Дядо ми беше богат. По-точно, дядо ми, Стоян, беше натрупал състояние, което шепнешком се определяше като „неприлично голямо“. Когато почина, цялата фамилия се събра в огромната, студена кантора на адвоката му. Въздухът беше гъст от очакване и лошо прикрита алчност. Аз, Мартин, седях в ъгъла, чувствайки се като петно върху скъп килим. Винаги съм бил аутсайдерът.
Братовчедите ми, Даниел и Лилия, седяха на предния ред. Даниел вече се държеше като собственик. Беше облякъл най-скъпия си костюм, а видът му излъчваше онази арогантност, която само парите могат да купят. Той вече управляваше част от семейния бизнес и смяташе всичко за свое по право. Лилия, както винаги, беше бледата му сянка, стиснала дантелена кърпичка и избягваща погледа ми.
Адвокатът прочисти гърлото си и започна да чете. Огромната къща, акциите, земите, сметките в чужбина… всичко отиваше при Даниел и Лилия. Те трябваше да си поделят империята на Стоян. За мен, неговият внук, синът на по-малката му, „разочаровала“ го дъщеря, той беше оставил нещо специално.
„…а на моя внук, Мартин,“ – прочете адвокатът, повдигайки вежди, – „оставям своята лична колекция грамофонни плочи, съдържаща се в кафявата кожена кутия, която стоеше до леглото му.“
В стаята се възцари тишина, последвана от тих, подигравателен смях. Беше Даниел. Той се обърна към мен, а очите му блестяха злорадо.
„Наслаждавай се на боклука му!“ — подигра се той. Лилия се изкикоти нервно в кърпичката си.
Излязох от кантората, стиснал дръжката на тежката, очукана кутия. Унижението пареше като киселина в гърлото ми. „Боклук“. Може би беше прав. Но за мен тази кутия беше единственият спомен от редките моменти, в които дядо ми изглеждаше почти… човечен. Спомнях си как седяхме в кабинета му, докато той пускаше стар джаз, а миризмата на прах и стара хартия изпълваше въздуха.
Шест години минаха. Шест дълги, трудни години. Животът ми беше пълна противоположност на този на Даниел. Аз бях студент по история, вечно закъсал за пари, опитващ се да балансира между лекциите в университета и мизерната си работа на половин работен ден. Живеех в малка квартира, за която бях изтеглил смазващ кредит за жилище, чиито вноски едва покривах. Всеки месец беше борба.
Междувременно Даниел беше превърнал наследството в още по-голяма империя. Беше бизнесмен от нов тип – безскрупулен, агресивен, винаги на ръба на закона. Фирмата му строеше лъскави сгради, а името му се появяваше в бизнес хрониките. Лилия се беше омъжила за някакъв банкер и живееше в свой собствен позлатен затвор. Не бяхме говорили от погребението.
Кутията с плочите събираше прах под леглото ми. Беше твърде болезнен спомен.
Приятелят ми, Павел, беше единствената ми опора. Павел беше музикант, бохем по душа, и единственият човек, който разбираше моята тиха болка. Той обожаваше всичия „боклук“ – стари китари, усилватели, и да, винили.
Една вечер, отчаян за пари за следващата вноска по кредита, реших да се разделя с последната си връзка с дядо.
„Павка,“ – казах му аз, докато седяхме в неговата разхвърляна мансарда, – „искаш ли онези плочи? На мен само ми пречат. Подарявам ти ги.“
Очите на Павел светнаха. „Мартине, сериозно ли? Кутията на дядо ти? Та… това е реликва!“
„Вземи я,“ – настоях аз. – „Поне при теб ще им се радват.“
Той я взе с благоговение, почти я изтръгна от ръцете ми, сякаш се страхуваше да не размисля. Това беше преди седмица.
Тази вечер. Телефонът ми иззвъня, прорязвайки тишината на малката ми стая, където се мъчех над поредния реферат за университета. Беше Павел. Гласът му беше неузнаваем – дрезгав, задъхан, на ръба на истерията.
„Мартине! Мартине, ела веднага! Веднага!“
„Какво има, Павка? Да не са те обрали?“ – сърцето ми подскочи.
„Не, не… Кутията! Кутията, човече! Просто… няма да повярваш! Ела веднага!“
Връзката прекъсна.
Грабнах якето си, без да си правя труда да обувам друго освен старите си маратонки. Студеният нощен въздух ме удари, докато тичах през опустелите улици към квартала на Павел. Какво, за бога, можеше да има в тази кутия, което да го докара до такава паника? Да не би вътре да е имало наркотици? Или дядо ми да е криел пистолет? Мислите ми препускаха.
Втурнах се по стълбите към мансардата му, вземайки по три стъпала наведнъж. Вратата беше открехната.
„Павка?“
Намерих го насред стаята, застанал като вцепенен. Стаята беше хаос. Плочите бяха разпилени навсякъде – джаз, класика, стари български естради… а в центъра лежеше празната кожена кутия.
Или по-скоро, почти празната.
„Какво става?“ – извиках аз, задъхан.
Павел не ме погледна. Той само вдигна трепереща ръка и посочи.
„Гледай.“
Приближих се. Павел беше разкъсал вътрешната кадифена подплата на кутията. Очевидно се беше откачила в единия ъгъл и той е дръпнал.
Отидох и замръзнах.
На дъното на кутията, скрито под подплатата, имаше фалшиво дъно. А под него, идеално подредени и увити във восъчна хартия, не бяха пари. Не беше злато.
На дъното на кутията, скрито, имаше… няколко тънки папки, стар кожен бележник и един запечатан плик, адресиран до мен. С почерка на дядо ми.
Глава 2
Тишината в мансардата на Павел беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Чуваше се само учестеното ни дишане и далечното бучене на нощния град. Аз стоях, втренчен във фалшивото дъно, неспособен да помръдна. Мозъкът ми отказваше да обработи видяното.
Павел най-после проговори, гласът му беше шепот. „Мартине… какво е това? Това… това изглежда… сериозно.“
Аз приклекнах бавно. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да хвана плика. Беше от дебела, кремава хартия, пожълтяла от времето. Отпред, с избледняло мастило и характерния, остър почерк на дядо Стоян, пишеше само: „За Мартин“.
Нямаше фамилия. Нямаше обръщение. Само „За Мартин“.
Счупих восъчния печат. Ноктите ми се забиха в плътната хартия. Вътре имаше само един лист. Разгънах го.
„Мое момче,“ – започваше писмото. – „Ако четеш това, значи си послушал сърцето си, а не гордостта си. Или просто си имал късмет. Нямах избор, Мартине. Трябваше да те предпазя.“
Предпази? От какво?
„Парите са проклятие. Те разяждат душата. Видях какво направиха със сина ми, твоя вуйчо, и видях как поглъщат Даниел. Той е алчен, Мартине. По-алчен, отколкото можеш да си представиш. Той вече беше започнал да краде от мен, още докато бях жив. Беше взел огромни заеми на името на фирмата, които аз трябваше да покрия. Фалшифицираше подписи. Той е хищник.“
Стомахът ми се сви. Даниел… крадец?
„Не можех да ти оставя империята. Щеше да те унищожи. Даниел щеше да те смачка, за да ти я вземе. Затова му дадох това, което искаше – прокълнатите пари. А на теб оставям единственото, което има значение. Оставям ти истината.“
„В тази кутия ще намериш доказателства. Бележникът е мой. Папките съдържат оригинални документи, които адвокатите на Даниел биха изгорили. Това е твоята застраховка. Но има и още нещо. Има… друга част от историята. Част, която пазех в тайна от всички.“
„Не търси отмъщение, Мартине. Търси справедливост. И търси Магдалена. Тя ще знае какво да прави.“
Магдалена? Коя беше Магдалена?
„Пази се. Даниел е опасен. По-опасен, отколкото изглежда. Той е затънал до уши в дългове и е готов на всичко. Не вярвай на никого, дори на Лилия. Тя е слаба и той я контролира.“
„Надявам се един ден да ми простиш. Оставих ти „боклука“ не за да те унижа, а за да те спася. Само човек, който не се интересува от парите, щеше да запази тази кутия достатъчно дълго, за да открие тайната ѝ.“
Подпис: „Дядо ти“.
Сгънах писмото. Ръцете ми вече не трепереха. Бяха леденостудени.
Павел ме гледаше с широко отворени очи. „Е? Какво пише?“
Подадох му писмото. Докато той четеше, аз отворих кожения бележник. Беше дневникът на дядо ми. Последните три години от живота му.
Първите страници бяха сухи, делови. Срещи, сделки, цифри. Но след това тонът се промени. Започнаха да се появяват бележки за Даниел. „Д. пак е теглил пари. Без мое знание.“ „Конфронтирах Д. за заема. Той стана дързък. Заплаши ме.“ „Страхувам се за компанията. Страхувам се за Мартин.“
После отворих папките. Вътре имаше банкови извлечения, копия от договори за заем с очевидно фалшифициран подпис на Стоян, офшорни преводи към сметки, които не бяха част от официалното наследство. Имаше и доклад от частен детектив. За Даниел. Докладът описваше тайни срещи, луксозен начин на живот, далеч надхвърлящ официалните му доходи, и… споменаваше за изневяра. Но не на Даниел.
„Павка,“ – преглътнах. – „Мисля, че току-що се забъркахме в нещо огромно.“
Павел беше пребледнял. „Мартине, това е… това е динамит. Дядо ти ти е оставил оръжие. Той ти казва, че Даниел е измамник.“
„Той ми казва повече от това,“ – казах аз, вдигайки доклада на детектива. – „Той ми казва, че Даниел е изнудвал някого. Виж това.“
Посочих една страница. Детективът беше проследил Лилия. Оказа се, че тя е имала тайна връзка. Даниел е знаел. Детективът предполагаше, че Даниел използва тази информация, за да я контролира.
„Господи,“ – прошепна Павел. – „Семейни конфликти, изневяра, тайни… това е като филм. Но какво ще правиш, Мартине? Ще отидеш при Даниел ли?“
„Не,“ – казах аз, усещайки как гневът започва да измества шока. Гняв. Не за парите. За лъжата. За шестте години унижение. За това, че ме накараха да повярвам, че дядо ми ме е мразил. – „Няма да отида при Даниел. Ще отида при адвокат.“
Внезапно осъзнах нещо. Името. „Магдалена“. Дядо ми искаше да я намеря.
„Но първо,“ – казах аз, прибирайки документите обратно в кутията, – „трябва да разберем коя е Магдалена. И защо дядо ми е искал тя да знае.“
Павел кимна, внезапно станал сериозен. „Добре. Но както каза дядо ти… трябва да си много, много внимателен. Ако Даниел разбере, че имаш това…“
Той не довърши. Нямаше и нужда. Ако Даниел беше способен да краде от дядо си, докато е бил жив, на какво ли беше способен сега, когато контролираше цялата империя?
„Трябва да скрием това,“ – казах аз. – „Не тук. Не и в моята дупка. Даниел може да ме следи. Особено ако реша да оспорвам завещанието.“
„Имам идея,“ – каза Павел. – „Чичо ми има стара вила в планината. Никой не ходи там. Можем да ги скрием там засега. Но, Мартине… сигурен ли си, че искаш да го направиш? Животът ти е… знаеш. Имаш университет, имаш кредит за жилище. Едно съдебно дело срещу Даниел… това ще те съсипе. Той ще те унищожи в съда.“
Погледнах документите. Погледнах писмото. „Той вече се опита да ме унищожи, Павка. Остави ме без нищо. Нарече наследството ми „боклук“. Време е боклукът да заговори.“
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от параноя и трескава дейност. С Павел взехме нощния автобус до малко градче в планината, а оттам вървяхме пеша още час до порутената вила на чичо му. Скрихме кутията с документите под дюшемето на една от стаите, покривайки мястото със стар килим. Чувствах се като герой от шпионски роман, но страхът беше съвсем реален. Всяка кола, която минаваше покрай мен, ме караше да подскачам. Всеки случаен поглед ми се струваше като наблюдение.
Върнах се в града и се опитах да се държа нормално. Ходех на лекции в университета, но не чувах и дума от това, което говореха професорите. Мислите ми бяха върху документите, върху Даниел и върху мистериозната Магдалена.
Името ѝ не ми говореше нищо. Не я помнех от семейни събирания. Прерових малкото си стари снимки – нищо. Тя беше призрак.
Междувременно, тежестта на ежедневието ме притискаше. Получих напомнително писмо от банката за вноската по кредита за жилище. Бях закъснял. Парите от работата ми едва стигаха за храна. Отчаянието започна да се прокрадва. Може би Павел беше прав. Може би трябваше да оставя нещата така.
Тогава видях Даниел.
Беше случайно. Минавах покрай едно от най-скъпите заведения в центъра. Той излизаше, заобиколен от антураж. Смееше се гръмко, потупвайки по гърба някакъв костюмиран мъж. Изглеждаше недосегаем. Качи се в лъскав черен джип, който струваше повече, отколкото аз щях да изкарам за десет живота. В този момент отчаянието се превърна в ледена решителност.
Нямах нужда от отмъщение. Имах нужда от справедливост.
Павел ми беше споменал за адвокат. Не някой от големите, лъскави кантори, които Даниел можеше да купи. „Казва се Анна. Желязна е. Помогна на чичо ми при едно съдебно дело за имот. Не се страхува от никого.“
Намерих офиса ѝ. Беше малък, спретнат, на тиха странична уличка. Вътре миришеше на книги и силно кафе. Самата Анна беше жена на средна възраст, с проницателни очи зад семпли очила и коса, вързана на стегнат кок. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва.
Разказах ѝ всичко. За завещанието, за кутията, за писмото, за документите. Не ѝ казах къде са скрити, само какво съдържат.
Когато свърших, тя се облегна назад. „Значи,“ – каза тя бавно, – „ти твърдиш, че братовчед ти, един от най-влиятелните бизнесмени в града, е фалшифицирал подписи, отклонявал е средства и е изнудвал сестра си, за да придобие контрол над наследството на дядо ти?“
„Да. Имам доказателства.“
„Доказателствата са на сигурно място, надявам се?“
„Абсолютно.“
Анна почука с химикалка по бюрото. „Мартине, знаеш ли срещу какво се изправяш? Даниел не е дребна риба. Той има армия от адвокати. Те ще те разкъсат в съда. Ще те изкарат алчен, отмъстителен неудачник. Ще кажат, че си фалшифицирал тези документи от завист. Ще ровят в живота ти, в университета, в кредита ти. Ще използват бедността ти срещу теб.“
„Знам.“
„Това ще бъде дълга, мръсна битка. Съдебно дело от такъв мащаб може да се точи с години. Ще ти струва пари, които нямаш. Ще ти струва нерви. Може да ти коства… повече.“
„Какво искате да кажете?“
„Даниел има репутация. Има врагове, но има и… съюзници. Хора, които не обичат да им се пречкат. Хора, на които той дължи пари. Чувам слухове, че бизнесът му не е толкова стабилен, колкото изглежда. Че е затънал във взети заеми от… съмнителни източници. Човек, притиснат до стената, е опасен.“
Това съвпадаше с думите на дядо ми.
„Какво ще ми струва да започнем?“ – попитах аз.
Анна ме погледна продължително. „Обикновено бих ти взела хонорар, който не можеш да си позволиш. Но… познавах дядо ти. Отдавна. Преди да стане… това, което стана. Той беше добър човек, някога.“ Тя въздъхна. „Ще поема случая про боно. На процент. Ако спечелим, ще взема дял от това, което възстановим. Ако загубим, губим и двамата. Но трябва да си напълно откровен с мен. За всичко.“
„Съгласен съм.“
„Добре. Първа стъпка: трябва да разберем коя е тази Магдалена. Тя е ключът. Дядо ти не я е споменал случайно. Ако тя е жива, трябва да я намерим. Тя е липсващото парче. Междувременно, ти се връщаш към живота си. Ходиш на лекции. Опитваш се да си платиш кредита. Не правиш нищо, с което да привлечеш вниманието на Даниел. Разбрано?“
„Разбрано.“
Излязох от кантората ѝ, чувствайки се едновременно по-лек и по-тежък. Бях запалил фитила. Сега оставаше само да чакам експлозията.
Междувременно, в лъскав офис на последния етаж на стъклена сграда, Даниел беше бесен. Пред него стоеше мъж с безизразно лице и скъп костюм. Казваше се Красимир. Той не беше обикновен бизнес партньор. Той беше от хората, които Анна имаше предвид. От хората, на които дължиш пари и не можеш да кажеш „не“.
„Какво искаш да кажеш, „проблем с ликвидността“?“ – изсъска Красимир. – „Ти ми обеща плащане миналата седмица. Парите от онзи парцел.“
„Има… административни спънки,“ – излъга Даниел, опитвайки се да звучи спокойно. Пот избиваше по челото му. – „Знаеш как е с документите.“
„Знам как е, когато хората ме лъжат, Даниеле,“ – каза Красимир, приближавайки се. – „Ти взе огромен заем от моите партньори. Използва наследството на стареца като гаранция. Сега тези пари ги няма. Аз искам лихвата си. А те искат главницата си.“
„Ще ги получа! Просто ми трябва време!“
„Нямаш време. Чувам слухове, Даниеле. Слухове, че си разтегнал империята твърде много. Че си затънал. Един малък проблем… да речем, едно неочаквано съдебно дело… и цялата ти къщичка от карти ще се срути.“ Красимир се усмихна, но в очите му нямаше и следа от топлота. „Намери парите. Или ние ще дойдем да си ги вземем. Парче по парче.“
Красимир си тръгна. Даниел остана сам, треперещ от гняв и страх. Той грабна телефона си и набра номера на личния си детектив.
„Искам да следиш братовчед ми. Мартин. Студентчето. Искам да знам къде ходи, с кого говори, дори какво диша. Нещо не е наред. Имам лошо предчувствие.“
Глава 4
Животът под наблюдение беше кошмарен. Въпреки че се опитвах да се държа нормално, усещах нечий поглед върху себе си постоянно. Докато вървях към университета, докато седях в библиотеката, дори докато пазарувах хляб в кварталния магазин. Сива кола, която винаги беше паркирана на ъгъла. Мъж с вестник, който виждах твърде често. Дали си въобразявах? Или детективът на Даниел вече беше по петите ми?
Споделих притесненията си с Анна. Тя не се изненада.
„Очаквано,“ – каза тя по телефона. Гласът ѝ беше спокоен, което действаше успокояващо. – „Не им давай повод. Дръж се като отегчен, беден студент. Това е най-добрата ти маскировка. Междувременно, аз имам напредък.“
„Магдалена?“ – попитах аз, а сърцето ми подскочи.
„Може би. Името е рядко. Проверих стари фирмени документи. Преди около тридесет години в компанията на дядо ти е работила жена на име Магдалена. Като лична асистентка. Била е там около пет години и после… е изчезнала. Няма следи, няма адрес. Все едно се е изпарила.“
„Мислиш, че това е тя?“
„Много е вероятно. Дядо ти не би се доверил на случаен човек. Сега трябва да разберем къде е изчезнала. Но имам и други новини. Лоши.“
„Какво има?“
„Даниел е подал молба в съда за разпродажба на активи. Спешна. Твърди, че е за „оптимизиране на портфолиото“. Аз мисля, че му трябват спешно пари в брой. Вероятно за да плати на хора като Красимир. Ако успее да продаде ключови имоти, преди да сме завели нашето дело, ще стане много по-трудно да ги възстановим.“
„Можем ли да го спрем?“
„Можем да опитаме. Ще подам възражение, твърдейки, … че има неуредени наследствени въпроси. Това ще му спечели малко време, но ще го алармира. Ще разбере, че нещо се готви.“
„Направи го,“ – казах аз. – „Трябва да го забавим.“
Междувременно, Павел също не стоеше със скръстени ръце. Той беше моят човек „отвътре“. Или по-скоро, отвън. Като музикант, той се движеше в среди, много различни от моите.
„Мартине,“ – каза ми той една вечер, срещайки ме в шумен бар, където се надявахме да не ни подслушват. – „Разпитвах малко. За Даниел. Оказва се, че братовчед ти е голям комарджия. Но не на карти. Той играе на борсата. С рискови инвестиции. И губи. Губи много.“
Това обясняваше заемите.
„Но има и още,“ – продължи Павел, свеждайки глас. – „Помниш ли какво пишеше в документите? За Лилия? За изневярата?“
Кимнах.
„Разбрах с кого. Не е банкер. Не е и бизнесмен. Било е с един от музикантите от старата ми банда. Пичът се хвалеше преди години, че е имал връзка с някаква богаташка. Лилия. Било е преди да се омъжи. Но Даниел е разбрал. И има снимки.“
„Значи е истина,“ – прошепнах аз. – „Той я изнудва.“
„По-лошо е, Мартине. Пичът, с когото е била… той починал миналата година. Свръхдоза. Много… удобно.“
Побиха ме тръпки. „Павка, това е… това е ужасно. Мислиш ли, че Даниел…?“
„Не знам, човече. Не знам. Но ако е бил готов да прикрие изневяра, за да я контролира, може би е готов и на друго. И още нещо. Музикантът е имал малко дете. Сега е сирак. Лилия е знаела. Казват, че е искала да му помогне. Даниел ѝ е забранил.“
Внезапно съжалих Лилия. Тя не беше просто слаба. Тя беше затворник. Даниел държеше миналото ѝ като примка около врата ѝ. И не само нейното.
В същия този момент, в огромната си студена къща, Лилия гледаше снимка. Малко момченце с усмивката на баща си. Баща му, когото тя беше обичала за кратко, и когото Даниел беше намразил. Телефонът ѝ иззвъня. Беше Даниел.
„Лилия. Имаме проблем. Онова нищожество, братовчед ни, е наел адвокат. Оспорват завещанието.“
Ръката на Лилия започна да трепери. „Какво? Мартин? Но… защо? На какво основание?“
„Нямам представа! Сигурно си е измислил нещо. Иска пари, какво друго? Но адвокатката му е блокирала продажбата на имотите. Имам нужда от теб.“
„От мен? Какво мога да направя аз?“
„Ще свидетелстваш. Ще кажеш, че дядо беше с всичкия си ум. Че е презирал Мартин. Че завещанието е точно такова, каквото той го е искал. Ще кажеш, че Мартин е нестабилен, че завижда, че си е измислил всичко.“
„Даниеле, аз не мога… да лъжа в съда…“
„О, можеш, Лилия. Можеш и още как,“ – гласът му стана леден. – „Или предпочиташ съпругът ти да разбере за малката ти авантюра? Или може би социалните служби да научат, че майката на онова… дете… е починала при „странни“ обстоятелства, точно след като си ѝ изпратила пари, въпреки забраната ми? Защото аз знам, Лилия. Знам, че си се опитала да им помогнеш. Една твоя грешна дума, и не само ти, но и онова хлапе ще изгорят.“
Лилия затвори телефона, ридаейки. Беше в капан.
В моята квартира, аз гледах писмото от банката. Бях пропуснал две вноски. Заплашваха ме със съдия-изпълнител. Кредитът за жилище, който беше моят малък остров на независимост, сега се превръщаше в камък, който ме теглеше към дъното. Бях толкова фокусиран върху миналото, че настоящето ме смазваше.
Трябваше ми въздух. Трябваше ми решение.
Реших да направя нещо рисковано. Нещо, което Анна ми беше забранила. Реших да се срещна с Лилия.
Глава 5
Да се свържа с Лилия беше по-трудно, отколкото очаквах. Тя не вдигаше на непознати номера, а имейлите ми вероятно отиваха директно в спам. Накрая използвах единствения лост, който имах – Павел.
Той се свърза с някакви стари познати от музикалните среди и успя да ѝ предаде съобщение. Само две думи: „Знам. Помогни.“
Срещата се състоя в забутана сладкарница в крайните квартали. Място, където никой не би очаквал да види съпругата на банкер и братовчедка на Даниел. Лилия пристигна с шал, увит плътно около лицето, и тъмни очила, въпреки мрачния ден. Изглеждаше като призрак.
Тя седна срещу мен, ръцете ѝ трепереха толкова силно, че не можа да вдигне чашата с вода.
„Какво искаш, Мартине?“ – прошепна тя.
„Истината, Лилия. Искам да знам защо Даниел те контролира.“
Тя пребледня. „Не знам за какво говориш.“
„Знам за изневярата ти, Лилия. Знам за… музиканта. Знам за детето. Знам, че Даниел те изнудва.“
Тя затвори очи, а от тях се процедиха сълзи. „Той е чудовище.“
„Тогава ми помогни да го спра. Дядо не е искал това. Той ми остави доказателства. Остави ми истината. Даниел е крал от него, фалшифицирал е документи, взел е заеми, които са заплашвали цялата компания.“
Лилия поклати глава. „Не разбираш. Не става въпрос само за мен. Той… той е свързан с ужасни хора. Хора като Красимир. Те не са просто бизнесмени. Те са… мафия. Ако Даниел падне, той ще повлече и мен. Той ще каже на съпруга ми. Ще унищожи детето…“
„Чие дете, Лилия?“ – попитах аз тихо.
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше океан от болка. „Той… музикантът… той почина. Но детето му… то е в дом. Аз се опитвах да му помагам тайно. Даниел разбра. Той плати на някого да… да уреди свръхдозата на майка му. За да изглежда като инцидент. А сега държи детето като заложник. Ако проговоря, той ще се погрижи онова момче да изчезне в системата завинаги. Или по-лошо.“
Стомахът ми се преобърна. Това беше по-дълбоко и по-мръсно, отколкото си представях. Вече не ставаше въпрос за пари, нито за наследство. Ставаше въпрос за убийство.
„Лилия,“ – казах аз, опитвайки се да овладея гласа си. – „Ти трябва да свидетелстваш. Това е единственият начин. Ние можем да те защитим. Анна, моята адвокатка, тя е добра. Можем да поискаме защита за теб и за детето.“
„Не мога!“ – изхлипа тя. – „Той ще ме убие. Той ще убие всички ни!“
Тя скочи и избяга от сладкарницата, оставяйки ме сам с ужасяващата истина.
Веднага се обадих на Анна. Разказах ѝ всичко. Последва дълго мълчание от другата страна на линията.
„Мартине,“ – каза тя най-накрая, – „това преминава от гражданско дело в криминално. И то много, много опасно. Трябва да бъдем изключително внимателни. Лилия е нашият ключ, но тя е и най-слабото звено. Даниел я държи здраво.“
„Какво правим?“
„Продължаваме да търсим Магдалена. По-спешно от всякога. Тя е единствената, която може да потвърди историята на дядо ти от самото начало. И… трябва да донесем документите. Тук. Трябва ми нещо, с което да работя. Нещо, което да покажа на прокурор, ако се наложи.“
„Но вие казахте…“
„Знам какво казах. Но залогът се вдигна. Ако Даниел е способен на това, той е способен и да те накара да изчезнеш. Трябва да изпреварим събитията. Донеси ми кутията. Не цялата. Само бележника на дядо ти и папката с фалшифицираните заеми. Най-силните ни козове. Аз ще ги сложа в банков сейф. Веднага.“
Съгласих се. Чувствах се като в капан. Трябваше да се върна до онази вила. Но знаех, че ме следят.
Тук се намеси Павел. „Ще отвлека вниманието им,“ – каза той. – „Имам план.“
Планът му беше прост, но гениален. Павел приличаше малко на мен – същата височина, същото телосложение. Той облече моето яке и шапка и излезе от апартамента ми, като се държеше нервно и се оглеждаше. Както и очаквахме, сивата кола, която дебнеше на улицата ми, запали двигателя и бавно го последва. Павел ги поведе на дива гонка из целия град, влизайки в молове, сменяйки автобуси, докато аз, с друга шапка и през задния вход, се измъкнах и хванах автобуса за планината.
Пътуването беше изпълнено с напрежение. Пристигнах на вилата по здрач. Всичко изглеждаше спокойно. Влязох, вдигнах килима и отворих скривалището под дюшемето.
Кутията беше там. Но беше… отворена.
Сърцето ми спря. Някой беше идвал. Бързо прерових съдържанието. Всичко изглеждаше на мястото си. Пликът, папките, бележникът. Но тогава забелязах. На една от папките, където беше паднал прах, имаше ясен, чист отпечатък. Отпечатък, който не беше мой.
Някой знаеше. Някой беше бил тук.
Грабнах това, за което бях дошъл – бележника и папката със заемите – и избягах. Не знаех дали ме следят, или вече са взели каквото им трябва. Може би са снимали всичко?
Когато се върнах в града, Павел ме чакаше. Беше блед.
„Мартине, имаме проблем. Огромен.“
„Знам. Някой е бил във вилата. Мисля, че са ни изпреварили.“
„Не,“ – поклати глава Павел. – „Не е това. Аз… аз направих ужасна грешка. Помниш ли, когато ти казах, че съм питал разни хора за Даниел?“
„Да, в бара…“
„Аз… питах грешните хора. Говорих с един тип, който урежда участия. Оказа се, че той работи за Красимир. Аз… аз му казах твърде много. Мисля, че му споменах за теб, за това, че ровиш… Мартине, мисля, че аз съм ги насочил към теб.“
Павел беше съкрушен. Вината беше изписана на лицето му. Това не беше предателство. Беше грешка. Но беше грешка, която можеше да ни коства всичко.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Анна. Гласът ѝ беше напрегнат.
„Мартине, къде си? Идвай веднага в кантората. И не идвай сам. Имаме посетител. Намерила ме е. Магдалена е тук.“
Глава 6
Сърцето ми биеше до пръсване, докато с Павел тичахме към кантората на Анна. Магдалена. Призракът от миналото на дядо ми беше тук. Как ни е намерила?
Влязохме в малката приемна. Анна ни чакаше до вратата на кабинета си. Изглеждаше притеснена. „Тя е вътре. Не знам как е разбрала за нас. Каза само, че „търси момчето с кутията за плочи“.“
Бутнах вратата и влязох.
Жената, която седеше на стола срещу бюрото на Анна, беше възрастна, може би към седемдесетте, но се държеше с достойнство, което изпълваше стаята. Косата ѝ беше снежнобяла, а очите ѝ, макар и обградени с бръчки, бяха бистри и проницателни. Тя ме огледа от глава до пети.
„Значи, ти си Мартин,“ – каза тя. Гласът ѝ беше мек, но твърд. – „Приличаш на него. На Стоян. Преди парите да го променят.“
„Вие сте Магдалена?“ – попитах аз.
„Бях,“ – кимна тя. – „Много отдавна. Сега съм просто една старица, която пази твърде много тайни.“
„Как ни открихте?“ – попита Анна, заставайки до мен.
Магдалена се усмихна тъжно. „Стоян ми остави не само спомени. Остави ми и… ресурси. Каза ми, че един ден Даниел ще се опита да заграби всичко. И че един ден едно момче ще се появи с кутия за плочи. Каза ми да те пазя. Имам хора, които наблюдават Даниел от години. Когато той внезапно е наел детектив да следи бедния си братовчед… знаех, че си намерил кутията.“
„Значи вие знаете всичко?“ – попитах аз, подавайки ѝ бележника, който стисках. – „За Даниел, за заемите, за…“
„Знам повече, отколкото е писано в този дневник, дете,“ – прекъсна ме тя. – „Аз бях там, когато всичко започна.“
Тя започна да разказва. Историята ѝ беше за скрит живот. Тя не е била просто асистентка на дядо ми. Тя е била любовта на живота му. Те са се запознали много преди той да се ожени за баба ми – брак, уреден от семействата им, за да слеят бизнеси. Стоян и Магдалена имали връзка години наред. Тайна, скрита, болезнена.
„Той не беше лош човек, Мартине,“ – каза тя, а очите ѝ се навлажниха. – „Беше… слаб. Искаше да угоди на баща си, искаше да изгради империя. Но парите го отровиха. Когато Даниел се роди, той видя в него онази безскрупулност, която на него му липсваше. Започна да го подготвя. Но Даниел беше твърде алчен, твърде нетърпелив.“
„Той ли е започнал с измамите?“ – попита Анна.
„Не,“ – поклати глава Магдалена. – „Това е най-тъмната тайна. Започнал е Стоян. Първоначалният капитал. Първата му голяма сделка… тя не е била чиста. Имало е… инцидент. Партньорът му е загинал. Стоян е взел всичко. Той е изградил тази империя върху… кръв. И Даниел е знаел.“
Замръзнах. Дядо ми. Убиец?
„Не е било умишлено,“ – каза бързо Магдалена. – „Инцидент при строеж. Но Стоян го е прикрил. Взел е парите на вдовицата. И Даниел е открил доказателствата. Това е било преди десет години. Оттогава Даниел е изнудвал дядо ти. Той не просто е крадял пари; той е вземал това, което е смятал, че му се дължи като „цена за мълчанието“.“
„Господи,“ – прошепна Павел от ъгъла.
„Стоян беше съсипан,“ – продължи Магдалена. – „Прекара последните си години, опитвайки се да се измъкне. Опитвал се е да прехвърли „чисти“ пари на мое име, в таен фонд. За да ги пазя. За благотворителност. И за теб. Той е знаел, че Даниел ще вземе мръсната империя, но се е надявал да спаси поне теб.“
„Затова ме е лишил от наследство,“ – осъзнах аз. – „За да ме държи далеч от мръсните пари. За да ме предпази от Даниел.“
„И за да те тества,“ – каза Магдалена. – „Ако беше продал кутията, значи парите са те интересували повече. Ако я беше запазил… значи си заслужавал истината.“
„Но сега Даниел знае,“ – обади се Анна. – „Ако той е изнудвал дядо ви, той знае всичко. И знае, че ние знаем. Хората на Красимир са били във вилата. Павел по невнимание ги е насочил. Те са снимали документите.“
Лицето на Магдалена помръкна. „Красимир. Този човек е по-опасен от Даниел. Той е лихварят. Той е сивата ръка зад много „инциденти“. Ако той има копие от документите…“
„Той няма да ги използва срещу Даниел в съда,“ – довърши Анна. – „Той ще ги използва, за да придобие контрол над цялата компания. Той ще изнудва Даниел.“
„Имаме само един ход,“ – каза Магдалена, изправяйки се. – „Трябва да ударим първи. И то силно.“
„Как?“ – попитах аз. – „Даниел държи Лилия. А сега Красимир държи Даниел. Ние имаме само части от истината.“
„Аз имам останалата част,“ – каза Магдалена. Тя бръкна в чантата си и извади малък, стар ключ. „Стоян не е държал всичко в онази кутия. Най-опасните документи… истинското доказателство за смъртта на партньора му… той ги е поверил на мен. Те са в банков сейф. Това не е просто лост срещу Даниел. Това е бомба.“
В този момент телефонът на Анна иззвъня. Тя го вдигна, пребледня и ни погледна.
„Обаждат се от полицията. Пожар. В жилищната ти сграда, Мартине. Твоят апартамент. Изгорял е до основи. Казват, че е от късо съединение.“
Стомахът ми се сви. Това не беше късо съединение. Това беше предупреждение. Даниел или Красимир. Те знаеха, че съм бил във вилата. Знаеха, че съм взел нещо. И сега ми показваха, че могат да стигнат до мен.
Всичко, което имах… малкото, което имах… беше изпепелено. Дрехите ми. Книгите ми от университета. Компютърът с рефератите ми. Бях на улицата. Кредитът за жилище беше за апартамент, който вече не съществуваше.
„Те ме унищожиха,“ – прошепнах аз, свличайки се на един стол.
Магдалена сложи ръка на рамото ми. „Не. Те просто те освободиха. Вече нямаш какво да губиш.“
Анна заключи вратата на кантората. „Мартине, Павел, от този момент вие не се прибирате у дома. Ще останете при Магдалена. Тя има сигурно място. А утре… утре завеждаме делото. И ще поискаме пълно замразяване на активите на Даниел.“
„А Лилия?“ – попитах аз.
„Ще трябва да я призовем,“ – каза Анна мрачно. – „И да се надяваме, че страхът ѝ от Даниел е по-малък от страха ѝ да бъде обвинена в съучастие.“
Глава 7
Сигурното място на Магдалена беше малък апартамент в стара, аристократична сграда, която не биеше на очи. Вътре беше пълно с книги и спомени от един друг живот. През следващите няколко дни това място се превърна в наш щаб. Спяхме на смени, ядяхме каквото намерим и почти не говорихме. Напрежението беше достигнало точката на кипене.
Павел беше съсипан от вина. „Аз ги насочих, Мартине. Аз. Ако не бях говорил… апартаментът ти…“
„Спри, Павка,“ – прекъснах го аз. – „Те щяха да ме намерят. Рано или късно. Сега трябва да се съсредоточим.“
Анна работеше денонощно. Тя внесе в съда иска за обезпечаване на бъдещ иск, прилагайки копие от бележника на дядо ми и документите за фалшифицираните заеми. Тя поиска незабавно замразяване на всички активи на Даниел, докато се изясни произходът на наследството и обвиненията в измама.
Новината удари Даниел като товарен влак.
Той беше в офиса си, когато адвокатите му се обадиха. „Замразяване? На какво основание? Някакъв си дрипав студент…?“
„Основанията са сериозни, Даниеле,“ – каза главният му адвокат. – „Обвинения във фалшификация, неправомерно влияние и укриване на активи. Приложили са дневника на баща ти. Съдията е уважил иска. От този момент не можеш да пипнеш и стотинка от фирмените сметки. Всичко е блокирано.“
Даниел изпусна телефона. Блокирано. Всичко. А Красимир чакаше парите си. Утре.
Паниката го връхлетя. Той започна да крачи из кабинета си като звяр в клетка. Ако Красимир не получеше парите си, той беше мъртъв. Не фигуративно. Буквално.
Той грабна телефона си и набра Лилия.
„Ти!“ – изкрещя той. – „Ти ли му каза? Ти ли се срещна с него?“
Лилия от другата страна на линията замръзна. „Даниеле, аз…“
„Ти, малка, неблагодарна кучко! Аз те държах над водата! Покривах мръсните ти тайни! А ти ме предаде заради онзи плъх!“
„Той знаеше, Даниеле! Той знаеше всичко!“
„Сега аз ще се погрижа за него! И за теб! Свършено е с теб, Лилия. Ще кажа на мъжа ти. Ще се погрижа онова копеленце в дома да…“
„Не!“ – извика Лилия, а в гласа ѝ се появи нещо ново. Не страх. Ярост. – „Няма. Аз вече говорих с мъжа си, Даниеле. Разказах му всичко. Всичко. За изневярата. За теб. За изнудването.“
Даниел замръзна. „Ти… какво?“
„Той не ме напусна. Той е бесен. На теб. Утре ще отидем в полицията. И ще разкажем за детето. За музиканта. За смъртта на майка му. За твоите заплахи.“
Връзката прекъсна.
Даниел беше сам. Лилия го беше предала. Мартин го беше атакувал. А Красимир идваше.
В този момент вратата на кабинета му се отвори без да се почука. Беше Красимир. Той не беше сам. Двама едри мъже стояха зад него.
„Лош ден, а, Даниеле?“ – каза Красимир, сядайки спокойно на бюрото му. – „Чух, че имаш… парични затруднения. Съдът ти е замразил сметките.“
„Красимире, мога да го оправя! Само ми дай малко време…“
„Времето ти изтече. Но знаеш ли кое е интересното? Аз също имам проблеми. Оказва се, че онзи твой братовчед е дал на адвокатката си документи. И не само на нея. Дал ги е и на един прокурор. Документи, които свързват твоите заеми… с моите операции.“
Даниел пребледня. „Аз не съм…“
„Ти си ни натопил, глупако!“ – изрева Красимир. – „Докато си се опитвал да спасиш собствената си кожа, си ни изложил на показ! И знаеш ли какво открихме ние? Открихме, че ти си знаел за едни други документи. Едни много по-стари документи. За смъртта на партньора на дядо ти.“
Красимир се наведе към него. „Ти си изнудвал стареца за нещо, което аз можех да използвам. Ти си крил активи от мен, Даниеле. И това не ми харесва.“
„Какво искаш?“ – прошепна Даниел.
„Искам компанията. Цялата. Ще се откажеш от всичко. Ще подпишеш документите, че ми прехвърляш контрола, доброволно, в замяна на „уреждане на дълговете ти“. Ще поема фирмата, ще я изчистя и ще продължа напред. Ти… ти просто ще изчезнеш.“
„Да изчезна?“
„Ще ти дам билет. Еднопосочен. За някъде далеч, където няма съдилища и прокурори. Или,“ – усмихна се Красимир, – „можеш да останеш тук. И да се разправяш с мен. И с прокуратурата. И с Лилия. Избирай.“
Даниел се огледа. Двамата мъже до вратата не мърдаха. Това не беше предложение. Беше присъда.
„Добре,“ – каза той. – „Добре. Ще подпиша.“
Докато Даниел подписваше собствената си капитулация, в апартамента на Магдалена, Анна получи ново обаждане.
„Мартине,“ – каза тя, а лицето ѝ беше сериозно. – „Имаме насрочена дата за делото. Утре. Извънредно заседание. Адвокатите на Даниел са поискали споразумение. Оттеглят всички насрещни искове. Искат да преговарят.“
„Какво? Защо?“ – бях шокиран.
„Не знам. Но нещо се е случило. Нещо голямо. Приготви се. Утре влизаме в съда.“
Глава 8
Съдебната зала беше тиха и тържествена. Чувствах се не на място в евтиния костюм, който Анна ми беше купила набързо. Магдалена седеше до мен, изправена като струна. Павел беше на задния ред, гризейки нокти.
Даниел беше там. Но не беше същият Даниел. Арогантността я нямаше. Беше блед, с хлътнали очи. Изглеждаше уплашен. До него седеше Лилия и съпругът ѝ, който я държеше за ръка и гледаше Даниел с чиста омраза.
И тогава видях Красимир. Той седеше в дъното на залата, сякаш беше просто зрител. Но погледът му не изпускаше Даниел.
Съдията влезе.
Адвокатът на Даниел, не главният му, а някакъв по-младши, се изправи.
„Ваша чест, постигнахме споразумение с ищеца. В името на семейната цялост и за да се избегне публичен скандал, моят клиент, господин Даниел, е съгласен да…“
„Възражение, Ваша чест!“ – гласът на Анна проехтя в залата. – „Няма никакво споразумение. Има опит за прикриване на престъпление.“
Адвокатът на Даниел се слиса. Самият Даниел се сви на стола си.
„Госпожо адвокат,“ – каза строго съдията. – „Това са силни думи.“
„Имам силни доказателства, Ваша чест,“ – каза Анна. – „Доказателства за измама, фалшификация, изнудване и… съучастие в прикриването на смъртен случай.“
В залата настъпи хаос. Репортерите, които бяха надушили историята, започнаха да пишат трескаво.
„Моля за тишина!“ – удари с чукчето съдията.
Анна изложи всичко. Бележникът на Стоян. Фалшифицираните заеми. Свидетелството на Лилия за изнудването и смъртта на музиканта. И накрая, тя извика Магдалена.
Магдалена разказа историята. За скрития живот на Стоян. За мръсната сделка в началото. За смъртта на партньора му. И за изнудването от страна на Даниел.
Тя извади ключа. „Ваша чест, в банков сейф номер 314 се намират оригиналните полицейски доклади от онзи „инцидент“. Доклади, които Стоян е скрил с помощта на подкупен инспектор. Те доказват, че смъртта не е била инцидент, а престъпна небрежност, довела до смърт. И Даниел е знаел това. Той е използвал тази информация, за да източи компанията, оставяйки я уязвима за хищници.“
При тези думи, погледът ѝ се спря за момент върху Красимир.
Даниел скочи. „Тя лъже! Всички лъжат! Това е заговор! Той…“ – той посочи към мен – „…той искаше пари! Винаги е искал пари!“
„Господин Даниел, седнете!“ – извика съдията.
Но беше твърде късно. Вратата на залата се отвори и влязоха двама прокурори, придружени от полицаи.
Единият прокурор се приближи до банката на защитата. „Даниел,“ – каза той официално, – „вие сте арестуван по обвинение в измама в особено големи размери, изнудване и възпрепятстване на правосъдието.“
Полицаите го сграбчиха.
„Не! Не можете!“ – крещеше той, докато го извеждаха. – „Той ме накара! Красимир! Той ме принуди! Той…“
Всички погледи се обърнаха към задния ред.
Но столът на Красимир беше празен. Той се беше измъкнал незабелязано.
Глава 9
Последствията бяха бързи и брутални. Империята на Даниел, построена върху лъжи и откраднати пари, се срути за часове. Замразяването на активите и арестът му предизвикаха паника сред кредиторите. Фирмата обяви фалит.
Съдебното дело за наследството се превърна във формалност. Съдът анулира първоначалното завещание въз основа на неправомерното влияние и изнудването от страна на Даниел. Бележникът на Стоян и свидетелството на Магдалена доказаха всичко.
Но какво остана?
Мръсната част от империята, тази, която Даниел беше управлявал, беше погълната от дългове. От нея не остана нищо освен прах и съдебни дела от кредитори.
Но имаше и другата част. Тайният фонд. Парите, които Стоян беше успял да изчисти и да повери на Магдалена. Те бяха непокътнати. И според документите, които Магдалена пазеше, те бяха разделени. По-голямата част беше за благотворителна фондация, която да помага на жертви на „бизнес злополуки“. Иронично, но и справедливо.
Имаше и дял за мен. Не беше огромно състояние. Не бяха милиони. Но беше достатъчно. Достатъчно, за да платя това, което остана от кредита за жилище след пожара. Достатъчно, за да завърша университета си, без да се налага да работя на три места. Достатъчно, за да започна на чисто.
Даниел беше изправен пред дълга присъда. Разследването за смъртта на партньора на дядо ми беше подновено, както и това за смъртта на майката на детето на Лилия.
Красимир беше изчезнал. Сякаш никога не го е имало. Вероятно вече беше в друга държава, под друго име, търсейки следващия Даниел, когото да погълне.
Лилия и съпругът ѝ получиха пълна защита. Те се преместиха в друг град и започнаха процедура по осиновяването на момчето. Лилия ми изпрати едно писмо. Кратко. Само с три думи: „Благодаря ти. И прости.“
Аз и Павел седяхме на една пейка в парка. Беше първият слънчев ден от седмици.
„Е,“ – каза той, подхвърляйки един кестен. – „Богат си.“
„Не съм,“ – усмихнах се аз. – „Просто вече не съм беден. Имам достатъчно, за да си купя апартамент. Малък. И да завърша.“
„Какво ще правиш с Павел?“
„Не знам, Мартине. Чувствам се… мръсен. Че те предадох. Че те забърках с онзи тип.“
Погледнах го. Моят приятел, който беше единственият до мен в най-тежките ми години. „Ти не си ме предал, Павка. Ти направи грешка. Като всички нас. Дядо ми направи грешка. Аз направих грешка, като го мразех толкова години.“
Извадих един чек от джоба си и му го подадох. Беше на негово име. Сумата беше достатъчна, за да покрие всичките му дългове и да си купи онези китари, за които винаги беше мечтал.
„Мартине, аз не мога…“
„Вземи ги. Ти беше там. Ти отвори кутията. Без теб, аз все още щях да съм онзи студент, който мрази дядо си и се дави в дългове. Това е твоят дял от „боклука“.“
Той взе чека, а очите му се насълзиха.
По-късно същия ден отидох при Магдалена. Тя подреждаше документи за новата фондация.
„Ще останеш ли да помагаш?“ – попита ме тя.
„Не,“ – поклатих глава аз. – „Аз съм историк, не бизнесмен. Мисля, … че видях достатъчно от този свят. Ще завърша университета си. Може би ще стана учител. Искам нещо… чисто.“
Тя се усмихна. „Дядо ти щеше да се гордее.“
Тя ми подаде нещо. Беше една-единствена грамофонна плоча. От онези, разпилените в апартамента на Павел. Беше оцеляла.
„Това е била любимата му,“ – каза тя. – „Когато е искал да избяга от всичко.“
Взех я.
Купих си малък апартамент. Купих си книги. И си купих един грамофон.
Вечерта пуснах плочата. Стар, пращящ джаз изпълни стаята. Отворих прозореца. Градът шумеше отвън, пълен със своите Даниеловци и Красимировци, със своите тайни, заеми и предателства.
Но тук, в моята малка стая, беше тихо.
Бях загубил семейството си. Бях загубил илюзиите си. Но бях намерил истината. Бях намерил себе си.
Кутията за грамофонни плочи стоеше в ъгъла. Вече не беше „боклук“. Беше моето спасение.