Дъщеря ми поиска да ходи на танци. Това беше всичко. Една простичка, невинна молба, изречена с тъничкия глас на седемгодишно дете, чийто свят до този момент се състоеше от кукли, цветни моливи и приказки за лека нощ. Лилия стоеше пред мен в средата на просторния ни хол, облечена в розовата си рокля на принцеса, а слънчевите лъчи, процеждащи се през френските прозорци, караха русите ѝ къдрици да блестят като ореол.
— Мамо, може ли? Всичките ми приятелки ще ходят. Ще учат стъпки, ще имат красиви рокли…
Усмихнах се. Как бих могла да откажа? Виждах пламъчетата на ентусиазма в очите ѝ, онази чиста, неподправена радост, която само децата притежават. В представите ми вече се редяха картини – малкото ми момиченце в пачка, с прибрана на кок коса, прави пируети с грацията на лебед.
— Разбира се, слънчице. Ще говорим с татко ти довечера и ще те запишем.
Целунах я по челото и тя изписка от щастие, завъртя се около себе си и изтича в стаята си, вероятно за да сподели голямата новина с армията си от плюшени играчки. Аз останах в хола, изпълнена с онази топлота, която само майчиното сърце познава. Животът ни изглеждаше съвършен. Имахме прекрасен дом в затворен комплекс, дом, за който бяхме взели огромен ипотечен кредит, но който изплащахме безпроблемно. Съпругът ми, Ивайло, имаше процъфтяващ бизнес със строителни материали. Аз бях оставила кариерата си на интериорен дизайнер, за да се посветя на Лилия, и не съжалявах и за миг. Всичко беше точно такова, каквото го бяхме планирали. Подредено. Сигурно. Щастливо.
Поне така си мислех.
Вечерта, когато Ивайло се прибра, въздухът в къщата вече беше променен. Той влезе, без да каже дума, хвърли сакото си на стола и разхлаби вратовръзката си с рязко движение. Лицето му беше мрачно, а в очите му имаше умора, която надхвърляше обикновения работен ден.
— Тежък ден ли имаше, скъпи? – попитах, докато сервирах вечерята.
Той само изсумтя в отговор. Лилия, усетила напрежението, седеше притихнала на стола си. Изчаках да седне на масата и с възможно най-ведрия тон, на който бях способна, споделих новината.
— Лили има една мечта. Иска да я запишем на танци. Намерих една прекрасна школа близо до нас.
Очаквах усмивка. Очаквах да погали дъщеря ни по главата и да каже нещо от рода на: „Разбира се, моята принцеса ще бъде най-добрата“. Вместо това, той заби вилицата си в чинията с такава сила, че порцеланът изтрака заплашително.
— Танци? Глупости! Нямаме време и пари за такива лигавщини!
Гласът му беше студен, отсечен. Замръзнах. Погледнах го невярващо. Пари? Та той миналата седмица си купи часовник, който струваше колкото годишната такса за школата по танци. Време? Аз щях да я водя.
— Ивайло, какво говориш? Това е просто…
— Казах, не! – прекъсна ме той, като повиши тон. – Има по-важни неща в момента. Трябва да се учи, а не да си върти задника по сцените!
Думите му прозвучаха като шамар. Груби, цинични, напълно нетипични за него, особено пред детето. Лилия се сви на стола си, а в очите ѝ блеснаха сълзи. Долната ѝ устна затрепери.
— Но, тате…
— Стига! – изкрещя той и удари с юмрук по масата. Чиниите подскочиха. – Темата е приключена!
Той стана рязко, грабна сакото си и излезе от къщата, затръшвайки входната врата след себе си. Останахме сами с Лилия в оглушителната тишина на нашата „съвършена“ трапезария. Сълзите вече се стичаха по бузите ѝ. Преглътнах буцата в гърлото си, прегърнах я силно и прошепнах, че всичко ще бъде наред. Но докато я утешавах, в мен се надигаше леден страх. Това не беше моят Ивайло. Нещо се беше счупило. И това беше само началото.
От онази вечер нататък, той започна да се прибира късно. Понякога след полунощ, понякога на сутринта. Ухаеше на скъп парфюм, който не беше неговият, и на алкохол. Обясненията му бяха кратки и неясни – „бизнес вечери“, „срещи с инвеститори“, „тежки преговори“. Но аз знаех, че лъже. Виждах го в начина, по който избягваше погледа ми, в трескавото нервно потропване с пръсти по масата.
После започнаха да изчезват пари. Големи суми от общата ни сметка, за които нямах обяснение. Когато го попитах, той отново се ядоса. Обвини ме, че го шпионирам, че не му вярвам, че се опитвам да го контролирам.
— Аз изкарвам тези пари! Аз нося отговорността за този дом! Ще правя с тях каквото е необходимо!
Но аз виждах извлеченията. Ресторанти, в които не бяхме стъпвали. Скъпи бутици за дамско бельо. Резервации в хотели извън града за уикенда, когато уж беше на „командировка“. Всяко ново откритие беше като нов пирон, забиван в ковчега на нашия брак.
Усещах, че нещо не е наред. Не, това беше твърде меко казано. Усещах как земята под краката ми се разпада, как стените на нашия красив, подреден свят се срутват върху мен. Бях сама в руините, опитвайки се да предпазя дъщеря си от падащите отломки. Лилия ставаше все по-тиха и по-тъжна. Тя вече не питаше за танци. Тя просто гледаше към вратата с огромните си, тъжни очи, чакайки баща си, който все по-рядко се появяваше преди тя да си легне.
Една вечер, след поредния му скандал за някаква дреболия, реших, че не мога повече. Ръцете ми трепереха, докато пишех съобщението на телефона.
„Трябва да поговорим. Веднага щом се прибереш. Не може да продължава така.“
Отговор не получих. Той се прибра в три през нощта. Аз се преструвах, че спя, но сърцето ми блъскаше в гърдите толкова силно, че имах чувството, че ще се пръсне. Слушах го как се съблича в тъмното, как се опитва да бъде тих, как накрая ляга в другия край на леглото, възможно най-далеч от мен. Пропастта между нас вече не беше емоционална. Беше физическа. Можех да я докосна. Беше студена като гроб.
Сърцето ми вече се късаше. Не просто се късаше, а кървеше, разпадаше се на милиони парченца болка и предателство. Плачех безшумно всяка нощ, забила лице във възглавницата, за да не ме чуе. През деня слагах маската на спокойната майка, но знаех, че не мога да заблудя Лилия. Децата усещат всичко. Те са като сеизмографи за родителската болка.
И тогава дойде денят, който преобърна всичко. Седяхме с нея на дивана и четяхме приказка. Аз се опитвах да се концентрирам върху думите, но мислите ми бяха другаде – при празните обещания, при студените нощи, при аромата на чужд парфюм. Лилия спря да следи картинките. Тя вдигна глава и ме погледна с онзи сериозен, проницателен поглед, който децата понякога имат. Поглед, който те кара да се чувстваш напълно прозрачен.
Погледна ме и прошепна: ‘Мамо… ще си имам нова майка ли?’
Думите увиснаха във въздуха. Тежки. Остри. Смъртоносни. Кръвта замръзна във вените ми. Времето спря. Чувах само бученето в ушите си. Нова майка? Откъде… как…
Замръзнах.
Той ѝ беше казал. Чудовището, в което се беше превърнал моят съпруг, беше отровило ума на собственото ни дете с най-жестоката от всички лъжи. Или може би… може би това не беше лъжа. Може би беше обещание.
Глава 2
Тишината в стаята стана толкова плътна, че можех да я разрежа с нож. Гледах малкото личице на дъщеря си, изкривено от объркване и страх, и се опитвах да си поема дъх. Дробовете ми отказваха да функционират. Всеки атом в тялото ми крещеше, но от устата ми не излизаше и звук.
— Какво… какво каза, миличка? – успях да промълвя накрая, а гласът ми беше дрезгав и чужд.
— Татко каза… – Лилия сведе поглед към малките си ръчички в скута. – Каза, че понякога мама и татко спират да се обичат. И тогава татко си намира нова жена, която да обича. И тя става нова майка.
Стомахът ми се преобърна. Това не беше просто необмислена дума. Това беше подготвена реч. Той я беше обработвал. Подготвял я беше за неизбежното, без дори да има доблестта първо да говори с мен. Беше използвал собственото ни дете като пратеник на своята жестокост.
— Татко ти… кога ти каза това?
— Вчера. Когато ме взе от градина. Отидохме на сладолед. Каза, че трябва да бъда голямо момиче и да разбирам нещата.
Сладолед. Той беше купил болката ѝ със сладолед. Почувствах как в мен се надига вълна от ярост, толкова силна и гореща, че за момент измести смазващата мъка. Ярост към него, към безграничната му арогантност и егоизъм.
Прегърнах Лилия толкова силно, колкото можех.
— Слушай ме много внимателно, слънчице. Ти имаш само една майка. И това съм аз. Винаги ще бъда аз. Никой никога няма да заеме моето място. Разбираш ли? Татко е казал нещо много, много глупаво. Понякога възрастните говорят глупости, когато са ядосани или объркани.
Тя кимна, но видях в очите ѝ, че семето на съмнението вече беше посято. Той беше отровил най-святото нещо в нейния свят – усещането за сигурност.
Тази вечер не се преструвах, че спя. Чаках го. Седях в хола на тъмно, а пред мен на масата бяха разпръснати банковите извлечения, които бях принтирала. Когато той влезе малко след полунощ, светнах лампата. Той премигна изненадано, виждайки ме.
— Какво правиш будна?
— Чакам те. Трябва да ми обясниш някои неща. – Гласът ми беше спокоен, но леден. Посочих към купчината с хартия. – Като например тези плащания. И като това, което си казал на Лилия.
Той погледна към извлеченията, после към мен. За миг видях паника в очите му, но тя бързо беше заменена от познатата вече защитна агресия.
— Пак ли започваш? Нямам сили за твоите истерии, Ани. Имах ужасен ден.
— Не, Ивайло. Ти ще ме слушаш. Отровил си ума на собственото си дете! Как можа? Как посмя да ѝ говориш за „нова майка“ зад гърба ми?
— Аз просто я подготвям! – извика той. – Защото ти очевидно не виждаш какво се случва! Да, Ани, има друга жена! Казва се Симона. И да, нещата между нас не вървят от месеци! Ти превърна този дом в затвор! Вечно недоволна, вечно мрънкаща!
Думите му бяха като камшик. Аз ли бях виновна? Аз, която се отказах от всичко, за да създам перфектния дом за него и дъщеря ни? Аз, която преглъщах мълчанието му, отсъствията му, жестокостта му?
— Аз ли съм виновна, че харчиш парите ни по любовницата си, докато бизнесът ти очевидно потъва? Защото тези цифри не лъжат, Ивайло! Тези тегления, тези дългове!
Той избухна.
— Ти нищо не разбираш от моя бизнес! Нищо! Симона не е просто любовница, тя е ключов партньор! Тя има контакти, има възможности! Тя ми помага да спася всичко, което ти с лека ръка си готова да пропилееш!
Лъжите му бяха толкова нагли, толкова абсурдни, че за момент останах безмълвна. Той дори не се опитваше да ги направи правдоподобни. Просто ме заливаше с тях, надявайки се да ме удави.
— Вън. – Гласът ми беше едва чут шепот.
— Моля?
— Искам да излезеш от тази къща. Веднага. Вземи си няколко неща и се махай. Отивай при твоята Симона.
Той се изсмя. Жесток, неприятен смях.
— Да изляза? От моята къща? Мисля, че не разбираш, мила моя. Половината от тази къща е моя. Половината от всичко е мое. И ако започнеш да ми създаваш проблеми, ще се погрижа да не получиш и стотинка. Ще те оставя на улицата, чуваш ли ме?
Заплахата му увисна във въздуха. Осъзнах, че войната тепърва започва. И че аз съм напълно неподготвена за нея. Той беше бизнесмен, свикнал да мачка, да преговаря, да заплашва. А аз бях… домакиня. Жена, която беше повярвала в приказката за семейното щастие и сега се събуждаше в кошмар.
Той не си тръгна онази нощ. Просто отиде в гостната стая и затръшна вратата. На следващия ден се обадих на единствения човек, на когото имах пълно доверие – най-добрата ми приятелка Мая. Срещнахме се в едно малко кафене в центъра. Разказах ѝ всичко, а сълзите, които сдържах толкова дълго, най-после потекоха.
Мая ме слушаше търпеливо, стискайки ръката ми. Тя беше пълната ми противоположност – прагматична, здраво стъпила на земята, адвокат по професия.
— Ани, първото нещо, което трябва да направиш, е да спреш да плачеш и да започнеш да мислиш. Той те заплашва, защото те е страх. Той разчита на това.
— Но той е прав, Мая. Аз нямам нищо. Всичко е на негово име, бизнесът, по-голямата част от парите… Къщата е обща, но с този кредит…
— Глупости. Ти имаш права. Имаш дете. Законът е на твоя страна, но трябва да действаш умно. Първо, трябва ти адвокат. И то не какъв да е, а най-добрият в семейното право. Познавам един човек. Казва се Петров. Акула е.
Името прозвуча стряскащо. Акула. Аз не исках акули. Аз исках съпруга си обратно. Или поне онази версия на съпруга ми, в която бях влюбена. Но дълбоко в себе си знаех, че този човек вече не съществува.
— Второ – продължи Мая, – трябва да събереш всяко доказателство, което можеш. Извлечения, имейли, съобщения. Всичко. И трето, и най-важно – не му показвай, че те е страх. От днес нататък ти си в битка за бъдещето си и за бъдещето на Лилия.
Думите ѝ ми вдъхнаха сила. Може би не бях толкова безпомощна, колкото се чувствах. Тръгнах си от срещата с ясното съзнание, че приказката е свършила. Сега трябваше да напиша нова история. История за оцеляване.
Когато се прибрах, къщата беше празна. На масата в кухнята имаше бележка.
„Отивам в командировка за няколко дни. Трябва да помисля. Не ме търси.“
Знаех, че „командировка“ е кодова дума за Симона. Но този път не почувствах болка. Почувствах облекчение. Имах няколко дни. Няколко дни, за да се събера, да планирам, да се подготвя за войната, която той ми беше обявил. Отидох до стаята на Лилия. Тя спеше, прегърнала плюшеното си мече. Целунах я по челото и прошепнах обещание: „Няма да позволя да те нарани повече. Заклевам се.“
Глава 3
Няколкото дни „командировка“ се превърнаха в седмица. Седмица на ледена тишина, нарушавана само от кратки, делови съобщения относно Лилия. Ивайло не се обаждаше, аз не го търсех. Тази тишина беше едновременно мъчителна и спасителна. Даваше ми време да дишам, да мисля, да се прегрупирам.
Следвайки съвета на Мая, се свързах с адвокат Петров. Кабинетът му се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда – символ на сила и успех. Самият той беше точно такъв, какъвто Мая го беше описала. Мъж на средна възраст, с проницателни сиви очи, безупречен костюм и изражение, което не издаваше никакви емоции. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, докато аз, с треперещ глас, му разказвах историята на моя разпадащ се живот. Преглеждаше документите, които бях донесла – банковите извлечения, копие от нотариалния акт на къщата, брачното ни свидетелство.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
— Госпожо, ситуацията ви е сложна, но не и безнадеждна. Съпругът ви играе мръсно. Опитва се да ви уплаши и да ви принуди да приемете неизгодни за вас условия.
— Той каза, че ще ме остави на улицата.
— Той може да казва много неща. Законът казва друго. Вие имате право на половината от всичко, придобито по време на брака. Това включва къщата, банковите сметки и дяловете му във фирмата.
— Но фирмата… той казва, че е пред фалит. Че има огромни дългове.
— Това ще трябва да проверим. – Очите му проблеснаха. – Много често „фалитът“ е стратегия за укриване на активи преди развод. Ще поискаме пълна финансова ревизия на дружеството му. Що се отнася до къщата, ипотечният кредит е общо задължение. Но заплахата му е прах в очите. Съдът никога не би оставил майка с малолетно дете без дом. В най-лошия случай, ще бъдете компенсирана.
Думите му бяха като балсам за опънатите ми нерви. За първи път от седмици почувствах, че не съм сама. Имах съюзник. Професионалист, който знаеше правилата на играта, в която Ивайло се опитваше да ме въвлече.
— Какво трябва да направя сега? – попитах аз.
— Засега – нищо. Не подавайте молба за развод първа. Нека той направи първия ход. Продължавайте да събирате информация. И най-важното – опитайте се да си отворите собствена, тайна банкова сметка и да прехвърлите там каквито и да е лични средства, до които имате достъп. Трябва да имате финансов буфер. Войната ще бъде дълга и скъпа.
Тръгнах си от кантората му с чувството, че съм свалила огромен товар от плещите си, но в същото време съм поела нов. Битката беше реална. И аз трябваше да се науча да се бия.
През следващите дни се превърнах в шпионин в собствения си дом. Ровех се в кабинета на Ивайло, търсейки документи. Открих папка, скрита в дъното на един шкаф. Беше пълна с фактури от фирмата на име Димо. Сумите бяха огромни. Имаше и няколко напомнителни писма за просрочени плащания, написани на все по-остър тон. Явно „бизнесът“ наистина не вървеше.
Открих и нещо друго. Кутийка от бижу. Празна. А вътре, на кадифената подплата, имаше вдлъбнатина от колие. До нея – касова бележка от луксозен бижутериен магазин. Погледнах датата. Беше отпреди три седмици. Рожденият ден на Симона, може би? Почувствах отново онзи познат спазъм на болка и ревност, но бързо го потиснах. Сега не беше време за емоции. Сега беше време за факти. Снимах всичко с телефона си и го изпратих на адвокат Петров.
В края на седмицата Ивайло се прибра. Беше различен. Изглеждаше изтощен, но в същото време някак по-спокоен, сякаш е взел решение. Той ме повика в хола. Лилия беше при майка ми за уикенда, така че бяхме сами.
— Ани, мислих много. – започна той, избягвайки погледа ми. – Нещата между нас не могат да продължат така. Аз… аз искам развод.
Думата прозвуча оглушително в тихата стая. Бях я очаквала, бях се подготвяла за нея, но въпреки това тя ме удари с физическа сила.
— Ще го направим цивилизовано. Заради Лили. Подготвил съм споразумение. Ще ти оставя колата. Ще плащам добра издръжка. Ще можеш да останеш в къщата, докато си намериш жилище, да речем… шест месеца.
Той ми подаде папка с документи. Отворих я. Това не беше споразумение. Това беше капитулация. Моята капитулация. В него аз се отказвах от всякакви претенции към фирмата му, към спестяванията ни, към всичко, освен колата и временен покрив над главата ми. В замяна на „щедра“ издръжка, която беше по-малка от месечната вноска по ипотеката.
— Ти се шегуваш. – казах тихо.
— Напълно сериозен съм. Това е най-доброто, което мога да предложа. Бизнесът е зле, Ани. Имам огромни дългове. Ако тръгнеш да се съдиш с мен, ще загубиш всичко. И двамата ще загубим. Ще обявят фирмата в несъстоятелност и кредиторите ще вземат и къщата. Това ли искаш? Да оставиш дъщеря си без нищо?
Той отново използваше Лилия. Отново ме манипулираше чрез най-големия ми страх. Но този път бях подготвена.
— Няма да подпиша това, Ивайло.
Той ме погледна изненадано. Очакваше сълзи, молби, истерия. Не очакваше отпор.
— Какво искаш тогава?
— Искам това, което ми се полага по закон. Половината от всичко. И искам пълна финансова ревизия на фирмата ти. Имам си адвокат.
При споменаването на думата „адвокат“ лицето му се промени. Спокойствието изчезна, заменено от гняв.
— Адвокат? Ти си наела адвокат? Зад гърба ми?
— Ти си намери любовница зад гърба ми. И си казал на дъщеря ми, че ще има нова майка. Мисля, че сме квит.
Той пристъпи към мен, лицето му беше тъмно от ярост.
— Ще съжаляваш за това, Ани. Кълна се, че ще те накарам да съжаляваш. Ще те унищожа в съда. Ще докажа, че си лоша майка. Че си нестабилна. Ще ти взема Лилия!
Това беше най-жестокият удар. Заплахата да ми отнеме детето. Почувствах как краката ми омекват, но се вкопчих в облегалката на дивана. Гледах го в очите и видях в тях един напълно непознат човек. Студен, пресметлив и безмилостен.
— Опитай. – прошепнах. – Просто опитай.
Войната беше обявена.
Глава 4
Последвалите седмици се превърнаха в мъчително бойно поле, а нашият красив дом – в студена, враждебна територия. Живеехме под един покрив като двама непознати, разменяйки си само ледени погледи и хапливи забележки. Ивайло спеше в гостната, а аз заключвах вратата на спалнята всяка вечер, макар да знаех, че той никога повече няма да опита да я прекрачи. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Лилия усещаше всичко. Тя се движеше из къщата на пръсти, говореше шепнешком, сякаш се страхуваше да не предизвика поредната експлозия.
Ивайло изпълни заплахата си. Машината на войната, задвижвана от неговия гняв и наранено его, започна да работи на пълни обороти. Един ден получих призовка. Той беше завел дело за развод и искаше пълни родителски права над Лилия. Мотивите, изложени в исковата молба, бяха като отровни стрели, всяка от които се забиваше право в сърцето ми. Бях описана като „емоционално нестабилна“, „неспособна да се грижи за детето“, „склонна към истерични изблици“. Всяка наша кавга, всеки мой изблик на отчаяние беше изкривен и представен като доказателство за моята неадекватност.
— Това е стандартна тактика. – успокои ме адвокат Петров по телефона. – Опитват се да ви смачкат психически още в началото. Ще отговорим на всяко тяхно твърдение с факти. Не се поддавайте на провокации.
Но беше трудно. Чувствах се омерзена, унизена. Човекът, с когото бях споделяла живота си, сега се опитваше да ме унищожи, използвайки най-гнусните лъжи.
В същото време, финансовата ревизия на фирмата му започна. Адвокатът му всячески се опитваше да бави процеса, да крие документи, да създава пречки. Но екипът на Петров беше упорит. Малко по малко, истинската картина започна да излиза наяве.
Оказа се, че Ивайло не е лъгал за едно – бизнесът наистина беше в тежко състояние. Но причината не беше пазарната конюнктура, а самият той. Беше взел серия от катастрофални решения, инвестирал в рискови проекти, които се бяха провалили. Беше взел огромни заеми не само от банки, но и от частни лица. Един от основните му кредитори беше именно онзи Димо, чиито фактури бях намерила. Дългът към него беше колосален.
Но това не беше всичко. Ревизорите откриха и нещо друго – втора счетоводна книга. В нея бяха отразени скрити приходи, пари, които не бяха декларирани пред данъчните. Ивайло беше отклонявал средства от фирмата от години. Част от тези пари бяха отишли за покриване на лични разходи – скъпите часовници, колите, луксозните почивки. А през последната година, голяма част от тях бяха отишли при Симона.
Тя не беше никакъв „ключов партньор“. Беше просто скъпоплатена любовница. Той ѝ беше наел апартамент в луксозен квартал, подарявал ѝ беше бижута, коли, плащал беше за екзотичните ѝ ваканции. Всичко това – с парите на фирмата. С нашите пари. Докато на мен ми отказваше една такса за уроци по танци.
Гневът, който изпитах, беше по-силен от всяка болка. Той не просто ме беше предал като съпруга. Той беше рискувал бъдещето на собственото си дете, за да финансира двойствения си живот.
Представихме тези доказателства в съда. Адвокатът на Ивайло се опита да омаловажи всичко, да го представи като „нормална бизнес практика“. Но лъжите им започнаха да се пропукват.
Междувременно, в къщата се разиграваше друга драма. Един следобед на вратата се позвъни. Беше майката на Ивайло, Веска. Не я бях виждала от началото на кризата. Тя влезе без да поздрави, огледа ме с леден поглед и започна тирадата си.
— Ти! Ти си виновна за всичко! Ти го докара дотук! С твоето мрънкане, с твоите претенции! Момчето се съсипа да работи, за да ти угажда, а ти какво направи? Тръгна да го съдиш, да му взимаш и последната риза от гърба! Безсрамница!
Тя крещеше, а в очите ѝ имаше сляпа, фанатична майчина любов, която отказваше да види истината за нейния „перфектен“ син.
— Госпожо, моля ви, не викайте, детето е в другата стая. – опитах се да я успокоя.
— Не ме интересува детето! Интересува ме синът ми, когото ти съсипваш! Той ми разказа всичко. Разказа ми как си наела акула-адвокат, как искаш да го разориш! Но няма да ти позволя! Няма да позволиш да съсипеш семейството!
Осъзнах, че да споря с нея е безсмислено. Тя живееше в свой собствен свят, в който Ивайло беше жертвата, а аз – злодеят.
— Моля ви да напуснете дома ми. – казах твърдо.
— Твоя дом? Това е домът на сина ми! Ти си просто една пришълка!
В този момент се появи брат ми, Петър. Той беше дошъл да види как съм. Петър беше студент, учеше право, и макар да беше по-млад от мен, притежаваше зрялост и спокойствие, които на мен ми липсваха. Той чу последните думи на Веска.
— Госпожо, мисля, че е време да си вървите. – каза той с равен тон, заставайки между мен и нея. – Сестра ми е под достатъчно напрежение и без вашите обвинения.
Веска го изгледа от глава до пети.
— А ти кой си? Поредният любовник ли?
Петър не трепна.
— Аз съм ѝ брат. И няма да позволя да я обиждате. Моля.
Имаше нещо в спокойния му авторитет, което я накара да отстъпи. Тя ме изгледа с последен поглед, изпълнен с омраза, измърмори нещо под нос и си тръгна. Аз се свлякох на дивана, треперейки. Петър седна до мен и ме прегърна.
— Всичко ще се оправи, како. Той е слаб човек. И слабите хора правят такива неща. Ти си силна. Ще се справиш.
Думите му ми подействаха като котва в бурята. Той беше прав. Трябваше да бъда силна. Заради Лили.
Съдебните битки продължаваха. Имаше заседания, на които социални работници говореха с мен, с Ивайло, с Лилия. Опитваха се да преценят кой е по-добрият родител. Беше унизително. Трябваше да доказвам любовта към детето си пред непознати. Ивайло играеше ролята на съкрушен баща перфектно. Говореше за това как аз съм го отчуждила от дъщеря му, как му преча да я вижда. Лъжа след лъжа.
Един ден адвокат Петров ми се обади с новини.
— Имаме пробив. Кредиторът на съпруга ви, господин Димо, е завел иск срещу него за измама в особено големи размери. Твърди, че съпругът ви е представил фалшиви документи, за да получи заема. Това е сериозно. Може да се стигне до наказателно дело.
Сърцето ми спря за момент. Наказателно дело? Затвор?
— Какво означава това за нас?
— Означава, че той е притиснат до стената. И отчаян човек е опасен човек. Но също така означава, че имаме нов коз. Можем да използваме това, за да го принудим да приеме споразумение, което е справедливо за вас. Той ще иска да избегне скандала на всяка цена.
Планът беше рискован, но беше единственият ни шанс да приключим този кошмар бързо.
Глава 5
Новината за съдебното дело, заведено от Димо, се разнесе като горски пожар в малкия свят на Ивайло. Изведнъж той вече не беше просто мъж в процес на развод, а потенциален престъпник. Бизнес партньорите му започнаха да се отдръпват, приятелите му спряха да отговарят на обажданията му. Фасадата на успешния бизнесмен, която той така грижливо беше градил, се пропукваше и заплашваше да се срути с трясък.
Напрежението в къщата достигна точка на кипене. Ивайло обикаляше като звяр в клетка, постоянно говореше по телефона с адвоката си, гласът му беше ту гневен, ту умоляващ. Вече не се опитваше да крие отчаянието си. Една вечер го заварих в кабинета му, седнал на бюрото с глава в ръцете. Пред него имаше празна бутилка уиски.
— Всичко се срива, Ани. Всичко. – промълви той, без да вдига поглед. Гласът му беше кух, лишен от предишната арогантност. – Димо иска да ме унищожи. Онзи нещастник… Аз му дадох бизнес, направих го богат, а сега той иска да ме вкара в затвора.
За първи път от месеци не видях в него враг, а просто един съсипан човек. Човек, който беше заложил всичко на една лъжа и сега губеше. Почувствах мимолетен проблясък на съжаление, но той бързо беше изместен от спомена за всичко, което ми беше причинил.
— Ти сам си го причини, Ивайло. С твоите лъжи, с твоята алчност.
Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени и подпухнали.
— А ти се радваш, нали? Наслаждаваш се на представлението. Ти и твоят прехвален адвокат. Вие му помогнахте. Вие му дадохте информация.
— Не знам за какво говориш. Единствената информация, която имаме, е от твоите собствени документи. Тези, които се опита да скриеш.
— Лъжеш! – изкрещя той и скочи на крака. – Ти си се съюзила с враговете ми! Предаде ме!
Той пристъпи заплашително към мен. За миг се уплаших, че може да ме удари. Но в този момент той се спря, сякаш силата го напусна, и се отпусна обратно на стола.
— Симона ме напусна. – каза той тихо, гледайки в празното пространство. – Веднага щом научи за делото. Каза, че не иска да има нищо общо с „проблемите ми“. Взе всичко, което ѝ бях дал, и изчезна.
Иронията беше жестока. Жената, заради която беше разрушил семейството си, го беше изоставила при първия признак на буря. Той беше останал сам с руините на живота си.
Няколко дни по-късно адвокат Петров организира среща между нас и адвокатите на Ивайло. Атмосферата в конферентната зала беше ледена. Ивайло изглеждаше с десет години по-стар. Адвокатът му, надут и самоуверен мъж, се опита да запази твърд тон, но отчаянието прозираше.
Петров беше спокоен и методичен. Той изложи нашето предложение. Пълни родителски права за мен, с ясен режим на виждане за Ивайло. Къщата остава за мен и Лилия, като аз поемам ипотечния кредит, но в замяна получавам всички пари от общите ни банкови сметки. Отказвам се от всякакви претенции към фирмата, но Ивайло подписва декларация, че поема всички нейни задължения, така че кредиторите да не могат да се насочат към семейното имущество.
— Това е абсурдно! – избухна адвокатът на Ивайло. – Вие искате всичко!
— Не. – отвърна спокойно Петров. – Ние искаме справедливост. И искаме да защитим детето от последствията на действията на баща му. Алтернативата е ясна. Продължаваме делата. Исковата молба на господин Димо съдържа много интересни детайли, които прокуратурата със сигурност ще намери за интригуващи. Един публичен скандал няма да се отрази добре на клиента ви, нали?
Това беше ултиматум. Ивайло и адвокатът му го знаеха. Мълчаха дълго. Виждах как Ивайло претегля възможностите си. От едната страна – финансова разруха, но свобода. От другата – продължителна битка, публично унижение и реална заплаха от затвор.
— Приемам. – промълви накрая Ивайло, без да ме поглежда.
Победа. Трябваше да се чувствам триумфално. Но не чувствах нищо. Само огромна, безкрайна умора. Войната беше спечелена, но цената беше твърде висока. Бяхме унищожили всичко, което някога бяхме градили заедно.
След няколко седмици документите бяха подписани. Разводът беше финализиран. В деня, в който Ивайло дойде да си вземе последните вещи, къщата беше неестествено тиха. Лилия беше при Мая. Не исках да става свидетел на това. Той събираше дрехите си в куфари, движеше се като призрак из стаите, които някога бяха негови. Когато стигна до вратата, той се спря и се обърна към мен.
— Съжалявам, Ани.
Думата прозвуча кухо, закъсняло.
— За кое съжаляваш, Ивайло? За лъжите? За изневярата? За това, че се опита да ми вземеш детето? Или за това, че те хванаха?
Той не отговори. Просто ме погледна с очи, пълни с празнота, и излезе. Затвори вратата след себе си. И с това щракване, една глава от живота ми беше окончателно затворена.
Останах сама в тихата къща. Моята къща. Обиколих стаите. Всичко беше същото, но и напълно различно. Въздухът беше по-лек. Тежестта, която ме беше притискала месеци наред, беше изчезнала. Бях сама, но не се чувствах самотна. Чувствах се свободна.
Но знаех, че истинското предизвикателство тепърва предстои. Трябваше да изградя нов живот за мен и дъщеря ми. Трябваше да си намеря работа, да се справям сама с огромната ипотека, да бъда едновременно и майка, и баща. Беше плашещо.
Погледнах през прозореца. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в розово и оранжево. Беше красиво. Като обещание за нов ден.
На следващата сутрин, първото нещо, което направих, беше да се обадя в школата по танци.
— Добър ден. Искам да запиша дъщеря си. Казва се Лилия.
Чух усмивката в гласа на жената от другата страна.
— Разбира се. Кога искате да започне?
Погледнах към Лилия, която стоеше до мен и слушаше с блеснали от надежда очи. Усмихнах се.
— Още днес.
Глава 6
Първите месеци от новия ни живот бяха вихрушка от емоции и предизвикателства. Къщата, която някога беше символ на семеен уют, сега се усещаше твърде голяма, твърде празна. Всяка стая носеше спомени – някои щастливи, други болезнени. Нощно време тишината беше оглушителна. Лилия също усещаше промяната. Често се будеше през нощта, плачейки за баща си. Успокоявах я, прегръщах я и ѝ разказвах приказки, докато отново заспи, но сърцето ми се късаше за нейната болка, за невинността, която ѝ беше отнета.
Ивайло спазваше режима на виждане стриктно. Взимаше я всяка втора събота. Първите пъти бяха трудни. Лилия се връщаше тъжна и объркана. Той живееше в малък апартамент под наем и очевидно не беше свикнал да се грижи сам за дете. Но с времето нещата започнаха да се нормализират. Той спря да говори срещу мен, спря да я разпитва за моя живот. Просто се опитваше да бъде баща. Може би загубата на всичко останало го беше накарала да осъзнае кое е наистина важно.
Най-голямото предизвикателство за мен беше финансовото. Ипотеката беше огромна, а сметките продължаваха да идват. Парите от банковите сметки, които получих при развода, бързо се топяха. Знаех, че трябва да започна работа възможно най-скоро. Изтупах от прахта старото си портфолио с проекти по интериорен дизайн, обнових автобиографията си и започнах да се свързвам със стари колеги и контакти.
Беше по-трудно, отколкото очаквах. Бях извън бранша от почти осем години. Много неща се бяха променили. Повечето фирми търсеха млади, амбициозни дизайнери, които бяха в крак с най-новите софтуери и тенденции. Моят опит беше предимно в класическия стил, който вече не беше толкова търсен. След няколко неуспешни интервюта започнах да се отчайвам. Страхът, че няма да се справя, че ще загубя къщата, започна да ме разяжда отвътре.
Една вечер, докато преглеждах за пореден път обявите за работа, брат ми Петър дойде да ме види. Той беше в средата на изпитна сесия в университета и изглеждаше уморен, но както винаги, беше моята опора.
— Как върви, како? – попита той, докато си сипваше чаша вода.
— Не върви. Никой не иска да наеме дизайнерка, която е била домакиня осем години. Може би трябва да започна нещо друго… Не знам.
Петър седна срещу мен и ме погледна сериозно.
— Ти си невероятен дизайнер. Просто си забравила колко си добра. Не се отказвай от това, което обичаш. Защо не започнеш сама? Като фрийлансър.
Идеята ми се стори плашеща. Сама? Без подкрепата на фирма, без сигурна заплата?
— Лесно е да се каже. Трябва ми офис, трябват ми клиенти, трябва ми… всичко.
— Не ти трябва офис. Можеш да работиш от вкъщи. А за клиенти… трябва ти само един. Един, който да повярва в теб и да те препоръча на други. Помниш ли леля Мария? Приятелката на мама? Тя продаде стария си апартамент и си купи нов. Иска да го ремонтира изцяло. Говорих с нея. Съгласна е да се срещне с теб.
Погледнах го. В очите му видях онази непоклатима вяра в мен, която бях започнала да губя. Той не просто ми даваше съвет. Той ми даваше начален тласък.
Срещнах се с леля Мария. Тя беше мила, възрастна жена, която имаше ясна представа какво иска, но не знаеше как да го постигне. Изслушах я внимателно, нахвърлях няколко скици. Видях как лицето ѝ светва.
— Миличка, това е прекрасно! Точно така си го представях!
Този първи проект беше моето спасение. Работех ден и нощ. Превърнах гостната, бившата стая на Ивайло, в свой офис. Потопих се в света на цветовете, тъканите и формите. Забравената страст към професията ми се възроди с пълна сила. Когато апартаментът на леля Мария беше готов, тя беше във възторг. И както Петър беше предсказал, тя ме препоръча на своите приятелки. Една поръчка доведе до друга. Започнах да изграждам име. Не печелех много, но беше достатъчно, за да покрия ипотеката и сметките. За първи път от години се почувствах независима и горда със себе си.
Уроците по танци се оказаха най-доброто лекарство за Лилия. Там тя намери свой собствен свят, далеч от драмите на възрастните. Намери нови приятелки, намери страст. Всяка сряда и петък я водех в залата и я гледах през стъклото как се носи из дансинга. Малкото, свито момиченце се превръщаше в грациозна, уверена млада дама. Усмивката се беше върнала на лицето ѝ.
Един ден, докато я чаках, до мен седна друга майка.
— Вашето момиченце е много талантливо. – каза тя. – Има страхотно излъчване.
— Благодаря. Тя обожава танците.
Заговорихме се. Оказа се, че тя е собственик на малка галерия за модерно изкуство. Когато разбра с какво се занимавам, очите ѝ светнаха.
— Невероятно! Точно такъв човек ми трябва! Искам да преобразя галерията, да я направя по-приветлива, по-модерна. Бихте ли се заели?
Това беше шансът, който чаках. Голям, престижен проект, който можеше да изстреля кариерата ми на съвсем ново ниво.
Разбира се, не всичко беше розово. Имаше дни, в които се чувствах смазана от умора и самота. Имаше моменти, в които ми липсваше идеята за партньор до мен, за някой, с когото да споделя успехите и провалите. Старата ми приятелка Мая беше неотлъчно до мен, но тя имаше свое семейство, свои грижи.
Една вечер, след особено тежък ден, седях сама в хола и гледах старите семейни албуми. Снимки от сватбата ни, от раждането на Лилия, от първите ѝ стъпки. На тях изглеждахме толкова щастливи. Толкова истински. По бузата ми се търкулна сълза. Не плачех за Ивайло, мъжът, в който се беше превърнал. Плачех за мечтата, която бяхме изгубили.
Телефонът иззвъня. Беше номер, който не познавах.
— Ало?
— Ани? Аз съм, Ивайло.
Гласът му ме изненада. Не се бяхме чували от месеци, освен за кратки разговори относно Лилия.
— Какво има? Добре ли е Лили? – попитах разтревожено.
— Да, да, добре е. Спи. Просто… исках да ти кажа нещо. Днес приключи делото с Димо.
— И?
— Осъдиха ме. Условно. И да изплатя цялата сума. Ще трябва да продам всичко, което ми остана. Фирмата е обявена в несъстоятелност. Всичко свърши.
В гласа му нямаше гняв. Само празнота.
— Съжалявам да го чуя. – казах и наистина го мислех.
— Знам, че ти дължа много извинения. И знам, че думите не променят нищо. Но искам да знаеш… че ти беше най-доброто нещо, което ми се е случвало. И аз го пропилях. Бях глупак, Ани. И ще плащам за това до края на живота си.
Той затвори. Останах с телефона в ръка, а думите му отекваха в съзнанието ми. Това беше краят. Наистина краят. Той беше получил това, което заслужаваше. А аз бях получила втори шанс.
Погледнах отново снимките. С нежност затворих албума и го прибрах в един шкаф. Беше време да спра да гледам назад. Бъдещето беше пред мен. Моето бъдеще. И бъдещето на моята малка, прекрасна танцьорка. И за първи път от много, много време, то изглеждаше светло.