Години наред прикривах сестра си — с работа, с пари, с всичко. Миналия месец излъга на работа и едва не уволниха човек. Отказах да я прикривам повече. Два дни по-късно ми се обади, плачейки, и ме молеше да оправя нещата. Почти ѝ повярвах, докато… докато в слушалката не долових приглушен мъжки смях. Смях, който познавах по-добре от собствения си пулс.
Телефонът замръзна в ръката ми, а студена вълна се надигна от петите и плъзна нагоре по гръбнака ми, сковавайки всяко мускулче по пътя си. Гласът на Ива продължаваше да хлипа драматично, да ниже думи за несправедливост, за злия свят, който се е сговорил срещу нея, но аз вече не я чувах. В ушите ми кънтеше само онзи смях — плътен, леко дрезгав, самодоволен. Смехът на Мартин. Моят Мартин. Мъжът, с когото делях покрив и планове за бъдеще. Мъжът, чийто годежен пръстен тежеше на пръста ми като воденичен камък.
— Ива — прекъснах я аз, а гласът ми прозвуча кухо, чуждо. — Къде си?
Тя се сепна. Хлипанията секнаха за миг, заменени от напрегната тишина. Усещах как трескаво обработва въпроса ми, как търси най-правилната, най-безопасната лъжа.
— Вкъщи… вкъщи съм, разбира се. Защо питаш? Толкова съм разстроена, Ани, не знаеш какво ми е…
— Не ме лъжи повече, Ива. Чух го.
— Какво си чула? Телевизорът е включен, сигурно оттам…
Но аз вече бях затворила. Ръката ми трепереше неконтролируемо, докато оставях телефона на масата. Стаята, моята подредена и уютна всекидневна, изведнъж ми се стори тясна, задушна. Стените се приближаваха. Всяка вещ, всеки спомен, докоснат от ръцете на Мартин, крещеше срещу мен. Вазата, която ми подари за рождения ден. Картината, която избрахме заедно. Дори мекото одеяло на дивана, с което ме завиваше вечер, докато гледахме филми. Всичко беше пропито от лъжа.
Годините, в които бях опъвала чадър над Ива, се завъртяха пред очите ми като на филмова лента. Дребни лъжи в училище, които прикривах пред родителите ни. Пропуснати лекции в университета, за които измислях извинения. Невърнати пари от приятели, които плащах тайно от собствените си спестявания. Намерих ѝ тази работа. Замолвах, убеждавах, гарантирах лично за нея пред моя началник. А тя, за благодарност, беше забъркала такава каша, че един невинен човек, Петър, баща на две деца, беше на косъм да остане на улицата. Заради нейната немарливост и последвалата нагла лъжа, че той е виновен.
Тогава се заклех, че е дотук. Че повече няма да бъда неин спасителен пояс. Казах ѝ го в лицето, докато майка ни, Мария, ме гледаше с укор, шепнейки, че съм жестока, че Ива е по-крехка, че винаги е била по-чувствителна. „Тя е твоя сестра“, беше закон, изсечен в камък в нашето семейство. Закон, който само аз бях длъжна да спазвам.
А сега… сега разбирах, че проблемът не е бил само в инфантилността на Ива. Било е нещо много по-грозно, много по-коварно. Плачът ѝ не беше зов за помощ. Беше представление. А аз бях най-вярната ѝ публика. Досега.
Входната врата изщрака и сърцето ми подскочи в гърлото. Мартин се прибра. Влезе с широката си, обезоръжаваща усмивка, разхлабил възела на скъпата си вратовръзка. Изглеждаше както винаги — безупречен, уверен, господар на своя свят. Ухаеше на скъп парфюм и успех.
— Здравей, любов. Тежък ден? — попита той и се наведе да ме целуне.
Инстинктивно се отдръпнах. Усмивката му леко се сви в ъгълчетата.
— Какво има? Да не би пак сестра ти…
— Къде беше преди половин час? — попитах тихо, а думите прогориха езика ми.
Той повдигна вежда. Сложи куфарчето си на пода и свали сакото си с отработено движение. Беше спокоен. Прекалено спокоен.
— На среща, Ани, къде да съм бил? С последните инвеститори. Нали ти разказвах, тези, които държат ключа към разширението на бизнеса. Приключи късно.
Лъжеше. Лъжеше ме в очите със същото спокойствие, с което ми казваше, че ме обича. Смехът, който бях чула, не беше смехът на човек, току-що излязъл от напрегната бизнес среща. Беше интимен, отпуснат, споделен.
— Странно — продължих аз, усещайки как ледът в мен бавно се превръща в кипяща лава. — Защото аз току-що говорих с Ива. И тя звучеше много близо до теб.
За пръв път видях паника в очите му. Само за частица от секундата, но беше там. Една бърза, гола емоция, преди маската на бизнесмен да се върне на мястото си.
— Не знам за какво говориш. Сигурно си се причула. Знаеш колко си напрегната напоследък заради нея. Тя те изцежда, винаги съм ти го казвал.
Той се опита да ме прегърне, да превърне разговора в жест на утеха, да ме омае с присъствието си, както правеше винаги. Но този път магията не работеше. Неговите докосвания вече не носеха утеха, а погнуса. Отблъснах ръцете му.
— Не ме докосвай.
Напрежението в стаята се сгъсти дотолкова, че можеше да се разреже с нож. Неговото спокойствие се пропука.
— Анна, престани с тези драми. Уморен съм. Имах тежък ден, а ти ме посрещаш с някакви откачени теории на конспирацията. Сестра ти е манипулаторка, настройва те срещу мен.
Той беше добър. Наистина добър. Обърна всичко с главата надолу, прехвърли вината върху Ива, върху моето собствено възприятие. Почти щях да се поддам, да се усъмня в ушите си, в инстинкта си. Но този път беше различно. Този път не ставаше дума за поредната дребна лъжа на Ива. Ставаше дума за предателство, което разсичаше живота ми на две.
— Излез — казах аз. Гласът ми беше твърд, непоколебим. — Вземи си няколко неща и излез.
Мартин ме изгледа невярващо, а после лицето му се вкамени. Усмивката изчезна, заменена от студена, пресметлива ярост.
— Няма да изляза от собствения си апартамент, защото ти имаш някакви истерични пристъпи. Успокой се, помисли и утре ще говорим.
Апартаментът. Технически беше негов. Купен с парите от неговия процъфтяващ бизнес, малко преди да се сгодим. Аз бях вложила всичките си спестявания в ремонта и обзавеждането, бях го превърнала в дом. Нашия дом. Но на хартия, собственикът беше той. Още един лост за контрол, който досега не бях осъзнавала.
— Добре — казах аз, кимайки бавно. — Тогава аз ще изляза.
Грабнах чантата и ключовете за колата си от портмантото. Той не направи опит да ме спре. Само стоеше и ме гледаше с ледени очи, в които вече не виждах любов, а само презрение. На прага се обърнах.
— Само едно искам да знам. Откога?
Той се подпря на стената и скръсти ръце. Маската падна напълно.
— Това има ли значение?
Думите му бяха по-болезнени от шамар. Нямаше отричане, нямаше извинения. Само студено, безразлично признание. В този миг разбрах, че съм живяла в илюзия. Не само за сестра си, но и за мъжа, когото обичах. Двете най-близки същества в живота ми бяха изградили свой собствен свят зад гърба ми. Свят, построен върху основите на моето доверие.
Излязох и затръшнах вратата след себе си, оставяйки зад нея целия си досегашен живот. Докато слизах по стълбите, краката ми трепереха, но в ума ми имаше само една мисъл. Това не беше краят. Беше началото на война. И този път нямаше да я водя, за да защитя Ива. Щях да я водя, за да защитя себе си.
Глава 2: Разрушени основи
Нощта ме погълна. Карах безцелно из осветените улици на града, а неоновите светлини се размазваха през сълзите, които най-сетне си позволих да потекат. Болката беше физическа, остра, сякаш някой беше изтръгнал сърцето ми с голи ръце. Предателството имаше две лица – това на сестра ми, което беше болезнено познато, и това на Мартин, което беше съкрушително ново.
Ива беше слабост, хронична болест, с която бях свикнала да живея. Нейните манипулации бяха като постоянен фонов шум. Но Мартин… той беше моята опора, моята скала. Вярвах в неговия морал, в неговата амбиция, в неговата любов. Бяхме изградили общ свят, или поне аз така си мислех. А сега осъзнавах, че съм строила замък върху плаващи пясъци.
Накрая, без да знам как, се озовах пред блока на родителите ми. Беше единственото място, за което се сетих. Мястото, където започна всичко. Качих се по стълбите, неспособна да чакам асансьора, и позвъних на вратата, молейки се само баща ми да отвори.
За мой късмет, беше той. Георги, моят мълчалив, сдържан баща. Когато видя лицето ми, подпухнало и червено от плач, той не каза нищо. Само отстъпи назад, за да вляза, и ме прегърна силно. В тази рядка проява на близост аз се сринах напълно.
— Какво е станало, Ани? — чух гласа на майка ми откъм кухнята.
Тя се появи на прага, избърсвайки ръце в престилката си. Когато ме видя, лицето ѝ изрази загриженост, но после погледът ѝ се втвърди. Тя винаги можеше да предусети кога бурята е свързана с Ива.
— Мартин ли? Какво е направил?
Разказах им всичко. Думите излизаха от мен на пресекулки, задавени от ридания. Разказах за инцидента в службата, за отказа ми да прикрия Ива, за телефонния разговор, за смеха на Мартин, за леденото му признание. Докато говорех, баща ми слушаше с каменно лице, а ръката му не спираше да гали успокояващо гърба ми.
Майка ми, от друга страна, седеше с плътно стиснати устни. Когато свърших, в стаята настана тежка тишина.
— Сигурна ли си, че си чула добре? — попита тя накрая. Гласът ѝ беше остър. — Може да си се заблудила. Напоследък си толкова напрегната…
Не можех да повярвам на ушите си.
— Мамо, той си призна! Не го отрече!
— Мартин е добър човек, Анна. И те обича. А Ива… Ива е объркана. Сигурно е отишла при него за съвет, като при по-голям брат. Ти беше толкова жестока с нея…
— Жестока? — изкрещях аз, скачайки на крака. — Аз ли съм жестока? Аз съсипах ли живота на някого? Аз ли предадох доверието ти? Години наред вие двамата ме карахте да се грижа за нея, да поемам отговорност за нейните грешки! Превърнахте ме в нейна втора майка, а не в сестра! И сега, когато тя забива нож в гърба ми, ти пак нея защитаваш!
— Не повишавай тон! — сряза ме Мария. — Семейството трябва да е заедно. Трябва да си простим. Ще говориш с Мартин, ще говориш и с Ива. Нещата ще се изгладят. Не можеш да разрушиш годежа си заради едно недоразумение.
— Това не е недоразумение! — извиках, на ръба на истерията. — Това е предателство! И ако ти не го виждаш, значи проблемът е и в теб!
— Мария, стига! — намеси се баща ми за пръв път. Гласът му беше тих, но твърд като стомана. — Остави детето на мира. Не виждаш ли в какво състояние е?
— Аз ли съм виновна? — сопна се майка ми. — Аз, която цял живот се опитвам да ви държа заедно?
Спорът им ескалира, превръщайки се в познатата лавина от стари обвинения и неизказани обиди. Аз стоях по средата, осъзнавайки, че дори тук нямаше да намеря утеха. За майка ми целостта на семейството, или по-скоро представата ѝ за нея, беше по-важна от моята болка. Ива беше счупената кукла, която винаги трябваше да бъде поправяна, а аз бях здравото дете, от което се очакваше да осигури лепилото.
Не можех повече да стоя там. Грабнах чантата си и тръгнах към вратата.
— Къде отиваш? — извика майка ми след мен.
— Някъде, където няма да се налага да слушам извинения за хората, които ме съсипаха.
Баща ми ме последва в коридора. Пъхна няколко банкноти в ръката ми.
— Не, татко, не трябва…
— Вземи ги. Иди в хотел за няколко дни. Дай си време да помислиш. И ми се обаждай, чуваш ли? Всеки ден.
Кимнах, неспособна да говоря. Благодарността и обичта към този мълчалив мъж се смесиха с горчивината и разочарованието. Той беше единственият ми съюзник, но неговата подкрепа беше тиха, пасивна. Никога не се беше противопоставил открито на майка ми и на нейното сляпо обожание към Ива.
Настаних се в малък, безличен хотел в покрайнините на града. Първите два дни минаха в мъгла. Почти не спях, не се хранех. Телефонът ми непрекъснато вибрираше. Десетки пропуснати повиквания от Мартин, Ива и майка ми. Не отговорих на нито едно. Прочетох съобщенията им в един момент на слабост.
От Мартин: „Ани, направих ужасна грешка. Моля те, нека поговорим. Обичам те.“
От Ива: „Како, не е това, което изглежда. Той просто ме утешаваше. Ти ме нарани толкова много, а той беше единственият, който ме разбра. Моля те, не му се сърди заради мен.“
От майка ми: „Вдигни си телефона, Анна! Държиш се детински! Ще разрушиш всичко!“
Всяко съобщение беше като сол в раната. Манипулации, извинения, прехвърляне на вина. Никой не поемаше отговорност. Реших, че ми е нужно нещо, което да ме заземи, да ми върне чувството за контрол. Трябваше да разбера мащаба на лъжата.
Първата ми стъпка беше да се обадя на Петър, колегата, когото Ива беше натопила. Намерих номера му в служебния указател. Той беше предпазлив, когато се представих. Сигурно очакваше да го притискам да оттегли оплакването си.
— Петър, обаждам се, за да се извиня — казах аз, а гласът ми трепереше леко. — За това, което сестра ми се опита да ви причини. Искам да знаете, че аз съм на ваша страна и ще направя всичко възможно истината да излезе наяве.
От другата страна на линията настана мълчание.
— Не очаквах това — каза той накрая, а в гласа му се долавяше искрена изненада. — Мислех, че…
— Че ще я защитавам? Правех го твърде дълго. Свърши се. Искам да ви помоля за нещо. Имаше ли нещо странно в поведението ѝ напоследък? Нещо извън обичайната ѝ разсеяност?
Петър се замисли.
— Ами, да. Напоследък водеше много лични разговори по телефона. Винаги излизаше на терасата, но няколко пъти я чух да споменава големи суми пари, някакви преводи, срокове… Помислих, че става въпрос за кредит или нещо такова. И често излизаше по време на работа. Казваше, че отива до банката или по някакви лични задачи. Но отсъстваше с часове.
Големи суми пари? Преводи? Това не се връзваше с образа на вечно нуждаещата се от финансова помощ Ива.
— А Мартин… годеникът ми… идвал ли е някога в офиса да я взима?
— Господин Мартин ли? Да, няколко пъти. Обикновено я чакаше в колата отпред. Струваха ми се в добри отношения. Като зет и балдъза.
Като зет и балдъза. Горчивина изпълни устата ми.
След разговора с Петър се почувствах малко по-силна. Имах посока. Вече не бях само жертва на емоциите си. Бях човек, който търси отговори. Знаех, че в апартамента, който доскоро наричах свой дом, имаше документи. Работният кабинет на Мартин. Винаги го заключваше, но аз знаех къде държи резервния ключ – в една стара кутия за пури на дъното на гардероба му.
Трябваше да се върна там. Но не можех да отида, докато той беше там. Изпратих му кратко, студено съобщение: „Искам да си взема някои неща. Кажи ми кога апартаментът ще е празен за няколко часа.“
Отговорът му дойде почти веднага: „Утре между 10 и 14 ч. имам срещи извън офиса. Апартаментът ще е празен. Моля те, нека поговорим тогава.“
Нямах намерение да говоря с него. Имах намерение да намеря доказателства. Докато пътувах към хотела, в главата ми се оформи един смразяващ въпрос. Дали това беше просто една долна изневяра, или зад нея се криеше нещо много по-голямо и по-мръсно? Разговорите на Ива за пари, мистериозните отсъствия, процъфтяващият бизнес на Мартин… Частите от пъзела бяха разпръснати пред мен, но картината, която започваха да сглобяват, беше грозна и плашеща.
Глава 3: Кутията на Пандора
На следващата сутрин в десет часа без пет отключих вратата на апартамента. Въздухът вътре беше застинал, тежък. Ухаеше на парфюма на Мартин – аромат, който доскоро свързвах с уют и сигурност, а сега предизвикваше единствено погнуса. Сърцето ми биеше до пръсване. Имах чувството, че върша нещо престъпно, въпреки че влизах в собствения си дом.
Първата ми цел беше кабинетът. Отидох право в спалнята, отворих огромния вграден гардероб и бръкнах в най-отдалечения ъгъл, зад купчина зимни пуловери. Пръстите ми напипаха студения метал на кутията за пури. Беше там. С треперещи ръце извадих малкия сребърен ключ.
Вратата на кабинета се отвори с тихо щракване. Стаята беше подредена с почти военна прецизност. Огромно бюро от масивно дърво, кожено кресло, рафтове, отрупани със специализирана литература и папки. Всичко тук крещеше „успех“ и „контрол“. Почувствах се като натрапник.
Откъде да започна? Нямах представа какво точно търся. Започнах с бюрото. Прегледах документите, подредени в поставка – фактури, договори, оферти. Всичко изглеждаше нормално. Отворих чекмеджетата едно по едно. В най-долното, под купчина стари визитки, открих нещо. Не беше документ, а малка кадифена кутийка. Същата като тази, в която беше моят годежен пръстен. Сърцето ми спря. Отворих я. Вътре, върху червено кадифе, лежеше златна гривна с фина гравюра. Инициалите бяха „И.“.
Почувствах как ми прилошава. Значи не е било просто моментна слабост. Било е сериозно. Планирано. Подаръци, тайни срещи… Колко дълго съм била толкова сляпа? Оставих гривната с отвращение и продължих да търся.
Погледът ми се спря на лаптопа на бюрото. Беше защитен с парола. Опитах рождената си дата – грешна. Рождената му дата – грешна. Името на фирмата му – грешна. И тогава, с внезапно, смразяващо прозрение, написах името на сестра ми. „Ива“.
Лаптопът се отключи.
Екранът светна, разкривайки подреден работен плот. За момент просто стоях и гледах, неспособна да осмисля жестокостта на това разкритие. Паролата за най-съкровените му тайни беше нейното име.
Отворих имейл клиента му. Имаше отделна папка, наречена „Проекти“. Вътре, сред десетки служебни писма, имаше няколко, които привлякоха вниманието ми. Изпращачът беше непознат за мен – някаква консултантска фирма. Темата на всички беше „Относно кредит „Феникс“. Отворих най-скорошното.
Беше официално уведомление, написано на сух, юридически език. В него се говореше за просрочени вноски по огромен бизнес кредит. Сумата беше астрономическа, с толкова нули, че ми се зави свят. Кредитът е бил отпуснат преди осем месеца от небанкова финансова институция. Фирмата, която изпращаше имейлите, очевидно беше наета да събере дълга. Тонът ставаше все по-заплашителен с всяко следващо писмо.
Това нямаше смисъл. Бизнесът на Мартин вървеше блестящо. Постоянно говореше за нови договори, за разширение, за големи печалби. Живеехме в лукс. Караше скъпа кола, носеше маркови дрехи, подаряваше ми скъпи подаръци. Откъде идваше нуждата от такъв огромен и рисков заем от съмнителна институция?
Продължих да ровя. В същата папка открих прикачен файл – сканирано копие на банково извлечение. Но не от сметката на фирмата му, а от лична сметка на името на Ива. Погледнах транзакциите. През последните няколко месеца по сметката ѝ бяха постъпвали големи суми, преведени от офшорна компания с непроизносимо име. Десетки хиляди. А след това, същите тези суми бяха теглени на каса в брой.
Ръцете ми започнаха да треперят. Ива, която постоянно се оплакваше, че няма пари дори за наем. Ива, за чиито сметки плащах аз. Ива, която ми искаше пари назаем за дрехи и козметика. През ръцете ѝ бяха минали стотици хиляди.
Картината започваше да се прояснява, но беше по-ужасяваща, отколкото можех да си представя. Мартин не просто ми е изневерявал със сестра ми. Той я е използвал. Използвал я е като параван за финансовите си операции. Тя е била неговото муле. Препирала е пари за него. А той, от своя страна, е затънал до уши в дългове. Целият му бляскав живот, целият му „успешен бизнес“ е бил една огромна лъжа. Къща от карти, готова да се срути при първия по-силен полъх на вятъра.
Изведнъж се сетих за брат ми. Огнян. Той учеше право, беше трети курс. Винаги казваше, че дяволът е в детайлите. Спомних си как преди няколко месеца Мартин го беше помолил „на шега“ да погледне един договор. Каза, че е стандартен, просто искал второ мнение. Огнян тогава беше казал, че клаузите за неустойки са брутални и че никога не би подписал нещо такова. Мартин просто се беше засмял и беше казал, че младите юристи са прекалено предпазливи.
Намерих папката с договори. И там беше той – договорът за кредит „Феникс“. Огромна папка, пълна с клаузи, написани с възможно най-ситен шрифт. Не разбирах повечето неща, но думите „неустойка“, „наказателна лихва“ и „незабавна изискуемост“ се повтаряха на всяка страница. Беше капан. Финансов капан, в който Мартин беше влязъл доброволно.
Но защо?
Трябваше ми повече информация. Снимах с телефона си договора за кредит, банковите извлечения на Ива и заплашителните имейли. Прибрах кадифената кутийка с гривната в чантата си. Това беше моето доказателство. Моето оръжие.
Точно когато се канех да изляза от кабинета, чух шум откъм входната врата. Погледнах часовника. Беше едва дванадесет и половина. Мартин се беше прибрал по-рано.
Паниката ме сграбчи за гърлото. Бях в капан. Нямаше къде да се скрия. Той щеше да влезе в кабинета и да ме види. Щеше да разбере, че съм ровила в тайните му.
Чух стъпките му в коридора. Те не бяха насочени към кабинета, а към спалнята. Сигурно се беше върнал да вземе нещо. Това беше моят шанс. Трябваше да се измъкна незабелязано.
Пристъпих на пръсти до вратата на кабинета и я открехнах съвсем леко. Видях го в гръб. Беше отворил гардероба – нашия гардероб – и вадеше оттам голям сак. Започна да хвърля вътре дрехи, без да ги сгъва. Бързаше. Изглеждаше напрегнат, почти трескав.
Какво ставаше? Да не би да бяга?
Докато го наблюдавах, телефонът му иззвъня. Той го вдигна веднага.
— Да? — каза рязко. — Не, още не. Трябва ми още малко време… Не ме интересува! Казах ви, че ще ви дам парите!… Да, тя знае. Не знам колко, но знае… Не, няма да я въвличам повече. Остави я на мира! Това си е между нас.
Сърцето ми замръзна. Говореше за мен. И за Ива. „Няма да я въвличам повече.“ Значи е знаел, че я излага на риск. И въпреки това го е направил.
Той затвори телефона с яростен жест и го хвърли на леглото. После се обърна. И погледите ни се срещнаха.
За секунда и двамата застинахме. Той – с ръка, пълна с ризи. Аз – на прага на стаята, която пазеше всичките му мръсни тайни. Изненадата на лицето му бързо беше заменена от студена ярост.
— Какво правиш тук? — изсъска той.
— Взимам си нещата — отвърнах аз, като се опитвах гласът ми да не трепери. Вдигнах чантата си. — И си намерих нещо, което не е мое.
Извадих кадифената кутийка и я хвърлих на леглото. Тя се отвори и златната гривна проблесна върху тъмния шалте.
Той дори не я погледна. Погледът му беше вперен в мен, преценяващ, анализиращ.
— Ровила си в нещата ми.
— Ти съсипа живота ми. Мисля, че имам право да знам защо.
— Ти нищо не знаеш — каза той и направи крачка към мен. Инстинктивно отстъпих назад. — По-добре е да не знаеш. За твое добро. Забрави всичко, което си видяла. Върни се при мен и ще оправя нещата. Обещавам.
В гласа му имаше нотка на отчаяние, която не бях чувала досега. Той беше уплашен. Успешният, самоуверен Мартин беше изчезнал. На негово място стоеше човек, притиснат до стената.
— Да забравя? — изсмях се аз, но смехът ми прозвуча като ридание. — Да забравя, че си ме превърнал в посмешище? Че си спал със собствената ми сестра в нашето легло? Че си я използвал за мръсните си схеми и си я изложил на опасност?
— Ти не разбираш! Бях принуден! — извика той. — Те щяха да унищожат всичко!
— Кои са „те“? Хората от фирма „Феникс“? Кредиторите ти?
Лицето му пребледня. Сега вече знаеше колко много знам.
— Махай се оттук, Анна — каза той с леден глас. — Махай се и не се бъркай повече. Това не е твоя битка.
— О, вече е. От момента, в който си въвлякъл сестра ми, вече е и моя битка.
Обърнах се и тръгнах към изхода. Той не ме последва. Когато стигнах до вратата, се обърнах за последно.
— Ти не си просто лъжец и измамник, Мартин. Ти си страхливец. Криеш се зад парите си и зад една объркана жена.
След тези думи излязох, без да чакам отговор. Вече не бях само наранена. Бях бясна. И този гняв ми даваше сила, каквато не бях подозирала, че притежавам. Вече не ставаше дума само за мен. Ставаше дума за това да спра Мартин, преди да повлече и Ива със себе си към дъното. Колкото и да бях ядосана на сестра си, не можех да я оставя да бъде унищожена. Старият навик да я защитавам беше пуснал твърде дълбоки корени. Но този път защитата щеше да бъде различна. Щях да я защитя, като разкрия цялата истина.
Глава 4: Съюзници и врагове
Първият човек, на когото се обадих, беше Огнян. Трябваше ми някой, който да погледне документите с трезв и поне малко по-компетентен поглед. Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета му. Той пристигна притеснен, затрупал ме с въпроси още преди да седне.
— Како, какво става? Мама ми звъня десет пъти, истерична е. Казва, че искаш да се разделиш с Мартин. Вярно ли е?
Подадох му телефона си, на който бях отворила снимките на документите.
— Погледни това. И ми кажи какво виждаш.
Огнян започна да прелиства снимките. Лицето му ставаше все по-сериозно с всяка следваща. Той увеличи изображението на договора за кредит, после на банковите извлечения на Ива. Мълча дълго, като само пръстите му барабаняха нервно по масата.
— Това е зле — каза накрая, вдигайки поглед към мен. Очите му бяха пълни с тревога. — Наистина зле, Ани. Този договор за кредит… това е правен капан. Лихвите са хищнически, а неустойките са такива, че могат да го съсипят за часове. Тази небанкова институция… имам лошо предчувствие за нея.
— А сметката на Ива? — попитах аз, въпреки че вече знаех отговора.
— Това е класическа схема за пране на пари. Вкарват се пари от съмнителен източник в сметка на трето лице, което изглежда „чисто“, след което се теглят в брой, за да им се загубят следите. Ива е била бушон. Ако нещата се объркат, тя е тази, която ще го отнесе първа. Могат да я обвинят в съучастие. Това е сериозно престъпление.
Думите му потвърдиха най-големите ми страхове. Гневът ми към Ива се бореше с навика да я защитавам. Тя беше пълнолетна, беше взела съзнателно решение. Но познавах сестра си. Мартин сигурно я беше омаял с пари, с обещания за луксозен живот, беше я убедил, че това е нещо безобидно, просто „малка услуга“.
— Трябва ни адвокат — каза Огнян. — И то не какъв да е. Трябва ни някой, който се занимава с финансови и наказателни дела. Някой добър. И скъп.
Проблемът беше, че аз нямах пари. Всичките ми спестявания бяха отишли за ремонта на апартамента на Мартин. Живеех от заплата на заплата.
— Ще намерим начин — казах аз, по-скоро за да убедя себе си. — Татко ще помогне.
Огнян кимна, но изглеждаше разсеян.
— Ани, има още нещо. Преди няколко седмици взех кредит. Ипотечен. За една малка гарсониера. Исках да си имам мое място, да не съм в тежест на нашите… Мартин ми помогна. Той беше гарант по кредита.
Светът ми се завъртя отново. Още една пионка в неговата игра. Още един човек, когото държеше в ръцете си.
— Той е обвързал всички ни — прошепнах аз. — Мен, Ива, теб… Дори родителите ни, без те да знаят. Ако се срине, ще повлече и нас.
Излязохме от кафенето потиснати. Огнян обеща да се разрови и да потърси име на добър адвокат чрез своите преподаватели. Аз трябваше да се върна на работа. Бях си взела два дни отпуск, но не можех да си позволя повече. Трябваше да се държа нормално, да се преструвам, че всичко е наред, докато светът ми се разпадаше.
В офиса атмосферата беше напрегната. Всички знаеха за скандала с Ива и Петър. Началникът ми ме извика в кабинета си. Очаквах най-лошото.
— Анна — започна той със сериозен тон. — Знаеш, че те ценя като служител. Затова и се съгласих да наема сестра ти, въпреки липсата ѝ на опит. Ти гарантира за нея.
— Знам — отвърнах тихо, готова да понеса последствията. — И сгреших. Поемам пълна отговорност.
Той ме погледна изненадано.
— Радвам се да го чуя. Защото Петър оттегли жалбата си.
— Какво? Защо?
— Не знам. Тази сутрин дойде и каза, че е станало недоразумение и не иска да се занимава повече. Но аз не му вярвам. Искам да знам какво става.
Разказах му част от истината. Разказах му, че Ива е била подведена, че е замесена в нещо, което не разбира. Не споменах Мартин, нито финансовите измами. Но му дадох да разбере, Zнам, че сестра ми е извършила нещо нередно и че не я прикривам.
Когато излязох от кабинета му, отидох право при Петър. Той седеше на бюрото си, втренчен в монитора, но не работеше.
— Защо си оттегли жалбата? — попитах го без предисловия.
Той вдигна поглед. Изглеждаше уморен и уплашен.
— Вчера вечерта ме посетиха двама господа. Не се представиха. Казаха ми, че ще е най-добре за мен и за семейството ми да забравя за случая. Дадоха ми да разбера, че знаят къде учат децата ми.
Лед скова вените ми. Мартин. Това беше негов ход. Заплахи, сплашване. Беше преминал границата.
— Съжалявам — прошепнах аз. — Аз ви въвлякох в това.
— Не сте вие — поклати глава той. — Вие се опитахте да постъпите правилно. Но аз не мога да рискувам. Имам семейство.
Разбирах го. Напълно го разбирах. Но това означаваше, че Мартин е още по-опасен, отколкото си мислех. Той не беше просто бизнесмен в затруднение. Беше човек, готов да използва силови методи, за да прикрие следите си.
Вечерта се прибрах в хотелската стая напълно изтощена. На вратата ме чакаше неочакван посетител. Баща ми.
— Не си вдигаш телефона — каза той вместо поздрав. — Притесних се.
Влязохме вътре. Той седна на ръба на леглото и ме погледна с онзи свой изпитателен поглед, който пазеше за сериозни разговори.
— Говорих с майка ти. И с Ива.
Сърцето ми се сви.
— Ива се е прибрала вкъщи. Плаче, кълне се, че не е виновна. Че Мартин я е притискал, заплашвал я е. Че се е страхувала да каже на някого.
Изсмях се горчиво.
— Разбира се. Тя винаги е жертвата. А гривната, която намерих в кабинета му? А десетките хиляди, минали през сметката ѝ? И това ли е било под заплаха?
Баща ми въздъхна тежко.
— Не знам на кого да вярвам, Ани. Но знам, че сме затънали до гуша. Майка ти е готова да повярва на всяка дума на Ива. Иска да отидеш да се извиниш на Мартин и да се сдобрите.
— Никога.
— Знам. — Той ме погледна право в очите. — Затова съм тук. Аз съм на твоя страна. Каквото и да струва.
Думите му бяха като балсам за душата ми. За пръв път от дни не се чувствах напълно сама. Разказах му всичко, което бях научила – за кредита, за схемата с Ива, за заплахите към Петър, за това, че Мартин е гарант на Огнян.
Лицето на баща ми помръкна. Той мълча дълго, сякаш обмисляше нещо.
— Има нещо, което трябва да знаеш — каза накрая той. — Преди много години, преди да се родите с Огнян, имах малък бизнес. Вървеше добре, но исках да се разрасна бързо. Взех заем от едни хора… подобни на тези, които описваш. Лихвари. Загубих всичко. Не само бизнеса, но и апартамента на родителите ми. Заплашваха ме. Наложи се да продадем всичко и да се преместим, за да започнем отначало. Майка ти никога не ми прости напълно за това. Затова сега е толкова обсебена от сигурността, от представата за сплотено семейство. Страх я е да не преживее същото отново.
Бях шокирана. Никога не бях чувала тази история. Разбрах мълчанието му, неговата пасивност, вечния му страх от конфликти. Той беше видял лицето на същия този звяр, пред който сега бях изправена аз.
— Този Мартин… — продължи баща ми с леден глас. — Той е от същия сой. И няма да го оставя да съсипе и моето семейство. Огнян ми се обади. Намерил е адвокат. Казва се Десислава. Най-добрата в тази област. Утре сутрин имаме среща с нея. И ще платим колкото струва. Ще изтегля всичките си спестявания, ако трябва.
В този момент видях баща си в съвсем нова светлина. Не като тихия, пасивен мъж, когото познавах, а като воин, който се готви за битка. Битка за своето семейство. Нашата битка.
Вече не бяхме сами. Имахме Огнян с неговите правни познания, имахме баща ми с горчивия му опит и твърдата му решимост. И скоро щяхме да имаме и професионалист на наша страна. Войната беше обявена. И аз бях готова да се бия докрай.
Глава 5: Ход на царицата
Кабинетът на Десислава не приличаше на никой друг адвокатски кабинет, който бях виждала по филмите. Нямаше тежки мебели от махагон и кожени кресла. Беше светъл, модерен, с големи прозорци, гледащи към оживена градска улица. Самата Десислава беше жена на около четиридесет години, с къса, стилна прическа и очи, които сякаш виждаха право през теб. Излъчваше увереност и желязна компетентност.
Седяхме срещу нея – аз, баща ми и Огнян. Разказах ѝ всичко отначало. Не спестих нищо – нито дългогодишното прикриване на Ива, нито изневярата, нито финансовите документи, нито заплахите към Петър. Огнян добави своите правни наблюдения, а баща ми разказа за своя горчив опит в миналото.
Десислава слушаше, без да ни прекъсва. Не си водеше бележки. Просто гледаше, попиваше всяка дума, всяка емоция. Когато свършихме, тя се облегна назад в стола си и остана мълчалива за няколко минути, които ми се сториха цяла вечност.
— Имаме няколко проблема, които се преплитат — каза тя накрая, а гласът ѝ беше спокоен и аналитичен. — Първо, личната драма – изневярата. Това е болезнено, но от правна гледна точка е най-малкият проблем, освен ако не се стигне до разтрогване на годеж и делба на имущество, придобито съвместно, което тук не е казус. Второ, имаме потенциално наказателно дело. Това, което описвате, е класическа схема за изпиране на пари, като сестра ви е поставена на първа линия. Това е най-опасната част за нея. Трето, имаме гражданскоправен проблем – огромният дълг на господин Мартин към, както ги наричам аз, „финансови хищници“. Те не действат като стандартни банки. Техните методи за събиране на дългове често са… извън закона. Заплахите към вашия колега го доказват. И четвърто, имаме елемент на обвързване и контрол – фактът, че Мартин е гарант по кредита на брат ви.
Тя подреди сложната ни каша в четири ясни точки. Почувствах се малко по-добре, сякаш хаосът в главата ми започваше да придобива някаква структура.
— Какъв е първият ни ход? — попита баща ми.
— Първият ни ход е да действаме, преди те да са действали. Мартин в момента е уплашен. Той знае, че вие, Анна, знаете твърде много. Опитал се е да ви заплаши индиректно, като е сплашил колегата ви. Следващият му ход вероятно ще бъде или да се опита да ви омилостиви с обещания, или да ви атакува директно. Трябва да изпреварим и двата варианта.
Тя се обърна към мен.
— Анна, трябва да подадете жалба в полицията. Не за изневярата, разбира се. А за заплахите. Не директно към вас, а към вашия колега. Ще формулираме жалбата така, че да покажем модел на поведение – сплашване с цел прикриване на незаконна дейност. Нямаме преки доказателства, че Мартин е поръчителят, но това ще отвори официално разследване. Ще ги накара да се размърдат и да станат по-предпазливи.
После се обърна към Огнян.
— Ти трябва незабавно да се свържеш с банката, отпуснала ипотечния ти кредит. Проучи какви са условията за смяна на гарант. Ще бъде трудно и скъпо, може да се наложи предоговаряне на условията, но трябва да прекъснеш тази връзка с Мартин на всяка цена.
Накрая погледна баща ми.
— А вие трябва да говорите със съпругата си и с дъщеря си Ива. Ива трябва да дойде при мен. Веднага. Тя е ключов свидетел и същевременно обвиняем. Нейната позиция е най-уязвима. Трябва да я убедите, че единственият ѝ шанс е да сътрудничи. Ако продължава да го защитава, ще потъне заедно с него.
Планът беше ясен, но изпълнението му изглеждаше почти невъзможно. Как да накарам Петър да свидетелства, след като е бил заплашен? Как да убедя майка ми и Ива, които живееха в свой собствен свят на отричане?
— Колегата ви няма да иска да свидетелства — каза Десислава, сякаш прочела мислите ми. — Но ние няма да искаме това от него. Жалбата ще бъде от ваше име. Вие ще разкажете това, което той ви е доверил. Това ще е достатъчно, за да се задейства машината. А що се отнася до сестра ви… — тя направи пауза. — Понякога хората трябва да се уплашат много, за да започнат да мислят трезво.
Излязохме от кантората ѝ с чувство на облекчение, но и с тежко бреме. Всеки от нас имаше задача. Огнян тръгна веднага към банката. Аз и баща ми се отправихме към най-трудната битка – дома.
Заварихме ги в кухнята. Майка ми и Ива. Седяха на масата, пиеха чай и си говореха тихо, като заговорнички. Когато влязохме, разговорът секна. Ива сведе поглед, а майка ми ни изгледа враждебно.
— Къде бяхте? — попита тя.
— При адвокат — отвърна баща ми с равен тон.
Ива трепна.
— Защо? Анна пак ли ще прави проблеми? — попита майка ми, а в гласа ѝ се четеше обвинение.
— Проблемите вече са направени, Мария — каза баща ми. — И този път не можем да ги заметем под килима. Ива, трябва да говорим.
Разказахме им всичко. За заплахите, за огромния дълг, за схемата за пране на пари. Показах на Ива снимките на банковите ѝ извлечения.
— Мартин ми каза, че това са пари за инвестиции! — изхлипа тя. — Каза, че е по-лесно през моя сметка, защото неговите били блокирани заради някаква данъчна проверка. Каза, че ми има пълно доверие!
— А златната гривна? И тя ли беше част от инвестицията? — попитах аз студено.
Ива се сви.
— Той… той каза, че ме обича. Каза, че ти не го разбираш, че си студена и обсебена от работата си. Каза, че с мен можел да бъде себе си.
Майка ми слушаше с нарастващ ужас. Представата ѝ за Мартин като перфектния зет се рушеше пред очите ѝ.
— Това не може да е истина… — промълви тя. — Той е толкова добро момче…
— Доброто момче е използвало дъщеря ти, за да пере мръсните си пари, Мария! — избухна баща ми. — Изложил я е на риск от затвор! Заплашва хора! Това ли е твоето „добро момче“?
Ива се разрида неудържимо.
— Аз не исках! Не знаех, че е толкова сериозно! Страх ме е!
— Тогава ще направиш това, което ти казваме — наредих ѝ аз. — Утре сутрин отиваш при адвокатката. Ще ѝ разкажеш всичко, всяка подробност. И ще спреш да комуникираш с Мартин. Блокираш номера му. Не отговаряш на съобщения. Никакъв контакт. Разбра ли?
Тя кимна през сълзи. За пръв път от много време насам виждах истински страх в очите ѝ, а не престорената ѝ слабост. Може би Десислава беше права. Понякога страхът е единственият начин да се пробие стената от лъжи.
През следващите няколко дни нещата се развиваха с бясна скорост. Подадох жалба в полицията. Бях разпитвана с часове. Разказах всичко, което знаех. Огнян успя, макар и с големи трудности и с цената на по-висока лихва, да смени гаранта по кредита си. Баща ми го подкрепи финансово. Най-голямата изненада дойде от Ива.
След срещата си с Десислава тя беше напълно променена. Адвокатката очевидно ѝ беше обяснила по възможно най-категоричния начин какво я чака, ако продължава да се държи като наивница. Ива започна да сътрудничи. Предаде на Десислава цялата си онлайн кореспонденция с Мартин, всички съобщения, в които той ѝ даваше инструкции за банковите преводи. Оказа се, че той е бил достатъчно глупав да остави огромна дигитална следа.
Мартин усети, че примката около него се затяга. Спря да ми звъни. Започна обаче да търси Ива, оставяйки ѝ отчаяни гласови съобщения – от умолителни до заплашителни. Ние записвахме всичко.
Една вечер, докато се прибирах към хотела, видях колата му паркирана наблизо. Той седеше вътре и ме чакаше. Сърцето ми подскочи. За момент се поколебах дали да не се обърна и да избягам. Но после си спомних думите на Десислава: „Не показвай страх. Той се храни от него.“
Събрах цялата си смелост и тръгнах към входа на хотела. Той излезе от колата и ми препречи пътя.
— Трябва да поговорим, Ани.
— Нямаме за какво да говорим.
— Моля те. Унищожаваш ме. Унищожаваш всичко, което съм градил.
— Ти сам унищожи всичко, Мартин. В момента, в който реши, че моето доверие и сигурността на сестра ми струват по-малко от твоите пари.
Той се опита да ме хване за ръката, но аз се отдръпнах рязко.
— Има изход от това. За всички ни — каза той с напрегнат глас. — Но трябва да спреш. Оттегли жалбата. Кажи на Ива да престане да говори с адвокати. Аз ще се оправя с кредиторите. Ще ви оставя на мира. Теб и нея. Просто ми дайте време.
— Времето ти изтече. Вече не става дума за теб и мен. Става дума за престъпленията, които си извършил.
В очите му проблесна нещо грозно, нещо зло.
— Ти ще съжаляваш за това, Анна. Кълна се, че ще съжаляваш. Ще се погрижа да загубиш всичко. Работата си, приятелите си, всичко.
Той се качи в колата си и потегли с мръсна газ. Заплахата му увисна във въздуха. Знаех, че не блъфира. Битката тепърва започваше. Но този път аз не бях сама. И имах най-добрата царица на своя страна на шахматната дъска.
Глава 6: Бурята се надига
Заплахата на Мартин не беше празна. Само няколко дни по-късно усетих първите последици. В работата ми започна проверка. Анонимен сигнал беше подаден до висшето ръководство, в който се твърдеше, че аз съм знаела за некомпетентността на сестра си и умишлено съм я прикривала, застрашавайки интересите на фирмата. Обвиненията бяха формулирани умело, смесвайки истина с коварни полуистини. Знаех, че зад това стои Мартин. Той познаваше бизнеса, познаваше слабите места.
Началникът ми, въпреки че преди това ме беше подкрепил, сега беше принуден да започне официална процедура. Бях временно отстранена от текущите си проекти, докато течеше вътрешното разследване. Колегите започнаха да ме избягват, да шепнат зад гърба ми. От доверен професионалист се превърнах в парий. Изолацията беше по-тежка дори от страха за работата ми.
В същото време натискът върху семейството ми се засили. Майка ми беше на ръба на нервен срив. Приятелките ѝ, които доскоро се възхищаваха на „прекрасния годеник“ на дъщеря ѝ, сега я разпитваха със злорадо любопитство. Скандалът се разпространяваше като горски пожар в малкия свят на нашите познати. Мария започна отново да ме обвинява.
— Виждаш ли какво направи? — крещеше ми тя по телефона. — Ако си беше мълчала, ако беше простила, всичко щеше да се потули! Сега всички ни сочат с пръст! Заради твоята гордост!
Беше безсмислено да споря. Тя не можеше или не искаше да види голямата картина. За нея общественото мнение беше по-важно от истината.
Ива, от друга страна, беше в другата крайност. Откакто започна да работи с Десислава, тя се беше затворила напълно. Прекарваше дните си в стаята си, отказваше да се храни, трепереше при всеки звън на телефона. Страхът я беше парализирал. Десислава ни предупреди, че това е нормална реакция, но беше трудно да се гледа. Момичето, което доскоро изглеждаше толкова безгрижно и нагло, сега беше смазано от тежестта на последствията. Гневът ми към нея бавно започна да се заменя със съжаление. Тя беше глупава, наивна и слаба, и Мартин беше използвал всяка една от тези ѝ слабости.
Десислава работеше неуморно. Тя успя да убеди полицията да приложи специални разузнавателни средства. Телефонът на Мартин беше поставен под наблюдение. Адвокатката беше убедена, че той ще направи грешка.
— Хора като него са арогантни — обясни ни тя по време на една от срещите ни. — Те вярват, че са по-умни от всички останали. Той е притиснат от кредиторите си и от нашето разследване. Рано или късно паниката ще го накара да действа прибързано.
И тя се оказа права.
Една вечер Огнян ми се обади, гласът му беше трескав от вълнение.
— Како, трябва да видиш нещо. Включи новините.
Пуснах телевизора. В централната емисия съобщаваха за голяма полицейска акция. Беше разбит офис на фирма за бързи кредити, която всъщност е била прикритие за лихварство и пране на пари. Показаха кадри със задържани мъже с качулки. Името на фирмата не ми говореше нищо, но когато показаха иззети документи, камерата се фокусира за секунда върху папка с надпис „Проект Феникс“.
Сърцето ми започна да бие лудо. Това бяха кредиторите на Мартин. Полицията ги беше ударила.
Обадих се веднага на Десислава.
— Видях новините — каза тя, преди да успея да кажа каквото и да било. — Това е нашият шанс. Арестът на тези хора ще накара Мартин да се паникьоса. Той е ключова фигура в техните схеми. Сега или ще се опита да избяга, или ще се опита да унищожи всички доказателства, които го свързват с тях.
Планът на Десислава беше дързък. Тя се свърза с разследващите полицаи и им предостави цялата информация, която имахме – записите на заплашителните съобщения, свидетелствата на Ива, финансовите документи. Тя ги убеди, че Мартин не е просто длъжник, а важен съучастник. Предложи им сделка – Ива ще даде пълни показания и ще сътрудничи на разследването срещу статут на защитен свидетел.
Прокурорът се съгласи.
Следващите четиридесет и осем часа бяха най-дългите в живота ми. Ива беше отведена в полицията, придружена от Десислава. Прекара часове в разпити. Разказала всичко, от самото начало – как Мартин я е съблазнил, как я е убедил да открие сметката, как ѝ е диктувал какво да прави, какви суми да тегли, на кого да ги предава.
Докато тя даваше показания, полицията вече беше пред офиса и дома на Мартин. Чакаха заповед за арест.
Късно през нощта Десислава ни се обади.
— Арестуваха го — каза тя. Гласът ѝ беше уморен, но доволен. — Опитал се е да избяга от страната. Хванали са го почти на границата. В колата му са намерени голяма сума пари в брой и фалшиви документи.
Почувствах огромно облекчение, но не и радост. Беше свършило. Или поне така си мислех.
На сутринта името на Мартин беше по всички новини. „Бизнесмен, арестуван за участие в схема за пране на пари“. Показаха негова снимка – същата, която стоеше в рамка на нощното ми шкафче. Гледах лицето му на екрана и не можех да повярвам, че това е същият човек, с когото бях планирала сватба.
Ива се прибра у дома съсипана, но свободна. Беше получила статут на защитен свидетел. Нямаше да ѝ бъдат повдигнати обвинения, но трябваше да свидетелства в съда срещу Мартин и останалите от групата. Беше получила своя урок по най-жестокия начин.
Вътрешното разследване в моята работа приключи. След ареста на Мартин анонимният сигнал срещу мен загуби всякаква тежест. Бях напълно оневинена и възстановена на позицията си. Началникът ми лично ми се извини.
Изглеждаше, че бурята е преминала. Бяхме спечелили. Но победата имаше горчив вкус. Семейството ни беше разбито. Майка ми и аз почти не си говорехме. Тя не можеше да ми прости за публичния скандал, въпреки че действията ми бяха спасили Ива от затвор. Връзката ми с Ива беше променена завинаги. Доверието беше унищожено и щяха да са нужни години, ако изобщо беше възможно, то да се изгради отново.
Един ден, около месец след ареста на Мартин, получих призовка. Но не беше свързана с наказателното дело. Мартин ме съдеше. От ареста. Искаше да върна всички скъпи подаръци, които ми беше правил през годините, включително и годежния пръстен. И ме съдеше за половината от стойността на ремонта на апартамента, твърдейки, че аз съм живяла там и съм се облагодетелствала.
Беше дребнаво, жалко и напълно в негов стил. Опитваше се да ме тормози, да ме държи в орбитата си, дори и от килията.
Отидох при Десислава с призовката в ръка. Тя я прочете и се засмя.
— Не се притеснявай. Това дело е обречено. Но показва, че той не се е предал. Ще се бори докрай, с мръсни номера. Трябва да сме готови за дълъг и грозен процес.
Тя беше права. Това не беше краят. Беше просто краят на първото действие. Завесата се вдигаше за съдебната битка, която щеше да бъде още по-изтощителна и мръсна от всичко досега. Мартин може и да беше зад решетките, но пипалата на неговата злоба и отмъстителност се протягаха далеч извън тях. И аз бях основната им цел.
Глава 7: Отзвукът на лъжата
Съдебният процес срещу Мартин и лихварската мрежа се превърна в медиен цирк. Всеки ден пред съдебната палата гъмжеше от репортери. Делото беше сложно, с десетки обвиняеми и стотици томове доказателства. Ива беше ключов свидетел. Всеки път, когато трябваше да се яви, за да дава показания, беше изпитание за цялото семейство. Тя излизаше от съдебната зала бледа и трепереща, преследвана от ледените погледи на Мартин и другите обвиняеми.
Аз присъствах на всяко заседание. Исках да видя лицето му, когато истината излизаше наяве. Той се държеше нагло, усмихваше се на камерите, разговаряше спокойно с адвокатите си. Изграждаше си имидж на невинна жертва, на успял бизнесмен, подведен от престъпници. Но когато Ива заставаше на свидетелската скамейка и разказваше с тих, треперещ глас как я е манипулирал, как я е карал да тегли пари, как е злоупотребил с доверието ѝ, маската му за момент се пропукваше. Виждах яростта в очите му.
Гражданското дело, което той беше завел срещу мен, беше моят личен ад. Неговият адвокат, хлъзгав и безскрупулен тип, се опитваше да ме представи като златотърсачка, която се е възползвала от щедростта на Мартин и го е изоставила, когато е изпаднал в беда. Разпитваха ме с часове за всеки подарък, за всяка почивка, за всяка вечеря. Опитваха се да омаловажат моя финансов и емоционален принос в нашата връзка.
Беше унизително. Трябваше да представям фактури и банкови извлечения, за да докажа, че съм плащала сметки, че съм купувала храна, че съм инвестирала собствените си пари в обзавеждането на апартамента, който той сега наричаше еднолично „свой“. Най-болезненият момент беше, когато трябваше да върна годежния пръстен. Десислава ме посъветва да го направя, за да покажем добра воля и да отнемем едно от оръжията им. Предадох го в съдебната зала в малка кутийка. Беше просто предмет, парче метал и камък, но символизираше всичките ми разбити мечти и надежди.
През цялото това време баща ми беше до мен. Той идваше на всяко заседание, седеше на задната пейка и ми вдъхваше сила само с присъствието си. Огнян също помагаше, доколкото можеше. Прекарваше нощи в библиотеката, търсейки съдебна практика, която да помогне на Десислава. Дори майка ми бавно започна да променя позицията си. След като чу със собствените си уши показанията на Ива и видя наглостта на Мартин, тя най-сетне осъзна дълбочината на неговата поквара. Започна да идва с баща ми в съда, носейки ми термос с чай и сандвичи. Това бяха малки жестове, но за мен означаваха всичко. Семейството ми, макар и наранено, бавно започваше да се обединява отново.
Един от най-неочакваните ми съюзници се оказа Петър, бившият ми колега. След ареста на Мартин той се почувства достатъчно смел, за да говори. Доброволно даде показания в полицията за заплахите, които е получил. Неговите думи бяха важно допълнение към картината и показаха модела на поведение на Мартин. Срещнахме се няколко пъти на кафе след работа. Той беше добър и почтен човек, преминал през голямо изпитание. Разговорите с него бяха глътка свеж въздух в отровната атмосфера на съдебните дела. В негово лице намерих приятел.
Наказателният процес продължи месеци. Накрая дойде и денят на присъдите. Залата беше препълнена. Мартин беше признат за виновен по всички обвинения – участие в организирана престъпна група, пране на пари, данъчни измами. Осъдиха го на дълги години затвор. Когато съдията прочете присъдата, той не трепна. Само ме погледна през залата. В погледа му нямаше разкаяние, само студена, концентрирана омраза. Знаех, че дори зад решетките, той ще остане заплаха.
Няколко седмици по-късно гражданското дело срещу мен приключи. Съдът отхвърли почти всички искове на Мартин. Присъди му се да ми изплати малка част от доказаните разходи по ремонта, сума, която знаех, че никога няма да видя. Но това нямаше значение. Победата беше морална. Бях защитила името и достойнството си.
Животът бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Но всички ние бяхме променени. Бях загубила наивността си. Научих по трудния начин, че злото може да носи най-привлекателната маска и че доверието е лукс, който трябва да се печели.
Ива започна да посещава психотерапевт. Беше дълъг и труден процес, но тя бавно започваше да осъзнава собствената си роля в случилото се, да поема отговорност за изборите си, вместо винаги да търси вината у другите. Записа се да учи отново, този път специалност, която наистина я интересуваше. Връзката ни все още беше крехка, но за пръв път от години имахме шанс да изградим отношения, основани на честност, а не на лъжи и прикриване.
Баща ми и майка ми също намериха нов път един към друг. Преживяната криза ги сближи, накара ги да говорят открито за старите рани и страхове. Нашият дом вече не беше място на премълчани истини, а на открит, макар и понякога болезнен, диалог.
Огнян завърши университета с отличие и започна работа като стажант в кантората на Десислава. Беше намерил своето призвание.
Една слънчева пролетна сутрин, около година след края на делата, седях на пейка в парка. Телефонът ми иззвъня. Беше Петър.
— Искаш ли да изпием по кафе? — попита той. — Или може би нещо по-силно? Имам повод да почерпя. Повишиха ме.
Усмихнах се.
— С удоволствие.
Докато вървях към уреченото място, се замислих за пътя, който бях изминала. Бях слязла в ада на предателството и лъжата, но бях успяла да изляза от другата страна. Бях загубила любовта, в която вярвах, но бях намерила силата в себе си. Бях загубила представата си за перфектно семейство, но бях спечелила истинско, с всичките му несъвършенства и белези.
Бурята беше преминала. Беше оставила след себе си разрушения, но и беше разчистила терена за нещо ново. Нещо истинско. Погледнах към слънцето и за пръв път от много, много време, почувствах, че бъдещето е мое. И бях готова да го посрещна.