Запознах се с един мъж чрез приложение за запознанства. Клиширан старт, знам. Но в моя свят, изпълнен с искови молби, срокове по договори и смазващата тежест на студентския ми кредит, съчетан с прясната вноска по ипотеката, приложенията бяха единственият възможен остров на спонтанност. Казваше се Николай.
Профилът му беше излъскан. Снимки от планински върхове, скъпи ресторанти, които само загатваха за лукс, без да крещят за него. Описанието му беше интелигентно, с точното количество самоирония. Писахме си дни наред. Не, седмици. Разговорите течаха като топъл мед – лесно, сладко, пристрастяващо. Говорихме за книги, за пропилени амбиции, за абсурда на корпоративния живот. Аз, младши юрист в голяма кантора, намирах бягство в неговите остроумни анализи. Той, успешен бизнесмен с неясно дефинирана сфера – „внос и износ на специфични компоненти“ – изглеждаше заинтригуван от моята структурирана рутина.
Усещах се като тийнейджърка. Проверявах телефона си с надежда. Когато най-сетне предложи да се видим, сърцето ми подскочи.
Избрах малък, елегантен ресторант. Тихо, с меко осветление. Исках да мога да го чувам. Исках да видя дали очите му наистина се усмихват, както на снимките.
Пристигнах точно навреме. Ръцете ми леко трепереха, докато оправях копринената си блуза – единствената наистина скъпа дреха, която притежавах, купена с чувство за вина след първия голям хонорар.
Той влезе пет минути по-късно. Беше по-впечатляващ на живо. Висок, с онази вродена увереност, която парите дават. Косата му беше перфектно подстригана, часовникът на китката му проблясваше дискретно, но категорично.
Усмихна ми се. Очите му наистина грееха.
И тогава той се приближи.
Първо беше просто полъх. Нещо остро, химическо. Помислих си, че е от улицата, може би от почистващите препарати в ресторанта. Но той застана пред масата, наведе се леко да се представи официално, и вълната ме удари с пълна сила.
Беше ужасно.
Не беше просто лоша телесна миризма. Не беше пот. Беше нещо сложно и дълбоко отблъскващо. Смес от тежък, сладникав парфюм, вероятно опитващ се да прикрие нещо друго. А това другото беше кошмарно – миришеше на… на сяра? На изгоряла пластмаса? На стар метал и нещо влажно, нещо гниещо. Беше толкова силно, че инстинктивно се дръпнах назад.
„Ана? Приятно ми е най-сетне да се срещнем.“ Гласът му беше плътен и топъл, точно както си го представях.
Той седна. Миризмата се разнесе около него като невидим, отровен облак.
Опитах се да се съсредоточа. Да дишам през устата. Но беше невъзможно. Сякаш ароматът се вкопчваше в лигавицата на носа ми, изгаряше ме. Той говореше, вероятно казваше нещо очарователно, но аз чувах само бръмчене. Цялото ми същество беше в режим „бягай“.
„Добре ли си?“ – попита той, забелязвайки вцепенението ми. – „Изглеждаш малко бледа.“
„Да, да. Просто… дълъг ден в офиса.“ – излъгах аз.
Сервитьорът дойде. Поръчахме. Опитах се да ям, но всяка хапка имаше вкус на пепел, пропита с неговия аромат. Той ядеше с апетит, разказваше забавен анекдот за сделка в чужбина. Беше харизматичен. Беше всичко, което търсех.
И миришеше като индустриална катастрофа.
Не можех да разбера. Беше ли от парфюма? Ако да, това беше най-погрешният избор в историята на парфюмерията. Беше ли от шампоана му? От дома му?
Издържах точно час и петнайсет минути. Чувствах се физически зле. Главата ме болеше, стомахът ми се бунтуваше.
„Николай, съжалявам, но трябва да тръгвам. Не се чувствам добре.“ – прекъснах го аз, докато той обясняваше за плановете си да разшири бизнеса.
Той изглеждаше искрено разочарован. „О, не. Да не би да е от храната?“
„Не, не. Просто мигрена. Понякога ме връхлита така.“
Той плати сметката, настоявайки. Излязохме навън, в хладния нощен въздух. Поех си дъх с благодарност. Беше чисто.
Той ме изпрати до колата ми. Имаше неловка пауза. Знаех, че очаква целувка или поне уговорка за следваща среща.
Аз просто не можех. Не можех да си представя да доближа лицето си до неговото.
И тогава, в разрез с всякакви социални норми, в разрез с възпитанието ми, аз просто го казах. Импулсът беше по-силен от мен.
„Николай, трябва да те попитам нещо и моля те, не се обиждай.“
Той повдигна вежда, усмивката му леко се стопи. „Да?“
„Каква е тази миризма?“
Тишина. Той ме гледаше втренчено. За секунда си помислих, че ще се обърне и ще си тръгне. Лицето му стана непроницаемо.
„Миризма ли?“ – попита той, а гласът му беше станал студен.
„Да. Много е… силна. Не мога да определя дали е парфюм или… нещо друго. Беше ми трудно да дишам вътре.“ Признанието прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.
Той се вторачи в мен още миг. После се засмя. Беше къс, отсечен смях, който не стигна до очите му.
Той каза: „Това е „Опус“. Много е скъп. Явно не е за всеки нос.“
И с това се обърна, качи се в лъскавия си черен седан, който не бях забелязала досега, и потегли, оставяйки ме сама на тротоара, по-объркана от всякога. Не беше само арогантността в отговора му. Беше лъжата.
Защото това, което бях помирисала, не беше просто парфюм.
Глава 2
Прекарах следващите два дни в опити да изтръгна миризмата от паметта си. И от блузата си. Наложи се да я дам на химическо чистене два пъти.
Най-добрата ми приятелка, Десислава, или просто Деси, беше далеч по-прагматична. Срещнахме се за обедната почивка в едно бистро близо до кантората.
„Значи миришел?“ – тя отхапа голяма хапка от сандвича си. Деси беше счетоводител и гледаше на света през балансирани сметки. – „Може да е медицински проблем. Или просто има ужасен вкус. Богатите хора понякога са странни.“
„Не, Деси, не разбираш. Не беше просто „лош вкус“. Беше… гнило. Като химикали, които се опитват да покрият миризма на… смърт. Звучи прекалено, знам, но…“
„Ана, ти гледаш твърде много криминални сериали.“ – каза тя, но с по-мек тон. – „Той е бизнесмен. Може би работи с някакви химикали. Ти каза „специфични компоненти“. Може би внася торове, знам ли.“
„И ги носи по дрехите си на първа среща? А отговорът му? „Явно не е за всеки нос.“ Беше толкова… надменно.“
„Добре, значи е арогантен задник, който мирише.“ – заключи Деси. – „Проблемът е решен. Блокираш го и продължаваш напред. И без това едва смогваш с вноската по кредита за апартамента. Нямаш време за богаташи със странни миризми.“
Тя беше права за кредита. Апартаментът беше малък, в стара сграда, но беше мой. И всеки месец банката ми напомняше колко точно мой е. Между ипотеката и остатъка от студентския ми заем, бюджетът ми беше изчислен до стотинка. Младши юрист не означаваше богат юрист, особено в тази кантора, където старшите партньори прибираха по-голямата част от печалбата.
Опитах се да я послушам. Прибрах се, зарових се в един сложен казус за корпоративно преструктуриране и се опитах да забравя Николай.
Но не можех.
Не беше заради парите му, макар да не можех да отрека, че блясъкът привличаше. Беше заради лъжата. Защо ще лъже толang=“bg“ толкова очевидно? И заради контраста. Мъжът от съобщенията беше топъл, проницателен, забавен. Мъжът от ресторанта беше ходеща енигма, обвита в токсичен облак.
На третата вечер телефонът ми изсветя. Беше той.
„Ана. Държах се като идиот. Реакцията ти ме свари неподготвен. Ароматът е… сложен. Но бях груб. Моля те, позволи ми да се реванширам. Втора среща. Обещавам да дойда напълно „неутрален“. Каквото и да означава това. Моля те?“
Взирах се в съобщението. „Неутрален“.
„Деси ще ме убие.“ – промърморих на глас.
Но пръстите ми вече пишеха: „Само ако вечерята е на открито.“
Той отговори веднага: „На покрива на онази нова сграда до парка? Уредил съм достъп. Само ние и звездите. Утре в осем?“
Как, по дяволите, беше „уредил достъп“ до покрива на сграда, която дори още не беше официално открита?
„Добре.“ – отговорих, преди разумът да надделее.
Глава 3
Покривът беше нереален. Гледката към нощния град спираше дъха. Имаше малка маса, две бутилки скъпо вино и леки предястия. Имаше дори тънки одеяла, преметнати през столовете, в случай че стане хладно. Беше безупречно.
Николай стоеше до парапета. Беше облечен небрежно, но скъпо – ленена риза и панталон. Когато се обърна, аз инстинктивно вдишах предпазливо.
Нищо.
Абсолютно нищо. Миришеше просто на чисти дрехи, на свеж въздух.
„По-добре ли е?“ – попита той с лека, обезоръжаваща усмивка.
„Много по-добре.“ – признах си, отпускайки се.
Този път вечерта беше магия. Сякаш мъжът от съобщенията се беше материализирал. Говорихме с часове. Той беше завладяващ. Разказваше за пътуванията си, но не за да се хвали, а за да сподели впечатления. Слушаше с истински интерес, докато му разказвах за стреса в работата, за абсурдните изисквания на адвокат Петров, моя пряк началник, и за постоянната битка да докажа себе си.
„Ти си твърде умна, за да си просто нечий младши сътрудник, Ана.“ – каза той в един момент, а погледът му беше интензивен. – „Виждам как анализираш всичко. Дори мен.“
„Особено теб.“ – признах си.
„Питай.“ – каза той. – „Знам, че искаш.“
„Парфюмът. „Опус“. Потърсих го. Не съществува.“
Той се засмя, този път истински. „Разбира се, че не. Това беше глупава, паническа лъжа. Истината е… малко по-неудобна.“
Той си пое дъх. „Имам кожна алергия. Рядка форма. Понякога, когато съм под стрес, се възпалява. Използвам медицински мехлем, който… е, мирише ужасно. А аз бях под голям стрес преди срещата ни. Опитах се да го прикрия с някакъв тежък одеколон, който очевидно само влоши нещата.“
Звучеше… правдоподобно. Дори трогателно. Обясняваше отбранителната му реакция.
„Това е.“ – казах тихо. – „Съжалявам, че бях толкова директна.“
„Не, аз съжалявам, че миришех като сметище.“ – каза той.
Приближи се. Въздухът между нас беше зареден. Градът пулсираше долу, но ние бяхме в свой собствен балон.
„Сега по-добре ли мириша?“ – прошепна той.
„Да.“
Той ме целуна. Беше бавно, дълбоко и уверено. Всичките ми съмнения се изпариха. Чувствах се замаяна, не само от виното.
Той ме прегърна. Притиснах лице към ризата му. Беше топло и успокояващо.
И тогава, съвсем леко, почти незабележимо, под миризмата на чист памук и нощния вятър, аз го усетих отново.
Не беше одеколон. Не беше и мехлем.
Беше онзи друг, базов мирис. Метален. Лек дъх на сяра.
Той беше на кожата му.
Глава 4
Започнахме да се виждаме. Интензивно.
Николай беше като вихрушка. В един момент ме водеше на откриване на галерия, пълна с претенциозни хора, а в следващия карахме до някакво забутано езеро извън града посред нощ, само за да гледаме звездите. Той беше щедър. Оставяше бакшиши, които караха сервитьорите да ахкат. Изпращаше ми цветя в офиса, които караха колежките ми да ми завиждат.
Опитвах се да игнорирам миризмата. Тя идваше и си отиваше. Понякога беше силна, увита в скъпи аромати. Понякога беше просто онзи слаб, метален дъх, който усещах само когато бяхме съвсем близо. Научих се да не питам. Той беше обяснил – алергия, стрес, мехлем. Аз избрах да му вярвам.
Всичко беше твърде хубаво.
Докато един ден брат ми, Димитър, не ми се обади.
Димитър беше моята слабост. По-голям от мен, вечно пълен с грандиозни планове, които неизменно се проваляха. Беше добър човек, но ужасен с парите. След развода си, той беше поел по спирала надолу.
„Ани, имам нужда от помощ.“ – гласът му беше дрезгав, уплашен.
Сърцето ми се сви. „Какво има, Митко? Пак ли заемът?“
„Не е само банката. Взех пари. От… други хора.“
„Какви хора, Митко?“
„Не знам, Ани! Бързи кредити, но не точно. Срещнах един човек… той ми даде парите веднага. Но лихвата… тя расте всеки ден. Не мога да смогна. Днес сутринта двама мъже дойдоха в апартамента ми. Казаха, че имам срок до края на седмицата.“
„Колко?“
Той промълви сумата. Беше огромна. Беше повече от годишната ми заплата.
„Митко, аз нямам тези пари! Знаеш за ипотеката…“
„Знам, знам! Но те заплашиха Ивайла!“
Ивайла. Дъщеря му. Моята племенница. Тя беше първа година студентка в университета, гордостта на мизерното ни семейство. Учеше право, искаше да стане като мен.
„Какво са казали за Ивайла?“ – гласът ми стана леден.
„Че знаят къде учи. Че е хубаво момиче. Че лесно може да се „подхлъзне“… Ани, те са животни!“
Затворих телефона, ръцете ми трепереха. Бях в капан. Не можех да изтегля повече кредити.
Същата вечер бях с Николай. Той усети напрежението ми.
„Какво има, Ана? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.“
Разказах му. Не за Ивайла, а само за Димитър. За дълга. За лихварите.
Николай слушаше внимателно. Лицето му беше сериозно.
„Това е лошо, Ана. Тези хора не се шегуват. Имаш ли име?“
„Не. Той просто каза „един човек“.“
„Колко му трябва?“
Казах му сумата. Той дори не трепна.
„Ще ти ги дам.“ – каза той простичко.
„Какво? Не! Николай, не мога да приема…“
„Не ги приемаш. Давам ти ги назаем. Без лихва. Когато можеш, както можеш. Брат ти е в опасност, а това тежи на теб. Аз не мога да бъда щастлив, ако ти не си.“
Той извади телефона си и направи превод. Просто така. Сума, която за мен беше планина, за него беше прашинка.
Разплаках се. От облекчение, от срам, от благодарност. Той ме прегърна.
„Всичко е наред.“ – прошепна той в косата ми.
И докато ме държеше, миризмата се върна. Силна. Химическа, остра, сякаш се излъчваше от порите му, подхранвана от адреналина на ситуацията. Миризмата на сяра и метал, леко прикрита от сандалово дърво.
Но този път, вместо да ме отблъсне, тя ме накара да се вкопча в него по-силно.
Беше миризмата на сигурност. Миризмата на човека, който току-що беше спасил семейството ми.
Глава 5
Парите на Николай купиха спокойствие. Димитър плати дълга си. Мъжете изчезнаха. Ивайла продължи да ходи на лекции, без да подозира за опасността, която я беше дебнала.
Аз, от своя страна, бях обвързана с Николай по начин, който надхвърляше романтиката. Бях му длъжница.
Той никога не го спомена. Напротив, стана още по-внимателен. Но динамиката се беше променила. Аз вече не бях просто младши юрист, излизащ с богат бизнесмен. Аз бях проект. Бях инвестиция.
Той започна да ме въвежда в своя свят. Вечери с други бизнесмени, всичките гладки, облечени в скъпи костюми, с часовници, струващи колкото апартамента ми. Говореха за сделки, за логистика, за контейнери и митници.
Тогава се запознах с Мартин.
Мартин беше съдружникът на Николай. Ако Николай беше харизмата и лицето на бизнеса, Мартин беше сянката. Беше нисък, набит мъж, с очи, които сякаш пробиваха дупки в теб. Не говореше много, но когато го правеше, всички слушаха.
Срещнахме го в един от складовете им в покрайнините на града. Николай искаше да ми покаже „сърцето на операцията“. Мястото беше огромно, стерилно.
„Внасяме специализирани катализатори за рафинерии.“ – обясни Николай. – „Много деликатна стока. Оттам идва и… понякога.“
Той не довърши, но аз разбрах. Посочи към едни големи, херметически затворени варели в ъгъла. Миризмата.
„Мартин е мозъкът зад химията.“ – добави Николай, потупвайки съдружника си по рамото.
Мартин не се усмихна. Той просто ме огледа, от главата до петите.
„Тя е юрист.“ – каза Мартин. Гласът му беше сух като шкурка. – „Защо е тук?“
„Тя е с мен, Мартин. Отпуска.“ – каза Николай, но в гласа му се прокрадна нотка на напрежение.
„Не обичам адвокати в склада.“ – каза Мартин, без да откъсва очи от мен. – „Задават въпроси. Ровят се.“
„Аз не ровя.“ – казах, опитвайки се да звуча уверено. – „Освен ако не ми се плаща за това.“
Мартин се втренчи в мен за още един дълъг момент. После почти се усмихна. Беше грозна гледка.
„Парите на Николай те купиха, нали? Дългът на брат ти.“
Стомахът ми се преобърна. Как знаеше?
Николай се намеси рязко. „Мартин. Достатъчно. Хайде, Ана, да те водя на вечеря.“
Докато излизахме, усетих погледа на Мартин в гърба си.
Миризмата в склада беше непоносима. Беше същата миризма от първата ни среща, но хиляди пъти по-силна. Сяра, изгоряло, метал. Беше миризмата на парите им.
„Откъде знае за брат ми?“ – попитах Николай в колата, опитвайки се да не треперя.
Николай въздъхна. „Мартин знае всичко. Той… осигурява нещата. Проверил те е, преди да ти дам парите. Трябваше да е сигурен, че си „надеждна“.“
„Проверил ме е?“
„Това е просто бизнес, Ана. Предпазни мерки. Не го мисли.“
Но аз го мислех. Мислех за студените очи на Мартин. Мислех за варелите в склада. Мислех за „специфичните компоненти“.
И си мислех за „алергията“ на Николай. Лъжа. Всичко беше лъжа.
Глава 6
Работата ми в кантората ставаше все по-интензивна. Старшият партньор, адвокат Петров, беше взискателен мъж от старата школа, който вярваше, че сънят е за слабите. Той ме затрупа с нов, голям казус.
„Това е нещо голямо, Ана.“ – каза ми той, хвърляйки дебела папка на бюрото ми. – „Екологично дело. Група местни жители съдят една компания за недвижими имоти. Твърдят, че земята, върху която строят нов луксозен комплекс, е замърсена. И че компанията-изпълнител е знаела.“
„Замърсена с какво?“
„Тежки метали, химически отпадъци. Обичайните заподозрени. Но ищецът твърди, че има нещо повече. Нещо, което причинява респираторни проблеми на хората в околността. Описват го като…“ – той се намръщи, прелиствайки документите – „…„постоянна миризма на сяра и изгоряла гума“.“
Кръвта замръзна във вените ми.
„Как се казва компанията-изпълнител?“ – попитах, а гласът ми беше едва чут.
„„Еко-Инвест Строй“. Малка фирма, вероятно просто параван. Истинските пари идват от другаде. Разрови се. Искам да знам кой стои зад тях.“
Прекарах следващите четиридесет и осем часа в трескаво ровене. Спах на бюрото си. Пренебрегвах съобщенията на Николай.
„Еко-Инвест Строй“ беше куха фирма. Регистрирана на името на възрастен мъж, който очевидно беше просто бушон. Но проследих паричните потоци. Открих връзки към офшорни сметки, които водеха до друга, по-голяма холдингова компания.
Компания, наречена „МарНи Груп“.
Мартин. Николай.
Те не просто внасяха катализатори. Те заравяха отпадъци. Токсични, опасни отпадъци. А миризмата… миризмата беше отровата, която се просмукваше в дрехите им, в кожата им.
Николай не имаше алергия. Той самият беше ходещо замърсяване.
Не знаех какво да правя. Бях адвокат, положил клетва да спазва закона. Но бях и жена, чието семейство беше спасено от парите, дошли от същото това престъпление. Бях в конфликт на интереси, който беше толкова дълбок, че можеше да погълне цялата ми кариера.
Трябваше да говоря с Николай. Трябваше да чуя неговата версия.
Отидох до апартамента му същата вечер. Беше луксозен мезонет с гледка към целия град. Влязох с кода, който ми беше дал.
„Николай?“ – извиках в тишината.
Нямаше го. Апартаментът беше празен. Но нещо ме накара да продължа. Тръгнах към офиса му, малка стая в дъното. Беше заключена. Това беше странно, той никога не я заключваше.
Тогава чух шум. Тихо проскърцване, идващо от спалнята.
Сърцето ми спря. Помислих си, че е Мартин.
Приближих се тихо. Вратата беше леко открехната.
Надникнах вътре.
Николай беше там. Но не беше сам.
Беше с жена. Руси коси се спускаха по голия ѝ гръб. Тя седеше в скута му, а те се целуваха страстно.
Не беше просто изневяра. Всичко в мен крещеше, че това е нещо повече.
Отстъпих назад, блъскайки малка ваза на шкафчето в коридора. Тя се строши на пода с оглушителен трясък.
Целувката спря.
„Кой е там?“ – извика Николай.
Вратата се отвори рязко. Той стоеше там, само по боксерки. Жената надничаше зад него.
Беше млада. Много млада. Едва ли имаше двадесет. Очите ѝ бяха широко отворени от страх.
Познах я.
Виждала бях снимката ѝ стотици пъти на скрийнсейвъра на брат ми.
Беше Ивайла. Моята племенница.
Глава 7
Времето спря. Трите фигури в коридора останаха замръзнали за цяла вечност. Ивайла, прикриваща голотата си с ризата на Николай. Николай, лицето му маска от шок и гняв. И аз, опитваща се да осмисля невъзможното.
„Ана…“ – започна Николай, пристъпвайки напред.
„Не.“ – Гласът ми беше дрезгав, непознат. – „Не смей.“
Погледнах към Ивайла. Тя трепереше, сълзи се стичаха по лицето ѝ.
„Лельо… аз…“
„Облечи се. И излизай.“ – заповядах аз.
Тя се шмугна обратно в спалнята. Николай ме гледаше, опитвайки се да възвърне самообладание.
„Ана, не е това, което изглежда.“
„Не е ли?“ – изкрещях аз, а гласът ми се прекърши. – „Ти спиш с племенницата ми! Със студентка! Дете!“
„Тя не е дете! Тя е на двадесет. И тя дойде при мен!“
„След като ти плати дълговете на баща ѝ! Ти си я…“ – не можех да го изрека. – „Ти си я примамил! С пари! С лукс!“
„Това не те засяга!“ – извика той.
„Засяга ме! Това е моето семейство! Ти използва парите си, мръсните си пари, за да…“
Ивайла излезе, облечена набързо, очите ѝ забити в пода.
„Лельо, моля те…“
„Махай се, Ивайла. Върви си у дома. Ще говорим по-късно.“
Тя избяга покрай мен, хлипайки. Чух как входната врата се затръшва.
Останахме сами. Аз и той. И миризмата. Сега беше задушаваща. Миризмата на предателство, на лъжи, на отрова.
„Ти си чудовище.“ – прошепнах аз.
„А ти си наивна.“ – изсъска той, а любезната фасада беше изчезнала. Сега виждах мъжа, когото Мартин виждаше. – „Мислиш ли, че светът се върти на морал? Той се върти на пари, Ана. Пари, които платиха дълга на брат ти. Пари, които плащат за луксозния живот на племенницата ти. И да, тя дойде при мен. Искаше още. Искаше да ѝ платя семестъра, искаше нова кола. Аз ѝ дадох това, което искаше.“
„А ти какво получи в замяна?“
„Компания. Оценяване.“ – той се усмихна подигравателно. – „Нещо, което ти, с твоите вечни въпроси и морални дилеми, спря да ми даваш.“
Тогава видях нещо друго. Нещо в очите му. Не беше просто похот. Беше… контрол.
„Мартин.“ – казах аз. – „Това е работа на Мартин, нали? Той те е накарал.“
Усмивката на Николай изчезна.
„Мартин няма нищо общо с личния ми живот.“
„Лъжеш! Той знаеше за дълга на Димитър. Той е открил Ивайла. Той те е накарал да я съблазниш. Защо? Като лост? За да ме държите под контрол? Заради делото „Еко-Инвест“?“
Лицето му пребледня.
„Ти не знаеш нищо за „Еко-Инвест“.“
„Знам достатъчно. Знам за „МарНи Груп“. Знам за отпадъците. Знам за миризмата, Николай! Миризмата не е от алергия. Миризмата е отрова! И ти я носиш по себе си, защото си затънал до уши в нея!“
Той ме удари. Не силно, но достатъчно, за да ме зашемети. Шамaр през лицето, който отекна в тихия апартамент.
„Млъквай.“ – процеди той, гласът му тих и смъртоносен. – „Ти си част от това. Ти взе парите. Ти си съучастник, Ана. От момента, в който осребри онзи чек за брат си, ти си точно толкова мръсна, колкото и аз. Ако аз падна, ти падаш с мен. И кантората ти. И семейството ти.“
Той се приближи, лицето му беше на сантиметри от моето. Миризмата ме заливаше, пареше в гърлото ми.
„Сега.“ – каза той по-меко, опитвайки се да смени тактиката. – „Можем да оправим това. Ти си умен адвокат. Можеш да ми помогнеш. Можеш да ни помогнеш да потулим това дело. Има достатъчно пари за всички. За теб, за брат ти, за Ивайла. Можеш да си платиш ипотеката утре. Помисли си.“
Той се опита да ме погали по бузата, която гореше от удара му.
Отблъснах ръката му.
„Стой далеч от мен.“
Обърнах се и избягах от апартамента. Тичах по стълбите, без да чакам асансьора. Излязох на улицата, задъхана, разтърсена.
Не плачех. Бях отвъд сълзите. Бях в режим на оцеляване.
Той беше прав за едно. Бях съучастник. Бях взела парите. Бях опетнена.
Глава 8
Не спах. Прибрах се, заключих вратата три пъти и седнах на пода в хола си, в апартамента, платен с ипотечен кредит. Светлините на града навън изглеждаха подигравателни.
Първият ми импулс беше да се обадя на Димитър и да му разкажа. Но какво щеше да постигна? Той беше импулсивен. Щеше да направи някоя глупост, да потърси Николай или Мартин. И щеше да пострада.
Вторият ми импулс беше да отида в полицията. Но с какво? С история за лоша миризма и фирма-параван? Те щяха да ме изсмеят. Делото „Еко-Инвест“ все още беше в начален етап. Нямах твърди доказателства, само връзки, които моят шеф, адвокат Петров, ми беше възложил да намеря.
А ако го направех, Николай щеше да изпълни заплахата си. Той щеше да покаже банковия превод. Щеше да каже, че съм го изнудвала. Щеше да ме унищожи.
Трябваше ми план. Трябваше ми помощ.
На сутринта, с подпухнали очи и оловен стомах, отидох в офиса. Извиках Деси.
„Спешно е. На пейката пред сградата. Сега.“
Тя дойде след пет минути, стиснала чаша кафе.
„Ана, изглеждаш ужасно. Какво е станало?“
Разказах ѝ всичко. За миризмата. За склада. За парите за Димитър. За „Еко-Инвест“. За Мартин.
И накрая, с треперещ глас, за Николай и Ивайла.
Деси слушаше, а лицето ѝ преминаваше от недоверие към ужас, и накрая – към леден гняв.
„Копеле.“ – каза тя, когато свърших. – „Той е мръсно, манипулативно копеле.“
„Знам. Но той ме държи, Деси. Парите… преводът. И Ивайла. Тя е толкова объркана. Той я манипулира.“
„Добре.“ – Деси превключи в режим „счетоводител“. – „Първо. Трябва да защитим Ивайла. Тя трябва да се махне. Можеш ли да я изпратиш някъде?“
„Нямам къде. А и тя е пълнолетна. Не мога да я принудя.“
„Тогава трябва да говориш с нея. Не като леля, а като адвокат. Трябва да ѝ обясниш в какво се е забъркала. Че това не е просто афера с богат мъж, а съучастие в изнудване.“
Кимнах, чувствайки се зле.
„Второ. Делото.“ – продължи Деси. – „Ти работиш по него. Имаш достъп до информация. Какво ти трябва, за да ги заковеш?“
„Доказателства. Истински. Химически анализи от онази земя. Свидетелски показания. И пряка връзка между „МарНи Груп“ и отпадъците. В момента всичко е косвено.“
„А Мартин?“
„Мартин е проблемът. Той е опасен. Николай е фасадата, но Мартин е двигателят. И той ме заплаши.“
„Добре.“ – Деси пое дълбоко дъх. – „Имаме нужда от вътрешен човек. Някой, който е бил там. Някой, който знае къде са заровени телата. Буквално.“
Погледнахме се. И двете си мислехме за едно и също.
„Стела.“
Това беше име, което бях чула само веднъж, прошепнато в разговор между Николай и Мартин в склада. Николай беше казал: „Стела няма да е доволна от новите проби.“ А Мартин беше отвърнал: „Стела да си гледа формулите и да не задава въпроси.“
„Стела. Която и да е тя, тя знае за химията.“ – казах аз.
„Трябва да я намериш. Преди те да разберат, че ровиш.“
Глава 9
Първата ми задача беше Ивайла. Причаках я пред университета. Когато ме видя, тя се опита да избяга, но аз я хванах за ръката.
„Трябва да говорим.“
Заведох я в едно кафене, далеч от любопитни очи. Тя седеше срещу мен, отказвайки да ме погледне.
„Ивайла, знам, че си объркана. И знам, че си уплашена.“
„Не съм уплашена! Аз го обичам!“ – избухна тя.
„Обичаш ли го? Или обичаш парите, които ти дава? Колата, която ти обеща? Платените такси?“
Тя се изчерви. „Той ме оценява! Той вярва в мен! За разлика от татко, който само се проваля…“
„Ивайла.“ – прекъснах я аз, гласът ми беше твърд. – „Този мъж е престъпник. Той трови земята. Той е причината хората да се разболяват.“
„Това са лъжи! Той се занимава с внос!“
„Той лъже. Теб, мен, всички. И те използва. Използва те, за да ме контролира. Знаеш ли, че той плати дълговете на баща ти? И сега ти си следващата вноска. Ти си залог.“
Тя ме погледна, очите ѝ пълни със съмнение. „Не… той не би…“
„Той би. А съдружникът му, Мартин, е човекът, на когото баща ти дължеше пари. Разбираш ли? Всичко е свързано. Те са те хванали в мрежата си.“
Разказах ѝ за склада, за миризмата, за делото „Еко-Инвест“. Видях как ужасът бавно измества ината от лицето ѝ.
„Какво… какво да правя?“ – прошепна тя.
„Стой далеч от него. Блокирай номера му. Не отговаряй. Ще кажа на баща ти, че си заминала на студентска бригада за няколко седмици. Имам приятелка с вила в планината. Ще отидеш там. Веднага. Аз ще те закарам.“
Тя се съпротивляваше, но страхът беше по-силен. Същата вечер, под прикритието на тъмнината, откарах племенницата си на стотици километри, далеч от града и далеч от влиянието на Николай. Чувствах се като престъпник, но знаех, че я спасявам.
Сега беше време за Стела.
Започнах да ровя в регистрите на „МарНи Груп“. Търсех служители. Повечето бяха фиктивни, но едно име се открояваше в платежните ведомости. Стела. Нямаше фамилия, само банкова сметка, към която всеки месец се превеждаше огромна сума.
Проследих сметката. Тя водеше до частна, много скъпа клиника извън града. Клиника за дългосрочни грижи и рехабилитация.
На следващия ден си взех отпуск. Отидох в клиниката, представяйки се за адвокат, уреждащ завещанието на далечен роднина. Описанието на Стела беше оскъдно.
„Пациентката в стая 204 ли?“ – каза сестрата на рецепцията. – „Тя не приема посетители. Никога. Инструкции от настойника ѝ.“
„Кой е настойникът ѝ?“
„Господин Мартин.“
Лед се спусна по гръбнака ми.
„Разбирам. Но това е спешно. Става въпрос за наследство. Трябва само да потвърдя самоличността ѝ.“
Сестрата се поколеба. Аз ѝ подадох визитката си от кантората. Името на адвокат Петров имаше тежест.
„Добре. Но само за пет минути. И бъдете тиха. Тя е… деликатна.“
Тя ме преведе по стерилен коридор. Миришеше на антисептик и болнична храна. Спряхме пред врата 204. Сестрата почука леко и влезе, оставяйки вратата открехната.
Надникнах вътре.
Стаята беше луксозна, но приличаше на затвор. На леглото, подпряна на възглавници, лежеше жена. Не беше стара, може би към четиридесетте, но изглеждаше съсипана. Косата ѝ беше рядка, кожата ѝ – пепелява. Но очите ѝ… очите ѝ бяха живи. И пълни с интелигентност.
Тя ме погледна.
„Коя сте вие?“ – гласът ѝ беше слаб, но ясен.
„Казвам се Ана. Аз съм адвокат.“
Сестрата излезе. Влязох вътре и затворих вратата.
„Мартин ли ви праща?“
„Не. Аз съм срещу Мартин. И срещу Николай.“
Очите на Стела се разшириха. Тя се опита да седне, но тялото ѝ не я слушаше.
„Какво…“
„Знам за „МарНи Груп“. Знам за отпадъците. Знам за миризмата.“
Стела затвори очи. Сълза се търкулна по бузата ѝ.
„Миризмата…“ – прошепна тя. – „Това бях аз. Моя грешка.“
„Какво искате да кажете?“
„Аз съм химик. Аз създадох формулата. Не за отпадъци… а за неутрализиране. Николай и аз… ние бяхме партньори. Преди Мартин. Имахме малка фирма за екологични решения. Аз разработих реагент, който може да неутрализира най-токсичните промишлени отпадъци. Но процесът… той имаше страничен ефект. Тази миризма. Сяра и метали. Беше интензивна, но се разсейваше.“
Тя пое дъх, изтощена от усилието.
„Тогава дойде Мартин. Той видя потенциал. Не да почистваме, а да крием. Да използваме моя реагент, за да маскираме отпадъците, да ги направим неоткриваеми за стандартните тестове, и да ги заравяме. Аз отказах. Казах, че ще отида в полицията.“
Тя погледна към неподвижните си крака.
„На следващия ден лабораторията ми избухна. Официалната версия – инцидент. Но аз знам. Мартин го е устроил. Николай е позволил. Те ме доведоха тук. Казаха на всички, че съм нестабилна. Мартин стана мой „настойник“. Държат ме жива, защото само аз знам пълната формула. Принуждават ме да я модифицирам, за да работи с нови видове отпадъци. Те ми носят проби…“
Тя потръпна. „Те ми носят проби в дрехите си. Николай. Той идва тук, ухаещ на скъп парфюм, който се опитва да прикрие смъртта, която носи по себе си. А аз трябва да му казвам как да я направи по-ефективна.“
„Боже мой.“ – прошепнах аз.
„Той е чудовище. И двамата са. Но Николай е по-лош. Защото той знае какво е добро, но избира злото. От алчност.“
„Стела, трябва да ми помогнете. Имам нужда от доказателство. Делото „Еко-Инвест“…“
„Те знаят за него.“ – каза тя. – „Затова Николай беше толкова стресиран. Затова миризмата му беше толкова силна онази вечер. Той е бил в склада, смесвайки нова партида.“
„Какво мога да направя?“
„Има тетрадка.“ – прошепна Стела. – „Моите оригинални бележки. Всичко е там. Формулата. Доказателството, че тя само маскира, не неутрализира. Че с времето става дори по-токсична. Скрих я. Преди инцидента. В стария ни офис. Преди Мартин да го „реновира“.“
„Къде?“
„Под третата дъска на пода, под бюрото ми. В сейфа в стената зад картината. Кодът е датата, на която основахме фирмата. 0808.“
„А Николай? Ивайла…“
„Той винаги е имал слабост към млади момичета. Това е неговият модел. Намира ги уязвими, впечатлява ги, използва ги и ги изхвърля. Племенницата ви не е първата. И няма да е последната, освен ако не го спрете.“
Вратата изскърца. Сестрата надничаше вътре.
„Времето ви изтече, госпожо.“
Кимнах. Стиснах ръката на Стела. Беше студена като лед.
„Ще ви измъкна оттук.“ – обещах аз.
„Не се тревожете за мен.“ – каза тя. – „Спрете тях. Спрете миризмата.“
Глава 10
Излязох от клиниката, а главата ми пулсираше. Имах план. Но беше безумно рискован.
Старият офис на Стела и Николай сега беше изоставен. Намираше се в порутена индустриална сграда, която чакаше да бъде съборена. „МарНи Груп“ отдавна се беше преместила в лъскавите си нови офиси.
Трябваше да вляза вътре.
Обадих се на Деси. „Имам нужда от теб. И от лост.“
„Шегуваш ли се?“
„Не. Имам и код за сейф. 0808.“
Срещнахме се пред сградата късно през нощта. Мястото беше призрачно. Оградата беше паднала.
„Ана, това е лудост. Това е влизане с взлом.“ – прошепна Деси, стискайки лоста.
„Това е правосъдие.“ – отвърнах аз.
Влязохме през един счупен прозорец. Вътре миришеше на мухъл и стари спомени. Намерихме стаята, която Стела беше описала. Картината – абстрактно, грозно петно – все още беше на стената.
Зад нея имаше малък сейф.
„0808.“ – прошепнах.
Деси завъртя комбинацията. Чу се щракване.
Вътре имаше само една тетрадка. Черна, с твърди корици.
Отворих я. Беше пълна с химически формули, диаграми и бележки. На последната страница, с треперещ почерк, беше написано: „Той е отрова. Мартин го направи отрова. Спрете го.“
Това беше. Това беше всичко.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Николай. Не бях чувала гласа му, откакто избягах от апартамента му.
Вдигнах.
„Ана. Къде е Ивайла?“ – гласът му беше ледено спокоен.
„На сигурно място.“
„Мартин не е доволен. Той смята, че тя е слабо звено. А сега и ти си изчезнала. Той мисли, че трябва да се „погрижи“ и за двете ви.“
„Какво искаш, Николай?“
„Искам да се срещнем. Само ти и аз. Да поговорим. Да се разберем. Донеси всичко, което си намерила. Знам, че ровиш. Знам за делото. Донеси го и ще се погрижа Мартин да остави теб и семейството ти на мира. Ще ви дам пари. Достатъчно, за да започнете нов живот някъде далеч.“
„Къде?“
„В склада. Там, където се видяхме с Мартин. Утре по обяд. Ела сама.“
Той затвори.
„Това е капан.“ – каза Деси, лицето ѝ беше бяло.
„Знам.“ – казах аз, притискайки тетрадката до гърдите си. – „Това е единственият ни шанс.“
Глава 11
Прекарах нощта в кантората. Не ровех повече в делото „Еко-Инвест“. Пишех.
Написах подробно, клетвено изявление. Всичко. От първата среща и миризмата, до парите за Димитър, манипулацията на Ивайла, склада, делото и ужасяващата история на Стела. Описах тетрадката и какво съдържа тя.
Направих десетки копия.
На сутринта отидох при адвокат Петров.
„Господин Петров, трябва да ми отделите един час. Без въпроси.“
Той ме погледна строго над очилата си. Виждаше изтощението ми.
„Добре, Ана. Говори.“
Дадох му едно копие. Докато четеше, лицето му се вкамени. Когато стигна до частта за парите, които бях взела, той вдигна поглед.
„Това е край на кариерата ти, знаеш го, нали?“
„Знам. Но е по-голямо от моята кариера. Те тровят хора. Те са съсипали живота на Стела. И са вкарали семейството ми в капан.“
„Ти си в конфликт на интереси. Трябва да те отстраня от делото веднага.“
„Знам. Затова съм тук. Но преди да го направите, имам молба.“
Дадох му втори плик. В него имаше копие от тетрадката на Стела.
„Това е вашето оръжие. Но не можете да го използвате, докато не получите сигнал от мен. Днес по обяд отивам на среща с Николай и Мартин. В склада им.“
Петров скочи. „Ти си луда! Това е самоубийство! Те ще те убият!“
„Нямам избор. Те заплашват семейството ми. Нося оригиналната тетрадка. Това искат те. Ще се опитам да изтъргувам безопасността на семейството си срещу мълчанието ми.“
„Те няма да ти позволят да си тръгнеш жива.“
„Точно затова.“ – Подадох му трети плик, адресиран до главен прокурор, когото знаех, че Петров познава лично. – „Ако не получите съобщение от мен до 13:00 часа, изпратете това. И се обадете на полицията. Изпратете ги в склада. Това е адресът.“
Дадох му и ключ. „Това е от банкова касета. Вътре има още едно копие от всичко. И инструкции за Десислава. В случай, че…“
Петров ме гледаше, лицето му беше смесица от гняв и… уважение.
„Ти си по-смела, отколкото си мислех, Ана. И по-глупава. Ще се погрижа за това. А сега върви. И се постарай да ми изпратиш това съобщение.“
Глава 12
Складът беше тих по обяд. Слънцето се процеждаше през мръсните прозорци, осветявайки редиците от варели.
Миризмата беше потискаща. Беше навсякъде. Миризмата на пари, на корупция, на бавна смърт.
Николай стоеше в центъра. Изглеждаше уморен.
„Дойде.“ – каза той.
„Къде е Мартин?“
„Той ще дойде. Искаше първо аз да поговоря с теб. Ана, нещата излязоха извън контрол. Не съм искал да става така.“
„Не си искал? Не си искал да тровиш земята? Не си искал да съсипеш Стела? Не си искал да спиш с племенницата ми?“
„Ивайла беше грешка! Мартин ме притисна! Той каза, че трябва да те държа изкъсо заради делото!“
„Спри да се криеш зад него, Николай! Ти си също толкова виновен. Къде е тетрадката?“
Той протегна ръка. „Първо тетрадката. После ще говорим за условията.“
„Не.“ – казах аз, стискайки чантата си. – „Първо условията. Искам писмена гаранция, че ти и Мартин ще оставите семейството ми на мира. Димитър, Ивайла. Искам да прекратиш настойничеството над Стела.“
Николай се засмя. Беше онзи същият, студен смях от първата ни среща.
„Ти наистина си наивна. Мислиш, че си в позиция да искаш нещо? Ти си тук, сама, в нашия склад. Ти си проблемът, Ана.“
„Аз съм проблемът, който държи ключа от килията ти.“
„Грешиш.“
От сенките зад варелите излезе Мартин. Той не държеше оръжие. Държеше телефон.
„Твоята приятелка Десислава.“ – каза Мартин, а гласът му беше равен. – „Току-що имаше малък инцидент с колата си. В момента е в болница. Нищо сериозно… засега.“
Сърцето ми спря.
„Виждаш ли, Ана“ – продължи Мартин, приближавайки се. Миризмата, идваща от него, беше толкова силна, че ме накара да се задавя. – „Ти си адвокат. Ти мислиш за доказателства, за съдилища. Аз мисля за лостове. Брат ти. Племенницата ти. Най-добрата ти приятелка. Дори старият ти шеф Петров. Всички те са уязвими.“
Той протегна ръка. „Тетрадка. Сега.“
Треперейки, извадих черната тетрадка и му я подадох.
Той я прелисти бързо. Кимна.
„Добре. Николай, погрижи се за нея.“
Мартин се обърна и тръгна към офиса си в дъното на склада, очевидно доволен.
Николай ме гледаше. В очите му имаше нещо – срам, страх, може би дори съжаление.
„Николай, недей.“ – прошепнах аз.
Той вдигна ръка, за да ме удари. Затворих очи.
Но ударът не дойде.
Чу се оглушителен трясък.
Отворих очи. Николай лежеше на земята. Над него стоеше Димитър, брат ми, стиснал тежък метален прът.
„Никой не закача сестра ми.“ – изръмжа той.
„Митко! Какво правиш тук?“
„Деси ми се обади. Преди „инцидента“. Каза, че си в опасност. Каза, че си тръгнала към склада.“
В този момент вратата на офиса на Мартин се отвори. Той държеше пистолет.
„Глупаци.“ – изсъска той.
Той насочи пистолета не към мен, а към Димитър.
„Хвърли пръта, момчето ми. Или ще платиш и последния си дълг.“
Димитър пусна пръта. Мартин се усмихна.
„А сега ти, Ана. Ела тук. Бавно.“
Пристъпих напред. Точно в този момент, сякаш по команда, тежките метални врати на склада се отвориха с трясък.
Вътре нахлуха полицаи.
Мартин се завъртя, стреляйки напосоки. Аз и Димитър се хвърлихме зад варелите.
„Всички на земята!“
Чух викове, още изстрели.
И тогава видях адвокат Петров. Той стоеше до вратата, невъзмутим, с няколко полицаи.
Погледнах часовника си. Беше 13:01.
Не бях изпратила съобщението.
Глава 13
Настана хаос. Мартин се опита да избяга през заден изход, но беше заграден. Той взе един от варелите и го блъсна към полицаите. Капакът се отвори и гъста, мазна течност се разля по пода.
Миризмата се взриви. Беше неописуема. Хората започнаха да кашлят, да повръщат. Беше чиста, концентрирана отрова.
„Излизайте! Всички вън! Опасни материали!“ – извика един от полицаите.
Димитър ме дръпна към изхода.
Видях Мартин, облян в собствената си отрова, да се гърчи на земята, лицето му изкривено от болка.
Видях и Николай. Той беше в съзнание, пълзеше встрани, опитвайки се да избегне разлива. Очите ни се срещнаха.
В тях нямаше нищо. Нито гняв, нито съжаление. Само празнота.
Бяхме навън, на слънчева светлина, дишайки чист въздух, когато пристигнаха екипите по химическа защита.
Адвокат Петров дойде при мен.
„13:01, Ана. Бяхте на косъм.“
„Деси…“ – казах задъхано.
„Тя е добре. Беше лек удар. Всичко беше инсценирано. Накарах мой приятел от полицията да я „блъсне“ и да я откара в болница, където беше в безопасност. Трябваше да сме сигурни, че Мартин ще повярва, че държи всички козове.“
„А Димитър?“
„Господин Петров.“ – каза брат ми, приближавайки се. – „Готов съм да свидетелствам. За дълговете, за заплахите. За всичко.“
Петров кимна. „Това ще ви е от полза, господине.“
Гледах как извеждат Николай, с белезници. Докато минаваше покрай мен, той спря.
„Знаеш ли кое е смешното, Ана?“ – каза той, а гласът му беше тих. – „Онзи парфюм, „Опус“… Наистина съществува. Просто никога не съм го носил. Винаги е била само миризмата на работата.“
Той беше откаран.
Глава 14
Последва буря. Медийна, правна, лична.
Делото „Еко-Инвест“ стана най-големият екологичен скандал в историята на страната. Тетрадката на Стела, заедно с пробите от склада и показанията на Димитър, бяха неопровержими. „МарНи Груп“ беше разгромена.
Мартин, въпреки тежките химически изгаряния, оцеля, за да бъде изправен пред съда. Той получи доживотна присъда за опит за убийство (инцидентът на Стела), незаконно замърсяване, изнудване и редица други обвинения.
Николай, в опит да спаси кожата, се съгласи да сътрудничи. Той свидетелства срещу Мартин, разкривайки цялата мрежа от подкупени чиновници и фиктивни фирми. Получи значително по-лека присъда, но бизнес империята му се срина.
Стела беше освободена. С парите от фонда за жертви и част от активите на Николай, тя беше преместена в най-добрата рехабилитационна клиника в чужбина. Шансовете да проходи отново бяха минимални, но тя беше свободна. Преди да замине, ми изпрати бележка: „Ти спря миризмата. Благодаря ти.“
Ивайла се върна от планината. Беше травмирана, но и по-мъдра. Наложи се да даде показания. Беше унизително, но тя го направи. Прехвърли се в друг университет, в друг град, за да започне на чисто. Връзката ѝ с баща ѝ, Димитър, беше обтегната, но не и прекъсната. Те имаха дълъг път пред себе си.
Димитър избегна затвора заради сътрудничеството си. Започна работа, истинска, скучна работа в един склад (който не беше токсичен). Беше трудно, но за първи път в живота си той беше отговорен.
Аз?
Аз бях уволнена.
Адвокат Петров го направи с видимо съжаление.
„Ана, ти наруши всеки етичен кодекс в книгата. Взела си пари от обекта на разследването. Застрашила си кантората. Ти си герой, но не си адвокат, когото мога да държа на работа.“
Не спорих. Той беше прав.
Загубих лиценза си за две години.
Глава 15
Две години по-късно.
Седях на същото бистро, където бях разказала на Деси за първата си среща. Деси, която сега беше старши счетоводител и очакваше първото си дете, се усмихваше срещу мен.
„И така, утре е големият ден.“ – каза тя. – „Връщаш се в играта. Адвокатската колегия възстанови правата ти.“
Кимнах. „Да. Но не се връщам в корпоративното право.“
„О? Какво тогава?“
„Петров ми предложи нещо. Той напуска кантората и основава малка фондация. Про боно. Защита на жертви на екологични престъпления. Попита ме дали искам да я ръководя.“
Очите на Деси светнаха. „Ана! Това е перфектно!“
„Да. Така мисля.“
Ипотеката ми все още беше там. Не бях забогатяла. Всъщност, през последните две години работех като преводач и консултант, едва свързвайки двата края. Но апартаментът беше мой.
Телефонът ми извибрира. Ново съвпадение в приложението за запознанства. Бях го изтеглила отново преди седмица, подтикната от Деси.
Отворих го. Мъж. Симпатичен. Инженер. Изглеждаше… нормален.
„Е?“ – подкани ме Деси.
Погледнах профила. После погледнах към улицата. Хората минаваха. Градът кипеше от живот. Въздухът беше чист.
Изтрих приложението.
„Не.“ – казах аз, усмихвайки се. – „Мисля, че за известно време ще пропусна срещите.“
Платих сметката. Тръгнах си пеша към дома. Спрях в един малък парк. Седнах на една пейка.
Едно бездомно куче се приближи и подуши обувките ми. Погалих го. То миришеше на прах и лято.
Беше най-хубавата миризма на света.