Живея сама в двуетажната си къща — на 68 години съм. Къщата е стара, но здрава, сгушена в края на тиха улица, обрасла с бръшлян, който покойният ми съпруг Петър посади преди десетилетия. Всяка тухла тук пази спомен, всяка скърцаща дъска на пода е стъпка от миналото ми. Децата отдавна са пораснали, а Огнян, единственият ми син, има свой живот. Или поне така си мислех.
Преди три дни той дойде с жена си, Десислава. Деси, както настояваше да я наричат, винаги е била амбициозна. Очите ѝ, студени и пресметливи, винаги оглеждаха къщата ми не с обич, а с оценка. Сякаш изчисляваше квадратурата, стойността на земята, печалбата. Огнян, моят син, изглеждаше уморен. Тъмните кръгове под очите му говореха за безсънни нощи. Той е бизнесмен, или поне така се представяше – имаше малка фирма за консултантски услуги, но напоследък избягваше темата за работата си.
Седнаха в гостната, на плюшените дивани, които помнеха детския смях на Огнян. Десислава не губи време.
— Станке — започна тя, гласът ѝ беше меден, но с метален ръб, — знаеш колко много те обичаме. И се тревожим за теб. Сама си тук, в тази огромна къща. Поддръжката е скъпа, отоплението е цяло състояние. А и е опасно.
Кимнах, без да казвам нищо. Знаех накъде бие.
— С Огнян си харесахме едно място — продължи тя, като сложи ръка върху коляното на сина ми. Той потрепна, но не я погледна. — Къща. Модерна, слънчева, с голям двор за… ами, за всичко. Мечтаният ни дом. Но ни трябва малко начален капитал.
Тишината в стаята се сгъсти. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник.
— Искаш да продам къщата — казах тихо. Не беше въпрос.
— Това е най-разумното! — почти извика Десислава. — Ще ти вземем прекрасен, малък апартамент. Слънчев, топъл. Близо до нас. Ще се грижим за теб. Парите, които останат, ще вложим в нашия дом. Всички печелим.
Погледнах сина си. Огнян гледаше в пода, втвърдил челюст.
— Огняне? — попитах. — Ти какво мислиш?
Той вдигна очи. Бяха празни.
— Майко, Деси е права. Времената са… трудни. Фирмата… имам нужда от тази подкрепа. За семейството.
— За семейството? — повторих. — Или за „мечтания дом“? Тази къща, Огняне, е твоят дом. Тук си проходил. Баща ти я построи с двете си ръце.
— Времената се менят, Станке — намеси се Десислава, търпението ѝ вече се изпаряваше. — Старите тухли не плащат сметки. А ние имаме нужда от тези пари. Огнян има нужда.
— Не — казах твърдо. Силата на гласа ми изненада дори мен самата. — Не. Тази къща не се продава. Докато съм жива, това е моят дом. И на баща ти.
Десислава бавно се изправи. Медената маска падна. Лицето ѝ се изкриви в гримаса, която трябваше да мине за съжаление, но беше чиста злоба. Тя се наведе към мен.
— Разбирам. Ти си стара жена. Вкопчена в миналото. Добре. Но да знаеш едно. Ще съжаляваш за този отказ. Горчиво ще съжаляваш.
Тя дръпна Огнян за ръката и двамата излязоха, без да кажат и дума повече. Вратата се тръшна оглушително.
Останах сама в тишината. Думите ѝ висяха във въздуха като отрова. „Ще съжаляваш.“
Същата нощ сънят не идваше. Върху сърцето ми лежеше камък. Тревогата за Огнян се смесваше със страха от заплахата на Десислава. Луната беше пълна и хвърляше призрачни сенки в спалнята ми на втория етаж.
Към три сутринта ме събуди шум.
Не беше силен. Беше приглушено, методично скърцане. Идваше отдолу, точно под прозореца ми, от страната на къщата, където се намираше главният газов кран.
Сърцето ми подскочи в гърлото. Станах тихо, боса, за да не скърца подът, и се прокраднах до прозореца. Повдигнах леко пердето.
Дворът беше залят от студена лунна светлина. И тогава я видях.
Снаха ми, Десислава.
Беше приведена до стената. Лунната светлина проблясваше върху нещо метално в ръката ѝ — гаечен ключ. Тя се бореше с нещо до тръбите. Опитваше се да разхлаби връзката. Да предизвика изтичане на газ.
Ужасена, видях снаха ми отвън, и тя беше… тя се опитваше да ме убие. Или поне да направи къщата необитаема. Да ме принуди.
От устата ми се изтръгна задавен вик.
Десислава замръзна. Вдигна глава. Очите ни се срещнаха през стъклото. Лунната светлина освети лицето ѝ. Тя не изглеждаше уплашена. Не изглеждаше виновна.
Тя се усмихна. Същата онази подла усмивка от следобеда. После пусна ключа, обърна се бавно и изчезна в тъмнината на храстите.
Глава 2: Първи пукнатини
Треперех неконтролируемо. Свлякох се на пода, опряла гръб на студената стена. Газ. Тя се опитваше да пусне газ в къщата ми. Какво щеше да стане? Една искра от хладилника, едно щракване на ключа за лампата…
Първият ми инстинкт беше да се обадя в полицията. Грабнах телефона. Но какво щях да им кажа? „Видях снаха си да пипа газовия кран“? Щяха да ми се изсмеят. Щяха да кажат, че съм стара, объркана, че сънувам. Десислава щеше да отрече всичко. Огнян щеше да я подкрепи, засрамен от „сенилната“ си майка.
Не. Трябваше ми доказателство.
Изчаках до сутринта, без да мигна. Сърцето ми блъскаше при всеки шум. Щом слънцето се показа, аз слязох долу. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва отворих вратата.
Отидох до крана. Гаечният ключ го нямаше. Но по метала имаше пресни драскотини. Тя не беше успяла да го разхлаби напълно, но се беше опитала. Беше истина.
Първо се обадих на Огнян.
— Майко? Какво има? Станало ли е нещо? — Гласът му беше дрезгав, сякаш и той не беше спал.
— Снощи. Десислава беше тук — казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. — Видях я. Опитваше се да повреди газовия кран.
Настъпи дълга тишина.
— Майко, моля те… — започна той уморено. — Беше тежък ден вчера. Сигурно си сънувала. Деси беше с мен цяла нощ. Легнахме си веднага щом се прибрахме. Беше разстроена.
— Не съм сънувала, Огняне! — повиших тон. — Видях я! Има драскотини по тръбата!
— Драскотини? Майко, тези тръби са на четирийсет години. Моля те, не започвай. Не ми е до това. Имам достатъчно проблеми в работата.
— Какви проблеми, Огняне? Проблеми, които изискват да ме изгоните от дома ми?
Той въздъхна тежко.
— Просто… просто си почини. Ще се опитам да мина по-късно. Сам.
Той затвори. „Сам.“ Това означаваше, че ѝ вярваше, но искаше да ме успокои. Или пък… или пък знаеше? Възможно ли е синът ми да е съучастник в опит да ме…
Не, отхвърлих мисълта. Огнян беше слаб, но не и зъл. Десислава го манипулираше.
Следващата стъпка беше Магдалена. Най-старата ми приятелка, която живееше на съседната улица. Разказах ѝ всичко на чаша билков чай. Ръцете ми все още трепереха.
Магдалена беше прагматична жена. Изслуша ме, без да ме прекъсва, намръщена.
— Тази твоя снаха винаги е била змия — отсече тя. — Но това… това е престъпление, Станке.
— Той не ми вярва. Казва, че съм сънувала.
— Защото тя му пълни главата! — Магдалена удари с длан по масата. — Огнян е заслепен. Или уплашен. Чух слухове. Бизнесът му не върви. Говори се, че е затънал в дългове.
Дългове. Това обясняваше отчаянието. Това обясняваше „мечтания дом“. Те не искаха дом, те искаха да покрият заеми.
— Какво да правя, Маги?
— Укрепи се. Трябват ти камери. Сложи камери около цялата къща. Ако дойде пак, ще я хванеш. И второ… трябва ти адвокат. Веднага.
Това беше първият лъч светлина. Камери. Доказателство.
Още същия ден се свързах с фирма. До вечерта къщата ми беше опасана с малки, дискретни очи. Чувствах се малко по-сигурна, но и като затворник в собствения си дом.
Глава 3: Студентката по право
Два дни по-късно на вратата се позвъни. Беше внучката ми, Антоанета. Ани.
Тя беше дъщеря на Огнян и Десислава, но беше пълна противоположност на майка си. Умно, чувствително момиче, студентка втора година по право в университета. Беше светлината в живота ми.
— Бабо! — прегърна ме тя силно. — Как си? Татко каза, че не се чувстваш добре.
Отдръпнах се и я погледнах.
— Добре съм, миличка. Влизай. Само че… защо не се обади?
Ани изглеждаше притеснена.
— Мама каза да не те безпокоя. Каза, че… ами, че напоследък си малко объркана. Но аз се притесних. Исках да те видя с очите си.
Седнахме в кухнята. Очите ѝ веднага забелязаха малкия монитор на плота, свързан с новите камери.
— Бабо? Какво е това? Да не са те обирали?
Поколебах се. Ани беше на двайсет години. Достатъчно голяма, за да знае истината, но все пак… това беше майка ѝ.
— Ани, трябва да ми кажеш нещо. Как са нещата у вас? Честно. Баща ти… има ли проблеми?
Ани сведе поглед.
— Не знам. Вкъщи е ужасно. Мама и татко постоянно се карат. Шепнат. Снощи чух мама да крещи по телефона на някого. Нещо за „срок“ и „пари“. Татко изглежда съсипан. Постоянно е в кабинета си, гледа някакви документи и пуши.
— Какви документи?
— Не знам. Фирмени, предполагам. Но видях и… видях известие от банка. За ипотека.
— Ипотека? — учудих се. — Нали изплатиха апартамента си?
— Не знам, бабо. Този документ изглеждаше нов. И беше за огромна сума. Мама го скри веднага щом ме видя.
Ипотека. Заеми. Думите на Магдалена. Картината започваше да се изяснява. Десислава беше отчаяна.
— Ани, това, което ще ти кажа, ще прозвучи ужасно — започнах аз, събирайки цялата си смелост. — Майка ти… беше тук преди две нощи.
Разказах ѝ всичко. За искането да продам къщата. За заплахата. За шума през нощта. За газовия кран.
Ани пребледня като платно.
— Не. Не, бабо. Мама… тя е трудна, знам. Обсебена е от пари. Но… това? Да се опита… Не.
— Видях я, Ани. С очите си. Затова сложих камерите.
Ани мълчеше дълго. Ръцете ѝ, свити в скута, трепереха. Тя беше студентка по право. Разумът ѝ се бореше с емоциите.
— Ако е истина… — прошепна тя. — Ако е истина, това е опит за… Боже мой. Бабо, трябва да отидем в полицията.
— Без доказателства? — поклатих глава. — Баща ти вече каза, че съм сънувала. Трябва ми нещо повече от думите ми.
Ани вдигна глава. В очите ѝ имаше нова решителност.
— Добре. Тогава ще намерим доказателства. Аз уча това. Разследване, събиране на факти. Трябва да разберем колко зле са затънали татко и… и тя. Трябва да разберем кой е другият човек на телефона.
Тя посочи към монитора.
— Сега тези камери пазят теб. А аз ще започна да копая.
Глава 4: Адвокат Марков
На следващия ден последвах втория съвет на Магдалена. Обадих се на адвокат Марков. Той беше стар приятел на покойния ми съпруг, мъдър и опитен мъж, виждал всичко в дългата си практика.
Прие ме в прашния си, затрупан с книги кабинет. Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва, само кимайки от време на време. Когато приключих с разказа за газовия кран, той сплете пръсти и ме погледна над очилата си.
— Станке, това е много сериозно. И много мръсно. Говорим за семеен конфликт, а те са най-лошите. Емоциите замъгляват разума.
— Не знам какво да правя, господин Марков. Страхувам се в собствения си дом.
— Направила си правилното, като си сложила камери. Това е първа стъпка. Но Десислава няма да спре дотук. Ако е достатъчно отчаяна да саботира газопровод, тя е способна на всичко.
— Огнян не ми вярва.
— Огнян е жертва, точно колкото и ти — каза Марков. — Или по-скоро е заложник. Тя го държи с нещо. Вероятно тези дългове, за които говори Магдалена.
Той се изправи и закрачи из кабинета.
— Ето какъв е вероятният ѝ следващ ход. Щом не може да те уплаши, тя ще опита да те дискредитира. Ще се опита да те изкара неспособна да се грижиш за себе си и за имота си. Ще заведе дело за запрещение.
Стомахът ми се сви. Запрещение. Да ме обявят за луда.
— Може ли да го направи?
— Може да опита. Ще твърди, че забравяш, че си объркана, че си параноична. Ще използва обаждането ти до Огнян за „сънувания“ инцидент като доказателство за твоята нестабилност. Ще каже, че си опасност за себе си.
— Но това е лъжа!
— В съда истината е това, което можеш да докажеш, Станке. А тя е хитра. Ще доведе „загрижени“ съседи, може би ще подкупи някой лекар да даде мнение. Трябва да сме готови.
— Как?
— Първо, ще подготвим пълномощно. Ще упълномощиш внучката си, Антоанета, да се разпорежда с делата ти, ако ти се окажеш неспособна. Това ще блокира Десислава от контрол. Ани учи право, това е перфектно. Второ, ще си направиш пълна медицинска и психиатрична оценка. От независим експерт, избран от мен. За да имаме черно на бяло, че си с всичкия си.
Почувствах се леко засрамена. На 68 години да доказвам, че не съм луда.
— Трето — продължи Марков, — никаква комуникация с Десислава. Никаква. Ако тя или Огнян дойдат, не ги пускай без свидетел. Записвай всеки разговор.
Той ми подаде визитка на частен детектив.
— Аз ще проверя фирмата на Огнян. Да видим колко дълбока е дупката, която Деси копае.
Излязох от кантората му малко по-уверена, но и много по-уплашена. Войната беше обявена официално. Вече не ставаше дума само за къща. Ставаше дума за моя разум и моята свобода.
Глава 5: Двойният живот на Десислава
Междувременно Ани беше започнала собствено разследване. Като студентка по право, тя имаше достъп до университетските бази данни и знаеше къде да търси публична информация. Това, което откри, я ужаси.
Фирмата на баща ѝ, Огнян, беше пред фалит. Имаше множество необслужени заеми. Но не това беше най-лошото.
Ани откри, че ипотеката, за която беше видяла документи, не беше на името на баща ѝ. Беше на името на майка ѝ, Десислава, и на непознат мъж на име Кирил.
Кирил.
Тя си спомни името. Това беше мъжът, с когото майка ѝ говореше по телефона. Беше го чувала да го споменава като „бизнес партньор“.
Ани се разрови по-дълбоко. Кирил беше бизнесмен със съмнителна репутация. Имаше няколко фирми-фантоми, занимаващи се с бързи кредити и рискови инвестиции.
Но най-шокиращото беше друго. Ани проследи адреса на ипотекирания имот. Това не беше „мечтаният дом“, за който Десислава говореше. Беше луксозен, затворен комплекс в скъп квартал. Апартамент, закупен преди шест месеца.
Майка ѝ имаше таен апартамент. С таен мъж.
Ани почувства как ѝ прилошава. Това не беше просто финансов проблем. Това беше предателство. Майка ѝ водеше двоен живот.
Тя проследи разговорите на майка си. Десислава беше станала непредпазлива в отчаянието си. Ани намери скрит предплатен телефон в чантата ѝ. Съобщенията бяха категорични.
Кирил: „Деси, парите от онзи глупак Огнян свършиха. Хората ми искат остатъка. Имаш една седмица.“
Деси: „Работя по въпроса. Старицата сеинати. Скоро ще продам онази съборетина.“
Кирил: „По-добре да стане бързо. Или ще кажа на мъжа ти не само за нас, но и за парите, които ‘зае’ от фирмата му, за да инвестираш при мен.“
Ани седна на леглото си, стиснала телефона. Майка ѝ не просто изневеряваше на баща ѝ. Тя го беше окрала. Беше взела пари от затъващата му фирма, за да ги даде на любовника си Кирил, който очевидно ги беше проиграл. Сега и двамата бяха затънали. Ипотеката за тайния апартамент беше просрочена. Кредиторите на Кирил ги притискаха.
Единственият им изход беше къщата на Станка.
Ани вече не изпитваше съмнение. Майка ѝ беше способна на всичко. Дори на опит за убийство. Тя трябваше да предупреди баба си.
Глава 6: Призовката
Преди Ани да успее да стигне до мен, дойде следващият удар на Десислава.
Един следобед на вратата се позвъни. Беше призовкар. Подаде ми дебел плик. Ръцете ми трепереха, докато го отварях.
Беше точно както предсказа адвокат Марков.
Десислава и Огнян бяха подали молба в съда за поставянето ми под пълно запрещение.
Вътре бяха изложени „фактите“. Твърдеше се, че системно забравям, че се губя, че говоря несвързано. Че съм развила тежка параноя. Като основно „доказателство“ беше приложен доклад от посещение в спешното отделение преди месец (бях паднала по стълбите и Десислава беше настояла да ме прегледат, очевидно с цел). И, разбира се, инцидентът с „газовия кран“.
Най-много ме заболя декларацията на Огнян. С неговия подпис. Той удостоверяваше, че съм станала опасна за себе си, че съм го обвинила в опит за саботаж (тя беше изопачила думите ми) и че се страхува да ме остави сама в „опасната, стара къща“.
Това беше повече от предателство. Това беше екзекуция на личността ми.
Обадих се веднага на Марков.
— Спокойно, Станке — каза той с твърд глас. — Очаквахме го. Имаме нашата медицинска експертиза, която казва точно обратното. Имаме теб, която си напълно адекватна. Но сега те са вкарали и Огнян. Това усложнява нещата.
— Той е подписал…
— Подписал е, защото тя го държи в ръцете си. Вероятно го е заплашила с тези заеми, или с нещо по-лошо.
Точно тогава Ани пристигна, задъхана, с телефона на майка си в ръка.
— Бабо! Адвокат Марков! Трябва да видите това!
Тя ни показа съобщенията. Разказа ни за Кирил, за откраднатите пари, за тайния апартамент, за изневярата.
Адвокат Марков свали очилата си и бавно разтърка очи.
— Боже Господи. Това вече не е семеен спор. Това е криминален случай. Измама, присвояване…
— И опит за убийство — додаде Ани с треперещ глас.
— Това ще е трудно за доказване без запис от камерите — каза Марков. — Но другото… другото е динамит.
— Какво правим? — попитах аз, напълно съсипана от разкритията. Синът ми беше унищожен, а аз бях в центъра на буря от лъжи.
— Сега ще контраатакуваме — каза Марков. — Ани, ще ми трябват тези съобщения. Ще ги използваме. Ще поискаме незабавно прекратяване на делото за запрещение въз основа на доказателства за злонамерени действия и конфликт на интереси от страна на ищците. Десислава е искала да те обяви за луда, за да прикрие собствените си престъпления.
— А татко? — попита Ани тихо. — Той е съучастник. Подписал е.
— Баща ти, Ани, е жертва на изнудване — каза Марков. — Ще му дадем шанс да избере страна. Или потъва с нея, или започва да казва истината.
Глава 7: Капанът
Планът беше прост. И рискован.
Адвокат Марков се свърза с адвоката на Десислава – агресивна, млада жена на име Стоева. Той поиска спешна среща, намеквайки, че е склонен да преговаря за „мирно“ разрешаване на въпроса със запрещението, може би дори за продажба на къщата, ако условията са добри.
Десислава захапа въдицата. Срещата беше насрочена в кантората на Марков на следващия ден.
Междувременно Ани се прибра у дома. Трябваше да говори с баща си. Да му покаже какво знае. Това беше най-трудната част.
Тя го намери в кабинета му, потънал в облак дим.
— Татко?
Огнян вдигна поглед. Изглеждаше остарял с десет години.
— Ани? Какво…
— Трябва да говорим. Знам всичко.
Тя сложи телефона на масата.
— Знам за Кирил. Знам за парите, които мама е взела от фирмата ти. Знам за тайния апартамент и за изневярата. Знам, че тя те изнудва.
Лицето на Огнян премина през гама от емоции – шок, отричане, гняв, и накрая, пълно отчаяние. Той се срина. За пръв път от години го видях да плаче.
— Аз съм свършен, Ани — прошепна той. — Тя ме унищожи. Взех заем след заем, за да спася фирмата, а тя ги е давала на него. Той ги е проиграл. Сега дължа пари на… на много опасни хора. Те ме заплашиха. Заплашиха теб.
— Затова ли подписа за запрещението? — попита Ани.
— Тя каза, че това е единственият начин. Че ако продадем къщата, ще платим на всички. Ще се спасим. Каза, че майка ми така или иначе не е добре. Аз… аз ѝ повярвах. Или исках да повярвам.
— Татко, мама се опита да убие баба.
Думите увиснаха във въздуха. Огнян спря да диша.
— Какво?
— Опита се да повреди газовия кран. Баба я видя. Затова сложи камерите.
Огнян скочи. Яростта измести отчаянието.
— Тя… тя е чудовище.
— Утре има среща при адвокат Марков — каза Ани твърдо. — Ти ще дойдеш. И ще кажеш истината. Това е единственият ти шанс да се измъкнеш от това. Или потъваш с нея.
Глава 8: Сблъсъкът
На следващия ден кантората на Марков беше пълна с напрежение. Аз бях там, с Ани до мен. Десислава влезе с адвокат Стоева, с вид на победител. Тя огледа стаята, леко изненадана да види Ани, но не и Огнян.
— Е, господин Марков — започна Десислава, преди адвокатката ѝ да каже и дума. — Радвам се, че сте вразумили Станка. Колкото по-бързо подпише документите за продажба, толкова по-добре за всички. Ще оттеглим иска за запрещение, разбира се. От чиста… добра воля.
Адвокат Марков се усмихна леко.
— Госпожо, не сме ви поканили тук, за да обсъждаме продажба. Поканихме ви, за да обсъдим вашето оттегляне на иска за запрещение. Незабавно и безусловно.
Адвокат Стоева се намръщи.
— На какво основание? Имаме медицински експертизи…
— А ние имаме доказателства за престъпление — прекъсна я Марков. — По-точно, за измама в особено големи размери, присвояване и опит за предумишлено нанасяне на тежка телесна повреда.
Десислава пребледня.
— Какви ги говорите? Старата жена ви е напълнила главата с глупости!
— Имате ли предвид глупости като тези? — Марков плъзна по масата папка. Вътре бяха разпечатки на съобщенията между нея и Кирил.
Адвокат Стоева ги погледна и цветът се оттече от лицето ѝ. Тя погледна клиентката си с ярост.
— Вие казахте, че това е чист семеен спор!
— Това е лъжа! — изпищя Десислава. — Това е фалшиво!
— Имаме и банкови извлечения — продължи Марков невъзмутимо. — Проследихме парите от фирмата на съпруга ви до сметките на господин Кирил. Проверихме и тайната ви ипотека. О, и имаме запис от камера, на който се вижда как обикаляте къщата на клиентката ми в три сутринта, точно до газовия кран. Качеството не е перфектно в тъмното, но силуетът е безпогрешен.
Това последното беше блъф. Камерите не бяха заснели нищо онази нощ, защото ги инсталирах след това. Но Десислава не знаеше това.
Тя се разтрепери.
— Ти! — изкрещя тя към мен. — Ти, дърта вещице! Ще ми платиш за това!
В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе Огнян.
Лицето му беше сиво, но очите му горяха.
— Не, Десислава — каза той с мъртвешки глас. — Ти ще платиш.
Десислава замръзна.
— Огняне? Какво…
— Чух всичко. Ани ми каза всичко. Аз ще свидетелствам. За парите, които открадна. За изнудването, на което ме подложи. За това как ме накара да подпиша лъжливи показания срещу собствената ми майка.
Адвокат Стоева скочи.
— Госпожо, аз се оттеглям от случая! Няма да бъда замесена в това! — Тя грабна чантата си и излетя от стаята.
Десислава остана сама, заобиколена от нас. Триумфалната ѝ усмивка беше изчезнала, заменена от маска на панически ужас.
— Огняне, скъпи, те лъжат… Аз го направих за нас…
— Млъквай! — прекъсна я той. — Ти не направи нищо „за нас“. Ти унищожи всичко. Заради онзи…
— Господин Марков — казах аз тихо, гласът ми трепереше, но беше твърд. — Какво следва?
— Госпожата има два избора — каза Марков, гледайки право в Десислава. — Или подписва тук и сега оттеглянето на иска за запрещение и пълна декларация за отказ от всякакви бъдещи претенции към имота на госпожа Станка. Или аз се обаждам на прокурора. Измама, присвояване, изнудване, заговор за опит за убийство… Ще лежиш в затвора десетилетия.
Десислава гледаше от Огнян към мен, от мен към Марков. Търсеше изход, но нямаше такъв.
Тя грабна химикалката и с трепереща ръка подписа документите.
— Това не е краят — изсъска тя към мен.
— О, напротив — каза Огнян. — Това е краят. Върни си ключовете от апартамента. Искам развод.
Глава 9: Тайната на Петър
Мислех, че с това бурята е приключила. Грешах.
Десислава беше победена, но не и унищожена. Когато подписа документите в кантората на Марков, в очите ѝ имаше нещо повече от гняв. Имаше знание. Сякаш пазеше още един коз.
Две седмици по-късно, докато Огнян беше в процес на обявяване на фалит на фирмата си, а Ани му помагаше да се справи с кредиторите, получих ново писмо.
Този път не беше от Десислава. Беше от адвокатска кантора, която не познавах.
В него се твърдеше, че аз, Станка, не съм законният собственик на земята, върху която е построена къщата ми.
Почувствах как кръвта се оттича от лицето ми. Това беше невъзможно. Петър, моят съпруг, беше купил тази земя преди повече от четирийсет години.
Отново се озовах в кабинета на Марков. Той прочете писмото с все по-мрачно изражение.
— Това е… обезпокоително, Станке. Те твърдят, … че подписът върху оригиналния нотариален акт за покупко-продажба на земята е фалшифициран. Че истинските собственици никога не са продавали.
— Но как? Петър… той никога не би…
Марков ме погледна съчувствено.
— Станке, това са били деветдесетте години. Мътни времена. Хората правеха отчаяни неща. Хората губеха имоти за една нощ.
Той започна да рови из архивите. Откри истината.
Земята е принадлежала на възрастно семейство, което не е имало преки наследници по онова време. Някой е фалшифицирал подписите им и е „продал“ земята на Петър. Петър може да е знаел, а може и да не е знаел. Но… дълбоко в себе си аз знаех. Спомних си колко припрян беше тогава. Как не искаше да говори за сделката. Как каза просто: „Уредих ни, Станке. Имаме място.“
Толкова бях щастлива, че не попитах.
Животът ми. Къщата ми. Всичко беше построено върху лъжа. Върху престъпление.
— Кой е ищецът? — попитах с пресъхнало гърло.
— Далечен роднина на починалото семейство. Открил е несъответствията, докато е ровил в семейните архиви.
— Как е разбрал? — прошепнах аз.
— Някой трябва да му е казал. Някой, който е имал достъп до старите документи. Някой, който е имал мотив да ти отмъсти.
Десислава.
Тя беше загубила битката за запрещението, но беше намерила начин да ми отнеме къщата по друг начин. Докато е ровила в документите ми, търсейки нещо, с което да ме изнудва, тя се е натъкнала на това. И го беше предала на истинските наследници.
Това беше нейният последен, най-жесток удар. Не просто да ми вземе къщата, а да унищожи спомена за съпруга ми и основите на целия ми живот.
Глава 10: Моралната дилема
Седяхме с Огнян и Ани в гостната. Часовникът тиктакаше. Къщата вече не се усещаше като моя. Усещаше се като открадната.
Огнян беше блед. Неговият фалит беше финализиран. Беше загубил всичко – фирмата, апартамента (който беше съсобственост с Десислава и сега се продаваше от съдия-изпълнител, за да покрие част от дълговете ѝ към Кирил). Той беше изгубил илюзиите си за майка си и за баща си.
— Значи… татко е бил престъпник? — каза той глухо.
— Не знаем дали е знаел — казах бързо аз. — Може да е бил измамен.
— Или е бил измамникът — каза Огнян. — Точно като Десислава. Може би просто се привличат.
— Не говори така! — Ани го хвана за ръката. — Сега това няма значение. Въпросът е какво ще правим.
Адвокат Марков беше ясен. Можехме да се борим. Делото щеше да се точи с години. Щяхме да се позовем на давност. Може би щяхме да спечелим. Може би. Но на каква цена? Щяхме да защитаваме лъжа.
Моралната дилема беше смазваща. Да се боря ли за къщата, която обичах, знаейки, че е придобита чрез грях? Или да се предам и да загубя единственото, което ми беше останало?
— Ще се борим — каза Огнян с твърд глас. — Няма да им позволя да ти вземат и това. Баща ми може да е сгрешил, но ти си живяла тук цял живот. Ти си я поддържала. Твоя е.
— Не, Огняне — казах аз. Думите излязоха от мен, преди да успея да ги осмисля. — Не.
Двамата ме погледнаха шокирано.
— Аз живях в тази къща, знаейки… или поне подозирайки. Приех тази лъжа от удобство. Приех богатството, което тя представляваше. И сега Десислава, чрез злобата си, ми показа истината. Аз не мога да продължа да живея в лъжа.
— Бабо, какво искаш да кажеш? — попита Ани. — Ще се предадеш ли? Ще останеш на улицата?
— Не. Ще се свържа с този наследник. Ще говоря с него.
Глава 11: Нови основи
Наследникът се оказа мъж на моята възраст, на име Илия. Учител по история, пенсиониран. Той се съгласи да се срещне с мен, без адвокати. Срещнахме се в едно кафене.
Разказах му всичко. Разказах му за живота си в къщата. За спомените. И му казах, че подозирам, че съпругът ми е действал неправомерно. Не се опитах да се оправдавам.
— Аз съм готова да ви върна земята — казах накрая. — Единственото, което моля, е време, за да си намеря къде да живея.
Илия ме слуша дълго.
— Госпожо Станке — каза той накрая, — аз не търся отмъщение. Аз търся справедливост за семейството си. Тази земя им е била отнета. Жената, която ми даде документите… онази, Десислава… тя беше пълна с отрова. Тя искаше да ви унищожи. Тя мислеше, че ще се нахвърля върху вас като лешояд.
Той пое дъх.
— Но аз не съм лешояд. Вие сте живели там четирийсет години. Това е ваш дом. Аз искам само това, което е справедливо.
Стигнахме до споразумение. Беше болезнено, но честно. Аз не можех да му платя пълната пазарна цена на земята – тя беше астрономическа. Но имах спестявания. Имах бижута от майка ми.
Огнян, който вече беше започнал нова, макар и скромна работа като управител в малък склад, също обеща да помогне. Той беше взел кредит, този път малък, разумен, за да покрие част от сумата.
Продадохме голяма част от покъщнината, ценните картини, среброто. Всичко, което беше символ на онова „богатство“, построено върху лъжа.
Накрая платихме на Илия сума, която и двамата сметнахме за справедлива компенсация за миналата несправедливост. Той оттегли иска. Къщата, или по-скоро земята под нея, беше моя. Изкупена. Чиста.
Глава 12: Къщата
Днес все още живея в двуетажната си къща. Но вече не съм сама.
След развода и фалита, Огнян се премести при мен. Живее в старата си детска стая. Срамуваше се в началото. Той, „бизнесменът“, се беше провалил. Но аз виждах друго. Виждах сина си, освободен от тежестта на лъжите – и на Десислава, и на баща си. Той работеше усилено. Всяка вечер се прибираше уморен, но спокоен.
Ани идваше почти всеки ден след лекциите си в университета. Кухнята отново се изпълваше със смях и аромат на готвено. Тя беше нашият адвокат, нашият глас на разума.
Къщата беше по-празна откъм вещи, но по-пълна с живот.
Един ден Огнян излезе в двора. Видях го през прозореца. Беше отишъл до газовия кран. Беше взел инструменти. Методично, внимателно, той затегна връзките, провери уплътненията и боядиса тръбите наново. Символичен акт на поправяне на миналото.
Чух, че Десислава е напуснала града. Кредиторите на Кирил я преследваха. Тя беше изгубила всичко, включително и дъщеря си. Ани не искаше да я вижда.
Чух също, че Кирил е бил арестуван за мащабни финансови измами.
Понякога, през нощта, все още ми се струва, че чувам шумове. Но вече не се страхувам. Камерите още са там, но вече не ги гледам. Поглеждам през прозореца и виждам същия бръшлян, посаден от Петър.
Животът му е бил опетнен от лъжа, но любовта му е била истинска. Къщата, построена върху грях, беше изкупена с истина.
Вече не съм просто 68-годишна жена, която живее сама. Аз съм Станка. Оцеляла съм. И в моята къща, на моите основи, моето семейство, макар и пречупено, започваше да гради наново.