Гледах три деца, когато майка им не дойде да ги вземе. Помислих, че е задръстване, но тя не отговаряше на обажданията ми. Нахраних децата. Към 23:00 вече бях готова да се обадя в полицията, но най-сетне получих обаждане от нейния номер. Вдигнах и отсреща не беше тя, а…
…студен, равен мъжки глас. Глас, който не носеше никаква емоция, сякаш бе изкуствено генериран, но в същото време притежаваше тежест, която смрази кръвта ми.
„Слушай ме много внимателно“, прошепна гласът, а аз замръзнах на място, с телефон, притиснат до ухото. Кухнята, доскоро изпълнена с детски смях и мирис на топла вечеря, изведнъж се превърна в клаустрофобична кутия. „Няма да се обаждаш на никого. Разбра ли? Абсолютно на никого. Особено на съпруга ѝ. Лилия ще се забави. Стой при децата и се дръж така, сякаш нищо не се е случило. Ще се свържем отново.“
Щрак. Връзката прекъсна.
Останах неподвижна, взирайки се в стената пред мен. Тишината в слушалката беше по-оглушителна от всеки крясък. Сърцето ми биеше с бясна скорост в гърлото, заплашвайки да ме задуши. Коя беше Лилия? За мен тя беше просто „мама“, жената, която ме нае да гледам децата ѝ два пъти седмично. Красива, винаги перфектно облечена, с усмивка, която изглеждаше твърде широка, твърде изкуствена, за да е истинска. Живееше в тази огромна, стъклена къща, която приличаше повече на музей, отколкото на дом. Всичко беше бяло, сиво и студено. Дори детските играчки изглеждаха подредени по каталог.
Погледнах към хола. Децата бяха заспали пред телевизора. Мартин, най-големият, на десет, беше прегърнал по-малката си сестра Катерина, на седем. Малкият Явор, само на четири, спеше сгушен в краката им, стиснал малко плюшено мече. Невинни. Беззащитни. И сега под моя отговорност.
Какво трябваше да направя? Гласът беше ясен: „Не се обаждай на никого.“ Но това беше лудост. Ами ако нещо ѝ се е случило? Ами ако е отвлечена? Ами съпругът ѝ? Петър. Бизнесмен. Почти не го виждах. Винаги пътуваше, винаги беше на важни срещи. Когато беше тук, въздухът в къщата се наелектризирваше. Говореше тихо, но думите му отекваха като заповеди. Лилия видимо се свиваше в негово присъствие.
Ръцете ми трепереха. Отидох до прозореца и надникнах навън. Улицата беше тиха, осветена от студената светлина на уличните лампи. Никакви коли. Нищо подозрително. Може би беше шега? Ужасна, болна шега? Но инстинктът ми крещеше, че не е. Гласът беше твърде реален, твърде контролиран.
Мина час. После още един. Пренесох спящите деца по леглата им едно по едно. Целунах всяко по челото, а в гърдите ми се надигна буца от страх и нежност. Тези деца бяха свикнали с лукса, но усещах липсата на истинска топлина в този дом. Сега майка им я нямаше, а аз, почти непозната деветнадесетгодишна студентка на име Ана, бях единственият им закрилник. Аз, която учех психология, за да помагам на хората, сега бях оплетена в нещо, което надхвърляше всяка теория от учебниците.
Точно в един през нощта входната врата се отвори с трясък. Подскочих, сякаш ме удари ток. На прага стоеше Петър. Беше облечен в скъп костюм, но вратовръзката му беше разхлабена, а в очите му имаше умора и раздразнение.
„Къде е Лилия?“, попита той, без дори да ме поздрави. Гласът му беше остър като нож.
Кръвта се оттече от лицето ми. „Не се обаждай на никого. Особено на съпруга ѝ.“ Думите на непознатия отекнаха в главата ми. Трябваше да реша за части от секундата. Да кажа истината и да рискувам живота на Лилия, а може би и своя, или да излъжа?
„Тя… тя ми се обади“, заекнах аз, избягвайки погледа му. „Каза, че ще се забави много. Имала спешна работа. Помоли ме да остана, докато се приберете.“
Лъжата прозвуча жалко дори на мен самата. Но Петър изглеждаше твърде погълнат от собствените си проблеми, за да забележи. Той изсумтя презрително, свали сакото си и го хвърли на един стол.
„Спешна работа. Разбира се“, измърмори той, повече на себе си. „Винаги има някаква „спешна работа“.“
Той тръгна към кабинета си, без да попита за децата. Без да ми каже какво да правя. Аз останах сама в огромния коридор, трепереща неконтролируемо. Бях преминала граница. Бях станала съучастник в нещо ужасно, без дори да разбирам какво е то. Тази нощ сънят не дойде. Седях на дивана в хола, ослушвах се за всяко скърцане и се молех телефонът да не звънне отново. Но знаех, че това е само началото. Тишината беше нарушена и бурята тепърва предстоеше.
Глава 2: Лъжи и полуистини
На сутринта къщата беше натежала от неизказани думи. Слънчевите лъчи, които проникваха през огромните прозорци, не носеха топлина, а само подчертаваха студенината на интериора и напрежението помежду ни. Приготвих закуска за децата, опитвайки се да поддържам весел тон, който звучеше фалшиво дори в собствените ми уши. Катерина веднага попита къде е майка ѝ.
„Мама има много работа, слънчице“, отговорих аз, докато сърцето ми се свиваше. „Трябваше да замине рано.“
Мартин ме гледаше с проницателните си десетгодишни очи. Той не вярваше. Виждах го в начина, по който стискаше вилицата си, в начина, по който мълчеше. Той знаеше, че нещо не е наред.
Петър се появи малко по-късно, вече облечен в друг безупречен костюм. Лицето му беше като каменна маска. Той наля кафе в една чаша, без да погледне нито към мен, нито към децата. Тишината беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
„Ще останеш с тях днес“, заяви той, не попита. „Аз имам срещи, които не мога да отложа. Плащам ти тройно.“
Кимнах мълчаливо. Не ставаше въпрос за парите. Бях в капан. Не можех да си тръгна и да оставя децата. Не можех и да остана, без да потъвам все по-дълбоко в тази опасна игра.
След като той си тръгна, в къщата настъпи странно безвремие. Опитвах се да играя с децата, да ги разсейвам, но мислите ми бяха другаде. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Проверявах номера на Лилия през няколко минути, но той оставаше изключен.
Към обяд на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи в гърлото. Погледнах през шпионката и видях жена, която приличаше поразително на Лилия, но беше облечена по-семпло, а в изражението ѝ имаше тревога. Отворих предпазливо.
„Здравейте, аз съм Ива, сестрата на Лилия“, представи се тя. „Опитвам се да се свържа с нея от снощи, но телефонът ѝ е изключен. Всичко наред ли е?“
Поредната лъжа. Поредният избор.
„Тя… замина в командировка“, импровизирах аз, усещайки как бузите ми пламват. „Внезапно. Петър ми каза тази сутрин.“
Ива присви очи. „Командировка? Странно, не ми е споменавала. И Петър никога не ми се обажда. Ние с него… не се разбираме особено.“ Тя се опита да надникне зад мен в къщата. „Може ли да вляза за малко, да видя децата?“
Нямах избор, освен да я пусна. Децата се зарадваха, като я видяха, което донесе малко облекчение в напрегнатата атмосфера. Докато Ива ги прегръщаше, тя оглеждаше всичко с остър поглед.
„Тази къща никога не ми е харесвала“, каза тя тихо, докато децата се връщаха към играта си. „Красива е, но празна. Като златна клетка. Лилия не беше щастлива тук, знаете ли?“
Погледнах я изненадано. За мен Лилия изглеждаше като жена, която имаше всичко.
„Петър я задушаваше“, продължи Ива, сякаш говореше на себе си. „Контролираше всяка нейна стъпка, всяка стотинка. Тя се преструваше, че е добре, но аз я познавам. В очите ѝ имаше отчаяние. Преди няколко седмици ми каза нещо странно. Каза, че скоро всичко ще се промени. Че е намерила начин да бъде свободна.“
Думите ѝ ме пронизаха. Свободна? Какво означаваше това? Дали изчезването ѝ беше бягство? Но тогава защо беше онзи зловещ телефонен разговор?
Ива си тръгна след около час, оставяйки ме с още повече въпроси и нарастващо чувство на страх. Ако Лилия е избягала, защо някой ще се обажда, за да ме заплашва? А ако е отвлечена, защо похитителите биха искали да държат съпруга ѝ настрана?
По-късно следобед, докато Явор спеше, а по-големите деца гледаха филм, реших да направя нещо рисковано. Качих се в спалнята на Лилия и Петър. Помещението беше огромно и безлично като хотелска стая. От едната страна всичко беше подредено с военна прецизност – дрехите на Петър, книгите му за бизнес стратегии. От другата страна беше кътчето на Лилия. Тоалетката ѝ беше отрупана със скъпи парфюми и козметика.
Започнах да преглеждам чекмеджетата ѝ. Бельо, шалове, бижута. Нищо необичайно. Но в най-долното чекмедже, под купчина копринени нощници, напипах малка дървена кутия. Беше заключена. Почти се отказах, когато забелязах малко, сребърно ключе, закачено на верижка на врата на една от плюшените ѝ играчки от детството, поставена на нощното шкафче. С треперещи ръце отключих кутията.
Вътре нямаше пари или бижута. Имаше стар, изтъркан бележник и няколко смачкани снимки. На снимките Лилия беше с мъж, който не беше Петър. Смееха се, прегръщаха се. Изглеждаше млада, безгрижна и… истински щастлива. Мъжът беше с артистичен вид, с дълга коса и проницателни очи.
Отворих бележника. Вътре, с изящен почерк, Лилия беше описала тайния си живот. Двойственият живот, който е водила. Мъжът от снимките се казваше Павел. Били са заедно в университета, преди тя да срещне богатия и амбициозен Петър. След години случайно се срещнали отново и старата любов пламнала. Павел беше художник, беден, но свободен. Той беше всичко, което Петър не беше.
Последните страници бяха написани трескаво. Лилия пишеше за план. План да напусне Петър. Да избяга с Павел. Но имаше и страх. „Той никога няма да ме пусне“, пишеше тя. „Той ме смята за своя собственост. Ако разбере, ще унищожи и мен, и Павел. Трябва да бъда много, много внимателна.“
Последният запис беше отпреди два дни. „Почти е готово. Още една стъпка. Страх ме е, но няма връщане назад. Заради децата. Трябва да ги спася от тази отровна среда, преди да е станало твърде късно. Петър е затънал до уши в някаква мръсна сделка. Това е моят шанс.“
Затворих бележника, а сърцето ми биеше до пръсване. Значи Ива беше права. Лилия е планирала бягство. Но това не обясняваше гласа по телефона. Не обясняваше заплахата. Или може би… може би Петър е разбрал? Може би това не беше отвличане, а отмъщение?
В този момент телефонът ми извибрира. Беше скрит номер. Вдигнах с трепереща ръка.
„Време е за втория урок“, прошепна същият студен глас. „Кажи на съпруга ѝ, че ако иска да види жена си отново, трябва да приготви пет милиона. В брой. Без полиция. Без въпроси. Той знае защо. И знае за кого са. Ще се обадим с инструкции.“
Връзката отново прекъсна. Пет милиона. Това не беше бягство. Това беше отвличане. И аз бях по средата, държейки в ръцете си тайната за един любовник, дневник, пълен с отчаяние, и искане за откуп, което можеше да коства живота на една жена.
Глава 3: Пукнатини във фасадата
Когато Петър се прибра онази вечер, видът му беше още по-мрачен. Той влезе в къщата като буреносен облак, носейки със себе си мирис на скъп алкохол и провал. Очите му бяха зачервени, а перфектната му фасада беше започнала да се пропуква.
Аз стоях в кухнята, стиснала телефона в ръка, докато думите на похитителя отекваха в ума ми. „Пет милиона.“ Сумата беше астрономическа, нереална. Как да му кажа? Как да му предам това съобщение, без да разкрия, че знам повече, отколкото трябва?
Той ме погледна, но сякаш не ме виждаше. Погледът му премина през мен, фокусиран върху нещо далеч оттук.
„Някакви новини от нея?“, попита той с дрезгав глас.
Това беше моят момент. Поех си дълбоко дъх. „Не. Но… имаше друго обаждане.“
Той рязко се обърна към мен. Цялото му внимание се концентрира върху лицето ми. „Какво обаждане?“
„От същия мъж. От снощи“, казах аз, а гласът ми трепереше. „Той… той иска откуп.“
Петър не помръдна. Не изглеждаше изненадан. Не изглеждаше дори шокиран. Лицето му се вкамени, а в очите му проблесна нещо студено и пресметливо.
„Колко?“, попита той, а думата прозвуча като изстрел в тихата стая.
„Пет милиона“, прошепнах аз.
Той се изсмя. Беше сух, неприятен смях, лишен от всякаква веселост. „Разбира се. Пет милиона. Знаех си.“ Той се приближи до мен, а аз инстинктивно отстъпих крачка назад. „Какво друго каза? Всяка дума, Ана. Кажи ми всяка проклета дума.“
Разказах му всичко, което си спомнях, пропускайки, разбира се, частта „той знае защо“. Не смеех. Имах чувството, че ако произнеса тези думи, ще отключа нещо ужасно в този човек.
Когато приключих, той се обърна и отиде до бара. Наля си голямо уиски и го изпи на един дъх.
„Без полиция“, повтори той думите ми. „Тези аматьори… Те си мислят,
че могат да ме изнудват.“
„Аматьори ли?“, не се сдържах аз. „Те са отвлекли жена ти!“
Той ме погледна с ледена усмивка. „Ти си само детегледачка, Ана. Не разбираш света, в който живееш. Това не е за жена ми. Това е за бизнеса. Това е съобщение.“
Внезапно всичко започна да се изяснява. Мръсната сделка, за която Лилия беше писала. Предателството, за което Петър беше говорил по телефона. Това не беше случайно отвличане. Това беше атака, насочена директно към него. А Лилия беше просто пионка.
„Няма да им дам и стотинка“, заяви той, наливайки си второ уиски. „Ще се справя с това по моя начин.“
„Но Лилия…“, започнах аз.
„Лилия ще се оправи“, прекъсна ме той грубо. „Винаги се оправя. Сега си върши работата. Грижи се за децата и си дръж устата затворена. Разбра ли ме? Нито дума на никого. Дори на сестра ѝ.“
Той влезе в кабинета си и затвори вратата с трясък. Останах сама, разтърсена до основи. Безразличието му беше по-страшно от всяка заплаха. Той не се притесняваше за жена си. Притесняваше се за парите и бизнеса си. Лилия беше права. За него тя беше просто собственост, актив, който сега беше компрометиран.
Следващите няколко дни бяха мъчение. Петър беше постоянно в кабинета си, провеждаше тихи, напрегнати разговори по телефона. Веднъж го чух да крещи име. „Асен! Знаех си, че си ти, мръсно копеле! Ще те унищожа!“
Асен. Това трябва да беше човекът, с когото имаше проблеми. Бизнес партньор? Конкурент? Човек, способен да организира отвличане?
Аз бях затворник в тази къща. Грижех се за децата, които усещаха напрежението и ставаха все по-тревожни. Мартин спря да говори почти напълно. Само ме гледаше с обвиняващите си очи. Катерина плачеше за най-малкото нещо. Само малкият Явор изглеждаше незасегнат, живеещ в своя невинен свят.
Една вечер, докато приспивах Катерина, тя прошепна: „Мама се караше с татко. Преди да изчезне.“
Сърцето ми спря. „Така ли, миличка? Какво си чула?“
„Чух мама да казва, че има свой собствен живот. И свои собствени пари. Татко много се ядоса. Каза, че тя е негова и всичко е негово. После мама каза: „Ще видиш. Скоро ще бъда свободна, а ти ще си платиш за всичко.““
Думите на седемгодишното дете потвърдиха всичко. Лилия е била на ръба. Тя не просто е искала да избяга. Искала е отмъщение. Но как се вписваше отвличането в нейния план?
На следващия ден реших да направя нещо, което ме ужасяваше. Докато Петър беше в кабинета си, аз взех тайния дневник на Лилия и го снимах страница по страница с телефона си. След това потърсих в интернет името Павел и „художник“. Излязоха няколко резултата, но един привлече вниманието ми – малка галерия в старата част на града, която представяше млад, талантлив художник на име Павел. Имаше и снимка. Беше той. Мъжът от снимките с Лилия.
Трябваше да говоря с него. Трябваше да разбера какво знае.
Измислих си извинение, че трябва да отида до университета, за да предам курсова работа. Петър ме изгледа подозрително, но накрая се съгласи, като ми нареди да се върна до два часа.
Сърцето ми биеше лудо, докато пътувах с таксито към галерията. Чувствах се като шпионин в лош филм. Какво щях да му кажа? „Здравейте, гледам децата на тайната ви любовница, която е отвлечена, а съпругът ѝ отказва да плати откупа?“
Галерията беше малка и уютна, пълна със светлина и цвят. Картините на Павел бяха експресивни, изпълнени с емоция. Навсякъде имаше женски образи, и в много от тях разпознах чертите на Лилия.
Самият Павел стоеше в средата на залата и говореше с клиент. Когато ме видя, той се намръщи леко, сякаш се опитваше да си спомни откъде ме познава.
Изчаках клиентът да си тръгне и се приближих.
„Казвам се Ана“, започнах аз, а гласът ми едва се чуваше. „Аз… аз се грижа за децата на Лилия.“
Изражението на Павел се промени мигновено. Радостта от продадената картина изчезна, заменена от тревога.
„Тя… добре ли е?“, попита той. „Трябваше да се срещнем преди две вечери. Трябваше да бъде… нощта. Но тя не дойде. Телефонът ѝ е изключен. Мислех, че се е отказала. Че се е уплашила.“
„Тя не се е уплашила“, казах аз. „Изчезнала е. Някой я е отвлякъл.“
Лицето на Павел пребледня. Той се огледа панически, хвана ме за ръката и ме заведе в малкото складово помещение зад галерията.
„Какво говориш? Как е отвлечена? Петър… той ли?“
„Не знам“, отвърнах аз и му разказах накратко всичко – за обажданията, за откупа, за безразличието на Петър. Когато споменах сумата от пет милиона, очите му се разшириха от ужас.
„Пет милиона…“, прошепна той. „Това е сумата. Това е проклетата сума от сделката.“
„Каква сделка?“
„Лилия ми разказа. Петър е взел огромен заем, ипотекирал е всичко, за да влезе в голям строителен проект с партньора си, Асен. Но в последния момент Асен го е предал. Издърпал е своите инвеститори и е оставил Петър да затъне сам. Дължи на банката точно пет милиона. Срокът за връщане изтича тази седмица. Ако не плати, губи всичко. Абсолютно всичко.“
Парчетата от пъзела започнаха да се наместват. Асен. Отвличането. Искането за откуп. Всичко беше свързано. Асен не е искал парите. Той е искал да се увери, че Петър няма да може да ги намери, за да спаси бизнеса си. Отвличането на Лилия беше просто жестоко, садистично средство за постигане на тази цел.
„Лилия знаеше това“, продължи Павел, а гласът му беше изпълнен с болка. „Тя искаше да използва този момент, този хаос, за да изчезне. Каза, че е заделила пари. Достатъчно, за да започнем нов живот, тя, аз и децата. Трябваше да се срещнем и да заминем. Но тя така и не се появи.“
В този момент осъзнах нещо ужасяващо. Ами ако планът на Лилия се е объркал? Ами ако Асен, в опита си да съсипе Петър, случайно е попаднал на Лилия в най-неподходящия момент?
Трябваше да се връщам. Времето ми изтичаше.
„Трябва да бъдем внимателни“, казах аз на Павел. „Петър не трябва да разбира, че знам всичко това. Нито че съм говорила с теб.“
„Какво ще правим?“, попита той, а в очите му имаше отчаяние. „Не можем просто да чакаме.“
„Не, не можем“, съгласих се аз. Взех салфетка и написах номера си. „Ако научиш нещо, каквото и да е, обади ми се. Аз ще се опитам да намеря нещо в онази къща. Някаква следа. Трябва да има нещо.“
Когато се върнах в стъклената клетка, Петър ме чакаше в коридора.
„Закъсня“, каза той студено. „Къде беше?“
„Имаше задръстване“, излъгах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
Той ме изгледа продължително, сякаш се опитваше да прочете мислите ми. За миг си помислих, че знае. Че всичко е свършило. Но после той просто се обърна и каза: „Идва адвокатката ми. Не искам да те виждам. Стой с децата в стаите им.“
Адвокат. Значи нещата ставаха сериозни. Пукнатините във фасадата се разширяваха и скоро цялата сграда щеше да се срути. А аз бях вътре, заедно с три невинни деца.
Глава 4: Сенките на миналото
Адвокатката пристигна малко по-късно. Казваше се Адриана и беше пълната противоположност на всичко в тази къща. Облечена в строг, тъмен костюм, с коса, прибрана на стегнат кок, тя излъчваше аура на желязна компетентност и нулева търпимост към глупости. Очите ѝ, скрити зад елегантни очила, сякаш сканираха всичко и всички, търсейки слабости.
Видях я само за миг, докато влизаше в кабинета на Петър, но този поглед ми беше достатъчен. Тази жена не беше от хората, които можеш да излъжеш лесно. Затвориха се в кабинета и в продължение на часове отвътре се чуваше само приглушен, напрегнат разговор.
Аз останах с децата на горния етаж, опитвайки се да ги накарам да си напишат домашните. Мартин седеше пред отворената тетрадка, но погледът му беше празен. Той не пишеше, просто гледаше през прозореца.
„Ана“, каза той изведнъж, без да се обръща към мен. „Мама имаше ли тайна?“
Въпросът му ме свари неподготвена. „Какво искаш да кажеш, Марти?“
„Чувах я да говори по телефона понякога. В гардероба. Мислеше, че не я чувам. Гласът ѝ беше различен. Беше… щастлив. Тя никога не говори така с татко.“
Сърцето ми се сви. Това дете беше видяло и чуло много повече, отколкото някой предполагаше.
„Всички имаме своите малки тайни“, отговорих уклончиво аз, чувствайки се ужасно лицемерна. „Сигурно е готвила изненада.“
Той не отговори. Просто продължи да гледа навън, изгубен в своите мисли.
Разговорът в кабинета продължи до късно вечерта. Когато Адриана най-накрая си тръгна, Петър ме повика. Той стоеше до прозореца, с гръб към мен, загледан в тъмнината.
„Адвокатката ми иска да говори с теб утре“, каза той, без да се обръща. „Ще ти задава въпроси за вечерта, в която Лилия изчезна. Искам да ѝ кажеш точно това, което каза и на мен. Нито дума повече, нито дума по-малко. Че тя се е обадила, казала е, че ще закъснее, и после си получила обаждането за откуп. Ясно ли е?“
„Да“, прошепнах аз.
„Това е много важно, Ана. Всяко отклонение може да съсипе всичко.“ Той най-накрая се обърна. В очите му имаше нещо ново – страх. Не за Лилия. Страх за самия него. „Ако ме питат, не знаеш нищо за моите бизнес дела. Не знаеш за Асен. Не знаеш нищо. Ти си просто момичето, което гледа децата. Разбрано?“
Кимнах отново, а в стомаха ми се надигна леден възел. Той ме използваше. Превръщаше ме в ключов свидетел на неговата версия на историята. Версия, която беше пълна с лъжи.
На следващия ден срещата с Адриана се състоя в официалната гостна, място, което изглеждаше толкова неизползвано, че прахът по мебелите сигурно имаше родословно дърво. Адриана седеше срещу мен, елегантна и заплашителна, с отворен бележник в скута си.
Тя започна с рутинни въпроси – откога работя за семейството, какви са били отношенията ми с Лилия, как е изглеждала тя в последните дни. Отговарях кратко и предпазливо, придържайки се към версията на Петър.
„Значи, твърдите, че госпожа Лилия ви се е обадила лично, за да каже, че ще закъснее?“, попита тя, а погледът ѝ пронизваше.
„Да“, излъгах аз за пореден път.
„Странно“, отбеляза тя, почуквйки с писалката по бележника си. „Защото според разпечатките от мобилния ѝ оператор, от нейния номер не са провеждани изходящи разговори към вашия телефон в тази вечер. Всъщност, последният регистриран сигнал от телефона ѝ е бил близо до индустриалната зона, малко след като е тръгнала от офиса си.“
Светът под краката ми се разлюля. Хваната в лъжа. Толкова лесно.
„Аз… може би е било от друг номер“, заекнах аз, усещайки как лицето ми гори.
Адриана се усмихна леко, но в усмивката ѝ нямаше топлина. „Не мисля така, Ана. Мисля, че вие криете нещо. И ще ви дам един безплатен съвет. Петър може да ви плаща заплатата, но той е затънал в проблеми до шия. Проблеми, в които вие не искате да бъдете замесена. Лъжесвидетелстването е престъпление. Съучастничеството в отвличане – също. Сега, искате ли да опитаме отново?“
Тя беше права. Бях уплашена, объркана, но не бях глупава. Петър щеше да ме пожертва без да му мигне окото, ако това спасеше собствената му кожа. Дължах лоялност не на него, а на Лилия и на нейните деца. И на себе си.
Взех решение. Рисковано, може би глупаво, но беше единственото правилно.
„Добре“, казах аз, а гласът ми беше по-твърд. „Ще ви кажа всичко. Но при едно условие. Искам имунитет. Искам да ме защитите. Защото ако той разбере, че съм говорила, не знам на какво е способен.“
Адриана ме изгледа продължително. Видях как в очите ѝ пресметливостта се бори с любопитството. Накрая тя кимна бавно. „Разкажете ми.“
И аз разказах. Всичко. За истинското първо обаждане. За гласа. За заплахата да не се обаждам на Петър. За неговото странно, безразлично държание. За кавгата, която Катерина беше чула. За сестрата Ива и нейните подозрения. За Асен. За сделката. За Павел. И накрая, с треперещи ръце, ѝ показах снимките на дневника на Лилия, които пазех в телефона си.
Докато говорех, лицето на Адриана остана непроницаемо, но виждах как очите ѝ стават все по-големи зад стъклата на очилата. Когато свърших, тя дълго мълча, прелиствайки виртуалните страници на дневника на Лилия.
„Господи“, прошепна тя накрая. „Това променя всичко.“ Тя вдигна поглед към мен. „Значи имаме три възможни сценария. Първи: Асен е отвлякъл Лилия, за да изнудва Петър и да го довърши финансово. Това е най-логичното. Втори: Петър е открил за любовника и плана за бягство и сам е инсценирал отвличането, за да я накаже и да се отърве от нея, като натопи Асен. Това е макиавелистко, но напълно в негов стил. И трети, най-малко вероятният: Лилия сама е инсценирала всичко, за да избяга, като е създала хаос, който да отклони вниманието от нея.“
„Тя не би го направила“, казах аз веднага. „Тя обича децата си. Искаше да ги вземе със себе си.“
„Хората правят отчаяни неща, когато са притиснати до стената“, отвърна Адриана. „Но вие сте права, този сценарий изглежда най-малко вероятен.“ Тя затвори бележника си. „Благодаря ви, Ана. Бяхте много смела. Сега трябва да действам много внимателно. Не казвайте на Петър за този разговор. Продължавайте да се държите както досега. Аз ще се свържа с когото трябва. Ще намерим Лилия.“
Когато Адриана си тръгна, почувствах едновременно облекчение и нов, още по-голям страх. Бях предала доверието на Петър. Бях избрала страна. Сега бях не просто свидетел, а активен играч в тази мръсна игра.
По-късно същата вечер получих съобщение от непознат номер. Беше от Павел. „Намерих нещо. В ателието ми. Нещо, което тя е оставила за мен. Трябва да го видиш.“
Сърцето ми подскочи. Какво можеше да е? Какво беше оставила Лилия, което да хвърли светлина върху мистерията? Но как да изляза отново от къщата, без да предизвикам подозренията на Петър, който сега ме наблюдаваше като ястреб? Трябваше да намеря начин. Заради Лилия. Заради децата.
Глава 5: Бизнес и предателство
Напрежението в къщата ставаше все по-непоносимо. Петър се движеше из стаите като звяр в клетка, постоянно на телефона, гласът му ту заплашителен, ту умоляващ. Чувах откъслечни фрази: „краен срок“, „ликвидация“, „лична отговорност“. Той губеше всичко. И го знаеше.
Аз трябваше да стигна до Павел. Съобщението му не ми даваше мира. „Нещо, което тя е оставила за мен.“ Това можеше да е ключът.
Използвах единственото си оръжие – децата. Казах на Петър, че малкият Явор е вдигнал температура и трябва да го заведа до денонощната аптека за лекарство. Беше слаб претекст, но отчаянието ме караше да рискувам. Той ме изгледа с присвити очи, но беше твърде погълнат от собствения си разпад, за да спори.
„Върви. Но бързо“, изръмжа той.
Оставих Мартин да наглежда Катерина и Явор, който всъщност спеше спокойно, и излязох в студената нощ. Вместо към аптеката, таксито ме отведе към ателието на Павел. Той ме чакаше пред вратата, нервно крачейки напред-назад.
„Влизай, бързо“, каза той и ме дръпна вътре.
Ателието беше в хаос. Платна бяха облегнати на стените, бои бяха разпръснати навсякъде. В средата на стаята, на статив, стоеше последната му картина. Беше портрет на Лилия, но не на онази перфектна, усмихната жена, която всички познаваха. Беше лице на измъчена жена, с очи, пълни със страх и решителност.
„Тя дойде тук предишната вечер“, започна Павел, без да поема дъх. „Вечерта преди да изчезне. Беше много развълнувана. Каза, че всичко е готово. Даде ми това.“
Той ми подаде малък, плътно запечатан плик.
„Каза ми да не го отварям, освен ако нещо не се случи с нея. Ако не се появи на срещата ни. Каза, че вътре има всичко, което ми е нужно, за да я разбера. И за да се защитя.“ Той ме погледна, а в очите му имаше сълзи. „Аз съм такъв идиот, Ана. Трябваше да я спра. Трябваше да усетя, че планът ѝ е твърде опасен. Тя играеше игра с дявола.“
Отворих плика с треперещи ръце. Вътре имаше USB флаш памет и кратко писмо, написано на ръка.
„Павел, любов моя,
Ако четеш това, значи нещата са се объркали ужасно. Не ме търси. Не рискувай себе си. В тази памет има копия на документи, имейли, записи на разговори. Всичко, което събирах през последната година. Доказателства за мръсните сделки на Петър и Асен. За пране на пари, за измами, за подкупи. Използвай ги, за да се защитиш, ако се опитат да те натопят. Дай ги на властите. Това е моята застраховка. И моето отмъщение.
Що се отнася до нас… съжалявам. Мечтаех за друг живот.
Обичам те.
Лилия“
Държах флашката в ръката си и тя сякаш пареше. Това не беше просто дневник с чувства. Това беше бомба. Лилия не просто е планирала бягство. Тя е събирала компромати срещу съпруга си и неговия партньор.
„Трябва да дам това на Адриана“, казах аз. „Тя е единствената, на която можем да имаме доверие.“
„Прави каквото трябва“, отвърна Павел с празен глас, взирайки се в портрета на Лилия. „Аз… аз загубих всичко.“
Върнах се в къщата малко преди да е изтекъл часът, който Петър ми беше дал. Той не ме попита нищо. Просто седеше в кабинета си, вперил поглед в празен екран на лаптопа. Империята му се сриваше в реално време.
На следващата сутрин изпратих кодирано съобщение на Адриана, че имам нещо изключително важно за нея. Уговорихме се да се срещнем в едно кафене, близо до университета ми, представяйки го като консултация за курсовата ми работа.
Когато ѝ подадох флашката под масата и ѝ разказах за писмото, тя запази професионалното си изражение, но видях как челюстта ѝ се стегна.
„Значи тя е знаела всичко“, каза Адриана, прибирайки флашката в чантата си. „Това е много опасно оръжие. Обяснява много. Петър и Асен не са просто бизнесмени в затруднение. Те са престъпници. И ако Лилия е имала доказателства… това дава мотив и на двамата да искат да я накарат да замълчи. Завинаги.“
Думите ѝ прозвучаха зловещо.
„Какво ще правите?“, попитах аз.
„Ще предам това на мои доверени хора в полицията. Не можем да отидем по официалния път, системата е твърде корумпирана. Петър и Асен имат хора навсякъде. Нуждаем се от малък, дискретен екип. Те ще прегледат съдържанието и ще действат.“ Тя ме погледна сериозно. „Ана, отсега нататък трябва да бъдеш изключително внимателна. Ти си единствената връзка между всички тези хора. Ако някой от тях заподозре какво си направила, ще бъдеш в голяма опасност. Искам да ми докладваш за всяко нещо, което ти се стори странно. Всяка дума, всеки поглед.“
Върнах се в къщата с чувството, че около врата ми се затяга примка. Сега бях не просто свидетел или съучастник. Бях информатор.
Следобедът донесе нов, неочакван развой. На вратата се появи Асен. Не го бях виждала преди, но веднага го познах от описанието. Висок, с излъчване на хищник, облечен дори по-скъпо от Петър. Той влезе, без да чака покана.
„Къде е той?“, попита ме с глас, който беше едновременно мазен и заплашителен.
Посочих към кабинета. Асен влезе с трясък, без да почука. Отвътре веднага започнаха да се чуват крясъци.
„Ти си луд!“, крещеше Петър. „Да отвлечеш жена ми! Ще те вкарам в затвора до края на живота ти!“
„Не знам за какво говориш!“, отвръщаше Асен. „Аз дойдох да си поискам това, което ми дължиш! Ти ме предаде, ти се опита да ме измамиш зад гърба ми! Но аз те изпреварих! Сега си разорен, Петре! Разорен!“
„Ти стоиш зад това!“, не спираше Петър. „Искаш петте милиона, за да ме оставиш на мира!“
„Пет милиона?“, смееше се Асен. „Ти наистина си се побъркал. Аз не искам твоите пари. Искам да те гледам как се гърчиш. А що се отнася до скъпата ти съпруга… може би просто ѝ е писнало от теб и си е намерила някой по-добър? Чух, че напоследък е имала доста… артистични интереси.“
Последното изречение беше последвано от звука на удар и счупено стъкло. Инстинктивно грабнах децата и ги затворих в стаята им, за да не чуват. Двамата мъже, които доскоро бяха партньори в престъпления, сега се унищожаваха един друг.
Скандалът приключи така внезапно, както беше започнал. Асен си тръгна, а от вратата на кабинета се подаде Петър. Едната му устна беше сцепена и кървеше. В очите му имаше чиста, необуздана омраза.
Той ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път.
„Ти“, каза той тихо и заплашително. „Ти знаеш нещо. Гледам те от дни. Мълчиш, наблюдаваш. Мислиш, че не забелязвам? Казвай! Какво знаеш?“
Той тръгна към мен, а аз отстъпих назад, докато гърбът ми не опря в стената. Бях в капан.
Глава 6: Две истини
Сърцето ми замръзна. Погледът на Петър беше поглед на човек, който няма какво повече да губи, а това го правеше безкрайно опасен. Бях сама с него в тази огромна къща, а единствената ми защита бяха трите малки деца на горния етаж.
„Не знам за какво говорите“, успях да промълвя, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Аз просто се грижа за децата.“
„Не ме лъжи!“, изкрещя той, а лицето му се изкриви от гняв. Той замахна и удари с юмрук стената точно до главата ми. Изпищях от уплаха. „Видях те как говориш с адвокатката. Видях те как излизаш снощи. Мислиш ме за глупак ли? Асен спомена за художник. Какво знаеш ти за това?“
В този момент осъзнах, че нямам избор. Всяка по-нататъшна лъжа само щеше да влоши нещата. Трябваше да му дам част от истината, но да я поднеса така, че да защитя себе си и Павел.
„Добре!“, казах аз, като се опитвах да си поема дъх. „Ще ви кажа. Но се успокойте. Плашите ме.“
Той отстъпи крачка назад, дишайки тежко, но очите му останаха впити в мен.
„Намерих неща“, започнах предпазливо аз. „В стаята на Лилия. Снимки. С друг мъж. И бележник. Пишеше, че е нещастна. Че иска да ви напусне.“
Изражението на Петър се промени. Гневът бавно беше заменен от нещо като мрачно задоволство. Сякаш думите ми потвърждаваха нещо, което той винаги е подозирал.
„Значи кучката все пак го е направила“, изсъска той. „Избягала е с любовника си. И е инсценирала цялото това отвличане, за да ме съсипе. За да ме унижи, докато аз се боря да спася всичко, което съм построил.“
Той беше стигнал до грешното заключение. Заключение, което беше удобно за него. Заключение, което го оневиняваше и превръщаше Лилия в злодей. Реших да се възползвам от това. Беше по-безопасно за мен, ако той вярваше в тази версия.
„Не знам дали е инсценирала нещо“, казах аз. „Но знам, че е искала да си тръгне.“
„Кой е той?“, попита Петър, а в гласа му се усещаше ледена ярост. „Кой е художникът?“
„Не знам името му“, излъгах аз. „В бележника не пишеше. Само… че са се обичали.“
Петър се изсмя горчиво. „Обич. Тя не знае какво е обич. Тя знае само какво са парите. Моите пари. Които очевидно е използвала, за да финансира бягството си.“ Той започна да крачи из стаята, мисълта му работеше трескаво. „Това обяснява всичко. Затова няма истински похитители. Затова няма искания, освен онази глупост за петте милиона, която е целяла да ме обърка. Тя стои зад всичко. И аз ще я намеря. Кълна се, ще я намеря и тя ще съжалява за деня, в който се е родила.“
Бях успяла да отклоня подозренията от себе си, но бях хвърлила цялата вина върху Лилия. Чувствах се ужасно, но знаех, че нямам друг избор. Петър вярваше в своята истина. Истината, в която той е жертвата.
През това време Адриана не си губеше времето. Още на следващия ден тя ми се обади и ми каза, че съдържанието на флашката е било „истинска златна мина“. Доказателствата са били неоспорими и екипът ѝ вече е работел по случая, като е подготвял заповеди за арест.
„Но има проблем“, каза тя. „Лилия е превеждала големи суми пари от обща фирмена сметка в своя лична, тайна сметка в чужбина през последните шест месеца. Става въпрос за над половин милион. Това я прави да изглежда не като жертва, а като съучастник, който е решил да избяга с плячката. Официалното разследване може да се насочи към нея.“
Значи и това беше вярно. Частта от разказа на Катерина. „Мама каза, че има свои собствени пари.“ Лилия се е подготвяла. Тя не само е събирала компромати, но и е осигурявала финансово бъдещето си. Тя беше много по-сложна и пресметлива, отколкото някой от нас предполагаше.
Имахме две истини. Истината на Петър: Лилия е невярна съпруга, която е инсценирала отвличането си, за да избяга с любовника си и с парите му. И истината, която се оформяше от доказателствата: Лилия е жертва на обстоятелствата, отчаяна жена, която е събирала доказателства срещу престъпен съпруг и е опитала да се спаси. Но коя беше правилната? И къде беше самата Лилия?
Ден по-късно бурята се разрази. Рано сутринта къщата беше обградена от полицейски коли. Цивилни полицаи, водени от инспектор, на когото Адриана очевидно имаше доверие, влязоха вътре със заповед за обиск и арест.
Петър беше шокиран. Той не можеше да повярва, че това се случва.
„Какво става тук?“, крещеше той, докато му слагаха белезници. „Аз съм жертвата! Жена ми е изчезнала!“
„Обвинен сте в мащабни финансови измами, пране на пари и участие в организирана престъпна група, господин Петров“, отвърна спокойно инспекторът. „Имаме и въпроси относно изчезването на съпругата ви.“
В същия момент друга група арестуваше Асен в неговия офис. Бизнес империята, изградена върху лъжи и престъпления, се срутваше.
Докато извеждаха Петър, погледът му срещна моя. В него нямаше гняв, а само студено осъзнаване. Той разбра. Разбра, че аз съм го предала. Този поглед щеше да ме преследва дълго време.
Къщата внезапно утихна. Полицаите започнаха методичен обиск, а аз останах с децата, които бяха изплашени до смърт от цялата суматоха. Адриана пристигна малко по-късно.
„Свърши се“, каза тя, макар в гласа ѝ да нямаше триумф. „Поне първата част. Сега започва трудната – съдебни дела, разпити. Ще отнеме години.“
„А Лилия?“, попитах аз. „Намерихте ли я?“
Адриана поклати глава. „Няма и следа от нея. Сякаш се е изпарила. Проверихме тайната ѝ сметка. Парите са недокоснати. Това е странно. Ако е избягала, защо не ги използва?“
Въпросът увисна във въздуха. Ако не е избягала, значи най-лошото се е случило. Ами ако някой трети човек е бил замесен? Някой, за когото не знаехме?
„Има още нещо“, каза Адриана, като извади малък плик от чантата си. „Намерихме това в сейфа на Петър в офиса му. Адресирано е до теб.“
Поех плика с разтуптяно сърце. Беше почеркът на Лилия. Отворих го. Вътре имаше само едно изречение.
„Ако той е арестуван, значи съм успяла. Моля те, пази децата ми. Ще намеря начин да се свържа с теб. Не вярвай на никого.“
Тя беше жива. И това беше нейният план през цялото време. Тя не беше жертва. Тя не беше и просто бегълка. Тя беше архитектът на всичко това. Тя беше използвала мен, Павел, Адриана, дори алчността на Асен, за да свали съпруга си. Тя беше изиграла всички ни.
И сега аз бях оставена да се грижа за децата ѝ, с едно смразяващо предупреждение: „Не вярвай на никого.“
Глава 7: Разплитането
След арестите на Петър и Асен, медиите гръмнаха. Историята беше на първите страници на всички вестници и водеща новина във всяка емисия. „Сривът на титаните“, „Мрежа за пране на пари разбита“, „Богатата съпруга изчезна мистериозно“. Имената им бяха навсякъде, а детайлите от мръсния им бизнес излизаха наяве час по час. Къщата, в която живеех, вече не беше просто дом, а център на медиен цирк. Репортери и папараци дебнеха отвън денонощно.
В този хаос аз бях единственият постоянен елемент за децата. Благодарение на Адриана, която действаше като мой правен щит, името ми беше запазено в тайна от медиите. Бях просто „детегледачката“, анонимен свидетел. Но в рамките на тези стени, аз бях всичко.
Ива, сестрата на Лилия, дойде веднага щом новината се разпространи. Тя беше съсипана, но и някак не изненадана.
„Знаех си, че ще свърши зле“, каза тя, докато прегръщаше плачещата Катерина. „Но това… това е като филм на ужасите. Какво е направила сестра ми? Къде е тя?“
Не можех да ѝ покажа бележката. „Не вярвай на никого.“ Думите на Лилия бяха като жигосани в съзнанието ми. Дори на собствената ѝ сестра ли не можех да се доверя? Всички изглеждаха като потенциални врагове или пионки в нечия по-голяма игра.
Съдебните дела започнаха. Петър и Асен си прехвърляха вината един на друг. Адвокатите им изграждаха сложни защитни стратегии. Петър твърдеше,- че Асен е мозъкът на всичко, а той е бил подведен. Асен твърдеше, че Петър е алчен тиранин, който го е принудил да участва в схемите. И двамата обаче бяха обединени в едно – рисуваха Лилия като манипулативна жена, която е източила парите им и е избягала, вероятно инсценирайки собственото си отвличане, за да ги натопи.
Властите, въпреки усилията на екипа на Адриана, също започнаха да клонят към тази версия. Липсата на тяло, на искане за откуп, което да може да бъде проследено, и източените пари сочеха към бягство, а не към убийство или отвличане. Лилия бавно се превръщаше от жертва в основен заподозрян.
Аз живеех в постоянно напрежение. През деня се грижех за децата, водех ги на училище, помагах им с домашните, опитвах се да създам някакво подобие на нормалност. Вечер, когато те заспяха, аз преглеждах новините, четях коментари, опитвах се да намеря някакъв смисъл. Университетът беше забравен. Курсовата ми работа по психология на травмата стоеше недовършена на лаптопа ми, ирония на съдбата, докато аз самата живеех в центъра на травматично събитие. Кредитът за жилище, за който мечтаех, изглеждаше като химера от друг живот.
Една вечер получих имейл от анонимен адрес. Нямаше тема. Вътре имаше само линк към статия за малък, бутиков хотел в отдалечен планински курорт в съседна държава. Никакъв текст, никакво обяснение. Само линк. Сърцето ми започна да бие лудо. Можеше ли това да е тя? Можеше ли това да е начинът, по който се свързва с мен?
Показах имейла на Адриана. Тя беше скептична.
„Може да е капан, Ана. Може Петър или Асен да са наели някого да те следи, да те тества. Не прави нищо.“
Но аз не можех да стоя и да чакам. Трябваше да знам. С помощта на Павел, който беше единственият човек извън Адриана, на когото все още вярвах, започнахме да проучваме. Павел, с артистичните си умения и познания по графичен дизайн, успя да увеличи и анализира снимките на хотела от статията.
„Виж това“, каза той една вечер, сочейки към една от снимките на хотелската тераса. Беше обща снимка, с много хора. Но в далечината, на една от масите, седеше жена с гръб към камерата. Имаше същата прическа като на Лилия. И носеше шал, който Павел веднага разпозна.
„Аз ѝ го подарих“, прошепна той. „Рисувах го на ръка. Няма друг като него.“
Това беше тя. Беше жива и се криеше. Но защо ми изпращаше тази следа? Искаше ли да я намеря? Или просто ми показваше, че е добре?
Разплитането на мистерията на нейното изчезване водеше до още по-голяма мистерия: какви бяха истинските ѝ мотиви? Ако е искала просто да избяга и да започне нов живот, защо се излагаше на риск, като ми изпращаше съобщения?
Адриана, след като видя шала и чу историята на Павел, се съгласи, че това е твърде голямо съвпадение. Тя използва своите контакти, за да направи дискретна проверка. Резултатите дойдоха след два дни и бяха шокиращи. Хотелът беше закупен преди три месеца от офшорна компания. Компания, чийто единствен собственик беше… Лилия. Тя беше използвала част от парите, които беше източила, не за да живее в лукс, а за да инвестира. За да си купи убежище.
Но имаше и още нещо. Проверката показа, че преди месец в района на хотела е имало инцидент. Мъж на име Димитър, с криминално досие за изнудване и заплахи, е бил намерен мъртъв в колата си на дъното на близкото езеро. Смъртта е била обявена за нещастен случай – шофиране в нетрезво състояние.
Димитър. Студеният глас по телефона.
Кръвта ми изстина. Това не беше просто бягство. Това беше сложен план за отмъщение, в който Лилия не оставяше никакви живи свидетели. Тя не просто беше съсипала съпруга си и неговия партньор. Тя беше премахнала и човека, когото беше наела, за да ѝ помогне.
„Тя е опасна, Ана“, каза Адриана с равен глас, но виждах тревогата в очите ѝ. „Много по-опасна, отколкото предполагахме. Тя не е жертва. Тя е хищник. И ти си единствената, която знае истината. Това те прави заплаха за нея.“
Изведнъж разбрах. Имейлът не е бил покана. Бил е предупреждение. Фина демонстрация на сила. „Знам къде си. Знам, че можеш да ме намериш. Но не го прави. Аз контролирам играта.“
В този момент получих ново съобщение на телефона си. Този път беше SMS от скрит номер. Съдържаше само банкова сметка и една дума: „За децата.“
Лилия държеше на обещанието си. Тя щеше да се грижи за децата си от разстояние. Но цената на тази грижа беше моето мълчание. Бях се превърнала в неин пазител, в затворник на нейната тайна.
Разплитането на една мистерия просто беше довело до друга, по-дълбока и по-тъмна. И аз бях точно в центъра ѝ, а изход не се виждаше.
Глава 8: Сделка с дявола
Животът продължи в този странен, напрегнат ритъм. Парите, които Лилия превеждаше всеки месец, бяха повече от достатъчни, за да покрия всички нужди на децата и моите собствени. Купувах им най-хубавите дрехи, записах ги на частни уроци, опитвах се да запълня празнината, оставена от родителите им, с материални блага. Но знаех, че това е самозалъгване. Вечер, когато къщата утихнеше, усещах тежестта на отсъствието им.
Съдебният процес срещу Петър и Асен се точеше с безкрайни процедурни хватки и отлагания. Техните адвокати се опитваха да омаловажат доказателствата от флашката, твърдейки, че са манипулирани от избягалата Лилия. Прокуратурата, от своя страна, издаде международна заповед за арест на Лилия, обвинявайки я в съучастие и присвояване на средства. Тя беше бегълка от закона.
Аз бях разпитвана няколко пъти. Придържах се към историята, която бях разказала на Адриана, като пропусках най-новите разкрития – за хотела, за мъртвия Димитър, за парите, които получавах. Адриана ме беше посъветвала да мълча. „Колкото по-малко знаят, толкова по-добре за теб и за децата“, казваше тя. „Официално, ти си просто заблудена детегледачка, оказала се на грешното място в грешното време.“
Но аз не се чувствах заблудена. Чувствах се като съучастник след свършен факт. Бях сключила мълчалива сделка с дявола. В замяна на финансова сигурност и безопасността на децата, аз пазех тайната на една жена, която беше способна на всичко.
Един ден, докато се ровех в старите вещи в кабинета на Петър, търсейки някакви документи за училището на Мартин, попаднах на заключено чекмедже. Спомних си, че веднъж видях Петър да пъха вътре резервен ключ. След малко търсене го намерих, скрит под тежък преспапие.
Отключих чекмеджето. Вътре, сред купчина бизнес документи, имаше папка с надпис „Лично“. Отворих я. Това, което намерих вътре, ме накара да седна.
Бяха медицински документи. Психиатрични експертизи. Документи от клиника за лечение на зависимости. Всички на името на Лилия. Датираха от години назад, още преди да се роди Явор. Диагнозите бяха тежки: биполярно разстройство, посттравматичен стрес, зависимост към болкоуспокояващи. Имаше и доклад от социалните служби, препоръчващ временно отнемане на родителските права след инцидент, при който Лилия, под влияние на медикаменти, е оставила малкия Мартин сам за часове.
Петър беше скрил всичко това. Беше го използвал като оръжие, за да я контролира. Заплашвал я е, че ако някога се опита да го напусне, ще използва тези документи, за да ѝ отнеме децата завинаги. Нейната „златна клетка“ не е била просто метафора за луксозния живот. Била е истински затвор, подплатен с медицински досиета и заплахи.
Внезапно всичко придоби нов смисъл. Нейните отчаяни действия, сложният план, дори безскрупулността ѝ… те не бяха просто действия на престъпник. Бяха действия на майка, притисната до стената, която е използвала единствените оръжия, с които е разполагала, за да се бори срещу чудовище. Тя не е бягала от правосъдието. Бягала е от него.
Това разкритие ме разтърси. Вината, която изпитвах, се смеси със съчувствие. Коя беше истинската Лилия? Хладнокръвният манипулатор или жертвата, бореща се за живота си и за децата си? Може би и двете. Може би годините на тормоз я бяха превърнали в това, което е.
Трябваше да говоря с някого. Някой, който я познаваше преди Петър. Обадих се на Ива. Срещнахме се в едно парково кафене, далеч от любопитни очи.
Разказах ѝ всичко. За дневника, за Павел, за хотела, за парите, а накрая, с треперещ глас, и за медицинските документи.
Ива ме слушаше, а лицето ѝ премина през гама от емоции – шок, тъга, гняв. Когато свърших, тя дълго мълча, гледайки в чашата си с кафе.
„Значи е било по-лошо, отколкото си мислех“, прошепна тя. „Знаех, че не е добре. След като загуби първото си дете…“
„Какво?“, попитах аз. „Тя е губила дете?“
Ива вдигна поглед, а в очите ѝ имаше сълзи. „Да. Преди Мартин. Роди се мъртво. Лилия така и не го преодоля. Оттам започна всичко. Депресията, хапчетата… Петър трябваше да ѝ помогне, а вместо това я е използвал. Превърнал е болката ѝ в свое оръжие.“ Тя стисна юмруци. „Този човек заслужава да гние в ада.“
Разказът на Ива допълни последното парче от пъзела. Трагедията, която беше отключила всичко. Болката, която Петър беше манипулирал в своя полза.
„Тя трябва да знае, че децата са добре“, каза Ива. „Трябва да намерим начин да ѝ предадем, че вече не е нужно да се крие. Че истината е излязла наяве.“
Но как? Лилия беше призрак. Всяка наша стъпка можеше да я подплаши и да я накара да изчезне завинаги.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Адриана.
„Ана, има развитие по делото“, каза тя, а гласът ѝ беше напрегнат. „Петър е решил да сключи сделка с прокуратурата. Ще даде пълни самопризнания за финансовите престъпления и ще свидетелства срещу цялата мрежа, включително и срещу политици. В замяна иска намалена присъда.“
„Това е добре, нали?“, попитах аз.
„Има уловка“, продължи Адриана. „Част от сделката му е да предостави доказателства за местонахождението на Лилия. Твърди, че е наел частен детектив още преди месеци и знае точно къде е тя. Иска да я представи като мозъка на всичко, за да оневини себе си максимално.“
Светът ми се завъртя. Сделката на Петър не беше просто юридически ход. Беше последният му акт на отмъщение. Той щеше да я унищожи, използвайки силата на същата система, която тя се беше опитала да срути.
„Кога ще се случи това?“, попитах аз.
„Имаме 48 часа, преди да внесе официално показанията си“, отговори Адриана. „48 часа, за да предупредим Лилия. Ако успеем.“
Сделката с дявола, която Петър правеше, щеше да има само една жертва. И това беше Лилия. Аз и Ива бяхме единствените, които можеха да се опитат да я спасят. Започна надпревара с времето.
Глава 9: Жената в огледалото
Четиридесет и осем часа. Толкова имахме. Времето се свиваше, а паниката растеше. Как да предупредим жена, която се е постарала да бъде неоткриваема?
Павел. Той беше единствената ни надежда. Обадих му се и му обясних ситуацията. Той не се поколеба и за миг.
„Шалът“, каза той. „Онзи хотел. Това е единствената ни следа. Тя не го показа случайно. Може би е очаквала, че ще я потърсим. Може би дълбоко в себе си е искала да бъде намерена.“
Решението беше лудо, импулсивно, но беше единственото, което имахме. Ива щеше да остане при децата. Аз и Павел щяхме да пътуваме. Адриана, рискувайки кариерата си, ни помогна с организацията, използвайки свои канали, за да ни осигури транспорт и да избегнем официалните гранични проверки, които биха могли да ни издадат.
Пътуването беше кошмарно. Дълги часове в кола, мълчание, натежало от страх и несигурност. Всеки от нас беше потънал в собствените си мисли. Аз мислех за децата, за отговорността, която носех. Павел мислеше за жената, която обичаше и която се оказа толкова различна от представата му.
Пристигнахме в малкото планинско градче късно през нощта. Всичко беше тихо, покрито с лека мъгла. Хотелът, който Лилия беше купила, се намираше на хълм над града, изолиран и елегантен. Изглеждаше като крепост.
Настанихме се в малка къща за гости в другия край на града, плащайки в брой и използвайки фалшиви имена. Планът беше да наблюдаваме хотела от разстояние, да се опитаме да я видим, да намерим начин да се свържем с нея, без да привличаме внимание.
На сутринта, въоръжени с бинокъл, заехме позиция на един хълм срещу хотела. Сградата изглеждаше спокойна. Гости влизаха и излизаха. Персоналът се движеше по задълженията си. Но от Лилия нямаше и следа.
Часовете минаваха. Напрежението се покачваше. Остават ни по-малко от 24 часа.
„Може би не е тук“, каза Павел, а в гласа му се долавяше отчаяние. „Може би това е било просто фалшива следа.“
„Не“, поклатих глава аз. „Тя е тук. Усещам го. Просто е много внимателна.“
Късно следобед я видяхме. За части от секундата. Появи се на един от балконите на последния етаж. Беше с тъмни очила и шапка, но нямаше съмнение, че е тя. Постоя за момент, оглеждайки пейзажа, и се прибра вътре.
Сега знаехме, че е тук. Но как да стигнем до нея? Да влезем в хотела беше твърде рисковано. Можеше да има охрана, камери. Можеше да ни помисли за врагове и да избяга отново.
„Трябва да я накараме тя да дойде при нас“, казах аз. Идеята се роди в главата ми, смела и опасна. „Трябва да ѝ изпратим съобщение, което само тя ще разбере.“
Павел ме погледна въпросително.
„Твоите картини“, продължих аз. „Портретът, който ѝ нарисува. Онази, в ателието ти. Тя показва истинската ѝ същност. Жената зад маската. Ако види тази картина тук, в този град, ще знае, че си ти. И че не си враг.“
Планът беше сложен. Павел прекара следващите няколко часа, трескаво рисувайки копие на портрета върху малко платно, което купихме от местния магазин. Аз намерих малка, затворена галерия на главната улица. Убедих собственика, възрастен мъж, да изложи картината на витрината за един ден, представяйки Павел като пътуващ художник, който иска да покаже работата си. Платих му щедро, за да не задава въпроси.
До вечерта картината беше на витрината, осветена от малък прожектор. Портретът на Лилия, измъчен и силен, гледаше към тихата уличка. Сега оставаше само да чакаме и да се надяваме, че тя ще го види.
Нощта беше безкрайна. Почти не спахме. На сутринта, последния ден, се върнахме на нашия наблюдателен пост. Чакахме. Час, два, три. Нищо. Отчаянието започна да ме завладява. Може би сме сгрешили. Може би тя никога не напуска хотела.
И тогава, към обяд, я видяхме. Слизаше пеша по пътеката от хотела към града. Беше облечена семпло, с голяма шапка, която криеше лицето ѝ. Движеше се предпазливо, оглеждайки се постоянно. Вървеше право към главната улица. Право към галерията.
Сърцата ни щяха да изскочат. Слязохме бързо от хълма и се скрихме в една малка уличка близо до галерията, откъдето имахме видимост.
Видяхме я как се спря пред витрината. Тя стоеше неподвижно в продължение на минути, взирайки се в собствения си образ. Не можех да видя лицето ѝ, но усещах шока, който сигурно изпитваше.
След това тя бавно се обърна, огледа улицата и тръгна право към нас. Знаеше, че сме там.
Застанахме лице в лице в тясната уличка. Жената пред мен беше едновременно Лилия и напълно непозната. Годините на стрес бяха оставили следи по лицето ѝ. Беше по-слаба, а в очите ѝ имаше умора, но и стоманена твърдост.
Тя погледна първо Павел, а в погледа ѝ имаше смесица от болка и обич. После се обърна към мен.
„Ти“, каза тя с равен глас. „Детегледачката. Знаех си, че си по-умна, отколкото изглеждаш. Какво искате?“
„Петър“, казах аз, без да губя време. „Той сключва сделка. Ще им каже къде си. Утре. Трябва да изчезнеш. Веднага.“
Лилия не изглеждаше изненадана. Тя сякаш очакваше това.
„Значи това е краят на играта“, каза тя, повече на себе си. „Той никога не се предава.“
„Не е краят“, намеси се Павел. „Можем да ти помогнем. Ела с нас. Ще намерим място…“
Тя го прекъсна с тъжна усмивка. „Няма къде да се отиде, Павел. Аз съм бегълка. Ако не ме намери той, ще ме намери някой друг. Уморих се да бягам.“
Тя се обърна отново към мен. „Показа ли на някого документите от кабинета му? Медицинските?“
Кимнах. „На сестра ти.“
В очите ѝ проблесна нещо. Облекчение? Или може би нещо друго.
„Добре“, каза тя. „Това е добре.“ Тя бръкна в джоба си и извади малка флашка, почти идентична с първата. „Това е всичко. Оригиналите на всичко, което имах, плюс записи на разговорите ми с Димитър, в които той признава, че е нает от Асен, за да ме „сплаши“. И още нещо. Банкови извлечения, които доказват, че Петър е знаел и е одобрявал всяко теглене на пари от мен. Наричаше го „моят фонд за бягство“, шегуваше се с това. Мислеше, че никога няма да посмея да го използвам.“
Тя ми подаде флашката. „Дай това на адвокатката си. Това е моят последен ход. Аз може и да не спечеля свободата си, но той със сигурност няма да спечели войната.“
„Какво ще правиш?“, попитах аз, а сърцето ми се свиваше.
Тя се усмихна, но този път усмивката достигна очите ѝ. Беше усмивка на жена, която е намерила мир със себе си.
„Ще спра да бягам“, каза тя. „Ще се изправя пред тях. Но по моите собствени условия.“
Тя се обърна и тръгна бавно по улицата, оставяйки ни с Павел сами, държейки в ръцете си последното ѝ оръжие. Разбрах, че нейното решение не е било бягство, а капитулация. Или може би, по свой собствен, изкривен начин, беше победа. Тя беше видяла жената в огледалото, приела я беше и беше готова да посрещне последствията.
Глава 10: Цената на свободата
Върнахме се обратно още същата нощ. Пътуването беше мълчаливо, но този път тишината беше различна. Не беше натежала от несигурност, а от приемане. Лилия беше направила своя избор. Сега беше наш ред да изпълним нашата част.
Още на сутринта дадох флашката на Адриана. Когато тя прегледа съдържанието, видях как на лицето ѝ се изписа изумление.
„Невероятно“, промълви тя. „Тя е документирала всичко. Всяка заплаха, всяка манипулация. Записите с Димитър и банковите извлечения… те напълно променят картината. Петър не може да се измъкне от това. Сделката му с прокуратурата ще се провали. Той ще бъде обвинен не само във финансови престъпления, но и в съучастие в отвличане и тежък психологически тормоз.“
Новините се разпространиха като горски пожар в съдебните среди. Когато адвокатите на Петър разбраха за новите доказателства, опитът му за сделка се срина. Прокуратурата оттегли предложението си и му повдигна нови, още по-тежки обвинения. Фасадата му на жертва се разпадна окончателно.
Два дни по-късно, точно както беше казала, Лилия се предаде. Но не го направи тайно. Тя се появи пред сградата на главната прокуратура, придружена от известен адвокат по човешки права, и даде изявление пред събралите се медии.
Говореше спокойно и уверено. Разказа своята история – за домашното насилие, за манипулациите, за заплахите, за борбата за децата си. Призна, че е взела закона в свои ръце, но заяви, че системата не ѝ е оставила друг избор. Тя не се представи като невинна, а като боец, който е сгрешил, но се е борил за правилната кауза. Предаването ѝ не беше акт на слабост, а на сила. Тя контролираше наратива до самия край.
Последвалият процес беше най-обсъжданото събитие в страната. Историята на Лилия предизвика обществен дебат за домашното насилие и за пробойните в системата. Тя беше осъдена, но присъдата ѝ беше изненадващо лека – условна, предвид смекчаващите вината обстоятелства и огромния обществен натиск.
Петър и Асен получиха дълги и ефективни присъди. Империята им беше разграбена, а имената им – опозорени.
След като всичко приключи, животът трябваше да се върне към нормалното, но вече нищо не беше нормално. Аз бях законният настойник на децата, определен с изричното съгласие на Лилия и със съдебно решение, което лиши Петър от родителски права. Огромната стъклена къща беше продадена, за да покрие част от дълговете, а ние се преместихме в по-малък, но уютен апартамент в спокоен квартал – апартамент, купен с парите, които Лилия беше превела „за децата“.
Една вечер, месеци след края на процеса, на вратата се позвъни. Беше тя. Лилия. Изглеждаше различно. Спокойна. В очите ѝ вече нямаше онази трескава енергия.
Тя не дойде, за да си вземе децата. Дойде, за да ги види. И за да говори с мен.
Седнахме в кухнята, докато децата спяха.
„Нямаше да се справя без теб, Ана“, каза тя тихо. „Ти беше моят неочакван ангел-хранител.“
„Защо го направихте?“, попитах аз. „Всичко. Можехте просто да изчезнете.“
Тя се усмихна тъжно. „Бягството не е свобода. То е просто друг вид затвор. Разбрах го, докато стоях сама в онзи хотел. Можех да имам всички пари на света, но щях да бъда сама, вечно оглеждаща се през рамо. И най-важното – щях да бъда без тях.“ Тя кимна към стаите на децата. „Свободата не е да избягаш от миналото си. Свободата е да се изправиш срещу него и да го победиш. Да приемеш кой си, с всички грешки и белези. Да платиш цената. И аз я платих.“
Тя ми разказа, че започва нов живот. Работеше в организация, която помага на жертви на домашно насилие. Използваше своя опит, за да помага на други. Нямаше много, но имаше цел. Имаше себе си.
Когато си тръгна, тя прегърна спящите си деца, целуна ги и им прошепна, че ги обича. Знаех, че това не е последното сбогом, а ново начало.
Останах сама в тихия апартамент. Погледнах отражението си в прозореца. Вече не бях просто деветнадесетгодишна студентка. Бях се превърнала в жена, в пазител, в център на едно ново, необичайно семейство. Пътят напред нямаше да е лесен. Имаше толкова много рани за лекуване. Но за първи път от много време насам, усещах не страх, а надежда.
Цената на свободата беше висока за всички ни. Лилия я плати с години от живота си. Петър – с неговата собствена. Аз – с моята невинност. Но в крайна сметка, може би си заслужаваше. Защото в руините на един разбит живот понякога се ражда нещо ново. Нещо истинско. Нещо, за което си струва да се бориш. Погледнах към спящите деца и разбрах, че моята борба тепърва започва. Но вече не бях сама.