Въздухът в лобито на хотела беше гъст и студен, изкуствено охладен до степен, която караше кожата ти да настръхне. Ухаеше на скъпи ароматизатори и полиран мрамор. Всичко блестеше – от кристалните полилеи, висящи като застинали водопади, до безупречните униформи на персонала. Това беше светът на брат ми, Петър. Свят, в който той ни канеше веднъж годишно, сякаш за да ни напомни за пропастта между неговия живот и нашия.
Аз, Анна, придърпах жилетката си по-плътно. Дъщеря ми, Мила, стоеше до мен, забила поглед в телефона си, опитвайки се да изглежда отегчена, но усещах нервното потропване на крака ѝ. Тя беше на петнайсет – възраст, в която всичко е или трагедия, или триумф, рядко нещо по средата.
Петър стоеше пред рецепцията, излъчвайки онази нетърпелива енергия на човек, свикнал нещата да се случват веднага. Той беше бизнесмен, успешен, безскрупулен. Беше висок, с добре поддържана къса коса, която започваше да посивява по слепоочията, и носеше костюм, който струваше повече от моята заплата за три месеца. До него съпругата му, Ивелина, изглеждаше като скъп аксесоар – перфектна, руса и абсолютно мълчалива.
Синът им, Дамян, стоеше малко встрани. На шестнайсет, той вече беше миниатюрно копие на баща си – същата надменна стойка, същите скъпи дрехи. Той също гледаше в телефона си, но от време на време вдигаше поглед и го плъзгаше по Мила с усмивка, която не ми харесваше.
„Добре“, прогърмя гласът на Петър, разсичайки тишината. Той се обърна към нас с ключове-карти в ръка. „Ивелина, ти и аз сме в апартамента на последния етаж. Анна, ти си в стая 1204. И…“ Той протегна една карта към Дамян. „Вие двамата, Мила и Дамян, сте в 1205. Една до друга са.“
Времето спря. Студеният въздух в лобито сякаш замръзна в дробовете ми.
„Какво?“ Успях да изрека само това.
Петър ме погледна, сякаш бях казала нещо напълно неразбираемо. „Какво ‘какво’? Стаите са една до друга. 1204 и 1205.“
„Не, Петре. Чух те правилно. Каза, че Мила и Дамян ще споделят стая.“
Той въздъхна отегчено, онзи звук, който запазваше за моментите, в които смяташе, че съм прекалено бавна или прекалено провинциална. „Да. Това е семейна почивка. Те са братовчеди. Какъв е проблемът?“
„Проблемът, Петре,“ казах аз, като се опитвах да държа гласа си равен, въпреки че усещах как гневът започва да кипи, „е, че дъщеря ми е на петнайсет, а синът ти на шестнайсет. Те няма да споделят хотелска стая. Това е напълно неподходящо.“
Дамян се изсмя тихо. Мила сведе глава още по-ниско, лицето ѝ пламна в тъмно червено.
„О, хайде, Ани!“ Петър завъртя очи. „Не бъди такава пуританка. Какво толкова ще стане? Спестявам пари. Тези стаи са безумно скъпи.“
„Спестяваш пари?“ Изсмях се, но смехът ми беше горчив. „Ти плати за тази почивка. Ти настоя да дойдем. Не ме интересува колко струва. Дъщеря ми няма да спи в една стая с момче на тази възраст. Още по-малко с Дамян.“
Погледът на Петър се вледени. „Какво трябва да означава това? ‘Още по-малко с Дамян’?“
Знаех, че прекрачвам граница. Знаех, че той защитаваше сина си с ярост, която беше почти нездравословна, вероятно защото виждаше в него своето продължение. Но гледката на Мила, свита и засрамена, ме изпълни със студена решителност.
„Това означава ‘не’. Напълно изключено. Или ѝ осигуряваш отделна стая, или ние с нея си тръгваме. Още сега.“
Ивелина най-накрая се обади. Гласът ѝ беше тънък като паяжина. „Петре, може би тя е права… Можем да…“
„Млъкни, Ивелина!“ Сряза я той, без дори да я погледне. Целият му фокус беше върху мен. „Ти си тръгваш? Наистина ли? И как точно ще се прибереш? Аз платих билетите. Ти си тук, защото аз те поканих. Не забравяй кой плаща сметките, сестричке.“
Това беше удар под кръста. Той знаеше за моята ипотека. Знаеше за кредита за жилището ми, който изплащах сама след развода със Стефан. Знаеше, че съм финансово уязвима.
„Не ме интересува“, изсъсках аз. „Ще намеря начин. Но тя няма да остане там.“
Настъпи дълга, напрегната тишина. Погледите на целия персонал на рецепцията бяха приковани в нас. Петър изглеждаше сякаш ще експлодира. Лицето му се зачерви. Той дишаше тежко през носа. Най-накрая, с жест на крайно отвращение, той хвърли една от картите си обратно на рецепцията.
„Добре! Добре! Ще развалиш цялата почивка заради глупостите си. Дайте ѝ още една стая! Сложете я в сметката ми!“
Той не дочака отговор. Грабна Ивелина за ръката и се понесе към асансьорите, а Дамян го последва, като ми хвърли поглед, изпълнен с чиста злоба.
Останахме сами с Мила в огромното, студено лоби.
„Мамо…“ прошепна тя.
„Всичко е наред, мила. Всичко е наред. Ще ти вземем собствена стая.“
Служителят на рецепцията, млад мъж с измъчено изражение, ми подаде новата карта. „Стая 1206. Съжалявам за…“
„Благодаря“, прекъснах го аз.
Взехме асансьора мълчаливо. Усещах треперенето на Мила, въпреки че тя се опитваше да го скрие. Когато вратите се отвориха на нашия етаж, 1204 и 1205 бяха една до друга, както беше казал Петър. 1206 беше по-надолу по коридора.
„Аз ще те заведа до твоята стая, мамо, и после ще отида в моята“, каза Мила твърде бързо.
„Не. Аз ще дойда с теб. Искам да видя стаята ти първо.“
„Няма нужда, сериозно…“
„Мила. Аз идвам с теб.“
Влязохме в 1206. Беше стандартна, но луксозна стая. Оставихме багажа ѝ. „Добре“, казах аз, опитвайки се да се усмихна. „Разопаковай се. Аз ще отида до 1204 да си оставя нещата и ще се върна. После ще поръчаме рум сървис. Само ние двете. Какво ще кажеш?“
Тя кимна, но не ме погледна в очите.
„Заключи вратата след мен“, казах аз.
Тя кимна отново.
Излязох и чух как резето се превърта. Отидох в моята стая, 1204. Беше точно до 1205, където беше Дамян. Чувах приглушена музика отвътре.
Сърцето ми биеше учестено от адреналина след спора. Опитах се да се успокоя. Бях постъпила правилно. Бях я защитила.
Извадих телефона си. Имах пропуснато повикване от Стефан, бившия ми съпруг. Изтрих го. Нямах сили да се справям и с него сега.
Реших да си взема бърз душ, за да се отърся от напрежението, преди да се върна при Мила. Отне ми може би петнайсет минути. Когато излязох от банята, увита в халат, усетих странна тишина. Музиката от стаята на Дамян беше спряла.
Нещо не беше наред.
Облякох се набързо и излязох в коридора. Отидох до 1206 и почуках.
„Мила? Аз съм.“
Тишина.
Почуках отново, по-силно. „Мила, отвори ми.“
Чух тихо подсмърчане отвътре.
„Мила, отвори вратата! Веднага!“
Чух как резето се дръпна и вратата се отвори леко. Мила стоеше там, лицето ѝ беше подпухнало и мокро от сълзи. Очите ѝ бяха пълни с ужас, какъвто не бях виждала никога.
„Мила, какво има? Какво се е случило?“
Втурнах се вътре и заключих вратата след себе си. Тя се свлече на леглото, ридаейки неудържимо.
„Той беше тук“, прошепна тя през сълзи.
„Кой? Дамян ли? Как е влязъл?“
„Не… не тук. Преди. На телефона. Мамо, аз… аз затова не исках да съм близо до него. Не е само заради стаята.“
„Какво искаш да кажеш, миличка? Говори ми.“
Тя трепереше толкова силно, че едва държеше телефона си. Подаде ми го. „Той ми изпраща неща. От седмици. Мислех, че ако го игнорирам, ще спре.“
Кръвта ми застина. Взех телефона. Това, което видях, ме накара да ми се повдигне.
То не беше само това. Беше много повече. Беше кална река от заплахи, манипулации и мръсотия, която се изливаше върху дъщеря ми от седмици.
„Мамо“, проплака тя, „той каза, че ако кажа на някого…“
Кръвта ми застина, когато ми каза, че племенникът ми Дамян ѝ е писал, че ако не се съгласи да е в една стая с него тази вечер, той ще качи в интернет онези снимки. Снимки, които тя му беше пратила преди месеци, мислейки, че той я харесва, снимки, които бяха невинни, но които той беше променил. Беше ги манипулирал, беше ги направил да изглеждат… мръсни.
И ми каза, че току-що ѝ е писал отново. Че след като съм вдигнала скандала в лобито, сега „ще си плати“.
Глава 2: Отровни стрели
Стоях като парализирана, телефонът в ръката ми тежеше като олово. Шумът в ушите ми заглуши риданията на Мила. Гледах съобщенията, превъртах през гнусните думи и манипулираните изображения, и усещах как студът в стомаха ми се превръща в нажежена до бяло ярост.
„Откога?“ Гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
„От около месец“, прошепна Мила, сгушена на леглото. „Първо беше мил. Питахме се как сме. После… после започна да иска снимки. Аз му пратих една от плажа, по бански. Той каза, че е хубава. После поиска други. Аз отказах. Тогава той… той промени тази снимка. И каза, че ако не му пратя още, ще я покаже на всички в училище.“
Изнудване. Моят шестнайсетгодишен племенник изнудваше петнайсетгодишната ми дъщеря.
„И днес…“ Тя пое дълбоко дъх. „Когато чичо Петър каза за стаята… Дамян ми писа. Каза, че това е шансът ми ‘да се реванширам’. Че ако се съглася, той ще изтрие всичко. Но ако откажа, или ако ти кажа…“
„…Той ще съсипе живота ти.“ Довърших аз.
Тя кимна, сълзите отново се стичаха по бузите ѝ.
„Ставай.“ Гласът ми беше остър като стомана.
„Какво?“
„Ставай. Обличай си обувките. Взимаме ти багажа. Отиваме в моята стая. Няма да останеш тук сама и секунда повече.“
„Мамо, недей! Моля те! Той ще го направи! Той ще ги качи! Не знаеш на какво е способен!“
„Напротив, Мила. Мисля, че тъкмо започвам да разбирам. Но той не знае на какво съм способна аз.“
Грабнах куфара ѝ. Не се интересувах от разопаковането. Набутахме всичко обратно вътре и след две минути бяхме в коридора. Преместихме се в 1204. Заключих вратата, пуснах и резето.
„Слушай ме сега“, казах аз, хващайки лицето ѝ с ръце. „Ти не си направила нищо лошо. Нищо. Чуваш ли ме? Виновен е той. Само той.“
„Но снимките…“
„Той ги е манипулирал. Това е престъпление. И той ще си плати за това. Сега, искам да ми препратиш всички съобщения. Всички. И всички снимки. На моя телефон. И след това ще го блокираш. Веднага.“
Тя трепереше, но го направи. Екранът на телефона ми светна с отровата, която Дамян беше изливал.
„Добре. Сега остани тук. Заключи след мен. С тройното резе. Не отваряй на никого, освен на мен. Аз отивам да говоря с баща му.“
„Не! Мамо, моля те, недей! Чичо Петър… той ще те обвини! Ще обвини мен!“
„Нека се опита.“
Излязох от стаята, усещайки погледа ѝ, пълен със страх. Сърцето ми биеше в гърлото. Спрях пред 1205. Вдигнах ръка да почукам, но се спрях. Не. Това не беше разговор за пред Дамян. Това беше разговор за пред родителите му.
Обърнах се и се насочих към асансьорите. Апартаментът на последния етаж.
Пътуването нагоре беше като изкачване към ешафод. Бях бясна, но и уплашена. Петър държеше толкова много власт над нас. Не само финансова. Той беше главата на семейството, откакто родителите ни починаха. Той беше този, който дърпаше конците. А аз бях напът да срежа една от тях.
Вратата на апартамента беше масивна, от тъмно дърво. Почуках.
Отвори ми Ивелина. Беше се преоблякла в копринен халат. Очите ѝ бяха зачервени. Плакала ли беше?
„Анна? Какво има? Мила добре ли е?“ В гласа ѝ имаше нотка на истинска загриженост.
„Къде е Петър?“
„В кабинета си… тоест, в хола. Говори по телефона. Случило ли се е…“
„Трябва да говоря и с двама ви. Веднага.“
Пробутах се покрай нея. Апартаментът беше огромен, с прозорци от пода до тавана, разкриващи нощния град. Петър стоеше с гръб към мен, стиснал телефона до ухото си.
„…Не ме интересува какво казва банката!“, ръмжеше той. „Искам тези пари преведени до утре сутринта, или сделката пропада! Разбра ли ме? Не ме карай да ти пращам хора…“
Той ме видя в отражението на прозореца. Рязко затвори телефона. „Какво, по дяволите, правиш тук? Не можеш ли да…“
„Покажи ми телефона си.“ Прекъснах го аз.
Той примигна. „Какво?“
„Телефона ти. И този на Ивелина. Искам да видя съобщенията, които Дамян изпраща на Мила.“
Ивелина ахна и сложи ръка на устата си.
Лицето на Петър се втвърди. „За какво говориш? Излез. Веднага.“
„Няма да изляза.“ Пристъпих напред, държейки собствения си телефон като оръжие. „Твоят син, Петре, изнудва дъщеря ми. От седмици. Заплашва я с фалшифицирани снимки. Искаше да сподели стая с нея тази вечер, защото я заплаши, че ако не го направи, ще ги публикува.“
Ивелина се свлече на близкия диван, сякаш краката ѝ отказаха.
Петър ме гледаше с невярващи, присвити очи. „Това е лъжа. Пълна лъжа. Мила си го измисля, за да оправдае истерията ти в лобито.“
„Лъжа ли?“ Отключих телефона си и го обърнах към него. „Прочети. Прочети какво пише твоят син. Прочети как я нарича. Виж какво ѝ е изпратил.“
Той погледна екрана. За секунда видях нещо в очите му – шок. Но то изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Беше заменено от ледена ярост.
„Това са глупости“, изръмжа той. „Тийнейджърски драми. Момчешки приказки.“
„Момчешки приказки ли?“ Гласът ми се извиси. „Той я заплашва! Това е престъпление, Петре! Престъпление!“
„Не смей да използваш тази дума в моята къща!“, изкрещя той, правейки крачка към мен. „Дамян е добро момче. Тя сигурно го е провокирала!“
„Провокирала ли? Тя е на петнайсет!“
„Той е на шестнайсет! Какво очакваш? Да е светец? Тя сигурно се е съгласила, а сега съжалява!“
Това беше твърде много. „Ти си болен“, прошепнах аз, отвратена. „Ти наистина си болен.“
„А ти си неблагодарна!“, извика той. „Аз ви доведох тук! Аз плащам за всичко! За всичко! Включително и за онзи мизерен апартамент, за който едва плащаш ипотеката! Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че не знам, че Стефан пак те преследва за пари? Аз съм единственото, което стои между теб и пълния провал, Анна. И ти се осмеляваш да дойдеш тук и да обвиняваш сина ми?“
Ударът беше точен. Той използваше моята уязвимост, моята финансова зависимост, моят провален брак – всичко, за да ме накара да млъкна.
„Петре, спри…“ проплака Ивелина от дивана. „Моля те… ако е вярно…“
„Млъкни!“ Той се обърна към нея с такава злоба, че тя физически се сви. „Ти не знаеш нищо! Отивай да видиш сина си. Веднага! И се погрижи той да не излиза от онази стая.“
Ивелина се изправи на треперещи крака и излетя от апартамента, без да ме погледне.
Останахме сами. Напрежението беше толang.
„Сега ме чуй добре, сестричке“, каза Петър, приближавайки се, докато почти не опря гърди в мен. Той беше много по-висок от мен и използваше това. „Ще се върнеш в стаята си. Ще кажеш на Мила да си изтрие съобщенията. И двамата с Дамян ще си блокирате номерата. Тази ‘случка’ никога не се е случвала. Утре се държите нормално на закуска. Ще изкараме тази проклета почивка, която съм платил. И когато се върнем, ще забравим за това. Разбра ли ме?“
„А ако не го направя?“
Усмивката му беше бавна и ужасяваща. „Ако не го направиш… ще разбереш колко бързо банката може да поиска целия ти ипотечен кредит. Ще разбереш колко лесно е една майка, която има контакти с ‘проблемен’ бивш съпруг, да изгуби попечителството над дъщеря си. Ще те унищожа, Анна. Ще те смачкам като хлебарка. И ще го направя с удоволствие.“
Гледах го в очите и видях, че не блъфира. Той говореше сериозно.
„Ти си чудовище“, казах тихо.
„Аз съм бизнесмен. Аз решавам проблеми. В момента ти си проблем. Реши го.“
Той се обърна и отиде до бара, наливайки си голяма чаша уиски. Разговорът беше приключил. Бях отхвърлена.
Върнах се в стаята си с крака като памук. Мила ме чакаше, свита пред вратата.
„Какво стана, мамо? Чух викове.“
Прегърнах я силно. „Обличай се. Взимаме си багажа. Тръгваме си.“
„Какво? Сега? Къде ще отидем?“
„Няма значение. Далеч оттук.“
„Но той… той каза ли ти? Чичо Петър ще…“
„Чичо ти Петър може да върви по дяволите.“
Докато събирахме набързо малкото неща, които бяхме извадили, телефонът ми извибрира. Беше съобщение. От непознат номер.
„Мисслех, че баща ми ти е казал да се успокоиш. Жалко. Провери си пощата след пет минути.“
Беше Дамян.
Сърцето ми спря. Той беше слушал. Той знаеше.
Глава 3: Бягство в нощта
„Мамо, какво е? Пребледняла си.“ Гласът на Мила трепереше от нова вълна на страх.
Не можех да говоря. Погледнах към вратата, очаквайки тя да се отвори всеки момент, въпреки че знаех, че е заключена. Той беше в стаята до нас. 1205. Чудовището беше на метри от дъщеря ми.
Телефонът ми извибрира отново. Същият непознат номер.
„Харесва ли ти новата ти стая? 1204. Точно до моята. Чувам те как дишаш.“
Повдигна ми се. Грабнах Мила за ръката. „Тръгваме. Сега.“
„Но багажът…“
„Майната му на багажа!“
Издърпах я от стаята. Втурнахме се по коридора към асансьорите. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Всяка сянка ми се струваше като заплаха. Когато асансьорът пристигна, почти я бутнах вътре. Натиснах бутона за лобито с треперещ пръст.
Вратите започнаха да се затварят, когато чух вик зад гърба си.
„Мамо!“
Беше Ивелина. Тя тичаше по коридора, халатът ѝ се развяваше. „Чакайте!“
Тя пъхна ръка между вратите точно преди да се затворят. Те се отвориха отново с протестиращ звън. Ивелина се вмъкна вътре, задъхана, с размазан грим и див поглед.
„Не можете да тръгнете“, задъха се тя.
„Гледай ни“, изръмжах аз, натискайки отново бутона за лобито.
„Не, не разбираш! Той… той ще ви спре. Слушай, Анна… Вярвам ти. Вярвам на всяка дума.“
Погледнах я. Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу.
„Малко късно за това, Ивелина. Ти стоя и не каза нищо, докато той ме заплашваше.“
„Защото знам на какво е способен!“, извика тя, гласът ѝ се прекърши. „Мислиш ли, че не знам какъв е? Мислиш ли, че не знам за Дамян? Опитвах се да го накарам да отиде на терапия. От месеци! Петър ми забрани. Каза, че ‘в неговото семейство няма луди’.“
Тя се обърна към Мила, очите ѝ пълни със сълзи. „Мила, миличка, толкова съжалявам. Аз… аз видях съобщенията. Когато отидох в стаята му… телефонът му беше отключен. Видях всичко. Отвратително е.“
Мила просто я гледаше, твърде шокирана, за да отговори.
„И какво от това?“, попитах аз. „Ще го спреш ли?“
„Той е заключил кредитните ти карти“, каза Ивелина бързо, думите се изливаха от нея. „Току-що го чух да говори. Обади се на банката. Каза, че са откраднати. Нямаш пари, Анна. Той анулира и билетите ви за връщане.“
Асансьорът спря в лобито. Останахме неподвижни. Бяхме в капан. В чужд град, без пари, без път за вкъщи, а брат ми беше обявил война. Заплахите му не бяха празни думи. Той вече действаше.
„Какво искаш от нас, Ивелина?“
Тя бръкна в джоба на халата си и извади дебела пачка банкноти и ключ-карта.
„Това са всички пари в брой, които имам в сейфа. Не са много, може би две хиляди. А това…“ Тя ми подаде картата. „Това е за служебната кола. Тя е паркирана в подземния гараж, място Б-12. Черен джип. Никой няма да я търси веднага. Петър мисли, че е в сервиз.“
Гледах я невярващо.
„Защо правиш това?“
Погледът ѝ се втвърди. „Защото той ми изневерява. От години. С асистентката си, Кристина. Мисли, че не знам. Защото бизнесът му… той не е просто ‘в затруднение’. Той е на ръба на пълен колапс. Взел е заеми. Огромни заеми от хора, от които не трябва да се взимат пари. Той е отчаян, Анна. И отчаян човек е опасен.“
Това беше твърде много информация. Изневяра. Дългове. Опасни хора.
„Той съсипва всичко“, прошепна Ивелина. „Съсипа сина ми. Аз няма да му позволя да съсипе и вас. Сега вървете. Използвайте задния изход към гаража. Тръгвайте и не спирайте.“
„Ивелина, аз…“
„Върви!“
Грабнах парите и картата. „Мила, с мен.“
Хукнахме през лобито, покрай същия онзи служител на рецепцията, който ни гледаше с широко отворени очи. Намерихме вратата за гаража и се втурнахме надолу по стълбите.
Гаражът беше огромен и слабо осветен. Миришеше на бензин и студена гума.
„Б-12… Б-12… Ето го!“
Черният джип беше огромен и заплашителен. Натиснах бутона на картата и той изщрака. Скочихме вътре. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва вкарах картата в слота. Двигателят изрева.
„Сложи си колана“, извиках аз.
Изкарах колата от мястото и се насочих към изхода. Бариерата се вдигна автоматично. Излязохме на улицата.
„Мамо, къде отиваме?“, попита Мила, гласът ѝ беше писклив от паника.
„Не знам. Далеч. Просто далеч.“
Карах безцелно няколко минути, просто за да се отдалеча от хотела, адреналинът пулсираше във вените ми. Трябваше ми план. Имахме кола и малко пари в брой. Но Петър имаше всичко останало.
Телефонът ми, който бях хвърлила на седалката до мен, иззвъня. Беше той. Петър.
Отхвърлих обаждането.
Той иззвъня отново. И отново.
След това дойде съобщение.
„Ти направи огромна грешка, Анна. Огромна. Мислиш, че можеш да избягаш? Аз притежавам този град. Ти и дъщеря ти няма къде да отидете. А Ивелина… тя ще си плати за това. Скъпо.“
Последва снимка. Снимка на Ивелина, свита на пода в апартамента, с ръка на бузата си. Петър стоеше над нея.
Спрях колата толкова рязко, че гумите изсвистяха. Повдигна ми се. Той я беше ударил.
„Мамо, какво има?“
„Нищо, миличка. Всичко е наред.“ Лъжех. Нищо не беше наред. Бяхме избягали от тигъра, но бяхме оставили Ивелина в клетката му.
Телефонът ми иззвъня отново. Този път не беше Петър. Беше Стефан. Бившият ми съпруг.
Защо, по дяволите, ми звънеше той в три през нощта?
Вдигнах.
„Анна? Какво става?“, попита той, гласът му беше разтревожен. „Тъкмо ми се обади брат ти. Каза, че си отвлякла Мила. Каза, че си в нервна криза. Каза, че идва да те прибере. Какво си направила, по дяволите?“
Петър не си губеше времето. Той вече обръщаше всички срещу мен. Вече изграждаше наратива – аз съм лудата, нестабилна майка.
„Стефане, слушай ме. Нищо от това не е вярно. Петър лъже. Ние сме в опасност.“
„Опасност? От какво? От брат си ли? Анна, той ми предложи пари. Много пари. За да му помогна да те ‘вразуми’. Каза, че си спряла да си плащаш ипотеката и си изпаднала в криза.“
Затворих очи. Примката се затягаше. Той използваше Стефан, използвайки алчността му и нашия развод, за да ме притисне.
„Стефане, не му вярвай. Моля те. Трябва да…“
Връзката прекъсна.
Погледнах телефона. Нямаше обхват. Не. Не беше това. Батерията беше паднала.
Бяхме сами. В чужд град, с открадната кола, преследвани от брат ми, който очевидно имаше неограничени ресурси и нулев морал, и с бивш съпруг, който беше готов да ме продаде за няколко сребърника.
„Мамо“, прошепна Мила, „толкова ме е страх.“
Пресегнах се и стиснах ръката ѝ. „И мен. Но ще се оправим. Обещавам ти.“
Не знаех дали това обещание струва нещо.
Глава 4: Неочакван съюзник
Трябваше да мисля. Паниката беше лукс, който не можех да си позволя.
Карах бавно, опитвайки се да се слея с редкия нощен трафик. Трябваше ни безопасно място. Трябваше ни план. И най-вече, трябваше ни съюзник.
„Мамо, телефонът ми…“ Мила държеше собствения си апарат. „Имам батерия. Имам и интернет.“
„Блокира ли Дамян?“
„Да. И онзи непознат номер.“
„Добре. Дай ми го.“
Трябваше да се свържа с някого. Но с кого? Стефан беше компрометиран. Ивелина беше заложник. Родителите ни бяха мъртви.
И тогава се сетих. Явор.
Явор беше син на Петър от първия му брак. Той беше по-голям, на двадесет и една, и учеше право в университета. Явор беше различен. Той презираше баща си. Виждахме се рядко, обикновено по същите тези напрегнати семейни събирания, и винаги си разменяхме погледи на мълчаливо разбирателство над главите на Петър и Ивелина.
„Търси Явор. Във Фейсбук, Инстаграм, навсякъде. Трябва да се свържа с него.“
Мила започна да трака бързо по екрана. „Намерих го. Да му пиша ли?“
„Дай ми телефона.“
Отбих в една тъмна пресечка, под прикритието на дърветата. С треперещи пръсти написах съобщение от профила на Мила.
„Яворе, аз съм леля ти Анна. В голяма беда сме с Мила. Баща ти ни преследва. Трябва ми помощ. Моля те. Ако си буден, обади ми се на този номер. Спешно е.“
Изпратих го. Сега оставаше само да чакаме. Всяка минаваща кола ме караше да подскачам. Всяка сянка изглеждаше заплашителна.
Минаха пет минути, които ми се сториха като пет часа.
Тогава телефонът на Мила иззвъня. Беше Явор.
„Лельо? Какво става? Какво е това съобщение? Баща ми току-що ми звъня. Каза, че си откачила и си отвлякла Мила.“
„Яворе, слушай ме внимателно.“ С възможно най-спокоен глас му разказах всичко. За стаята. За Дамян. За съобщенията, заплахите, фалшифицираните снимки. За скандала в апартамента. За заплахите на Петър за ипотеката и попечителството. За бягството ни. За блокираните карти. За обаждането на Стефан.
От другата страна на линията имаше дълго мълчание.
„Яворе? Още ли си там?“
„Там съм“, каза той най-накрая. Гласът му беше мрачен. „И ти вярвам. Вярвам на всяка дума. Дамян… той отдавна не е добре. А баща ми го прикрива.“
„Той удари Ивелина, Яворе. Изпрати ми снимка.“
Чух как Явор си пое рязко дъх. „Копеле. Знаех си, че ще стигне дотам.“
„Трябва ни помощ. Нямаме пари, нямаме къде да отидем. Той ще накара полицията да ни търси.“
„Точно това прави. Той има връзки навсякъде. Не можете да отидете в полицията. Не и тук. Те ще повярват на него. Той ще ги купи. Трябва да ви измъкна от града.“
„Как? Той следи всичко.“
„Къде сте сега?“
Описах му набързо улицата.
„Знам я. Не мърдайте оттам. Аз живея наблизо, в общежитията на университета. Имам стара кола. Баща ми не знае за нея. Ще дойда да ви взема след десет минути. Оставете джипа. Той със сигурност има проследяващо устройство. Остави го там, с ключовете вътре, и се скрийте в онзи парк на ъгъла. Не говори с никого. Аз ще ви намеря.“
Връзката прекъсна.
„Какво каза той?“, попита Мила.
„Идва да ни вземе. Хайде.“
Извадихме си раниците, които бяхме грабнали (за щастие, в тях бяха портфейлите и документите ни) и зарязахме луксозния джип. Притичахме през улицата и се скрихме в дълбоките сенки на малък, занемарен парк.
Чакането беше агония. Мила трепереше до мен.
Точно както беше обещал, десет минути по-късно, една малка, очукана кола спря на улицата. Фаровете примигнаха два пъти.
„Това е той. Бягай.“
Втурнахме се към колата и скочихме на задната седалка. Явор беше зад волана. Беше блед, с тъмни кръгове под очите, облечен в суичър и дънки. Той потегли, преди дори да бяхме затворили вратите.
„Заключете“, каза той рязко. „Добре ли сте?“
„Мисля, че да“, отговорих аз. „Благодаря ти, Яворе. Ти…“
„Няма време за благодарности. Трябва да ви измъкнем.“
„Къде отиваме?“
„В моята квартира. Тя е близо до университета. Малка е, но е безопасна. Баща ми не знае адреса. Плащам я с парите от студентския си кредит и работата в една кантора. Той мисли, че още съм в общежитието.“
Студентски кредит. Работа в кантора. Той се опитваше да се откъсне от баща си, да изгради свой собствен живот.
„Яворе, баща ти… Ивелина каза, че е в беда. С бизнеса. Че дължи пари.“
Явор се изсмя горчиво, без да откъсва очи от пътя. „Беда е меко казано. Той е затънал до уши. Аз уча право, лельо. И работя в тази кантора от година. Започнах да ровя. От любопитство. Баща ми не строи просто сгради. Той пере пари. От години. И е взел заем, да. Но не от банка. Взел е пари от хора, които чупят крака за закъснели вноски. Затова е толкова отчаян. Затова се държи като звяр в клетка. Той губи контрол.“
Това беше много по-лошо, отколкото си представях. Не ставаше въпрос просто за семеен конфликт. Бяхме се натъкнали на нещо тъмно и опасно.
„Той използва Дамян“, продължи Явор, гласът му беше изпълнен с презрение. „Дамян е просто разглезено хлапе, но баща ми го насърчава. Той вижда в него себе си – правото да взима каквото си поиска. А Ивелина… тя знае всичко. За изневярата, за парите. Но е твърде уплашена, за да си тръгне.“
„Тя ни помогна да избягаме“, казах тихо. „Даде ни пари и колата.“
Явор се намръщи. „Наистина ли? Това е… неочаквано. Може би най-накрая ѝ е дошло до гуша.“ Той сви рамене. „Или просто се опитва да спаси себе си, преди корабът да потъне. Няма значение. Сега трябва да се погрижим за вас.“
Пристигнахме пред стара, четириетажна сграда в тих квартал. Явор паркира колата в заден двор, скрит от улицата.
„Качвайте се. Третият етаж. Бързо.“
Квартирата му беше точно както я описа – една стая, малък кухненски бокс и баня. Миришеше на книги и кафе. Навсякъде имаше учебници по право.
„Не е много“, каза той, „но тук сте в безопасност. Засега.“
Той заключи вратата и пусна щорите.
„Мила, можеш да легнеш на леглото. Аз ще остана на дивана“, каза той.
„Не, аз… не мога да спя“, прошепна Мила.
„Опитай се. Лельо, ела в кухнята.“
Отидохме в малкия бокс. Явор отвори хладилника и извади две бири. „Знам, че не е моментът, но мисля, че и двамата имаме нужда.“
Кимнах. Ръцете ми все още трепереха.
„Какъв е планът?“, попитах аз.
„Планът е да останете тук, докато измисля как да ви върна у дома безопасно. Но има по-голям проблем.“
„Какъв?“
„Баща ми. Той няма да се спре. Заплахата за ипотеката ти… тя е реална. Обаждането до Стефан… също. Той ще използва всеки мръсен трик. И има ресурсите да го направи. Ние не можем просто да се скрием. Това само ще отложи неизбежното.“
„Тогава какво правим? Аз имам съобщенията от Дамян. Имам снимките. Това не е ли достатъчно?“
„Достатъчно за ограничителна заповед, може би. Но не е достатъчно, за да спреш човек като него. Той ще каже, че си го откраднала. Че си го фалшифицирала. Той има армия от адвокати. Адвокати, които са много по-добри от стажанта, в чиято квартира се криеш.“
Той отпи глътка бира. „Ти имаш доказателства за Дамян. Но аз… аз мисля, че имам нещо повече. Нещо за баща ми.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Казах ти, че работя в кантора. И че ровя. От няколко месеца събирам документи. Счетоводни книги, банкови извлечения, договори. Нещата, които той крие. Нещата, които доказват измамите, прането на пари. Мислех да ги използвам някой ден, за да се измъкна от него, да го държа в шах. Но сега…“
Той ме погледна, очите му бяха сериозни. „Това, което той е направил на Мила… това е последната капка. Той трябва да бъде спрян. Не просто сплашен. Спрян.“
„Яворе, това е опасно. Ти каза, че дължи пари на опасни хора.“
„Точно затова трябва да действаме първи. Ако ние не го съсипем, те ще го направят. И той ще повлече всички ни със себе си – мен, теб, Мила, Ивелина, дори Дамян. Той е като бомба със закъснител.“
„Какво предлагаш да направим?“
„Трябва ти адвокат. Истински адвокат. Не стажант. Познавам една жена. Адвокат Димитрова. Тя е най-добрата в града. Свирепа е. И мрази хора като баща ми. Утре сутринта ще ѝ се обадя. Ще ѝ разкажем всичко. И за Дамян, и за баща ми. Ще ѝ дам документите.“
„Ще се съгласи ли? Ние нямаме пари.“
„Тя ще се съгласи. Когато види тези документи, ще знае, че това е делото на живота ѝ. Това не е просто семеен спор. Това е криминално дело. И ние държим всички карти.“
Той погледна към Мила, която най-накрая беше заспала от изтощение на леглото му.
„Той заплаши детето ти, лельо. Време е да му отвърнем.“
Глава 5: Окото на бурята
Нощта беше безкрайна. Лежах на неудобния диван на Явор, взирайки се в тавана на непознатата стая, докато Мила спеше неспокойно на леглото. Всяка сирена, всеки шум от улицата караше сърцето ми да прескача. Бяхме в безопасност, но се чувствах като в капан.
Явор беше прав. Бягството не беше решение. Беше просто пауза. Петър нямаше да се спре. Бях видяла погледа му. Това беше поглед на човек, който е свикнал да печели на всяка цена, и който сега беше притиснат в ъгъла.
Спомних си детството ни. Петър винаги беше такъв. Винаги взимаше моите играчки, винаги изяждаше последното парче торта, винаги успяваше да ме натопи за нещо, което той беше счупил. Нашата майка, Магда, винаги му вярваше. Той беше нейното златно момче, бъдещият бизнесмен. Аз бях просто „емоционалната“.
Когато баща ни почина, той остави малък семеен бизнес – скромна строителна фирма. Петър, тогава едва на двадесет, я пое. За десет години той я превърна в империя. Винаги се бях чудила как. Винаги бях подозирала, че не всичко е чисто. Сега знаех. Той не беше просто амбициозен. Той беше престъпник.
А аз бях влязла във война с него. С парите на Ивелина в джоба и с доказателства за изнудване на телефона си.
Щом се съмна, Явор вече беше буден, правеше силно кафе в малката кухня.
„Тя ще ни приеме в десет“, каза той тихо, подавайки ми чаша. „Кантората ѝ е в центъра. Ще трябва да вземем такси. Не мога да рискувам с моята кола, може да са я забелязали.“
„А Мила?“
„Тя остава тук. Заключена. Ще ѝ кажем да не отваря на никого. По-безопасно е.“
Събудихме Мила. Обясних ѝ плана. Тя беше уплашена, но кимна. „Пази се, мамо.“
„Ще се пазя. Заключи след нас. И не вдигай телефона, освен ако не е Явор или аз от неговия телефон.“
Оставихме я в малката квартира, като затворник. Чувствах се ужасно.
Кантората на адвокат Димитрова беше в лъскава стъклена сграда – ирония, като се има предвид, че отивахме да се изправим срещу човек, който строеше точно такива.
Самата Димитрова беше дребна жена на около петдесет, с остра, интелигентна физиономия и очи, които сякаш виждаха всичко. Тя ни посрещна в кабинета си, който беше пълен не с книги, а с модерно изкуство.
„Яворе“, кимна тя. „Радвам се да те видя. Макар че по гласа ти по телефона съдя, че не е за добро.“
„Адвокат Димитрова, това е леля ми, Анна. Имаме сериозен проблем.“
В следващия един час ние ѝ разказахме всичко. Без да спестяваме нищо. Анна започна със съобщенията от Дамян, показвайки ѝ телефона. Димитрова ги разгледа с каменно лице, единствено лекото присвиване на устните ѝ издаваше погнуса.
След това аз поех, разказвайки за конфронтацията с Петър, за заплахите му – ипотеката, Стефан, попечителството. За бягството, за помощта на Ивелина и за снимката, на която я удря.
Накрая дойде ред на Явор. Той сложи на масата дебела папка.
„Това е проблемът“, каза той.
Димитрова отвори папката. В продължение на десет минути тя мълчаливо прелистваше страниците – копия на банкови извлечения, фалшиви фактури, офшорни сметки, договори с фиктивни компании.
Когато вдигна поглед, очите ѝ блестяха.
„Това…“, каза тя, потупвайки папката, „това е злато. Яворе, знаеш ли какво си събрал тук?“
„Мисля, че да. Доказателства за пране на пари, данъчни измами и вероятно укриване на доходи в огромен мащаб.“
„И повече. Много повече.“ Тя се облегна назад. „Петър е много влиятелен човек. И много опасен, както Анна е разбрала. Той е свикнал да мачка хората. Но с това… с това ние можем да смачкаме него.“
„Какво ще правим?“, попитах аз.
„Първо, защитата“, каза Димитрова. „Ще изготвим незабавна молба за ограничителна заповед срещу Дамян, въз основа на съобщенията. Това ще го държи далеч от Мила. Второ, ще се свържем с твоя бивш съпруг, Стефан. Ще му обясним много ясно, че ако съдейства на Петър по какъвто и да е начин, ще бъде обвинен в съучастие в тормоз и опит за отнемане на дете. Трето, ипотеката ти. Ще се свържа с банката и ще ги уведомя, че всякакви опити за принудително събиране на дълга ще се считат за злоупотреба с влияние от страна на Петър, който е техен голям клиент, и ще предизвикат медиен скандал. Това ще ги накара да седнат мирно. Засега.“
Тя си пое дъх. „Това е защитата. А сега – нападението.“
Тя вдигна папката на Явор. „Това не е за гражданско дело. Това е за прокуратурата. За икономическа полиция. Това е ядрено оръжие, Яворе. Ако го използваме, баща ти отива в затвора. За дълго. Компанията му ще фалира. Всичките му активи ще бъдат замразени.“
„Точно това искам“, каза Явор с леден глас.
„Но има и риск“, предупреди Димитрова. „Хората, на които той дължи пари. Те няма да са доволни, ако активите му бъдат замразени. Те ще искат парите си. И може да потърсят теб, Яворе. Или теб, Анна. Те не се интересуват от закона. Те се интересуват от парите си.“
Преглътнах. „Какво предлагате?“
„Да действаме бързо. И на всички фронтове едновременно.“ Димитрова се наведе напред. „Ще подадем документите в прокуратурата още днес. Анонимно, през сигурен канал. Но преди това… ще използваме това като лост.“
„Да преговаряме ли с него?“, попитах невярващо.
„Не. Да го унищожим. Но при наши условия. Ще се свържа с неговия адвокат. Ще му покажа малка част от това. Само колкото да разбере, че го държим. И ще поискаме пълна капитулация.“
„Какво означава това?“, попитах.
„Това означава, че той прехвърля достатъчно средства в доверителен фонд, за да покрие ипотеката ти, Анна. Означава, че се съгласява Дамян незабавно да започне интензивна терапия и да няма абсолютно никакъв контакт с Мила. Означава, че се съгласява на развод с Ивелина при нейните условия, включително пълна издръжка. Означава, че ти плаща обезщетение за причинените щети. И означава, че оставя Явор на мира. Завинаги.“
„А ако откаже?“, попита Явор.
„Тогава“, каза Димитрова с тънка усмивка, „натискаме червения бутон. И гледаме фойерверките. Но той няма да откаже. Той е бизнесмен. Ще разпознае загубената битка.“
„Ами хората, на които дължи?“, попитах аз.
„Това вече няма да е наш проблем. Ще бъде проблем на прокуратурата.“
Чувствах се едновременно ужасена и овластена. Това беше скок в тъмното.
„Съгласни ли сте?“, попитах Димитрова.
„О, да“, каза тя. „Аз не работя pro bono. Когато това приключи, Петър ще плати моя хонорар. С лихвите.“
Глава 6: Ендшпил
Следващите двадесет и четири часа бяха най-дългите в живота ми. Върнахме се в квартирата на Явор. Аз и Мила стояхме затворени, докато Явор и Димитрова действаха.
Първо дойде обаждането до Стефан. Явор го направи, докато аз слушах на високоговорител.
„Стефане? Явор се обажда, племенникът на Анна. Слушай ме много внимателно. Знам, че Петър ти е предложил пари, за да свидетелстваш, че Анна е нестабилна. Ако го направиш, ще те обвиним в лъжесвидетелстване и съучастие в изнудване. Имаме доказателства, които ще вкарат Петър в затвора за двадесет години. И ако ти си на негова страна, ще потънеш с него. Разбра ли ме?“
Мълчание от другата страна. После бързо: „Аз… аз не знаех. Той каза, че е притеснен за нея. Не искам проблеми. Няма да правя нищо. Кълна се.“
Връзката прекъсна. Една заплаха беше неутрализирана.
След това Димитрова се зае с банката. Не знам какво им каза, но Явор ми предаде резултата: „Всички действия по ипотеката ти са замразени, докато ‘тече вътрешно разследване’. Спечелихме ти време.“
И тогава дойде големият ход. Димитрова се свърза с адвоката на Петър.
Не присъствах на тази среща, но Явор ми разказа. Тя е влязла, сложила е на масата само една страница от папката – тази, показваща превод към нелегална офшорна сметка. И е изложила условията.
Чакахме. Час. Два.
Телефонът на Явор иззвъня. Беше Димитрова. „Той иска среща. С теб, Анна. И с теб, Яворе. Само вие двамата. В моята кантора. След един час.“
Сърцето ми спря. „Трябва ли да отидем?“
„Да“, каза Явор. „Това е краят. Той знае, че е победен. Иска да ни види в очите, докато се предава.“
„Опасно е.“
„Не и в кантората на Димитрова. Тя ще има охрана. Освен това, той е бизнесмен. Няма да направи нищо глупаво на публично място. Това е просто… подписване на капитулацията.“
Глава 7: Лице в лице
Конферентната зала в кантората на Димитрова беше студена и безлична. Петър вече беше там. Не приличаше на себе си. Беше блед, с хлътнали очи. Лъскавата му фасада беше напукана. До него седеше адвокатът му, който изглеждаше изключително нещастен.
Ивелина също беше там. Седеше в другия край на масата, колкото се може по-далеч от него. На бузата ѝ имаше бледа синина, която гримът не успяваше да скрие напълно. Тя ни погледна, когато влязохме – мен и Явор, – и в очите ѝ имаше странна смесица от страх и… благодарност.
Адвокат Димитрова седна начело на масата.
„Благодаря ви, че дойдохте“, започна тя с леден тон. „Условията са ясни. Ще ги повторя, за да няма неразбрани.“
Тя изреди всичко. Изплащането на моята ипотека. Създаването на доверителен фонд за образованието на Мила. Обезщетението за мен. Незабавната терапия за Дамян и пълната забрана за контакти. Разводът на Ивелина, при който тя получава основното жилище и значителна издръжка.
Петър не каза нищо. Той просто гледаше Явор. Погледът му беше изпълнен с неразбираема смесица от омраза и… счупено бащино чувство.
„Ти“, прошепна той, гласът му беше дрезгав. „Моят собствен син. Ти ми заби нож в гърба.“
„Ти заби нож в гърба на всички ни“, отговори Явор спокойно. „Ти го заби на леля Анна, когато я заплаши. Заби го на Мила, когато позволи на сина си да се превърне в чудовище. Заби го на Ивелина всеки път, когато отиваше при Кристина. И го заби на мен, когато се опита да ме използваш, за да прикриеш мръсотията си, заплашвайки ме със студентския ми кредит.“
„Аз ти дадох всичко!“, извика Петър, удряйки по масата.
„Ти ми даде само името си!“, извика Явор в отговор. „Име, от което сега ме е срам! Аз сам си плащам ученето! Сам си намерих работа! Ти не си ми дал нищо, освен проблеми!“
„Стига!“ Гласът на Димитрова беше като камшик. „Това не е семейна терапия. Това е преговори за капитулация. Господин Петре, приемате ли условията, или да се обадя на прокурора? Имам го на бързо набиране.“
Петър я погледна. Видях как егото му се бори с инстинкта му за самосъхранение. Най-накрая той сведе глава.
„Приемам.“
Това беше всичко. Една дума.
„Много добре. Ще подпишете документите веднага. Прехвърлянето на средствата ще започне днес“, каза Димитрова.
Докато адвокатите подготвяха документите, аз се изправих и отидох до Ивелина.
„Добре ли си?“, попитах тихо.
Тя вдигна поглед. „Ще бъда. Ти… ти ми даде смелост. Като видях как се бориш за Мила… разбрах, че и аз трябва да се боря. За себе си. И за Дамян. Той се нуждае от помощ. Истинска помощ.“
„Какво ще правиш?“
„Ще го отведа. Далеч оттук. Ще продам къщата. Ще започнем отначало. Аз и той.“
Кимнах. Може би имаше надежда и за тях.
Петър подписваше документите с трепереща ръка. Когато свърши, той се изправи. Погледна ме.
„Ти ме съсипа, Анна.“
„Не, Петре“, казах аз, срещайки погледа му без страх за първи път в живота си. „Ти сам се съсипа. Аз просто защитих дъщеря си. Нещо, което ти не успя да направиш за сина си.“
Той не отговори. Просто се обърна и излезе от стаята, следван от адвоката си. Един смачкан, победен мъж.
Глава 8: Последствия
Това не беше краят. Беше само началото на края.
Аз и Мила се прибрахме у дома. Пътувахме с влак, платен с парите на Ивелина. Когато влязох в апартамента си, за първи път от години не усетих тежестта на ипотеката върху раменете си. Седмица по-късно, тя беше изплатена.
Петър изчезна от радара. Димитрова беше изпълнила своята част от сделката – беше забавила подаването на документите в прокуратурата, докато всички финансови транзакции не бяха завършени. Но тя беше казала истината и на хората, на които Петър дължеше пари.
Бизнесът му се срина. Те не чакаха прокуратурата. Те дойдоха за своето. Чух, че е избягал от страната. Никой не знаеше къде. Любовницата му, Кристина, беше първата, която свидетелства срещу него, в опит да спаси себе си.
Ивелина продаде огромната къща. Тя и Дамян се преместиха в друг град. Той беше влязъл в специализирано терапевтично заведение. Може би един ден щеше да осъзнае какво е направил. Може би не.
Явор завърши право. Адвокат Димитрова, впечатлена от неговата смелост и умения, му предложи постоянна работа в кантората си. Той я прие. Той беше истинският герой в тази история. Той беше рискувал всичко – образованието си, бъдещето си, дори безопасността си – за да постъпи правилно.
Една вечер, месеци по-късно, телефонът ми иззвъня. Беше майка ми, Магда. Не я бях чувала от инцидента.
„Анна?“, каза тя, гласът ѝ беше студен. „Вярно ли е? Вярно ли е, че ти си съсипала брат си?“
„Мамо, той…“
„Той беше всичко, което имахме! Той се грижеше за нас! А ти, с твоята завист и твоите лъжи… ти го унищожи! Никога няма да ти простя!“
Тя затвори.
Стоях с телефона в ръка. Болеше ме. Но болката беше притъпена. Защото осъзнах нещо. Семейството, което си мислех, че имам, беше илюзия. Беше фасада, лъскава като лобито на онзи хотел.
Погледнах към Мила. Тя беше в стаята си, пишеше домашно. Смееше се на нещо, което гледаше в лаптопа си. Беше преживяла травма, но се възстановяваше. Беше силна. Беше смела.
Тя беше моето семейство.
Приближих се и я прегърнах през раменете.
„Какво има, мамо?“
„Нищо, миличка. Просто те обичам.“
Бурята беше преминала. Бяхме изгубили много, но бяхме спечелили най-важното – себе си. И свободата си.