Запазих място до прозореца за полета. Не беше прищявка, а необходимост. От месеци животът ми се усещаше като затворена кутия без въздух и този малък, заоблен илюминатор беше единственият ми обещаван отвор към нещо различно, към небето, към бягството. Беше последната ми малка победа в една война, която бях загубила по всички фронтове. Билетът беше еднопосочен. Багажът – само ръчен. В него бях събрала не вещи, а остатъците от себе си.
Въздухът в самолета беше тежък и изкуствен, просмукан от тихата паника на стотици хора, доброволно затворили се в метална тръба, която щеше да се рее на десет хиляди метра височина. Настаних се, притиснах чело към хладното стъкло и затворих очи. Исках да попия този момент на тишина, преди двигателят да оживее и да ме откъсне окончателно от земята, на която бях оставила всичко.
Тишината обаче беше кратка. Прекъсна я тънък, настоятелен глас.
„Тате, искам до прозореца! Искам аз!“
Отворих очи. До мен стоеше мъж на около четирийсет, с изморено, но добре поддържано лице и облекло, което крещеше „скъпо“. Държеше за ръка малко момиченце с две руси плитки и огромни сини очи, пълни със сълзи. Детето сочеше с пръст моето място и тропаше с крак.
Мъжът ми се усмихна извинително, но в очите му нямаше топлина, а само раздразнение. „Извинете, госпожо. Дъщеря ми, Лилия, много иска да седи до прозореца. За пръв път лети и е много развълнувана. Бихте ли били така добра да се разменим? Вашето място е същото, просто откъм пътеката.“
Погледнах го. Погледнах и детето, чието лице вече се изкривяваше в подготвителен рев. Всяка фибра в мен крещеше „не“. Този прозорец не беше просто парче плексиглас. Беше моят символ. Моето последно парче контрол. Кимнах отрицателно, без да кажа и дума.
Усмивката на мъжа изчезна. „Моля? Но… тя е дете. Просто иска да гледа облаците.“
„Съжалявам. Държа на мястото си“, отвърнах тихо, но твърдо. Гласът ми прозвуча чуждо, ръждиво. Не бях говорила с никого от часове.
Лицето му се вкамени. Той изсъска през зъби, достатъчно тихо, за да не го чуят околните, но достатъчно силно, за да ме прониже. „Възрастна жена си, а толкова незряла.“
С тези думи той напъха детето на средната седалка и седна до пътеката. Малката Лилия избухна в оглушителен, пронизителен плач, който сякаш разцепи херметизираната кабина. „Иска-а-ам до прозо-о-ореца! Тате, кажи ѝ! Не е че-е-естно!“
През следващите три часа полетът се превърна в ад. Момиченцето не спря да крещи, да рита седалката пред себе си и да хлипа. Баща ѝ ту се опитваше да я успокои с половин уста, показвайки ѝ нещо на таблета си, ту ме стрелкаше с погледи, пълни с презрение и чиста омраза. Останалите пътници също ме гледаха с укор. Виждах го в извърнатите им глави, в шепота, който достигаше до мен. „Каква егоистка“, „За едно дете се прави“, „Няма сърце тази жена“.
Аз не помръдвах. Стоях вцепенена, вперила поглед навън. Под нас се нижеха градове като светещи платки, планини като смачкана хартия и накрая – безкрайното синьо на морето, което се сливаше с небето. Гледах, но не виждах. В главата ми отекваше не плачът на детето, а думите на съдията, леденият глас на адвоката, крясъците на Стефан. Всяка сълза на това дете беше като капка сол в прясната ми рана.
Чувствах се като изрод. Част от мен искаше да стане, да каже „Добре, седни тук, малката“, но друга, по-силна и по-ранена част, не ми позволяваше. Тази част беше изградила броня около себе си, дебела и непробиваема. Ако отстъпех сега, за нещо толкова малко, всичко щеше да се срути. Щях да се разпадна на хиляди парчета точно тук, на десет хиляди метра над земята.
Полетът продължи безкрайно. Всеки ритник по седалката беше като удар в собствения ми гръб. Всеки писък беше игла в мозъка ми. Бащата, Димитър, както го чух да се нарича, когато поръчваше уиски, демонстративно ме игнорираше, но усещах напрежението, което излъчваше. То беше почти физическо – плътна, гореща вълна на неприязън.
Когато самолетът най-накрая започна да се снижава и светна знакът за затягане на коланите, врявата на момичето достигна своята кулминация. Тя се тръшкаше и пищеше, че не иска да каца, че иска още да лети, че мрази всички. Баща ѝ просто седеше със скръстени ръце и гледаше право напред, оставяйки я да излива гнева си.
Точно тогава, докато колелата се готвеха да докоснат пистата, една от стюардесите, млада жена с мило лице на име Михаела, се приближи бързо по пътеката. Тя не погледна нито мъжа, нито детето. Погледът ѝ беше прикован в мен. Наведе се и прошепна в ухото ми, а дъхът ѝ ухаеше на ментова дъвка.
„Госпожо, веднага щом спрем напълно, моля, елате с мен в задната част на самолета. Спешно е.“
Сърцето ми подскочи и се сви на ледена топка. Какво можеше да е толкова спешно? Да не би да са намерили нещо в багажа ми? Да не би Стефан да е… Не, невъзможно. Той не знаеше за този полет. Никой не знаеше. Кимнах машинално.
Самолетът се приземи с леко друсване. Пътниците въздъхнаха с облекчение, разкопчаха коланите си и се заблъскаха да вадят багажа си от отделенията над главите. Димитър грубо издърпа дъщеря си и без да ме погледне, се запромъква напред.
Аз останах на мястото си, парализирана от страх. Стюардесата Михаела ме чакаше на няколко реда по-назад с безизразно лице. Когато пътеката се поразчисти, станах и с треперещи крака тръгнах към нея. Какво, за бога, ставаше?
Тя ме въведе в малката кухничка в опашката на самолета, където въздухът беше наситен с миризма на претоплено кафе. Дръпна завесата. Бяхме сами. Погледна ме право в очите. В нейните имаше смесица от съчувствие и тревога.
Замръзнах, когато ми каза: „Госпожо Асенова, познах ви от снимките в новините. Не се тревожете, няма да кажа на никого. Но трябва да знаете… Мъжът, който седеше до вас, с детето… Това е Димитър. Бизнес партньорът на съпруга ви. Капитанът току-що получи съобщение от наземния контрол. И двамата сте в списъка на лицата със забрана да напускат страната. Полицията ви чака на терминала.“
Глава 2: Отражения в миналото
Думите на стюардесата увиснаха в тясното пространство като тежък, задушлив дим. Списък. Забрана. Полиция. Всяка дума беше пирон, забит в ковчега на моето бягство. Кръвта се отдръпна от лицето ми. Опрях се на металния плот, за да не се свлека на пода.
„Но… как? Аз… аз не съм направила нищо“, прошепнах, а гласът ми беше писклив и слаб.
Михаела ми подаде пластмасова чаша с вода. Ръцете ѝ не трепереха. „Не знам подробности. Разпознах името на съпруга ви, Стефан Асенов, от финансовите емисии. Преди да стана стюардеса, работех в банка. А този мъж, Димитър… той също беше наш клиент. Имаше лоша репутация. Когато видях името му в списъка с пътници до вашето, нещо ми прищрака. Информацията за забраната дойде преди минути. Капитанът е длъжен да съобщи. Но реших първо да предупредя вас. Имате няколко минути, преди да отворят вратите.“
Димитър. Мъжът, който ме нарече незряла. Мъжът, чието дете крещя в ухото ми три часа. Той не беше просто случаен спътник в моя ад. Той беше един от архитектите му. Внезапно всичко придоби зловещ смисъл. Неговото изморено лице, скъпите му дрехи, отчаяният му опит да избяга с детето си. Той също бягаше. Също като мен. Само че той бягаше от последствията на своите действия, а аз – от руините, които тези действия бяха оставили след себе си.
В главата ми изплува спомен отпреди шест месеца. Късна вечер. Стефан се прибра, миришеше на скъп алкохол и чужд парфюм. Беше блед, с тъмни кръгове под очите. Хвърли сакото си на стола и се свлече на дивана.
„Пропаднахме, Ана. Всичко отиде по дяволите.“
„Какво искаш да кажеш, Стефане? Кое е пропаднало?“ Познавах тази негова театралност. Той обичаше драмата, обичаше да се представя за жертва.
„Проектът. Големият проект за луксозния комплекс. Димитър… той ме изигра. Изтеглил е всички пари от фирмената сметка и е изчезнал. Оставил ме е да се оправям с кредиторите, с банката, с всички.“
Димитър. Тогава за пръв път чух името му, изречено с такава отрова. До този момент той беше просто „моят съдружник“, една абстрактна фигура, с която Стефан водеше безкрайни телефонни разговори и имаше „важни бизнес вечери“. Сега изведнъж този фантом се беше материализирал в образа на предател и крадец.
През следващите седмици името „Димитър“ се превърна в проклятие в нашия дом. Стефан го споменаваше постоянно. Обвиняваше го за всичко – за запорираните ни сметки, за призовките от съда, за заплашителните обаждания от хора с дебели вратове и празен поглед. Аз вярвах на всяка негова дума. Съчувствах му, опитвах се да го подкрепя. Гледах как бизнес империята, която беше градил с години, се разпадаше като пясъчен замък.
Но имаше неща, които не се връзваха. Малки детайли, които ме гризяха нощем. Като например защо Стефан така и не подаде официална жалба в полицията срещу Димитър. „Няма смисъл, Ана, той е покрил всичко. Ще изглежда, че аз съм виновен“, казваше той. Или защо продължаваше да получава съобщения от скрит номер, които триеше веднага щом ги прочетеше.
Истината започна да се разплита бавно и болезнено. Започна с едно обаждане от нашата банка. Млад служител, притеснен и объркан, ми се обади, мислейки, че разговаря със секретарката на Стефан. Уведоми ме, че срокът за внасяне на обезпечението по огромния бизнес заем изтича и че ако не се платят лихвите, банката ще пристъпи към конфискация не само на фирмените активи, но и на личното ни имущество. Включително и на апартамента ни.
Апартаментът, за който бяхме теглили ипотечен кредит преди години. Моят дом. Мястото, където бяхме градили мечтите си.
Когато попитах Стефан, той избухна. „Не се меси в неща, които не разбираш! Ще се оправя! Ти само гледай да изглеждаш добре и да се усмихваш на правилните хора!“
Това беше първата пукнатина в стената на доверието ми. Втората дойде, когато случайно намерих в жабката на колата му два самолетни билета до екзотична дестинация. Не бяха за нас. Бяха за него и за жена на име Ивайла. Неговата млада, амбициозна асистентка. Същата, чийто парфюм понякога усещах по ризите му.
Предателството беше двойно. Не беше само изневяра. Беше план за бягство. Той се готвеше да ме изостави. Да ме остави да се оправям сама с дълговете, със съда, с руините на живота ни, докато той се наслаждава на слънцето с любовницата си.
Тогава се обадих на сестра ми. Мария беше моята котва. Пет години по-малка от мен, тя беше пълната ми противоположност – прагматична, здраво стъпила на земята, учеше право в университета и вече изплащаше собствен ипотечен кредит за малка гарсониера. Тя никога не беше харесвала Стефан. Наричаше го „лъскава опаковка без съдържание“.
„Ани, знаех си! Знаех си, че този човек ще те съсипе“, каза ми тя по телефона, а гласът ѝ трепереше от гняв. „Трябва да се махнеш оттам. Веднага. Наеми си адвокат. Разбери какво е реалното положение. Не му вярвай на нито една дума!“
Послушах я. Свързах се с адвокат Кръстев, препоръчан от неин преподавател. Беше възрастен, сух човек с очила с дебели стъкла, които сякаш виждаха право през лъжите. Той прегледа документите, които успях да измъкна от кабинета на Стефан, докато го нямаше.
Заключението му беше брутално и категорично.
„Госпожо Асенова, съпругът ви и неговият съдружник Димитър са участвали в мащабна схема за източване на средства чрез фиктивни договори и офшорни сметки. Заемът от банката не е бил за строеж, а за да покрие стари дългове и да финансира луксозния им начин на живот. Когато нещата са загрубели, те са се скарали кой да поеме вината. Изглежда, вашият съпруг се е опитал да натопи партньора си, но Димитър е събрал достатъчно доказателства, за да повлече и него. Делото, което се води, не е просто за фалит. То е за финансова измама в особено големи размери. И двамата са обвиняеми. А вие, като негова съпруга и съсобственик на имуществото, също сте въвлечена. Затова сте в този списък.“
Всичко се сглоби. Не е имало предателство между съдружници. Имало е двама престъпници, които са се опитали да се надхитрят един друг, когато корабът е започнал да потъва. Стефан ме беше лъгал през цялото време. Беше ме използвал като параван, като наивната съпруга, която нищо не знае и нищо не разбира. А сега се готвеше да избяга и да ме остави да обера всички негативи.
Тогава взех решението. Реших да избягам първа. Да се спася. Да взема каквото е останало от мен и да започна отначало, някъде далеч, където името Асенова не означаваше нищо. Изтеглих последните останали пари от личната си сметка, купих еднопосочния билет и си тръгнах. Без бележка. Без сбогом.
И сега стоях тук, в задната част на самолета, а стюардесата ме гледаше със съжаление. Моят план за бягство се беше оказал илюзия. Бях летяла в продължение на три часа, седнала точно до човека, който беше сринал света ми, без дори да го подозирам. А на земята ме чакаше полиция.
„Какво да правя?“, попитах Михаела, а гласът ми беше празен.
„Не знам. Когато отворим вратите, първо ще слязат пътниците от бизнес класа, после първите редове. Вие сте някъде по средата. Може би ще имате няколко минути преднина пред него. Но не мога да ви обещая нищо. Просто… бъдете внимателна.“
Тя отвори завесата. Пътниците вече се точеха по пътеката. Поех си дълбоко дъх. Водата в чашата трепереше. Време беше да се изправя пред последствията. Но този път нямаше да бъда пасивна жертва. Този път щях да се боря.
Глава 3: Игра на сенки
Върнах се на мястото си с крака, които едва ме държаха. Пътеката беше задръстена от нетърпеливи пътници. Шумът беше оглушителен – щракане на катарами, влачене на чанти, детски гласове. За мен обаче всичко беше приглушено, сякаш бях под вода. Единственото, което чувах, беше оглушителният пулс в слепоочията си.
Погледнах през празните седалки напред. Видях го. Димитър. Беше успял да се промъкне няколко реда по-напред и сега се бореше да свали голям черен куфар от багажното отделение. Дъщеря му, Лилия, стоеше до него, стиснала в ръка плюшено мече, и гледаше уплашено тълпата. Вече не плачеше. Лицето ѝ беше подпухнало и измъчено. В този момент тя не беше просто разглезено дете, а малко момиченце, въвлечено в мръсните игри на възрастните, също като мен.
Колко иронично. Бях го намразила през целия полет, бях го проклела наум стотици пъти. А сега осъзнавах, че сме в една и съща лодка. Двама бегълци, заловени в капан на десет хиляди метра височина, летящи право към затвора си. Само че той беше виновен. А аз? Аз бях виновна само в това, че обичах грешния човек. Че му вярвах сляпо.
Телефонът ми извибрира в джоба. Погледнах екрана. Сестра ми, Мария. Сигурно се беше притеснила. Трябваше да ѝ се обадя, когато кацна, това беше уговорката. Пръстът ми увисна над зеления бутон. Какво да ѝ кажа? „Кацнах, како, но ме чака полиция?“
Вместо това отворих съобщенията си. Пръстите ми трескаво започнаха да пишат. „Мария, проблем. Огромен. Чакат ме на летището. И Димитър е на същия полет. Не знам какво да правя. Свържи се с Кръстев. Веднага.“
Изпратих съобщението точно когато тълпата пред мен започна да се движи. Нямах време за повече. Пъхнах телефона обратно в джоба си. Всяка секунда беше ценна. Михаела ми беше дала няколко минути преднина. Трябваше да ги използвам.
Грабнах малката си раница от седалката и се влях в потока от хора. Сърцето ми биеше до пръсване. Опитвах се да не гледам напред, към Димитър. Опитвах се да бъда незабележима, просто още едно лице в тълпата.
На вратата на самолета, точно преди да стъпя на ръкава, Михаела ме хвана за лакътя. Погледът ѝ беше сериозен. „Изходът за трансферни полети е веднага вляво, след като влезете в терминала. По-малко охраняем е. Успех.“
Кимнах, без да мога да изрека и дума. Благодарност, страх и отчаяние се бореха в гърлото ми. Тя рискуваше работата си, за да ми помогне. Защо? Може би в мое лице беше видяла себе си или някой, когото е познавала. Или може би просто беше добър човек.
Влязох в терминала. Въздухът беше студен и климатизиран. Навсякъде имаше табели, хора, шум. Огледах се трескаво. Вдясно беше основният поток от пътници, насочващ се към паспортен контрол и получаване на багаж. Там, знаех, ме чакаха те. Вляво, както беше казала Михаела, имаше по-малък коридор с табела „Трансфер“.
Нямах трансферен полет. Нямах никакъв билет. Но нямах и друг избор. Слях се с група шумни туристи и завих наляво. Вървях бързо, с наведена глава. Всеки униформен служител, който минаваше покрай мен, караше сърцето ми да спира. Очаквах всеки момент някой да извика името ми, да ме сграбчи за рамото.
Коридорът свършваше пред пункт за проверка. Зад него се виждаше огромната зала на заминаващите, пълна с магазини, кафенета и изходи към други полети, към други животи. Но за да стигна дотам, трябваше да мина проверката. Щяха да поискат бордна карта. Играта щеше да свърши.
Спрях. Паниката започна да ме задушава. Зад гърба си чувах шума от прииждащите пътници от моя полет. Скоро Димитър щеше да бъде тук. Скоро и полицията щеше да разбере, че ме няма на паспортния контрол.
Огледах се в отчаяние. До проверката имаше тоалетни. Без да мисля, се шмугнах вътре. Беше празно. Опрях гръб на студената, фаянсова стена и се опитах да дишам. Какво правех? Бягах. Превръщах се в беглец от закона. Усложнявах положението си десетократно.
Но алтернативата беше да се предам. Да бъда разпитвана, може би арестувана, да бъда захвърлена в една килия като съучастник на Стефан и Димитър. Не. Нямаше да го позволя. Бях жертва, не престъпник.
Телефонът отново извибрира. Мария. Този път беше съобщение. „Получих. Говорих с Кръстев. Каза в никакъв случай да не се предаваш. Това ще е признание за вина. Каза да се опиташ да се скриеш. Да му дадеш време. Той ще задейства нещата. Опитва се да издейства мярка за неотклонение, различна от задържане под стража. Но му трябва време. Къде си?“
Време. Колко време? Час? Ден? Седмица? Как можех да се скрия на летище, едно от най-охраняваните места на света?
Погледнах се в огледалото. Лицето, което ме гледаше, беше бледо и изпито. Тъмните кръгове под очите ми изпъкваха. Косата ми беше разрошена. Изглеждах точно като беглец. Трябваше да променя нещо.
Извадих от раницата си малък несесер. Сложих ярко червено червило – боен цвят. Свалих тъмния шал, с който се бях загърнала, и го пъхнах в чантата. Извадих слънчеви очила и ги сложих, въпреки че бях на закрито. Свалих жилетката си и останах по обикновена бяла тениска. Малки, незначителни промени, но достатъчни, за да променя силуета си, да не съответствам на описанието, което вероятно вече се разпространяваше сред охраната.
В този момент вратата на тоалетната се отвори. Сърцето ми спря. Беше чистачка, възрастна жена с уморено лице, която буташе количка с препарати. Тя ме погледна безизразно и влезе в една от кабинките.
И тогава го видях. В количката ѝ имаше синя работна престилка.
Идея, луда и отчаяна, се зароди в ума ми. Изчаках я да затвори вратата на кабинката. Огледах се. Нямаше никой. С бързо движение грабнах престилката и я напъхах в раницата си. Излязох от тоалетната, без да поглеждам назад.
Сега имах нужда от място, където да се преоблека и да изчакам. Залата за заминаващи беше твърде открита. Трябваше ми скривалище.
Очите ми се спряха на табела за ВИП салона. Беше скъпо, изискваше специална карта или билет в бизнес класа. Аз нямах нито едно от двете. Но често в тези салони имаше по-малко хора, по-малко охрана и повече уединени кътчета.
Приближих се до рецепцията. Млада, наконтена служителка ме изгледа отегчено. „Да, госпожо?“
Включих целия си чар. Усмихнах се топло, сякаш нямах никакви грижи на света. „Здравейте. Имам ужасен проблем. Кацнах току-що, но следващият ми полет е чак утре сутрин. Искам да платя за достъп до салона, но портфейлът ми е в чекирания багаж, който още не съм взела. Имам само малко пари в брой. Мога ли да ви оставя часовника си като залог и да се върна по-късно, за да платя?“
Свалих часовника си. Беше подарък от Стефан за една от годишнините ни. Скъп, марков, елегантен. Един от последните остатъци от стария ми живот.
Служителката огледа часовника, после мен. Видя добре облечена жена (макар и изморена), със скъп аксесоар. Колебанието ѝ трая само миг. „Добре. Но само за няколко часа. Иначе ще трябва да уведомя охраната.“
„Разбира се! Благодаря ви много!“
Тя отвори бариерата и аз влязох. Вътре беше тихо, спокойно и почти празно. Меки кресла, приглушена светлина, тиха музика. Намерих най-отдалеченото сепаре, скрито зад голяма саксия с фикус. Скрих се там и най-накрая си позволих да издишам.
Бях спечелила още малко време.
Извадих телефона си. Ново съобщение от Мария. „Кръстев има идея. Казва, че Димитър е по-голямата риба. Вероятно е изнесъл много пари и документи. Ако полицията го хване, ще се концентрират върху него. Твоят случай е по-скоро периферен. Трябва да ги накараме да повярват, че си сътрудничиш. Че си жертва, а не съучастник. Но за целта трябва да им дадеш нещо. Нещо, което те нямат.“
Какво можех да им дам? Аз не знаех нищо. Или пък…
В съзнанието ми изплува образът на малката Лилия. Уплашените ѝ очи. Плюшеното мече, което стискаше. Децата понякога са най-добрите скривалища. Никой не би претърсвал играчката на 7-годишно дете.
А Димитър изглеждаше точно като човек, който би използвал собствената си дъщеря.
Това беше лудост. Конспиративна теория, родена от паниката. Но беше единственото, което имах. Трябваше да стигна до това дете. Трябваше да намеря начин да проверя хипотезата си.
Но как? Димитър и Лилия вероятно вече бяха задържани. Разпитваха ги в някоя стерилна стая на летищната полиция.
Отворих сайта на летището. Разписание на полетите. Започнах да търся. Международни полети, заминаващи през следващите няколко часа. Търсех дестинации, които бяха известни като данъчни убежища или места без договори за екстрадиция. Кайманови острови. Панама. Дубай.
И тогава го видях. Полет за Дубай. Излиташе след два часа. От изход, който се намираше точно срещу ВИП салона.
Възможно ли беше? Възможно ли беше Димитър да има план Б? Да е предвидил, че може да го спрат на паспортен контрол, и да е подготвил алтернативен маршрут? Може би чрез частен полет? Или фалшиви документи?
В главата ми се оформи рискован, почти самоубийствен план. Трябваше да остана тук. Да наблюдавам. И ако интуицията ми беше вярна, ако Димитър се появи на този изход, трябваше да действам.
Имах около два часа. Два часа, за да реша съдбата си.
Глава 4: Капан за хищници
Часовете във ВИП салона се точеха като гъста, лепкава течност. Всяка минута беше едновременно безкрайно дълга и притеснително кратка. Седях свита в сепарето си, преструвайки се, че чета списание, но очите ми не се откъсваха от големия информационен екран на стената и от входа на салона.
Всяко съобщение по уредбата караше сърцето ми да прескача. Всеки влязъл служител на летището ми се струваше, че идва за мен. Шумът от собствената ми кръв пулсираше в ушите ми по-силно от тихата лаундж музика.
Разменях трескави съобщения с Мария. Тя ми предаваше информация от адвокат Кръстев в реално време.
„Мария: Кръстев провери. Заповедта за задържане е издадена и за двамата. Разпространена е на всички гранични пунктове. Казва, че са те видели да влизаш в трансферната зона. Преглеждат камерите. Въпрос на време е да те намерят.“
„Аз: А Димитър? Хванали ли са го?“
„Мария: Странното е, че няма информация да е задържан. Нито той, нито детето. Сякаш са се изпарили след слизането от самолета. Кръстев смята, че може да има вътрешен човек. Някой, който му помага.“
Думите ѝ потвърдиха най-големия ми страх и най-смелата ми надежда. Димитър не беше в ръцете на полицията. Той все още беше в играта. И вероятно се насочваше точно към изхода за Дубай.
Планът ми вече не изглеждаше толкова луд. Изглеждаше като единствения възможен ход.
Оставаше час до полета. Напрежението в салона беше станало почти физическо. Усещах го като тежест върху гърдите си. Станах и отидох до бара, за да си налея чаша вода. Ръцете ми трепереха толкова силно, че разплисках половината.
Когато се обърнах, за да се върна на мястото си, ги видях.
Влизаха през входа на салона. Димитър, воден от служител на летището в елегантен костюм, не в полицейска униформа. Държеше Лилия за ръка. Детето изглеждаше изтощено, но беше спряло да плаче. В другата си ръка стискаше същото онова плюшено мече. Димитър изглеждаше променен. Предишната му арогантност беше изчезнала, заменена от напрегната бдителност. Очите му шареха из помещението, оглеждайки всеки ъгъл, всяко лице.
Сърцето ми замръзна. Той ме търсеше. Знаеше, че съм тук.
Инстинктивно се скрих зад една колона. Човекът в костюм ги настани в едно сепаре, недалеч от моето, но извън пряката ми видимост. Поръча им напитки и се отдалечи, говорейки по телефона.
Това беше. Моментът на истината.
Дишах тежко и на пресекулки. Всичко зависеше от следващите няколко минути. Трябваше да стигна до това мече.
Изчаках Димитър да се унесе в разговор по телефона. Говореше тихо, напрегнато. Лилия седеше до него и рисуваше нещо в малък бележник.
Извадих синята работна престилка от раницата си. Навлякох я набързо върху дрехите си. Вързах косата си на стегнат кок и свалих слънчевите очила. Трансформацията беше пълна. Вече не бях елегантната госпожа Асенова. Бях просто една от стотиците чистачки, които се движат незабелязано из летището.
Взех една празна табла от съседната маса и тръгнах към тяхното сепаре. Вървях бавно, с леко прегърбена стойка, имитирайки уморената походка на жената от тоалетната. Сърцето ми щеше да изскочи.
Когато наближих, Димитър вдигна поглед от телефона си. Очите му ме пронизаха за секунда, но не видяха нищо. Видяха само една униформа. Той отново сведе поглед.
Приближих се до масата им. „Извинете, ще взема празните чаши“, казах с дрезгав, променен глас.
Димитър само махна с ръка, без да ме поглежда. Лилия обаче ме гледаше с големите си сини очи. В тях имаше любопитство.
Протегнах ръка да взема чашата, която беше точно до нея. И тогава, с възможно най-небрежното движение, на което бях способна, „случайно“ бутнах нейната чаша с ябълков сок.
Лепкавата течност се разля по масата, по рисунките ѝ и… по плюшеното мече.
„Ох, Боже мой! Толкова съжалявам, миличка!“, възкликнах с престорен ужас. „Каква съм непохватна!“
Лилия извика. Не от гняв, а от уплаха за любимата си играчка. „Мечо! Целият е мокър!“
Димитър скочи. „Какво правите, по дяволите! Не гледате ли къде пипате!“, изкрещя той.
Това беше моят шанс. Грабнах салфетки и започнах трескаво да попивам сока. Взех и мечето. „Веднага ще го почистя! В тоалетната имаме специални препарати, ще стане като ново, не се притеснявайте!“, казах аз, обръщайки се към Лилия с най-милата си усмивка.
Преди Димитър да успее да реагира, аз вече се отдалечавах бързо към тоалетните на салона, стиснала здраво мокрия плюшен мечок.
Влязох в една кабинка и заключих вратата. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Мечето беше изненадващо тежко за размера си. И твърдо на някои места.
Започнах да го опипвам. По гърба, под една от лапите, напипах груб, твърд шев, който не съответстваше на останалите. Нямах ножица. Използвах ноктите си, ключа от дома, който все още носех в джоба си. Шевът поддаде.
Вътре, увити в найлонов плик, имаше няколко неща. Паспорт с лицето на Димитър, но с друго име. Паспорт с лицето на Лилия, също с друго име. Дебела пачка евро. И… карта памет. Малка, черна microSD карта.
Джакпот.
Това беше всичко. Фалшивите документи за бягство, парите и най-важното – картата. На нея вероятно беше всичко. Компромати, банкови извлечения, договори. Застраховката на Димитър. Нещото, което трябваше да го спаси. Нещото, което сега щеше да го погребе.
Пъхнах картата памет и парите в джоба си. Оставих фалшивите паспорти. Заших набързо мечето, доколкото можах. Намокрих го още малко под чешмата, за да изглежда, че наистина съм го чистила.
Върнах се в салона. Димитър крачеше нервно пред сепарето. Лицето му беше маска на едва сдържан гняв. Когато ме видя, той тръгна към мен.
„Ето го, господине. Почти изсъхна“, казах аз и подадох мечето на Лилия. Момиченцето го гушна щастливо.
Димитър ме изгледа подозрително. „Защо се забавихте толкова?“
„Имаше петно, което не излизаше. Трябваше да потъркам повече. Извинете още веднъж за безпокойството“, отвърнах аз, без да го гледам в очите. Обърнах се и тръгнах да се отдалечавам.
Усещах погледа му в гърба си. Всеки мускул в тялото ми крещеше „Бягай!“. Но аз продължих да вървя бавно, спокойно, към изхода на салона.
На рецепцията спрях. Служителката ме погледна въпросително.
„Всичко е наред, връщам се“, казах аз, посочвайки към часовника си, който все още стоеше на плота. „Приятел ще ми донесе портфейла всеки момент.“
Тя кимна. Аз излязох от ВИП салона и се смесих с тълпата.
Имах доказателството. Сега трябваше да го използвам.
Глава 5: Последната ръка
Навън, в оживената зала на заминаващите, въздухът сякаш беше по-лек. Бях избягала от клетката. В джоба си стисках малката карта памет – моят билет към свободата. Или към още по-голяма опасност.
Нямах време за губене. Обявяваха последни повиквания за полета за Дубай. Димитър скоро щеше да напусне салона и да тръгне към изхода. Трябваше да действам, преди да е осъзнал липсата.
Намерих уединено място до прозорец с изглед към пистата. Извадих телефона си. Батерията беше на 15%. Молех се да издържи. С треперещи пръсти написах съобщение до Мария.
„Аз: Имам го. Имам доказателство. Карта памет, скрита в играчката на детето. Кажи на Кръстев. Какво да правя?“
Отговорът дойде почти веднага. Сякаш ме беше чакала.
„Мария: БОЖЕ МОЙ, АНИ! Не мога да повярвам! Кръстев е до мен. Казва, че това променя всичко. Но е изключително опасно. Не знаеш какво има на тази карта. Димитър може да стане много агресивен, ако разбере, че я няма. ТРЯБВА ДА СЕ МАХНЕШ ОТ ЛЕТИЩЕТО. НЕЗАБАВНО.“
„Аз: Не мога. Навсякъде има охрана. Търсят ме. Освен това, ако просто изчезна, как ще предам картата?“
„Мария: Кръстев казва… о, боже, това е лудост. Казва, че трябва да се свържеш директно с разследващия прокурор по делото. Името му е Андрей Петков. Кръстев ще ти изпрати номера му. Казва да му кажеш какво имаш и да поискаш сделка. Пълна защита и сваляне на всички обвинения срещу теб в замяна на картата и показания срещу Димитър И СТЕФАН.“
Стефан. Името му ме удари като шамар. Досега бях фокусирана върху Димитър, върху непосредствената заплаха. Но Кръстев беше прав. Картата вероятно съдържаше мръсотия и за двамата. Това беше моят шанс да се отърва и от двамата. Да затворя тази мръсна страница от живота си завинаги.
Но да се обадя на прокурора? Да се доверя на системата, от която бягах?
Докато се колебая, телефонът извибрира отново. Номерът на прокурор Петков. И още едно съобщение от Мария.
„Мария: Направи го, Ани. Това е единственият ти ход. Нямаш друг избор. ОБИЧАМ ТЕ.“
Поех си дълбоко дъх. Погледнах към изхода за Дубай. Пътниците вече се редяха на опашка. Скоро Димитър щеше да е там.
Натиснах зеления бутон.
Сигналът звучеше безкрайно дълго. Накрая от другата страна се чу остър, делови мъжки глас. „Петков. Слушам.“
„Казвам се Ана Асенова“, започнах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Знам, че ме търсите. Намирам се на летището. И имам нещо, което ще ви интересува.“
Последва кратка пауза. Чух шумолене на хартия. „Госпожо Асенова. Къде точно се намирате?“
„Първо искам да чуя условията. Искам пълна защита по програма за защитени свидетели и сваляне на всички обвинения срещу мен. Аз съм жертва в тази история, не съучастник.“
„Вие не сте в позиция да поставяте условия, госпожо.“
„О, мисля, че съм“, отвърнах, като в гласа ми се прокрадна увереност, която самата аз не знаех, че притежавам. „Имам карта памет. Беше скрита в играчката на дъщерята на Димитър. Предполагам, че съдържа всичко, което ви е нужно, за да осъдите не само него, но и съпруга ми, Стефан Асенов, за финансова измама, пране на пари и още куп неща. Мога да ви я дам. Или мога да я пусна в тоалетната и да изчезна. Вие избирате.“
Последва по-дълга пауза. Усещах как прокурорът претегля думите ми. Блъфирах, разбира се. Нямаше как да изчезна. Но той не знаеше това.
„Добре, госпожо Асенова. Да кажем, че проявявам интерес. Ако съдържанието на тази карта е такова, каквото твърдите, можем да обсъдим статута ви. Сега ми кажете къде сте. Ще изпратя двама цивилни полицаи да ви приберат дискретно. Няма да ви сложат белезници.“
Погледнах отново към изхода. Димитър все още го нямаше. „Не. Ще го направим по моя начин. Наблюдавам изход C24, полетът за Дубай. Вашият основен заподозрян, Димитър, ще се качи на този полет след броени минути. Искам да го арестувате. Публично. Пред всички. Искам да го видя с белезници. В момента, в който го задържите, ще дойда при вас и ще ви дам картата. Не и секунда по-рано.“
Това беше моето отмъщение. Не само за парите, не само за проваления ми живот. А за презрението в очите му. За думите „възрастна жена, а толкова незряла“.
„Това е рисковано. Може да стане напечено“, отвърна Петков.
„Рискът си е ваш. Чакам. Имате десет минути, преди да затворят изхода.“
Затворих телефона, преди да успее да възрази.
Сега оставаше само да чакам. Десетте най-дълги минути в живота ми.
И тогава го видях. Димитър. Вървеше бързо към изхода, дърпайки Лилия след себе си. Детето едва смогваше да го настигне. Той подаде бордните си карти на служителката. Беше почти на финала. Още няколко крачки и щеше да е в ръкава, извън юрисдикцията им.
Погледнах към входа на залата. Нищо. Прокурорът блъфираше ли? Щеше ли да го остави да избяга?
Точно когато Димитър прекрачваше прага, двама мъже в цивилни дрехи се приближиха бързо до него. Единият го хвана за ръката. „Господин Димитров? Полиция. Ще трябва да дойдете с нас.“
Лицето на Димитър пребледня. За секунда той се опита да се дръпне, да избяга. Но вторият мъж вече беше от другата му страна. Хората наоколо започнаха да се обръщат, да снимат с телефони.
Лилия избухна в плач, уплашена и объркана. Една жена полицай в униформа се приближи и я прегърна нежно. „Всичко е наред, слънчице. Ще се погрижим за теб.“
И тогава, пред очите на всички, цивилните полицаи сложиха белезници на китките на Димитър. Човекът, който ме беше унижил. Човекът, който беше съсипал живота ми. Сега беше просто един жалък, победен престъпник.
Справедливост.
Телефонът ми иззвъня. Беше Петков. „Доволна ли сте, госпожо Асенова? Сега е ваш ред. Къде сте?“
„До информационното табло, в центъра на залата“, отвърнах аз, като вече се изправях.
Тръгнах към уреченото място. Вече не се криех. Вървях с изправена глава. Хората ме подминаваха, без да знаят коя съм, каква роля току-що бях изиграла в тази тиха драма.
Видях го. Висок мъж на средна възраст, с проницателни очи, който ме чакаше до таблото. До него стоеше друг цивилен полицай.
Приближих се.
„Прокурор Петков?“
„Госпожа Асенова. Радвам се да се запознаем.“
Бръкнах в джоба си и извадих малката черна карта. Подадох му я. „Мисля, че това е ваше.“
Той я пое и я пъхна в малък плик за доказателства. „Благодаря ви. Ще ви осигурим пълна защита. А сега, ако обичате, елате с нас. Имаме много неща, за които да си говорим.“
Глава 6: Изгревът
Няколко месеца по-късно.
Седя на пейка в малък, непознат парк. Слънцето е топло, а въздухът мирише на окосена трева и цъфнали липи. Градът е различен. Името ми е различно. Животът ми е различен.
Програмата за защита на свидетели беше точно това, от което се нуждаех. Ново начало. Чиста страница. Преместиха ме в друг град, осигуриха ми малък, уютен апартамент и финансова подкрепа, докато си стъпя на краката.
Картата памет се оказа златна мина. Съдържаше всичко. Криптирани файлове с банкови преводи, записи на разговори, в които Стефан и Димитър обсъждаха схемите си, снимки на документи, списъци с подкупени длъжностни лица. Беше повече от достатъчно, за да ги затворят за дълги години.
Процесът беше шумен и се следеше от всички медии. Аз дадох показанията си зад параван, с променен глас. Беше най-трудното нещо, което някога бях правила. Да разкажа всичко – за лъжите на Стефан, за манипулациите му, за изневярата, за финансовите измами. Да изложа на показ целия мръсен, провален живот, който бях смятала за свой.
Когато всичко свърши, почувствах само празнота. Не триумф, не отмъщение. Просто облекчение.
Стефан и Димитър получиха тежки присъди. Бизнесът им беше конфискуван. Ивайла, любовницата на Стефан, се оказа, че е била ключов играч в схемата, и също беше осъдена. Адвокат Кръстев успя да докаже моята невинност и да отдели моето имущество от това на Стефан, така че не загубих всичко.
Говоря редовно със сестра ми Мария по телефона. Тя завърши университета с отличие и сега работи в кантората на Кръстев. Гордея се с нея. Тя беше моят спасителен пояс в най-тъмните ми дни.
Понякога се сещам за Лилия, малкото момиченце от самолета. От новините разбрах, че са я поели нейните баба и дядо. Надявам се да е добре. Надявам се да забрави ужаса от онзи ден и да има щастливо детство, далеч от сенките на баща си.
В джоба ми вибрира телефонът. Нова работа. Одобрили са ме за позицията, за която кандидатствах – администратор в малка галерия за модерно изкуство. Работата е спокойна, сред красиви неща, създадени от талантливи хора. Точно обратното на света, от който избягах.
Усмихвам се. За пръв път от много време усмивката ми е истинска.
Ставам от пейката и тръгвам към новия си живот. Не знам какво ме чака. Не знам дали някога ще се доверя на някого отново. Раните са все още там, дълбоко в мен. Но вече не кървят.
Поглеждам към небето. Чисто е, синьо, безкрайно. Точно като гледката от онзи прозорец в самолета. Но сега не бягам. Сега просто вървя напред. И за пръв път от много, много време, имам чувството, че наистина съм свободна.