Дъщеря ми, Ани, на прага на своите шестнайсет години, стоеше пред мен с пламнали бузи и онзи поглед, който познавах твърде добре – смесица от нетърпение и предизвикателство. Ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите, сякаш се готвеше за битка.
„Мамо, Мартин ме покани да преспя у тях в събота. Всички ще са там.“
Стомахът ми се сви на топка. Не беше просто топка, беше леден възел, който сякаш спря дъха ми. „Всички“ обикновено означаваше две или три нейни приятелки, но тази покана беше различна. „Да преспиш у приятеля си?“
„Да. Какво толкова? Родителите му ще си бъдат вкъщи. Не е като да сме сами.“
Погледнах я. Толкова бързо се превръщаше от момиче в млада жена, а аз все още виждах детето, което водех за ръка в парка. Но сега пред мен стоеше почти възрастен човек, който искаше неща, за които аз не бях готова.
„Не“, казах тихо, но твърдо.
Тишината, която последва, беше по-шумна от всяка експлозия. Очите на Ани се разшириха, първо от изненада, после от чиста, неподправена ярост.
„Не? Просто така, „не“? Дори не попита защо! Мразиш го, нали?“
„Ани, не става въпрос за омраза. Става въпрос, че си на шестнайсет. И не смятам, че е редно да…“
„Да какво? Да дишам?“, изкрещя тя. Гласът ѝ се пречупи. „Ти си невероятна! Просто не можеш да понесеш, че имам собствен живот! Всички други майки пускат децата си! Само ти си такава… такава…“
„Внимавай с тона, младо госпожице“, опитах се да прозвуча строго, но отвътре се разпадах.
„Изобщо не ми пука за тона!“, тя грабна раницата си от пода и я метна на рамо. „Ще отида, независимо дали ти харесва, или не! Не можеш да ме заключиш!“
Вратата на стаята ѝ се затръшна с такава сила, че снимката на стената в коридора се изкриви. Чух я как ридае вътре, а после звукът от заключваща се врата.
Това беше само началото.
През следващите два дни къщата се превърна в бойно поле. Кирил, съпругът ми, се прибираше късно от офиса, вечно изтощен, с тъмни кръгове под очите. Той беше добър човек, но потънал в собствените си битки – опитваше се да задържи малкия си бизнес на повърхността, докато още изплащахме огромния кредит за жилище, който бяхме взели преди години, вярвайки в едно по-светло бъдеще.
„Мая, не мислиш ли, че малко прекаляваш?“, попита ме той онази вечер, докато миеше чиниите. Гласът му беше умоляващ. „Това е просто преспиване. Момичето е влюбено. Спомни си нас на нейната възраст.“
„Не е същото, Кирил. И ти знаеш, че не е.“
Той въздъхна и остави гъбата. „Знам ли? Знам само, че тя не ни говори. Знам, че аз едвам издържам на напрежението в работата, а сега и това… Не може ли просто веднъж да отстъпиш?“
„Не и за това.“
Той не настоя повече. Може би нямаше сили. Или може би знаеше, че аз знам нещо, което той само подозираше.
Тогава започнаха обажданията. Първа беше сестра ми, Десислава. Винаги толкова либерална, винаги толкова „разбираща“.
„Миличка, чух се с Ани. Разстроена е“, започна тя с медения си глас. „Наистина ли мислиш, че в днешно време това е голяма работа? Та те са деца, Мая. Моля те, не бъди толкова… консервативна. Момчето изглежда свестно. От добро семейство е, богати са, какво толкова?“
„Богати са. Да, това знаеш“, отвърнах аз по-рязко, отколкото възнамерявах.
„Е, какво лошо има в това? По-добре, отколкото някой… знаеш. Просто казвам, преувеличаваш. Всичките ѝ приятели мислят така. Братовчедка ѝ Ива, дето е в университета, и тя каза, че е малко ретро.“
Затворих телефона с трепереща ръка. Приятели, братовчеди, дори собствената ми сестра. Всички мислеха, че съм изкукуригала, властна майка. Че просто искам да контролирам дъщеря си.
Но аз имах причина. Причина, която смразяваше кръвта ми всеки път, щом Ани изречеше името „Мартин“.
Защото приятелят ѝ, Мартин… той не беше просто момче. Той беше синът на Пламен.
А аз знаех кой е Пламен. Знаех какво е направил. И знаех, че приятелят на дъщеря ми наскоро беше… беше прикрит. Прикрит от баща си след един инцидент, за който никой не говореше.
Глава 2: Сянката на Пламен
Преди петнайсет години Кирил беше различен човек. Беше изпълнен с енергия, с идеи, с онази заразителна увереност на мъж, който вярва, че може да промени света. Той и Пламен бяха повече от партньори; бяха приятели. Бяха основали малка строителна фирма, която бързо се разрастваше. Кирил беше инженерът, душата на проектите, а Пламен беше лицето – бизнесменът, човекът с връзките, чаровникът, който можеше да продаде лед на ескимос.
Аз никога не го харесвах.
Имаше нещо в очите му, в начина, по който се усмихваше твърде бързо, в скъпите му костюми, които винаги изглеждаха сякаш току-що са излезли от химическо чистене. Той беше олицетворение на успеха, но за мен беше олицетворение на празнота.
Бяхме млади, току-що се бяхме оженили с Кирил. Ани беше само бебе. Взехме кредит, заложихме апартамента на родителите ми, за да инвестираме във фирмата. Всичко изглеждаше перфектно.
Докато един ден Кирил не се прибра.
Беше сив следобед, помня го сякаш беше вчера. Той влезе, но не беше той. Беше бледен, с празен поглед. Седна на кухненската маса и просто се втренчи в стената.
„Пламен…“, прошепна той. „Всичко е изчезнало.“
Пламен беше систематично, в продължение на месеци, източвал фирмените сметки. Беше прехвърлил всички договори на нова фирма, регистрирана на името на втората му съпруга, Диана. Беше фалшифицирал подписи, беше взел заеми на името на фирмата, които сега ние трябваше да покриваме. Беше ни оставил с дългове, които щяха да ни преследват десетилетия, и празна банкова сметка.
Беше предателство от най-висша степен.
Последва ад. Съдебни дела. Адвокати. Брат ми, Теодор, който тъкмо започваше кариерата си на юрист, се хвърли в битката с цялото си сърце. Но Пламен беше подготвен. Той имаше най-добрите, най-безскрупулните адвокати. Те ни разкъсаха в съда. Представиха Кирил като некомпетентен, като човек, който е пропилял парите на фирмата.
Спомням си лицето на Пламен в съдебната зала. Той седеше спокоен, с онази лека, надменна усмивка. Веднъж дори ми намигна. В този момент разбрах, че той не е просто бизнесмен, той беше хищник.
Загубихме всичко. Апартамента на родителите ми. Спестяванията си. Достойнството си.
Кирил се срина. Спря да говори за месеци. Аз бях тази, която трябваше да ни държи на повърхността, докато се грижех за малката Ани. Започнах работа като счетоводител в малка фирма, а Кирил бавно, болезнено бавно, започна да приема частни поръчки като инженер.
Отне ни десет години, за да се изправим на крака. Десет години на лишения, на работа от сутрин до мрак. Едва преди три години успяхме да изтеглим нов, огромен кредит за жилище, за да купим този малък апартамент, в който сега Ани тръшкаше врати.
Пламен, разбира се, процъфтяваше. Неговата нова компания беше една от най-големите в бранша. Той беше навсякъде – в списания, по телевизията, спонсор на благотворителни балове. Богатство, построено върху руините на нашия живот.
И сега, петнайсет години по-късно, дъщеря ми беше влюбена в сина му.
Ани беше срещнала Мартин в новото си училище. Преместихме я там с надеждата да ѝ дадем по-добър старт, макар таксите да бяха непосилни за нас. Разбира се, това беше училището, в което учеха децата на „елита“. Децата на хора като Пламен.
Когато тя за първи път спомена името му – „Мартин“ – сърцето ми подскочи, но се опитах да бъда разумна. Имаше много Мартиновци. Но когато го видях, дошъл да я вземе един следобед, кръвта ми замръзна. Той имаше същите очи като баща си. Същата лесна, обезоръжаваща усмивка.
Опитах се да говоря с Ани. „Мила, баща му… ние имахме проблеми с него преди години.“
„Преди години!“, отсече тя. „Това е било преди години, мамо! Мартин не е баща си! Той дори не го харесва особено. Живее повече при майка си, откакто Пламен се ожени за онази… Диана.“
Тя не разбираше. За нея това беше древна история, конфликт между възрастни, който нямаше нищо общо с нея.
За мен това беше сянка, която никога не си беше тръгвала. И сега тази сянка посягаше към дъщеря ми.
Глава 3: Пукнатини в настоящето
Напрежението вкъщи ставаше непоносимо. Ани прекарваше цялото си време заключена в стаята си, излизаше само за да хапне набързо, като избягваше погледа ми. Кирил потъваше все по-дълбоко в мълчанието си. Една вечер го чух да говори тихо по телефона в хола, след като мислеше, че съм заспала.
„…не знам как ще го покрия този месец. Лихвите са… да, знам, че забавих. Просто ми трябва още малко време. Клиентът още не е платил…“
Стомахът ми отново се сви. Още заеми? Освен кредита за жилище? Знаех, че бизнесът му едва крета, но не подозирах, че е толкова зле. Той криеше и това от мен. Скрити дългове. Отново бяхме на ръба, а той не смееше да ми каже.
На следващия ден реших да се видя с брат ми, Теодор. Офисът му беше в лъскава сграда в центъра, далеч от скромния ни квартал. Теодор беше станал успешен адвокат, но никога не забрави какво ни беше причинил Пламен. Това дело беше оформило кариерата му; беше го направило циничен, но и безкрайно внимателен.
„Мая, радвам се да те видя, но изглеждаш ужасно“, каза той, вместо поздрав, докато ми наливаше вода.
Разказах му всичко. За Ани. За Мартин. За искането ѝ да преспи у тях. За реакцията на Десислава.
Теодор слушаше мълчаливо, като барабанеше с пръсти по махагоновото си бюро. Когато свърших, той се облегна назад.
„Пламен“, изрече той името, сякаш опитваше отрова. „Значи най-накрая са се добрали до вас. Беше въпрос на време.“
„Какво искаш да кажеш? Мислиш, че… че Мартин преследва Ани нарочно?“
„Не знам дали момчето го прави нарочно. Вероятно не. На тази възраст те са просто хормони. Но Пламен… Пламен не прави нищо случайно. Той е стратег, Мая. Той знае коя е Ани. Бъди сигурна в това.“
„Но какво може да направи? Ани е просто дете.“
„Детето е най-доброто оръжие“, каза Теодор мрачно. „Той съсипа Кирил веднъж. Сега, когато Кирил отново е уязвим…“
„Какво знаеш?“, попитах аз, усещайки как паниката се надига.
„Чух слухове. Кирил е взел няколко много рискови краткосрочни заема. От грешните хора. Хора, които са свързани с… познай кого.“
Светът ми се завъртя. Кирил беше взел пари от лихвари, свързани с Пламен. Той беше в капана им. И сега те държаха дъщеря ни в ръцете си.
„Теодор, трябва да ми кажеш всичко“, прошепнах аз.
„Не знам всичко. Но знам, че Пламен е под око от известно време. Има ново разследване срещу него, свързано с обществени поръчки. Говори се за пране на пари. Но той е хлъзгав. Винаги се измъква.“
Теодор се наведе напред. „Но има нещо друго, Мая. Нещо, което ме притеснява повече. За момчето. Мартин.“
„Какво за него?“
„Преди около месец е имало инцидент. Късно през нощта, тузарска кола, шофирана от непълнолетен. Ударили са паркирана кола и са избягали. Нямало е жертви, слава богу. Но колата е била регистрирана на името на една от фирмите на Пламен.“
Това беше. Това беше причината, която усещах с всяка клетка на тялото си.
„Полицията стигнала до Мартин“, продължи Теодор. „Но докато се усетят, се появил адвокатът на Пламен. И един свидетел. Някакъв клошар, който изведнъж си „спомнил“, че е видял как колата е била открадната точно преди инцидента. Случаят беше потулен. Приключен.“
Приятелят на дъщеря ми. Наскоро беше извършил престъпление. Беше шофирал без книжка, беше причинил инцидент и беше избягал. А баща му го беше прикрил.
„Той не е просто разглезено богато дете, Мая“, каза Теодор. „Той е… продукт на Пламен. Безотговорен, арогантен и знае, че татко ще оправи всичко. Това е опасно. Това е човекът, при когото Ани иска да преспи.“
Глава 4: Златната клетка на Мартин
Ани не знаеше нищо от това. За нея Мартин беше различен.
Той беше очарователен, да. Носеше маркови дрехи небрежно, сякаш не му пукаше за тях. Караше скъпа кола до училище (въпреки че все още нямаше пълноправна книжка, както вече знаех). Но той беше и… тъжен.
Тя ми беше разказвала за дома му. Не, не за къщата – тя беше огромна, студена, с повече мрамор, отколкото мебели. Беше ми разказвала за семейството му.
Пламен почти никога не беше там. Винаги на „бизнес пътувания“. А когато беше там, въздухът в къщата се променял. Ставал тежък, наелектризиран.
Мартин живееше с баща си и новата му съпруга, Диана. Диана беше само десет години по-възрастна от Мартин. Красива, студена, амбициозна жена, която се интересуваше повече от кредитните карти на Пламен, отколкото от заварения си син. Истинската майка на Мартин живееше в чужбина. Пламен я беше „убедил“ да се откаже от попечителството преди години срещу солидна сума.
Мартин беше сам в тази златна клетка.
„Той ме разбира, мамо“, беше ми казала Ани веднъж, преди голямата битка. „Той също мрази света на родителите си.“
Колко иронично. Тя мразеше нашия свят на дългове и упорит труд, а той – неговия свят на лесни пари и емоционална пустош. И двамата виждаха в другия бягство.
Но аз вече знаех, че Мартин не е просто жертва. Той беше и извършител.
Когато Пламен разбрал за Ани – а той със сигурност беше разбрал веднага – сигурно се беше усмихнал. Бях сигурна в това. Познавах тази усмивка.
Дъщерята на Кирил. Дъщерята на човека, когото беше съсипал, и който сега, по ирония на съдбата, отново му беше длъжник чрез подставени лихвари.
Това не беше просто тийнейджърска любов. Това беше лост за влияние. Това беше следващият ход в една дълга, мръсна игра. И моята дъщеря беше пионката.
Един ден, докато Ани беше на училище, реших да направя нещо, което никога не бях мислила, че ще направя. Влязох в стаята ѝ. Чувствах се като престъпник. Отворих лаптопа ѝ. Беше заключен. Но познавах паролата ѝ – името на котката ни, която беше починала преди две години.
Отворих съобщенията ѝ с Мартин. Сърцето ми биеше до пръсване.
Мартин: „Баща ми пак откачи. Каза, че не мога да излизам този уикенд.“ Ани: „Защо? Какво е станало?“ Мартин: „Заради онази глупост с колата. Още ми го натяква. Каза, че съм бил безотговорен и съм можел да проваля всичко.“ Ани: „Но нали каза, че всичко е било наред? Че не си бил ти?“ Мартин: „Да, да, така е. Просто… той е параноичен. Но не се притеснявай. Ще се измъкна. Искам да те видя. Искам да си с мен.“ Ани: „И аз. Нашите ме побъркват. Майка ми е решила, че си дяволът.“ Мартин: „Тя просто не ме познава. Никой не ме познава. Само ти.“ Мартин: „Слушай, каквото и да става, идваш в събота. Нали? Ще кажем, че си при Яна. Родителите ми ще излизат. Ще бъдем съвсем сами.“
Дъхът ми спря.
Родителите му нямаше да бъдат вкъщи. Той я беше излъгал. А тя лъжеше мен.
И той беше признал. „Онази глупост с колата.“ Беше той.
Затворих лаптопа. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва уцелих иконата за изключване. Сега вече имах доказателство. Но знаех, че ако го покажа на Ани, тя просто щеше да каже, че го защитавам. Щеше да ме намрази още повече, задето съм ровила в нещата ѝ.
Трябваше да действам по друг начин.
Глава 5: Изневярата на сестра ми
Чувствах се притисната в ъгъла. Кирил беше затънал в дългове към врага ни, дъщеря ми беше влюбена в сина му и планираше да избяга, за да бъде с него, а сестра ми ме подкопаваше.
Десислава. Винаги съм ѝ имала доверие. Бяхме близки. Но защо сега заемаше толкова яростно страната на Ани? Защо отказваше да чуе притесненията ми? „От добро семейство е, богати са…“
Спомних си нещо. Нещо отпреди години. По време на съдебното дело срещу Пламен.
Десислава тъкмо се беше развела. Беше ѝ трудно финансово. Спомням си, че изведнъж, по средата на най-тежкия ни период, тя си купи нова кола. Тогава не се замислих много. Казах си, че сигурно е взела заем.
Но сега…
Обадих се отново на Теодор.
„Тео, трябва да те питам нещо странно. Помниш ли, когато загубихме делото? Когато се оказа, че онзи ключов свидетел, нашият бивш служител Веселин, изведнъж си промени показанията?“
Веселин беше бригадирът на Кирил. Беше готов да се закълне, че Пламен лично му е нареждал да пренасочва материали към други обекти. Но в съда той изведнъж заяви, че Кирил му е оказвал натиск да лъжесвидетелства. Това беше пиронът в ковчега ни.
„Помня го, разбира се“, каза Теодор. „Веселин ни предаде. Пламен го е купил.“
„Ами ако не е бил само Веселин?“, попитах аз, като едва си поемах дъх. „Ами ако някой от нашите му е дал информация? Информация за Веселин? За слабите му места? Знаехме, че синът му имаше нужда от скъпо лечение.“
„Мая, какво намекваш?“
„Десислава. Тя беше много близка с Веселин и жена му. Тя беше тази, която ни го препоръча. Тя знаеше за детето.“
Настъпи дълга, тежка тишина от другата страна на линията.
„По дяволите“, прошепна Теодор. „По дяволите, Мая. Ти мислиш, че…“
„Мисля, че трябва да говоря с нея. И мисля, че ти трябва да провериш едни банкови сметки отпреди петнайсет години. Ако изобщо е възможно.“
„Няма да е лесно, но ще видя какво мога да направя. Бъди внимателна, Мая. Ако си права, това е…“
Това беше предателство на съвсем друго ниво. Не просто бизнес. Това беше семейство.
Уговорих си среща с Десислава в едно тихо кафене. Тя дойде усмихната, облечена в скъпо палто, което не отговаряше на заплатата ѝ на учителка по рисуване.
„Е, убеди ли се?“, попита тя весело. „Ще пуснеш ли детето?“
„Искам да те питам нещо, Деси“, започнах аз, като се опитвах да държа гласа си стабилен. „Помниш ли Веселин? От фирмата на Кирил.“
Усмивката ѝ трепна. Съвсем леко, но достатъчно, за да го забележа.
„Мъгляво. Защо?“
„Защото той ни съсипа, Деси. И винаги съм се чудила кой е казал на Пламен как точно да го купи. Кой му е казал за болния му син.“
Чашата с кафе в ръката ѝ започна да трепери. Тя я остави рязко на чинийката.
„Какви ги говориш, Мая? Да не си се побъркала? Мислиш, че аз…“
„Ти си купи кола точно тогава. Нова кола. А нямаше никакви пари.“
Лицето ѝ пребледня. Онзи матов, сивкав цвят на вината.
„Аз… аз взех заем. От банка.“
„Не, не си“, казах аз, като блъфирах, но знаех, че съм права. „Взела си пари от Пламен. Нали? Не е било изневяра в буквалния смисъл. Било е нещо много по-лошо. Ти си продала съпруга на сестра си. Ти си продала семейството си.“
Десислава избухна в сълзи. Тихо, жалко хлипане, което накара хората на съседната маса да се обърнат.
„Ти не разбираш!“, прошепна тя. „Бях отчаяна! Дължах пари. Щяха да ми вземат апартамента. Той… той каза, че е просто малък заем. Често срещана бизнес практика. Каза, че Кирил така или иначе ще се провали, и че просто ми помага. Аз… аз не мислех, че…“
„Че какво? Че ще ни довърши?“, очите ми пареха. „Ти си знаела! Ти си знаела кой е той! И въпреки това си го направила. И сега… сега защитаваш сина му. Защо, Деси? Защото те е страх? Защото още те държи с нещо?“
Тя кимна, неспособна да говори.
„Той знае. Каза, че ако някога проговоря, ще каже на всички. Ще каже на Ани. Ще каже на децата ми… Че съм предателка.“
Ето го. Изневярата. Тайната. Богатството, купено с предателство.
„И затова искаш Ани да отиде там?“, попитах аз, отвратена. „За да си купиш мълчанието му?“
„Не! Не… той не е искал това. Аз просто… аз просто си мислех, че ако ти си добре с тях, може би… може би той ще ме остави на мира… О, Мая, прости ми!“
Станах. Не можех да я гледам. „Стой далеч от дъщеря ми“, казах аз. „И стой далеч от мен.“
Излязох от кафенето, но не се чувствах победителка. Чувствах се мръсна. Семейството ми беше прогнило отвътре.
Глава 6: Студентски живот и дългове
Братовчедката на Ани, Ива, учеше право в университета. Беше умно момиче, но също така идеалист. Беше дошла на гости същата вечер, в която бях разкрила тайната на Десислава. Ива живееше в общежитие, бореше се със студентски заем и работеше на половин работен ден в кафене, за да свързва двата края. Тя беше пример за това, което исках Ани да разбере – че животът не е лесен и че всичко има цена.
Тя се опита да говори с Ани, по молба на леля си Десислава, преди да бях говорила с нея.
„Ани, знам, че леля Мая изглежда строга“, каза Ива, докато двете седяха в кухнята. Ани само ръмжеше в отговор. „Но тя просто се тревожи. Аз съм в университета, виждам всякакви неща. Хората не винаги са това, за което се представят. Особено богатите момчета.“
„Ти пък какво разбираш?“, сопна се Ани. „Ти си имаш твоя живот, аз моя. Мартин не е като другите. Той е различен.“
„Всички са различни, докато не се окажат същите“, въздъхна Ива. „Просто… внимавай. Понякога родителите знаят по-добре. Аз бих дала всичко, за да имам някой, който да ми казва „не“ понякога. Моят живот е само заеми и изпити.“
„Поне си свободна“, промърмори Ани и се върна в стаята си.
По-късно същата вечер Ива остана да преспи у нас. Чух я да говори с Кирил в хола. Аз се преструвах, че чета в спалнята, но вратата беше открехната.
„Вуйчо, притеснявам се за теб“, каза Ива тихо. „Днес видях един мъж да те чака пред офиса ти. Изглеждаше… неприятен. Крещеше ти за пари.“
Сърцето ми спря.
Кирил въздъхна тежко. „Ива, моля те, не казвай на леля си. Просто… малък проблем с доставчик.“
„Това не беше доставчик, вуйчо. И не беше малък проблем. Той те заплаши. Каза, че „шефът“ няма да чака повече. Кой е шефът? Да не е… да не е пак онзи човек? Пламен?“
Кирил мълчеше. Мълчанието му беше отговор.
„Вуйчо, как можа?“, гласът на Ива беше пълен с разочарование. „След всичко… Ти си взел пари от него? От неговите хора?“
„Нямах избор!“, извика Кирил шепнешком. „Банките ми отказаха. Бях на ръба да загубя договора! Това бяха бързи пари. Мислех, че мога да ги върна веднага щом клиентът плати. Но той забави плащането… Лихвите… те се трупат всеки ден, Ива. Аз… аз съм в капан.“
„Трябва да кажеш на леля Мая. Трябва да отидете в полицията.“
„В полицията?“, изсмя се Кирил горчиво. „И да кажа какво? Че съм взел заем от лихвар и не мога да го върна? Те ще ми се изсмеят. А Пламен… той ще ни унищожи. Този път завинаги.“
Ива, бъдещата адвокатка, нямаше отговор.
Скритият живот на съпруга ми, финансовата примка, която се затягаше около врата му, беше пряко свързана с човека, чийто син се опитваше да вкара дъщеря ми в леглото си.
Вече не ставаше дума само за морал или за безопасност. Ставаше дума за оцеляване.
Глава 7: Истината за инцидента
В петък вечер, ден преди предполагаемото преспиване, аз бях на ръба на нервен срив. Ани се държеше привидно спокойно. Беше казала, че приема моето „не“, но ще отиде на купон при приятелката си Яна и ще се прибере до полунощ.
Лъжеше. Знаех го от съобщенията, които бях прочела.
Кирил беше в офиса, уж работеше до късно. Вероятно се опитваше да намери пари. Ива беше отишла на лекции. Бях сама.
И тогава телефонът ми иззвъня. Беше Теодор.
„Мая, намерих нещо. Нещо повече от онзи потулен случай. Намерих човека, чиято кола Мартин е ударил.“
„И?“, попитах аз.
„Казва се Веселин.“
Светът спря да се върти.
„Същият Веселин? Нашият бивш служител?“
„Същият. Очевидно Пламен не само го е купил, но и го е държал на къса каишка през всичките тези години. Давал му е дребни суми, държал го е зависим. Веселин живее в порутен апартамент в крайния квартал. Колата, която Мартин е ударил, е била неговата. Стара, ръждясала трошка, но единственото му превозно средство.“
„И какво е станало?“
„Пламен му е платил, разбира се. Платил му е да мълчи. Но Веселин е бесен. Парите са били малко, а той е видял момчето. Видял е Мартин. Каза, че не е бил сам.“
„Какво?“
„В колата с Мартин е имало момиче. Около неговата възраст. Когато са ударили колата на Веселин, Мартин е спрял, излязъл е, огледал е щетата. Веселин се развикал от балкона си. Мартин се изсмял, казал му да си гледа работата, и тогава момичето извикало отвътре: „Марти, да тръгваме, остави го тоя боклук!“
„О, боже мой“, прошепнах аз.
„Това не е всичко, Мая. Веселин казал, че момичето изглеждало… неадекватно. Пияно или… нещо друго. И когато Мартин се качил обратно, той е ударил момичето. През лицето. Защото крещяла.“
Стоях като вкаменена. Приятелят на дъщеря ми. Наскоро беше… не просто избягал от местопроизшествие. Беше с друго момиче, вероятно дрогирано, и я беше ударил.
Това беше чудовище. Продукт на баща си. Арогантен, насилнически, опасен.
„Веселин готов ли е да говори?“, попитах аз.
„Страх го е. Пламен го държи. Но… той мрази Пламен. Мрази го за това, че е съсипал Кирил, и мрази го за това, че го е превърнал в това, което е. Може би… може би може да бъде убеден. Особено ако разбере, че дъщерята на Кирил сега е с това момче.“
„Идвам при теб, Тео. Веднага. А после отиваме при Веселин.“
Глава 8: Бягството
Когато се прибрах, беше почти десет вечерта. Бях изтощена, но и решена. Разговорът с Веселин беше разтърсващ. Той беше съсипан човек, живеещ в мизерия, преследван от вината си. Когато му казах за Ани, той се разплака.
„Ще говоря“, каза той. „Не ме интересува какво ще направи Пламен. Дължа го на Кирил. Дължа го на това момиче.“
Имахме свидетел. Имахме истината.
Влязох вкъщи. Кирил седеше на кухненската маса, взирайки се в купчина фактури. Лицето му беше сиво.
„Кирил“, започнах аз. „Трябва да ти кажа нещо.“
Преди да успея да продължа, вратата на стаята на Ани се отвори. Тя беше с яке, с малка раница на гърба.
„Излизам“, каза тя предизвикателно.
„Не, не излизаш“, казах аз, като застанах на пътя ѝ. „Няма да ходиш при Яна.“
Тя ме погледна изненадано.
„Откъде знаеш?“
„Знам, че си ме лъгала. Знам, че отиваш при Мартин. Знам, че родителите му ги няма. И знам, че няма да отидеш.“
„Не можеш да ме спреш!“, извика тя.
„О, мога, Ани. И ще го направя. Защото знам кой е Мартин.“
И ѝ казах. Казах ѝ всичко. За инцидента. За бягството. За другото момиче в колата. За удара.
Тя стоеше и ме слушаше, лицето ѝ преминаваше от гняв към неверие, а после към нещо, което не можах да разчета.
„Ти лъжеш“, прошепна тя. „Ти си измисляш всичко това! Мразиш го, защото е богат, защото баща му е успял, а татко се е провалил! Мразиш ме, задето съм щастлива!“
„Ани, не!“, извика Кирил, като скочи на крака. „Баща ти не се е провалил! Бащата на Мартин… той ни съсипа!“
Беше твърде късно. Кирил беше казал твърде малко, аз бях казала твърде много. За Ани това бяха просто думи на озлобени, провалени възрастни.
„Не ми пука за вашите древни битки!“, изкрещя тя, като ме блъсна силно. Не го очаквах. Загубих равновесие и се подпрях на стената.
В този момент на разсейване, тя дръпна входната врата и изчезна.
„Ани!“, извиках аз, като се втурнах след нея.
Изтичах по стълбите, но тя беше твърде бърза. Видях я как тича по улицата към спирката. Видях я да се качва в кола. Лъскаво, тъмно беемве.
Колата на Мартин.
Тя беше избягала. Беше отишла при него.
Глава 9: Адвокати и заплахи
Паниката беше като физически удар. Втурнахме се обратно в апартамента. Кирил грабна телефона.
„На кого звъниш?“, извиках аз, треперейки.
„Не знам! На полицията? На него? Нямам му номера!“
„Аз имам“, казах аз. Бях го взела от Теодор. Адресът на къщата на Пламен.
„Тръгваме. Веднага.“
„Мая, чакай!“, спря ме Кирил. „Не можем просто да нахлуем там. Пламен… той е опасен. А аз… аз му дължа пари. Много пари.“
Той ми каза всичко. За лихварите. За заплахите.
„Значи това е“, прошепнах аз, осъзнавайки пълния мащаб на капана. „Той държи и двама ни. Държи бизнеса ти и държи дъщеря ни.“
„Обади се на Теодор“, каза Кирил, гласът му беше сломен. „Трябва ни адвокат. Сега.“
Докато Теодор пътуваше към нас, телефонът на Кирил иззвъня. Непознат номер. Кирил вдигна, включи високоговорителя.
„Кирил?“, разнесе се един глас. Гладък, студен, изпълнен с фалшива бодрост. Глас, който не бях чувала от петнайсет години, но който сънувах в кошмарите си.
Пламен.
„Какво искаш?“, изръмжа Кирил.
„О, не така. Искам само да те успокоя. Дъщеря ти е при мен. В безопасност е. Мартин я доведе. Разстроена е, милото дете. Явно сте имали семеен скандал.“
„Пусни я да се прибере. Веднага“, казах аз, като грабнах телефона.
„А, Мая. Винаги толкова борбена. Чудесно. Вижте, не искам проблеми. Детето е добре. Но докато е тук… си мислех, че ти и аз, Кирил, можем да поговорим. За бизнеса. За старите времена. И за новите ти дългове.“
Това беше. Изнудването.
„Имаш проблем с едни момчета, доколкото чувам“, продължи Пламен. „Неприятна работа. Те са нетърпеливи. Но аз мога да говоря с тях. Мога да уредя нещата. Да ти дам малко въздух.“
„Какво искаш в замяна?“, попита Кирил, гласът му беше мъртъв.
„Дреболия. Има едно разследване срещу мен. Глупости. Но ти… ти си инженер. Просто трябва да подпишеш един документ. Експертиза. Да потвърдиш, че едни материали са използвани по един проект. Нищо работа за теб.“
„Да подпиша фалшив документ?“, пошепна Кирил. „Това е престъпление. Да лъжесвидетелствам.“
„Това е просто бизнес, Кирил. Ти подписваш, дълговете ти изчезват. И дъщеря ти се прибира у дома. Невредима. А, и Веселин… чух, че си се виждал с него. Той е стар човек. Ще е жалко, ако му се случи нещо, нали?“
Той знаеше. Знаеше за всяка наша стъпка.
„Ако откажеш…“, гласът на Пламен стана леден. „Е, Ани е прекрасно момиче. Но е много разстроена. Мартин също. Децата правят глупости, когато са разстроени. Инциденти се случват. Точно като онзи с колата.“
Заплахата увисна във въздуха, ясна и брутална.
„Имам нужда от отговор до утре сутринта. Ще ти пратя документите. И, Кирил… не прави глупости. Не звъни в полицията. Те не могат да ти помогнат. Но аз мога.“
Линията прекъсна.
Кирил се свлече на стола. В този момент Теодор влезе през вратата, която бяхме оставили отключена. Той видя лицата ни.
„Какво стана?“
Глава 10: Моралната дилема
Разказахме всичко на Теодор. Той крачеше из малкия ни хол, лицето му беше мрачна маска.
„Това е изнудване. Отвличане. Това е за затвора“, каза той.
„Но ние не можем да го докажем!“, извика Кирил. „Това е думата ни срещу неговата! А той държи Ани! И ме държи за дълговете! И заплаши Веселин!“
„Той мисли, че ни е притиснал до стената“, каза Теодор. „Мисли, че контролира всичко.“
„Така е“, казах аз.
„Не. Не е“, Теодор спря и ни погледна. „Той е допуснал грешка. Станал е твърде арогантен. Той сам се обади. Той сам предложи сделката. Той е притеснен за онова разследване. Много е притеснен.“
„И какво от това?“, попита Кирил. „Ани е там.“
„Това е нашият коз“, каза Теодор. „Сега трябва да решим. Кирил… готов ли си да влезеш в затвора за фалшификация, за да спасиш Ани?“
Кирил ме погледна. Видях агонията в очите му. Той беше добър човек, притиснат от лоши обстоятелства.
„Ще го направя“, каза той. „Ако това я връща…“
„Не!“, прекъснах го аз. „Няма. Ако го направиш, той ще те държи завинаги. Ще подписваш документи до края на живота си. Ще бъдем негови роби. А Ани… тя никога няма да бъде в безопасност. Трябва да има друг начин.“
„Има“, каза Теодор. „Но е рисковано. Много рисковано.“
Планът беше прост и ужасяващ. Кирил трябваше да се съгласи. Да каже на Пламен, че ще подпише документите. Но трябваше да поиска среща. Лице в лице. Да предаде документите и да се увери, че Ани е добре.
„Той ще се съгласи“, каза Теодор. „Иска да види страха в очите ти. Иска да се наслади на победата си. А ние… ние ще сме подготвени.“
„Как?“, попитах аз.
„Веселин. Време е той да проговори. Но не пред полицията. Пред прокурора. Имам връзки. Ще уредим среща. Веднага. Показанията му за инцидента с Мартин, плюс заплахата, която Пламен току-що отправи срещу него по телефона… това е достатъчно. Достатъчно, за да поискаме заповед за арест.“
„Но ако го арестуват, докато Ани е там?“, ужасих се аз. „Ако нещо се обърка?“
„Няма да го арестуват веднага. Ще го направим по време на срещата. Кирил, ще трябва да носиш записващо устройство. Трябва да го накараш да повтори офертата. Да свърже освобождаването на Ани с подписването на фалшивите документи.“
Моралната дилема беше ясна: да се подчиним на престъпник, за да спасим детето си, или да рискуваме всичко в отчаян опит за справедливост, който можеше да завърши с трагедия.
„Ще го направя“, каза Кирил. Гласът му вече не трепереше. Беше взел решение. „Ще го направя. Но, Мая… трябва да се обадиш на Десислава.“
„Какво? Защо?“
„Тя е твоя сестра. И тя е част от това. Тя трябва да избере страна. Веднъж завинаги.“
Глава 11: Предателството на сестрата
Обадих се на Десислава. Беше полунощ. Тя вдигна сънливо.
„Мая? Какво има?“
„Пламен отвлече Ани“, казах аз без предисловия.
Настъпи тишина. Чух я как рязко си пое дъх.
„Какво… как… сигурна ли си? Може би просто…“
„Той се обади. Изнудва Кирил. Иска от него да подпише фалшиви документи, иначе… иначе ще се случи инцидент. И заплаши Веселин. Той знае, че сме говорили с него, Деси. Откъде мислиш знае?“
Отново тишина.
„Десислава, ти ли му каза?“, извиках аз. „След като говорихме, ти си му се обадила, нали? Да го предупредиш?“
„Аз… аз трябваше, Мая!“, изхлипа тя. „Той каза, че ако не му докладвам всичко… той ще покаже на всички доказателствата. За парите, които ми даде. Щях да загубя работата си! Щях да отида в затвора!“
Светът ми се разпадна за втори път тази вечер. Сестра ми. Моята собствена сестра беше негов шпионин. Тя беше тази, която беше предала всяка наша стъпка. Моят разговор с нея в кафенето беше просто фарс. Тя беше отишла направо при него.
„Ти… ти обрече собствената си племенница“, прошепнах аз, безчувствена.
„Не! Аз не знаех, че ще направи това! Той каза, че просто иска да ви държи под око! Мая, моля те, трябва да ми повярваш! Аз обичам Ани!“
„Свършено е, Деси. Свършено е с нас. Но сега имаш избор. Последен. Теодор отива при прокурора. С Веселин. Или идваш с нас и разказваш всичко – за парите преди петнайсет години, за шпионирането, за заплахите му – или когато всичко това свърши, аз лично ще се погрижа да бъдеш обвинена като съучастник.“
„Мая, не можеш…“
„Мога. И ще го направя. Избирай.“
Затворих телефона. Не знаех какво ще направи. И честно казано, вече не ми пукаше. Вниманието ми беше изцяло върху Ани.
Глава 12: Истината зад златните врати
Междувременно, в огромната, студена къща на Пламен, Ани започваше да разбира.
Мартин я беше вкарал вътре, триумфално. „Видя ли? Казах ти, че ще се измъкнеш. Сами сме!“
Но не бяха сами.
След около час, докато седяха в огромната му стая, която приличаше повече на шоурум, отколкото на спалня, вратата се отвори. Беше Пламен.
Ани се сви. Не го беше виждала отблизо. Той беше висок, внушителен, с очи, студени като лед.
„Значи това е дъщерята на Кирил“, каза той, без да се усмихва. „Добре дошла.“
„Татко, какво правиш тук? Каза, че ще излизаш“, измрънка Мартин.
„Плановете се променят“, отсече Пламен. „Остави ни сами.“
„Но, татко…“
„Вън!“, извика Пламен.
Мартин, момчето, което беше толкова самоуверено пред Ани, се сви и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.
Ани остана сама с него.
„Значи майка ти ти е наговорила куп глупости за мен“, каза Пламен, като седна срещу нея. „Тя е огорчена жена, Ани. Баща ти беше слаб. Аз създадох империя. Той не можа да се справи.“
„Не ме интересува“, каза Ани, опитвайки се да звучи смело.
„О, трябва да те интересува. Защото бъдещето на баща ти в момента зависи от мен. И от теб.“
Той беше спокоен, почти бащински. И това беше най-ужасяващото. Той ѝ обясни, че баща ѝ е в беда. Че той, Пламен, се опитва да му помогне. Но майка ѝ е твърде горда, за да приеме.
„Ти си тук като гаранция, Ани. Гаранция, че баща ти ще вземе правилното решение. За всички ви.“
Точно тогава Пламен получи обаждане. Той се намръщи. Беше Кирил.
Ани не чуваше какво казва баща ѝ, но чуваше ясно отговорите на Пламен.
„А, Кирил… Радвам се, че се вразуми. Да, разбира се, лице в лице. Утре. В десет. В старата ни кариера. Идеално. Не, не води адвокати. Само ти и документите. А дъщеря ти… тя ще те чака у вас, когато се прибереш. Ако всичко мине гладко.“
Той затвори. Усмихваше се.
Ани седеше вцепенена. Гаранция. Среща в кариера. Това не звучеше като бизнес сделка. Това звучеше като нещо от филм.
По-късно, когато Пламен беше излязъл от стаята, Мартин се вмъкна обратно.
„Съжалявам“, прошепна той. „Той е такъв понякога.“
„Той каза, че съм… гаранция“, каза Ани. „Какво става, Мартин? Ти ме излъга. Каза, че ще сме сами.“
„Аз… аз не знаех, че ще се върне. Той… той каза, че трябва да те доведа тук. Каза, че това е единственият начин да помогнем на бащите си да се разберат.“
„Да помогнем?“, Ани го погледна. „Ти си знаел! Ти си знаел, че това е капан!“
„Не е капан!“, извика Мартин. „Той просто иска да говори с баща ти! Баща ти му дължи пари!“
„А инцидентът с колата?“, попита Ани, думите на майка ѝ отекваха в ушите ѝ. „Другото момиче? Това, което си ударил?“
Лицето на Мартин се промени. Усмивката изчезна.
„Кой ти е казал това? Тя лъже!“
„Лъже ли?“, Ани видя истината в очите му. Видя страха, вината и същата онази арогантност, която беше видяла у баща му.
„Тя си го заслужаваше!“, извика той. „Не млъкваше! Щеше да ни издаде!“
Ани отстъпи назад. Майка ѝ беше права. За всичко.
Това не беше любов. Това беше затвор. Златна клетка.
Тя видя телефона си, който Мартин беше оставил на масата, докато го зареждаше. Трябваше да се свърже с майка си. Трябваше да им каже къде ще бъде срещата.
Глава 13: Решението
Нощта беше безкрайна. Кирил и Теодор заминаха. Кирил носеше записващото устройство. Аз останах вкъщи, в случай че Ани се обади. Чувствах се безпомощна.
Теодор беше задействал всичко. Прокурорът беше бесен, когато чу записа на заплахата срещу Веселин. Веселин беше дал пълни показания.
И тогава, в три през нощта, телефонът ми изсветя. Съобщение. От Ани.
„Мамо. В кариерата. В 10. Каза да е сам. Страх ме е. Обичам те.“
Сърцето ми спря. Препратих го на Теодор.
„Всичко е готово, Мая“, отговори той след минута. „Полицията ще е там. Цивилни. Ще чакат сигнала. Ще чакат записа на Кирил. Но… трябва да се подготвиш. Десислава дойде. Разказа всичко. Тя е основният ни свидетел срещу Пламен за старото дело.“
Сестра ми. Беше избрала. Твърде късно за нашето минало, но може би навреме за нашето бъдеще.
В десет сутринта аз бях в колата си, паркирана на хълм с изглед към изоставената кариера. Бях твърде далеч, за да видя лица, но достатъчно близо, за да видя колите. Полицията беше навсякъде, скрити в храстите.
Видях колата на Кирил да пристига. После джипът на Пламен.
Кирил излезе. Пламен също. Двамата мъже, чийто живот беше преплетен от предателство преди толкова години, застанаха един срещу друг.
Не виждах Ани. Паниката ме сграбчи.
Глава 14: Разплитането
Кирил стоеше изправен. Вятърът развяваше якето му.
„Къде е тя?“, попита той, гласът му беше ясен в слушалката, която Теодор ми беше дал, свързана с подслушвателното устройство.
„Тя е в безопасност“, каза Пламен. „Първо документите.“
„Първо да я чуя.“
Пламен въздъхна. Той извади телефона си, набра номер. „Мартин, дай ми я.“
Чу се гласът на Ани, разтреперан. „Тате?“
„Мила! Добре ли си?“
„Да, тате. В колата съм. Мартин е с мен. На хълма.“
Пламен взе телефона. „Доволен? Сега документите. Подпиши.“
„Искам да ми кажеш защо го правя“, каза Кирил, следвайки плана на Теодор. „Искам да чуя от теб, че ако подпиша тази фалшива експертиза, ти ще опростиш дълговете ми при онези лихвари и ще оставиш дъщеря ми на мира.“
Настъпи тишина. Пламен се засмя.
„Ти си същият глупак, Кирил. Винаги ти трябва да ти се каже на глас. Да. Подпиши лъжата, спаси си бизнеса и си вземи детето. Откажи… и Мартин има инструкции да я закара някъде, където никога няма да я намериш. А лихварите ще те счупят от бой още тази вечер. Избирай.“
„Това е всичко, от което се нуждаехме“, прошепна гласът на Теодор в слушалката ми.
В следващия миг отвсякъде изскочиха цивилни полицаи.
„Полиция! Не мърдайте!“
Лицето на Пламен беше изненада. Истинска, неподправена изненада. Той посегна към колана си, но беше твърде късно. Бяха го повалили на земята.
„Капан!“, изкрещя той. „Мартин! Тръгвай! План Б!“
Сърцето ми спря. Видях на хълма, по-близо до мен, тъмното беемве. То запали двигател.
Без да мисля, аз запалих моята кола. Подкарах надолу по черния път, като препречих пътя им.
Мартин натисна спирачки рязко, на сантиметри от мен. Видях лицето му – уплашено момче. И Ани до него, плачеща.
Той се опита да даде на заден, но друга полицейска кола вече беше блокирала пътя зад него.
Всичко беше свършило.
Глава 15: Ново начало?
Последва хаос. Съдебни дела. Адвокати.
Пламен беше арестуван. Обвиненията бяха многобройни: изнудване, заплаха, подбудителство към лъжесвидетелстване, данъчни измами от старото разследване. Свидетелствата на Веселин и на сестра ми, Десислава, бяха решаващи.
Мартин беше обвинен като непълнолетен за инцидента с колата, както и за съучастие в отвличането. Изправен пред избора да влезе в изправително училище или да каже истината, той се срина. Свидетелства срещу баща си, като разказа за годините на емоционален тормоз и как е бил принуждаван да участва в схемите му.
Диана, втората съпруга на Пламен, незабавно подаде молба за развод и избяга от страната с каквото можа да вземе.
Семейството ми беше разбито, но започваше да се събира отново.
Ани беше тиха седмици наред. Тя се прибра у дома онази сутрин и не каза нищо. Просто влезе в стаята си и спа осемнайсет часа. Когато се събуди, тя дойде при мен в кухнята, прегърна ме и прошепна: „Съжалявам, мамо. Беше права.“
Това беше всичко. Но беше достатъчно.
С Кирил имахме дълъг разговор. Скритите заеми щяха да ни тежат още дълго, но вече нямаше лихвари. Разследването срещу Пламен разкри мрежата му и кредиторите на Кирил бяха арестувани заедно с него. Кредитът ни за жилище все още беше там, като воденичен камък. Но поне бяхме заедно.
Ива, моята племенница, студентката по право, беше неотлъчно до Теодор по време на цялото дело. Тя каза, че е научила повече за правото за три месеца, отколкото за три години в университета.
Десислава. Съдбата ѝ беше най-сложна. Тя беше предател, но и свидетел на обвинението. Получи условна присъда. Продаде скъпата си кола и апартамента си, за да плати глобите. Не знам дали някога ще мога да ѝ простя напълно, но тя беше моя сестра. Тя започна да идва на вечеря в неделя. Разговорите бяха неловки, но бяха начало.
Една вечер, месеци по-късно, седях на балкона. Ани беше вътре, учеше за изпити. Тя и Мартин не се бяха виждали. Той беше изпратен при майка си в чужбина, като част от споразумението му. Може би един ден той щеше да се превърне в добър човек. Но далеч от нас.
Кирил седна до мен, подаде ми чаша чай.
„Беше права“, каза той тихо.
„Няма значение кой е бил прав, Кирил. Важното е, че сме тук.“
Той кимна, хвана ръката ми. Беше същата ръка, която бях държала, когато бяхме на двайсет, пълни с мечти. Беше по-груба сега, с повече белези. Като нас.
Погледнах към прозореца на Ани. Тя се смееше на нещо по телефона, вероятно с Яна. Беше просто шестнайсетгодишно момиче, което правеше домашна работа.
Отказът ми да я пусна да преспи у приятеля ѝ беше предизвикал буря, която почти ни унищожи. Но ако бях казала „да“…
Не исках да мисля за това. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Битката не беше свършила – дълговете, съдебните дела на Пламен, които щяха да се обжалват с години – но най-важната битка беше спечелена. Дъщеря ми беше в безопасност. Беше у дома.