Въздухът в малкото, уютно кафене беше наситен с аромата на прясно изпечено кафе и сладкиши, глъчка от разговори се смесваше с тихата мелодия, която се лееше от скрити високоговорители. Седях срещу моя стар приятел Павел, потънали в един от онези разговори, които преминават от бизнес към философия и обратно в рамките на няколко минути. Обсъждахме рисковете на новото му бизнес начинание – идея, която колкото ме привличаше, толкова и ме плашеше. Павел беше мечтател, а аз – прагматикът, който винаги се опитваше да го задържи на земята.
— Просто си представи, Мартин — говореше той с плам в очите, — напълно независима енергийна система за малки общности. Край на монополите, край на безумните сметки. Това е бъдещето!
— Бъдещето изисква настоящи инвестиции, Павле — отвърнах аз, отпивайки от горчивото си еспресо. — А твоите настоящи инвестиции са на ръба на изчерпването. Говорим за огромни суми, за разрешителни, за…
Прекъсна ни рязкото избутване на стол от съседната маса. До нас току-що се бяха настанили жена на средна възраст, с вид на строга господарка, облечена в скъп, макар и леко консервативен костюм, и млад мъж, очевидно нейният син. Той излъчваше онази принудена увереност, която идва не от лични постижения, а от наследено богатство. Лицето му беше намръщено, а движенията му – резки.
— Не мога повече, мамо. Казах ти, че не мога! — почти изсъска той, игнорирайки напълно нашето присъствие. Гласът му, макар и приглушен, беше пропит с раздразнение.
— Симеоне, успокой се — отвърна жената с леден тон, който не допускаше възражения. — Не можеш да вземаш прибързани решения. Помисли за името, за бизнеса. Какво ще кажат хората?
— Не ме интересува какво ще кажат! — повиши тон Симеон. — Интересува ме собственото ми спокойствие! Тя ме задушава. Всеки ден е едно и също. Нейните претенции, нейните настроения, нейното вечно недоволство. Сякаш живея в затвор, който сам съм си платил!
В този момент телефонът му иззвъня пронизително на масата. На екрана светна име. Той го погледна с погнуса и отхвърли обаждането с плъзгане на пръста.
— Ето, виждаш ли? Не спира. Не ми дава и минута покой. Иска да знае къде съм, с кого съм, какво правя… сякаш съм неин затворник!
— Може би ако ѝ обръщаше малко повече внимание, нямаше да се налага да те търси постоянно — отбеляза майка му, но в тона ѝ нямаше съчувствие към снаха ѝ, а по-скоро тактически упрек към сина ѝ.
— Внимание? — изсмя се горчиво Симеон. — Обръщам ѝ повече от достатъчно внимание. Всичките ѝ прищевки са задоволени. Нова кола? Има я. Почивки в чужбина? Когато пожелае. Дрехи, бижута… Всичко има! Но това не ѝ е достатъчно. Тя иска душата ми.
Телефонът отново иззвъня. Той пак го отхвърли, този път с още по-голямо ожесточение.
— Днес е краят. Още днес ще се прибера и ще ѝ кажа, че всичко свършва. Ще си събере багажа и ще се маха.
— И къде ще отиде? Нали знаеш, че нейните нямат пукната пара, откакто баща ѝ провали семейния бизнес. Разчитат изцяло на теб — каза майка му, Йорданка, с нотка на злорадо задоволство.
— Това не е мой проблем! — отсече Симеон. — Аз изпълних моята част от уговорката. Спасих ги от пълен фалит. Сега искам живота си обратно.
Павел ме погледна с леко повдигнати вежди, а аз свих рамене. Бяхме станали неволни свидетели на семейна драма, която се разиграваше с пълна сила, без никакъв свян от околните. Разговорът им беше толкова силен и безцеремонен, че заглушаваше всичко останало. Плюеха по тази невидима жена с такава ярост, че почти можех да я съжаля, без дори да я познавам.
Телефонът иззвъня за трети път. Симеон изруга под нос.
В пристъп на някакво необмислено, може би леко цинично настроение, се наведох към него.
— Искаш ли аз да вдигна? — попитах с полушеговит тон.
Той ме погледна изненадано. За миг на лицето му се изписа гняв, но после той се смени с крива, злобна усмивка. Сякаш идеята му допадна.
— Защо не? — каза той предизвикателно. — Да видим какво ще каже, когато чуе мъжки глас. Може пък най-накрая да млъкне.
Майка му го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Павел ме сръга под масата, сякаш да ми каже да не се забърквам. Но беше твърде късно. Дяволът в мен беше надделял.
Когато телефонът звънна за четвърти път, Симеон ми го плъзна по масата. Вдигнах го и го допрях до ухото си, подготвяйки се за поток от женски упреци.
— Ало? — казах с възможно най-неутрален глас.
От другата страна на линията настана тишина. За секунда си помислих, че връзката е прекъснала. После чух тих, разтреперан глас. Глас, който познавах по-добре от собствения си. Глас, който всяка вечер ми пожелаваше „лека нощ“. Глас, който ме прободе в сърцето като леден кинжал.
— Мартин? Ти ли си? Какво правиш с телефона на съпруга ми?
Светът около мен се разпадна. Кафенето изчезна. Музиката спря. Глъчката утихна. Останах само аз и гласът в слушалката. Гласът на моята съпруга, Десислава.
За мой ужас, беше моята… Десислава.
Глава 2: Ледената хватка на истината
Времето спря. Сърцето ми сякаш пропусна няколко удара, а после заби с бясна скорост в гърлото ми, заплашвайки да ме задуши. Думите ѝ – „съпруга ми“ – отекнаха в съзнанието ми като погребална камбана. Гласът на Десислава, моята Деси, жената, с която споделях дома и леглото си, жената, за която вярвах, че познавам изцяло, сега звучеше като глас на непозната. И не просто непозната, а съпруга на мъжа, който седеше до мен и току-що обявяваше намерението си да я изостави.
— Мартин? — повтори тя, този път с нотка на паника в гласа. — Какво става? Защо мълчиш?
Не можех да отговоря. Езикът ми беше залепнал за небцето. Погледнах към Симеон. Той ме гледаше с любопитна, леко подигравателна усмивка, очаквайки да види ефекта от шегата. Майка му, Йорданка, ме пронизваше с острия си, преценяващ поглед. Павел ме гледаше с открито безпокойство, усетил, че нещо ужасно се е случило.
— Кой е? — попита нетърпеливо Симеон.
С трепереща ръка затворих телефона, прекъсвайки връзката. Пръстите ми бяха ледени. Бутнах апарата обратно към него по лъскавата повърхност на масата.
— Грешка — успях да промълвя. Гласът ми беше дрезгав и чужд.
— Каква грешка? Какво каза? — настоя той.
— Нищо. Просто… затвори. Сигурно е видяла непознат номер — излъгах аз, опитвайки се да събера парчетата от разбития си свят. В главата ми бушуваше ураган от въпроси. Как? Кога? Защо? Десислава… омъжена за този човек? Това означаваше, че нашият брак… нашият живот… всичко е било лъжа.
— Е, жалко. Тъкмо щеше да стане интересно — каза Симеон и прибра телефона си. После се обърна към майка си, продължавайки прекъснатия си монолог за това колко нещастна ще направи „онази жена“.
Не чувах и дума повече. Звуците около мен се превърнаха в приглушен, безсмислен шум. Чувствах се като удавник, който вижда светлината на повърхността, но не може да стигне до нея. Картини от последните години прелитаха през ума ми: нашата сватба, скромна, но пълна с обещания; вечерите, прекарани в разговори; плановете ни за бъдещето, за къща, за деца. Всичко това сега изглеждаше като декор на театрална постановка, в която аз съм бил единственият актьор, който не е знаел, че играе роля.
— Мартин, добре ли си? — докосна ме по ръката Павел. — Пребледнял си като платно.
— Трябва да тръгвам — казах аз, ставайки рязко. Столът ми се изстърга оглушително по пода, привличайки за миг вниманието на двойката от съседната маса.
— Но сделката? Трябва да обсъдим офертата на онзи инвеститор… — започна Павел.
— По-късно, Павле. Моля те. Нещо… нещо спешно изникна.
Без да чакам отговор, хвърлих няколко банкноти на масата и се отправих към изхода, като се движех като робот. Всеки поглед, всяка усмивка от другите посетители ми се струваше като обвинение. Чувствах се гол, измамен, унизен. Как не съм видял? Как съм могъл да бъда толкова сляп?
Навън студеният въздух ме удари в лицето, но не успя да проясни съзнанието ми. Тръгнах безцелно по улицата, а в главата ми се въртяха само две думи: „съпруга ми“. Двойният живот на Десислава. Тя е била негова съпруга. А аз? Какво съм бил аз? Любовник? Прикритие? Или просто глупак, удобна спирка в нейния неразбираем план?
Припомних си всички пъти, в които е отсъствала. „Командировка“, казваше тя. „Среща с клиенти извън града.“ „Отивам да видя болната си леля.“ Всичко това сега придобиваше нов, зловещ смисъл. Нейната работа като консултант в голяма фирма – перфектното прикритие за чести пътувания и отсъствия. Припомних си и необяснимата ѝ тъга понякога, моментите, в които се взираше в пространството, сякаш е на хиляди километри. Аз го отдавах на умора, на стрес от работата. А тя просто се е връщала от другия си живот. При другия си съпруг.
Болката беше физическа. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето ми с голи ръце. Но под болката започна да се надига нещо друго – леден, кипящ гняв. Гняв към нея, за лъжата. Гняв към него, за арогантността. И най-вече гняв към себе си, за наивността.
Трябваше да се прибера. Трябваше да я погледна в очите. Трябваше да чуя истината от нейната уста, колкото и грозна да е тя.
Пътят към дома, към нашия общ дом, който бяхме обзавеждали с толкова любов и грижа, сега ми се струваше като пътуване към ешафода. Всяка крачка беше мъчение. Ключът в ключалката, звукът от отварящата се врата, познатият аромат на дома ни – всичко това вече беше отровено.
Тя беше там. В кухнята, приготвяше вечеря, сякаш нищо не се е случило. Усмихна ми се, когато влязох. Онази топла, нежна усмивка, която ме беше карала да се чувствам най-щастливият мъж на света.
— Здравей, любов моя! — каза тя. — Идваш точно навреме.
При вида на тази усмивка, при звука на тези думи, леденият гняв в мен се стопи и на негово място остана само една огромна, черна празнота. Как можеше да ме гледа така, след като само преди минути беше звъняла на другия си съпруг?
— Кой е Симеон? — попитах аз. Гласът ми беше спокоен, мъртвешки спокоен.
Усмивката застина на лицето ѝ. Чинията, която държеше, се изплъзна от ръцете ѝ и се разби на хиляди парчета на пода, точно както животът ми се беше разбил преди по-малко от час.
Глава 3: Разбити огледала
Тишината, която последва въпроса ми, беше по-оглушителна от звука на счупената чиния. Десислава стоеше неподвижно, лицето ѝ беше станало бяло като платно, а очите ѝ, доскоро топли и любящи, сега бяха разширени от ужас и паника. Тя гледаше не към мен, а някъде през мен, сякаш виждаше как целият ѝ грижливо построен свят се срива пред нея.
— Аз… аз не знам за какво говориш — прошепна тя, но гласът ѝ трепереше и я издаваше. Думите ѝ висяха във въздуха, лишени от всякаква убедителност.
— Не знаеш? — пристъпих към нея, прескачайки парчетата порцелан, които хрущяха под обувките ми. Всяко хрущене беше като стъпка по разбитото ми сърце. — Преди по-малко от час вдигнах телефона на един мъж. Твоят глас беше от другата страна. Попита ме какво правя с телефона на съпруга ѝ. Името на този мъж е Симеон. Така че, питам те отново, Десислава, и този път искам истината: Кой е Симеон?
Тя се сви, сякаш думите ми бяха физически удари. Облегна се на кухненския плот, търсейки опора. Сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ, но този път те не предизвикаха у мен никакво съчувствие. Чувствах се изпразнен от емоции, сякаш бях просто наблюдател на собствената си трагедия.
— Мартин, моля те… не е това, което изглежда — започна тя, но думите ѝ се губеха в ридания.
— А какво е тогава? — гласът ми се повиши, леденото спокойствие започна да се пропуква. — Какво е, Деси? Да не би случайно да имаш брат близнак, за когото не знам? Или може би това е някаква сложна ролева игра? Хайде, обясни ми! Обясни ми как жената, за която съм женен, едновременно е съпруга и на друг мъж!
Тя сведе глава, неспособна да посрещне погледа ми. Раменете ѝ се тресяха.
— Не мога… — промълви тя. — Толкова е сложно.
— О, сигурен съм, че е сложно! — изкрещях аз, като този път не сдържах гнева си. — Да поддържаш два живота, двама съпрузи, две къщи… сигурно изисква перфектна организация! Кога намираше време, а? В тези прословути командировки? Докато аз съм те чакал тук, притеснявал съм се за теб, ти си играела на щастливо семейство с онзи надут богаташ!
Тя вдигна разплаканото си лице към мен. В очите ѝ, освен страх, сега видях и нотка на отчаяние, на молба.
— Не е така, Мартин. Не го обичам. Никога не съм го обичала.
— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре? — изсмях се горчиво. — Че си лягаш с мъж, когото не обичаш, докато лъжеш мъжа, когото уж обичаш? Това прави нещата още по-грозни!
Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.
— Преди години… преди да се срещнем с теб… семейството ми беше пред фалит. Баща ми беше направил ужасни инвестиции, беше затънал в дългове. Бяхме напът да изгубим всичко. Къщата, бизнеса, всичко, за което родителите ми бяха работили цял живот. Бях отчаяна.
Тя замълча, събирайки сили да продължи. Аз чаках, без да кажа и дума. Бях чувал неясни истории за финансовите проблеми на семейството ѝ, но тя винаги ги омаловажаваше.
— Семейството на Симеон са стари бизнес партньори на нашите. Баща му предложи сделка. Те щяха да покрият всичките ни дългове и да спасят фирмата. Но имаше едно условие. Аз да се омъжа за Симеон. Беше… беше бизнес договор. Брак по сметка, за да се обединят интересите на двете фамилии и да се гарантира, че нашите никога повече няма да се опитат да им бъдат конкуренция.
Слушах я и не можех да повярвам. Звучеше като сценарий на сапунен сериал, а не като реалност.
— И ти се съгласи? — попитах невярващо.
— Какво можех да направя? — извика тя през сълзи. — Бях на двадесет и две! Родителите ми щяха да останат на улицата! Аз учех, нямах никакви доходи. Видях го като единствен изход. Мислех, че ще бъде временно, че ще намеря начин да се измъкна. Но те контролираха всичко. Всяка моя стъпка. Парите, контактите… Бях в златна клетка.
— И тогава си се запознала с мен — довърших аз, картината бавно започваше да се подрежда в главата ми. — И си решила, че можеш да имаш и двете? Любовта при бедния глупак и сигурността при богатия съпруг?
— Не! — извика тя, в гласа ѝ прозвуча истинска болка. — Когато се запознах с теб, за първи път от години се почувствах жива. Ти беше всичко, което той не е. Ти беше истински. С теб се чувствах свободна. Влюбих се в теб, Мартин, и исках да бъда само с теб. Опитвах се да намеря изход. Говорих с адвокати, търсех вратички в договора, който баща ми беше подписал. Но майка му, Йорданка… тя е дявол. Тя държи всички козове. Заплаши ме, че ако го напусна, не само ще съсипе семейството ми окончателно, но и ще унищожи теб. Каза, че знае всичко за нас и че ще те смачкат, ще съсипят бизнеса ти, живота ти.
Тя се приближи към мен, протегна ръка, но не посмя да ме докосне.
— Направих го, за да те предпазя! Нашият брак… с теб… той е истинският. Другото е фарс, затвор. Моля те, повярвай ми!
Гледах я и виждах отчаянието в очите ѝ. Една част от мен искаше да ѝ повярва. Частта, която все още я обичаше. Но другата част, ранената, предадената част, виждаше само лъжи, натрупани върху други лъжи.
— Да те предпазя? — повторих думите ѝ с ледена ирония. — Като си ме превърнала в неволен любовник? Като си превърнала дома ни в скривалище от другия ти живот? И какво следваше? Смяташе да поддържаш тази клоунада вечно? Да имаш деца от мен, докато официално си съпруга на друг?
При тези думи тя трепна, сякаш я бях ударил.
— Аз… аз взех жилището на кредит на мое име — промълви тя. — Този апартамент е мой, не е свързан с тях. Мислех, че ако имам нещо свое, нещо наше, ще бъде по-лесно да се откъсна… Търсех начин…
— Начин? — прекъснах я. — Единственият начин беше да ми кажеш истината! Още в самото начало! Можехме да се борим заедно! Но ти избра да ме лъжеш. Всеки ден, всяка минута в продължение на години.
Обърнах се и тръгнах към вратата.
— Къде отиваш? — извика тя панически.
— Не знам — отвърнах, без да се обръщам. — Но не мога да остана тук. Не и сега. Трябва да мисля.
— Мартин, моля те, не ме оставяй! — ридаеше тя зад гърба ми.
Отворих вратата и излязох в студената нощ. Зад мен, в апартамента, пълен със счупени огледала на нашето минало, остана една жена, която вече не познавах. А пред мен имаше само мрак и празнота. Не знаех, че в този момент изборът ми да си тръгна щеше да задвижи лавина от събития, много по-опасни и сложни, отколкото можех да си представя. Бях влязъл в игра, чиито правила не познавах, срещу противници, които нямаха скрупули. И току-що бях направил първия си грешен ход.
Глава 4: Игра на сенки
Нощта ме погълна. Вървях без посока по пустите улици, а градът, който обикновено кипеше от живот, сега ми се струваше призрачен и враждебен. Всяка светлина на прозорец, всяка двойка, която минаваше покрай мен, смеейки се, беше като сол в раната ми. Чувствах се напълно сам, изгубен в лабиринт от предателства.
Обясненията на Десислава се въртяха в главата ми, смесвайки се с отровните думи на Симеон и майка му в кафенето. Златна клетка? Бизнес договор? Заплахи? Звучеше като мелодрама, но болката, която изпитвах, беше съвсем реална. Дори и да казваше истината, дори и намеренията ѝ да са били да ме предпази, крайният резултат беше същият – живот, изграден върху лъжа. Как се вярва на човек, след като основата на доверието е била разрушена до основи?
След часове безцелно лутане, краката ме отведоха до единственото място, където можех да отида – апартаментът на Павел. Той отвори вратата почти веднага, сякаш ме е чакал. Лицето му беше сериозно и загрижено.
— Знаех си, че ще дойдеш — каза той и ме пусна да вляза, без да задава въпроси.
Влязох и се свлякох на дивана му. Той ми наля чаша уиски и седна срещу мен. Мълчахме дълго. Тишината беше по-красноречива от всякакви думи.
— Беше Десислава, нали? — попита накрая Павел с тих глас.
Кимнах. Не можех да говоря. Самото произнасяне на името ѝ беше болезнено.
Разказах му всичко. Цялата грозна, невероятна история. За разговора в кафенето, за шока от гласа ѝ, за конфронтацията у дома, за брака по сметка и зловещата фигура на майката на Симеон. Павел слушаше внимателно, без да ме прекъсва, лицето му ставаше все по-мрачно с всяка моя дума.
— Значи онзи надут пуяк, Симеон, е съпругът ѝ — каза той, след като свърших. — И той е син на Йорданка, желязната лейди на строителния бизнес. Мартин, ти си се забъркал с много опасни хора.
— Аз ли съм се забъркал? — изсмях се горчиво. — Бях въвлечен без мое знание. Бях просто пионка в нейната игра.
— Не мисля, че е било игра за нея — каза замислено Павел. — Ако това, което ти е разказала, е вярно, тя е по-скоро затворник, отколкото играч. Тези хора са безмилостни. Йорданка е известна с това, че мачка всеки, който се изпречи на пътя ѝ. Заплахата ѝ към теб не е била празна.
— И какво от това? — попитах аз, гневът отново започваше да надделява над болката. — Това не оправдава лъжата. Трябваше да ми каже.
— Да, трябваше — съгласи се Павел. — Но се опитай да погледнеш от нейната страна. Била е уплашена. За теб, за семейството си. Избрала е по-малкото зло, според нея.
— Няма такова нещо като по-малко зло, Павле. Има само зло.
В следващите няколко дни живях като в мъгла. Спях на дивана на Павел, ходех на работа, но не вършех нищо. Умът ми беше зает да превърта едни и същи сцени отново и отново. Игнорирах десетките обаждания и съобщения от Десислава. Не бях готов да говоря с нея. Не знаех дали някога ще бъда.
Един ден, докато бях в офиса и се взирах в празен екран, секретарката ми влезе.
— Господин Мартин, имате посетител. Казва се Симеон. Твърди, че имате уговорена среща.
Сърцето ми замръзна. Среща? Нямах никаква среща с него. Но после се сетих. Преди няколко седмици кандидатствахме за голям проект. Проект, чийто главен инвеститор беше именно холдингът на майка му. Той очевидно беше дошъл по този въпрос, без да има и най-малка представа за връзката ми с неговата съпруга-беглец. Иронията беше жестока.
— Покани го — казах аз, опитвайки се да овладея гласа си.
Няколко минути по-късно Симеон влезе в кабинета ми с онази същата арогантна походка от кафенето. Беше облечен в безупречен костюм, който струваше повече от моята заплата за няколко месеца.
— Мартин, нали? — каза той, подавайки ми ръка, която аз стиснах неохотно. Ръкостискането му беше вяло, сякаш се гнусеше да ме докосне. — Разгледахме предложението на вашата фирма. Интересно е. Има потенциал. Майка ми обаче е скептична. Тя смята, че сте твърде малки за такъв мащабен проект. Аз съм тук, за да видя дали ще успеете да ме убедите в обратното.
Той седна на стола срещу бюрото ми, оглеждайки кабинета ми с леко презрение. В този момент аз трябваше да бъда бизнесмен. Трябваше да продам проекта си, да бъда убедителен, професионален. Но единственото, което исках, беше да го хвана за ревера и да го попитам какво е направил на Десислава, за да я докара до такова отчаяние.
Вместо това, включих на автопилот. Започнах да говоря за проекта, за иновациите, за пазарния потенциал. Говорех, но думите ми се струваха кухи. Пред очите ми беше не потенциален инвеститор, а мъжът, който беше купил моята съпруга. Мъжът, който я наричаше „затвор“ и се канеше да я изхвърли като стара вещ.
— Всичко това звучи добре на хартия — прекъсна ме той. — Но аз искам да видя ангажираност. Искам да видя, че сте готови да направите всичко за този проект. Че сте готови на жертви.
Той се наведе напред, в очите му проблесна нещо хищно.
— Вижте, ще бъда откровен. Имаме и други оферти. По-добри, от по-големи компании. Но във вас има нещо, което ми харесва. Някаква… гладна амбиция. Но майка ми, Йорданка, тя вярва само в пълния контрол. За да инвестираме във вас, тя ще иска мажоритарен дял. Почти пълен контрол върху компанията ви.
Предложението беше обидно. Това означаваше да продам фирмата си, труда си, за жълти стотинки.
— Това е неприемливо — отвърнах аз, по-рязко, отколкото възнамерявах.
— Всичко е въпрос на цена — усмихна се той. — Помислете. Това е шансът на живота ви. Да работите за нас, под нашето крило. Или да продължите да се борите за трохи. Изборът е ваш.
Той стана, готов да си тръгне.
— Между другото — каза той, спирайки се на вратата, — жена ми изчезна. От няколко дни не се е прибирала. Сигурно пак е отишла да се оплаква на онези нейните разорени родители. Странна жена. Имаш всичко, а пак си нещастен. Не ги разбирам аз тези жени.
Той се засмя и излезе, оставяйки ме сам в тишината на кабинета. Думите му ме пронизаха. Десислава беше изчезнала. Не се беше прибрала при него. Не се беше върнала и при мен. Не отговаряше на обажданията ми. Къде беше?
Заплахата на Йорданка отекна в ума ми: „…ще унищожи теб. Ще те смачкат.“ Тази среща не беше случайна. Те знаеха. Някак си бяха разбрали. Това не беше бизнес предложение. Това беше предупреждение. Бяха дошли да ме огледат, да ми покажат силата си. Да ми предложат сделка с дявола – да им продам душата си, или ще ме унищожат. И изчезването на Десислава беше част от тази жестока игра.
В този момент разбрах, че не мога повече да бъда пасивен. Не можех да се крия. Трябваше да намеря Десислава. Трябваше да разбера какво точно се случва. Това вече не беше просто семейна драма. Това се превръщаше в битка за оцеляване. И аз бях точно в центъра на бурята.
Глава 5: Глас от миналото
Паниката започна да ме завладява. Десислава беше изчезнала. Думите на Симеон, изречени с такава небрежна жестокост, отекваха в главата ми. Дали е избягала от страх? Или те са ѝ направили нещо? Мисълта, че може да е в опасност заради мен, беше непоносима. Целият ми гняв се изпари, заменен от леден страх.
Първата ми мисъл беше да се обадя на родителите ѝ. Намерих номера им след кратко търсене. Вдигна майка ѝ, гласът ѝ беше слаб и уморен. Когато се представих, от другата страна настана мълчание.
— Не знаем къде е — каза накрая тя, в гласа ѝ се долавяше сдържан плач. — Не се е обаждала от дни. Мислехме, че е с… с него. Или може би с вас.
— С мен не е — отговорих аз, сърцето ми се сви. — Мислите ли, че може да са ѝ направили нещо? Семейството на Симеон?
— Тези хора са способни на всичко — прошепна тя, сякаш се страхуваше, че някой я подслушва. — Те съсипаха съпруга ми, отнеха ни всичко. Дъщеря ми… тя се пожертва за нас. Моля ви, ако научите нещо, обадете ни се.
Затворих телефона с тежко предчувствие. Родителите ѝ бяха също толкова уплашени и безпомощни, колкото и аз. Те бяха жертви в същата тази мръсна игра.
Трябваше ми съюзник. Някой, който познаваше Десислава, някой, на когото можех да се доверя. И тогава се сетих. Лилия. По-малката сестра на Десислава.
Не я бях виждал отдавна. Лилия беше пълната противоположност на сестра си – буйна, пряма, с остър ум и език. Учеше право в университета и винаги беше изразявала открито презрението си към семейството на Симеон, което беше и причината Десислава да я държи настрана от „официалния“ си живот, за да я предпази. Може би Лилия знаеше нещо.
Намерих я в малка квартира близо до университета. Мястото беше скромно, затрупано с учебници и правни кодекси. Когато ме видя на вратата, на лицето ѝ се изписа изненада, която бързо премина в подозрение.
— Мартин? Какво правиш тук? — попита тя, без да ме покани да вляза.
— Лилия, трябва да говоря с теб. За Десислава.
При споменаването на името на сестра ѝ, изражението ѝ омекна. Тя ме пусна вътре.
Разказах ѝ всичко, точно както го бях разказал и на Павел. За разлика от него обаче, Лилия не изглеждаше шокирана. Тя слушаше с мрачно, съсредоточено изражение, кимайки от време на време, сякаш моите думи само потвърждаваха нейни отдавнашни подозрения.
— Значи най-накрая си разбрал — каза тя, когато свърших. В гласа ѝ нямаше упрек, а по-скоро тъжна констатация. — Винаги съм знаела, че този фарс ще свърши зле. Опитвах се да я убедя да напусне онзи боклук, да избягаме двете някъде, но тя не искаше. Страхуваше се.
— Страхуваше се за мен — казах аз. — Каза ми, че са я заплашили.
— Разбира се, че са я заплашили! — Лилия стана и закрачи нервно из стаята. — Това е техният начин на действие. Йорданка е паяк, който плете мрежи от дългове, договори и заплахи. Тя е собственик на сестра ми, точно както притежава сгради и компании. Деси беше просто още един актив в нейното портфолио.
— Тя изчезна, Лилия. Симеон ми каза, че я няма от дни. Родителите ви също не знаят къде е.
Лилия спря и ме погледна, в очите ѝ се появи страх.
— Това не е добре. Деси никога не би изчезнала, без да се обади на мен или на нашите. Дори когато беше най-зле, винаги намираше начин да ни каже, че е добре.
— Мислиш ли, че те стоят зад това?
— Не мисля, знам го! — отсече тя. — Това е техният стил. Когато един актив стане проблематичен, те го „прибират на сигурно място“, докато не решат какво да правят с него. Сигурно са разбрали, че тя е планирала да ги напусне, или са научили за теб и са решили да я изолират.
— И какво правим сега? Не можем просто да отидем в полицията. Нямаме никакви доказателства.
— Полицията няма да помогне — изсмя се горчиво Лилия. — Половината висши полицаи са в джоба на Йорданка. Трябва да действаме сами. Трябва да намерим слабото им място.
Тя се спря пред една лавица, затрупана с папки.
— От години събирам информация за тях. Всичко, което мога да намеря. Публични регистри, фирмени отчети, стари вестникарски статии. Търся нещо. Пукнатина в бронята им. Те изглеждат недосегаеми, но всеки има тайни. Всеки прави грешки.
Тя извади една дебела папка и я сложи на масата.
— Симеон е слабото звено. Той е арогантен, импулсивен и не толкова умен, колкото си мисли. Прави глупости, а майка му чисти след него. Ако успеем да намерим някоя от неговите мръсотии, нещо, което тя не е успяла да покрие, можем да го използваме като лост.
В този момент се почувствах като герой от шпионски филм. Бях обикновен бизнесмен, а сега обсъждах как да изнудвам един от най-влиятелните хора в страната. Но страхът за Десислава беше по-силен от всичко.
— Аз ще ти помогна — казах аз. — Кажи ми какво да правя.
Лилия ме погледна с нова светлина в очите. Сякаш за първи път виждаше в мен не просто измамения съпруг, а потенциален съюзник.
— Добре — каза тя. — Ти познаваш бизнес средите. Аз познавам законите. Трябва да започнем да ровим. Трябва да говорим с хора. Бивши служители, недоволни партньори. Някой, някъде, трябва да знае нещо. Но трябва да бъдем много, много внимателни. Ако разберат какво правим, преди да сме намерили нещо сериозно, ще ни смачкат.
Тя ми подаде ръка.
— Заедно?
Стиснах ръката ѝ. Беше силна и уверена.
— Заедно — отговорих аз.
В този малък, разхвърлян апартамент, сред купчини учебници по право, се роди един неочакван съюз. Съюз, изкован от отчаяние и жажда за справедливост. Все още не знаехме срещу какво точно се изправяме, нито каква е цената, която ще трябва да платим. Но знаехме едно – нямаше да се откажем, докато не намерим Десислава и не свалим маските на нейните похитители. Играта на сенки беше започнала.
Глава 6: Нишките на паяжината
Следващите дни преминаха в трескава, почти параноична дейност. С Лилия изградихме нещо като щаб в нейната квартира. Денем аз се опитвах да поддържам фасадата на нормалността в офиса си, отбивайки обажданията от асистентката на Симеон, която настояваше за отговор на тяхното „щедро“ предложение. Вечер се потапяхме в света на холдинга на Йорданка.
Лилия беше гений. С лекота навигираше из сложни фирмени регистри, разплиташе мрежи от офшорни компании и дъщерни дружества, създадени с единствената цел да прикриват следи и да перат пари. Аз, от своя страна, използвах контактите си в бизнес средите. Говорих с архитекти, строителни предприемачи, бивши банкери. Повечето от тях се страхуваха дори да споменат името на Йорданка. Но някои, под предлог на неангажиращ разговор, подхвърляха парченца информация.
Научихме, че Йорданка има репутацията на хищник. Тя намирала компании в затруднено положение, предлагала им спасителна помощ под формата на заеми или инвестиции, а след това, чрез клаузи с дребен шрифт и юридически трикове, ги поглъщала, оставяйки бившите собственици без нищо. Историята на семейството на Десислава не беше изключение, а правило.
— Тя не строи бизнес, тя го завладява — каза ми веднъж един възрастен архитект, който беше работил с нея в миналото. — Тя е като отровен бръшлян. Увива се около теб, изглежда красиво, докато не те задуши.
Една вечер, докато преглеждахме списък с бивши високопоставени служители на холдинга, Лилия посочи едно име.
— Огнян. Бил е финансов директор в продължение на десет години. Напуснал е внезапно преди две години. Без обяснения. Веднага след това е започнал работа в малка консултантска фирма. Странно е. Човек на такава позиция не напуска просто така, освен ако не е бил принуден или не е видял нещо, което не му е харесало.
— Дали ще говори с нас?
— Малко вероятно. Сигурно е подписал споразумение за конфиденциалност с огромни неустойки. Но си струва да опитаме.
Отне ми два дни, за да уредя среща с Огнян. Той беше изключително предпазлив, настояваше да се видим на обществено място, в най-оживената част на един голям парк.
Огнян беше мъж на средна възраст, с уморени очи и прошарена коса. От самото начало даде да се разбере, че няма да каже нищо, което би могло да се използва срещу него.
— Не знам защо сте ме потърсили — каза той, без да ни гледа в очите. — Аз напуснах тази компания по лични причини. Нямам какво да добавя.
— Ние не търсим компромати — започнах аз внимателно. — Търсим жена ми, Десислава. Съпругата на Симеон. Тя е изчезнала.
При споменаването на името на Десислава, Огнян трепна. За пръв път ни погледна директно.
— Не се забърквайте с тях — каза той с тих, настойчив глас. — Не знаете на какво са способни.
— Вече сме забъркани — отвърна Лилия. — И няма да се откажем. Знаем, че Симеон е тяхното слабо място. Той прави грешки.
Огнян се засмя горчиво.
— Грешки? Той е ходеща катастрофа. Арогантен, некомпетентен, с мания за хазарт. Йорданка харчи милиони всяка година, за да покрива дълговете му от казина в чужбина и незаконни игрални домове тук. Той е черната дупка, която заплашва да погълне всичко, което тя е построила.
Това беше първата реална пукнатина. Хазарт. Нещо, което лесно можеше да доведе до безразсъдни действия.
— Знаете ли нещо конкретно? — попитах аз. — Нещо, което можем да използваме?
Огнян се поколеба. Огледа се нервно, сякаш очакваше някой да изскочи от храстите.
— Има един проект. Строителство на луксозен комплекс в планината. Проектът беше замразен преди няколко години заради проблеми с екологични организации и собствеността на земята. Официално. Неофициално, Симеон беше управител на проекта. И успя да „загуби“ няколко милиона от бюджета. Пропилял ги е по маси за покер. Йорданка беше бясна. Успя да потули нещата, прехвърли вината на един от подизпълнителите, който удобно фалира. Но документите… истинските документи, които доказват злоупотребата на Симеон, трябва все още да съществуват някъде. Аз лично ги изготвих.
— Къде? — попита Лилия.
— В централния архив на холдинга. В подземието. Недостъпно място. Но ако тези документи излязат наяве, това ще бъде огромен скандал. Не само за Симеон, но и за Йорданка, която го е прикрила.
Той стана.
— Повече не мога да ви кажа. И забравете, че сме говорили. За ваше добро.
След тази среща стратегията ни се промени. Вече имахме цел. Трябваше да се доберем до тези документи. Но как? Централата на холдинга беше като крепост.
В този момент се случи нещо неочаквано. Получих имейл от Десислава. Беше кратък и странен.
„Мартин, добре съм. Не ме търси. Опасно е. Всичко ще се оправи. Довери ми се.“
Сърцето ми подскочи. Беше жива! Но съобщението беше толкова неясно. Да ѝ се доверя? След всичко, което се беше случило? И откъде го изпращаше? Проверих IP адреса с помощта на Павел, който разбираше от тези неща. Сигналът идваше от малък семеен хотел в отдалечен планински курорт.
— Това е капан — каза веднага Лилия. — Изпращат ти го, за да те примамят. За да те хванат и да те изолират, точно както са направили с нея.
— Или може би тя наистина го е изпратила — възразих аз. — Може би е успяла да намери достъп до интернет за няколко минути. Трябва да отида.
— Сам? Това е лудост! — извика тя.
— Няма да съм сам — казах аз. — Но ти трябва да останеш тук. Трябва да продължиш да работиш по плана за архива. Аз ще отида там, ще бъда предпазлив. Просто трябва да видя със собствените си очи. Трябва да знам дали е добре.
След дълъг спор, тя неохотно се съгласи. Павел също настоя да дойде с мен, но аз отказах. Не исках да въвличам и него в тази каша повече, отколкото вече беше въвлечен.
На следващата сутрин потеглих към планината. Докато карах по лъкатушещия път, имах чувството, че навлизам все по-дълбоко в паяжината. Не знаех дали отивам към спасението на Десислава, или към собствената си гибел. Имейлът беше сламка, за която се хващах, но можеше да се окаже и примката, която щеше да се затегне около врата ми.
Глава 7: Капан в планината
Пътят към планинския курорт беше живописен, но аз не забелязвах красотата наоколо. Умът ми беше зает със сценарии, всеки по-мрачен от предишния. Дали Десислава наистина беше там? Дали беше сама? Дали ме чакаше тя, или хората на Йорданка?
Семейният хотел се оказа малка, спретната сграда, сгушена сред борови гори. Изглеждаше спокойно, дори идилично – перфектното място за скривалище. Или за капан.
Паркирах колата си на известно разстояние и огледах хотела. Нямаше нищо подозрително. Няколко коли на паркинга, дим, който се виеше от комина. Взех си само една малка раница и тръгнах пеша.
На рецепцията ме посрещна възрастна жена с мила усмивка.
— Добър ден, с какво мога да ви помогна?
— Търся една жена — започнах аз, опитвайки се да звуча възможно най-небрежно. — Трябваше да се срещнем тук. Казва се Десислава.
Усмивката на жената посърна. Тя ме изгледа с известно съжаление.
— Ах, госпожата от третия етаж. Да, тук е. Но… тя не приема посетители. Каза, че иска да остане сама.
— Моля ви, много е важно — настоях аз. — Аз съм неин… близък. Притеснявам се за нея.
Жената се поколеба.
— Добре — каза накрая тя. — Стая 302. Но ако не ви пусне, не мога да направя нищо повече.
Качих се по дървената стълба, сърцето ми биеше в гърдите. Всеки скърцащ под дъска звук отекваше в тишината. Застанах пред врата 302 и си поех дълбоко дъх. Почуках.
Отвътре не се чу нищо. Почуках отново, този път по-силно.
— Деси? Аз съм, Мартин. Моля те, отвори.
Чух тихо раздвижване, после звук от отключване. Вратата се открехна леко и в пролуката се показа лицето на Десислава. Изглеждаше ужасно. Беше бледа, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, в очите ѝ се изписа смесица от облекчение и паника.
— Мартин! Какво правиш тук? Казах ти да не идваш! — прошепна тя и бързо ме дръпна вътре, затваряйки вратата зад мен.
Стаята беше малка и скромна. Десислава ме прегърна силно, сякаш искаше да се увери, че съм реален.
— Как си? Добре ли си? Направиха ли ти нещо? — засипах я с въпроси.
— Добре съм, добре съм — отвърна тя, отдръпвайки се. — Успях да избягам. Когато разбрах, че си научил всичко, знаех, че нямам време. Инсценирах скандал със Симеон и докато той беше разсеян, си събрах най-необходимото и избягах с колата. Дойдох тук, защото е място, на което сме идвали с нашите като малка. Мислех, че няма да се сетят да ме търсят тук.
— Имейлът… ти ли го изпрати?
— Да. Намерих компютър в едно интернет кафе в съседното градче. Исках само да знаеш, че съм жива, но не исках да идваш. Опасно е! Те сигурно те следят!
— Не мисля — казах аз, макар че вече не бях сигурен в нищо. — Деси, трябва да се махаме оттук. Заедно. Ще отидем някъде, където не могат да ни намерят.
— Не можем, Мартин! — поклати глава тя. — Те няма да се спрат. Ще ни преследват до края на света. Йорданка никога няма да ми прости, че съм я унижила така. За нея аз не съм човек, а инвестиция, която се е провалила. Единственият начин да се отървем от тях е да ги унищожим първи.
Бях поразен. Това не беше същата уплашена жена от нашата кухня. В очите ѝ гореше нова, стоманена решителност.
— Лилия ми помага — казах аз. — Разследваме ги. Намерихме слабото място на Симеон – хазарт и злоупотреби с фирмени пари. Търсим доказателства.
— Знам за това — кимна тя. — Знам и къде са доказателствата. В кабинета на Симеон, в сейфа зад една картина. Виждала съм го да ги слага там. Истинските фактури от онзи проект в планината.
— Трябва да ги вземем!
— Невъзможно е. Централата им е крепост. Но аз имам нещо друго. Нещо, което може да ни помогне.
Тя отиде до нощното шкафче и извади малка флашка.
— През годините копирах всичко, до което имах достъп. Имейли, разговори, банкови извлечения. Не знаех какво точно търся, просто събирах. Може би тук има нещо полезно.
В този момент се чу силно тропане на вратата.
— Обслужване по стаите! — извика груб мъжки глас.
Двамата с Десислава се спогледахме, сковани от ужас. Рецепционистката беше казала, че Деси не иска да я безпокоят. Това не беше обслужване по стаите.
— Не отваряй! — прошепнах аз.
Тропането се повтори, този път по-силно, по-настойчиво.
— Знаем, че сте вътре! Отворете!
Десислава бързо пъхна флашката в ръката ми.
— Вземи това! В банята има малък прозорец. Можеш да излезеш на покрива и да се спуснеш отзад. Бягай, Мартин! Не им позволявай да те хванат!
— Няма да те оставя! — възразих аз.
— Трябва! — настоя тя, бутайки ме към банята. В очите ѝ имаше сълзи, но гласът ѝ беше твърд. — Аз съм тяхната цел. Ще ме отведат, но няма да ми навредят, твърде ценна съм им все още като заложник срещу семейството ми. Но теб… теб ще те премахнат без да им мигне окото. Моля те, иди! Намери Лилия! Използвайте това! Това е единственият ни шанс!
Вратата на стаята изтрещя под силен удар. Нямахме време.
Целунах я бързо и се вмъкнах в банята. Прозорецът беше малък и тесен, но успях да се промуша. Озовах се на стръмния, покрит с керемиди покрив. Под мен беше задната част на хотела и гъстата гора. Чух как вратата на стаята се разбива с трясък.
Нямах избор. Започнах да се плъзгам надолу по покрива, опитвайки се да се задържам за керемидите. Скочих от няколко метра височина, приземявайки се тежко в едни храсти. Без да поглеждам назад, хукнах към гората. Тичах, без да спирам, докато дробовете не започнаха да ме парят. Клони дращеха лицето и ръцете ми, но аз не усещах болка. В ръката си стисках малката флашка. Единствената ни надежда.
Бяха ме намерили. Бяха я хванали. Капанът беше щракнал. Но не бях с празни ръце. Имах оръжие. И щях да го използвам.
Глава 8: Съдържанието на кутията на Пандора
Стигнах до колата си потен, задъхан и с драскотини по цялото тяло, но адреналинът притъпяваше всяка болка. Запалих двигателя и потеглих с мръсна газ, като непрекъснато гледах в огледалото за обратно виждане. Не видях никого да ме преследва. Явно целта им е била Десислава. Аз бях просто странична щета, с която щяха да се справят по-късно.
Пътувах обратно към града като в транс. Сцената в хотела се повтаряше в ума ми отново и отново: паниката в очите на Десислава, звукът от разбиващата се врата, нейната отчаяна молба да избягам. Тя се беше пожертвала, за да ми даде шанс. Не можех да я предам.
Веднага щом се прибрах в квартирата на Лилия, ѝ разказах всичко. Тя пребледня, когато чу, че са я хванали, но бързо овладя емоциите си. Професионалната ѝ деформация на бъдещ юрист надделя.
— Добре, значи сега я държат някъде — каза тя с равен глас, макар ръцете ѝ леко да трепереха. — Това променя нещата. Вече не става въпрос за развод или бизнес измама. Това е отвличане. Но все още нямаме доказателства, които да представим пред властите. Какво има на тази флашка?
Пъхнах флашката в лаптопа ѝ. Отворихме я. Съдържанието беше хаотично – стотици папки, пълни със сканирани документи, аудио записи, екранни снимки на имейли. Беше като да отвориш кутията на Пандора. Десислава беше събирала информация методично, макар и без ясна система.
Прекарахме цялата нощ и целия следващ ден в преглеждане на файловете. Картината, която бавно се разкриваше пред нас, беше по-мрачна, отколкото можехме да си представим. Имаше доказателства не само за финансовите злоупотреби на Симеон, но и за много по-сериозни престъпления.
Открихме имейли, в които Йорданка даваше директни инструкции за сплашване на конкуренти. Намерихме аудио записи на разговори, в които се обсъждаше подкупване на държавни служители за спечелване на обществени поръчки. Имаше сканирани банкови преводи към офшорни сметки, които съвпадаха с датите на ключови политически решения в полза на техния холдинг.
Но най-шокиращото беше една папка, озаглавена просто „Инцидентът“. Вътре имаше полицейски доклад и няколко вестникарски статии за пътен инцидент отпреди пет години. Един от основните конкуренти на Йорданка беше загинал при странни обстоятелства – колата му излязла от пътя без видима причина. Официалното заключение беше нещастен случай. Но сред файловете намерихме скрит аудио запис. Гласът беше на Симеон, пиян и самохвален, който разказваше на някого как е „уредил“ спирачките на колата на конкурента, за да „помогне на мама да си реши проблема“.
Стояхме и гледахме екрана в пълно мълчание. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти. Това вече не беше игра. Това беше убийство.
— Те са чудовища — прошепна Лилия, лицето ѝ беше пепеляво.
— Сега разбирам защо Десислава се е страхувала толкова — казах аз. — Тя е живяла сред убийци.
Този запис променяше всичко. Това беше козът, от който се нуждаехме. Нещо, което не можеха да потулят с пари или влияние.
— Трябва да го предадем на полицията — казах аз.
— Не! — спря ме Лилия. — На коя полиция? Нали ти казах, те контролират всичко. Ако отидем при грешния човек, този запис ще изчезне, а ние с него. Трябва ни някой, на когото можем да се доверим абсолютно. Някой извън системата.
Тя се замисли за момент.
— Има един човек. Професор Андреев. Преподава ми наказателно право. Той е бивш прокурор, един от малкото, които са напуснали системата, защото не са искали да правят компромиси. Има безупречна репутация и много контакти сред честните хора, които са останали. Той ще знае какво да правим.
На следващия ден се срещнахме с професор Андреев в неговия кабинет в университета. Той беше възрастен мъж със строг, но проницателен поглед. Изслуша историята ни, без да покаже никаква емоция. След това прегледа файловете, които му показахме, като се съсредоточи върху записа на самопризнанието на Симеон.
— Това е… чудовищно — каза той, след като свали слушалките. — И е повече от достатъчно, за да ги вкара в затвора за много дълго време. Но сестра ви е права. Трябва да подходим изключително внимателно.
Той се замисли дълбоко.
— Има един следовател, на когото мога да се доверя. Ще се свържа с него. Но те няма да се предадат лесно. Когато разберат, че сте ги хванали в капан, ще станат още по-опасни. Най-важното сега е да намерим сестра ви, преди да са ѝ направили нещо.
— Как? — попитах аз.
— Те ще я държат на място, което е тяхна собственост и е добре охранявано. Място, където не привличат внимание. Някоя от техните вили извън града, може би. Имам идея как можем да ги накараме сами да ни покажат къде е.
Планът на професора беше рискован, но гениален. Той предложи да използваме стръв.
— Ще пуснем слух — каза той. — Чрез мои доверени контакти в журналистическите среди. Слух, че съществува компрометиращ запис, свързан със стар пътен инцидент, и че той ще бъде предаден на властите в рамките на 48 часа. Няма да споменаваме имена. Но те ще знаят, че става въпрос за тях. Това ще ги накара да изпаднат в паника. А паникьосаните хора правят грешки. Вероятно ще се опитат да преместят сестра ви или да унищожат други доказателства. И тогава ние ще ги чакаме.
Беше като да ръчкаш с пръчка в гнездо на стършели. Но това беше единственият ни шанс да ги притиснем в ъгъла и да спасим Десислава.
Планът беше задействан. Сега оставаше само да чакаме. Най-дългите и напрегнати 48 часа в живота ми тъкмо започваха.
Глава 9: Гнездото на стършелите
Слухът беше пуснат. Един от доверените журналисти на професор Андреев публикува кратка, завоалирана новина в малко известен, но влиятелен онлайн сайт. В нея се говореше за „пробив в разследването на забравен инцидент с летален изход, свързан с голяма бизнес империя“ и за „аудио доказателство, което може да преобърне всичко“. Имената на Йорданка и Симеон не бяха споменати, но формулировката беше достатъчно ясна, за да знаят, че се отнася за тях.
Следователят, с когото професор Андреев се беше свързал – мъж на име Стоянов, организира тайно наблюдение. Екипи от цивилни полицаи, на които можеше да се има доверие, бяха разположени около всички известни имоти на семейството – централата на холдинга, апартамента на Симеон, фамилната къща в покрайнините на града. Аз и Лилия бяхме настанени в защитено жилище, под претекст, че сме свидетели по друго дело. Чакането беше мъчително. Всяка минута се точеше като час.
Първите двадесет и четири часа не се случи нищо. Започнах да се опасявам, че планът няма да проработи, че сме ги подценили. Може би просто щяха да се окопаят и да изчакат бурята да отмине, използвайки армията си от адвокати.
— Търпение — каза ми Стоянов по телефона. — Хищникът е най-опасен, когато е ранен. Те няма да стоят със скръстени ръце. Ще направят ход.
И той се оказа прав. В ранните часове на втората нощ, един от екипите, наблюдаващи фамилната къща, докладва за движение. Два черни джипа без отличителни знаци напуснаха имота и се отправиха на север, извън града. Не бяха включили светлини, движеха се бързо и предпазливо.
— Това са те — каза Стоянов. — Ще ги проследим от разстояние. Не искаме да ги плашим.
Започна напрегнато преследване. Ние с Лилия следяхме всичко по кодирана радиовръзка от защитеното жилище. Слушахме докладите на полицаите, които описваха маршрута на джиповете. Те се движеха към планината, към района, където се намираше онзи замразен строителен обект, за който ни беше разказал бившият финансов директор Огнян.
— Разбира се — прошепна Лилия. — Изоставеният комплекс. Перфектното място. Изолирано, тяхна собственост, лесно за охрана. Трябва да я държат там.
Джиповете спряха пред масивна метална порта, която преграждаше черен път, водещ навътре в гората. Един от мъжете слезе, отвори портата и колите изчезнаха навътре. Екипът на Стоянов спря на безопасно разстояние.
— Сега трябва да действаме бързо — каза Стоянов. — Ще изчакаме да се установят, след което ще влезем. Но трябва да сме подготвени за всичко.
Няколко часа по-късно, под прикритието на предутринния мрак, екип от специално обучени полицаи се приближи до комплекса. Той се състоеше от няколко недовършени сгради и една по-малка, напълно завършена постройка, която вероятно е служила за офис или къща за охраната. Именно там светеше лампа.
Аз и Лилия настояхме да бъдем наблизо. Стоянов, след дълги колебания, се съгласи, но при условие, че ще стоим в една от колите на безопасно разстояние и няма да се намесваме.
Операцията започна. Полицаите се движеха бързо и безшумно. Заобиколиха къщата. Чухме приглушени команди по радиото. После – трясък от разбита врата и викове.
Сърцето ми спря. Всичко, което можех да правя, беше да се взирам в тъмнината, молейки се Десислава да е жива и невредима.
Минутите се нижеха една след друга, всяка по-дълга от предишната. После по радиото се чу гласът на Стоянов.
— Чисто е. Имаме ги. Свидетелката е открита. Жива е.
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че едва не припаднах. Лилия избухна в сълзи до мен.
Скоро след това видяхме как извеждат Десислава от къщата, загърната в полицейско яке. Тя изглеждаше изтощена и уплашена, но беше невредима. Когато погледът ѝ срещна моя, на лицето ѝ се изписа безкрайно облекчение. Хукнах към нея и я прегърнах.
— Свърши — прошепнах аз. — Всичко свърши.
Изведоха и похитителите ѝ – двама мъже с мрачни лица, които разпознах. Бяха личните телохранители на Йорданка.
Но това беше само началото. Докато екипът обезопасяваше Десислава, друг екип, воден лично от Стоянов, влезе в централата на холдинга с прокурорска заповед за обиск. В същото време Симеон беше арестуван в луксозен нощен клуб, а Йорданка – в дома ѝ.
Новината гръмна на следващата сутрин. Беше водеща тема във всички медии. Бизнес империята, смятана за недосегаема, се сриваше. Разкритията от флашката на Десислава, подкрепени от документите, намерени при обиските, разкриха мрежа от корупция, измами и дори убийство.
Предстоеше дълъг и тежък съдебен процес. Битката не беше приключила, но най-важната победа беше спечелена. Бяхме извадили чудовищата на светло.
Глава 10: Цената на свободата
Последващите месеци бяха вихър от съдебни заседания, показания и медиен шум. Империята на Йорданка се разпадна като пясъчен замък. Разкритията за корупция предизвикаха политическа криза, водеща до оставки на високопоставени служители. Симеон, изправен пред неопровержимите доказателства за убийство, се срина в съдебната зала. Йорданка до последно остана ледена и надменна, но присъдата беше тежка и за двамата – дълги години затвор.
За нас обаче истинската битка се водеше извън съдебната зала. Животът след такава травма не можеше просто да продължи оттам, откъдето беше спрял. Беше белязан със спомени и рани, които трябваше да заздравеят.
Десислава беше свободна, но цената беше висока. Семейството ѝ, макар и спасено от хватката на Йорданка, беше разорено и опозорено. Тя самата трябваше да се бори с чувството за вина и с травмата от годините, прекарани в златната клетка.
Нашият свят също беше разрушен. Домът, който бяхме споделяли, вече не беше убежище, а място, пълно с призраци на лъжи и тайни. Продадохме апартамента, за който тя беше взела кредит, и с парите помогнахме на родителите ѝ да си стъпят на краката.
За известно време с Десислава живеехме разделени. Не от гняв, а от необходимост. Трябваше да намерим себе си отново, преди да можем да се намерим един друг. Аз се върнах към работата си, но вече гледах на света по различен начин. Амбицията за големи проекти и печалби беше заменена от желанието да изградя нещо по-малко, но честно и стабилно. Павел, моят верен приятел, беше до мен през цялото време.
Лилия се превърна в звездата на юридическия факултет. Случаят ѝ донесе известност и уважение. Тя получи предложения за работа от най-добрите кантори в страната, но избра да започне в малка организация, която се бореше за правата на жертви на корпоративни престъпления.
Една пролетна вечер, почти година след драматичните събития, се срещнах с Десислава в същото онова кафене, където всичко започна. Седнахме на различна маса. Мястото изглеждаше същото, но ние бяхме различни.
Мълчахме дълго, но тишината не беше неловка. Беше изпълнена с неизказани думи, с прошка и разбиране.
— Съжалявам — каза тя накрая, гледайки ме в очите. В погледа ѝ вече нямаше страх, а само искрено разкаяние. — Съжалявам за всяка лъжа, за всяка болка, която ти причиних.
— Знам — отговорих аз. — И аз съжалявам. Че не видях, че не разбрах, че те оставих да се бориш с това сама толкова дълго.
Тя протегна ръка през масата и аз я поех.
— Можем ли… — започна тя, но се поколеба. — Можем ли да опитаме отново? Отначало. Без тайни. Без лъжи.
Погледнах я. Видях жената, в която се бях влюбил, но видях и силата, която беше открила в себе си. Видях белезите, но видях и надеждата.
— Да — казах аз. — Можем да опитаме.
Не знаехме какво ни предстои. Пътят напред нямаше да е лесен. Доверието се гради трудно и бавно. Но докато седяхме там, държейки се за ръце, в кафенето, което беше станало свидетел на края на нашия свят, аз знаех, че то може да стане и свидетел на нашето ново начало. Бяхме платили цената на свободата. Сега беше време да се научим да живеем с нея. Заедно.