в горния десен ъгъл на камъка. Медальонът на сестра ми. Медальонът, който изчезна в нощта, в която тя загина.
Всичко се върна при мен с мощта на ураган. Студената зимна нощ преди двадесет години. Телефонното обаждане. Полицейските сирени. Катастрофата. Казаха, че е загубила контрол на заледен участък. Но някои от вещите ѝ липсваха. Портмонето ѝ, телефонът и този медальон – подарък от годеника ѝ. Полицията сметна, че някой е минал и е ограбил колата преди да дойдат патрулите. Случаят беше приключен като нещастен инцидент. Но за мен винаги е имало нещо нередно. Винаги съм се чудила дали не е имало и друга кола. Дали някой не я е избутал от пътя.
Сега, двадесет години по-късно, откраднатото минало висеше на шията на жената, която рушеше настоящето ми.
„Откъде имаш това?“, попитах, а гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
Всички погледи се обърнаха към мен. Ивана докосна медальона с пръсти, а усмивката ѝ леко трепна.
„А, това ли? Подарък ми е“, каза тя небрежно.
„От кого?“, настоях аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите.
„От баща ми. Подари ми го преди много години. Семейна реликва“, отвърна тя, гледайки ме право в очите. Беше нагло, безсрамно лъгане.
„Лъжеш!“, изкрещях аз, скачайки на крака. „Този медальон е на сестра ми! Беше с нея, когато загина! Как се озова у теб?!“
Александър скочи и застана между нас. „Мамо, успокой се! Какво ти става? Обвиняваш я в нещо ужасно!“
„Тя лъже, Александър! Погледни я! Погледни я в очите!“, плачех аз, сочейки към Ивана.
Тя беше пребледняла, но запази самообладание. В очите ѝ проблесна нещо студено, хищническо.
„Госпожо, разбирам, че сте разстроена, но това е нелепо“, каза тя с равен тон. „Баща ми почина преди пет години. Този медальон е единственото, което ми остана от него.“
Стефан се опита да ме хване за ръката. „Маргарита, седни, моля те. Сигурно има някаква грешка. Много бижута си приличат.“
„Няма грешка!“, извиках аз, отскубвайки се. „Знам какво виждам! Искам да знам как това се е озовало у теб, Ивана! Искам да знам сега!“
Сцената беше грозна. Александър ме гледаше с такова разочарование и гняв, че сякаш ме удари физически. Той хвана Ивана за ръка и я поведе към вратата.
„Свършихме тук. Не мога да повярвам, че ще паднеш толкова ниско, мамо. Да използваш смъртта на леля, за да нападнеш жената, която обичам. Срам ме е от теб.“
Те си тръгнаха, затръшвайки вратата след себе си. Аз се свлякох на стола, треперейки неконтролируемо. Стефан и Лилия бяха до мен, но аз не ги виждах. Виждах само лицето на сестра си и студения, син камък на врата на Ивана. Това не беше съвпадение. Беше ключ. Ключ към една двадесетгодишна тайна, която щеше да унищожи всички ни.
Глава 4
Последвалите дни бяха мъгла от тишина и напрежение. Александър не отговаряше на обажданията ми. Стефан ходеше из къщата като сянка, разкъсван между лоялността си към мен и нежеланието да повярва в нещо толкова чудовищно. Само Лилия беше твърдо на моя страна.
„Трябва да разберем коя е тя всъщност, мамо“, каза ми тя решително. „Не можем да оставим нещата така. Трябва да проучим миналото ѝ.“
Думите ѝ ми дадоха сила. Отърсих се от вцепенението. Яростта измести скръбта. Тази жена не просто беше нахлула в семейството ми, тя беше осквернила паметта на сестра ми. Дължах го на нея, дължах го и на себе си, да разкрия истината, колкото и грозна да е тя.
Започнахме с това, което знаехме. Името ѝ – Ивана. Работното ѝ място – фирмата на Димо. Лилия, с уменията на своето поколение, се зае да преравя интернет. Социални мрежи, публични регистри, стари новинарски статии. Профилите на Ивана бяха изненадващо празни. Няколко професионални снимки в LinkedIn, строго подбрани и безлични. Никакви семейни фотографии, никакви приятели от детството, никакви следи от живот преди последните няколко години. Сякаш се беше появила от нищото.
„Това е странно“, каза Лилия, мръщейки се пред лаптопа. „Все едно е изтрила цялата си история. Или никога не я е имала.“
Докато Лилия търсеше онлайн, аз реших да подходя по-старомодно. Отидох до фирмата, в която работеше Александър. Представих се на рецепцията като негова майка и казах, че му нося забравен обяд. Беше слаб претекст, но ми спечели няколко минути във фоайето. Огледах се. Всичко беше лъскаво, студено и безлично – стъкло, стомана и сива кожа. На стената висяха портрети на висшия мениджмънт. Димо, шефът, беше в центъра. Мъж на около петдесет, с изкуствен тен, избелени зъби и поглед, който беше едновременно обаятелен и хищен. До него беше снимката на Ивана. Ръководител на отдел „Нови клиенти“.
Успях да зърна Александър през една стъклена стена. Той седеше на бюрото си, вглъбен в монитора. Димо стоеше зад него, с ръка на рамото му, сочейки нещо на екрана. Имаше нещо в тази сцена, което ме накара да настръхна. Изглеждаше не като наставничество, а като притежание. Димо не просто беше шеф на сина ми, той го владееше.
Реших да рискувам. Когато се прибрах, се обадих на стар семеен приятел, Андрей, който беше уважаван адвокат. Обясних му ситуацията, като се опитах да звуча колкото се може по-разумно, въпреки че самата аз се чувствах на ръба на лудостта.
„Маргарита, това са много сериозни обвинения“, каза Андрей предпазливо. „Един медальон не е доказателство. Може да е съвпадение.“
„Не е, Андрей! Усещам го! Има нещо гнило в тази жена и в цялата тази фирма. Изчезнаха важни документи от кабинета на Стефан, точно преди голям търг. А сега разбирам, че конкурентната фирма, която спечели търга, се консултира именно от компанията на Димо. Не може всичко това да е случайно.“
Настъпи мълчание от другата страна на линията. Андрей обмисляше думите ми.
„Добре“, каза той накрая. „Ще направя няколко проверки. Дискретно. Ще видя какво мога да намеря за Ивана и за този Димо. Но те моля, бъди внимателна. Ако подозренията ти са верни, тези хора може да са опасни.“
Междувременно, конфликтът със Стефан се задълбочаваше. Той беше бесен, че съм въвлякла Андрей.
„Това е лудост! Ще направиш семейството ни за смях! Ще съсипеш кариерата на сина ни с тези параноични фантазии!“, крещеше той.
„Ами ако не са фантазии, Стефан? Ами ако Александър е в опасност? Тази жена го контролира. Кара го да взима решения, които не са в негов интерес. Наскоро разбрах, че го е убедила да изтегли голям потребителски заем, за да „инвестира“ в някакъв рисков фонд, препоръчан от Димо. Това не ти ли звучи нередно?“
Стефан спря и ме погледна. „Какъв заем?“
„Точно така. Той не ти е казал, нали? Защото тя го е настроила срещу нас. Тя го изолира, за да може да го манипулира по-лесно. Откраднала е документите ти, почти е съсипала търга ти, а сега го въвлича и във финансови афери. Не виждаш ли?“
В очите му за първи път видях не гняв, а страх. Сянка на съмнение започна да пробива бронята на неговия скептицизъм.
Няколко дни по-късно Лилия направи пробив. Беше намерила стара, архивирана новина от малък провинциален вестник отпреди двадесет години. Заглавието беше: „Мъж загина при съмнителни обстоятелства след бизнес спор“. В статията се описваше как местен предприемач е намерен мъртъв в офиса си. Официалната версия била самоубийство, но семейството му твърдяло, че е бил убит заради провалена сделка. Името на бизнес партньора, с когото е бил в конфликт, беше споменато само веднъж. Димо.
Но не това беше най-шокиращото. В края на статията имаше снимка на опечаленото семейство на починалия. На нея се виждаше съпругата му и една малка, слабичка тийнейджърка с тъмна коса и празен поглед. Лицето ѝ беше по-младо, по-слабо, но нямаше съмнение. Беше Ивана. А в статията беше цитиран баща ѝ, който обвиняваше Димо, че го е разорил. Бащата, който според Ивана ѝ е подарил медальона. Името му беше Петър.
Стомахът ми се преобърна. Бащата на Ивана не ѝ беше подарил медальона. Той беше мъртъв. И е бил във вражда с Димо – човекът, за когото Ивана сега работеше и на когото беше толкова вярна.
Тогава се обади Андрей. Гласът му беше сериозен.
„Маргарита, имам нещо. Проверих миналото на Ивана. Фамилията ѝ не е тази, която използва сега. Сменила я е преди десет години. Истинската ѝ фамилия е същата като на един човек, който е бил разследван във връзка с катастрофата на сестра ти преди двадесет години. Баща ѝ. Името му е било споменато в доклада като свидетел, който е бил последен на мястото на инцидента, преди да дойде полицията. Твърдял е, че просто е минавал оттам.“
Светът под краката ми се разлюля. Всичко започна да си идва на мястото по един ужасяващ начин. Бащата на Ивана. Катастрофата на сестра ми. Медальонът. Димо. Всичко беше свързано. Това не беше просто измама. Беше отмъщение. Дълго, студено и пресметнато отмъщение, а моето семейство беше в епицентъра му.
Глава 5
С новите разкрития в ръце, аз и Лилия се изправихме пред Стефан. Този път той слушаше. Мълчаливо, с каменно лице, докато му показвахме старата новинарска статия и му разказвахме какво е открил Андрей. Видях как цветът се оттича от лицето му. Скептицизмът му се стопи и на негово място се появи леден ужас.
„Тя е играла роля през цялото това време“, прошепна той, повече на себе си, отколкото на нас. „Всичко е било лъжа. Учтивостта, услужливостта…“
„Тя е имала план, татко“, каза Лилия с твърд глас. „План, който изпълнява от години. Първо се е сближила с Димо, врага на баща ѝ. Защо? Може би, за да се добере до власт, до пари. Или може би двамата имат обща цел. И тази цел сме ние.“
Най-страшното беше осъзнаването за Александър. Той не беше просто влюбен в манипулативна жена. Той беше пионка в игра, чиито правила не разбираше. Беше инструмент за отмъщение. Заемът, който беше изтеглил, сигурността, която беше заложил… всичко това вече придобиваше зловещ смисъл.
„Трябва да говорим с него“, казах аз. „Трябва да му покажем това. Той трябва да разбере в каква опасност се намира.“
Организирането на срещата беше трудно. Александър беше враждебен и подозрителен. Съгласи се да се видим само след като Стефан му се обади и настоя, че е от изключителна важност за бъдещето на цялото семейство. Уговорихме се да се срещнем в офиса на Андрей, на неутрална територия.
Александър дойде сам, но беше очевидно, че е говорил с Ивана. Влезе в конферентната зала с предизвикателно изражение, готов за битка.
„Какво е това представление?“, попита той остро. „Адвокати? Какво сте направили?“
Андрей пое контрола. Спокойно и методично, без емоции, той започна да излага фактите. Старата новинарска статия. Истинската фамилия на Ивана. Връзката на баща ѝ с инцидента на леля му. Смяната на името. Сътрудничеството ѝ с Димо, човека, когото баща ѝ е обвинявал за разорението си.
Александър слушаше, а лицето му преминаваше през гама от емоции – от недоверие, през гняв, до объркване.
„Това е абсурд!“, избухна той. „Това са просто съвпадения! Вие сте се побъркали! Опитвате се да я очерните с някакви измислени истории от миналото!“
„Алекс, помисли“, намеси се Лилия. „Защо никога не ти е разказвала за баща си? Защо е сменила името си? Защо работи за човека, който е съсипал семейството ѝ? Нищо ли в това не ти се струва странно?“
„Тя има своите причини! Имала е трудно детство! Не е ваша работа да ровите в живота ѝ!“, крещеше той, но в гласа му вече се долавяше нотка на колебание. Той погледна към мен. „А медальонът? Как ще обясните това?“
„Няма обяснение, сине“, казах тихо, а болката в гърдите ми беше почти непоносима. „Той е бил на сестра ми. И баща ѝ е бил там. В нощта, в която тя умря. Той го е взел от нея.“
Тишината в стаята беше оглушителна. Александър се свлече на един стол, заровил лице в ръцете си. Виждах как светът му се срутва. Всичко, в което беше вярвал през последните месеци, всяка дума, всяка целувка, всяко обещание – всичко се оказваше една чудовищна лъжа.
„Не… не може да бъде“, шепнеше той. „Тя ме обича.“
„Обича ли те, Александър?“, попита Андрей с равен глас. „Или обича това, което може да получи чрез теб? Достъп до бизнеса на баща ти? Информация? Финансов лост чрез заема, който си изтеглил? Знаеш ли къде всъщност отидоха тези пари? Проверихме фонда, в който уж си „инвестирал“. Той е собственост на офшорна компания, свързана с Димо. Парите ти са изчезнали, момче. Използвали са те.“
Това беше последният удар. Александър вдигна глава, а в очите му имаше нещо, което никога не бях виждала – пълно и абсолютно съкрушение. Илюзията беше разбита.
„Какво… какво да правя?“, попита той с треперещ глас.
„Засега, нищо“, каза Андрей. „Прибираш се. Държиш се нормално. Не показвай, че знаеш нещо. Трябва да разберем какъв е крайният им план. Ти си нашият единствен коз. Трябва да играеш ролята си, докато ние съберем достатъчно доказателства, за да ги спрем.“
Да го помоля да се върне при нея, да се преструва, беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Сякаш го изпращах в леговището на звяра. Но знаехме, че Андрей е прав. Бяхме разкрили миналото, но трябваше да предотвратим бъдещето, което Ивана и Димо планираха за нас. Войната тепърва започваше.
Глава 6
Животът в следващите седмици се превърна в мъчителен театър. Александър играеше ролята на живота си. Връщаше се всяка вечер в апартамента, който делеше с Ивана, усмихваше се, говореше за работа, преструваше се, че всичко е наред. Всеки ден ми се обаждаше от банята или докато „разхождаше кучето на съседите“, за да ми докладва с шепот какво е научил. Гласът му беше напрегнат, изпълнен със смесица от отвращение и страх.
Разбрахме, че Ивана и Димо са в много по-близки отношения, отколкото предполагахме. Не бяха просто колеги. Бяха любовници и съучастници. Александър ги беше чул да говорят за „финалната фаза“. Планът им беше далеч по-мащабен от отмъщение за миналото. Те са използвали откраднатата информация от кабинета на Стефан, за да саботират търга му, но това е било само началото. Истинската им цел беше да придобият фирмата му.
Чрез заема, който Александър беше изтеглил, и други манипулации, те бяха създали фалшив дълг на негово име към една от фиктивните компании на Димо. Планът им е бил да използват този дълг, за да окажат натиск върху семейството ни, да ни принудят да продадем дяловете от архитектурното бюро на Стефан на безценица, за да „спасим“ сина си от фалит и съдебно преследване. Беше дяволски гениално и жестоко. Те не просто искаха да ни съсипят финансово, искаха да ни унищожат като семейство, използвайки сина ни като оръжие срещу нас самите.
Междувременно, Андрей работеше неуморно. Нае частен детектив, който започна да следи Ивана и Димо. Събирахме доказателства – банкови извлечения, записи на разговори, свидетелства от бивши служители на Димо, които е разорил по подобен начин. Картината ставаше все по-ясна и по-грозна. Димо беше хищник, който от години използваше млади и амбициозни хора като Ивана, за да постига целите си. А Ивана, водена от собствената си жажда за отмъщение и алчност, се беше превърнала в негово перфектно оръжие.
Най-много ме измъчваше въпросът за сестра ми. Какво точно се беше случило в онази нощ? Защо бащата на Ивана е бил там? Защо е взел медальона? Дали е бил просто крадец-опортюнист, или е имало нещо повече? Тази мистерия ме преследваше, не ми даваше мира.
Една вечер Александър се обади, по-разтревожен от всякога.
„Мамо, чух ги да говорят за теб“, прошепна той. „Димо каза, че „трябва да се погрижат за любопитната майка, преди да е станала проблем“. Говореха за някакъв инцидент… като този с леля. Страх ме е за теб.“
Кръвта ми замръзна. Заплахата вече не беше само финансова. Те бяха готови на всичко.
Андрей веднага задейства мерки за сигурност. Предупредихме полицията, макар че все още нямахме достатъчно солидни доказателства за директна заплаха. Чувствах се като затворник в собствения си дом. Всяка кола, която спираше на улицата, всеки непознат поглед ме караше да подскачам.
Тогава Лилия, ровейки се из стари правни архиви за един от университетските си проекти, се натъкна на нещо. Дело отпреди двадесет години. Ищец – бащата на Ивана, Петър. Ответник – годеникът на покойната ми сестра. Оказа се, че двамата са имали бизнес отношения. Годеникът на сестра ми е бил инвестирал в малка строителна фирма, собственост на бащата на Ивана. Фирмата е фалирала и той си е търсил парите обратно. Имало е заплахи, обвинения в измама. Всичко това се е случвало в седмиците преди катастрофата.
Парчетата от пъзела се наредиха с ужасяваща яснота.
Бащата на Ивана не е бил случаен свидетел. Той е имал мотив да бъде там. Може би е проследил сестра ми. Може би е искал да говори с нея, да я притисне заради годеника ѝ. Може би спорът им на пътя е довел до катастрофата. Може би той я е избутал от пътя. А след това, виждайки какво е направил, е взел медальона, за да изглежда като грабеж. И е избягал.
Това обясняваше всичко. Отмъщението на Ивана не беше само срещу Димо. Беше и срещу нас. В нейния изкривен ум, нашето семейство, чрез годеника на сестра ми, е било виновно за провала и последвалата смърт на баща ѝ. Димо е бил просто средството, партньорът в разрухата.
С това последно разкритие, Андрей заяви, че имаме достатъчно. Не само за да се защитим, но и за да ги нападнем. Имахме доказателства за финансова измама, заговор, а сега и косвени доказателства, които хвърляха нова светлина върху една двадесетгодишна трагедия.
Време беше да свалим маските.
Глава 7
Финалният сблъсък не се състоя в някоя тъмна уличка или в лъскавия офис на Димо. Състоя се там, където започна всичко – в нашия дом. Подготвихме капан, режисиран от Андрей до последния детайл.
Александър се обади на Ивана и ѝ каза, че родителите му са готови да се предадат. Каза ѝ, че сме съкрушени от мисълта той да отиде в затвора за дългове и сме готови да подпишем документите за продажба на фирмата на Стефан. Уговори среща в нашата къща същата вечер, за да се „изгладят детайлите“. Настоя, че и Димо трябва да присъства, за да е сигурен, че всичко е законно. Алчността им надделя над предпазливостта. Те се съгласиха.
Цялата къща беше оборудвана със скрити камери и микрофони. Двама полицейски инспектори в цивилни дрехи, представени като „семейни адвокати“, седяха с нас в хола. Чакахме. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Стефан стискаше ръката ми, а лицето му беше пребледняло. Лилия седеше до мен, изправена и нащрек. Аз гледах към вратата, а сърцето ми биеше в гърлото.
Когато звънецът иззвъня, всички подскочихме. Александър отиде да отвори.
Ивана и Димо влязоха с триумфални усмивки. Те си мислеха, че са спечелили. Димо носеше кожено куфарче, без съмнение пълно с документите, които щяха да ни съсипят. Ивана ме погледна с ледена, победоносна усмивка.
„Радвам се, че най-накрая сте проявили разум, Маргарита“, каза тя.
„Седнете“, покани ги Андрей, посочвайки дивана срещу скритите камери.
Димо отвори куфарчето и извади папка. „Да приключваме с формалностите. Колкото по-бързо подпишете, толкова по-бързо синът ви ще се отърве от проблемите си.“
„Преди да подпишем каквото и да било“, започна Андрей с леден тон, „бихме искали да изясним няколко неща. Например, за един инвестиционен фонд, регистриран на Каймановите острови. Или за една открадната папка с тръжни документи.“
Усмивките на лицата на Ивана и Димо изчезнаха.
„Не разбирам за какво говорите“, каза Димо, но в гласа му се появи лека нервност.
„О, сигурен съм, че разбирате“, продължи Андрей. „Както и сигурно разбирате какво означава изнудване, заговор за извършване на измама в особено големи размери…“
Ивана скочи на крака. „Това е абсурдно! Нямате доказателства!“
„Напротив“, каза Лилия, като се наведе напред. „Имаме всичко. Имаме записи, имаме документи, имаме свидетели. Имаме дори показанията на Алекс, който съвестно събираше информация за вас през последните седмици.“
Погледът, който Ивана хвърли на Александър, беше изпълнен с чиста ненавист. Маската на любящата приятелка падна и разкри грозното лице на предателството.
„Ти…“, изсъска тя. „През цялото време си ме лъгал!“
„Не повече, отколкото ти лъга мен и семейството ми“, отвърна той с твърд глас.
Тогава аз се изправих. В ръката си държах снимка на сестра ми. Отидох до Ивана и я поставих на масата пред нея.
„Искам да поговорим за тази жена. И за една студена зимна нощ преди двадесет години. Искам да ми кажеш какво е правил баща ти на онзи път, Ивана. Искам да ми кажеш защо е взел медальона ѝ.“
Ивана се втренчи в снимката. За миг видях нещо да трепва в очите ѝ – не разкаяние, а по-скоро сянката на стара болка.
„Баща ми не е убиец!“, изкрещя тя. „Вашето семейство го съсипа! Онзи ваш роднина, годеникът на леля ти, го докара до просешка тояга! Баща ми отиде да говори с нея, да я моли за милост, да му даде още време. Тя му се изсмяла! Казала му, че неудачници като него не заслужават втори шанс! Те са се скарали, тя е потеглила с бясна скорост и е изгубила контрол! Това е истината!“
„А медальонът?“, попитах тихо.
„Взел го е, да! Взел го е, защото е бил ядосан! Искал е да вземе нещо от жената, която се е подиграла с нещастието му!“, извика тя, а сълзи на ярост се стичаха по лицето ѝ.
В този момент двамата „адвокати“ се изправиха и показаха полицейските си значки.
„Димо, Ивана, арестувани сте по обвинение в изнудване и измама. Всичко, което казахте, е записано и ще бъде използвано срещу вас в съда.“
Глава 8
Последвалите месеци бяха вихрушка от съдебни процедури, адвокатски срещи и медиен шум. Историята беше твърде сочна, за да бъде подмината – богат бизнесмен, неговата млада протеже, сложна схема за измама и една стара семейна трагедия. Наложи се да преживеем отново и отново болката от загубата на сестра ми, този път под светлината на прожекторите.
Делото беше дълго и изтощително. Адвокатите на Димо и Ивана направиха всичко възможно, за да ни дискредитират. Опитаха се да представят мен като истерична и отмъстителна жена, Стефан – като некадърен бизнесмен, а Александър – като наивен глупак. Но доказателствата, събрани от Андрей и полицията, бяха неопровержими. Записите, финансовите следи, показанията на Александър и на други жертви на Димо изградиха солидна стена, която не можаха да пробият.
В крайна сметка, справедливостта възтържествува. Димо получи ефективна присъда за финансови престъпления и изнудване. Ивана, заради сътрудничеството си в последния момент и по-малката си роля, получи условна присъда, но кариерата и репутацията ѝ бяха съсипани завинаги.
За нас обаче истинската битка се водеше извън съдебната зала. Трябваше да съберем парчетата от нашето разбито семейство. Най-трудно беше за Александър. Той се чувстваше виновен, засрамен и предаден. Беше се оттеглил в черупката си, избягваше разговорите, избягваше погледите ни. Вината, че е допуснал този звяр в живота ни, че е бил сляп за манипулациите, го разяждаше отвътре.
Една вечер го намерих да седи сам в хола, в тъмното. Седнах до него, без да кажа нищо. Дълго време мълчахме.
„Съжалявам, мамо“, прошепна той накрая, а гласът му се пречупи. „За всичко. Че не те послушах. Че ти крещях. Че я защитавах.“
„Ти не си виновен, Алекс“, казах аз, слагайки ръка на рамото му. „Ти беше влюбен. А любовта понякога ни прави слепи. Тя се възползва от най-доброто в теб – твоята доверчивост, твоята амбиция, твоето желание да обичаш и да бъдеш обичан.“
„Но аз трябваше да видя. Трябваше да знам.“
„Понякога не виждаме това, което е точно пред очите ни, защото не искаме да го видим. Защото истината е твърде болезнена. Важното е, че когато я видя, ти постъпи правилно. Ти беше смел. Ти ни спаси.“
Този разговор беше началото. Бавно, стъпка по стъпка, Александър започна да се възстановява. Напусна работа, прекъсна всякакви връзки със стария си живот и започна отначало. Записа се на курсове, намери си нова, по-скромна работа, която обаче му носеше удовлетворение, а не стрес.
Връзката между мен и Стефан също трябваше да се лекува. Моята мнителност, неговият първоначален скептицизъм – всичко това беше оставило малки, но дълбоки рани. Трябваше отново да се научим да си вярваме, да се вслушваме един в друг. Прекарахме повече време заедно, говорехме за страховете и съмненията си, за болката, която бяхме изпитали. Кризата, която почти ни унищожи, в крайна сметка ни направи по-силни, по-сплотени.
Лилия беше нашата скала през цялото това време. Нейната проницателност, нейната сила и непоколебима вяра в мен бяха котвата, която ни държеше на повърхността. Тя завърши университета с отличие и започна работа в кантората на Андрей, решена да се бори за хора, изправени пред несправедливост.
Един ден, докато разчиствах стари вещи на тавана, намерих кутия със снимки на сестра ми. Седнах на прашния под и започнах да ги разглеждам. Усмихнати очи, безгрижен смях, живот, прекъснат твърде рано. Вече знаех истината за онази нощ, или поне една нейна версия. Не беше красиво, не беше героично. Беше грозна история за дългове, отчаяние и гняв. Но вече нямаше мистерия, нямаше въпросителни, които да ме измъчват.
Взех една от снимките – любимата ми, на която тя се смееше безгрижно на плажа – и я сложих в рамка на нощното си шкафче.
Ивана никога повече не се опита да се свърже с нас. Понякога се питах какво ли е станало с нея. Дали някога е осъзнала напълно разрухата, която е причинила? Дали е намерила покой? Не знаех и не исках да знам. Нейната глава в нашата книга беше затворена.
Животът ни продължи. Белезите останаха. Те бяха там, за да ни напомнят колко крехко може да бъде щастието и колко лесно може да бъде разрушено доверието. Но те ни напомняха и за друго – за силата на семейството, за важността да се бориш за истината и за способността на човешкия дух да се лекува и да продължи напред, дори след най-страшните бури. Научихме по трудния начин, че понякога най-големите заплахи не идват от непознати, а се промъкват в дома ти с учтива усмивка и празни обещания.