Десет години. Точно толкова се бях трудил в малката, почти незабележима фирма, сгушена на тиха уличка в покрайнините. Десет години, в които слънцето ме заварваше над документите и луната ме изпращаше към празния ми дом. Никой сякаш не забелязваше усилията ми. Бях онзи невидим служител, който винаги оставаше след работа, за да оправя грешките, които другите оставяха след себе си с лека ръка. Сглобявах разпилени отчети, сверявах сгрешени фактури, пренаписвах доклади. Правех го тихо, без да се оплаквам, воден от някакво вътрешно, може би наивно, усещане за отговорност. И си мислех, че никой не го вижда. Че съм просто част от интериора – надежден, но безличен като старото дървено бюро.
Един ден, в един съвсем обикновен вторник следобед, когато тишината в офиса беше нарушавана единствено от монотонното бръмчене на климатика, шефът ме извика неочаквано в кабинета си. Симеон. Човек, който рядко говореше, а още по-рядко показваше някаква емоция. Повикването му беше събитие, което веднага предизвика шепот сред колегите.
Влязох плахо. Кабинетът му беше огромен, обзаведен с тежки, тъмни мебели, които сякаш поглъщаха светлината. Миришеше на скъпа кожа и лек, едва доловим аромат на пура. Симеон седеше мълчалив, с гръб към мен, и гледаше през огромния прозорец, който разкриваше панорама към сивия градски пейзаж. Барабанеше с пръсти по масивното бюро от махагон. Тишината беше толкова плътна, че можех да чуя собствения си пулс, който кънтеше в ушите ми. Започнах да прехвърлям в ума си всички възможни грешки, които бих могъл да съм допуснал. Закъснял отчет? Сгрешена поръчка? Може би най-накрая щяха да ме съкратят.
След цяла вечност, която вероятно беше не повече от минута, той се обърна бавно. Лицето му беше непроницаемо, очите му – студени и пресметливи, ме пронизваха, сякаш се опитваха да надникнат директно в душата ми.
„Сядай, Мартин“, каза той с равен глас, който не подсказваше нищо.
Настаних се на ръба на стола срещу него, чувствайки се като подсъдим. Той сплете пръсти и се загледа в мен.
„Дълго време те наблюдавам“, започна той, а думите му прокънтяха в тишината. „Десет години не са малко време. Виждал съм те как оставаш до късно. Виждал съм те как поправяш чужди бакии. Как работиш, докато другите отдавна са забравили за съществуването на този офис.“
Сърцето ми подскочи. Може би все пак усилията ми са били забелязани. Може би щеше да има повишение, премия…
„Мислиш си, че си просто един съвестен служител, нали?“, продължи той, а в ъгълчето на устните му трепна нещо като усмивка, но без капчица топлина. „Мислиш си, че се занимаваме с внос и износ на промишлени компоненти?“
Въпросът ме свари неподготвен. Свих рамене.
„Ами… да. Това пише в документите.“
Симеон се изсмя. Беше сух, дрезгав смях, който ме накара да настръхна.
„Документите… Документите са фасада, Мартин. Параван. Тази фирма е много повече от това, което виждаш. Грешките, които ти си оправял през всичките тези години… те не са случайни. Не са плод на небрежност.“
Гледах го объркано. Не разбирах накъде бие.
„Има нещо, за което никой друг не знае, но аз разбрах, че…“, той направи пауза, накланяйки се напред, и понижи глас, сякаш споделяше най-съкровената тайна на света. „…че ти си идеалният кандидат. Ти притежаваш нещо, което е изключително рядко в днешно време – лоялност и дискретност. Ти си виждал несъответствия, липсващи суми, странни транзакции към офшорни сметки. И никога не си задал нито един въпрос. Просто си ги „оправял“. Заличавал си следите, без дори да го осъзнаваш. Мислел си, че спасяваш некомпетентните си колеги, а всъщност си прикривал нас.“
Стомахът ми се сви на топка. Думите му отекваха в главата ми, но смисълът им ми се губеше.
„Нас? Кои сте вие?“
„Ние сме хората, които карат света да се върти, Мартин. Истинските играчи. Тази фирма е само една малка, незначителна брънка от огромна верига. Ние не търгуваме с компоненти. Ние търгуваме с информация, с влияние, с бъдеще. А парите… парите просто трябва да се движат. Да се изпират. Грешките, които си поправял, са били следите от тези движения. Ти си бил нашият чистач, без дори да подозираш.“
Чувствах се така, сякаш подът под краката ми пропада. Десет години от живота ми се оказаха лъжа. Бях съучастник в нещо, за което нямах и най-малка представа. Престъпление? Измама? Не знаех как да го нарека.
„Защо ми казвате всичко това?“, успях да промълвя с пресъхнало гърло.
„Защото, Мартин, вече не можем да си позволим да си просто чистач. Нещата стават по-големи, по-сложни. Имам нужда от някого вътре. Някой с твоя ум, с твоята педантичност и най-вече – с твоята способност да си държиш устата затворена. Предлагам ти не просто повишение. Предлагам ти място на масата. Предлагам ти живот, за какъвто не си и мечтал. Пари, които не можеш да изхарчиш. Влияние. Сигурност за семейството ти. Но от теб се иска само едно.“
Той се облегна назад, а погледът му стана твърд като стомана.
„Пълна и безусловна вярност. От този момент нататък ти работиш за мен. Не за фирмата, а лично за мен. Ще правиш каквото ти кажа, без въпроси. Ще забравиш за стария си живот. Ще станеш някой друг.“
Станах от стола, краката ми трепереха.
„Не мога… Аз… аз имам семейство. Не мога да ги замесвам в… в това.“
„Точно заради семейството си ще приемеш“, отсече Симеон. „Знам за ипотеката на апартамента ви. Знам за таксите за университета на дъщеря ти, Лия. Знам, че жена ти, Ани, работи на две места, за да свържете двата края. Знам всичко, Мартин. И ти предлагам изход. Помисли си добре. Тази оферта не се повтаря.“
Излязох от кабинета му като в транс. Шумът на офиса ми се стори далечен и нереален. Колегите ми ме гледаха с любопитство, но аз не виждах лицата им. В главата ми кънтяха само думите на Симеон. Десет години бях живял в лъжа, а сега ми предлагаха да я превърна в своя реалност. Вървях по улицата, без да усещам студения вятър. Бях на кръстопът, но и двата пътя водеха към бездна.
Глава 2: Семейната примка
Вратата на апартамента изскърца уморено, когато я отворих. Посрещна ме миризма на прегоряла манджа и тишина, по-тежка от тази в кабинета на Симеон. Ани беше в кухнята, с гръб към мен, вперила поглед през прозореца. Раменете ѝ бяха леко прегърбени, издаваха умората, която се беше просмукала в костите ѝ през последните години.
„Закъсня“, каза тя, без да се обръща. Гласът ѝ беше равен, лишен от емоция. Вече не ме питаше защо. Беше спряла да се интересува.
„Имах работа“, отвърнах машинално. Думите прозвучаха кухо дори на мен самия. Работа. Каква ирония.
Тя се обърна. В очите ѝ, които някога грееха, сега имаше само сенки. Сенки на разочарование, на несбъднати мечти, на безкрайни сметки за плащане.
„Днес се обаждаха от банката. Вноската по ипотеката пак е закъсняла. Заплашват с наказателни лихви.“
Всяка нейна дума беше като удар с камшик. Ипотеката. Този бетонен монолит, който бяхме купили с толкова надежди, сега се беше превърнал в нашата клетка. Бяхме взели огромен заем преди години, когато цените растяха главоломно, а аз вярвах, че с упорит труд ще се издигна и ще можем да си го позволим. Наивник.
„Ще се оправя“, казах, но сам не си вярвах.
„Как, Мартин? Как ще се оправиш?“, тя повиши тон. „Работя като луда, ти се заравяш в онази дупка до среднощ за жълти стотинки, а парите никога не стигат! Лия ми се обади днес. Трябват ѝ пари за учебници. Скъпи са. Иска да се запише и на един допълнителен курс, но не смее да ни каже, защото знае какво е положението.“
Лия. Нашата дъщеря. Слънцето на живота ни. Учеше право в университета, беше умна, амбициозна. Искахме да ѝ дадем всичко, което ние не бяхме имали. А сега не можехме да ѝ осигурим дори едни проклети учебници. Чувствах се като пълен провал. Като мъж, като баща, като съпруг.
„Ще намеря пари“, повторих упорито, избягвайки погледа ѝ.
„Откъде? Ще обереш банка ли?“, изсмя се горчиво тя. „Знаеш ли какво е да гледаш как приятелките ти ходят по почивки, купуват си нови дрехи, а ти да пресмяташ всяка стотинка? Да се чудиш дали да платиш тока, или да заредиш хладилника? Уморих се, Мартин. Наистина се уморих.“
Тя седна на масата и зарови лице в ръцете си. Раменете ѝ се тресяха от безмълвен плач. Исках да я прегърна, да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред. Но не можех. Защото щях да излъжа. Защото предложението на Симеон гореше в ума ми като жигосано желязо.
„Пари, които не можеш да изхарчиш. Сигурност за семейството ти.“
Думите му бяха отрова, но и съблазнителен еликсир. Можех да сложа край на всичко това. На тревогите, на унижението, на безкрайния недоимък. Можех да видя отново усмивката на Ани, да осигуря бъдещето на Лия. Но на каква цена?
По-късно вечерта, когато Ани вече спеше неспокойно до мен, отидох в стаята на Лия. Беше заспала над отворен учебник по вещно право. Купчини книги и записки бяха разхвърляни навсякъде. На стената висеше корково табло, пълно със снимки – с приятели, от екскурзии, от първия ѝ ден в университета. Тя беше всичко, за което си струваше да се боря.
Погледнах изписаните страници. Сложна терминология, параграфи, членове от закони. Тя учеше за справедливост, за ред, за правила. А баща ѝ беше напът да наруши всяко неписано и писано правило на моралния свят.
Върнах се в хола и седнах в тъмното. Градът навън спеше, но в мен бушуваше буря. От едната страна беше моята съвест, моят мизерен, но честен живот. От другата – изходът. Бляскав, но мръсен. Примката около врата ми се затягаше. Не беше само финансова. Беше примката на отговорността, на бащината любов, на съпружеския дълг. И усещах как бавно, но сигурно, ме задушава.
Симеон беше прав. Щях да приема. Не заради себе си. А заради тях.
На сутринта взех решението. Когато целунах Ани за довиждане, тя не отговори. Когато пожелах на Лия успех на изпита, тя само кимна разсеяно. Те вече живееха в свой собствен свят на тревоги, в който аз бях просто един мълчалив наблюдател. Но това щеше да се промени. Щях да ги измъкна от тресавището, дори ако това означаваше аз самият да потъна в него завинаги.
Глава 3: Първата стъпка в мрака
Върнах се в офиса с твърда решителност, която не усещах като своя. Сякаш бях облякъл чужда кожа. Когато влязох в кабинета на Симеон без да чукам, той не изглеждаше изненадан. Просто вдигна поглед от документите пред себе си и кимна леко, сякаш е очаквал точно това.
„Знаех си, че си умен мъж, Мартин“, каза той спокойно.
„Правя го заради семейството си“, отсякох, опитвайки се гласът ми да звучи твърдо, а не като на уплашено дете.
„Всички го правим заради нещо. Мотивите ти не ме интересуват. Интересуват ме резултатите.“ Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади дебел, невзрачен плик. Плъзна го към мен. „Това е за начало. Погаси ипотеката. Купи на дъщеря си каквото ѝ трябва. Нека жена ти си почине. Искам умът ти да е чист от битовизми, когато работиш за мен.“
С треперещи ръце отворих плика. Вътре имаше пачки с банкноти. Никога не бях виждал толкова много пари на едно място. Бяха повече, отколкото бях изкарал за последните пет години. Гледах ги и чувствах едновременно облекчение и погнуса. Това бяха парите от продажбата на душата ми.
„А сега за първата ти задача“, продължи Симеон, прекъсвайки вцепенението ми. „Забрави за счетоводството. От днес ще работиш с Димитър. Той ще те въведе в нещата.“
Симеон натисна един бутон на интеркома. „Димитър, ела при мен.“
След минута вратата се отвори и влезе мъж на около четиридесет години. Беше висок, с атлетично телосложение и късо подстригана коса. Носеше скъп костюм, но се движеше с хищна грация, която не подхождаше на корпоративна среда. Очите му бяха тъмни и проницателни, огледаха ме от глава до пети за части от секундата, сякаш ме оценяваха.
„Мартин, това е Димитър. Димитър, това е Мартин. Той е новият ни човек“, представи ни Симеон.
Димитър не ми подаде ръка. Просто кимна рязко.
„Значи ти си счетоводителят.“ В гласа му имаше нотка на презрение.
„Мартин вече не е счетоводител“, поправи го Симеон. „Той е мой личен асистент. Ще ти помага с логистиката. Покажи му как стоят нещата.“
Димитър ме изгледа отново, този път по-продължително. „Добре. Да вървим.“
Последвах го мълчаливо. Той ме отведе не в някой от офисите, а надолу по стълбите, към подземния паркинг. Спряхме пред масивна метална врата без дръжка. Димитър извади карта и я плъзна през скрит четец. Вратата изсъска и се отвори, разкривайки малко, аскетично помещение, осветено от една-единствена луминесцентна лампа. Вътре имаше само метална маса и два стола.
„Сядай“, нареди той. „Първият урок, счетоводителю. Забравяш всичко, което си мислиш, че знаеш. Тук няма фактури и отчети. Тук има само две неща – цели и средства. Целите ги определя Симеон. Средствата ги осигуряваме ние.“
Той постави на масата малко куфарче. Отвори го. Вътре, върху червено кадифе, лежеше не папка с документи, а няколко телефона, малък лаптоп и няколко паспорта с моята снимка, но с различни имена.
„Това са новите ти играчки“, каза Димитър. „Този лаптоп няма достъп до обикновения интернет. Свързва се само с нашата мрежа. Тези телефони са криптирани. Ще ги ползваш само за работа. Никога не говориш по личния си телефон за нищо, свързано с нас. Ясно?“
Кимнах. Чувствах се като герой от шпионски филм, но страхът беше съвсем реален.
„Добрата новина е, че първата ти задача е лесна. Просто куриерска работа.“ Той ми подаде малък, тежък пакет, увит в кафява хартия. „Тази вечер, в 22:00 часа, ще отидеш на паркинга на големия супермаркет до околовръстното. Ще чакаш в колата си. Ще дойде сив автомобил. Ще спре до теб. Човекът вътре ще отвори прозореца. Ти ще му подадеш пакета. Няма да казваш нищо. Няма да гледаш лицето му. Взимаш си пакета и си тръгваш. Разбра ли?“
„Какво има вътре?“, попитах, преди да се удържа.
Димитър се усмихна студено. „Втори урок, счетоводителю. Никога не задаваш въпроси, чиито отговори не искаш да знаеш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб.“
Прибрах пакета в чантата си. Тежеше неестествено много за размерите си. Цял ден седях на новото си бюро, което беше в отделен, изолиран офис, и се опитвах да не мисля за това, което държах в чантата си. Опитвах се да свикна с новата си реалност, но беше невъзможно.
Вечерта се прибрах вкъщи. Дадох парите на Ани. Казах ѝ, че съм получил огромен бонус за извънреден труд през годините. Тя ме гледаше невярващо, после очите ѝ се насълзиха от облекчение. Прегърна ме за пръв път от месеци. Тази прегръдка обаче ме изгори. Беше купена с мръсни пари.
В 21:30 излязох, под предлог че отивам да се разходя. Сърцето ми биеше лудо. Отидох на уреченото място. Паркингът беше почти празен, осветен от призрачната светлина на няколко лампи. Седях в колата, стиснал волана с потни ръце, и чаках. Пакетът лежеше на седалката до мен.
Точно в 22:00 часа, както беше казал Димитър, в далечината се появиха фарове. Колата беше сива, без отличителни белези. Приближи се бавно и спря до мен. Стъклото на пасажерската врата се спусна. Вътре беше тъмно, виждах само силует. Без да мисля, грабнах пакета и го подадох през моя прозорец. Невидима ръка го пое. Не разменихме и дума. Сивата кола потегли също толкова безшумно, колкото се беше появила, и изчезна в нощта.
Останах там още няколко минути, треперейки. Беше толкова просто. Толкова лесно. И толкова ужасяващо. Това беше първата стъпка. Знаех, че след нея ще има втора, трета, и всяка следваща ще ме води все по-дълбоко в мрака. Нямаше връщане назад.
Глава 4: Двойствен живот
Животът ми се разцепи на две. В едната реалност бях Мартин, семейният мъж, който изведнъж започна да печели добре. Погасихме ипотеката. Лия получи не само най-новите учебници, но и нов лаптоп. Ани напусна втората си работа и започна да ходи на йога. За пръв път от години в дома ни се появи спокойствие. Купихме си нова кола. Отидохме на почивка на море, на място, за което преди можехме само да мечтаем. Ани цъфтеше. Смееше се отново, гледаше ме с онази стара любов, която мислех, че е изгубена завинаги.
Но цената на този нов, лъскав живот беше другата ми реалност. Реалността на сенките. В нея аз не бях Мартин. Бях безименен изпълнител на заповеди. Задачите, които Димитър ми възлагаше, ставаха все по-сложни. Вече не бях просто куриер. Наложи се да усвоя работата с криптирания лаптоп, да създавам фалшиви фирмени регистрации, да прехвърлям суми между сметки в различни държави през сложна мрежа от посредници. Всяка операция беше като сложна шахматна партия, където един грешен ход можеше да срути всичко.
Симеон беше доволен от мен. Оценяваше моята педантичност, моята способност да забелязвам детайли, които другите пропускаха. „Ти имаш мозък на счетоводител, но нерви на играч“, каза ми веднъж той. „Рядка комбинация.“
Но тези „нерви на играч“ ми костваха безсънни нощи. Всяка вечер, когато се прибирах в уютния си дом, носех със себе си мръсотията на другия свят. Започнах да ставам мълчалив, затворен в себе си. Не можех да споделя с Ани откъде идва напрежението, което се изписваше на лицето ми. Не можех да ѝ обясня защо понякога скачам при всеки звън на телефона, или защо прекарвам часове, взирайки се в лаптопа, който никога не носех вкъщи.
Тя започна да забелязва промяната. Първоначалната ѝ радост от финансовата стабилност бавно започна да се измества от подозрение.
„Какво работиш всъщност, Мартин?“, попита ме тя една вечер, докато вечеряхме. „Казваш, че си личен асистент на Симеон, но никога не говориш за работата си. Станал си толкова потаен.“
„Няма нищо за разказване. Просто е много отговорно и напрегнато“, отвръщах уклончиво.
„Напрегнато? Понякога те гледам, докато спиш. Мърмориш, въртиш се. Сякаш бягаш от нещо. Какво става?“
Лъжите започнаха да се трупат една върху друга, създавайки стена между нас. Стена, изградена от пари и тайни. Ани, в нейното неведение, стигна до най-логичното заключение.
Един ден се прибрах по-рано и я заварих да рови в джобовете на сакото ми. Когато ме видя, тя замръзна, а в ръката си държеше визитка на луксозен ресторант, която бях забравил. Беше от среща с един от „партньорите“ на Симеон.
„Коя е тя, Мартин?“, попита Ани с треперещ глас. Лицето ѝ беше пребледняло.
„Какво? За какво говориш?“
„Не се прави на глупак! Новите дрехи, скъпите часовници, постоянните ти отсъствия, тази потайност! Мислиш ме за идиотка, нали? Имаш любовница!“
Обвинението ме удари като шамар. По ирония на съдбата, изневярата беше може би единственото прегрешение, което не бях извършил. Но как да ѝ обясня истината? Че не спя с друга жена, а помагам за пране на пари? Че не съм влюбен в друга, а съм продал душата си на дявола? Лъжата за любовница изглеждаше по-безопасна. По-проста.
„Няма никаква друга жена, Ани. Престани с тези глупости“, казах аз, но липсата на убеденост в гласа ми само затвърди подозренията ѝ.
От този ден нататък домът ни се превърна в бойно поле. Всеки мой ход се следеше. Всеки закъснял телефонен разговор беше повод за скандал. Щастието, което парите бяха купили, се оказа краткотрайно и фалшиво. То беше заменено от атмосфера на недоверие и горчивина. Ани започна да се дистанцира. Вечерите ни минаваха в ледено мълчание.
Един ден Димитър дойде при мен.
„Имаш проблеми вкъщи“, заяви той, не беше въпрос.
„Откъде знаеш?“
„Ние знаем всичко. Симеон не обича разсейващи фактори. Ако жена ти е проблем, трябва да го решиш. Бързо.“
„Какво предлагаш? Да се разведа ли?“, попитах саркастично.
„Това е един от вариантите“, отвърна Димитър съвсем сериозно. „Другият е да я накараш да млъкне. Контролирай си жената, Мартин. В нашия бизнес личният живот не трябва да пречи на работата. Една разярена съпруга може да направи повече бели от цяла данъчна проверка.“
Думите му ме смразиха. Той говореше за Ани сякаш е някаква досадна пречка, която трябва да бъде отстранена. В този момент осъзнах, че опасността не е само външна. Тя се беше просмукала в дома ми, заплашвайки да отрови и разруши единственото нещо, заради което бях направил всичко това – моето семейство.
Живеех в златна клетка, но тя ставаше все по-тясна. И започвах да се чудя дали стените ѝ няма да се срутят и да смажат не само мен, но и хората, които обичах най-много.
Глава 5: Сянка от миналото
Една дъждовна есенна сутрин, докато преглеждах поредната схема за прехвърляне на средства към фирма-фантом на Каймановите острови, на криптирания ми телефон пристигна съобщение. Не беше от Димитър или Симеон. Идентификацията на подателя беше скрита. Съобщението беше кратко и смразяващо:
„Знам кой си. Знам какво правиш. Грешките не се забравят.“
Първата ми реакция беше да го изтрия. Вероятно беше спам, някаква грешка. Но после се замислих. Как някой е успял да пробие защитата на този телефон? Той трябваше да е непроследим. Сърцето ми започна да бие учестено. Показах съобщението на Димитър. Той го прочете, лицето му остана безизразно, но в очите му видях нещо, което не бях виждал досега – сянка на тревога.
„Не отговаряй. Не прави нищо. Ще проверя“, каза той и излезе.
Дните след това бяха изпълнени с напрежение. Опитвах се да работя, но постоянно поглеждах към телефона. Всяко известие ме караше да подскачам. Димитър не казваше нищо, което само влошаваше нещата. Тишината в този свят беше по-страшна от всяка заплаха.
След около седмица получих второ съобщение. То беше снимка. Снимка на Лия, която излиза от сградата на университета. Беше направена отдалеч, но беше ясна. Дъщеря ми. Усмихната, нищо неподозираща. Под снимката имаше само една дума: „Уязвимост“.
Кръвта изстина във вените ми. Това вече не беше игра. Заплахата беше реална и беше насочена към най-милото ми. Втурнах се в кабинета на Симеон, без да се съобразявам с протокола, и хвърлих телефона на бюрото му.
„Какво е това?“, изкрещях аз, изгубил всякакъв контрол. „Нали трябваше семейството ми да е в безопасност! Нали това беше сделката!“
Симеон погледна снимката, после вдигна очи към мен. За пръв път видях в погледа му нещо различно от ледена пресметливост. Беше гняв. Дълбок и студен.
„Павел“, промълви той, по-скоро на себе си.
„Кой е Павел?“, попитах настоятелно.
Симеон въздъхна и ми направи знак да седна.
„Павел беше на твоето място преди теб. Дори повече. Беше един от нас, от вътрешния кръг. Умен, амбициозен, но безскрупулен. И алчен. Опита се да изиграе системата. Да отклони средства за себе си, зад гърба ми. Когато го разбрах, го изхвърлих. Взех му всичко. Оставих го без пукната пара. Беше грешка.“
„Грешка? Трябвало е да го…“, започнах аз, но не се осмелих да довърша изречението.
„Трябваше да се уверя, че няма да може да създава проблеми. Но го подцених. Той изчезна, скри се. Мислех, че се е примирил. Очевидно се е готвел за отмъщение.“ Симеон се изправи и отиде до прозореца. „Той не иска пари, Мартин. Той иска да ме унищожи. Да срине всичко, което съм изградил. И е решил да използва теб, за да стигне до мен. Знае, че ти си новото ми доверено лице. И знае, че слабото ти място е семейството.“
Страхът, който изпитвах, се превърна в леден ужас. Моето семейство, Ани, Лия, бяха въвлечени в мръсна война, за която дори не подозираха.
„Какво ще правим?“, попитах с треперещ глас.
„Ти няма да правиш нищо“, отсече Симеон. „Ще продължиш да работиш както досега. Не показвай, че си уплашен. Не променяй навиците си. Димитър ще се погрижи за охраната на семейството ти. Ще бъдат наблюдавани денонощно, но дискретно. А аз ще се заема с Павел.“
През следващите дни живеех в параноя. Оглеждах се през рамо на улицата. Всяка непозната кола в квартала ми се струваше заплаха. Опитвах се да се държа нормално пред Ани и Лия, но те усещаха, че нещо не е наред. Станах още по-мълчалив и раздразнителен. Скандалите с Ани зачестиха. Тя беше убедена, че проблемите ми са свързани с „любовницата“ ми, а аз не можех да ѝ кажа, че животът им е в опасност.
Една вечер се прибирах с колата. На едно кръстовище, докато чаках на червено, до мен спря сив автомобил, същият като онзи от първата ми задача. Прозорецът се спусна. Зад волана беше мъж с качулка, която скриваше лицето му. Той просто ме погледна за секунда, после вдигна телефона си. На екрана му видях лицето си. Беше снимка на живо, направена от камера, монтирана някъде срещу мен. След това той се усмихна и потегли с мръсна газ.
Това беше Павел. Знаех го. Той ми показваше, че може да стигне до мен по всяко време. Че може да ме наблюдава. Че колкото и охрана да имаше около семейството ми, той винаги ще бъде една крачка напред. Сянката от миналото на Симеон беше надвиснала над моя живот и заплашваше да погълне всичко, което имах. Войната беше започнала. А аз бях пионката в центъра на дъската.
Глава 6: Предателството
Напрежението вкъщи стана непоносимо. Ани се движеше из апартамента като призрак, а очите ѝ, когато ме погледнеха, бяха пълни с ледено презрение. Всеки мой опит да поговоря с нея се разбиваше в стената на нейното мълчание. Тя беше убедена в моята изневяра и нищо, което казвах, не можеше да я разубеди. Аз, от своя страна, бях разкъсван между страха за семейството си и невъзможността да споделя истината.
Една вечер се прибрах и заварих куфар в антрето. Нейният куфар.
„Какво е това?“, попитах, а сърцето ми се сви.
„Отивам при майка ми за няколко дни“, отговори тя, без да ме поглежда. „Имам нужда да помисля.“
„Да помислиш за какво? Ани, моля те, нека поговорим.“
„Няма за какво да говорим, Мартин. Уморих се от лъжите ти. Когато решиш да ми кажеш истината, знаеш къде да ме намериш.“
Тя взе куфара и си тръгна. Вратата се затвори зад нея с оглушителен трясък, който отекна в празната къща и в празната ми душа. Лия беше в университета, щяла да се прибере късно. Останах сам с тишината и с демоните си.
Чувствах се опустошен. Всичко, което бях направил, го бях направил за нея, за тях. А сега я губех. Може би Димитър беше прав. Може би трябваше просто да я оставя да си отиде. Но мисълта за това беше непоносима.
През следващите дни къщата беше празна и студена. Опитвах се да се свържа с Ани, но тя не отговаряше на обажданията ми. Обзет от отчаяние, реших да направя нещо, което никога не бих си позволил преди. Симеон и Димитър ме бяха научили на много неща, включително и на това как да получавам информация. Използвах един от софтуерите на служебния лаптоп, за да проверя разпечатките от телефона ѝ. Трябваше да знам. Трябваше да разбера дали има някой друг.
Това, което открих, ме удари по-силно от обвиненията ѝ в изневяра. През последните няколко месеца тя беше провеждала десетки разговори с един и същи номер. Номерът беше на мъж на име Ивайло. Проверих го в нашите бази данни. Ивайло. Бивш финансов анализатор, чиято малка консултантска фирма беше фалирала преди около пет години. Фалитът беше в резултат на агресивно изкупуване от една от подставените компании на Симеон. Ивайло беше изгубил всичко. Беше един от многото, смачкани от машината, за която работех.
Но имаше и още нещо. Ивайло не беше просто случаен човек. Преди години, в университета, той е бил най-добрият приятел на Ани. Дори са имали кратка връзка, преди аз да се появя.
Ревността и предателството се смесиха в отровен коктейл. Значи все пак е имало друг. Не просто любовник, а някой от миналото ѝ. Някой, с когото е споделяла, докато аз съм рискувал всичко за нея. Гневът замъгли разума ми.
Наех частен детектив – нещо, което Димитър ме беше научил да правя чрез анонимни посредници. Исках доказателства. Исках да я видя.
След два дни получих снимки. Ани и Ивайло, седнали в едно закътано кафене. Не изглеждаха като влюбени. Изглеждаха сериозни, напрегнати. Той ѝ подаваше някакви документи. Тя ги разглеждаше съсредоточено. Нещо в цялата сцена не се връзваше. Не приличаше на тайна любовна среща. Приличаше на… бизнес среща.
Объркването ми прерасна в ужасяващо подозрение. Какво правеше Ани с човек, съсипан от Симеон? Какви документи разглеждаше?
Реших да я проследя сам. Знаех, че е рисковано. Димитър имаше хора, които следят мен и семейството ми заради заплахата от Павел. Трябваше да бъда много внимателен. Измъкнах се една вечер, използвайки методи, на които Димитър ме беше научил, за да се отърва от „опашка“. Отидох до къщата на майка ѝ. Колата ѝ не беше там. Изчаках. След около час тя се появи. Не беше сама. Ивайло я докара до входа, поговориха за кратко и той си тръгна.
Сърцето ми щеше да изскочи. Засякох колата му и го последвах. Той отиде до малък офис в стара бизнес сграда. Изчаках да се качи и се промъкнах след него. Вратата на офиса му беше леко открехната. Чух гласове. Неговият и на друг мъж.
„…тя е много уплашена, но е решена да помогне. Даде ми още копия от документите, които е намерила в неговата чанта.“
„Това не е достатъчно, Ивайло. Това са просто банкови извлечения. Трябва ни нещо, което директно свързва съпруга ѝ със Симеон. Нещо неоспоримо.“
Замръзнах зад вратата. Говореха за мен. За Ани. Тя не ми е изневерявала. Било е много по-лошо. Тя ме е шпионирала. Ровила е в нещата ми, копирала е документи и ги е давала на човек, който иска да отмъсти на Симеон. Предала ме е.
Не знаех какво да чувствам. Гняв? Болка? Или може би… разбиране? Тя е видяла парите, потайността ми. Потърсила е отговори и се е натъкнала на истината, или поне на част от нея. И вместо да ме изостави, е решила да действа. Да се бори срещу чудовището, в което се бях превърнал. По свой собствен, отчаян начин.
Прибрах се вкъщи като в мъгла. Предателството беше факт. Но чие беше по-голямо? Моето, че я бях въвлякъл в този мръсен свят с лъжи? Или нейното, че беше забила нож в гърба ми, съюзявайки се с врага? Едно беше сигурно – войната вече не се водеше само навън, с Павел. Най-жестоката битка предстоеше да се състои вътре, в руините на моето собствено семейство.
Глава 7: Съдебният лабиринт
Сянката на Павел се материализира по най-неочаквания и коварен начин. Той не прибегна до насилие или директна конфронтация. Вместо това, използва оръжието на системата, която Симеон толкова умело заобикаляше. Заведе съдебно дело.
Но не беше обикновено дело. Павел, заедно с група други дребни бизнесмени, разорени от империята на Симеон, беше завел колективен иск за измама, нелоялна конкуренция и рекет. Искът беше насочен не директно към Симеон, а към няколко от по-големите му фасадно-чисти компании. Нашата малка фирма за „внос и износ“ беше една от тях.
Новината предизвика паника в организацията. Симеон обаче остана невъзмутим.
„Той няма доказателства“, заяви на извънредна среща с мен и Димитър. „Има само обвинения и догадки. Ще го смачкаме в съда.“
За целта беше наета най-добрата, най-скъпата и най-безскрупулната адвокатска кантора в града. Звездата им беше жена на име Адвокат Петрова. Тя беше на около петдесет, с безупречна прическа, леден поглед зад очила с тънки рамки и репутация на акула, която никога не е губила дело.
Първата ми среща с нея беше в нейния офис – стерилно бяло пространство, което приличаше повече на операционна зала, отколкото на правна кантора. Тя ме разпитва в продължение на часове. Искаше да знае всяка подробност за работата ми, всяка транзакция, всяка среща. Говореше с остър, метален глас, който не търпеше възражения.
„Вашата роля, господин Мартин, ще бъде ключова“, заяви тя, след като приключи с разпита. „Вие сте лицето на финансовата стабилност и коректност на фирмата. Вие сте човекът, който ще застане пред съда и ще обясни, че всяка стотинка е отчетена и всяка сделка е законна.“
„Но те не са…“, започнах аз.
„Не ме интересува какви са“, прекъсна ме тя рязко. „Интересува ме какви ще изглеждат пред съдията. Ще ви подготвим. Ще научите наизуст всеки ред от показанията си. Ще създадем алтернативна финансова реалност, подплатена с перфектно изработени документи. Вашата работа е да бъдете убедителен. Всяко колебание, всяка грешна дума може да ни коства милиони. И не само пари.“ Тя се наведе напред, а погледът ѝ стана пронизващ. „Може да коства свободата на много хора. Включително и вашата.“
Започнаха седмици на трескава подготовка. Прекарвах повече време с Адвокат Петрова и нейния екип, отколкото в собствения си офис. Те бяха изградили цяла паралелна вселена от фалшиви договори, фактури и банкови извлечения. Моята задача беше да я изуча до съвършенство, да я приема за своя истина.
Репетирахме показанията ми отново и отново. Петрова играеше ролята на прокурора, задавайки ми каверзни въпроси, опитвайки се да ме хване в лъжа. Беше безмилостна.
„Недостатъчно убедително!“, крещеше тя. „Гледате встрани, когато лъжете! Гласът ви трепери! Искам да повярвате в това, което казвате! Вие сте невинен, онеправдан служител, който защитава честта на своята компания!“
Междувременно, конфликтът с Ани продължаваше. Тя се беше върнала вкъщи, но дистанцията между нас беше огромна. Живеехме като съквартиранти. Знаех, че тя продължава да се среща с Ивайло и да му дава информация. На няколко пъти намирах следи, че е ровила в чантата ми. Не я конфронтирах. Какво можех да кажа? В капана на собствените си лъжи, аз бях безсилен. Част от мен дори се надяваше тя да успее. Да намери нещо, което да срине всичко и да сложи край на този кошмар.
Първото заседание по делото беше сюрреалистично. Съдебната зала беше пълна с журналисти. От едната страна бяхме ние – аз, Симеон, Адвокат Петрова и екипът ѝ, облечени в безупречни костюми. От другата страна бяха ищците – група хора с уморени, гневни лица, водени от Павел. Когато погледите ни се срещнаха, в неговите очи видях чиста, неподправена омраза.
Адвокатът на Павел, млад и амбициозен, започна да излага твърденията си. Говореше за сложни схеми, за фирми-фантоми, за пране на пари. Звучеше толкова убедително, защото казваше истината. Но когато дойде ред на Адвокат Петрова, тя с лекота започна да разнищва всеки негов аргумент. Представяше сложни финансови операции като рутинни бизнес практики. Омаловажаваше доказателствата, наричайки ги „спекулации“ и „опити за изнудване“. Беше виртуоз.
Когато дойде моят ред да свидетелствам, сърцето ми щеше да изскочи. Застанах на скамейката, положих клетва да казвам истината, и започнах да лъжа. Говорих с уверен глас, гледах съдията в очите и рецитирах перфектно заучената си роля. Обяснявах за международни пазари, за валутни разлики, за инвестиционни стратегии. Превърнах престъпна схема в учебникарски пример за добър бизнес.
Докато говорех, видях в залата Ивайло. Седеше на задните редове и ме гледаше. В погледа му нямаше омраза. Имаше съжаление. Той знаеше, че лъжа.
Излязох от залата с чувството, че съм оставил част от себе си вътре. Бях спечелил първата битка. Бях убедителен. Но докато вървях по коридора, рамо до рамо със Симеон и неговата адвокатска армия, се чувствах по-сам и по-изгубен от всякога. Бях затънал толкова дълбоко в съдебния лабиринт, че вече не виждах изхода. И знаех, че в този лабиринт, дори да спечелиш, пак си затворник.
Глава 8: Разкрити тайни
Една нощ не издържах. Лежах буден до Ани, която се преструваше, че спи. Тишината между нас беше плътна и тежка, пълна с неизказани думи и взаимни предателства. Не можех повече да живея така. Трябваше да знам. Трябваше да чуя истината от нея.
„Ани, будна ли си?“, прошепнах в тъмното.
Тя не помръдна.
„Знам за Ивайло“, казах тихо. „Знам, че се срещате. Знам, че му даваш документи.“
Тя се обърна рязко към мен. В полумрака видях как очите ѝ блеснаха от сълзи, но и от гняв.
„И какво? Ще ме заплашиш ли? Ще ми пратиш някой от твоите мутри?“, изсъска тя.
„Не. Искам само да знам защо.“
Тя седна в леглото, загръщайки се с одеялото, сякаш се опитваше да се предпази от мен.
„Защо ли? Защото не можех повече да гледам в какво се превръщаш, Мартин! Защото видях как парите те променят, как те изяждат отвътре. Започнах да ровя, да, признавам си! Исках да разбера коя е тази жена, с която си мислех, че ми изневеряваш. Но не намерих жена. Намерих нещо много по-лошо.“
Гласът ѝ трепереше от вълнение. „Намерих документи за фирми, за които не бях чувала. Транзакции за стотици хиляди. Офшорни сметки. Не разбирах много, но разбрах, че е нещо мръсно. И се уплаших. Уплаших се за теб, за нас, за Лия. И тогава се сетих за Ивайло.“
Тя пое дълбоко дъх. „Спомних си какво се случи с неговата фирма преди години. Как го съсипаха. Потърсих го. В началото той не искаше да говори с мен. Мразеше всичко, свързано с този свят. Но му показах документите, които бях копирала. Той разпозна имената на някои от компаниите. Разбра, че си вътре, че работиш за същите хора, които са го унищожили. И реши да ми помогне. Да ми помогне да те измъкна, Мартин!“
Думите ѝ ме заляха като леден душ. Аз я мислех за предателка, а тя през цялото време се е опитвала да ме спаси. По свой наивен и опасен начин, тя се е борила за мен.
„Ти не разбираш, Ани!“, казах с отчаяние. „Не може просто така да се измъкнеш от тези хора! Те знаят всичко! Наблюдават ни! Заплашваха Лия! Аз… аз го направих заради вас!“
Разказах ѝ всичко. За първоначалното предложение на Симеон, за заплахата от Павел, за съдебното дело. Разказах ѝ за страха, който ме разяждаше всеки ден, за двойствения живот, който ме беше превърнал в непознат за самия себе си. Говорихме до зори. За пръв път от месеци си говорихме. Без лъжи, без обвинения. Само с болка и истина.
Когато първите слънчеви лъчи пропълзяха в стаята, стената между нас беше рухнала. Не бяхме врагове. Бяхме двама души, уплашени и объркани, хванати в капана на обстоятелствата.
„Какво ще правим?“, попита тя, а в гласа ѝ вече нямаше гняв, само страх.
„Не знам. Но каквото и да е, ще го направим заедно“, отговорих и хванах ръката ѝ. Беше първият ни истински допир от много време.
Решихме, че трябва да се срещна с Ивайло. Ани му се обади и уреди среща на неутрално място – в една безлюдна градска градина. Когато го видях да идва към мен, изпитах странна смесица от вина и благодарност. Той беше човекът, когото моят свят беше смачкал. И същевременно беше човекът, който се опитваше да спаси жена ми от мен.
„Мартин“, каза той, без да ми подава ръка. Лицето му беше сериозно.
„Ивайло. Дължа ти извинение.“
„Не ми дължиш нищо“, прекъсна ме той. „Правя го заради Ани. Тя не заслужава това. Вие не го заслужавате.“
„Знам. Но съм затънал твърде дълбоко.“
„Винаги има изход“, каза Ивайло. „Павел не е чудовището, за което Симеон го представя. Да, той е отмъстителен. Но е и отчаян. Той има доказателства, но не достатъчно, за да осъди Симеон. Адвокатите му ще го смачкат с процедурни хватки. Но ако някой отвътре… някой като теб, реши да проговори…“
Погледнах го невярващо.
„Искаш да стана свидетел? Ще ме унищожат! Ще вляза в затвора!“
„Може би. Но може би ще успееш да сключиш сделка. Да получиш защита. Павел има контакти с един разследващ журналист, който от години се опитва да разобличи Симеон. Ако му дадеш истински, неопровержими доказателства… неща, до които само ти имаш достъп… можеш да взривиш цялата им империя.“
Предложението беше лудост. Беше самоубийство. Но за пръв път от много време насам видях светлина в тунела. Мъничка, далечна светлина. Пътят към нея минаваше през ада, но беше път към свободата.
„Трябва ми време да помисля“, казах аз.
„Нямаш много време“, отвърна Ивайло. „Съдебният процес напредва. Скоро ще трябва да избираш на коя страна си. Наистина.“
Върнах се вкъщи с тежко сърце, но и с ново усещане. Усещане за избор. Тайната на Ани беше разкрита, но вместо да ни раздели, тя ни беше обединила. Сега пред мен стоеше най-трудното решение в живота ми. Да продължа да бъда лоялен войник на Симеон и да запазя златната си клетка? Или да рискувам всичко, да предам хората, които ми плащаха, и да се опитам да изкупя душата си?
Глава 9: Цената на истината
Съдебният процес навлизаше в решителната си фаза. Адвокат Петрова беше свършила блестяща работа, оплитайки съда в мрежа от юридически термини и процедурни хватки. Но Павел не се предаваше. Неговият адвокат успя да издейства призоваването на нови свидетели и представянето на нови, макар и косвени, доказателства. Напрежението в нашия лагер растеше.
Една вечер Симеон ме извика в кабинета си. Димитър също беше там. Атмосферата беше тежка, въздухът беше пропит с миризма на скъп алкохол и предстояща буря.
„Павел става твърде дързък“, започна Симеон без предисловия, взирайки се в чашата с уиски в ръката си. „Той няма да спре. Дори да загуби делото, ще продължи да рови. Ще говори с журналисти. Ще създава проблеми.“
„Трябва да го накараме да млъкне“, обади се Димитър с безизразния си глас. „Завинаги.“
Стомахът ми се преобърна. Знаех какво означава това. Едно беше да участваш във финансови измами. Съвсем друго – да си съучастник в… това.
„Какво имаш предвид?“, попитах, макар да знаех отговора.
Симеон вдигна поглед към мен. Очите му бяха студени и безмилостни.
„Понякога, Мартин, за да защитиш една голяма инвестиция, се налага да отпишеш една малка загуба. Павел се превърна в лоша инвестиция. В проблем, който изисква перманентно решение. Димитър има план. Но за да се осъществи, ще ни трябваш и ти.“
„Аз? Какво мога да направя аз?“, гласът ми беше едва доловим шепот.
„Павел ти няма доверие, но има доверие на парите“, обясни Димитър. „Ще се свържеш с него. Ще му кажеш, че си решил да смениш отбора. Че си готов да му продадеш информация – истинска, уличаваща информация срещу Симеон. Ще му поискаш огромна сума. Той е алчен, ще се хване. Ще уредиш среща, за да му предадеш „доказателствата“ и да получиш парите. На място, което ние ще ти посочим.“
„И какво ще стане на тази среща?“, попитах, макар ужасяващата картина вече да се оформяше в съзнанието ми.
„Ти няма да отидеш на срещата“, каза Димитър с ледена усмивка. „Ще отидем ние. Ще си приберем парите и ще решим проблема с Павел веднъж завинаги. Ще изглежда като грабеж, който се е объркал. Никой няма да го свърже с нас.“
Светът около мен започна да се върти. Те не искаха просто да лъжесвидетелствам. Искаха да бъда примамката. Да уредя смъртна присъда. Моралната дилема, пред която бях изправен, вече не беше абстрактна. Тя имаше лице – лицето на Павел, което бях видял в съда. Да, мразех го за това, че застраши семейството ми. Но да го осъдя на смърт?
„Не мога“, казах твърдо, изненадвайки дори себе си. „Няма да го направя. Аз съм счетоводител, не убиец.“
Симеон се изправи бавно. Приближи се до мен и сложи тежката си ръка на рамото ми.
„Мартин, Мартин…“, каза той с фалшиво бащински тон. „Ти все още мислиш, че имаш избор. Но нямаш. Ти си част от това. От момента, в който взе първия плик с пари, ти си вътре. С двата крака. Ако ние потънем, ти потъваш с нас. Но ако се опиташ да ни предадеш, ще потънеш сам. И ще повлечеш семейството си със себе си. Спомни си снимката на дъщеря си. Ние можем да я пазим. Но можем и да спрем да го правим. А светът е опасно място.“
Заплахата беше явна. Беше избор между живота на Павел и сигурността на моето семейство. Те ме бяха поставили в клетка без изход.
Прибрах се вкъщи съсипан. Разказах всичко на Ани. Тя ме прегърна и за пръв път от много време плакахме заедно.
„Не можеш да го направиш, Мартин“, прошепна тя. „Това ще те унищожи. Нас ще ни унищожи.“
„Но какво друго ми остава? Те държат живота на Лия в ръцете си!“
В този момент на пълно отчаяние се сетих за думите на Ивайло. „Винаги има изход.“
Взех решение. Беше най-опасното, най-лудото решение в живота ми. Но беше единственото правилно.
На следващия ден отидох при Симеон и му казах, че съм съгласен. Казах му, че ще се свържа с Павел и ще уредя срещата. Те бяха доволни. Мислеха, કે са ме пречупили.
Но веднага след това се свързах с Ивайло.
„Имам нужда от помощта ти“, казах му по един от предплатените телефони, които той ми беше дал. „Ще го направя. Ще свидетелствам. Ще им дам всичко. Но трябва да ме измъкнете. Мен и семейството ми.“
Разказах му за плана на Симеон и Димитър. Ивайло мълча дълго.
„Това променя всичко“, каза той накрая. „Това вече не е финансово престъпление. Това е заговор за убийство. Журналистът, за когото ти говорих… той има връзки на много високо ниво. Включително и в полицията. Може би има начин да ги хванем в капан.“
И така, под носа на Симеон и Димитър, започнахме да плетем контра-заговор. Аз трябваше да играя ролята на лоялен войник, докато тайно работех с Ивайло, журналиста и един доверен полицейски инспектор. Цената на истината беше скочила до небесата. Вече не ставаше въпрос само за пари и свобода. Ставаше въпрос за живот и смърт. Вървях по въже, опънато над бездна, и знаех, че едно грешно движение щеше да бъде последното ми.
Глава 10: Ръба на бездната
Планът беше колкото прост, толкова и безумно рискован. Трябваше да уредя срещата с Павел, точно както Симеон и Димитър искаха. Но вместо да бъде капан за Павел, срещата трябваше да се превърне в капан за Димитър. Журналистът и инспекторът щяха да организират полицейска засада. Всичко зависеше от това аз да предам точното време и място, без да предизвикам подозрение.
Комуникацията с Павел беше напрегната. Използвах един от криптираните телефони и анонимен имейл. Както Димитър беше предвидил, Павел беше предпазлив, но алчността му надделя. Съгласи се на среща, след като му изпратих малка част от истински, уличаващи документи като доказателство за моята „лоялност“. Тези документи ми бяха дадени от инспектора, за да бъдат примамката.
Междувременно, животът ми се превърна в ад на параноята. Знаех, че Димитър ме наблюдава. Всяка моя стъпка, всяко мое телефонно обаждане. Трябваше да бъда перфектният актьор. Пред него и Симеон се държах като човек, примирил се със съдбата си, готов на всичко, за да спаси кожата си.
Но напрежението си казваше думата. Започнах да правя грешки. Един ден, в бързината, оставих служебния си лаптоп отворен вкъщи, докато слизах да взема пощата. Когато се върнах, Лия стоеше пред него с разширени от ужас очи. На екрана беше отворена една от схемите за пране на пари, върху които работех.
„Тате, какво е това?“, попита тя с треперещ глас. „Това не е законно, нали?“
Кръвта ми се смрази. Дъщеря ми, която учеше за законите, току-що беше видяла как баща ѝ ги нарушава по най-грубия начин.
„Лия, моля те, затвори го. Не трябваше да виждаш това. Ще ти обясня всичко, обещавам. Но сега не мога“, опитах се да я успокоя, но паниката в гласа ми ме издаде.
„Обясни ми сега! Затова ли мама беше толкова нещастна? Затова ли сте постоянно напрегнати? Замесен си в нещо ужасно, нали?“
Скандалът беше неизбежен. Опитах се да я убедя, че е сложно, че не е това, което изглежда. Но тя беше умна. Видяла беше достатъчно. В този момент осъзнах, че опасността не идваше само от Симеон или Павел. Опасността беше в това, че моят мръсен свят се беше сблъскал със света на моето семейство. Вече нямаше прегради.
Тази вечер, докато се опитвах да успокоя разстроената Лия, Димитър ми се обади.
„Има промяна в плана“, каза той студено. „Срещата ще бъде утре вечер. На изоставения склад до реката. И Симеон иска ти да дойдеш. Иска да се увери, че всичко ще мине гладко.“
Усетих как ледена пот избива по гърба ми. Това не беше част от нашия план с инспектора. Присъствието ми на мястото на срещата променяше всичко. Ако нещо се обърка, аз щях да бъда там. Щях да бъда или съучастник, или жертва.
„Защо? Нали се разбрахме аз да не идвам?“, попитах, опитвайки се да скрия паниката.
„Симеон иска да покажеш своята лоялност. Считай го за последен изпит. 22:00. Не закъснявай.“
Затворих телефона и погледнах Ани. Тя беше чула всичко. Лицето ѝ беше бяло като платно.
„Това е капан“, прошепна тя. „Те не ти вярват. Искат да те държат под око. Или може би… може би искат да се отърват от всички свидетели наведнъж.“
Тази мисъл не ми беше хрумвала, но беше ужасяващо логична. Аз бях единственият, който можеше да ги свърже директно със заговора. След като Павел бъдеше елиминиран, аз бях следващият.
Стоях на ръба на бездната. От едната страна беше полицейската засада, която можеше да се провали. От другата – Димитър и Симеон, които вероятно ме водеха към собствената ми екзекуция. Моето семейство беше в хаос, дъщеря ми беше видяла истинското ми лице, а животът ми висеше на косъм.
Имах само няколко часа да предам новата информация на инспектора и да се надявам, че те ще успеят да адаптират плана си. Обадих се на Ивайло и с кодирани думи му обясних ситуацията.
„Не отивай, Мартин!“, каза той. „Прекалено рисковано е!“
„Нямам избор“, отговорих. „Ако не отида, те ще дойдат за мен и семейството ми. Трябва да довърша това, което започнах.“
Отидох до стаята на Лия. Тя седеше на леглото си и плачеше тихо. Седнах до нея.
„Съжалявам“, казах. „Съжалявам за всичко. Направих ужасни грешки. Но се опитвам да ги поправя. Каквото и да чуеш за мен, каквото и да се случи, искам да знаеш, че всичко, което направих, беше от любов към теб и майка ти.“
Тя ме погледна през сълзи. Не каза нищо, но ме прегърна. Тази прегръдка беше моята единствена сила, докато се готвех да вляза в леговището на звяра.
Глава 11: Съюзи и врагове
Когато пристигнах на изоставения склад, Димитър вече ме чакаше. Нощта беше студена и влажна, а от реката се надигаше гъста мъгла. Мястото беше идеално за тъмни сделки. Димитър стоеше облегнат на черен джип, а в ръцете си държеше малко куфарче – вероятно с парите за Павел.
„Закъсня с две минути“, каза той, поглеждайки часовника си.
„Имаше трафик“, излъгах.
Той ме огледа подозрително. „Нервен ли си, счетоводителю?“
„А ти не си ли?“, отвърнах му, опитвайки се да изглеждам спокоен.
В този момент от мъглата изплува силуетът на Павел. Той се приближаваше предпазливо, оглеждайки се.
„Къде са парите?“, попита той, спирайки на няколко метра от нас.
„Къде са документите?“, отвърна Димитър.
Павел посочи към мен. „Той трябваше да ги носи. Сделката беше с него.“
„Промяна в плановете“, каза Димитър с ледена усмивка. „А сега, ако обичаш, да приключваме.“
Това беше моментът. Инспекторът ми беше казал да намеря начин да дам сигнал. Кодът беше проста фраза: „Всичко е точно по сметките“. Трябваше да я изрека силно и ясно.
„Чакайте“, казах аз, пристъпвайки напред. „Първо трябва да се уверя, че всичко е тук. Не искам проблеми после.“ Обърнах се към Димитър. „Отвори куфарчето. Искам да съм сигурен, че всичко е точно по сметките.“
Наблегнах на последните думи. За секунда не се случи нищо. Сърцето ми спря да бие. Провалил ли се беше планът?
И тогава адът се отприщи. От всички страни изскочиха въоръжени полицаи с викове „Полиция! Не мърдайте!“. Прожектори прорязаха мъглата, превръщайки мрачната сцена в ослепително осветена театрална постановка.
Димитър реагира светкавично. Вместо да се предаде, той изрита куфарчето към Павел, извади пистолет и откри огън по полицаите. Аз се хвърлих на земята, закривайки главата си с ръце. Чуваха се изстрели, викове. Беше пълен хаос.
Когато всичко утихна, видях Димитър да лежи на земята, ранен в крака, а полицаите го обезоръжаваха. Павел също беше задържан, макар и объркан от развоя на събитията. Инспекторът дойде до мен и ми помогна да се изправя.
„Добре ли си?“, попита той.
Кимнах, все още треперещ. „Хванахте ли го?“
„Хванахме го. И имаме всичко на запис. Включително и твоя сигнал. Добра работа, Мартин.“
Но това не беше краят. Симеон не беше там. Той беше твърде умен, за да присъства лично. Димитър беше само изпълнителят. Трябваше ни нещо, за да стигнем до него.
През следващите дни бях под полицейска закрила. С Ани и Лия бяхме настанени в тайна квартира. Дадох пълни показания. Разказах всичко, което знаех за десетте си години във фирмата. Предадох им копия от всички документи, които бях успял да измъкна.
Ивайло и журналистът работеха денонощно. Журналистът публикува първата статия – бомба, която разтърси целия град. В нея се говореше за ареста на Димитър, за прострения Павел и за „тайнствен вътрешен човек“, който сътрудничи на полицията.
Симеон изчезна. Беше се изпарил. Адвокат Петрова веднага пусна официално изявление, че клиентът ѝ е жертва на корпоративен шантаж и полицейска постановка, и че няма нищо общо със случилото се на склада.
Знаех, че не е свършило. Симеон беше като хидра – отрежеш ли една глава, на нейно място израстват две. Той имаше пари, влияние, връзки навсякъде.
И тогава се случи нещо неочаквано. Получих съобщение. От Павел. Той беше сключил сделка с прокуратурата. В замяна на по-лека присъда, беше се съгласил да свидетелства срещу Симеон.
„Ти ме спаси от куршума на Димитър“, пишеше в съобщението му, предадено ми през адвоката му. „Дължа ти един. Симеон има слабо място. Не е жена, не са пари. Неговата ахилесова пета е един стар, забравен случай. Преди години имаше един партньор на име Михаил. Изчезна безследно. Всички мислят, че е избягал с пари. Но аз знам истината. Симеон го е убил. И знам къде да търсите.“
Бивши врагове се превръщаха в неочаквани съюзници. Аз, човекът, когото Павел искаше да унищожи. И Павел, човекът, когото трябваше да предам на смърт. Сега бяхме обединени от общия си враг.
С информацията от Павел, полицията започна ново разследване. Аз трябваше да им помогна. Трябваше да се ровя в стари архиви, в забравени транзакции, да търся следа, която да свърже Симеон с изчезването на Михаил. Последната игра беше започнала. И тя нямаше да бъде за пари или свобода, а за справедливост за една отдавна забравена жертва.
Глава 12: Последната игра
С помощта на информацията от Павел, инспекторът и аз се заровихме дълбоко в архивите на фирмата – както официалните, така и тези, които бях успял да изкопирам от скритите сървъри. Търсехме името Михаил. Търсехме всяка аномалия около датата на изчезването му преди седем години.
На пръв поглед всичко изглеждаше чисто. Имаше документи за прекратяване на партньорството, прехвърляне на дялове, дори фалшифицирано писмо от Михаил, в което той обявява, че заминава за Южна Америка. Но аз познавах стила на Симеон. Той беше перфекционист. Лъжите му бяха изпипани до последния детайл.
„Трябва да има нещо“, казах на инспектора, докато преглеждахме за стотен път едни и същи файлове. „Някаква финансова следа, която е пропуснал.“
И тогава го видях. Малка, незначителна транзакция, направена седмица след изчезването на Михаил. Плащане към строителна фирма. Сумата не беше голяма, лесно можеше да се сбърка с рутинен разход. Но фирмата беше интересна. Специализирала се беше в изливане на промишлени бетонови основи. И адресът на обекта, за който беше плащането, беше… старият склад до реката. Същият, на който Димитър трябваше да убие Павел.
„Той не би бил толкова глупав“, каза инспекторът.
„Напротив“, отвърнах аз. „Той е арогантен. Това е любимото му място. Той го притежава чрез офшорна компания. За него това е просто част от имотите му. И най-доброто скривалище е това, което е пред очите на всички.“
Полицията получи съдебна заповед за претърсване. Използваха георадар, за да сканират бетонния под на склада. И го намериха. Под метри бетон откриха останките на Михаил.
Новината гръмна. Това вече не беше дело за финансови измами. Беше дело за убийство. С такова доказателство, полицията най-накрая имаше основание да издаде международна заповед за арест на Симеон.
Но той все още беше неоткриваем. И тогава се сетих за нещо друго. За неговата параноя. Симеон никога не се доверяваше напълно на технологиите. Знаех, че пази хартиени копия на най-важните си документи на сигурно място. Беше ми споменавал веднъж за „убежище“, място, където може да се скрие, ако всичко се срине.
Започнах да мисля като него. Къде би отишъл? Не в чужбина, поне не веднага. Твърде рисковано е. Някъде наблизо. Изолирано. И тогава се сетих. Преди години бях обработвал документи за покупка на стара, изоставена винарска изба в планината, далеч от цивилизацията. Сделката беше през същата офшорна компания, която притежаваше склада.
Предадох информацията на инспектора. Специален отряд беше изпратен да щурмува избата.
Аз не бях там. Моята роля беше приключила. Седях с Ани и Лия в тайната квартира и гледах новините. Чакахме. Всеки час беше агония.
И тогава се появи извънредна емисия. Кадри, заснети от хеликоптер. Виждаше се планинската изба, обградена от полицейски коли. И после го видяхме. Симеон. Извеждаха го с белезници. Изглеждаше по-стар, уморен, победен. Империята се беше сринала.
В стаята настъпи тишина, последвана от дълбоко издишване. Сякаш всички бяхме затаили дъх през последните месеци. Ани ме прегърна. Лия хвана ръката ми. Беше свършило.
Но знаех, че това е само краят на една битка. Предстоеше друга. Трябваше да се изправя пред последствията от собствените си действия.
Глава 13: Разплатата
Последвалите месеци бяха вихрушка от разпити, съдебни заседания и медиен шум. Империята на Симеон се разпадна като къща от карти. Десетки хора бяха арестувани. Адвокат Петрова, в типичния си стил, успя да се измъкне суха, твърдейки, че е била подведена от клиента си.
Аз бях ключовият свидетел на прокуратурата. Застанах на скамейката и разказах всичко. За десетте години мълчаливо съучастие. За мръсните пари, за заплахите, за страха. Не спестих нищо, включително и собствената си вина.
Благодарение на сътрудничеството ми, получих статут на защитен свидетел и условна присъда. Нямаше да вляза в затвора. Но разплатата беше от друг характер. Загубихме всичко. Парите, къщата, колата – всичко, придобито по престъпен начин, беше конфискувано. Трябваше да започнем от нулата.
Преместихме се в малък апартамент под наем в друг квартал. Върнах се към старата си професия, но този път в малка, честна счетоводна къща, където заплатата беше скромна, но сънят ми беше спокоен. Ани започна работа като учителка, нейната отдавнашна мечта.
Лия беше най-потърпевша. Скандалът я беше белязал в университета. Трябваше да се справя с шепота зад гърба си, с погледите, с факта, че е дъщеря на „онзи от новините“. Но тя прояви сила, която не подозирах, че притежава. Завърши образованието си с отличие, водена от желязното желание да докаже, че тя не е баща си. Че вярва в истинската справедливост.
Димитър получи дълга присъда за опит за убийство и участие в организирана престъпна група. Павел, за съдействието си, се отърва с условна присъда и се превърна в неочакван наш познат. Понякога се засичахме с него. Не бяхме приятели, но имаше някакво мълчаливо разбирателство между нас – двама души, оцелели след урагана „Симеон“.
Симеон получи доживотна присъда без право на замяна. За убийството на Михаил и за десетки други престъпления. Гледах го по телевизията за последен път – един сломен, стар човек, лишен от своята власт и блясък.
Една вечер, докато седяхме на скромната си вечеря, Ани ме погледна и се усмихна. Беше истинска, топла усмивка.
„Знаеш ли“, каза тя, „отдавна не сме били толкова бедни. И отдавна не съм се чувствала толкова богата.“
Разбрах какво има предвид. Бяхме изгубили материалните неща, но бяхме намерили нещо много по-ценно. Бяхме намерили пътя обратно един към друг. Бяхме се преборили с демоните си, външни и вътрешни. Разплатата беше сурова, но справедлива. Тя ни беше отнела всичко, за да ни даде шанс да започнем отново.
Глава 14: Ново начало?
Година по-късно. Животът беше намерил своя нов, по-тих ритъм. Вече не подскачах при всеки звън на телефона. Спях спокойно през нощта. Мартин, счетоводителят, се беше завърнал, но беше друг човек. Белязан, но и по-мъдър.
Една съботна сутрин отидохме тримата на разходка в планината. Слънцето се процеждаше през листата на дърветата, въздухът беше чист. Лия вървеше напред, ентусиазирана, разказвайки ни за стажа си в една правозащитна организация. Тя беше намерила своето призвание – да се бори за хората, които системата се опитваше да смачка. Моите грешки я бяха превърнали в боец.
Ани вървеше до мен. Хванах ръката ѝ. Беше топла и позната.
„Мислиш ли за това понякога?“, попита ме тя тихо.
Знаех за какво говори.
„Всеки ден“, признах си. „Но вече не ме преследва. По-скоро е като напомняне. За цената на изборите, които правим.“
Спряхме на една поляна с изглед към града долу. Градът, който беше сцена на моя възход и падение. От тази дистанция изглеждаше мирен и спокоен.
„Щастлив ли си, Мартин?“, попита ме Ани, взирайки се в лицето ми.
Замислих се. Думата „щастлив“ беше твърде проста.
„Спокоен съм“, отговорих. „За пръв път от повече от десет години съм спокоен. И съм благодарен. За вас двете. За този втори шанс.“
Лия се върна при нас, усмихната.
„Гледайте какво намерих“, каза тя и ни показа малко диво цвете, пробило си път през камъните.
Гледах цветето, после погледнах семейството си. Може би това беше новото начало. Не бляскаво, не богато. Просто едно тихо, упорито цвете, което расте след бурята. Не знаех какво ни предстои. Белезите щяха да останат завинаги. Но за пръв път от много време насам, бъдещето не изглеждаше като заплаха, а като обещание. Обещание за обикновен живот. И в тази обикновеност се криеше най-голямото съкровище.