Денят започваше както всеки друг – с хаоса на сутрешната подготовка. По-малкият ми син, Мартин, който беше на седем, се опитваше да нахлузи маратонките си наобратно, докато тринайсетгодишният Даниел, синът ми от предишния брак, вече прелистваше учебника по история на масата в кухнята, опитвайся да навакса пропуснатото от вчера. Аз летях между печката, където цвърчаха мекици, и пералнята, която издаваше последните си центрофугиращи звуци. Бяхме машина, перфектно смазан механизъм за оцеляване в градската джунгла, съставен от три сърца, които биеха в различен ритъм, но винаги в синхрон.
Съпругът ми Ивайло беше тръгнал преди изгрев. Неговият бизнес с внос на строителни материали изискваше постоянно внимание и напоследък го виждах повече в просъница, отколкото наяве. Лицето му беше изпито от умора, а разговорите ни се свеждаха до битовизми и бързи целувки за довиждане. Липсваше ми, но разбирах, че се бори за нас, за бъдещето ни, за ипотеката на апартамента, която тежеше като воденичен камък на врата ни.
След училище децата отиваха у свекърва ми, Райна. Беше удобно. Къщата ѝ беше на две пресечки от училището, а аз приключвах работа чак в шест. В началото всичко изглеждаше идеално. Тя се радваше на внуците, аз бях спокойна, че не са оставени сами. Но с времето започнах да усещам студенина в отношението ѝ, едва доловими иглички, които се забиваха в плътта на нашето крехко семейно благополучие. Коментарите ѝ бяха винаги насочени към Даниел. „Това момче много яде“, „Не прилича на Ивайло, толкова е висок“, „Трябва да го запишеш на някакъв спорт, да изразходва енергия, че само пред компютъра стои“.
Всеки път преглъщах. Усмихвах се. Казвах, че тийнейджърите имат нужда от повече храна, че расте, че е добро момче. Правех го заради Ивайло, заради мира в семейството. Не исках да създавам напрежение. Но чашата на търпението ми бавно, но сигурно се пълнеше.
Капката, която я преля, дойде в един мрачен вторник следобед. Телефонът иззвъня на бюрото ми в офиса. Беше Райна. Гласът ѝ беше остър, прорязващ, лишен от всякаква топлота.
„Ася, трябва да поговорим. Не може да продължава така.“
Сърцето ми подскочи. „Какво има, Райна? Децата добре ли са?“
„Децата са добре. Проблемът не е в децата. Проблемът е в твоя син.“
Думите „твоя син“ прозвучаха като присъда. Тя никога не го наричаше по име, когато беше ядосана. Той беше „твоят син“, „по-големият“, „момчето“.
„Какво е направил Даниел?“, попитах, опитвайки се да запазя самообладание.
Последва мълчание, наситено с презрение. А после изстрелът, който проби бронята ми.
„Синът ти е паразит! Истински паразит! Вчера е изял три филии с лютеница, две ябълки и половин кофичка кисело мляко. Днес е омел цяла купа със супа. Аз не съм безплатна кухня. Ивайло се трепе по цял ден, за да изкарва пари, а този само яде. Хранилката свърши! От утре или ще му оставяш храна от вас, или ще му даваш пари да си купува нещо. Аз повече няма да го храня.“
Светът около мен се завъртя. Думите ѝ бяха толкова жестоки, толкова отровни, че за момент ми се стори, че не дишам. Паразит. Тя беше нарекла моето тринайсетгодишно дете паразит. Дете, което губеше баща си в катастрофа, когато беше едва на пет. Дете, което се опитваше да намери мястото си в ново семейство, да бъде прието, да бъде обичано.
Нещо в мен се счупи. Годините на преглъщане, на примирение, на фалшиви усмивки се изпариха. На тяхно място се надигна вълна от леден, кристалночист гняв. Гняв, който не изгаряше, а замразяваше.
„Добре, Райна“, казах с глас, който не познавах – спокоен, отмерен, заплашителен. „Разбрах те перфектно. Няма никакъв проблем. Благодаря ти, че беше толкова откровена.“
Затворих телефона, преди тя да успее да каже и дума повече. Ръцете ми трепереха. Не от слабост, а от кипящата вътре в мен ярост. Тя не познаваше сина ми. Не знаеше, че той често пропускаше следобедната си закуска, за да може Мартин да изяде последното кексче. Не знаеше, че спестяваше от джобните си, за да ми купи цвете за рождения ден. Не знаеше нищо.
Тя искаше урок. И аз щях да ѝ го дам. Но не с крясъци и обиди. Щях да го направя по моя начин. Щях да превърна нейната дребнавост и злоба в сцена, на която цялото семейство щеше да бъде едновременно публика и актьор.
Станах от бюрото и отидох до прозореца. Градът долу гъмжеше от живот, всеки забързан в своята малка драма. Моята драма току-що беше получила своя катализатор.
Извадих телефона си отново. Този път не звънях на Райна. Започнах да набирам други номера. Първо на свекъра ми, Кирил. После на зълва ми, Светла, и нейния съпруг Петър. На братовчедите на Ивайло. На лелите и чичовците.
Сценарият беше един и същ. „Здравей, как си? Реших да направя един голям семеен обяд в събота. Отдавна не сме се събирали всички. Искам да ви видя, да си поговорим. Ще бъде нещо специално.“
Всички приемаха с радост. Никой не усети леда в гласа ми. Никой не заподозря, че тази покана не беше жест на обич, а хвърлена ръкавица.
Последно се обадих на самата Райна.
„Райна, здравей отново. Реших, че си права. Трябва да се съберем и да поговорим като семейство. Затова организирам голям обяд в събота. Моля те, елате с Кирил. Искам да отпразнуваме колко сме задружни.“
Тя беше изненадана. Сигурно очакваше скандал. Моето смирение я обезоръжи.
„Ами… добре. Щом настояваш.“
„Настоявам“, потвърдих аз. „Ще бъде обяд, който дълго ще помните.“
Когато затворих, в съзнанието ми вече се оформяше план. Това нямаше да е просто обяд. Това щеше да бъде театър на абсурда. Представление, в което всеки щеше да свали маската си.
Защото Райна беше права за едно – синът ми не беше паразит. Но щях да ѝ покажа колко много паразити има в това семейство, които смучеха не просто храна, а живот, енергия и достойнство.
И само за час, в съботния следобед, тя щеше да разбере колко дълбоко е сбъркала. Само за час тя беше… обречена да види истинското лице на собственото си лицемерие.
Глава 2: Затишие пред буря
Дните до събота се нижеха бавно, наситени с гъсто, лепкаво напрежение. С Ивайло почти не разговаряхме. Разказах му за разговора с майка му с равен, безизразен тон. Той реагира по обичайния начин – опита се да омаловажи ситуацията.
„Сигурно не го е казала точно така. Знаеш я мама, понякога е по-избухлива. Преувеличаваш.“
„Нарече сина ми паразит, Ивайло. В тази дума няма нюанси, които да омекотят значението ѝ“, отвърнах аз, без да повишавам тон. Погледът ми беше достатъчен.
Той въздъхна, разтърка уморено лице и седна на ръба на леглото. „Добре, права си. Не е трябвало да го казва. Ще говоря с нея.“
„Няма нужда. Вече съм я поканила на обяд в събота. Както и цялото семейство.“
Той ме погледна неразбиращо, после в очите му се появи паника. „Какво си направила? Ася, защо трябва да ескалираш нещата? Защо просто не…“
„Защото ми писна да се правя, че всичко е наред!“, този път гласът ми трепна. „Писна ми да бъда удобната, мълчаливата, разбиращата снаха, докато майка ти сипе отрова по детето ми. Това е моят дом. Това е моето семейство. И аз ще го защитавам. А ти трябва да решиш на чия страна си.“
Това беше първият ултиматум, който му поставях за десетте години на нашия брак. Той замълча. Не отговори. И това мълчание беше по-оглушително от всеки скандал. В този момент разбрах, че съм сама. Или по-скоро, че сме тримата – аз, Даниел и Мартин.
Остатъкът от седмицата премина в трескава подготовка, която беше моят начин да канализирам гнева си. Съставих меню, достойно за кралска сватба. Взех два дни отпуск, за да мога да пазарувам и да готвя. Списъкът беше безкраен: агнешко печено, пълнен шаран, няколко вида салати, предястия, домашно приготвени питки, три вида десерти. Исках масата да се огъва под тежестта на храната. Исках да създам такова изобилие, че думата „паразит“ да звучи нелепо, абсурдно, гротескно на фона на всичко това.
Всеки продукт, който купувах, беше внимателно подбран. Всяко ястие, което планирах, беше символично. Агнешкото беше за свекъра ми Кирил, който обичаше да се хвали, че само той може да го приготви както трябва. Шаранът беше за зълва ми Светла, която постоянно беше на диета, но тайно обожаваше риба. Шоколадовата торта беше за самата Райна, нейната най-голяма слабост. Да, щях да ги нахраня с любимите им неща. Щях да ги накарам да се насладят, да се отпуснат, преди да дръпна килимчето изпод краката им.
В петък вечер, докато режех зеленчуци за салатите, Даниел влезе в кухнята. Той рядко показваше емоциите си, особено след като навлезе в трудната тийнейджърска възраст. Сега обаче изглеждаше притеснен.
„Мамо, защо готвиш толкова много? Да не имаме някакъв празник?“
„Събираме се цялото семейство утре, миличък. Просто така, да се видим.“
Той се заигра с една маслина от купата. „Баба Райна ще дойде ли?“
Спрях да режа и го погледнах. Сърцето ме заболя от тревогата в очите му. Той знаеше. Може би не беше чул точните думи, но усещаше отношението. Децата винаги усещат.
„Да, и тя ще бъде тук.“
„Тя не ме харесва, нали?“, попита той тихо, почти шепнешком.
Приседнах на стола до него и го прегърнах. Усетих колко е пораснал, как раменете му са станали по-широки. Но вътре, знаех, все още беше онова малко момче, което се нуждаеше от прегръдка и увереност.
„Глупости. Баба ти просто е… малко особена понякога. Но това няма нищо общо с теб. Ти си най-прекрасното момче на света и аз те обичам повече от всичко. Чуваш ли ме? Повече от всичко.“
Той кимна, без да ме поглежда. Знаех, че не ми вярва напълно, но думите ми бяха единственото оръжие, с което разполагах в този момент.
През нощта почти не спах. В главата ми се въртяха сцени от предстоящия обяд, реплики, възможни реакции. Ивайло спеше до мен, но се чувствах по-самотна от всякога. В промеждутъците на трескавите ми мисли се прокрадваха и други, по-дълбоки и по-мрачни. Замислих се за парите. За постоянното напрежение около бизнеса на Ивайло. За това как той все по-често говореше с баща си по телефона с половин уста, заключен в кабинета си. Имаше ли нещо, което не знаех? Дали проблемът с храната на Даниел не беше само върхът на айсберга?
Една случка отпреди няколко месеца изплува в съзнанието ми. Бяхме на семейна вечеря у Райна и Кирил. Ивайло и баща му се бяха отделили на терасата. Когато отидох да им предложа кафе, ги чух да говорят с приглушени гласове. Кирил казваше: „…трябва да си по-внимателен. Тя не трябва да разбира. Поне не още.“ Ивайло отвърна нещо, което не чух, но тонът му беше умоляващ. Тогава не обърнах внимание. Сега този спомен придоби ново, зловещо значение.
Каква тайна криеха? И защо аз не трябваше да знам?
Станах от леглото и отидох в кухнята. Ароматът на подправки и на надигащо се тесто изпълваше въздуха. Лунната светлина се процеждаше през прозореца, осветявайки контурите на приготвените съдове. Всичко беше готово. Сцената беше подготвена. Реквизитът беше на мястото си.
Отворих хладилника и погледът ми се спря на малък, но скъп пакет с пушена сьомга, който бях купила специално за предястията. Свекърва ми обожаваше пушена сьомга. Спомних си как веднъж ми разказа, че като млада можела само да мечтае за такава храна.
Взех пакета в ръце. Усетих студенината му. В този момент взех още едно решение. Урокът нямаше да бъде само за думата „паразит“. Урокът щеше да бъде за всичко – за тайните, за лицемерието, за парите, за уважението.
Бурята наближаваше. И аз бях готова да стоя в самия ѝ център.
Глава 3: Събирането
Събота сутрин настъпи с лъжливо слънце, което се опитваше да пробие сивата пелена на облаците. Къщата ухаеше на печено, ванилия и леко напрежение. Мартин, в пълно неведение за предстоящата драма, тичаше из апартамента с пластмасов меч, докато Даниел се беше затворил в стаята си с слушалки на уши, неговият начин да се изолира от света. Ивайло се мотаеше из къщата като призрак, подреждаше столове, лъскаше чаши, правеше всичко възможно, за да избегне погледа ми. Знаеше, че предстои нещо, и го беше страх.
Първи пристигнаха зълва ми Светла и нейният съпруг Петър. Светла влетя в апартамента като вихрушка, облечена в скъпа рокля, която крещеше „вижте ме“. Прегърна ме пресилено и започна да сипе комплименти.
„Мила, какви аромати! Направо си се оляла! Не трябваше да се хабиш толкова.“
Всяка нейна дума беше пропита с фалш. Тя беше от хората, които те хвалят в очите, а зад гърба ти забиват нож. Петър, както винаги, беше нейната мълчалива сянка. Стисна ръката ми вяло и промърмори нещо неразбираемо. Той беше добър човек по душа, но напълно смачкан от властната си съпруга.
Малко след тях се появиха и останалите роднини – лели, чичовци, братовчеди. Къщата се изпълни с глъчка, смях и онзи специфичен семеен шум, в който всеки говори, но никой не слуша. Аз се движех между тях като перфектна домакиня, предлагах напитки, разменях любезности, усмихвах се. Но вътрешно броях минутите.
Последни, разбира се, пристигнаха кралят и кралицата – Кирил и Райна. Той влезе с осанката на патриарх, огледа набързо гостите и кимна одобрително. Тя го следваше по петите, с изражение на мъченица, принудена да присъства на събитие, което е под нейното достойнство. Беше облякла най-хубавия си костюм, а на врата ѝ висеше перлена огърлица – подарък от Ивайло за последната ѝ годишнина.
Райна ме огледа от глава до пети, сякаш ме оценяваше.
„Ася, много си се постарала. Дано не си потрошила всичките пари на сина ми за този обяд.“
Това беше първата провокация. Пропуснах я покрай ушите си. Усмихнах ѝ се възможно най-широко.
„Райна, за семейството човек не трябва да жали средства. Влез, чувствай се като у дома си.“
Тя изсумтя и влезе във всекидневната, където веднага стана център на внимание. Аз се върнах в кухнята, уж за да проверя печеното. Имах нужда от няколко секунди, за да се овладея. Ръцете ми отново трепереха.
Масата беше подредена в хола, който бяхме обединили с трапезарията. Дълга, отрупана с храна, тя приличаше на картина от фламандски майстор. Изобилието беше почти вулгарно. Исках да ги заслепя с него. Исках да се задавят от храната, преди да им сервирам истинското ястие – истината.
Когато всички седнаха около масата, настъпи кратка тишина. Ивайло, като глава на дома, трябваше да вдигне първата наздравица. Той се изправи, прокашля се и вдигна чашата си.
„Добре дошли на всички. Радвам се, че се събрахме. Напоследък всички сме забързани, нямаме време един за друг. Нека пием за семейството. За това да сме здрави и да се подкрепяме.“
Думата „подкрепяме“ прозвуча кухо в ушите ми. Всички вдигнаха чаши и отпиха. Започна се голямото ядене. Комплиментите заваляха.
„Ася, тази салата е божествена!“
„Питките са уникални, как ги правиш толкова меки?“
„Агнешкото се топи в устата!“
Райна мълчеше. Опитваше от всичко с изражение на професионален дегустатор. Видях как посяга към пушената сьомга, как затваря очи от удоволствие, докато я яде. Светла, въпреки диетата си, си сипа огромно парче от пълнения шаран. Кирил наблегна на агнешкото и ракията. Всички бяха доволни. Отпуснати. Щастливи.
Перфектният момент наближаваше.
Разговорите се въртяха около обичайните теми – политика, цени, болести. Кой какво си е купил, къде е ходил на почивка. Зълва ми Светла не пропусна да се похвали с новата кола, която Петър ѝ беше купил, и с предстоящото им пътуване до Гърция.
„Трябва да се живее, хора! Животът е кратък“, каза тя високо, за да я чуят всички.
Петър гледаше в чинията си и мълчеше. Забелязах, че под очите му има тъмни кръгове. Изглеждаше по-състарен, отколкото го помнех.
Наблюдавах ги. Всеки един от тях. Наблюдавах динамиката, скритите погледи, неизказаните думи. Виждах как Райна хвърля неодобрителни погледи към Даниел всеки път, когато той си сипваше нещо. Синът ми, сякаш усещаше това, се хранеше с наведена глава, свит, опитвайки се да бъде невидим. Мартин, от друга страна, беше в стихията си, смееше се, разказваше вицове и цапаше покривката.
Изчаках да приключат с основното ястие. Изчаках да се облегнат назад в столовете си, сити и доволни. Изчаках онзи момент на лениво затишие, което настъпва след обилен обяд.
Станах, за да донеса десертите. Докато минавах покрай Ивайло, той ме хвана за ръката.
„Ася, моля те. Недей“, прошепна той.
Издърпах ръката си. „Късно е, Ивайло. Трябваше да го кажеш на майка си, не на мен.“
Върнах се с трите торти – шоколадова, плодова и бисквитена. Поставих ги в центъра на масата. Те бяха кулминацията на моето кулинарно представление.
Когато всички получиха парчетата си и първите въздишки на удоволствие се разнесоха из стаята, аз останах права. Не седнах. Взех чашата си с вино, почуках леко по нея с вилица, за да привлека вниманието.
Разговорите секнаха. Всички погледи се насочиха към мен.
Настъпи тишина. Гъста, тежка, очакваща.
Време беше за урока.
Глава 4: Урокът
Започнах с усмивка. Най-лъчезарната, най-топлата усмивка, на която бях способна. Исках да ги обезоръжа напълно, преди да нанеса удара.
„Искам и аз да вдигна една наздравица“, казах с равен, спокоен глас. „Наздраве за семейните ценности. За щедростта, за обичта и най-вече – за честността.“
Всички вдигнаха чаши, макар и малко объркани от тържествения ми тон. Отпих глътка вино, за да си дам кураж, и погледнах право в очите на свекърва си.
„Райна, този обяд е вдъхновен от теб. От разговора, който проведохме във вторник. Спомняш ли си го?“
Тя се намръщи. Лицето ѝ придоби онзи кисел израз, който познавах толкова добре. „Нещо не си спомням да съм те вдъхновявала за каквото и да било.“
„О,против. Ти ми отвори очите за много неща. Спомням си думите ти съвсем ясно. Ти каза, че синът ми, Даниел, е паразит. Паразит, който изяждал всичко в дома ти. Дума по дума, нали така?“
В стаята стана толкова тихо, че можеше да се чуе бръмченето на хладилника в кухнята. Всички погледи се заковаха в Райна. Лицето ѝ първо пребледня, после пламна в тъмночервен цвят.
„Как смееш! Да изкарваш личните ни разговори пред всички! Това е наглост!“, изсъска тя.
„Наглост ли?“, попитах, все още усмихната. „Не, Райна. Наглост е да наречеш едно тринайсетгодишно дете така. Но аз реших да приема градивната ти критика. И си направих труда да сметна колко точно струва този „паразитизъм“.“
Бръкнах в джоба на престилката си и извадих сгънат на четири лист хартия. Беше касова бележка. Дълга, подробна касова бележка от пазаруването за този обяд. Разгънах я бавно, демонстративно.
„Тук, пред всички вас, искам да се реванширам. Нека видим. Агнешко – 85 лева. Шаран – 32 лева. Зеленчуци за салатите – около 40 лева. Плодове – 25 лева. Продукти за десертите, включително и белгийският шоколад за любимата торта на Райна – 50 лева. Напитки, ядки, сирена… Общата сума, скъпи роднини, е точно 387 лева и 40 стотинки. Сумата, която струва да нахраня това прекрасно семейство за един обяд.“
Оставих бележката на масата. Тя лежеше там, бяла и невинна, но в този момент беше по-мощна от бомба.
„Та, Райна, искам да те попитам. Колко точно струват трите филии с лютеница и двете ябълки, които Даниел е изял? Пет лева? Десет? Кажи ми сумата, за да ти я платя. Веднага. За да не оставам длъжна за храната на моя син-паразит.“
Райна беше онемяла. Гледаше ме с невярващи, пълни с омраза очи. Ивайло беше пребледнял като платно. Опита се да каже нещо, но аз го прекъснах с жест.
„Но знаеш ли, Райна, докато смятах, се замислих и за други неща. За други дългове в това семейство. И реших да направя една по-обстойна сметка.“
Обърнах се към зълва си. „Светле, спомняш ли си миналото лято, когато Петър беше в командировка, а малката ти дъщеря се разболя от варицела? Кой я гледа две седмици, докато ти ходеше на работа, за да не си развалиш маникюра? Аз бях. По мои сметки, това са десет работни дни по осем часа. При стандартна тарифа за детегледачка от 15 лева на час, ми дължиш точно 1200 лева. Кога ще се издължиш?“
Светла отвори уста да възрази, но аз вече се бях обърнала към един от чичовците на Ивайло.
„Чичо Тодоре, спомняш ли си преди три години, когато ти трябваха спешно 2000 лева за ремонт на покрива? Кой ти ги даде назаем, без лихва и без срок? Ние с Ивайло. Още ги чакаме. Може би е време да започнеш да ги връщаш?“
Преминах през всички на масата. Един по един. Припомних на една от лелите как ѝ помогнах да напише бизнес плана за козметичния си салон. На братовчедката – как стоях с нея в болницата три нощи, когато детето ѝ беше със съмнение за апендицит. На самия Кирил му припомних как му помогнах да подготви документите за прехвърляне на една наследствена нива, защото той „не ги разбирал тези неща“.
Всеки един от тях имаше дълг към мен. Не финансов, а морален. Дълг, който те приемаха за даденост.
Накрая отново се обърнах към Райна.
„И стигаме до теб, Райна. За десет години брак с твоя син, колко пъти съм идвала да чистя къщата ти преди Великден и Коледа? Колко пъти съм ти помагала със зимнината? Колко пъти съм те водила по лекари, защото Ивайло е зает? Колко безсънни нощи съм прекарала, притеснявайки се за твоето здраве? Тези неща нямат цена. Но ако трябваше да я сложа, тя щеше да е много по-висока от цената на няколко филии хляб.“
Гласът ми беше спокоен, но всяка дума беше наточена като бръснач.
„Така че, да. Моят син яде във вашия дом. Но той не е паразит. Паразити са тези, които само взимат, без да дават нищо в замяна. Паразити са тези, които измерват любовта и грижата в пари и филии хляб. Паразити са тези, които се хранят от добротата на другите и я приемат за даденост.“
Погледнах към Даниел. Той стоеше до вратата на стаята си, която беше леко открехната. Беше чул всичко. В очите му нямаше срам. Имаше сълзи, но и гордост. Той ме гледаше с такова възхищение, с такава любов, че това ми даде сили да довърша.
„Обядът струва 387 лева. Но урокът, Райна, урокът е безценен. Надявам се да сте се нахранили добре. Защото това е последният път, в който се събираме в този състав в моя дом.“
С тези думи взех касовата бележка, смачках я на топка и я хвърлих в средата на масата, между остатъците от пиршеството.
Хаосът, който настъпи след това, беше неописуем.
Глава 5: Разкрити тайни
Тишината се взриви. Първа реагира Светла. Тя скочи от стола си, лицето ѝ беше изкривено от гняв.
„Каква си ти, че ще ни държиш сметка! Неблагодарница! Всички сме ти помагали, приехме те в семейството с чуждото дете, а ти…“
„Спри!“, прекъсна я Петър, съпругът ѝ. Гласът му, обикновено тих и незабележим, прозвуча като гръм. Всички се обърнаха към него, шокирани. „Стига, Светла! Жената е права. Права е за всяка дума.“ Той се изправи, погледна жена си с непознато досега презрение и добави: „Уморих се от твоята алчност и лицемерие. Уморих се да тегля кредити, за да плащам за новите ти коли и почивки, докато се хвалиш колко сме добре. Уморих се да живея в лъжа!“
Светла го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път. „Петре, ти… какво говориш? Седни си!“
„Не, няма да седна! И знаеш ли какво? Утре подавам молба за развод! Вземи си колата, вземи си парцалите, не искам да те виждам повече!“ С тези думи той се обърна, излезе от апартамента и затръшна вратата след себе си.
Всички бяха замръзнали. Моят малък урок се превръщаше в семеен апокалипсис.
Тогава се намеси Кирил. Патриархът. Той се изправи бавно, с цялата си тежест. Погледът му беше студен, пресметлив. Той не гледаше мен. Гледаше сина си.
„Ивайло, ти ще стоиш ли и ще гледаш как тази жена унижава майка ти и руши семейството ти?“
Ивайло, който до този момент беше като парализиран, най-накрая се размърда. Той ме погледна, а в очите му се четеше отчаяние и молба.
„Ася, стига. Моля те, спри.“
„Аз ли да спра?“, попитах невярващо. „Ти чу ли какво каза баща ти? Тази жена! Дори не ме нарича по име! Ти наистина ли не разбираш какво се случва тук?“
Райна, която се беше посъвзела от първоначалния шок, видя възможност да си върне контрола.
„Тя е златотърсачка! Това е тя! Още от самото начало знаех! Омъжи се за сина ми заради парите, а сега иска да ни раздели!“, изкрещя тя, сочейки ме с треперещ пръст.
Думите ѝ ме удариха като камшик. Златотърсачка. Аз, която работех на две места в началото на брака ни, за да му помогна да стартира бизнеса си. Аз, която продадох наследствения апартамент от родителите си, за да вложим парите в първоначалната вноска за нашето жилище.
„Парите ли, Райна? Наистина ли искаш да говорим за пари?“, попитах с леден глас. „Добре. Нека поговорим. Ивайло, защо не кажеш на всички защо баща ти има такава власт над теб? Защо не им разкажеш за заема?“
Ивайло пребледня още повече, ако това беше възможно. „Ася, недей…“
„Какъв заем?“, попита Светла, забравила за момент собствената си драма.
Погледнах я право в очите. „Заемът, който твоят баща е дал на твоя брат. Заем от сто хиляди лева. Преди шест месеца. За да спаси фалиращия му бизнес. Заем, за който аз научих съвсем случайно, ровейки се за едни документи. Заем, който твоят прекрасен и честен брат е взел зад гърба ми.“
Тишината, която последва, беше още по-тежка от предишната. Кирил гледаше сина си с ярост, не защото е взел парите, а защото тайната е била разкрита.
„Ти си ровила в документите му?“, попита Райна с отвращение.
„Да, рових. Защото имах чувството, че съпругът ми крие нещо от мен. И се оказах права!“, отвърнах аз. „Ивайло, кажи им! Кажи им, че си заложил нашия апартамент като гаранция пред баща си! Кажи им, че ако бизнесът ти се провали напълно, ние оставаме на улицата, а баща ти получава жилището, за което аз съм дала парите от своите родители!“
Това беше нокаут. Дори аз самата не осъзнавах колко отровно звучат думите ми, докато не ги изрекох на глас. Ивайло се свлече на стола, скрил лице в ръцете си.
В този момент се случи нещо неочаквано. Михаела, една от по-далечните братовчедки, мълчаливо момиче, което учеше право в университета, се изправи. Всички я мислеха за срамежлива и незабележима.
„Аз… аз мисля, че не е точно така“, каза тя плахо.
Всички погледи се обърнаха към нея.
„Какво искаш да кажеш, дете?“, попита я Кирил с покровителствен тон.
„Аз помагам понякога в кантората на един адвокат. Стажантка съм. Преди няколко седмици чичо Кирил дойде с документите за заема. Но не беше само това. Имаше и… имаше и пълномощно. Генерално пълномощно. Чичо Ивайло го е подписал. С него чичо Кирил може да се разпорежда с цялото му имущество. Не само с апартамента. С всичко. С фирмата, с колата, с банковите сметки.“
Ако предишната новина беше бомба, това беше ядрен взрив. Ивайло беше предал не просто доверието ми, той беше предал цялото ни бъдеще. Беше се превърнал в кукла на конци, управлявана от баща му.
Погледнах съпруга си. Той вдигна глава, а в очите му имаше сълзи. „Трябваше да го направя, Ася. Нямах избор. Партньорът ми… той ме е ограбвал. Има недостиг на огромна сума. Баща ми беше единственият, който можеше да ми помогне.“
„И цената беше да му продадеш душата си? Да продадеш нашето семейство?“, попитах аз, без да усещам как сълзите се стичат по лицето ми.
„Не е вярно!“, извика Райна. „Баща му го спаси! А ти само гледаш парите! Ти си истинският паразит в това семейство!“
И точно тогава, в разгара на тази грозна сцена, вратата се отвори. На прага стоеше мъж, когото не бях виждала от осем години. Висок, добре облечен, с леко посивяла коса по слепоочията.
Стефан. Бившият ми съпруг. Бащата на Даниел.
В ръката си държеше букет цветя. Огледа стаята, пълна с разгневени, плачещи хора, и попита с объркан, но спокоен глас:
„Извинете, да не прекъсвам нещо?“
Глава 6: Последиците
Настъпилото мълчание беше от съвсем друг вид. Не беше напрегнато или шокирано, а сюрреалистично. Сякаш в пиеса на абсурда беше въведен нов, напълно неочакван персонаж. Всички гледаха ту към Стефан, ту към мен. Даниел, който все още стоеше до вратата на стаята си, излезе напред. Лицето му беше смесица от объркване, надежда и страх.
„Тате?“, прошепна той.
Стефан остави букета на малкия шкаф до вратата и пристъпи към сина си. Той не каза нищо, просто го прегърна силно. Прегръдка, която Даниел чакаше осем години.
Райна беше първата, която намери гласа си. „А това пък какво е? Циркът стана пълен! Ти ли го извика?“, изкрещя тя към мен.
Преди да успея да отговоря, Стефан се обърна към нея. Гласът му беше спокоен, но твърд.
„Не, госпожо, тя не ме е викала. От няколко месеца се опитвам да се свържа с нея, но тя не отговаря на обажданията ми. Живея в чужбина от години, бизнесът ми най-накрая потръгна. Върнах се, за да видя сина си. Да поправя грешките си. Адресът го намерих лесно. Не очаквах обаче да попадна на… това.“ Той огледа масата с остатъците от храна и разстроените лица.
Кирил пристъпи напред. „Кой сте вие и какво искате?“
„Аз съм бащата на Даниел. А какво искам? Искам това, което е най-добро за детето ми. И като гледам тази сцена, не съм сигурен, че го намира тук.“ Погледът му се спря върху Ивайло, който все още седеше с наведена глава.
Присъствието на Стефан промени изцяло динамиката. Семейството на Ивайло вече не беше единственият фактор в уравнението. Появи се външен човек, който имаше законни и морални права върху Даниел. И този човек изглеждаше уверен, стабилен и богат. Всичко, което Ивайло не беше в този момент.
Аз стоях като вкаменена. Бях подготвила сценарий за обяда, но той беше излязъл извън всякакъв контрол. Чувствах се едновременно изтощена и странно освободена. Всички тайни бяха на масата. Всички маски бяха паднали. Грозната истина беше по-добра от красивата лъжа, в която живеех.
Гостите, по-далечните роднини, започнаха да се изнизват един по един, мърморейки извинения. Никой не искаше да бъде свидетел на пълния разпад. Скоро в стаята останахме само аз, Ивайло, родителите му, Стефан и децата. Светла беше избягала веднага след мъжа си.
Кирил реши да поеме нещата в свои ръце. „Мисля, че този разговор приключи. Ивайло, Райна, да тръгваме.“
Ивайло не помръдна. Той гледаше Стефан, който все още държеше ръката си на рамото на Даниел. В погледа на съпруга ми имаше нещо ново – ревност. Ревност не към мен, а към връзката, която той никога не успя да изгради напълно с Даниел.
„Не“, каза Ивайло тихо. „Няма да тръгна. Това е моят дом.“
„Този дом вече не е твой, момче“, каза Кирил с леден глас. „Забрави ли пълномощното, което подписа? Аз решавам кое е твое и кое не е. А в момента ти си ми длъжник. И то голям.“
Това беше върхът на жестокостта. Да заплашиш собствения си син със загуба на дома му пред бившия съпруг на жена му. Райна стоеше до мъжа си, кимайки одобрително. В този момент осъзнах, че те не са просто властни родители. Те бяха чудовища.
„Махайте се“, казах аз. Гласът ми беше дрезгав, едва се чуваше. „Махайте се от дома ми. И двамата.“
Райна се изсмя. „Твоя дом? Ти нямаш нищо тук!“
Тогава се намеси Стефан. „Всъщност, мисля, че грешите. Доколкото знам, Ася е вложила средства от продажбата на наследствен имот в този апартамент. Това означава, че тя има значителен дял, независимо от всякакви заеми и пълномощни, подписани от съпруга ѝ без нейно знание. Освен това, ако се стигне до развод, съдът ще вземе предвид интересите на децата. А аз, като баща на едното дете, ще настоявам то да остане в позната среда. И ще осигуря на Ася най-добрите адвокати в страната, за да го постигне.“
Думите му прозвучаха като съдебна присъда. Кирил го изгледа с омраза. Той разбираше от бизнес и от заплахи. И знаеше, че Стефан не блъфира.
„Това ще видим“, изръмжа Кирил, хвана Райна под ръка и двамата излязоха, затръшвайки вратата.
В апартамента останахме четирима възрастни и две деца, застанали сред руините на един семеен живот.
Ивайло най-накрая се изправи. Той не погледна нито мен, нито Стефан. Погледна Даниел.
„Съжалявам, Дани. Аз… аз те обичам като собствен син. Просто… провалих се. Във всичко.“
След това се обърна към мен. „Ася, знам, че няма думи, които да оправят стореното. Но трябва да знаеш, че никога не съм искал да те нараня. Бях уплашен. Отчаян. И позволих на семейството ми да ме отрови.“
Не отговорих. Бях твърде изцедена емоционално, за да мога да кажа каквото и да било.
„Ще си тръгна“, каза той. „Ще отида в офиса, ще спя там. Имаш нужда от време. Всички имаме.“
Той отиде в спалнята, събра набързо една чанта с дрехи и си тръгна, без да каже и дума повече.
Останахме аз, Стефан и децата. Мартин, който през цялото време беше сгушен до мен, най-накрая се разплака. Даниел стоеше до баща си, разкъсван между минало и настояще.
Стефан ме погледна със съчувствие, което не бях виждала в очите му от години.
„Ася, съжалявам, че нахлух така. Нямах представа…“
„Всичко е наред, Стефане. Може би дори е за добро. Дойде точно навреме, за да видиш в каква среда расте синът ти.“
Той кимна. „Искаш ли да поговоря с него? Само двамата?“
Погледнах към Даниел, който кимна едва забележимо.
Стефан и Даниел отидоха в детската стая и затвориха вратата. Аз останах с Мартин в хола, сред мръсните чинии и разпиляната храна. Гледах тази картина на разруха и за първи път от часове насам си позволих да се разплача. Плачех за разбития си брак, за болката на децата си, за изгубеното доверие. Но плачех и от облекчение. Кошмарът беше свършил. Или може би тепърва започваше.
Глава 7: Нови фронтове
Дните след катастрофалния обяд бяха тихи и празни. Къщата, лишена от присъствието на Ивайло, изглеждаше огромна и студена. Тишината беше нарушавана единствено от детски смях или от звука на телевизора. Тази тишина беше моето убежище, но и моят затвор. В нея имах твърде много време за мислене.
Първото, което направих, беше да се обадя на най-добрата си приятелка, Десислава. Тя беше адвокат по бракоразводни дела – ирония на съдбата, която сега ми се струваше повече от подходяща. Срещнахме се в едно малко кафене, далеч от любопитни очи. Разказах ѝ всичко, без да спестявам нито един детайл – от думата „паразит“ до генералното пълномощно и неочакваната поява на Стефан.
Десислава слушаше мълчаливо, като от време на време си водеше бележки в малък тефтер. Когато свърших, тя отпи от кафето си и ме погледна сериозно.
„Ася, ситуацията е по-сложна, отколкото изглежда. Но не е безнадеждна. Напротив.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Пълномощното, което Ивайло е подписал, е сериозен проблем. Но то е подписано под натиск и без твоето знание и съгласие, особено що се отнася до семейното жилище, което е придобито по време на брака. Можем да го атакуваме в съда. Това, че си вложила наследствени средства, е твоят най-силен коз. Ще трябва да намерим документи, които го доказват – нотариален акт от продажбата, банкови извлечения.“
Почувствах проблясък на надежда. „Имам всичко. Пазя всяка хартийка.“
„Отлично. Второ – бизнесът му. Фактът, че партньорът му го е ограбвал, променя нещата. Ивайло не е просто некадърен бизнесмен, той е и жертва. Това може да му спечели съчувствието на съда, но също така доказва, че е бил в уязвимо положение, когато е подписвал документите с баща си. Това е форма на изнудване.“
„А Стефан? Неговата поява…“
„Появата на Стефан е дар от съдбата“, каза Десислава с усмивка. „Той е твоята застраховка. Кирил и Райна са силни, когато играят на собствен терен, със собствените си правила. Но появата на външен играч, който е финансово независим и има родителски права, ги изважда от равновесие. Неговата подкрепа, дори само моралната, ти дава огромно предимство.“
Разговорът с нея ми вдъхна увереност. Вече не се чувствах като жертва. Чувствах се като боец, който се подготвя за битка.
Междувременно, семейството на Ивайло не стоеше със скръстени ръце. Райна и Светла бяха започнали масирана кампания по очернянето ми. Научавах от далечни роднини какви ли не истории – че съм имала любовник, че съм харчела безразборно парите на Ивайло, че съм настройвала децата срещу баща им. Лъжите бяха толкова абсурдни, че в началото просто се смеех. Но постепенно отровата започна да прониква. Някои от хората, които смятах за близки, започнаха да ме избягват. Разбрах, че в тази война няма да има неутрални.
Ивайло ми се обаждаше всеки ден. Гласът му беше изпълнен с разкаяние. Разказваше ми как е подал жалба срещу съдружника си, как се опитвал да развали пълномощното, но баща му отказвал. Молеше ме за прошка, искаше да се върне у дома.
„Не мога, Ивайло“, казвах му всеки път. „Не още. Първо трябва да докажеш, че си скъсал с тях. Че си мъж, който може да носи отговорност за собствените си решения, а не марионетка в ръцете на баща си.“
Той не разбираше. Мислеше, че го наказвам. А аз просто се опитвах да се предпазя. Да предпазя децата си.
Стефан също се появяваше периодично. Той беше изключително деликатен. Идваше, за да види Даниел, извеждаше го на кино или на картинг. Понякога водеше и Мартин, който го хареса от пръв поглед. Стефан никога не коментираше ситуацията с Ивайло, освен ако аз не повдигнех темата. Предложи ми финансова помощ, но аз отказах. Исках да се справя сама. Единственото, което приех, беше съветът му за адвокатска кантора, която се оказа същата, в която Десислава работеше.
Една вечер, докато подреждах старите документи, търсейки доказателства за вложените пари, намерих нещо друго. Малка кутия, скрита най-отдолу в един шкаф. В нея имаше стари писма и няколко снимки. Бяха писма на Райна, адресирани до мъж на име Огнян. Писмата бяха отпреди повече от трийсет години, много преди тя да се омъжи за Кирил. Бяха страстни, изпълнени с любов и болка. От тях ставаше ясно, че тя е била лудо влюбена в този мъж, но той я е изоставил, за да се ожени за друга. Имаше и снимка – на младия Кирил, на младата Райна и на малко момченце. Ивайло. Но имаше и друга снимка, скрита под останалите. На нея беше само Райна, прегърнала бебе. На гърба с избледняло мастило пишеше: „Светла, 1985“.
Сърцето ми спря за момент. Светла беше с пет години по-голяма от Ивайло. Но според писмата, по това време Райна все още е била с Огнян. Погледнах отново снимката на младата Райна с бебето. И тогава видях нещо, което ме смрази. Очите на бебето. Те бяха същите като на мъжа от писмата, чиято малка снимка беше прикрепена към едно от тях. Не бяха очите на Кирил.
В ръцете си държах тайна, много по-голяма и по-разрушителна от финансовите машинации на Кирил. Държах ключ към душата на Райна, към нейната озлобеност и вечна неудовлетвореност. Светла не беше дъщеря на Кирил. И той най-вероятно знаеше това. Това обясняваше всичко – защо той винаги е фаворизирал Ивайло, защо е бил толкова строг със Светла, защо Райна е носела тази маска на вечна мъченица. Тя беше принудена да се омъжи за мъж, когото не обича, за да даде име на детето си от друг. А Кирил се беше съгласил, вероятно заради парите на нейните родители, но я беше държал в подчинение през целия им живот с тази тайна.
Седях на пода, заобиколена от призраците на миналото. Това оръжие, което държах в ръцете си, беше ужасяващо. Можех да унищожа с него не само Райна, но и цялото им семейство.
Моралната дилема, пред която бях изправена, беше огромна. Да използвам ли тази мръсна тайна, за да спечеля войната си? Или да остана над калта, в която те се опитваха да ме въвлекат?
Отговорът щеше да определи не само моето бъдеще, но и какъв човек съм всъщност.
Глава 8: Бащи и синове
Докато аз водех своята тиха война с документите и моралните дилеми, истинската битка се водеше в душите на синовете ми. Мартин, макар и малък, усещаше липсата на баща си. Всяка вечер питаше кога татко ще се прибере. Аз му обяснявах, че татко има много работа, че спи в офиса, но скоро ще се върне. Лъжех го, за да го предпазя, но усещах как лъжата се превръща в стена между нас. Той стана по-затворен, по-плачлив.
Но истинската тревога беше Даниел. Раздялата с Ивайло, когото той беше приел за свой баща, и внезапната поява на Стефан, го бяха хвърлили в дълбоко объркване. В училище оценките му рязко спаднаха. Учителите се оплакваха, че е разсеян, че не участва в часовете. Спря да излиза с приятели. Прекарваше цялото си време в стаята си, слушайки музика или играейки на компютъра.
Една вечер влязох в стаята му. Той седеше пред монитора, но играта беше на пауза. Просто гледаше в една точка.
„Дани, добре ли си?“, попитах тихо.
Той не се обърна. „Всичко е заради мен, нали?“
Сърцето ми се сви. Седнах на леглото до него. „Какво говориш, миличък? Разбира се, че не е.“
„Заради мен се скарахте с баба Райна. Заради мен чичо Ивайло си тръгна. Ако ме нямаше, вие щяхте да сте щастливи.“
Думите му бяха като нож в сърцето ми. Моето дете, моето прекрасно момче, се чувстваше виновно за провала на възрастните. Прегърнах го силно.
„Никога повече не казвай такова нещо! Никога! Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Проблемите между мен и Ивайло нямат нищо общо с теб. Те са много по-дълбоки и по-стари. Ти беше просто поводът, не причината.“
Говорих му дълго. Разказах му за любовта, за грешките, за това как понякога възрастните се объркват и нараняват хората, които обичат. Не знам дали разбра всичко, но поне спря да се обвинява.
В същото време, връзката му със Стефан бавно се развиваше. В началото Даниел беше резервиран, почти враждебен. Но Стефан беше търпелив. Той не се опитваше да замени Ивайло. Той просто присъстваше. Интересуваше се от нещата, които вълнуваха Даниел – от музиката, която слуша, от игрите, които играе. Двамата откриха обща страст – сглобяването на модели на самолети. Прекарваха часове в детската стая, лепейки малки парченца пластмаса, мълчаливи и съсредоточени. В тези моменти Даниел изглеждаше спокоен.
Ивайло също правеше опити да се види с децата. Взимаше ги през уикендите, водеше ги на разходки. Но срещите им бяха неловки. Ивайло се чувстваше виновен и се опитваше да компенсира с подаръци. Мартин им се радваше, но Даниел ги приемаше сдържано. Той виждаше, че Ивайло е нещастен, измъчван.
Една неделя вечер, когато Ивайло доведе децата, той остана на вратата и ме помоли да поговорим. Излязохме на стълбищната площадка.
„Ася, не мога повече така“, каза той. „Липсвате ми. Искам да се прибера.“
„А какво стана с баща ти, Ивайло? С пълномощното?“
„Опитвам се. Говорих с адвокати. Казват, че е трудно, почти невъзможно да се развали, освен ако той не се съгласи. А той не се съгласява. Изнудва ме. Казва, че ще ми върне свободата, само ако се разведеш с мен и се откажеш от апартамента.“
Погледнах го. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Приличаше на сянка на мъжа, за когото се бях омъжила.
„Значи той иска да ме замениш за свободата си?“, попитах.
„Не! Никога! Аз те обичам, Ася.“
„Любовта не са само думи, Ивайло. Тя е и действия. А твоите действия ме предадоха.“
Точно тогава вратата се отвори и Даниел излезе. В ръцете си държеше един от скъпите роботи, които Ивайло му беше подарил.
„Чичо Ивайло, не искам това“, каза той и му подаде играчката. „Не искам подаръци. Искам само да не се карате с мама. Искам да си щастлив.“
Ивайло гледаше детето, което беше отгледал, и не можеше да каже и дума. Сълзи се стичаха по лицето му. Той взе робота, кимна, обърна се и си тръгна.
Тази случка беше повратен момент за мен. Разбрах, че трябва да приключа тази война възможно най-бързо, заради децата. Те бяха истинските жертви.
На следващия ден се обадих на Десислава.
„Деси, искам да подадем молба за развод. Веднага. И искам да поискам пълни родителски права и ползването на семейното жилище.“
„Сигурна ли си? Това означава война“, предупреди ме тя.
„Ние вече сме във война. Време е да започнем да се бием открито.“
След това се обадих на Стефан.
„Стефане, имам нужда от помощ. Не финансова. Имам нужда от твоята подкрепа. Като баща на Даниел. Ще застанеш ли до мен в съда?“
„Разбира се“, отговори той без никакво колебание. „Ще направя всичко, за да защитя сина си. И теб.“
Почувствах се силна. Вече не бях сама. Имах до себе си двама мъже, които ме подкрепяха, макар и по различен начин. И имах едно ужасно оръжие, скрито в кутията със старите писма.
Въпросът беше дали ще се наложи да го използвам.
Глава 9: Бизнес и предателство
Докато ние се подготвяхме за съдебната битка, Ивайло водеше своя собствена война на друг фронт. Разследването срещу неговия съдружник, мъж на име Пламен, вървеше с пълна сила. Постепенно започнаха да излизат наяве мащабите на измамата. Не ставаше въпрос просто за лошо управление или няколко укрити фактури. Пламен систематично, в продължение на години, е източвал фирмата, прехвърляйки пари към офшорни сметки. Беше фалшифицирал подписи, сключвал неизгодни договори и теглил заеми на името на фирмата, които после са изчезвали.
Ивайло беше съсипан. Той беше вярвал на този човек. Бяха приятели от университета. Бяха стартирали бизнеса заедно, с много ентусиазъм и малко пари. Ивайло беше лицето на фирмата, човекът, който сключваше договорите и работеше с клиентите. Пламен беше „мозъкът“, който се занимаваше с финансите и администрацията. Оказа се, че докато Ивайло е работил денонощно, за да гради име и репутация, неговият „приятел“ е градил схема за личното си обогатяване.
Един ден Ивайло ми се обади, гласът му беше трескав.
„Трябва да се видим. Спешно е. Открих нещо.“
Срещнахме се в същото кафене, в което се виждах с Десислава. Той извади папка с документи и я сложи на масата.
„Виж това“, каза той и посочи банково извлечение. „Това е една от сметките, към които Пламен е превеждал пари. Проследихме я. Оказа се, че от тази сметка редовно са правени преводи към друга сметка. Познай на кого е.“
Погледнах името на титуляра. Петър. Съпругът на Светла.
Светът ми се завъртя. „Не може да бъде… Петър? Тихият, скромният Петър?“
„Точно така“, каза Ивайло с горчивина. „Оказа се, че той е бил съучастник на Пламен. От самото начало. Светла постоянно се оплакваше, че Петър не изкарва достатъчно пари, сравняваше го с мен, унижаваше го. Явно на човека му е писнало. Пламен му е предложил схема – Петър е осигурявал фалшиви документи чрез негов познат в една институция, а Пламен му е превеждал процент от откраднатото. С тези пари са плащали новата кола, екскурзиите, скъпите дрехи. Светла е живяла в лукс, платен с откраднатите пари от моята фирма. Може би дори не е знаела. Или се е правила, че не знае.“
Бях потресена. Това обясняваше потиснатото поведение на Петър, внезапния му изблик на обяда. Той не е бил просто смачкан от жена си. Бил е смачкан от вината.
„Има и още нещо“, продължи Ивайло, а гласът му стана още по-мрачен. „Адвокатът ми откри нещо странно. Един от големите заеми, които Пламен е изтеглил на името на фирмата, е бил гарантиран от трето лице. Не от мен. Гарант по този заем, който сега ние трябва да връщаме, е баща ми.“
Гледах го неразбиращо. „Как така? Защо Кирил ще става гарант по заем, изтеглен от Пламен?“
„И аз това се питах. И има само един възможен отговор. Баща ми е знаел. Знаел е, че Пламен краде. Може би не е знаел целия мащаб, но е знаел, че нещо не е наред. И вместо да ми каже, той е сключил сделка с Пламен. Вероятно Пламен му е обещал процент, за да си мълчи и да му осигури гръб. Баща ми е станал гарант, защото е мислел, че контролира ситуацията. Но Пламен го е изиграл. Изтеглил е парите и е изчезнал. Сега банката търси парите си от гаранта. От баща ми.“
Това беше чудовищно. Кирил не просто е позволил синът му да бъде ограбен. Той е участвал в това. Предал е собственото си дете заради алчност. Заемът от сто хиляди лева, който ми беше дал, не е бил жест на бащина помощ. Бил е начин да си върже сина, да го направи зависим, да го контролира, докато се опитва да покрие собствените си следи. Пълномощното не е било гаранция за заема. Било е инструмент за пълен контрол върху активите на Ивайло, в случай че цялата схема се разпадне.
Погледнах Ивайло. В този момент той не беше моят съпруг, който ме беше предал. Той беше жертва. Жертва на собствения си баща, на най-добрия си приятел, на сестра си. Цялото му семейство се беше оказало гнездо на змии.
„Какво ще правиш?“, попитах тихо.
„Ще ги изправя пред съда. Всичките“, каза той с новопридобита твърдост в гласа. „Ще свидетелствам срещу Пламен, срещу Петър. И ще съдя баща си. За измама, за съучастие, за всичко. Вече не ме интересува. Те ми отнеха всичко – бизнеса, дома, семейството. Няма какво повече да губя.“
„Не си загубил семейството си“, казах аз. „Децата те обичат. И аз… аз съм тук.“
Той ме погледна, а в очите му имаше надежда. „Това означава ли, че има шанс за нас?“
„Това означава, че ще спра делото за развод. Засега. Означава, че ще застана до теб в тази битка. Не като твоя съпруга, а като твой партньор. Като майка на детето ти. Първо трябва да се изчистиш от тяхната отрова. Трябва да се изправиш на крака. Сам. И тогава ще видим какво е останало от нас.“
Той кимна. Разбра. За първи път от много време насам, той разбра.
Когато се прибрах вкъщи, отидох до шкафа, където пазех кутията със старите писма на Райна. Извадих я. Държах я в ръцете си за няколко секунди. Това беше моето ядрено оръжие. Но войната вече се водеше на друг фронт. И моят враг не беше озлобената, нещастна жена, която беше написала тези писма. Моят враг беше системата от лъжи и алчност, която беше създал Кирил.
Отворих кутията, извадих писмата и снимките. Отидох до камината, която не бяхме палили от години. Запалих една клечка кибрит и поднесох пламъка към ръба на първото писмо. Хартията се сви, почерня и се превърна в пепел. Направих същото с всички останали. Гледах как тайните на Райна изгарят и се превръщат в дим.
Реших да водя тази битка честно. Без мръсни тайни от миналото. Щях да спечеля, използвайки само истината. Защото в тази история истината беше повече от достатъчна.
Глава 10: Съдебната зала
Макар и да не се стигна веднага до същинската съдебна зала, започнаха поредица от срещи, които приличаха на военни преговори. Адвокатските кантори се превърнаха в нашите бойни полета. От едната страна бяхме аз, Десислава, Ивайло и неговият нов, изключително агресивен адвокат. От другата страна беше Кирил, представляван от лъскав и самодоволен юрист, който изглеждаше така, сякаш е излязъл от корица на списание.
Първата среща беше пълен провал. Адвокатът на Кирил се опита да ни сплаши. Заяви, че пълномощното е желязно, че Ивайло доброволно е прехвърлил правата си и че всякакви опити да се оспори ще доведат до контра-иск за уронване на престижа. Той дори намекна, че ако продължаваме, Кирил ще използва всичките си връзки, за да съсипе Ивайло напълно, като гарантира, че никога повече няма да може да започне бизнес.
Ивайло, обаче, вече не беше същият уплашен човек. Той спокойно изложи фактите, които беше разкрил за съучастието на баща си с Пламен. Представи доказателства за гаранцията по заема и заяви,
че е готов да свидетелства за всичко пред прокуратурата.
Адвокатът на Кирил леко пребледня, но се опита да запази самообладание. „Това са сериозни и недоказуеми обвинения.“
„Напротив“, намеси се Десислава. „Разполагаме с банкови документи и свидетелски показания. Имаме и свидетел, който е готов да потвърди, че господин Кирил е бил наясно с финансовите злоупотреби във фирмата много преди да даде заема на сина си. Свидетелят се казва Петър.“
Това беше нашият коз. След като беше арестуван, Петър беше решил да сътрудничи на следствието. В замяна на по-лека присъда, той беше готов да разкаже всичко, което знае – не само за Пламен, но и за договорките му с Кирил.
Атмосферата в стаята се нажежи. Заплахите на Кирил вече звучаха кухо. Той беше хванат в капан. Ако продължеше да притиска Ивайло с пълномощното, рискуваше да бъде обвинен в съучастие в измама в особено големи размери.
След тази среща нещата се промениха. Кирил спря да се държи като всемогъщ патриарх. Започна да търси начини за споразумение. Разбра, че е подценил сина си и неговата воля за борба.
Междувременно, делото срещу Пламен и Петър влезе в съда. Светла се разведе с Петър по бързата процедура, отричайки да е знаела каквото и да било за престъпленията му. Никой не ѝ повярва, но нямаше доказателства срещу нея. Тя остана сама, без луксозния живот, с който беше свикнала, презирана от всички.
Райна беше напълно съсипана. Тя се оказа разкъсана между мъжа си, когото винаги беше следвала сляпо, и сина си. За първи път в живота си тя видя истинското лице на Кирил – не на строгия, но справедлив глава на семейството, а на алчен и безскрупулен човек, готов да пожертва собственото си дете. Тя се затвори в себе си, спря да излиза и отказа да говори с когото и да било. Нейната малка, подредена вселена се беше сринала.
Една вечер тя ми се обади. Гласът ѝ беше слаб, неузнаваем.
„Ася… Искам да се извиня.“
Мълчах, изненадана.
„Бях ужасна с теб. И с момчето… с Даниел. Видях в теб всичко, което аз никога не съм имала – независимост, смелост… Вие с Ивайло имахте любов. А аз… аз имах само пари и подчинение. И те мразех за това. Съжалявам.“
Това не беше извинение, което очаквах. Беше изповед.
„Приемам извинението ти, Райна“, казах тихо.
След този разговор тя убеди Кирил да се откаже. Да прекрати войната.
Стигнахме до извънсъдебно споразумение. Кирил се съгласи да анулира генералното пълномощно и да опрости заема от сто хиляди лева. В замяна, Ивайло се съгласи да не повдига обвинения срещу него за съучастие в измамата. Апартаментът остана наша собственост, без никакви тежести.
Беше победа. Но имаше горчив вкус. Победа, постигната върху руините на едно семейство.
Глава 11: Морален компас
Войната беше спечелена, но мирът беше крехък. Живеехме в странно междинно положение. Ивайло все още не се беше прибрал у дома. Спеше при приятели, докато се опитваше да спаси остатъците от бизнеса си. Беше се освободил от хватката на баща си, но сега трябваше да се справи с последствията от кражбата на Пламен и с огромните дългове на фирмата. Беше труден, почти невъзможен път, но за първи път го виждах истински мотивиран. Вече не се бореше за пари или престиж. Бореше се за своето изкупление.
Аз също бях изправена пред избор. Можех да го приема обратно. Можех да се опитам да залепя счупеното. Част от мен искаше точно това. Обичах го. Той беше баща на Мартин. Бяхме градили живот заедно.
Но друга част от мен се колебаеше. Доверието, веднъж счупено, е като огледало – дори да го залепиш, пукнатините винаги ще се виждат. Можех ли да забравя как той ме излъга? Как позволи на майка си да тормози сина ми? Как заложи бъдещето ни, за да спаси собствената си кожа?
В търсене на отговор, аз се фокусирах върху децата. Те бяха моят морален компас. Мартин беше щастлив, че драмите са приключили и че баща му вече не е тъжен. Но Даниел беше този, който ми даде ключа.
Един следобед, докато сглобяваха поредния модел на самолет със Стефан, аз седях и ги наблюдавах. Те работеха в мълчалив синхрон, подаваха си инструменти, обсъждаха схемите. Имаше спокойствие и хармония в тази сцена, която отдавна не бях виждала.
По-късно, когато Стефан си тръгна, Даниел дойде при мен.
„Мамо, може ли да те попитам нещо?“
„Разбира се, слънце.“
„Ти ще се събереш ли отново с чичо Ивайло?“
Въпросът му ме изненада с прямотата си.
„Не знам, Дани. Сложно е.“
„Аз го харесвам“, каза той. „Той винаги е бил добър с мен. Но когато е с теб, ти си тъжна. И той е тъжен. А когато сме само тримата с Мартин, ти се усмихваш повече.“
Думите му ме пронизаха. Едно тринайсетгодишно дете виждаше истината по-ясно от мен. Той не ме караше да избирам. Той просто констатираше факта. Нашето щастие беше по-важно от това да бъдем „нормално“ семейство.
„А с татко… със Стефан… вие приятели ли сте?“, попита той плахо.
„Да, приятели сме. И двамата те обичаме много.“
„Знам“, каза той и се усмихна. „Просто е хубаво, че вече не се карате. Харесва ми, когато той идва. Къщата е по-тиха.“
В този момент взех своето решение. То не беше продиктувано от гняв или желание за отмъщение. Не беше продиктувано и от страх или самота. Беше продиктувано от желанието ми да осигуря на децата си спокоен и щастлив дом. Дом без напрежение, без тайни, без викове.
На следващия ден се срещнах с Ивайло. Обясних му решението си.
„Ивайло, обичам те. Но не мога да бъда твоя съпруга повече. Пукнатините са твърде дълбоки. Ще бъдем родители на Мартин. Ще бъдем приятели. Ще ти помагам с каквото мога. Но няма да бъдем семейство.“
Той прие думите ми с мъка, но и с разбиране. Може би и той, в сърцето си, знаеше, че връщане назад няма.
Моят морален компас ме беше упътил. Пътят напред нямаше да е лесен. Да си самотна майка на две деца не е приказка. Но за първи път от много време насам, аз се чувствах свободна. И на правия път.
Глава 12: Развръзката
Минаха шест месеца. Животът бавно намираше своя нов ритъм. Разводът ни с Ивайло мина тихо и цивилизовано. Споразумяхме се за всичко без спорове и адвокатски битки. Той беше коректен с издръжката и редовно взимаше Мартин. Постепенно успя да стабилизира фирмата си. Беше принуден да я намали значително, да продаде активи, но успя да я задържи на повърхността. Най-важното беше, че го правеше сам. Беше се превърнал в мъжа, когото винаги съм искала да бъде – отговорен и самостоятелен. Връзката му с родителите му беше сведена до минимум.
Даниел разцъфтя. Средата вкъщи му се отрази добре. Оценките му се повишиха, стана по-уверен, дори се записа в училищния отбор по баскетбол. Връзката му със Стефан ставаше все по-силна. Стефан се премести окончателно в България, за да бъде по-близо до него. Той беше деликатен, никога не се натрапваше, но присъствието му в живота ни стана постоянно и успокояващо. Понякога излизахме четиримата – аз, той и момчетата. Приличахме на странно, модерно семейство.
Един ден, докато се разхождах в парка, видях Райна. Седеше сама на една пейка и хранеше гълъбите. Беше остаряла, прегърбена. Сякаш тежестта на целия свят се беше стоварила върху нея. Колебаех се дали да я доближа, но нещо ме накара да го направя. Седнах до нея.
Тя ме погледна без омраза. В очите ѝ имаше само умора.
„Здравей, Ася.“
„Здравей, Райна.“
Мълчахме дълго.
„Той не ми говори“, каза тя накрая. „Кирил. Живеем в една къща като непознати. Обвинява ме, че съм го предала, като съм те подкрепила. А Ивайло… той идва от време на време, от уважение. Но е различно.“
„Съжалявам“, казах аз. И наистина съжалявах.
„Недей. Всичко това… аз сама си го причиних. Години наред трупах злоба и завист. И накрая отрових всички около себе си. Знаеш ли кое е най-смешното? Цял живот се страхувах да не остана бедна, а накрая останах сама. Което е много по-лошо.“
Тя стана, изтупа трохите от полата си и ме погледна.
„Ти си добра майка, Ася. Пази децата си.“
С тези думи тя се обърна и си тръгна.
Никога повече не я видях. Научих, че няколко месеца по-късно с Кирил са продали голямата си къща и са се разделили.
Историята, която започна с една грозна дума – „паразит“ – и един обяд за отмъщение, беше приключила. Тя не унищожи само едно семейство. Тя унищожи една цяла система, изградена върху лъжи, тайни и контрол.
Вечерта, след срещата с Райна, седяхме с момчетата в хола и гледахме филм. Мартин се беше сгушил до мен, а Даниел седеше на пода, облегнат на дивана. В един момент той се обърна и ме погледна.
„Мамо, щастлива ли си?“
Усмихнах се. Истински. От сърце.
„Да, миличък. Щастлива съм.“
И това беше чистата истина. Бяхме преминали през ада, но бяхме излезли от другата страна по-силни. Аз и моите две момчета. Моето семейство. Свободно. И най-накрая, в мир със себе си.