Всяка година семейството ми планира пътуване.

Всяка година семейството ми планира пътуване.

Това се е превърнало в ритуал, толкова предвидим, колкото смяната на сезоните. Обикновено започва в началото на пролетта, когато майка ми, Стефка, пусне невинното съобщение в общия семеен чат: „Не мислите ли, че е време да помислим за лятото?“

И се започва.

Аз се казвам Лилия. На тридесет и четири съм, работя като старши проектант в голяма софтуерна компания и нямам деца. Живея сама в апартамент, който изплащам с ипотечен кредит, който понякога ми се струва по-скоро като воденичен камък, отколкото като постижение. Всеки месец, когато видя извлечението от банката, усещам как стомахът ми се свива. Но в очите на семейството ми, моят живот е дефиницията за свобода и успех.

„Ти нямаш деца“, обича да казва баща ми, Кирил, с онази снизходителна добронамереност, която винаги ме влудява. „Нямаш нашите разходи. Имаш повече излишни пари.“

„Излишни пари“. Тази фраза се повтаряше толкова често, че се беше превърнала в синоним на моето съществуване. Моите дълги часове в офиса, пропуснатите вечери с приятели, постоянната тревожност дали ще успея да покрия вноската по кредита и да спестя нещо – всичко това се изтриваше от простата аритметика на семейството ми: Лилия = 1. Мая = 2. Пламен = 4.

Сестра ми, Мая, е самотна майка. Синът ѝ, Мартин, тази година стана на деветнадесет и беше приет да учи право в университета. Мая работеше като медицинска сестра и едва свързваше двата края. Разбирах положението ѝ. Наистина. Но разбирането имаше граници, а моето търпение беше почти изчерпано.

Брат ми, Пламен, беше бизнесмен. Облечен винаги в скъпи костюми, с лъскав часовник и аромата на успех, той имаше съпруга, Ивелина, и две малки деца. Пламен винаги беше „твърде зает“ с „важни сделки“, за да се занимава с организацията, но винаги одобряваше дестинацията – стига да е достатъчно луксозна, за да отговаря на имиджа му.

През последните пет години аз бях тази, която поемаше „разликата“. Плащах по-голямата част от наема на общата вила. Аз поемах общите вечери. „Нали Лилия има излишни пари?“

Вчера телефонът иззвъня. Беше Мая. Гласът ѝ беше напрегнат, както винаги, когато щеше да иска нещо.

„Лили, здравей. Видя ли, че мама е избрала хотел на брега на морето?“
„Видях“, отговорих аз, преглеждайки поредния имейл на лаптопа си. „Изглежда скъпо.“
„Да, така е. И точно затова се обаждам. Знаеш, че с Мартин едва се справяме. Приемът му в университета, таксите, квартирата… направо не мога да дишам.“
Стиснах очи. Знаех какво следва.
„Мая, какво искаш?“
Тя пое дълбоко дъх. „Чудих се… нали си само ти… дали би могла да покриеш дела на Мартин? Само неговия. Аз ще платя за мен. Моля те, Лили. Той толкова много иска да дойде, преди да започне семестърът. Заслужава го.“

Нещо в мен се пречупи. Беше като последната капка, която прелива чашата на моето мълчаливо негодувание. Всичкия ми стрес, всичките ми лишения, цялата несправедливост на тяхната семейна математика ме връхлетяха.

„Не“, казах аз. Гласът ми беше по-твърд, отколкото очаквах.
Последва мълчание.
„Какво… какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа ‘не’, Мая. Няма да платя дела на Мартин. Нямам ‘излишни пари’. Имам ипотека, имам сметки и работя по шестдесет часа на седмица, за да ги плащам. Писна ми да бъда банката на това семейство. Бях до гуша.“

Още мълчание, но този път то беше студено, враждебно.
„Лили, не можеш да ми го причиниш…“
„О, мога, Мая. И не само това. Изобщо няма да дойда. Откажете се от мен за това пътуване. Забавлявайте се.“
Затворих телефона, преди да успее да отговори. Сърцето ми биеше лудо. Чувствах се едновременно ужасно виновна и невероятно освободена.

Точно три минути по-късно телефонът ми иззвъня отново. Беше тя. Първоначално реших да не вдигам, но нещо в упоритостта на звъненето ме накара да приема обаждането.

„Какво, Мая? Ще ми крещиш ли сега?“
„Не“, отвърна тя. Гласът ѝ беше смразяващо спокоен. Вече го нямаше треперенето на молителка. Беше глас, който не бях чувала от години. Глас, който пазеше тайни. „Няма да ти крещя, сестричке.“

Тя направи пауза, оставяйки напрежението да се сгъсти във въздуха между нас, през телефонната линия. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват.

„Но тогава тя ми каза: „В такъв случай, ти… забравяш.“
„Какво забравям, Мая?“ – попитах предпазливо, въпреки че ледена топка вече се оформяше в стомаха ми.

„Забравяш онази нощ. Преди дванадесет години. Забравяш синята лампа на полицейската кола, която освети лицето ти. Забравяш кой дойде в три сутринта с треперещи ръце и всичките си спестявания, които пазеше за първоначална вноска. Забравяш кой плати за онзи скъп адвокат, който спаси бъдещето ти, докато ти плачеше в арестантската килия.“

Въздухът напусна дробовете ми.

„Ако не дойдеш на тази почивка и не платиш за Мартин“, продължи Мая с безмилостното си, тихо спокойствие, „може би е време всички да научат каква точно беше онази твоя ‘грешка в университета’. Включително и шефовете ти. Чудя се дали моралният кодекс на голямата ти компания включва… онова, което направи ти.“

Глава 2

Светът ми се завъртя. Стените на луксозния ми апартамент, символът на моя „свободен“ живот, изведнъж започнаха да се стесняват. Изпуснах телефона. Той падна на скъпия дъбов паркет с глух, пластмасов звук. Бях останала без дъх, сякаш някой ме беше ударил в слънчевия сплит.

Онази нощ.

Бях на двадесет и две. Студентка, последна година, на ръба на дипломирането. Бях на фирмено парти с колеги от стажа ми – мястото, където сега работех. Исках да ги впечатля. Исках да бъда част от тях. Пих твърде много. Твърде много коктейли, които не можех да си позволя, но които другите поръчваха с лека ръка.

Помня смътно как се качих в колата си. Помня как си мислех, „само на десет минути съм“.
Не стигнах далеч.

Ударих паркирана кола. Нямаше ранени, слава богу. Само смачкана ламарина и оглушителният вой на аларма в тихата нощ. А после – сините светлини. Тестът с дрегер беше положителен. Много над лимита.

Арест.

Седях в килията, гримът ми се беше размазал от сълзи, а алкохолът се беше изпарил, оставяйки след себе си само лепкав, вледеняващ страх. Едно обаждане. Не посмях да се обадя на родителите си. Кирил, с неговите принципи, щеше да ме остави там, за да си „науча урока“. Обадих се на Мая.

Тя дойде. Не каза много. Само ме гледаше с онова дълбоко, дълбоко разочарование, което болеше повече от всеки крясък. Тя беше тази, която намери адвоката – един от най-добрите, специализиран в такива дела. И тя плати. Плати с парите, които беше събирала с години, работейки двойни смени, за да купи малко жилище за себе си. Парите, които трябваше да бъдат нейното бягство.

Адвокатът, опитен и циничен, успя да сведе обвинението до нещо незначително. Общественополезен труд, голяма глоба и отнета книжка. Но в досието ми не остана нищо, което да попречи на бъдещата ми кариера. Компанията, в която стажувах, така и не разбра. Бях спасена.

„Ще ти ги върна, Мая“, плачех аз тогава. „Кълна се, ще ти върна всяка стотинка.“
„Знам“, беше казала тя. Но в очите ѝ видях нещо, което тогава не разбрах. Тя не беше загубила просто пари. Беше загубила шанса си. Скоро след това тя срещна бащата на Мартин, забременя, той я изостави и тя остана завинаги в капана на живота, от който се опитваше да избяга. Аз бях взела нейната спасителна лодка.

И сега, дванадесет години по-късно, тя искаше да си платя. Не парите. Тя искаше лихвата.

Вдигнах телефона. Ръцете ми трепереха.
„Колко?“ – прошепнах аз.
„Какво ‘колко’?“ – попита тя, все още студена.
„Хотелът. Колко струва всичко? За теб и Мартин.“
Тя ми продиктува сумата. Беше абсурдна. Беше почти колкото вноската ми по ипотеката.
„Ще го платя“, казах аз. „Ще дойда. Но, Мая… това е жестоко.“
„Жестоко ли?“ – изсмя се тя, но смехът беше кух. „Жестоко е да гледаш как сестра ти живее живота, който трябваше да бъде твой, докато ти броиш стотинки, за да купиш учебници на сина си. Жестоко е да знаеш, че твоят ‘свободен’ живот е построен върху моите разбити мечти. Ще те чакаме на вечеря в събота. У мама. Да обсъдим подробностите.“

Тя затвори.

Останах неподвижна дълго време. Чувството за освобождение беше изчезнало, заменено от тежестта на вериги, които сама бях изковала преди толкова много време. Шантаж. Това беше чист, долен шантаж. И най-лошото беше, че работеше.

Семейството. Те бяха моята сила и моята най-голяма слабост.
Телефонът ми изсветна отново. Този път беше съобщение от брат ми, Пламен.
„Лили, красавице! Чувам, че пак ще ходим на море. Имам нужда да поговорим. Нещо бизнес. Можеш ли да ми звъннеш спешно?“

Стомахът ми се сви отново, но по съвсем различна причина. Бизнес разговорите с Пламен винаги означаваха едно – той имаше нужда от пари.

Глава 3

Пламен беше златното момче на семейството. Още от малък, той беше този с „бизнес нюх“. Докато аз и Мая си играехме с кукли, той продаваше лимонада пред блока. Сега имаше малка, но според думите му, „бързо разрастваща се“ консултантска фирма. Караше лъскава кола, живееше в затворен комплекс и съпругата му, Ивелина, изглеждаше като излязла от списание.

Но аз знаех нещо, което другите не знаеха. Зад лъскавата фасада, Пламен беше хазартен играч – не с карти, а с бъдещето си. Той поемаше огромни, необмислени рискове.

Върнах му обаждането. Той вдигна на второто иззвъняване.
„Лили! Слънце мое! Как си?“ – ентусиазмът му беше почти оглушителен.
„Добре съм, Пламене. Малко съм заета. Какво има?“
„Винаги си заета ти, работохоличке такава! Затова си с парите!“ – той се изсмя. – „Виж сега, звъня ти за нещо важно. Отваря ми се златна възможност. Златна! Една инвестиция, която ще ни изстреля в небесата.“

Вътрешно въздъхнах.
„Пламене, ако това е за пари…“
„Чакай, чакай, не бързай!“ – прекъсна ме той. „Не е заем, не точно. По-скоро… мост. Краткосрочно финансиране. Имам един партньор, опитва се да ме избута от една сделка. Водим едно малко съдебно дело, пълна глупост, но ми замразиха част от фирмените сметки. Формалност. Адвокатите ми ще ги размажат.“

Съдебно дело. Замразени сметки. Това не звучеше като „малка глупост“.
„Искам само да ми удариш едно рамо. Трябват ми… да речем… двадесет хиляди. Само за месец. Докато сметките се освободят. Ще ти ги върна с лихва, сестричке. Двойна!“

Двадесет хиляди. Присмя ми се. Току-що бях изнудена за сумата за почивката, а сега той искаше сума, равна на първоначалната вноска за малък апартамент.

„Нямам ги, Пламене“, казах аз, този път уморено. „Наистина ги нямам. Всичко ми е вързано по ипотеката.“
Ентусиазмът в гласа му изчезна мигновено.
„Лили, не ме прецаквай. Знам колко изкарваш. Не ми се прави на бедна. Това е важно. Това е за семейството!“

„За кое семейство, Пламене? За твоето в затворения комплекс? Защото аз не виждам как тази ‘златна възможност’ ще помогне на Мая да си плати сметките или на нашите да живеят по-спокойно.“

Той изсумтя. „Мая е изгубена кауза. А нашите са си добре. Аз говоря за бъдещето. За имиджа. Нали не искаш брат ти да фалира? Какво ще кажат хората?“

„Не ме интересува какво ще кажат хората“, отсякох аз. „Отговорът е ‘не’. Нямам тези пари.“
„Ще съжаляваш, Лилия“, каза той студено. „Когато съм на върха, ще помня кой не ми подаде ръка.“
„Когато си на върха, винаги забравяш кой е долу, Пламене. Довиждане.“

Затворих. Треперех от гняв. Единият ме изнудваше с миналото, другият ме манипулираше с бъдещето. И двамата искаха едно и също – парите ми, моите „излишни пари“.

Тъкмо се опитвах да успокоя дишането си, когато телефонът изсветна с ново съобщение.
Беше от Ивелина, съпругата на Пламен. Рядко си пишехме. Тя беше… резервирана. Красива, но винаги леко дистанцирана, сякаш наблюдаваше семейството ни отстрани.

Съобщението гласеше:
„Лилия, знам, че Пламен ти е звънял. Моля те, моля те, не му давай никакви пари. В голяма беда сме. Много по-голяма, отколкото той казва. Трябва да се видим. Сами. Моля те.“

Ледът в стомаха ми се върна. Това вече не беше просто семейна драма. Това започваше да мирише на катастрофа.

Глава 4

Уговорихме се да се видим на следващия ден, в едно закътано кафене далеч от центъра, където нямаше шанс някой да ни види. Ивелина пристигна с пет минути закъснение, облечена в безупречен бежов шлифер, но тъмните очила не успяваха да скрият напрежението, изписано на лицето ѝ. Ръцете ѝ, които държаха чашата с вода, леко трепереха.

„Благодаря, че дойде“, каза тя, сваляйки очилата. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
„Какво става, Ивелина? Уплаши ме. Какво е това съдебно дело?“
Тя преглътна. „Не е само едно дело. Много са. Той… той е затънал до уши. Лъгал е партньорите си. Взел е пари от клиенти за проекти, които никога не са започвали. Водят се няколко дела за измама. Онези ‘замразени сметки’ са запор. От банката.“

Почувствах как ми прилошава. Това не беше просто лош бизнес, това беше престъпление.
„Но… как? Той изглеждаше толang…“
„Успешен?“ – Ивелина се изсмя горчиво. „Всичко е фасада, Лилия. Колата е на лизинг, който не е плащан от три месеца. Къщата… къщата е ипотекирана до максимум. Аз… аз подписах за последната ипотека.“

Тук тя се срина. Сълзите потекоха по перфектно гримираното ѝ лице.
„Той ми каза, че е за разширяване на бизнеса. Че купува офис в друга държава. Аз му повярвах. Подписах. Вложихме къщата като обезпечение. И онзи ден получих писмо от банката. Ако не покрие задълженията си до края на месеца, губим всичко. Ще останем на улицата. Аз и децата.“

Това беше ужасяващо. Изискването за „домашен заем“ от моето задание се беше материализирало по най-кошмарния начин.
„Но защо ти каза да не му давам пари? Нали това би ви спасило?“
Тя вдигна очи към мен, и в тях видях не само страх, но и дълбоко, изгарящо предателство.
„Защото парите не са за бизнеса, Лилия. И не са за банката.“

Тя отвори чантата си и извади няколко снимки, принтирани на обикновена хартия. Бутна ги през масата.
Първоначално не разбрах. На снимките беше Пламен. Той се смееше, изглеждаше безгрижен. Прегръщаше жена. Жена, която не беше Ивелина. Млада, ослепителна, със студени, пресметливи очи.

„Коя е тя?“ – прошепнах.
„Казва се Диана. И е адвокат“, отвърна Ивелина с празен глас. „Тя е адвокатът на партньора, който го съди. Разбираш ли? Той не просто ми изневерява. Той… той сякаш умишлено саботира всичко.“
„Изневяра…“
„Това е повече от изневяра“, каза Ивелина. „Той има двоен живот. Мисля, че източва каквото е останало от фирмата и го прехвърля някъде, където аз и банката не можем да го стигнем. С нейна помощ. Парите, които иска от теб… те са за нея. За новото им начало. Той ще ни остави да потънем, Лилия. Той ще унищожи собственото си семейство.“

Предателство. Това беше думата. Абсолютно, съкрушително предателство.
Ивелина стисна ръката ми през масата. „Ти си единствената в това семейство, която има глава на раменете си. Мая мисли само за себе си, а родителите ти… те все още го виждат като златното момче. Моля те, не му помагай. Но… трябва да ми помогнеш на мен. Трябва ми адвокат. Добър адвокат по разводите. И нямам никакви пари, за да платя.“

Иронията беше брутална. Преди дванадесет години Мая беше платила за моя адвокат. Сега жената на брат ми ме молеше за същото.

Глава 5

Прибрах се вкъщи с главоболие, което пулсираше в ритъма на разкритията. Семейството ми не беше просто дисфункционално; то се разпадаше. Брат ми беше престъпник и измамник. Сестра ми ме изнудваше. А аз бях по средата, опитвайки се да опазя собствения си, крехък живот.

Реших, че преди да говоря с адвокати, трябва да говоря с Мартин. Племенникът ми. Студентът по право. Трябваше да разбера колко зле е положението при Мая. Дали наистина беше само за една почивка?

Намерих го в малката квартира, която беше наел близо до университета. Беше затрупан с дебели, тежки книги. Когато ме видя, лицето му светна, но веднага след това се помрачи от срам.
„Лельо Лили! Какво… какво правиш тук?“
„Нося ти храна“, казах аз, вдигайки торбата от близкия ресторант. „Студентите по право не живеят само от енергийни напитки.“

Той се усмихна уморено и разчисти купчина книги от единствения друг стол в стаята.
„Благодаря. Мама ми каза, че сте говорили. За почивката.“ Той сведе поглед. „Лельо, наистина не е нужно. Не знам какво ѝ става. Тя не е… тя не е на себе си напоследък.“

Това привлече вниманието ми.
„Какво искаш да кажеш, Марти?“
Той въздъхна. „Тя е толкова напрегната. Работи двойни смени почти всеки ден. Почти не спи. Когато се прибера през уикенда, я намирам да гледа сметките и просто… плаче. Тихо, за да не я чуя.“
„Но това е заради твоите такси, нали? За университета?“
„И заради това“, каза той. „Но има и още нещо. Тя… тя взе заем. Потребителски кредит с много висока лихва. Преди няколко месеца. Каза, че е за ремонта на покрива на баба и дядо, но… мисля, че ме излъга.“

Нов заем. Разбира се. Защо не?
„Тя се страхува, лельо. Наистина се страхува. Онзи ден я чух да говори по телефона с банката. Крещеше им, че не могат да ѝ вземат апартамента. Че ще плати. Не мисля, че тази почивка е просто почивка. Мисля, че тя… тя е на ръба.“

Думите на Мартин ме удариха силно. Мая не беше просто жестока; тя беше отчаяна. Отчаянието караше хората да правят ужасни неща. Аз го знаех от личен опит.
„Марти“, казах аз внимателно, „искам да те питам нещо за… за моето минало. Мама ти разказвала ли ти е някога защо точно ми е толкова ‘задължена’?“

Той ме погледна объркано. „Не съвсем. Само казваше, че си ѝ длъжница. Че е ‘инвестирала’ в теб, когато никой друг не е искал. Винаги съм мислил, че говори за образованието ти.“
„Не е било за образование“, казах аз. „Беше за адвокат.“
И аз му разказах. Разказах му всичко. За пияната нощ, за ареста, за парите на Мая, които я спасиха. Докато говорех, видях как уважението в очите му се бори с разочарованието.
„Лельо… аз… не съм предполагал.“
„Никой не предполага. Но сега Мая използва това срещу мен. Тя ме изнудва.“
Мартин, бъдещият адвокат, стисна челюст. „Това е… това е неморално. И е незаконно. Шантаж. Дори да е имало дълг, той… той не се изплаща така.“
„Знам. Но тя е майка ти. И е отчаяна. А сега брат ѝ, твоят вуйчо Пламен, е на път да взриви цялото семейство.“
Разказах му и за Ивелина. За измамите. За изневярата.
Мартин слушаше, лицето му пребледняваше все повече и повече. „Това е… това е като някакъв ужасен филм.“
„Добре дошъл в семейството“, казах аз мрачно. „Виж, Марти, трябва ми съвет. Знам, че си само първа година, но… ти си единственият, на когото мога да се доверя в момента, който мисли трезво.“

Той се изправи, сякаш внезапно пораснал с десет години.
„Трябва ти адвокат, лельо. Не един. Трябват ти трима. Един за вуйчо Пламен, който да преговаря с партньорите му, преди да са го вкарали в затвора. Един за леля Ивелина, за развода, който да защити нея и децата. И…“ Той преглътна. „И един за мама. Някой, който да преструктурира дълга ѝ към банката, преди да е станало твърде късно. А ти… ти трябва да спреш да бъдеш банкоматът.“
„Лесно е да се каже“, въздъхнах аз. „Откъде ще се вземат пари за всички тези адвокати?“
„Може би“, каза Мартин бавно, „е време вуйчо Пламен най-накрая наистина да плати за нещо.“

Глава 6

Преди да се заема с Пламен, трябваше да видя родителите си. Трябваше да разбера какво знаят те. Семейната вечеря в събота, която Мая беше споменала, беше идеалният повод.

Апартаментът на родителите ми беше същият, в който бяхме израснали. Ухаеше на готвеното на майка ми и на старите мебели. Стефка ни посрещна с широка, но напрегната усмивка. Кирил седеше на дивана и гледаше новини, но видях, че всъщност не ги следи.
Мая и Мартин вече бяха там. Мая ме погледна триумфално, когато влязох. Аз ѝ кимнах студено. Мартин избягваше погледа и на двете ни.
Пламен и Ивелина пристигнаха последни. Той влезе шумно, смеейки се на висок глас, тупна баща ми по рамото. „Как е старият боец?“
Ивелина беше тиха. Тя ме погледна само веднъж, поглед, изпълнен със страх и молба.

Вечерята беше мъчение. Във въздуха витаеше неизказано напрежение, толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.
„Е“, започна Стефка, опитвайки се да повдигне духа. „Всичко ли е наред с почивката? Лили, ти плати ли резервацията?“
„Да, мамо. Платих я“, отвърнах аз, поглеждайки право към Мая.
Мая се усмихна самодоволно и си взе още салата.
„Чудесно! А ти, Пламене? Ивелина? Вие ще дойдете, нали?“
Пламен махна с ръка. „Разбира се, мамо! Какво е почивка без мен? Малко съм зает покрай тази нова сделка, но ще се откъсна за седмица.“
Ивелина не каза нищо. Само прободе едно парче домат с вилицата си.

„А ти, татко?“, попитах аз. „Ти си много мълчалив тази вечер. Всичко наред ли е в работата?“
Кирил подскочи, сякаш го бях събудила. „А? Да, да. Всичко е… както обикновено. Просто умора.“
Но аз видях как ръцете му треперят, докато посягаше към чашата с вода. Той също криеше нещо.

След вечерята, докато жените разчиствахме масата, Пламен дръпна баща ми на балкона. Последвах ги след минута, уж да взема празните чаши. Чух гласа на Пламен, нисък и настоятелен.
„…няма откъде да ги взема сега, татко! Казах ти, че сметките са блокирани! Лилия ми отказа.“
„Но, сине…“, гласът на Кирил беше отчаян. „Хората… те няма да чакат. Дадоха ми срок до края на седмицата. Казаха, че ще… ще дойдат у дома.“
„Какво си направил, по дяволите?“, изсъска Пламен. „Пак ли залагаше?“
„Беше сигурна работа, Пламене! Трябваше да покрия загубите от миналия път…“
„Колко?“
„…Петдесет…“
„Петдесет лева?“
„…Петдесет хиляди.“

Пламен изруга цветущо. „Ти си луд! Откъде ще ги намерим? Аз съм дотук!“
В този момент те ме видяха. И двамата замръзнаха.
„Лилия…“, започна баща ми, лицето му беше пепелявосиво.
Скрит живот. Хазарт. Баща ми, моят морален компас, беше затънал в заеми от лихвари.
„Петдесет хиляди?“, попитах аз, гласът ми беше празен. „На лихвари?“
Кирил кимна, засрамен.
„А ти, Пламене“, обърнах се към брат ми, „знаеш за това? И въпреки това дойде при мен да искаш пари за любовницата си?“

Пламен пребледня. „Какво… какви ги говориш? Ивелина ли ти каза? Тази…“
„Не я наричай така“, прекъснах го аз. „Знам всичко. За Диана. За измамите. За запорите. Знам, че потъваш и се опитваш да завлечеш всички със себе си.“

В този момент вратата на балкона се отвори и Мая излезе. „Какво става тук? Защо крещите?“
Тя погледна от лице на лице. От ужасеният Кирил, през разяреният Пламен, до моето студено, твърдо изражение.
„Лилия?“, попита тя.
„Оказва се, Мая“, казах аз, усещайки как последната частица от семейната илюзия се срива, „че не си единствената с тайни заеми в това семейство. Баща ни дължи петдесет хиляди на мутри. А брат ни е фалирал престъпник, който изневерява на жена си с адвокатката на противниковата страна. Добре дошла на семейната вечеря.“

Глава 7

Настъпи тишина. Оглушителна, тежка тишина. Мая гледаше баща ни с отворена уста, неспособна да повярва. Кирил се беше свлякъл на един стол и беше скрил лице в ръцете си.
„Татко? Вярно ли е?“, прошепна Мая.
Той не отговори. Само раменете му се разтърсиха от безмълвен плач.

Пламен беше първият, който се окопити. Гневът му беше заменил шока.
„Ти!“, изкрещя той към мен. „Ти съсипа всичко! Какво си мислиш, че правиш? Разправяш семейните ни тайни наляво и надясно!“
„А ти какво си мислиш, че правиш?“, отвърнах аз, вече неспособна да сдържам яростта си. „Унищожаваш живота на Ивелина и децата си, за да избягаш с любовницата си! Оставил си баща ни да затъне до такава степен, че се страхува за живота си! А ти, Мая! Ти ме изнудваш за почивка, докато семейството ни се разпада!“

„Аз не знаех!“, извика Мая, сълзи на гняв и страх напираха в очите ѝ. „Мислиш ли, че ако знаех, че татко е в такава опасност, щях да се занимавам с теб? Аз… аз просто…“
Тя се задави. „Моят заем… този, за който Мартин ти е казал… той не беше за покрив. Той беше за…“
Тя се огледа панически. „Мартин болен ли е?“, попитах веднага аз.
„Не! Не… Аз… Аз също. Аз също залагах.“

Това беше удар, който не очаквах.
„Какво?“
„Онлайн“, прошепна тя. „Казино. Беше толкова лесно. Само няколко клика. Мислех,
че мога да спечеля. Да изплатя ипотеката. Да дам на Мартин живот, който заслужава. Но просто… губех. И взех заем, за да покрия загубите. И го изгубих и него. Банката ще ми вземе апартамента, Лили. Ще останем на улицата. Затова… затова те натиснах. Нямах друг избор!“

Двама комарджии. Баща ми и сестра ми. Единият при лихвари, другият при банки. А по средата – брат ми, измамникът.
Погледнах към Пламен. „А ти? Имаш ли още някоя тайна, която искаш да споделиш? Може би си убил някого?“
Той ме изгледа с чиста омраза. „Ти си мъртва за мен, Лилия. Чуваш ли ме? Всички вие сте мъртви!“
Той блъсна вратата на балкона и излетя от апартамента, без дори да се сбогува с майка ми, която стоеше в хола, или с Ивелина, която го чакаше долу в колата.

Останахме тримата на балкона. Баща ми, който плачеше. Сестра ми, която трепереше. И аз.
„Добре“, казах аз, усещайки странно, студено спокойствие да ме обзема. Бяхме стигнали дъното. Вече нямаше накъде повече да се копае.
„Ето какъв е планът.“

Глава 8

На следващия ден, неделя, започнах да действам. Чувствах се като хирург, който трябва да ампутира няколко крайника, за да спаси пациента. Пациентът беше моето семейство.

Първо се обадих на Ивелина. Тя вече знаеше, че Пламен е избягал. Беше прекарала нощта, събирайки всички документи, които успя да намери – банкови извлечения, договори, ипотечните документи за къщата.
„Трябва ни най-добрият бракоразводен адвокат в града“, казах ѝ аз. „И то веднага. Трябва да запорираме всичко, до което той има достъп, преди да го е изпразнил.“
„Но как ще платим?“, проплака тя.
„Аз ще платя. Ще изтегля от спестяванията си. Ще го мислим после. Сега трябва да действаме бързо.“

Второто ми обаждане беше до Мартин.
„Марти, трябва ми услуга. Свържи ме с някой от твоите преподаватели. Някой, който се занимава с наказателно и търговско право. Спешно е. И трябва да е дискретно.“
Мартин, въпреки шока от разкритията за майка си, се стегна. „Ще го направя, лельо. Има един професор, Десподов. Той е бивш прокурор. Ще му се обадя.“

Третото ми обаждане беше най-трудното. Беше до Мая.
„Мая. Искам пълномощно. Искам достъп до всичките ти банкови сметки, договорите ти за заем и кореспонденцията ти с банката. Ще се опитам да преструктурирам дълга ти. Но ако ме излъжеш за още нещо, дори за една стотинка, оставям те да потънеш. Ясно ли е?“
„Да“, прохлипа тя. „Да, Лили. Каквото кажеш. Съжалявам…“
„Пести си извиненията. Ще ти трябват.“

И накрая, баща ми. Отидох в апартамента им. Майка ми беше в кухнята, с празен поглед, механично бършейки вече чист плот. Кирил седеше на същото място.
„Татко. Искам имената. Искам да ми кажеш кои са тези хора. Колко точно им дължиш и кога е падежът.“
Той трепереше. „Лили, недей… те са опасни. Не искам да те замесвам.“
„Вече съм замесена!“, почти изкрещях аз. „Ти ни забърка всички! Или ми казваш, или отивам в полицията. И тогава те със сигурност ще те намерят, преди полицията да направи каквото и да е.“
С треперещ глас той ми каза. Името на лихваря беше страховито. Сумата беше дори по-голяма, отколкото беше признал – лихвите се бяха трупали.

Излязох от апартамента им, чувствайки се по-стара с десетилетия. Отидох в банката и изтеглих всичко, което имах като спестявания. Бяха предназначени за предсрочно погасяване на ипотеката ми. Сега щяха да отидат за адвокати и лихвари.

Глава 9

Понеделникът беше ад.
Първа среща: Адвокатът по разводите на Ивелина. Казваше се Десислава. Беше елегантна, студена като стомана жена, която не си губеше времето в любезности.
„Госпожо“, каза тя на Ивелина, „съпругът ви е извършил финансови престъпления. Изневярата е най-малкият ви проблем. Нашата цел не е да го накажем, а да спасим вас и децата ви. Ще поискаме незабавен запор на всички известни негови активи и ще започнем разследване за скритите му такива. Ще е мръсна битка.“
Тя погледна към мен. „А вие? Вие сте сестра му. Защо помагате на нея?“
„Защото тя е семейство“, отговорих аз. „А той вече не е.“
Десислава кимна, сякаш отговорът я задоволи. „Таксата ми е висока.“
„Плащам в аванс“, казах аз и плъзнах плик по масата.

Втора среща: Професор Десподов, връзката на Мартин. Срещнахме се в кабинета му в университета. Той беше възрастен мъж със сурово лице и проницателни очи. Мартин беше с мен.
Изложих му фактите за Пламен. Десподов слушаше внимателно, без да си води бележки.
„Това е класическа схема за източване на фирма и укриване на активи, съчетано с измама на партньори“, каза той накрая. „Брат ви го грози затвор. Сериозен. Ако партньорите му докажат умисъл, той няма да се измъкне.“
„Какво можем да направим?“, попитах.
„В момента? Нищо. Той е избягал. Но можем да подготвим защитата на жена му. И да се опитаме да преговаряме с партньорите. Може би, ако върнат част от парите си, ще се съгласят на споразумение, вместо на съд. Но това ще струва скъпо. Много скъпо.“
„Разбирам“, казах аз. „Мартин, ти ще бъдеш връзката ми с професора. Ще му помагаш с документите. Смятай го за стаж.“
Мартин кимна, очите му блестяха. Въпреки драмата, той беше в стихията си.

Трета среща: Банката на Мая. Отидох сама, въоръжена с пълномощното ѝ. Мениджърът беше безкомпромисен.
„Госпожо, сестра ви е просрочила три вноски. Заемът е станал предсрочно изискуем. Или плащате цялата сума до края на седмицата, или апартаментът отива на публична продан.“
Сумата беше непосилна.
„Не може ли да се преструктурира? Да се разсрочи?“, молех аз.
„Тя вече направи едно преструктуриране. Излъга ни. Съжалявам. Правилата са си правила.“
Излязох от банката победена.

Оставаше най-лошото. Лихварите на баща ми.
Знаех, че не мога да отида сама. Тук Десподов се намеси. „Ще изпратя с вас човек. Бивш мой колега. Сега се занимава с… ‘медиация’ в тези среди. Казва се Антон. Не говорете, освен ако не ви пита. И носете парите в брой.“

Срещата беше в задно сепаре на шумно кафене. Лихварят беше изненадващо обикновен мъж на средна възраст, но очите му бяха мъртви.
Антон говореше. Той не молеше. Той преговаряше.
„Човекът е стар. Сбъркал е. Семейството ще плати. Но не могат да платят натрупаната лихва. Тя е незаконна. Предлагаме ви главницата плюс двадесет процента отгоре. В брой. Сега. И забравяте за него. В противен случай, ще се наложи да се обърнем към… други органи. И никой няма да спечели.“
Лихварят ни гледа дълго. Аз не дишах.
Накрая той кимна. „Добре. Но ако го видя да припари до казино отново, ще му счупя краката. И вашите няма да помогнат.“
Подадох чантата със спестяванията си. Той я отвори, преброи бързо един пачка и я затвори.
„Приятен ден.“
Когато излязохме, краката ми се подкосяваха.
„Ти си смело момиче“, каза ми Антон. „Но не го прави отново.“

Глава 10

Прибрах се вкъщи и се свлякох на пода. Бях празна. Финансово и емоционално. Спестяванията ми ги нямаше. Бях платила за адвокати, бях платила на лихвари. Бях спасила къщата на Ивелина (засега), бях спасила краката на баща ми (засега).

Но не бях спасила Мая.

Телефонът иззвъня. Беше тя.
„Лили? Как мина? В банката?“
„Зле, Мая. Искат цялата сума. Ще ти вземат апартамента.“
От другата страна се чу ридание. Истинско, сърцераздирателно ридание.
„Всичко свърши. Всичко свърши, Лили. Ще останем на улицата. Мартин ще трябва да напусне университета. Всичко е заради мен.“
„Да, заради теб е“, казах аз, твърде уморена, за да бъда мила. „Заради твоя егоизъм, твоята завист и твоята глупост. Също като баща ни.“
„Знам!“, изкрещя тя. „Знам! Мислиш ли, че не се мразя всяка сутрин, като се погледна в огледалото? Мислиш ли, че ми е лесно да гледам как ти успяваш, докато аз затъвам? Ти… ти ми отне шанса, Лили! Преди дванадесет години! Ти ми взе парите за апартамента! Всичко това… то започна от теб!“

„От мен?“, извиках аз, гневът ми се върна. „Аз направих грешка, Мая! Ужасна грешка. Но аз си платих за нея! Работих като луда, за да стигна дотук! А ти какво направи? Вместо да се бориш, ти се превърна в жертва! Обвиняваше мен, обвиняваше бащата на Мартин, обвиняваше целия свят! И накрая направи същата грешка като баща ни – потърси лесния изход в хазарта!“

„Ти не разбираш!“, плачеше тя. „Никога не си разбирала! Ти си сама! Ти отговаряш само за себе си! А аз? Аз имам Мартин! Страхът, че няма да мога да му осигуря бъдеще… той ме изяжда отвътре, Лили! Всеки ден! Ти нямаш деца, ти не знаеш какво е това!“

„Ето пак!“, изкрещях аз. „Пак стигнахме до ‘излишните пари’ и ‘празните ръце’! Мислиш, че моят живот е лесен? Мислиш, че тази ипотека се плаща сама? Мислиш, че не ми се иска да имам семейство, мъж до себе си? Но съм твърде заета да бъда вашата спасителна жилетка!“

„Аз никога не съм искала да бъда такава, Лили…“, прошепна тя.
„Знам.“ Въздъхнах. Гневът ми се изпари, оставяйки само горчива утайка. „Зной, Мая. Проблемът е, че аз също не искам.“
Затворих.

Седнах на дивана си. В моя красив, скъп, празен апартамент. Ипотеката беше дължима след седмица. Спестяванията ми ги нямаше. Бях спасила всички, освен себе си. И Мая.

Глава 11

Прекарах следващите два дни в мъгла. Ходех на работа, кимах на срещи, пишех кодове, но умът ми беше другаде. Беше в банковата ми сметка. Беше в апартамента на Мая.

И тогава ми хрумна. Беше лудо. Беше ужасно. Беше единственият изход.

Обадих се на брокера, който ми продаде моя апартамент.
„Здравей, Асен. Лилия е. Слушай, имам странен въпрос. Колко бързо можеш да продадеш апартамента ми?“
Последва мълчание. „Да го продадеш? Лили, ти току-що го ремонтира. Това е бижу. Защо?“
„Имам нужда от парите. Спешно. Колко мога да му взема, ако го продам… утре?“
„Това е ‘бърза продажба’, Лили. Ще загубиш пари. Много.“
„Колко?“
Той ми каза сумата. Беше по-малко, отколкото платих, но… беше достатъчно.
„Пускай го на пазара. Но при едно условие. Искам парите до края на седмицата.“
„Ще направя каквото мога.“

Следващото ми обаждане беше до банката. Моята банка.
„Искам да погася предсрочно ипотеката си. Каква е процедурата?“
Служителката ми обясни. Наказателна лихва за предсрочно погасяване. Още пари, които нямах.

Тогава се сетих за нещо. За Пламен. За неговата любовница, Диана. Адвокатката.
Намерих я онлайн. Обадих ѝ се в кантората ѝ.
„Казвам се Лилия. Аз съм сестрата на Пламен.“
Гласът ѝ беше студен и професионален. „Нямам коментар по случая на господин…“
„Не се обаждам за случая. Обаждам се за парите, които той прехвърли във вашата офшорна сметка миналата седмица. Петдесет хиляди.“
Тишина.
„Не знам за какво говорите.“
„Напротив. Имам извлеченията. Ивелина ми ги даде. Тя знае всичко. И в момента нейният адвокат, Десислава, подготвя сигнал до прокуратурата и до адвокатската колегия за съучастие в измама. Което, доколкото знам, ще съсипе кариерата ви.“

Ледена тишина.
„Какво искате?“, попита тя накрая.
„Искам парите обратно. Всичките. В сметката на Ивелина. До утре на обяд. В замяна, името ви няма да бъде споменато в бракоразводното дело. Ще бъде просто… ‘неизвестна любовница’.“
„Вие ме изнудвате.“
„Аз ви предлагам сделка. Вие сте адвокат, преценете сама риска. Бъдещето ви срещу парите на мъж, който вече е свършен. Имате време до утре на обяд.“
Затворих.

Сега можех само да чакам. Цяла нощ не спах. В десет сутринта телефонът ми иззвъня. Беше Ивелина. Плачеше, но този път от облекчение.
„Парите! Тук са! Лили, ти ги върна!“
„Това са твоите пари, Ивелина. И на децата ти. Използвай ги, за да се спасиш. Плати на адвоката си и изчезвай.“

Час по-късно се обади брокерът.
„Имам купувач. Руснак, плаща в брой. Но иска отстъпка. Цената е… болезнена.“
„Приемам“, казах аз. „Кога подписваме?“

Глава 12

В петък, в един и същи ден, се случиха три неща.
Първо, подписах предварителен договор за продажбата на апартамента си. Трябваше да го напусна до десет дни.
Второ, отидох в банката на Мая с куфарче, пълно с пари в брой.
„Идвам да погася заема на Мая. Целият.“
Мениджърът ме гледаше така, сякаш съм луда. Но взе парите. Апартаментът на Мая беше спасен.

Трето, отидох при родителите си.
„Татко. Дългът ти към лихварите е платен. Повече няма да те търсят.“
Кирил ме прегърна, плачейки като дете. „Лили, детето ми… какво направи?“
„Направих това, което трябваше. Но имам едно условие. От утре започваш терапия. За хазартна зависимост. И ти, Мая. И ти.“
Мая, която стоеше до него, кимна. „Ще отида, Лили. Кълна се.“

„И още нещо“, казах аз, поемайки си дъх. „Продадох апартамента си. Трябва да се изнеса.“
Майка ми ахна. „Но къде ще отидеш?“
„Това е проблемът“, казах аз. „Нямам къде. Парите ми… свършиха. Всичките.“

Настъпи мълчание. Мая и Кирил се спогледаха. Вината, изписана на лицата им, беше почти физическа.
„Ти… ти можеш да дойдеш при мен“, каза Мая тихо. „Имам… имам стаята на Мартин. Той е в университета. Аз ще спя в хола…“
„Не“, прекъсна я баща ми. Гласът му беше твърд за първи път от месеци. „Тя няма да идва при теб. Всички вие ще дойдете при нас. Ще се съберем. Аз и майка ти ще спим в хола. Лилия ще вземе нашата спалня. А ти, Мая, ще се върнеш в старата си стая. Поне… поне докато Лилия стъпи отново на крака.“
„Няма да стане“, казах аз.
„Защо?“
„Защото този апартамент е твърде малък за всичките ни драми. Ще се избием до седмица.“
„Тогава какво?“, попита Стефка, на ръба на истерията.

„Тогава ще направим нещо различно“, казах аз. „Ще продадем и този апартамент. И този на Мая. Ще съберем всички пари. Ще изплатим моята ипотека докрай. И с каквото остане, ще купим къща. Голяма, стара къща, извън града. С градина. Където ще живеем всички. И ще се научим да се справяме заедно. Като истинско семейство. Без тайни. Без заеми. И без ‘излишни пари’.“

Глава 13

Планът беше радикален. Беше отчаян. И беше единственият, който имахме.
През следващите няколко месеца животът ми се превърна в хаос от кашони, брокери и банкови документи. Продажбата на апартамента на родителите ми и този на Мая мина по-бавно. Пазарът беше труден. Но в крайна сметка успяхме.

Събрахме всички пари на едно място. След като погасихме окончателно моята ипотека и всички останали дребни задължения, останахме с прилична, но не огромна сума.
Пламен беше изчезнал. Чухме, че е напуснал страната с Диана, оставяйки Ивелина да се бори с кредиторите и партньорите му. Десислава, адвокатката, беше истински боец. Тя успя да обяви фирмата му във фалит и да защити къщата на Ивелина, доказвайки, че подписът ѝ е бил взет с измама. Ивелина беше в безопасност, но беше сама, с две деца и разбито сърце.

Мартин, въпреки драмата, се справяше отлично в университета. Шокът от действията на майка му и вуйчо му сякаш го беше мотивирал. Той прекарваше всяка свободна минута, помагайки на професор Десподов, учейки се как да използва закона, за да помага, а не да мами.

Кирил и Мая започнаха терапия. Беше трудно. Имаше сълзи. Имаше рецидиви – не с хазарт, а с лъжи. Старите навици умираха трудно. Но те се държаха един за друг. Баща и дъщеря, борещи се с една и съща болест.

А аз? Аз намерих къщата.
Беше на тридесет километра от града. Стара, двуетажна, с голям, буренясал двор. Имаше нужда от тотален ремонт. Боята се лющеше, покривът течеше, но беше голяма. Достатъчно голяма за всички ни.
Купихме я.

Преместихме се в един студен ноемврийски ден. Мебелите ни бяха смесица от три различни апартамента и нищо не си отиваше. Беше студено. Първата нощ спахме на дюшеци на пода в хола, защото парното още не работеше.
„Е“, каза баща ми, гледайки напукания таван. „Не е хотелът на морето, нали?“
Мая се изсмя тихо. Аз се усмихнах.
„Не е“, казах. „Много по-добре е.“

Глава 14

Животът в къщата беше… шумен. И труден.
Аз бях единствената с постоянна, стабилна работа. Пътувах по час и половина във всяка посока до офиса. Прибирах се скапана.
Кирил, в опит да се реваншира, пое цялата къщна работа. Той се научи да готви, да чисти. Започна да реди градината. Всеки ден, когато се прибирах, намирах топла вечеря.
Мая си намери работа в местната болница. Парите бяха по-малко, но стресът – също. Спря да работи двойни смени. Започна да прекарва повече време с Мартин, когато той се прибираше през уикендите. Двамата говореха – истински, за първи път от години.
Майка ми, Стефка, беше сърцето на къщата. Тя беше тази, която тушираше конфликтите, която ни напомняше, че сме семейство.

Имаше конфликти. О, да. Спорехме за сметки. Спорехме кой ще чисти банята. Спорехме за това, че Мая е оставила телевизора включен.
Една вечер, около шест месеца след като се преместихме, аз се прибрах и заварих Мая и баща ми да се карат ожесточено в кухнята.
„…не можеш да ми държиш сметка! Аз съм възрастен човек!“, крещеше Кирил.
„Намерих го в джоба на якето ти!“, плачеше Мая. „Лотариен билет! Нали обеща, татко! Нали обеща!“
Сърцето ми се сви.
„Мая, беше само… един билет. За късмет“, опита се да се защити той.
„Така започва!“, извика тя.
В този момент аз влязох. И двамата ме погледнаха. Очакваха да избухна.
Аз просто отидох до баща ми, взех билета от ръката му и го скъсах.
„Отивай да цепиш дърва за камината“, казах му аз.
Той кимна и излезе.
Седнах срещу Мая. Тя трепереше.
„Той няма да се промени, Лили. Нито той, нито аз. Ние сме повредени.“
„Всички сме повредени, Мая“, казах аз. „Затова сме тук. За да се държим един друг, когато някой започне да пада.“
Тя ме погледна. „Онази нощ… преди дванадесет години. Парите, които ти дадох. Ти ми ги върна. Многократно.“
„Знам.“
„Съжалявам, Лили. За всичко.“
„Аз също, Мая. Аз също.“

Глава 15

Изминаха две години.
Къщата вече не беше развалина. Покривът беше поправен. Градината цъфтеше. Кирил беше станал майстор на доматите. Стефка правеше най-добрата лютеница в района.
Мая беше повишена в старша сестра. Започна да се среща с един от лекарите. Беше плах, мил мъж, който беше загубил съпругата си.
Мартин завърши трета година с отличие. Беше приет на стаж в кантората на Десислава. Тя ми каза, че е най-добрият стажант, който е имала.
Ивелина беше продала къщата в затворения комплекс и се беше преместила с децата си в по-малък апартамент, по-близо до родителите си. Понякога идваше на гости в неделя. Децата ѝ тичаха в двора. Тя изглеждаше по-спокойна.
За Пламен не чухме нищо. Беше като призрак, сянка от минал живот.

Аз? Аз все още работех в същата компания. Но бях договорила да работя два дни в седмицата от вкъщи. Бях започнала малък страничен проект, собствена фирма за дизайн. Беше трудно, но беше мое.
Все още нямах деца. Все още нямах мъж.

Една пролетна вечер седяхме всички на верандата. Слънцето залязваше и въздухът беше топъл.
„Знаете ли“, каза майка ми, Стефка, „време е да помислим за лятото. Може би една малка почивка…“
Всички замръзнахме. Аз я погледнах.
Тя се усмихна. „Шегувам се. Кой има нужда от море, като имаме това?“
Тя посочи към градината, към къщата, към всички нас.

Мая дойде и седна до мен. Сипа ми чаша вино.
„Знаеш ли“, каза тя, „понякога се чудя… ако не беше ме помолила за онзи адвокат тогава…“
„Не го прави, Мая“, прекъснах я.
„Не, сериозно. Ти мислеше, че аз съм те спасила. Но знаеш ли? Мисля, че ти спаси мен. Ако бях купила онзи апартамент тогава, щях да бъда сама. Щях да съм същата нещастна, озлобена жена. Може би… може би ти ми дължеше не пари. Може би ми дължеше това – да ме събориш, за да мога да се изправя отново. Правилно.“

Погледнах я. Сестра ми. Вече не виждах изнудвачката. Виждах жена, която се беше борила и беше намерила мир.
„Нямаме ‘излишни пари’, нали?“, попитах я аз.
Тя се засмя. „Нямаме и стотинка излишна. Всичко е вложено. В домати, в керемиди, в такси за университет.“
„Така е по-добре“, казах аз и отпих от виното.
Седяхме мълчаливо, гледайки как слънцето изчезва. Вече не бях банката. Не бях спасителката. Бях просто Лилия. Част от нещо шумно, сложно и истинско. Част от семейство.