Въздухът в малкия апартамент се беше сгъстил до плътност, която можеше да се разреже с нож. Седяхме един срещу друг на евтиния диван, който бях купил на изплащане, точно както и всичко останало в това оскъдно обзаведено пространство. Навън септемврийското слънце залязваше, хвърляйки дълги, призрачни сенки през прозореца, които пълзяха по стените като предвестници на лоши новини. От няколко седмици се виждах с Михаела. Беше мимолетно, леко, като лятна буря, която идва и си отива. Усещах, че е време да приключи. Исках да се съсредоточа върху следването си в университета, върху непосилния кредит за това жилище, който тежеше на плещите ми като воденичен камък. Исках свободата си.
Думите бяха на върха на езика ми. Бях ги репетирал мислено десетки пъти. „Михаела, мисля, че е по-добре да спрем дотук.“ Просто, ясно, може би малко жестоко, но необходимо. Отворих уста, поех си дъх, за да произнеса присъдата на нашата кратка връзка, но тя ме изпревари. Гласът ѝ беше тих, почти шепот, но думите ѝ прокънтяха в съзнанието ми като изстрел в затворено помещение.
„Бременна съм.“
Светът около мен се разпадна. Цветовете избледняха, звуците се приглушиха, а единственото, което чувах, беше оглушителното бучене на кръвта в ушите си. Това не можеше да бъде истина. Не и с мен. От ранно детство, след тежко прекарана заушка и последвалите усложнения, лекарите бяха подхвърлили на родителите ми едни страшни думи – „възможни проблеми в бъдеще“. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието ми, превърнали се бяха в неоспорима истина, таен щит, който ме предпазваше от точно такива ситуации. Винаги съм вярвал, че съм безплоден.
„Невъзможно е!“ – изкрещях аз, а гласът ми прозвуча чуждо, грубо, изпълнено с паника, която дори не подозирах, че тая в себе си. Думите излязоха от мен като отровна змия, без да ги мисля, без да преценявам ефекта им.
Лицето на Михаела се сгърчи от болка. Красивите ѝ очи, които допреди малко ме гледаха с плаха надежда, се изпълниха със сълзи. Те потекоха бавно по бузите ѝ, тихи и обвиняващи. Тя не каза нищо повече, просто се сви на дивана и зарида безмълвно, а тялото ѝ се тресеше от сподавени хлипове. Чувствах се като чудовище. Объркване, страх и вина водеха война в душата ми. Не знаех какво да направя, какво да кажа. Единственото, което успях да направя, беше да остана на мястото си, парализиран от новината и от собствената си реакция.
Тя остана да преспи у нас. Не можех да я изгоня в това състояние. Настаних я в спалнята, а аз се свих на дивана в хола, вперил поглед в тъмния таван. Сънят бягаше от мен. Всяка сянка ми изглеждаше заплашителна, всеки шум от улицата ме стряскаше. Мислите ми препускаха в трескав, хаотичен бяг. Как ще кажа на родителите си? Баща ми, властен и преуспял бизнесмен, щеше да ме унищожи. Той, който държеше на репутацията повече от всичко, който ми помогна за този апартамент, но при всяка възможност ми натякваше колко много съм му задължен. Ами университетът? Бъдещето ми? Всичко се сриваше пред очите ми.
Късно през нощта, някъде в мъглата между будността и дрямката, дочух тих говор от спалнята. Михаела говореше по телефона. Гласът ѝ беше променен – вече не беше треперещият шепот на наранена жена, а студен и пресметлив тон, който изпрати ледени тръпки по гърба ми. Примъкнах се безшумно до вратата, затаил дъх.
„…Успях…“ – казваше тя. – „Повярва ми… Не, не се притеснявай за него, той е просто хлапе… Парите ще дойдат скоро… Да, Симеоне, всичко е по план.“
Симеон. Името проехтя в тишината на апартамента и се заби в съзнанието ми като нажежен пирон. План? Пари? В този момент разбрах, че кошмарът ми едва сега започваше. Това не беше просто нежелана бременност. Това беше капан. И аз бях влязъл право в него.
Глава 2: Сянката на съмнението
Нощта се проточи безкрайно. Лежах на дивана, вцепенен, а думите на Михаела отекваха в главата ми като зловеща мантра. „Той е просто хлапе… Парите ще дойдат скоро… Всичко е по план… Симеоне…“ С всяко повторение страхът се превръщаше в ледена ярост. Бях измамен, манипулиран. Чувствах се като глупак. Уязвимостта, която бях изпитал преди часове, се изпари и на нейно място се надигна студена решителност. Трябваше да разбера кой е този Симеон и какъв е техният план.
На сутринта атмосферата беше още по-тежка. Михаела излезе от спалнята с подпухнали очи, но се опитваше да играе ролята на крехка бъдеща майка. Движеше се внимателно, с ръка на корема, сякаш вече пазеше плода на своята лъжа. Направи кафе, а мълчанието между нас беше толкова плътно, че почти заглушаваше тракането на чашите. Аз играех своята роля – на обърканото, уплашено момче. Наблюдавах я изпод вежди, търсейки пукнатина в нейната маска, някакъв знак, който да издаде измамата. Но тя беше добра. Прекалено добра.
„Александър, знам, че си шокиран“, започна тя с мек, грижовен тон. „И аз съм уплашена. Но ще се справим. Заедно.“
Кимнах машинално, а в гърлото ми се надигна жлъч. „Заедно.“ Тази дума, изречена от нейните устни, звучеше като подигравка.
Веднага след като тя си тръгна под претекст, че трябва да отиде на лекар, се обадих на единствения човек, на когото имах доверие – най-добрият ми приятел Мартин. Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Разказах му всичко – за новината, за моята паническа реакция и най-вече за дочутия телефонен разговор.
Мартин ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Той винаги е бил разумният от двама ни, здраво стъпил на земята. Когато свърших, той дълго мълча, потропвайки с пръсти по масата.
„Сашо, това мирише много лошо“, каза най-накрая. „Много, много лошо. Момиче, с което излизаш от няколко седмици, изведнъж забременява точно когато си решил да я зарежеш? И после този разговор… Този Симеон… Звучи като сценарий на евтин филм, но се случва на теб.“
„Какво да правя, Мартине? В капан съм. Ако кажа на баща ми, той ще ме убие.“
„Първо, успокой се“, посъветва ме той. „Паниката е лош съветник. Трябва да съберем повече информация. Да проверим тази Михаела. Откъде е, с какво се занимава, кои са приятелите ѝ… Кой е този Симеон. Трябва да действаме тихо и бързо, преди нещата да са излезли извън контрол.“
Съгласих се. Това беше единственият път напред. Започнахме с най-очевидното – социалните мрежи. Профилите на Михаела бяха странно празни. Няколко снимки, повечето от които изглеждаха нагласени и безлични, почти никакви приятели и никаква информация за миналото ѝ. Сякаш животът ѝ беше започнал преди няколко месеца. Това само засили подозренията ми.
През следващите дни се превърнах в детектив. Продължавах да се държа като притеснен бъдещ баща, докато тайно ровех за информация. Опитвах се да я разпитвам за семейството ѝ, за детството ѝ, за предишни връзки. Тя беше майстор на уклончивите отговори. Всяка нейна дума беше внимателно премерена, всяка история звучеше правдоподобно, но беше лишена от истински емоции и детайли. Сякаш рецитираше заучен текст.
Напрежението се покачваше. Михаела ставаше все по-настоятелна. Говореше за бъдещето, за това как ще преустроим малкия ми апартамент, за имена на бебето. Всеки неин въпрос за финансите ми, за работата на баща ми, за семейния ни бизнес, беше прикрит зад фасадата на загриженост за „нашето общо бъдеще“. А аз се усмихвах и кимах, докато вътрешно крещях. Сянката на съмнението се беше превърнала в тъмна, поглъщаща пропаст. Знаех, че времето ми изтича. Трябваше да кажа на родителите си, колкото и да се ужасявах от последствията. Бурята наближаваше и аз бях точно в нейния епицентър.
Глава 3: Семейна буря
Избрах възможно най-неподходящия момент да хвърля бомбата – традиционната семейна вечеря в петък. Родителите ми държаха на тези събирания. Те бяха ритуал, фасада на перфектното семейство, която баща ми, Димитър, поддържаше с желязна ръка. Седяхме около масивната дъбова маса в трапезарията им, заобиколени от скъпи картини и антикварни предмети, които крещяха за богатство и статус. Майка ми, Вяра, се суетеше около ястията, опитвайки се да поддържа лек и непринуден разговор. Баща ми седеше начело на масата като крал на трона си, разпитваше ме за университета с тон, който не предполагаше диалог, а отчет.
Сърцето ми биеше до пръсване. Буцата в гърлото ми правеше всяка хапка невъзможна за преглъщане. Най-накрая, събрах цялата си смелост.
„Мамо, татко… трябва да ви кажа нещо.“
Майка ми спря с вилица във въздуха и ме погледна с присъщата ѝ майчина загриженост. Баща ми сведе вестника, който четеше, и впери в мен студените си, пронизващи очи.
„Михаела… момичето, с което излизам… е бременна.“
Тишината, която последва, беше по-страшна от всеки крясък. Сякаш целият въздух беше изсмукан от стаята. Майка ми ахна и пребледня. Лицето на баща ми бавно започна да почервенява, а вената на челото му изпъкна и запулсира заплашително.
„Какво?“ – изръмжа той, а гласът му беше нисък и опасен.
„Бременна е. И… и аз мисля, че детето е мое“, излъгах, неспособен да призная веднага и за съмненията си. Исках първо да видя реакцията им в най-чист вид.
Реакцията беше като ядрен взрив. Димитър скочи от стола, който се изтърколи назад с трясък.
„Ти шегуваш ли се с мен? На деветнадесет години! Студент първа година! Ти осъзнаваш ли какво си направил? Ти ще провалиш всичко! Всичко, което съм градил! Името ми, репутацията ни! Ще довлечеш някаква уличница, някаква златотърсачка в това семейство!“
Крещеше, а думите му се забиваха в мен като парчета стъкло. Не го интересуваше как се чувствам аз. Не го интересуваше дори дали новината е вярна. Единственото, което имаше значение, беше как това ще се отрази на неговия перфектен свят.
„Димитре, моля те, успокой се“, опита се да го спре майка ми, а гласът ѝ трепереше. „Александър е уплашен…“
„Да се плаши! Може би така ще му дойде акълът в главата!“, прекъсна я той яростно. „Коя е тази? От какво семейство е? Разбира се, че е някоя беднячка, която е видяла лесния начин да се уреди в живота! Забрави! Няма да стане! Това дете, ако изобщо съществува и ако изобщо е твое, никога няма да носи моята фамилия!“
Стоях като вкаменен. Очаквах да е зле, но не и чак толкова. Гневът му беше насочен не към ситуацията, а лично към мен, към моята неспособност да отговоря на неговите безкрайни очаквания.
„Аз ще се оправя“, успях да промълвя. „Имам апартамент…“
„Апартаментът!“, изсмя се той с леден, презрителен смях. „Апартаментът, който АЗ ти купих! С парите, които АЗ съм изкарал! И с кредита, за който АЗ гарантирах! Мислиш, че можеш да гледаш дете с мизерната си стипендия? Не бъди наивен!“
Той крачеше из стаята като звяр в клетка. Майка ми плачеше тихичко в ъгъла. Семейната вечеря се беше превърнала в съдилище, а аз бях подсъдимият.
Накрая той спря пред мен, лице в лице. Погледът му беше безпощаден.
„Слушай ме много внимателно. От този момент нататък, аз поемам нещата. Забравяш за тази… Михаела. Няма да я виждаш, няма да ѝ се обаждаш. Ще наема най-добрия адвокат в града. Ще направим ДНК тест веднага щом е възможно и ако случайно се окаже, че си бащата, ще ѝ предложим сума, която да я накара да изчезне от живота ни завинаги. Ясен ли съм?“
Не казах нищо. Просто кимнах. Чувствах се напълно смазан, лишен от воля, превърнат в пионка в играта на баща ми. Той не искаше да реши моя проблем. Той искаше да го елиминира, да го заличи, сякаш никога не се е случвал. В този момент, гледайки яростното му лице, осъзнах, че съм в по-голяма беда, отколкото предполагах. Бях притиснат между лъжите на Михаела и безмилостната власт на баща си. И в тази война нямаше да има победители, а само жертви.
Глава 4: Планът се разплита
Забраната на баща ми да виждам Михаела имаше обратен ефект. Тя ме накара да действам още по-бързо и по-прикрито. Вече не ставаше дума само за мен. Трябваше да разбера истината, преди адвокатите на баща ми да са стъпкали живота на всички ни с калните си ботуши.
С Мартин решихме да преминем към по-директни действия. Трябваше да видим Михаела в нейната естествена среда, далеч от мен. Трябваше да я проследим. Чувствах се като герой от шпионски филм, но страхът и адреналинът бяха напълно реални.
Един следобед, след като ѝ се обадих и тя ми каза, че има „женска работа“ за вършене, с Мартин заехме позиция в старата му кола на ъгъла на улицата, където се намираше общежитието, в което твърдеше, че живее. Чакахме повече от час. Слънцето се процеждаше през мръсното предно стъкло, а напрежението в купето растеше.
Най-накрая тя се появи. Беше облечена различно – не с милите, скромни дрехи, които носеше, когато беше с мен, а с елегантна рокля и високи токчета. Изглеждаше по-зряла, по-уверена. Не се държеше като притеснена бъдеща майка, а като жена, отиваща на делова среща.
Тръгнахме след нея, спазвайки дистанция. Тя не се качи на градски транспорт, а се отправи към един от по-луксозните квартали. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Всяка нейна стъпка ни отдалечаваше от образа, който познавах, и ни приближаваше до една непозната, опасна истина.
Михаела влезе в усамотен, скъп ресторант с градина. Паркирахме малко по-надолу по улицата и се промъкнахме пеша, криейки се зад храстите, които ограждаха заведението. През прозореца я видяхме да сяда на една маса. Не беше сама. Напротив, чакаше я мъж.
Той беше по-възрастен, може би към четиридесетте, облечен в безупречен тъмен костюм. Излъчваше аура на власт и студена увереност. Косата му беше леко посивяла по слепоочията, а лицето му беше с остри, аристократични черти. Дори от разстояние се усещаше заплахата, която се криеше зад спокойната му външност. Това трябваше да е Симеон.
Не можехме да чуем какво си говорят, но езикът на телата им казваше всичко. Той говореше, а тя слушаше с наведено лице. Нямаше и следа от близост или интимност. Беше като среща между началник и подчинен. В един момент той се наведе напред и каза нещо, от което тя видимо се сви. Изглеждаше уплашена, притисната в ъгъла.
След около двадесет минути той извади от вътрешния джоб на сакото си дебел плик и го плъзна по масата към нея. Пари. Михаела го взе с трепереща ръка и го пъхна в чантата си, без дори да погледне вътре. Срещата беше приключила. Той стана, без да я поглежда, и се отправи към изхода. Тя остана на масата още няколко минути, вперила поглед в празната чаша пред себе си, а раменете ѝ бяха отпуснати в знак на пълно поражение.
С Мартин се спогледахме. Всичко си дойде на мястото. Това не беше просто измама за пари. Беше нещо много по-голямо и много по-мрачно. Михаела не беше кукловодът в тази история. Тя беше просто една от куклите, също като мен. Имаше някой друг, който дърпаше конците. И този някой беше Симеон.
Когато той излезе от ресторанта, ние се скрихме още по-дълбоко в храстите. Той се качи в лъскав черен седан с тонирани стъкла и потегли с мръсна газ. Успяхме да видим номера на колата.
„Записа ли го?“, прошепна Мартин.
„Да“, отвърнах аз, а ръцете ми трепереха.
Облекчението, че бебето може би не е мое, беше краткотрайно и веднага беше изместено от нов, по-дълбок страх. В какво се бях забъркал? Кой беше този човек и защо използваше Михаела, за да стигне до моето семейство? Планът им вече не изглеждаше толкова елементарен. Той се разплиташе пред очите ни, разкривайки сложна мрежа от лъжи, пари и страх. И ние с Мартин току-що бяхме дръпнали една от най-опасните му нишки.
Глава 5: Двойствен живот
Баща ми не си губеше времето. Два дни след семейната буря ме извика в огромния си, облицован с дърво офис. Зад масивното бюро от махагон, до него, седеше мъж на средна възраст с ледено изражение и очи, които сякаш виждаха право през теб.
„Александър, това е адвокат Петров“, представи го баща ми с официален тон. „Той ще се занимава с твоя… проблем.“
Адвокат Петров ми подаде ръка. Стискът му беше силен и студен като самия него. Той не каза нищо, просто ме изгледа преценяващо, сякаш бях досадно насекомо, което трябва да бъде смачкано.
„Разгледахме ситуацията“, започна адвокатът, а гласът му беше равен и лишен от емоции. „Стратегията ни ще бъде агресивна. Първо, ще оспорим бащинството. Ще поискаме незабавен ДНК тест. Дотогава ще съберем информация за госпожицата. Всякакви предишни връзки, финансови затруднения, всичко, което може да я дискредитира и да покаже, че мотивът ѝ е користен. След това, независимо от резултата от теста, ще ѝ предложим споразумение за конфиденциалност срещу определена сума. Сума, достатъчно голяма, за да я изкуши, но достатъчно малка, за да не ни навреди. Тя ще подпише документ, че няма никакви бъдещи претенции към теб или семейството ти, и ще изчезне. Просто и чисто.“
Слушах го и ми се повдигаше. Те говореха за Михаела сякаш е стока, проблем, който може да бъде решен с пари и заплахи. Не знаеха за Симеон, за страха в очите ѝ. Не знаеха, че тя е просто пионка. А аз не можех да им кажа. Как да обясня, че съм я следил? Как да призная, че съм се забъркал в нещо, което очевидно е далеч надхвърляло обикновена измама? Баща ми щеше да побеснее още повече.
„Разбра ли?“, попита ме Димитър с остър тон, виждайки колебанието ми.
„Да“, отговорих тихо. Чувствах се като предател.
Докато баща ми и неговият адвокат крояха планове как да унищожат живота на Михаела, аз започнах да забелязвам пукнатини и в неговия собствен живот. Той винаги е бил напрегнат и взискателен, но сега беше различно. Беше раздразнителен, постоянно говореше по телефона с приглушен глас, заключваше се в кабинета си с часове. Веднъж го видях да стои до прозореца, втренчен в нищото, с изражение на дълбока, неподправена тревога – нещо, което никога не бях виждал на лицето му.
Майка ми също усещаше промяната. „Баща ти не е на себе си напоследък“, сподели ми тя една вечер, докато той беше навън. „Има проблеми с бизнеса, мисля. Някаква сделка, която не върви добре.“
Ключът към загадката дойде съвсем случайно. Една късна вечер минавах покрай кабинета на баща ми и чух разгневения му глас. Вратата беше леко открехната.
„…Не можеш да ми го причиниш! Имахме уговорка! Дай ми още време!“, говореше той в телефона, а гласът му беше изпълнен с отчаяние, което не бях чувал никога досега. Последва пауза, в която очевидно слушаше отговора на събеседника си. Когато проговори отново, тонът му беше напълно сломен. „Добре… Да, разбирам… Както кажеш, Симеоне.“
Симеон.
Името проряза тишината и съзнанието ми. Кръвта замръзна във вените ми. Не можеше да бъде съвпадение. Мъжът, който дърпаше конците на Михаела, държеше в ръцете си и баща ми. Изведнъж всичко придоби ужасяващ смисъл. Бременността на Михаела не беше случайна атака. Тя не беше избрала мен случайно. Това е било целенасочен удар срещу семейството ми, дирижиран от същия човек, който вече е имал баща ми в хватката си.
Яростта на Димитър към мен и Михаела не беше просто заради накърнената му репутация. Беше яростта на човек, който вече е в капан и вижда как стените около него се свиват още повече. Той не се е опитвал да реши моя проблем. Опитвал се е да запуши една от пробойните в потъващия си кораб, без да знае, че водата нахлува отвсякъде.
Скритият живот на баща ми излезе наяве. Неговият бизнес, неговата империя, неговата фасада на непоклатим патриарх – всичко това беше изградено върху пясъчни основи. Той е имал огромни дългове. И кредиторът му беше Симеон.
В този момент моралният ми компас се завъртя бясно. Врагът ми вече не беше Михаела. Врагът ми не беше дори баща ми. Имахме общ враг. Един безмилостен и пресметлив човек, който си играеше с живота на всички ни като с шахматни фигури. Аз вече не бях просто уплашено хлапе. Бях се превърнал в ключов играч в игра, чиито правила дори не разбирах. И трябваше да направя своя ход, преди всички да бъдем матирани.
Глава 6: Ръката на съдбата
Планът на адвокат Петров беше отвратителен, но ми даде идея. Трябваше да говоря с Михаела. Не да я заплашвам или обвинявам, а да се опитам да стигна до истината. Трябваше да ѝ покажа, че знам. Знаех, че не е сама в тази игра.
Отне ми два дни да събера смелост. Мартин провери номера на колата на Симеон. Оказа се, че е регистрирана на името на голяма холдингова компания с разнороден бизнес – строителство, консултантски услуги, внос-износ. На пръв поглед всичко изглеждаше легално, но името на собственика беше Симеон. Информацията потвърди всичко.
Намерих адреса на Михаела. Не беше в лъскавите общежития, за които ми беше говорила, а в стар, порутен блок в крайния квартал на града. Картината ставаше все по-ясна.
Една вечер отидох там. Сърцето ми думкаше в гърдите. Качих се по изтърканите стълби до третия етаж. Вратата на апартамента ѝ беше стара, с олющена боя. Поколебах се за момент, после почуках.
Отвори ми млада жена, малко по-възрастна от Михаела, с уморени, но подозрителни очи. Трябва да беше сестра ѝ, Дарина.
„Какво искаш?“, попита ме тя остро.
„Търся Михаела. Казвам се Александър.“
По лицето ѝ премина сянка на страх. Тя се опита да затвори вратата, но аз сложих крак, за да я спра.
„Моля те. Трябва да говоря с нея. Важно е.“
В този момент Михаела се появи зад гърба ѝ. Когато ме видя, пребледня като платно.
„Какво правиш тук? Върви си!“, прошепна тя панически.
„Няма да си тръгна, докато не поговорим. Михаела, знам за Симеон.“
При споменаването на името му и двете сестри замръзнаха. Страхът в очите им беше толкова силен, че почти можеше да се докосне. Дарина ме дръпна рязко вътре и затвори вратата.
Апартаментът беше малък, с оскъдна, стара мебелировка. Миришеше на влага и бедност. Нямаше нищо общо с луксозния живот, към който Михаела се стремеше.
„Откъде знаеш това име?“, попита Дарина с треперещ глас.
„Видях ви. В ресторанта. Видях как ти даде парите“, казах аз, гледайки право в Михаела. „И го чух да се кара с баща ми по телефона. Той дължи пари на Симеон. Много пари.“
Маската на Михаела се срина. Сълзи рукнаха от очите ѝ и тя се свлече на един стол, закрила лице с ръце. Вече не беше манипулаторката, а уплашено момиче, попаднало в ситуация, която не може да контролира.
„Трябваше да го направя“, прохлипа тя. „Той ни заплаши. Баща ни почина преди години, остави ни огромни дългове към грешните хора. Симеон изкупи дълга му. Каза, че ако не направя това, което иска, ще съсипе и двете ни. Ще отнеме и този апартамент, ще останем на улицата… или по-лошо.“
Дарина застана до сестра си, прегръщайки я защитно.
„Планът беше негов“, продължи тя с горчивина. „Той проучил семейството ти. Знаел е за бизнеса на баща ти и за финансовите му проблеми. Каза, че това е единственият начин да се издължим – Михаела да те съблазни и да обяви, че е бременна. Искаше да изнудва баща ти. Да го довърши, като го атакува през сина му. Да го унижи, преди да му вземе всичко.“
„А бебето?“, попитах аз, а въпросът заседна в гърлото ми.
Михаела вдигна разплаканото си лице към мен. Погледът ѝ беше смесица от срам и отчаяние.
„Бебето е истинско“, прошепна тя. „Но не е от теб, Александър. От него е. От Симеон.“
Думите ѝ ме удариха като физически удар. Бях подготвен за лъжа, за измама, но не и за тази ужасяваща истина. Тя не просто е била принудена да ме излъже. Тя е носела детето на чудовището, което я е държало в плен.
Изведнъж всичко се промени. Вече не бях жертва на нейната измама. Бях свидетел на нейната трагедия. Моята дилема вече не беше дали да се спася, или не. Пред мен стоеше съвсем различен, много по-сложен морален избор. Можех да се оттегля, да оставя адвокатите на баща ми да я смачкат и да я хвърлят на вълците. Това беше лесният път. Или можех да ѝ помогна. Да помогна на момичето, което ме измами, което се опита да съсипе живота ми, но което беше също толкова голяма жертва, колкото и аз. Да ѝ помогна означаваше да се изправя не само срещу Симеон, но и срещу собствения си баща. Ръката на съдбата ме беше поставила на кръстопът и който и път да изберях, връщане назад нямаше.
Глава 7: Съюзници по неволя
Напуснах апартамента на Михаела и Дарина със смесени чувства. Гневът ми беше изчезнал, заменен от тежкото осъзнаване на ситуацията. Всички бяхме впримчени в мрежата на Симеон – аз, Михаела, дори могъщият ми баща. Агресивната правна атака, която Димитър и адвокат Петров планираха, вече не изглеждаше като решение, а като сигурен начин да предизвикат гнева на един много опасен човек. Публичен скандал и съдебно дело щяха да бъдат като обявяване на война, а в тази война ние бяхме по-слабите.
Върнах се у дома и намерих майка си сама в хола. Изглеждаше притеснена, очите ѝ бяха зачервени.
„Какво има, мамо?“, попитах я.
Тя въздъхна дълбоко. „Не знам, Сашо. Намирам странни документи в кабинета на баща ти. Известия за просрочени плащания, заплашителни имейли… Той продава част от акциите на компанията на безценица. Опитах се да говоря с него, но той просто крещи и казва да не се меся. Мисля, че сме в голяма беда.“
Това беше моят момент. Реших да ѝ кажа всичко. Започнах отначало – за подозренията ми към Михаела, за проследяването, за срещата със Симеон и накрая, за ужасяващата истина, която бях научил в апартамента ѝ. Разказах ѝ как името на Симеон свързва дълговете на баща ми с бременността на Михаела в един общ, зловещ план.
Докато говорех, лицето на майка ми премина през цяла гама от емоции – шок, недоверие, страх и накрая, тиха решителност. Тя винаги е изглеждала крехка, стояща в сянката на съпруга си, но сега в очите ѝ видях сила, която не подозирах, че притежава. Тя не се срина. Вместо това, сякаш нещо в нея се събуди.
„Знаех си, че има нещо повече“, каза тя. „Димитър е твърде горд, за да признае, че е загубил контрол. Тази вечер ще говоря с него. Трябва да знам всичко.“
Конфронтацията между родителите ми се състоя по-късно същата вечер. Чувах повишените им тонове от стаята си. Чух как майка ми го притиска с фактите, които ѝ бях дал. Чух отричанията на баща ми, които постепенно преминаха в гневни крясъци, а накрая – в пълна тишина.
След около час майка ми почука на вратата ми. Когато влезе, баща ми беше с нея. Той изглеждаше като друг човек. Арогантността му я нямаше. На нейно място имаше само изтощение и поражение. Той седна тежко на края на леглото ми и закри лице с ръце.
„Вярно е“, каза той с дрезгав глас, без да ме поглежда. „Всичко е вярно. Затънал съм до гуша. Симеон ме държи от месеци. Направих няколко лоши инвестиции, той ми предложи заем с огромна лихва. Бях отчаян. И сега… сега той иска всичко. Бизнеса, къщата… всичко. А това с теб и онова момиче… това е просто начин да ме довърши. Да ме унижи, преди да ми вземе и душата.“
За първи път в живота си видях баща си сломен. Непоклатимият Димитър, човекът, който управляваше света си с желязна ръка, беше просто уплашен човек, допуснал грешка, която можеше да му коства всичко. Семейният конфликт, който доскоро беше насочен срещу мен, изведнъж се трансформира. Вече не бяхме баща срещу син. Бяхме семейство срещу един общ враг.
Към нашата малка група на съпротива се присъедини и Мартин. Четиримата – аз, родителите ми и най-добрият ми приятел – се събрахме в хола, който доскоро беше сцена на семейни драми, а сега се беше превърнал в щабквартира. Адвокат Петров беше освободен. Неговият метод беше като да се опитваш да потушиш пожар с бензин.
„Трябва ни друг подход“, каза Мартин, който въпреки младостта си изглеждаше най-спокоен от всички. „Не можем да се борим с него на негов терен – със сила и пари. Трябва да намерим слабото му място. Трябва ни лост, с който да го притиснем.“
В тази късна нощ, обединени от общата заплаха, ние се превърнахме в съюзници по неволя. Бившата жертва, сломеният бизнесмен, тихата съпруга и верният приятел. Знаехме, Rо трябва да включим и Михаела. Тя беше ключът към много неща. Тя познаваше Симеон, знаеше навиците му, може би знаеше и слабостите му. Трябваше да я убедим да ни се довери, да работи с нас. Рискът беше огромен. Една грешна стъпка и всички щяхме да бъдем унищожени. Но за първи път от седмици насам не се чувствах сам. Надеждата беше малка, почти невидима искра в мрака, но беше там. И ние щяхме да се вкопчим в нея с всички сили.
Глава 8: Последната карта
Първата ни задача беше да се свържем отново с Михаела. Този път отидох заедно с майка ми. Мислех си, че присъствието на по-възрастна, спокойна жена ще вдъхне повече доверие у двете сестри, отколкото моето паническо изражение.
Оказах се прав. Дарина отново отвори вратата, готова да ни отпрати, но когато видя майка ми, враждебността в погледа ѝ леко се смекчи.
„Може ли да влезем?“, попита майка ми с мек, но настоятелен тон. „Не сме дошли да ви заплашваме. Напротив, имаме нужда от вашата помощ. Всички сме в една и съща лодка.“
Поканиха ни вътре. Разказахме им за признанието на баща ми, за общата заплаха. Михаела слушаше мълчаливо, а сълзите отново се стичаха по лицето ѝ.
„Какво искате от мен?“, попита тя накрая, а гласът ѝ беше едва доловим. „Аз съм никой. Нямам нищо, с което да се боря срещу него.“
„Грешиш“, отвърнах аз. „Ти го познаваш. Знаеш неща, които ние не знаем. Всяка малка подробност може да е от значение. Къде ходи, с кого се среща, какви са навиците му.“
„Той е много внимателен“, каза Дарина. „Никога не говори за работата си пред нея. Срещите им винаги са на публични места. Всичко е привидно.“
Изглеждаше като задънена улица. Бяхме отчаяни. Тогава Мартин, който беше останал в колата, за да не ги плашим с твърде голяма група, ми изпрати съобщение: „Попитай я за лаптоп, телефон. Всякаква техника, която ѝ е давал.“
Показах съобщението на Михаела. Тя се замисли за момент.
„Даде ми един таблет преди няколко месеца. Каза, че е за да си търся работа, за да съм „свързана със света“. На него има инсталирани някакви бизнес приложения, които той използва. Каза ми никога да не ги трия.“
Това беше! Това беше нашата пролука. Мартин беше компютърен гений. Следваше информатика в университета и прекарваше повече време в разглобяване на кодове, отколкото в лекции. Ако имаше някакъв шанс да се намери нещо в този таблет, той беше човекът.
Убедихме Михаела да ни даде устройството. Беше огромен риск за нея. Ако Симеон разбереше, последствията щяха да бъдат ужасни. Но отчаянието ѝ беше по-силно от страха.
Следващите два дни Мартин прекара затворен в стаята си, заобиколен от монитори и празни кутии от енергийни напитки. Работеше денонощно, опитвайки се да пробие защитите на приложенията. Ние с родителите ми чакахме в агония. Напрежението вкъщи беше непоносимо. Баща ми беше сянка на себе си, скачаше при всяко позвъняване на телефона.
Симеон също усещаше, че нещо се е променило. Спря да звъни на баща ми. Настъпи зловеща тишина, която беше по-страшна от всяка заплаха. Той изчакваше, давайки ни възможност сами да се сринем под тежестта на страха. Един ден, докато Михаела се прибирала към дома си, двама едри мъже я пресрещнали на улицата. Не я докоснали, просто минали покрай нея и единият прошепнал: „Симеон не обича, когато играчките му се чупят. Внимавай.“
Това беше предупреждение. Той знаеше, че нещо не е наред. Времето ни изтичаше.
Точно когато бяхме на ръба на отчаянието, Мартин се обади. „Елате. Мисля, че имам нещо.“
Събрахме се в неговата стая, която приличаше на команден център. На един от мониторите имаше отворени сложни таблици и диаграми.
„Беше трудно“, каза Мартин, с подпухнали от недоспиване очи. „Всичко е криптирано, но той е допуснал една грешка. Използвал е таблета, за да достъпи резервно копие на сървъра си. Успях да вляза. Това тук не е целият му бизнес. Това е само черната му каса.“
Той посочи към екрана. Пред очите ни беше цялата схема за пране на пари на Симеон. Десетки фалшиви компании, трансакции към офшорни сметки, скрити плащания, подкупи. Имаше дори списък с имена на политици и държавни служители, които са били на неговата заплата. И най-важното – имаше неопровержими доказателства, че компанията, през която е даден заемът на баща ми, е част от тази престъпна мрежа. Това беше повече, отколкото се надявахме. Това беше ядрена бомба.
„Това е нашата последна карта“, казах аз, усещайки как адреналинът прогонва умората. „Няма да го дадем на полицията. Това би било твърде рисковано и сложно. Ще го използваме директно срещу него.“
Баща ми ме погледна за първи път от дни с нещо, което приличаше на гордост. Момчето, което доскоро смяташе за провал, сега държеше в ръцете си спасението на цялото семейство. Планът беше рискован до лудост. Трябваше да организираме среща със Симеон. Да се изправим лице в лице със звяра в бърлогата му и да го принудим да отстъпи. Нямахме право на грешка.
Глава 9: Развръзката
Организирането на срещата се оказа по-лесно, отколкото очаквахме. Баща ми се обади на Симеон и каза, че е готов да подпише документите за прехвърляне на компанията. Поиска само едно – срещата да се състои на неутрална територия, в конферентната зала на голям хотел в центъра на града, и аз да присъствам. Симеон, уверен в победата си, се съгласи с презрително задоволство. Вероятно си е мислел, че баща ми иска да ме унижи, като ме накара да гледам как губи всичко.
Влязохме в залата – аз и баща ми. Симеон вече беше там, седнал начело на дългата маса, със самодоволна усмивка. До него стоеше мълчалив адвокат с папка, пълна с документи.
„Димитре, радвам се, че най-накрая прояви разум“, каза Симеон, без дори да ме поглежда. „А ти, момче, си тук, за да получиш ценен житейски урок. Урок за това какво се случва, когато слабите мъже правят грешки.“
Баща ми не отговори. Просто седна срещу него. Аз останах прав. В джоба си стисках малка флашка, на която Мартин беше свалил най-уличаващите файлове. Сърцето ми биеше лудо, но лицето ми беше спокойно.
„Преди да подпишем каквото и да било“, започнах аз, а гласът ми прозвуча изненадващо твърдо. „Искаме да поговорим за условията.“
Симеон се изсмя. „Условия ли? Няма условия. Ти и твоето семейство сте загубили. А сега баща ти ще си плати.“
„Мисля, че не разбирате“, продължих аз. „Ние не сме тук, за да ви дадем компанията. Тук сме, за да ви предложим сделка.“
Извадих лаптопа на Мартин от чантата си, поставих го на масата и го отворих. С няколко клика на екрана се появиха схемите на офшорните му компании. Лицето на Симеон се промени. Самодоволната усмивка изчезна, заменена от ледено, невярващо вцепенение.
„Какво е това?“, процеди той през зъби.
„Това е вашата черна каса, господин Симеон“, отговорих спокойно. „Това е доказателство за пране на пари, рекет, корупция… Достатъчно, за да прекарате остатъка от живота си в затвора. Имаме всичко. Трансакции, имена, дати. Всичко е на тази малка флашка.“
Вдигнах флашката, за да я види. В залата се възцари гробна тишина. Адвокатът му изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт.
„Ето я нашата сделка“, продължи баща ми, който вече беше възвърнал самообладанието си. „Опрощаваш всички мои дългове. Оставяш мен, семейството ми и Михаела намира. Завинаги. Изчезваш от живота ни. В замяна на това, това копие на файловете е единственото. Няма да отидем в полицията. Не искаме парите ти. Искаме само свободата си.“
Симеон ни гледаше с чиста, нефилтрирана омраза. Той, който винаги е държал всички карти, изведнъж се оказа притиснат до стената. Беше свикнал хората да се страхуват от него, да му се подчиняват. Ние не го правехме. Не искахме да го унищожим, просто искахме да се отървем от него. И точно това го вбесяваше най-много.
Той мълча няколко минути, които ми се сториха цяла вечност. Можеше да рискува, да извика охраната си, да се опита да ни вземе всичко насила. Но виждаше в очите ни, че няма да отстъпим. Знаеше, че имаме и други копия.
„Добре“, каза той най-накрая, а думата прозвуча като изстрел. „Приемам.“ Той се изправи, без да ни погледне, и се обърна към адвоката си. „Унищожи документите.“ После се обърна към нас. „Но да знаете едно нещо. Може и да сте спечелили днес. Но светът е малък. Някой ден ще се срещнем отново.“
След тази последна, зловеща заплаха, той излезе от залата. Оставихме флашката на масата и си тръгнахме.
Епилог
Симеон спази думата си. Изчезна. Чухме слухове, че е разпродал бизнеса си и е напуснал страната. Заплахата от него бавно избледня, превръщайки се в лош спомен.
Животът ни постепенно се върна към някакво подобие на нормалност, но нищо вече не беше същото. Бизнесът на баща ми беше спасен, но връзката ни беше изградена наново, този път върху основите на една болезнена честност. Той вече не ме виждаше като разочарование, а като равен. Майка ми намери своята сила и глас в семейството.
Михаела и Дарина също получиха своя шанс за ново начало. Баща ми, в знак на благодарност, уреди дълговете им анонимно. Скоро след това Михаела ни съобщи, че ще напусне града. Искаше да отгледа детето си далеч от всичко, което се беше случило, да му даде живот, необременен от сенките на миналото.
Няколко месеца по-късно, седях в библиотеката на университета и се готвех за изпит. Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Отворих го. Вътре имаше само една снимка – новородено бебе, увито в бяло одеяло. Нямаше текст, нямаше обяснение.
Вгледах се в малкото личице. Изпитах сложна смесица от емоции – облекчение, тъга, може би дори малко съжаление за един живот, който никога не е бил мой. Детето беше красиво. И беше свободно. Точно като всички нас.
Вече не бях онова наивно 19-годишно момче. Бях видял колко сложен и опасен може да бъде светът на възрастните. Бях се изправил срещу страховете си и бях победил.
Изтрих снимката. Затворих учебника и погледнах през прозореца. Бъдещето се простираше пред мен, неясно, но за първи път – истински мое.