Всичко започна с едно златно обещание. Обещание за слънце, солен въздух и безкрайни дни, в които единствената ни грижа щеше да бъде кой плажен бар да изберем. Аз, на прага на своите тридесет години, с живота подреден в спретнати колони от успехи и разумни инвестиции, исках да подаря на Деница, моето двадесетгодишно слънце, едно незабравимо лято. Не просто лято, а преживяване, което да запечата нашата първа година заедно. И тъй като Деница беше неразривно свързана със семейството си, реших да направя жест, който ми се струваше едновременно щедър и стратегически – поканих и тях. Нейната майка Силвия и баща ѝ Пламен.
Платих за всичко. Петзвездният хотелски комплекс, кацнал на скалите над морето като бяла чайка, беше мой избор. Луксозният джип, който миришеше на нова кожа и възможности, беше нает от мен. Дори скъпите слънцезащитни кремове и марковите слънчеви очила, които Силвия си хареса на летището, бяха добавени към моята сметка с лека ръка и усмивка. Исках да ги впечатля. Исках да покажа на Деница, че мъжът до нея е способен, грижовен и сериозен. Че бъдещето ѝ с мен е подсигурено, постлано с комфорт и лишено от тревоги.
Пътуването беше дълго, но приятно. Аз шофирах, а от колоните се лееше лека лятна музика. Деница седеше до мен, ръката ѝ лежеше върху моята, а слънчевите лъчи играеха в косата ѝ. На задната седалка родителите ѝ разговаряха тихо. Пламен, мъж с посребрени слепоочия и вид на уморен бизнесмен, почти през цялото време говореше по телефона. Разговорите му бяха накъсани, напрегнати, пълни с думи като „срокове“, „неотложно“ и „последен падеж“. Силвия, елегантна жена с пронизващ поглед и стойка на балерина, от време на време му хвърляше погледи, които бяха смесица от тревога и раздразнение. Тогава не им обърнах внимание. Приписах го на стреса от работата, от която ги бях „откраднал“ за тази седмица.
Пристигнахме в хотела привечер. Въздухът беше топъл и влажен, ухаеше на сол и цъфнали олеандри. Докато пиколото разтоварваше куфарите, аз се наслаждавах на гледката – тюркоазеният басейн, който се сливаше с хоризонта на морето, палмите, осветени от дискретни светлини. Почувствах се горд. Това беше моят свят, светът, който можех да предложа на Деница.
На рецепцията ни посрещнаха с охладено шампанско. Подадох документите си и кредитната си карта. Резервацията беше за два апартамента един до друг – един за нейните родители и един за нас. Всичко беше перфектно. Поне така си мислех.
Точно когато взех магнитните карти и се обърнах към останалите с усмивка, готов да обявя началото на нашата идилия, Силвия ме докосна по ръката. Ноктите ѝ, лакирани в кървавочервено, се забиха леко в кожата ми.
„Може ли за момент?“, прошепна тя, а в гласа ѝ имаше стомана.
Кимнах, леко озадачен. Тя ме поведе няколко крачки встрани, далеч от слуха на Деница и Пламен, до една голяма палма в саксия. За миг се загледах в изкусно подредените ѝ вежди и перфектния грим.
„Виж какво, момчето ми“, започна тя с тон, който не допускаше възражения. „Оценявам жеста ти. Наистина. Всичко това е… впечатляващо.“ Тя направи неопределен жест към лъскавото фоайе. „Но има едно нещо, което трябва да ти е ясно от самото начало. Ти няма да споделяш една стая с дъщеря ми. Не и под моя покрив… или в случая, не и на почивка, платена от теб, но в мое присъствие.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха като ледени висулки. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми, а после нахлува обратно с гореща вълна на гняв. Не можех да повярвам на ушите си.
„Какво?“, успях да изрека само.
„Чу ме много добре“, отвърна тя невъзмутимо. „Деница ще спи в нашата стая, на допълнителното легло. А ти ще си бъдеш сам в твоя апартамент. Ние сме порядъчно семейство. Има си ред.“
Бях бесен. Повече от бесен – бях унизен. Аз бях организирал всичко, платил хиляди, за да ги доведа тук, а сега ме третираха като някакъв недорасъл хлапак, който трябва да бъде държан под око. Погледнах към Деница. Тя стоеше до баща си и гледаше встрани, прехапала устна. Знаеше. Знаела е през цялото време и не ми беше казала нищо.
„Това е абсурдно“, казах аз, като се опитвах да държа гласа си под контрол. „Деница е на двадесет години. Ние сме заедно от една година. Живеем в двадесет и първи век.“
„Векът няма значение“, отсече Силвия. „Правилата имат. И докато тя е моя дъщеря, правилата са мои. Приеми го или можем да си тръгнем още сега. Колата, която си наел, е достатъчно голяма.“
Замръзнах. Заплахата беше явна. Или играя по нейните правила, или целият този цирк, цялата тази демонстрация на щедрост и добри намерения, щеше да се срине в краката ми, превръщайки ме в глупак.
Стиснах зъби и кимнах. Не можех да направя сцена. Не можех даси позволя този провал.
„Добре“, процедих. „Както кажете.“
Тя се усмихна. Беше студена, триумфална усмивка. „Радвам се, че се разбираме.“
Когато се върнахме при другите, се опитах да срещна погледа на Деница, но тя упорито го избягваше. Пламен изглеждаше облекчен, сякаш една потенциална криза е била избегната.
По-късно, докато разопаковах куфара си в огромния, празен апартамент, гневът отстъпи място на едно студено, пълзящо усещане за нередност. Нещо не беше наред. Това не беше просто консерватизъм. Това беше нещо друго. Някаква игра се играеше, игра, чиито правила не познавах.
И тогава, за мой пълен шок, докато търсех дистанционното за телевизора, под една от декоративните възглавници на дивана, намерих нещо, което не трябваше да бъде там. Беше визитка. Елегантна, от скъп картон. На нея с изчистен шрифт пишеше само едно име, без длъжност, без фирма – само „Симеонов“ и телефонен номер. Сама по себе си визитката не означаваше нищо. Но под нея имаше малка, сгъната на четири бележка. Разгънах я с треперещи пръсти. Беше написана с припряния, наклонен почерк на Пламен.
„Утре. 11:00. Барът до басейна. Доведи го. Това е последният ни шанс.“
Сърцето ми спря за миг. „Доведи го.“ „Го“ бях аз. Тази почивка не беше просто почивка. Аз не бях просто гост. Бях пионка. И бях доведен тук с конкретна цел. Шокиращото осъзнаване, че съм попаднал в капан, беше само началото. Истинският ужас тепърва предстоеше.
Глава 2: Паяжината на лъжите
Първата нощ прекарах в трескаво състояние, въртях се в огромното легло, което трябваше да споделям с Деница. Всяка сянка в стаята ми се струваше заплашителна, всеки шум от климатика звучеше като зловещ шепот. Бележката и визитката лежаха на нощното шкафче, сякаш излъчваха студенина. Симеонов. Кой беше този човек? И какъв беше този „последен шанс“?
Гневът ми към Силвия се беше трансформирал в нещо много по-дълбоко и обезпокоително – страх. Страх от неизвестното, от това, в което ме бяха забъркали. Изпратих няколко съобщения на Деница, но тя не отговори. Представях си я в съседната стая, може би будна като мен, разкъсвана между лоялността към семейството си и чувствата си към мен. Или пък спеше спокойно, съучастник в тази измама? Тази мисъл ме прониза като нож.
На сутринта реших да се държа така, сякаш нищо не се е случило. Сложих си най-безгрижната усмивка, облякох нови ленени панталони и риза и слязох за закуска. Намерих ги на една маса на терасата с изглед към морето. Изглеждаха като перфектното семейство от рекламна брошура. Силвия пиеше кафе с изящен жест, Пламен четеше финансовия вестник на таблета си, а Деница ровеше без апетит в една купа с плодове.
„Добро утро!“, казах аз с престорена бодрост.
Три чифта очи се вдигнаха към мен. В погледа на Силвия имаше преценка, в този на Пламен – нервност, а в очите на Деница – вина.
„Спа ли добре?“, попита Силвия, а въпросът ѝ прозвуча като разпит.
„Прекрасно. Апартаментът е огромен, почти се загубих“, отвърнах аз, като се опитвах да вкарам нотка на сарказъм, която само аз да усетя. Седнах и си поръчах силно двойно еспресо. Имах нужда от него.
Закуската премина в напрегнато мълчание, прекъсвано от банални фрази за времето и красотата на гледката. Усещах как Силвия и Пламен си разменят кодирани погледи над главата ми. Те чакаха. Чакаха подходящия момент.
И той дойде. Точно когато слънцето започна да препича по-силно, Пламен сгъна демонстративно таблета си.
„Е, какво ще кажете да се разхладим край басейна?“, предложи той с фалшив ентусиазъм. „А по-късно, към единадесет, имам една кратка бизнес среща в бара. Един стар познат, оказа се, че е отседнал в същия хотел. Случайностите на живота! Мислех си, Мартине, може да ти е интересно. Човекът е с големи връзки в строителния бизнес, може да се окаже полезно и за теб.“
Ето го. Толкова нескопосано, толкова прозрачно. Сърцето ми заблъска силно в гърдите. „Доведи го.“ Значи аз трябваше да бъда представен на този Симеонов.
„О, не знам“, отвърнах аз, като реших да играя играта им. „Не искам да ви се пречкам на бизнес разговорите. Дошъл съм да си почивам.“
„Глупости!“, намеси се Силвия с неестествена топлота. „Няма да се пречкаш. Напротив. Пламен много иска да те представи. Гордее се с теб и с това, което си постигнал. Иска да те покаже.“
„Да те покаже.“ Думите ѝ прозвучаха зловещо. Като стока на пазара. Погледнах към Деница. Тя гледаше в чинията си, лицето ѝ беше пребледняло. Тя знаеше всичко. Това беше най-голямото предателство.
„Добре тогава“, съгласих се аз, а в ума ми вече се оформяше план. „Ще дойда с удоволствие.“
Облекчението по лицата на Силвия и Пламен беше почти комично. Те си мислеха, че са успели. Че съм погълнал въдицата.
Прекарахме следващия час край басейна. Аз се преструвах на отпуснат, дори си поръчах коктейл. Деница се опита да заговори с мен няколко пъти, но аз отговарях едносрично. Исках да усети студенината ми, да разбере, че нещо се е счупило. В един момент, докато родителите ѝ бяха отишли да се преоблекат, тя седна на ръба на шезлонга ми.
„Мартине, за снощи…“, започна тя с треперещ глас.
„Какво за снощи, Деница?“, прекъснах я аз, без да свалям слънчевите си очила. „За това, че майка ти ме третира като престъпник, или за това, че ти не намери за нужно да ме предупредиш?“
„Тя е… просто е такава. Старомодна. Иска да предпази…“
„Да предпази какво? Репутацията си? Или има нещо друго?“, попитах аз, като натъртих на последната дума.
Тя сведе поглед. „Не знам за какво говориш.“
Лъжеше. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Или поне се опитваше, но не можеше да срещне погледа ми.
Точно в единадесет без пет, Пламен се появи, преоблечен в скъпа риза и панталон. Изглеждаше така, сякаш отива на екзекуция, а не на среща със „стар познат“.
„Хайде, време е“, каза той, като се опита да звучи нехайно.
Тръгнахме към бара до басейна. Беше сенчесто и прохладно място, с удобни ратанови кресла и изглед към морето. На една от най-добрите маси, в сянката на голяма палма, седеше мъж. Беше на около петдесет, с перфектно сресана коса, леко докосната от сребро, облечен в безупречен бял ленен костюм. Пушеше тънка пура и оглеждаше хората с погледа на хищник, който оценява стадото. Това трябваше да е той. Симеонов.
Когато се приближихме, той се изправи и се усмихна. Усмивката му беше широка, но не стигаше до очите му. Очите му бяха студени, пресметливи, като на акула.
„Пламене, радвам се да те видя!“, каза той с дълбок, кадифен глас. Двамата си стиснаха ръцете, но ръкостискането на Пламен изглеждаше вяло, като на човек, който докосва нажежено желязо.
„Симеонов, и аз се радвам“, измънка Пламен. „Това е… това е Мартин. Младежът, за когото ти говорих. Приятелят на Деница.“
Симеонов обърна погледа си към мен. Почувствах се сякаш ме сканират, оценяват и слагат цена. Той протегна ръка.
„Приятно ми е, Мартин. Чувал съм много за теб“, каза той, а ръкостискането му беше силно, доминиращо. „Пламен ми разказа за твоя бизнес. Впечатляващо за толкова млад човек.“
„Слуховете са преувеличени“, отвърнах аз с лека усмивка, като реших да не показвам картите си.
Седнахме. Пламен беше видимо напрегнат, потеше се леко, въпреки бриза. Симеонов, от друга страна, беше самото спокойствие. Той поръча скъпо уиски за себе си и Пламен, и минерална вода за мен.
„И така, Мартин“, започна Симеонов, като се облегна назад. „Пламен ми спомена, че обмисляте да… задълбочите връзката си с Деница. Годеж, сватба?“
Въпросът беше директен, брутален. Погледнах към Пламен, който изведнъж се загледа в кубчетата лед в чашата си. Капанът щракна. Те ме представяха не просто като приятел, а като бъдещ зет. Като бъдеща част от семейството. Като бъдещ гарант.
„Всичко с времето си“, отговорих аз уклончиво. „Ние сме млади, имаме време.“
„Времето е пари, момчето ми“, каза Симеонов с лека усмивка. „А понякога парите купуват време. Пламен е в малка временна трудност. Един дребен проблем с ликвидността, нищо сериозно. Но банките в днешно време са толкова тромави. Един млад, енергичен инвеститор, един бъдещ член на семейството, би могъл да помогне за смазването на колелата, нали разбираш?“
Сега всичко беше кристално ясно. Те не просто ме представяха. Те ме продаваха. Продаваха моето бъдеще, моята сигурност, за да покрият своите провали. Пламен беше затънал до уши, а този Симеонов не беше просто „стар познат“. Той беше кредитор. Вероятно от онези, които не работят с договори и лихвени проценти, а с прекършени крайници и разбити животи.
Погледнах към морето. В далечината една яхта пореше вълните, оставяйки бяла диря. Символ на свобода. Свобода, която усещах, че се опитват да ми отнемат. Паяжината беше изплетена около мен и аз бях в самия ѝ център. Трябваше да реша – да се боря и да рискувам да я скъсам, или да се престоря на уловен, докато намеря начин да избягам. Избрах второто.
„Разбира се“, казах аз, като погледнах Симеонов право в очите. „Семейството е най-важно. Винаги съм готов да помогна на семейството.“
Усмивката на Симеонов стана по-широка. Пламен въздъхна с такова облекчение, че за миг си помислих, че ще се разплаче. Мислеха си, че са спечелили. Не знаеха, че току-що са ме превърнали от жертва в техен противник. Играта започваше.
Глава 3: Танц на сенките
След срещата с господин Симеонов, динамиката на нашата „почивка“ се промени драстично. Фасадата на семейна идилия започна да се пропуква, разкривайки грозните пукнатини на отчаянието и лъжата. Пламен и Силвия вече не се опитваха да ме впечатляват; сега те ме обгрижваха. Бяха прекалено любезни, прекалено внимателни, следяха всяко мое желание с напрегнатото усърдие на хора, чийто живот зависи от това. Всяка сутрин Силвия ме питаше как съм спал с усмивка, която не достигаше до очите ѝ. Всеки следобед Пламен ми предлагаше да ме черпи питие, като се опитваше да вмъкне в разговора колко „стабилна всъщност“ е компанията му и как настоящите проблеми са просто „дребно недоразумение“.
Беше отвратително. Чувствах се като угоявано за заколение прасе.
Деница беше моята сянка. Следваше ме навсякъде, мълчалива и с наведена глава. Опитите ѝ да говори с мен бяха плахи и лесно осуетими. Аз поддържах студена дистанция, говорех с нея само когато се налагаше, и то за банални неща. Болеше ме да я виждам така, но болката от предателството беше по-силна. Тя беше избрала тях. Беше избрала да ме излъже.
През следващите два дни изградих своя собствена фасада. Преструвах се на заинтересован. Задавах на Пламен въпроси за бизнеса му, кимах разбиращо, дори вмъквах идеи за „оптимизация“. Позволих му да повярва, че съм наивен, впечатлен от мащаба на неговата (както вече подозирах) фалирала империя. Наблюдавах го как се поти, докато се опитва да отговори на въпросите ми, как погледът му шари избягвайки моя. Той беше лош лъжец, пречупен от обстоятелствата.
Истинският играч беше Силвия. Тя беше мозъкът на операцията. Наблюдаваше всяко мое движение, анализираше всяка моя дума. Веднъж, докато седяхме на вечеря, тя подхвърли небрежно:
„Деница ми спомена, че си купил нов апартамент. Голяма инвестиция. Сигурно си взел и сериозен кредит?“
Въпросът беше като сонда. Опипваше почвата, проверяваше финансовото ми състояние, задълженията ми. Усмихнах се.
„Никакви кредити, Силвия. Платих го в брой“, отвърнах аз, като се наслаждавах на искрата, която проблесна в очите ѝ. Беше смесица от алчност и облекчение. Подадох им точно информацията, която искаха да чуят. Богат, без задължения, перфектната мишена.
Междувременно, господин Симеонов беше постоянно присъствие. Не се натрапваше, но винаги беше някъде наоколо. Виждах го в ресторанта, на плажа, във фитнеса. Понякога погледите ни се срещаха и той ми кимаше леко, с онази хищническа усмивка. Беше като паяк, който наблюдава мухата, заплетена в мрежата му, и чака подходящия момент да нанесе своя удар.
Имаше и още някой. Мъж на около четиридесет, с вид на бивш спортист и евтин костюм, който винаги седеше на няколко маси от Симеонов. Не говореше с него, но очите му никога не се отделяха от шефа му. Беше неговата сянка, неговият бодигард или по-скоро пазач. Присъствието му добавяше нов, физически елемент на заплаха към цялата ситуация.
На третата вечер реших, че ми е нужна информация. Не можех повече да стоя в неведение. Докато останалите вечеряха, аз се измъкнах под предлог, че имам важен служебен разговор. Заключих се в апартамента си и седнах пред лаптопа. Име като „Симеонов“ беше твърде общо, но в комбинация с „бизнес“, „кредити“ и името на града, от който знаех, че са Пламен и Силвия, резултатите започнаха да излизат.
Бяха предимно анонимни форумни мнения и забулени статии в малки, регионални сайтове. Истории за фирми, които внезапно са фалирали. За бизнесмени, които са изгубили всичко след като са прибегнали до „небанково финансиране“. Името на Симеонов се споменаваше шепнешком, като синоним на финансов лешояд. Той е бил специалист в намирането на компании на ръба, предлагал им е спасителен пояс под формата на бърз кредит с брутални лихви и неустойки, скрити в десетки страници ситен шрифт. След това е чакал. Първото забавяне на вноска и той е придобивал контрол над активи, имоти, цели предприятия. Беше напълно легално, на ръба на закона, но абсолютно безмилостно.
Разбрах, че Пламен не е просто длъжник. Той е бил в капана на професионалист. И сега се опитваше да ме набута в същия капан, за да се измъкне самият той.
Докато четях, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Внимавай. Не всичко е такова, каквото изглежда.“ Сърцето ми подскочи. Кой можеше да бъде? Някой, който ме наблюдава? Някой, който знае? Или просто грешен номер?
След около час се върнах в ресторанта. Намерих ги да допиват виното си. Деница ме погледна с надежда.
„Свърши ли? Всичко наред ли е?“, попита тя.
„Да, всичко е наред“, отвърнах аз, като погледнах право към Силвия. „Просто трябваше да уредя прехвърлянето на една по-голяма сума. Понякога се налага да се действа бързо, когато изскочи добра инвестиционна възможност.“
Лъжата беше нагла, директна. Но те я погълнаха цялата. Очите на Силвия светнаха, а Пламен почти се задави с виното си от вълнение. Те чуха това, което искаха да чуят: че имам свободни пари и съм готов да ги инвестирам.
По-късно същата вечер, когато се прибирах към стаята си, видях Деница да ме чака в коридора. Беше сама.
„Можем ли да поговорим?“, попита тя тихо.
„Сега ли реши, че искаш да говорим, Деница?“, попитах аз студено.
„Моля те“, в очите ѝ имаше сълзи. „Само за пет минути.“
Въздъхнах и отключих вратата на апартамента си. Тя влезе след мен. Застана насред огромната всекидневна, като изгубено дете.
„Аз… аз искам да се извиня“, започна тя. „Не трябваше да се случва така. Не исках да те лъжа.“
„Но го направи“, констатирах аз.
„Мама ме накара. Тя каза, че нямаме друг избор. Че татко ще загуби всичко. Фирмата, къщата… всичко, за което е работил цял живот. Каза, че ако го обичам, трябва да помогна.“
„И помощта се изразява в това да ме сервирате на тепсия на онзи лихвар?“, попитах аз, без да мога да скрия горчивината в гласа си.
„Не е лихвар!“, възрази тя, но без убеденост. „Той е… бизнес партньор на татко.“
„Деница, не ме мисли за глупак!“, повиших тон аз. „Знам много добре кой е господин Симеонов. И знам, че баща ти е затънал до уши. Въпросът е защо? Как един толкова „успешен“ бизнесмен стига дотам, че да залага бъдещето на дъщеря си?“
Тя се разплака. „Не знам всички подробности. Татко не говори за това. Само знам, че последните две години са ад. Постоянни заеми, напрежение. Той почти не спи. Мама е на ръба на нервна криза. Тя смяташе, че ти… че ти си нашето спасение. Че си добър човек и ще ни помогнеш.“
„Като ме излъжете и се опитате да ме вкарате в схемите си? Това ли е вашият начин да искате помощ?“
Тя не отговори, само ридаеше тихо. Част от мен искаше да я прегърне, да ѝ каже, че всичко ще се оправи. Но другата част, наранената, предадената част, не можеше.
„Трябва да си вървиш, Деница“, казах аз уморено. „Имам нужда да помисля.“
Тя ме погледна с очи, пълни с болка, после се обърна и излезе. Когато вратата се затвори след нея, аз останах сам с горчивото познание. Тя не беше мозъкът на операцията, а просто една уплашена пионка, също като мен. Но това не променяше факта, че беше избрала да играе в отбора на лъжците.
В този момент реших. Нямаше да бягам. Нямаше и да се оставя да ме използват. Щях да разбера цялата истина. Щях да разбера каква е причината за този срив. И тогава щях да реша как да изиграя картите си. Тази почивка вече не беше почивка. Беше бойно поле. И аз нямах намерение да бъда жертвата.
Глава 4: Съюзници по неволя
На следващия ден реших да променя тактиката. Вместо да чакам те да направят следващия си ход, аз започнах да действам. Имах нужда от съюзник, някой извън този кръг на лъжи и манипулации. Някой, който да гледа на ситуацията отвън, с трезва преценка. Имаше само един такъв човек, на когото можех да се доверя напълно – Димитър.
Димитър беше моят най-добър приятел от университета и мой адвокат. Бяхме минали през огън и вода заедно. Той беше пълен антипод на мен – циничен, песимистичен, с остър като бръснач ум, който виждаше най-лошия сценарий във всяка ситуация. Но беше непоклатимо лоялен и дяволски добър в работата си.
Изчаках момент, в който семейството беше на плажа, и се обадих. Разказах му всичко, без да спестявам нито един детайл – от унизителното посрещане от Силвия, през визитката на Симеонов, до плахия опит за извинение на Деница. Докато говорех, усещах как напрежението, което се беше събирало в мен, започва леко да се отпуска.
„Значи“, каза Димитър, след като мълча няколко секунди, обработвайки информацията. „Отишъл си на почивка, за да впечатлиш родителите на гаджето си, а си се озовал в центъра на схема за изнудване, организирана от същите тези родители, които те използват като жив щит срещу местния лихвар. Правилно ли съм разбрал?“
„Общо взето, да“, отвърнах аз сухо. „Спести ми сарказма, имам нужда от съвет.“
„Съветът е прост, Мартине“, каза той с безапелационен тон. „Събираш си багажа. Качваш се на онази лъскава кола, която си наел. И си тръгваш. Оставяш ги да се оправят със собствените си бакии. Блокираш номера на Деница, на майка ѝ, на баща ѝ. Забравяш, че съществуват. Това не е твоята война.“
„Не мога“, отвърнах аз, изненадвайки дори себе си.
„Какво значи не можеш? Затънали са в дългове към опасен човек, лъжат те и те използват. Какво те спира? Привързаността ти към момичето, което те гледа в очите и те лъже, за да спаси татко си? Хайде стига.“
„Не е само това“, опитах се да обясня. „Има нещо друго. Този Симеонов… той ме заплаши. Не директно, но намекна, че знае много за мен, за бизнеса ми. Ако просто избягам, може да реши да прехвърли вниманието си върху мен. Освен това… има и доза инат. Не искам да им доставя удоволствието да ме видят как бягам с подвита опашка.“
Димитър въздъхна тежко от другата страна на линията. „Винаги си бил такъв. Прекалено горд за собственото си добро. Добре. Щом си решил да играеш, ще играем. Първо, прати ми всичко, което намериш за този Симеонов и за фирмата на Пламен. Имена, булстати, всичко. Ще накарам хората ми да започнат да ровят. Второ, не подписвай нищо. Не обещавай нищо конкретно. Протакай, задавай въпроси, събирай информация. Превърни се в най-досадния потенциален инвеститор на света. И трето, и най-важно, бъди нащрек. Тези хора не са ти приятели.“
Разговорът с Димитър ми вдъхна увереност. Вече не бях сам. Имах план.
По-късно през деня, докато седях в лоби бара и се преструвах, че чета някакво списание, към мен се приближи млада жена. Беше момичето от рецепцията, което ни беше настанило първия ден. Беше на годините на Деница, може би малко по-голяма, с интелигентни очи и лека, приятелска усмивка.
„Извинете“, каза тя. „Вие сте господинът от апартамент 305, нали? Аз съм Ани. Само исках да се уверя, че всичко с престоя ви е наред.“
„Да, благодаря, всичко е чудесно“, отвърнах аз.
Тя се поколеба за момент, сякаш искаше да каже нещо повече. Огледа се предпазливо.
„Виждам, че се познавате с господин Симеонов“, подхвърли тя тихо.
„Познаваме се отскоро“, отвърнах аз предпазливо.
Тя се наведе малко по-близо. „Той е редовен гост тук“, каза тя още по-тихо. „Винаги идва със семейства като вашето. Идват усмихнати, а си тръгват… различно. Просто бъдете внимателен.“
Преди да успея да я попитам какво има предвид, тя се изправи, усмихна се професионално и каза високо: „Ако имате нужда от нещо, моля, не се колебайте да се обърнете към нас на рецепцията. Приятен ден!“ И се отдалечи.
Това беше вторият мистериозен знак. Първо съобщението, сега и това забулено предупреждение от служителка на хотела. Ани. Запомних името ѝ. Тя беше виждала тази пиеса и преди. Може би тя знаеше как завършва.
Тази случайна среща ме накара да се замисля. Какво не ми казваха Пламен и Силвия? Защо толкова отчаяно се нуждаят от пари? Да, бизнесът беше зле, но трябваше да има нещо повече. Сривът не се случва за една нощ. Трябваше да има катализатор, някакво събитие, което ги е тласнало през ръба и в ръцете на Симеонов.
Реших да говоря с единствения човек, който беше едновременно вътре и вън от ситуацията – Деница. Но този път щях да подходя по различен начин. Не с гняв и обвинения, а с желание да разбера.
Намерих я сама на плажа, седеше на пясъка и гледаше вълните. Седнах до нея. Дълго време мълчахме.
„Как се стигна дотук, Дени?“, попитах аз накрая, с възможно най-мекия тон. „Не общите приказки за „трудности в бизнеса“. Искам да знам истината. Кога започна всичко?“
Тя въздъхна. „Не знам кога точно. Може би преди две години. Татко стана различен. По-нервен, по-затворен. Постоянно говореше по телефона, пътуваше често до столицата за срещи. После започнаха скандалите с мама. Първо бяха тихи, зад затворени врати. После ставаха все по-шумни. Чувах думи като „безотговорност“, „рискове“, „всичко ще загубим“.“
Тя спря, за да си поеме дъх. „Аз учех в университета, в друг град. Опитвах се да стоя настрана. Но когато се прибирах, усещах напрежението. Спряха да канят гости. Мама продаде някои от бижутата си. Каза, че иска да си купи нови. Но аз знаех, че не е истина. После, преди около шест месеца, татко доведе господин Симеонов вкъщи. Представи го като консултант, който ще му помогне да преструктурира фирмата. Но начинът, по който този човек се държеше… сякаш къщата вече беше негова. Оглеждаше всичко, докосваше мебелите. Побиха ме тръпки.“
Историята ѝ рисуваше картина на бавен, мъчителен упадък.
„Защо не ми каза?“, попитах аз. „Можех да помогна. Или поне да се опитам.“
„Защото ме беше срам“, прошепна тя. „Срам ме беше, че моето перфектно семейство се разпада. Срам ме беше, че баща ми, моят герой, се е провалил. И мама ми забрани. Каза, че това са семейни работи и че не трябва да те товаря с нашите проблеми. Каза, че ще се справим сами. Но не се справихме. И когато ти предложи да дойдем тук, тя видя в това… възможност. Шанс да те представят на Симеонов като гаранция, че дългът ще бъде върнат. Беше ужасна идея, знам, но те бяха толкова отчаяни. И аз се съгласих. Толкова съжалявам, Мартине.“
Сега разбирах по-добре. Разбирах мотивацията им, страха им. Но все още имаше липсващо парче от пъзела. Какво е причинило този тотален срив? Пламен не ми изглеждаше като глупав човек. Трябваше да е направил някаква колосална грешка.
Докато се връщахме към хотела, телефонът ми отново извибрира. Беше Димитър.
„Имам нещо“, каза той без предисловия. „Първоначална проверка. Фирмата на таткото е пред официален фалит. Задължения към доставчици, неплатени заплати, всичко. Но това не е най-интересното. През последните две години от сметките на фирмата системно са източвани големи суми. Не към други фирми. Към частно лице. Една и съща жена. Всеки месец, като по часовник. Сумите са достатъчно големи, за да потопят и по-стабилна компания от неговата.“
Спрях на място. Усетих как студена пот избива по челото ми.
„Какво искаш да кажеш?“, попитах аз, макар вече да знаех отговора.
„Искам да кажа, приятелю“, отвърна Димитър, „че бащата на твоята приятелка не е просто некомпетентен бизнесмен. Той е или много глупав, или много влюбен. Защото изглежда, че докато официалното му семейство е тънело в дългове, той е финансирал един съвсем друг, скрит живот.“
Картината внезапно се проясни с брутална яснота. Това беше липсващото парче. Изневяра. Предателство от съвсем друг характер. Пламен не просто се беше провалил. Той активно беше унищожавал собственото си семейство заради друга жена. И сега искаше аз да платя сметката за неговия двоен живот.
Глава 5: Маската на благоприличието
Разкритието на Димитър ме удари като физически удар. Всичко си дойде на мястото – нервността на Пламен, отчаянието на Силвия, цялата тази сложна лъжа. Не ставаше въпрос само за лош бизнес, а за дълбоко, лично предателство, което беше разяло основите на семейството им и ги беше довело до този ръб.
Изведнъж гневът ми към Силвия и Деница се уталожи. Те не бяха просто манипулаторки; те бяха жертви, точно като мен, макар и по различен начин. Силвия се бореше да спаси не просто фирмата, а фасадата на своя живот, социалния си статус, идеята за перфектното семейство, която очевидно беше лъжа. Деница беше принудена да защитава баща, чиито тайни дори не подозираше.
Сега моята дилема стана още по-сложна. Ако разкрия истината, щях да унищожа и последните остатъци от това семейство. Щях да причиня на Деница болка, каквато не можех да си представя. Но ако мълчах, щях да позволя на Пламен да продължи с манипулациите си и да ме въвлече още по-дълбоко в своята мръсна игра.
Прекарах остатъка от деня в размисъл, избягвайки всички. Трябваше ми план. Димитър ми беше изпратил името на жената, към която са били превеждани парите. Бързо търсене в социалните мрежи разкри профила ѝ. Казваше се Кристина. Беше по-млада от Силвия, ефектна, с вкус към скъпите дрехи и екзотичните дестинации. На снимките си позираше в луксозни хотели, на яхти, с чаши шампанско. На една от снимките, направена преди около година, тя беше прегърнала мъж, чието лице беше частично скрито, но аз разпознах часовника на ръката му. Беше същият скъп швейцарски часовник, който Пламен никога не сваляше.
Почувствах прилив на отвращение. Докато жена му и дъщеря му са живеели в стрес и несигурност, той е финансирал луксозния живот на любовницата си.
Вечерта реших да действам. На вечеря атмосферата беше по-тежка от всякога. Пламен се опитваше да бъде весел, разказваше вицове, които никой не намираше за смешни. Силвия го гледаше с леден поглед. Деница мълчеше.
Изчаках основното ястие да бъде сервирано. Тогава се обърнах към Пламен с възможно най-невинния тон.
„Пламене, днес говорих с моите финансови консултанти“, започнах аз, като видях как той моментално се напрегна. „Преди да обмисля каквато и да е инвестиция, те настояват за пълен одит на фирмата. Стандартна процедура, разбираш. Искат да видят всички финансови потоци за последните три години. Особено се интересуват от по-големите, регулярни плащания към частни лица. Казаха, че това понякога е индикатор за… нерегламентирано изтичане на капитал.“
Думите ми увиснаха над масата. Вилицата в ръката на Пламен замръзна по средата на пътя към устата му. Лицето му пребледня, сякаш видя призрак. Той отвори уста да каже нещо, но не излезе никакъв звук.
Силвия ме гледаше с присвити очи, опитвайки се да разбере какво правя. В погледа ѝ имаше смесица от подозрение и надежда. Може би си мислеше, че това е моят начин да се пазаря за по-добри условия.
„Какви… какви частни лица?“, успя да промълви Пламен.
„Не знам“, свих рамене аз. „Просто стандартна проверка. Ако всичко е наред, не би трябвало да има проблем, нали? Освен ако няма нещо, което не знам.“
Погледнах го право в очите. В този момент той разбра. Разбра, че знам. Не знаеше как, но знаеше, че маската му на загрижен баща и съпруг, притиснат от обстоятелствата, е паднала. Паниката в очите му беше неописуема.
„Това е… абсурдно“, каза той, като се опита да си върне самообладанието. „Фирмата ми е напълно прозрачна.“
„Чудесно“, отвърнах аз. „Тогава утре сутрин ще очаквам да ми предоставиш достъп до счетоводството. Моят екип може да работи дистанционно. До вечерта ще имаме пълна картина. И ако всичко е чисто, както казваш, ще седнем с господин Симеонов и ще обсъдим как мога да помогна за погасяване на… недоразумението.“
Това беше ултиматум. Блъф, разбира се. Нямах екип, който да чака в готовност. Но той не знаеше това. Дадох му избор – или да признае, или да го разоблича по най-унизителния начин.
Вечерята приключи в ледено мълчание. Когато се прибирахме към стаите, Пламен вървеше като автомат. Силвия ме изгледа продължително, но не каза нищо. Деница изглеждаше напълно объркана.
Очаквах Пламен да дойде да говори с мен, да се опита да се оправдае. Но не го направи. Вместо това, около час по-късно, на вратата на апартамента ми се почука. Когато отворих, отпред стоеше Силвия. Сама.
Лицето ѝ беше като маска. Гримът ѝ беше перфектен, но очите ѝ издаваха бурята, която бушуваше в нея.
„Може ли да вляза?“, попита тя с равен глас.
Направих ѝ път. Тя влезе и седна на дивана, изпънала гръб, сякаш беше на прием при кралицата.
„Ти знаеш, нали?“, попита тя без предисловия.
„Зависи какво имаш предвид“, отвърнах аз предпазливо.
Тя се изсмя. Беше сух, лишен от всякаква веселост смях. „Не се прави на глупак, Мартине. Не и с мен. Знам, че си интелигентно момче. Днес на вечеря ти не просто задаваше въпроси. Ти изпълняваше присъда. Въпросът ми е – откога знаеш?“
Разбрах, че няма смисъл да се преструвам. „От няколко дни.“
„И защо не каза нищо? Защо продължи да играеш тази игра?“
„Исках да разбера колко дълбоко е блатото, преди да реша дали да скоча в него. А и, честно казано, исках да видя докъде ще стигнете.“
Тя сведе поглед за миг. Когато отново ме погледна, маската на благоприличието беше започнала да се топи, разкривайки отдолу години натрупана болка и унижение.
„Значи знаеш за нея“, каза тя. Не беше въпрос, а констатация. „Мислиш ли, че аз не знам? Мислиш ли, че съм сляпа? От години знам. Отначало бяха само подозрения. Закъснели вечери, необясними разходи. После намерих съобщения. Снимки. Цялата мръсна, банална история. Но си мълчах. Мълчах заради Деница. Мълчах заради името, заради къщата, заради илюзията, която бяхме изградили. Мислех си, че е просто фаза. Че ще му мине.“
Тя си пое дълбоко дъх. „Но не му мина. Ставаше все по-зле. Парите започнаха да изчезват. Първо от личните ни сметки, после от фирмените. Когато го попитах, той отричаше. Лъжеше ме в очите. Когато му показах доказателствата, той се срина. Призна всичко. Оказа се, че тя го изнудва. Или поне така твърдеше той. Заплашвала го, че ще ми разкаже всичко, ако не ѝ осигурява живота, с който е свикнала. И той плащаше. Плащаше, за да купи мълчанието ѝ, и затъваше все по-дълбоко.“
„И тогава се появи Симеонов“, предположих аз.
„Да“, кимна тя. „Симеонов беше последната му, отчаяна стъпка. Взе заем, за да покрие други заеми, които беше взел, за да ѝ плаща. Класическа спирала надолу. Когато и тези пари свършиха, Симеонов поиска всичко. И тогава се появи ти. Млад, успешен, влюбен в дъщеря ми. Видях те не като спасение за Пламен. Видях те като спасение за мен и Деница. Като билет за измъкване от тази кал. Да, манипулирах те. Да, излъгах те. И не се гордея с това. Но го направих, за да спася дъщеря си от последствията от глупостта на баща ѝ.“
Изповедта ѝ ме остави безмълвен. Картината беше много по-грозна и по-сложна, отколкото си представях. Тя не беше просто алчна жена, а отчаяна съпруга, която се е опитвала да задържи разпадащия се си свят с всички сили.
„Какво ще правиш сега?“, попитах я аз.
Тя се изправи. Маската се беше върнала на мястото си, но сега виждах пукнатините в нея.
„Това, което трябваше да направя отдавна. Ще спра да прикривам един лъжец и страхливец. Ти ми отвори очите, Мартине. Утре сутрин няма да има нужда твоите хора да правят одит. Защото утре сутрин аз ще кажа на Деница цялата истина. А след това ще се изправя пред Пламен и ще му кажа, че всичко е свършено. Нека се оправя сам със своите любовници и лихвари.“
Тя се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и ме погледна.
„Съжалявам, че те въвлякохме в това. Ти заслужаваш повече.“
И с тези думи тя излезе, оставяйки ме сам в тишината, в очакване на бурята, която неминуемо щеше да се разрази на сутринта.
Глава 6: Епицентърът на бурята
Нощта беше дълга и напрегната. Знаех, че в съседния апартамент се разиграва драма, чиито трусове щяха да променят всичко. Не можех да спя. Представях си как Силвия разкрива истината на Деница. Представях си шока, болката, сълзите. Чувствах се като страничен наблюдател на влакова катастрофа, която се случва на забавен каданс, и аз самият съм помогнал за задействането ѝ.
На сутринта не отидох на закуска. Нямах сили да се изправя пред тях. Вместо това си поръчах кафе в стаята и зачаках. Около девет часа на вратата ми се почука. Беше Деница.
Очаквах да я видя съсипана, разплакана, може би дори ядосана на мен, че съм разровил тази мръсна тайна. Но момичето, което стоеше пред мен, беше различно. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали от плач, но в погледа ѝ имаше нова, непозната твърдост. Тя беше пораснала с десет години за една нощ.
„Може ли да вляза?“, попита тя с дрезгав, но спокоен глас.
Кимнах и се отдръпнах. Тя влезе и седна на ръба на едно кресло, без да се обляга.
„Мама ми разказа“, каза тя. „Всичко. За другата жена. За парите. За лъжите, продължили с години.“
Тя замълча за момент, сякаш събираше сили. „Цяла нощ си мислех, че мразя баща си. Че го мразя за това, което е причинил на мама, за това, в което ни е превърнал. Но тази сутрин, когато го видях… той изглеждаше толкова жалък. Един смачкан, уплашен човек. И разбрах, че не го мразя. Просто… не го познавам. Човекът, когото смятах за свой баща, никога не е съществувал. Било е просто роля, която той е играел.“
Думите ѝ бяха зрели, пропити с горчива мъдрост. Болката я беше променила.
„Аз… аз трябва да ти благодаря, Мартине“, продължи тя, като ме погледна право в очите. „Ако не беше ти, щяхме да продължим да живеем в тази лъжа. Щях да продължа да го защитавам, без дори да знам от какво. Ти ни накара да се изправим пред истината, колкото и грозна да е тя.“
„Съжалявам, Деница. Не исках да ти причинявам това.“
„Не се извинявай“, прекъсна ме тя. „Понякога истината боли, но е по-добра от красивата лъжа. Сега поне знаем срещу какво сме изправени.“
„Какво ще правите?“, попитах аз.
„Мама говори с адвокат. Ще подаде молба за развод и делба на имуществото. Иска да спаси поне къщата, ако е възможно. Аз ще я подкрепя. Ще прекъсна за една година университета, ако трябва, ще започна работа, за да ѝ помогна. Вече не сме семейството от лъскавите списания. Сега сме две жени, които трябва да се борят.“
В този момент я видях в напълно нова светлина. Вече не беше разглезеното момиче, което бях срещнал преди година. Беше се превърнала в боец. И аз изпитах огромно уважение към нея.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше от рецепцията. Господин Симеонов настоявал за незабавна среща с мен и с Пламен. Времето за игри беше свършило.
„Трябва да вървя“, казах аз на Деница. „Симеонов ни вика.“
Тя се изправи. „Идвам с теб.“
„Не, Деница, това е опасно. Този човек не е…“
„Това е моят живот, Мартине!“, прекъсна ме тя с неочаквана сила. „Моето семейство. Моето бъдеще, което той се опитва да открадне. Няма да се крия повече. Няма да позволя на баща ми или на теб да се биете в моите битки. Свърши се с това.“
Нямах аргументи срещу такава решителност.
Намерихме Пламен и Силвия пред лоби бара. Пламен изглеждаше като призрак. Беше облечен със същите дрехи от вчера, небръснат, с празен поглед. Силвия стоеше до него, изправена и студена като ледена статуя. Когато видя Деница до мен, тя само кимна едва забележимо, сякаш одобряваше присъствието ѝ.
Влязохме в бара. Симеонов ни чакаше на същата маса, със своя бодигард в съседство. Този път той не се усмихваше.
„Закъсняхте“, каза той с леден тон, като погледна скъпия си часовник.
„Имахме семейни въпроси за решаване“, отвърна Силвия, преди някой друг да успее да каже нещо.
Симеонов я изгледа с любопитство, после премести погледа си върху смачканата фигура на Пламен.
„Пламене, изглеждаш ужасно“, каза той с фалшиво съчувствие. „Надявам се да имаш добри новини за мен. Защото моето търпение, за разлика от лихвите по твоя дълг, не е безкрайно.“
Пламен само поклати глава.
„Времето за преговори свърши“, продължи Симеонов, като се обърна към мен. „Мартине, ти изглеждаш като разумно момче. Не искаш да се забъркваш в тази каша. Затова ще ти направя едно последно предложение. Плащаш ми главницата по дълга на Пламен – да кажем, половин милион, в рамките на 24 часа. В замяна, аз забравям за лихвите и неустойките, и ви оставям всички на мира. Ако не го направиш, утре сутрин входирам документи, с които придобивам фирмата, къщата и всичко, което тази семейна единица някога е притежавала. А ти… на теб ще се наложи да обясняваш на твоите бизнес партньори някои много неприятни неща, които случайно ще науча за теб. Изборът е твой.“
Заплахата беше директна и брутална. Той беше загубил търпение и беше преминал към открита война. Всички погледи се насочиха към мен. Аз бях на ход.
Преди да успея да отговоря обаче, Деница пристъпи напред.
„Няма да получите и стотинка, господин Симеонов“, каза тя с ясен и силен глас, който накара всички да я погледнат изненадано.
Симеонов я изгледа снизходително. „О, малката госпожица решила да играе на бизнес дама. Миличка, това не е университетската лекция по право. Това е реалният живот.“
„Точно защото е реалният живот, ви казвам, че няма да получите нищо“, отвърна Деница, без да трепне. „Защото договорът, който баща ми е подписал с вас, е незаконен. Той е пример за лихварство, с клаузи, които противоречат на добрите нрави и на закона за задълженията и договорите. Аз може да съм само студентка, но знам достатъчно, за да видя, че вие сте престъпник. И ако се опитате да предявите претенциите си, ние ще сезираме прокуратурата. Ще поискаме експертизи. Ще превърнем това дело в публичен скандал. И тогава ще видим колко от другите ви „клиенти“ ще се осмелят да проговорят.“
В бара настъпи мъртва тишина. Симеонов гледаше Деница така, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Маската на цивилизован бизнесмен се смъкна от лицето му и за първи път видях истинската му същност – тази на брутален, уличен хищник.
„Ти, малка…“, започна той, като се надигна от стола си.
„Седнете!“, изкомандвах аз, като също се изправих. Гласът ми беше твърд и не допускаше възражения. Бодигардът му направи крачка напред, но аз не отстъпих. Погледнах Симеонов право в очите.
„Тя е права“, казах аз. „Можеш да опиташ. Можеш да ни заплашваш. Но ние няма да отстъпим. Моят адвокат вече работи по случая. Имаме доказателства, имаме свидетели. Може би ще успееш да съсипеш Пламен, той сам се е докарал дотук. Но ако докоснеш мен, Силвия или Деница, ще отворя такава кутия на Пандора, че ще съжаляваш за деня, в който си чул имената ни. А сега, ако ни извините, нашата почивка приключи.“
С тези думи се обърнах, хванах Деница за ръката и я поведох навън. Силвия тръгна веднага след нас. Пламен остана за секунда като вцепенен, после се втурна и той след нас, като уплашено дете, което се страхува да остане само в тъмното.
Докато излизахме от хотела, не се обърнах назад. Но усещах погледа на Симеонов, забоден в гърба ми. Поглед, пълен с ярост и обещание за отмъщение. Бяхме спечелили битката, но знаех, че войната тепърва започва.
Глава 7: Отломките на миналото
Напускането на хотела беше сюрреалистично. В рамките на един час събрахме багажа си в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Нямаше и следа от приповдигнатото настроение, с което бяхме пристигнали само преди няколко дни. Чувствахме се сякаш бягаме от местопрестъпление. Пиколото, което натовари куфарите ни в джипа, ни погледна със съчувствие. Явно Ани му беше разказала нещо.
Пътуването обратно беше още по-мъчително от мълчанието в хотела. Пламен седеше на задната седалка, свил се до прозореца, и изглеждаше като човек, чийто свят се е срутил. Силвия седеше до него, изправена и непроницаема, гледаше право напред, сякаш пътя пред нея беше единственото нещо, което имаше значение. Деница беше до мен, но между нас имаше пропаст, пълна с неизказани думи и несигурност. Аз шофирах, стиснал волана, а в главата ми се въртяха думите на Симеонов, заплахите му.
Спряхме веднъж за кафе на една крайпътна бензиностанция. Докато другите влязоха вътре, аз се обадих на Димитър.
„Прибираме се“, казах му. „Обявихме му война.“
Разказах му накратко за сцената в бара и за смелата постъпка на Деница.
„Браво на момичето“, каза Димитър, без обичайната си доза цинизъм. „Има характер. Но се гответе, защото ответният удар няма да закъснее. Хора като Симеонов не прощават публичното унижение. Той ще използва всеки законов и незаконен трик, за да ви смачка. Първата му цел ще бъде Пламен. Ще се опита да го доведе до пълен фалит възможно най-бързо. Трябва да сме готови.“
„Какво да правим?“, попитах аз.
„Ти – нищо. Стой настрана. Официално нямаш нищо общо. Силвия трябва незабавно да се свърже с бракоразводен адвокат, който да запорира общите им сметки и активи, преди Симеонов да е сложил ръка върху тях. Деница може да помага с проучването на казуси за лихварство. Аз ще поема комуникацията със Симеонов и неговите адвокати. Ще играем на протакане, ще ги засипем с жалби и контраискове. Ще направим процеса толкова скъп и бавен за него, че да се откаже.“
Когато се върнахме в колата, предадох инструкциите на Димитър на Силвия. Тя ме изслуша внимателно и само кимна. В очите ѝ видях нова решителност. Тя вече не беше жертва, а генерал, който планира следващата битка.
Пристигнахме в града им късно вечерта. Спрях пред голямата им, красива къща – същата тази къща, която беше заложена в основата на дълга. Сега тя изглеждаше различна, не като дом, а като бойно поле.
„Няма да влизам“, казах аз. „Ще отида в хотел.“
Деница ме погледна. „Моля те, остани. Не искам да съм сама с тях тази вечер.“
Погледнах към къщата, после към нея. Знаех, че има нужда от подкрепа. „Добре. Но само за тази нощ.“
Вътре цареше ледена атмосфера. Пламен се качи директно в кабинета си и се заключи. Силвия започна да обикаля къщата, оглеждайки всяка вещ, сякаш я вижда за последен път. Аз и Деница останахме сами в огромната всекидневна.
„Какво ще стане с нас, Мартине?“, попита тя тихо.
Въздъхнах. Това беше въпросът, който избягвах през целия ден. „Не знам, Дени. Всичко се промени. Аз дойдох на тази почивка с един човек, а си тръгвам с друг.“
„И аз“, каза тя. „Аз също съм различна. Но едно нещо не се е променило. Чувствата ми към теб.“
„А можеш ли да виниш мен, че се съмнявам във всичко?“, попитах аз, а думите ми прозвучаха по-остро, отколкото исках. „Ти ме излъга. Беше готова да ме пожертваш.“
„Знам“, прошепна тя, а сълзи отново напълниха очите ѝ. „И ще съжалявам за това до края на живота си. Бях уплашена, бях слаба. Но вече не съм. Дай ми шанс да ти го докажа.“
Не отговорих. Имах нужда от време. Раната беше твърде прясна.
На следващата сутрин войната започна официално. Още в девет часа на вратата се появи призовкар, придружен от адвоката на Симеонов. Носеха уведомление за запор на фирмените активи на Пламен. Но адвокатката на Силвия, с която се беше свързала още през нощта, ги беше изпреварила. Молбата за развод и делба на семейното имущество беше входирана в съда час по-рано, което временно блокираше всякакви действия от страна на кредитори спрямо семейната собственост. Беше малка, процедурна победа, но ни даде глътка въздух.
Дните, които последваха, бяха хаос от юридически документи, телефонни разговори и стратегически срещи. Превърнах се в неофициален член на техния кризисен щаб. Работех дистанционно от кабинета на Пламен, докато той самият се беше превърнал в сянка, която обикаляше безцелно из къщата.
Деница се оказа безценна. Студентката по право се превърна в истински изследовател. Прекара часове в онлайн правни бази данни, търсейки прецеденти, анализирайки закони. Намери няколко подобни случая, в които съдът беше обявил договори за нищожни поради неравноправни клаузи. Работеше с плам, който не бях виждал у нея. Тази криза беше отключила нейния потенциал.
Една вечер, докато работехме до късно, тя ми подаде чаша кафе.
„Знаеш ли“, каза тя, „когато кандидатствах право, го направих, защото мама и татко казваха, че е престижна професия. Не бях сигурна, че е за мен. Но сега… сега разбирам. Разбирам силата на закона. Разбирам, че той може да бъде оръжие. Искам да стана добър адвокат. Искам да помагам на хора, които са в капана на такива като Симеонов.“
В този момент видях бъдещето ѝ. И за първи път от дни почувствах искра на надежда. Може би от пепелта на този срив щеше да се роди нещо добро.
Но Симеонов не се предаваше. След като първоначалният му юридически удар беше блокиран, той смени тактиката. Започна мръсната война. В местните медии се появиха статии, които описваха Пламен като измамник, който е завлякъл десетки партньори. Започнаха анонимни обаждания с заплахи. Една сутрин намерихме гумите на джипа, който все още беше пред къщата, нарязани.
Напрежението ескалираше. Започнах да се притеснявам за безопасността на Деница и Силвия.
Една вечер получих обаждане от непознат номер. Гласът беше женски.
„Вие ли сте Мартин?“, попита жената.
„Да, кой се обажда?“
„Казвам се Кристина“, каза тя. „Мисля, че трябва да поговорим. Става въпрос за Пламен. И за един човек на име Симеонов, който днес дойде да ме „посети“.“
Сърцето ми замръзна. Любовницата. Симеонов я беше намерил. Играта беше преминала на съвсем ново, много по-опасно ниво.
Глава 8: Цената на мълчанието
Разговорът с Кристина се състоя на следващия ден в едно безлично кафене в покрайнините на града. Тя беше избрала мястото – анонимно, с много изходи. Когато пристигнах, тя вече беше там, седнала в най-отдалеченото сепаре. На живо изглеждаше по-различно от снимките в социалните мрежи. Блясъкът го нямаше. Беше облечена семпло, без грим, а в очите ѝ се четеше страх.
„Благодаря, че дойдохте“, каза тя с треперещ глас, докато разбъркваше захарта в кафето си, без да го пие.
„Какво иска Симеонов от вас?“, попитах аз директно.
Тя вдигна поглед към мен. „Иска да свидетелствам срещу Пламен. Иска да подпиша декларация, че парите, които ми е давал, са били част от схема за пране на пари, че съм била негов съучастник. Предложи ми сделка – да свидетелствам, а той ще се погрижи да не бъда подведена под отговорност. Ако откажа…“ Тя преглътна. „Ако откажа, каза, че ще се погрижи прокуратурата да ме намери първа и да ме представи като организатор на схемата. Каза, че имал „приятели“ навсякъде.“
Разбрах. Симеонов вече не се интересуваше от парите. Той искаше отмъщение. Искаше да унищожи Пламен, да го вкара в затвора. И Кристина беше неговото перфектно оръжие.
„А истината каква е?“, попитах аз.
Тя се изсмя горчиво. „Истината? Истината е, че бях глупачка. Срещнах Пламен преди три години. Той беше чаровен, внимателен, обсипваше ме с подаръци. Разказваше ми колко е нещастен в брака си, как жена му е студена и властна, как отдавна не са заедно. И аз му повярвах. Влюбих се. Или поне си мислех, че е любов. Той ми нае апартамент, даваше ми пари. Казваше, че се грижи за мен. Аз напуснах работа. Живеех в златна клетка.“
„А кога разбрахте, че е затънал в дългове?“
„Преди около година. Стана нервен, раздразнителен. Парите започнаха да идват по-нередовно. Започна да говори за заеми, за проблеми. Тогава започнах да го притискам. Да, изнудвах го. Казах му, че ако спре да ме издържа, ще разкажа всичко на жена му. Бях уплашена. Бях свикнала с този живот и не исках да го губя. Не се гордея с това, но го направих.“
Тя изглеждаше искрена. Не беше зъл гений, а просто жена, която е направила поредица от грешни избори и сега беше попаднала в ситуация, която не можеше да контролира.
„Симеонов ви дава срок, предполагам?“, попитах аз.
„До края на седмицата“, кимна тя. „Какво да правя? Ако подпиша, ще съсипя Пламен. Но ако не подпиша, ще съсипя себе си.“
Това беше същината на проблема. Симеонов ги беше изправил един срещу друг.
„Има и трети вариант“, казах аз бавно, докато планът се оформяше в главата ми. „Да кажете истината. Но не на Симеонов, а на властите. Да отидете в полицията и да разкажете всичко – за връзката ви с Пламен, за парите, за заплахите на Симеонов. Да се представите като жертва на обстоятелствата и на изнудване от негова страна.“
Тя ме гледаше с разширени очи. „Ще ми повярват ли?“
„Ще бъде думата ви срещу неговата. Но ако отидете първа, вие ще зададете тона на разследването. Освен това…“, направих пауза. „Аз мога да помогна. Мога да ви осигуря най-добрия адвокат. Мога да свидетелствам, че Симеонов заплашва и мен, и семейството на Пламен. Можем да го представим като модел на поведение – той тормози и изнудва всички, които са свързани с дълга.“
Тя мълчеше дълго време, обмисляйки думите ми. „Защо ще ми помогнете? Аз съм причината за всичко това. Аз съсипах семейството на жената, която обичате.“
„Не го правя заради вас“, отвърнах аз честно. „Нито заради Пламен. Правя го, защото това е единственият начин да неутрализираме Симеонов. Правя го заради Деница и Силвия. Те заслужават да се отърват и от него, и от призраците на миналото. Вие сте цената, която трябва да се плати, за да се случи това.“
Тя кимна бавно. „Добре. Ще го направя.“
Планът беше рискован. Зависеше от това на кого ще повярват властите. Но беше единственият ни ход.
Когато се прибрах в къщата, Силвия и Деница ме чакаха в хола. Разказах им за срещата. Силвия слушаше с каменно лице. Когато споменах името на Кристина, тя само стисна устни. Деница изглеждаше шокирана.
„И ти ѝ вярваш?“, попита Силвия, когато свърших. „Вярваш на жената, която е живяла с години от парите на мъжа ми?“
„Вярвам, че е уплашена“, отвърнах аз. „И вярвам, че в момента нейният страх може да ни бъде от полза. Тя е нашето оръжие срещу Симеонов.“
„Не искам да имам нищо общо с нея“, отсече Силвия.
„Мамо, Мартин е прав“, намеси се Деница. „Това вече не е лично. Не става въпрос за изневяра и наранени чувства. Това е война. И във войната понякога се налага да сключваш съюзи с врага, за да победиш по-големия враг.“
Бях поразен от нейната зрялост. Силвия я погледна, после мен. В очите ѝ се водеше битка. Накрая тя въздъхна.
„Добре. Правете каквото трябва. Но дръжте тази жена далеч от мен.“
През следващите два дни, с помощта на Димитър, подготвихме Кристина. Свързахме я с опитен наказателен адвокат. Тя написа подробни показания, в които описа всичко, без да спестява и собствената си вина. В петък сутринта, придружена от адвоката си, тя влезе в сградата на областната дирекция на полицията и подаде жалба за изнудване и заплахи срещу Симеонов.
Ответният удар не закъсня. Още същия следобед Симеонов беше привикан за разпит. Това беше първата пукнатина в неговата броня. Той вече не беше недосегаемият хищник, а заподозрян.
Но победата имаше цена. Новината за жалбата и за естеството на връзката между Пламен и Кристина изтече в медиите. Скандалът беше публичен. Имената им бяха навсякъде. За Силвия и Деница това беше върховно унижение. Маската на порядъчното семейство беше окончателно разкъсана пред целия свят.
Същата вечер, докато седяхме в тишината на къщата, която вече не се усещаше като дом, Пламен слезе от кабинета си за първи път от дни. Беше отслабнал, изглеждаше състарен с години. Той спря пред нас – мен, Силвия и Деница.
„Аз… аз ще си тръгна“, каза той с глух глас. „Причиних ви достатъчно болка. Тази къща е ваша. Фирмата… от нея не е останало нищо. Ще се опитам да започна отначало. Някъде другаде.“
Той погледна към Силвия. „Прости ми, ако можеш.“ После към Деница. „Ти беше най-доброто нещо в живота ми. И аз те провалих. Съжалявам.“
Силвия не каза нищо. Деница само поклати глава, сълзи се стичаха по лицето ѝ.
Той се обърна, взе една предварително приготвена малка чанта от антрето и излезе през вратата, без да поглежда назад. Гледахме го как се отдалечава в нощта, една самотна, пречупена фигура. Това не беше краят, който очаквах, но може би беше единственият възможен. Понякога, за да построиш нещо ново, трябва първо да разрушиш всичко старо до основи.
Глава 9: Затишие пред буря
След като Пламен напусна, в къщата настъпи странно затишие. Беше празно и тихо, но не беше спокойствие, а по-скоро напрегнато очакване, каквото се усеща във въздуха преди буря. Сякаш къщата, освободена от присъствието на лъжите, които я бяха изпълвали, си поемаше дъх за първи път от години.
Силвия се промени. В първите дни след заминаването му тя беше като сянка, движеше се механично, говореше малко. Но постепенно, ден след ден, в нея започна да се събужда нова сила. Започна да разчиства. Първо кабинета на Пламен. Изхвърли всичко, което ѝ напомняше за него – стари документи, снимки, дрехи. Беше като ритуално пречистване. След това се зае с цялата къща. Пренареждаше мебели, сменяше завеси, сякаш се опитваше да изтрие физически следите от миналия живот.
Деница и аз ѝ помагахме. Работата ни сближи. В мълчаливите часове, прекарани в пренасяне на кашони и чистене, ние започнахме да изграждаме нещо ново помежду си. Не се връщахме към миналото, не говорехме за предателството и болката. Говорехме за бъдещето. Деница с ентусиазъм ми разказваше за лекциите си, за казусите, които изучаваше. Аз ѝ разказвах за моя бизнес, за проектите, които бях оставил на пауза. Бавно, предпазливо, ние отново започнахме да бъдем „ние“.
Но заплахата от Симеонов не беше изчезнала. Жалбата на Кристина беше задействала разследване, но то се движеше мудно. Димитър ни предупреди, че Симеонов има силни връзки и ще направи всичко възможно да потули случая. Междувременно, гражданското дело за дълга продължаваше. Неговите адвокати ни засипваха с искания и възражения, опитваййки се да ни изтощят финансово и психически.
Един ден Силвия ни събра във всекидневната. Беше облечена в строг делови костюм, косата ѝ беше прибрана в елегантен кок. Изглеждаше като жената, която беше, но и като съвсем различна. Беше запазила елегантността, но я беше заменила с желязна решителност.
„Трябва да поговорим за финансите“, каза тя с равен тон. „Адвокатските хонорари са високи. Поддръжката на тази къща също. Парите, които имах заделени, свършват. Трябва да бъдем реалисти. Не можем да си позволим да живеем тук повече.“
Деница я погледна шокирано. „Мамо, искаш да продадем къщата? Това е нашият дом!“
„Това беше домът, който Пламен построи върху лъжи“, отвърна Силвия спокойно. „Сега е просто сграда, пълна със спомени, повечето от които са лоши. Освен това, дори да спечелим делото срещу Симеонов, все още има други кредитори на фирмата, които ще имат претенции. Продажбата е единственият разумен ход. Ще се изплатим на всички, ще затворим тази страница и ще започнем на чисто. Ще си намерим по-малък апартамент. Аз ще започна работа.“
„Каква работа?“, попита Деница. „Ти не си работила от двадесет години.“
„Имам диплома по икономика“, каза Силвия с лека усмивка. „Може да е малко „ръждясала“, но ще се справя. Може би ще започна като счетоводител в някоя малка фирма. Време е да спра да бъда просто „съпругата на“ и да си спомня коя съм всъщност.“
Бях впечатлен. Тя поемаше контрол над живота си по начин, който не бях очаквал.
В този момент реших да се намеся. „Силвия, имам предложение. Не продавайте къщата още. Поне не докато делата приключат. Аз мога да покрия разходите ви за момента. Не го приемайте като милостиня, а като инвестиция. Инвестиция във вашето спокойствие и в бъдещето на Деница. Когато всичко свърши и стъпите на краката си, ще ми върнете парите. Без лихви.“
Силвия ме погледна продължително. Видях в очите ѝ борба между гордостта и прагматизма.
„Защо, Мартине?“, попита тя. „Защо го правиш, след всичко, което ти причинихме?“
„Защото вярвам във вас“, казах аз, като погледнах към Деница. „И защото искам да видя как ще свърши тази история. Искам да видя как печелите.“
След дълго мълчание тя кимна. „Приемам. Но при едно условие. Това е заем. Всичко ще бъде описано в договор, с ясен план за погасяване. Аз вече не приемам нищо даром.“
Съгласих се. Тази нова Силвия ми харесваше много повече от старата.
С финансовия въпрос временно решен, ние се съсредоточихме върху юридическата битка. Деница беше тази, която направи следващия пробив. Докато преглеждаше стотици страници фирмена документация, тя забеляза нещо странно. Подписът на баща ѝ на договора за заем със Симеонов изглеждаше леко различен от подписите му на други документи от същия период.
„Виж“, каза тя, като ми показа два документа един до друг. „Тук буквата „П“ е малко по-ъгловата. А тук наклонът е различен.“
Разликата беше минимална, почти незабележима за непрофесионалист. Но беше там.
„Мислиш ли, че е възможно…?“, започнах аз.
„Не знам“, каза Деница. „Но си струва да се провери.“
Обадихме се на Димитър. Той беше скептичен, но се съгласи да наемем графолог. Назначиха съдебно-графологична експертиза. Чакането на резултатите беше мъчително. Това можеше да бъде козът, който да обърне цялата игра. Ако подписът беше фалшифициран, целият договор щеше да е нищожен.
Междувременно Симеонов също не спеше. Един ден Ани, момичето от рецепцията на хотела, ми се обади. Гласът ѝ беше притеснен.
„Господин Симеонов беше тук отново“, каза тя. „С нов „клиент“. Чух го да се хвали как скоро ще приключи с вашия случай и как ще покаже на всички какво се случва с хората, които му се изпречват на пътя. Но каза и нещо друго. Каза, че имал „застраховка“. Че дори да загуби делото, имал с какво да съсипе репутацията ви. Не знам какво означава, но звучеше сериозно.“
Предупреждението на Ани ме разтревожи. Каква „застраховка“ можеше да има? Ровех се в миналото си, в бизнеса си, търсейки нещо, което можеше да използва срещу мен. Но всичко беше чисто. Винаги съм бил внимателен.
Тогава се сетих за Ивайло. Онзи уж случаен познат от бара на хотела в първите дни. Онзи, който прояви толкова голям интерес към бизнеса ми. Дали не е бил човек на Симеонов? Дали не съм казал нещо в онзи разговор, което, извадено от контекста, може да прозвучи зле?
Усещах как мрежата около нас се стяга отново. Симеонов беше ранен звяр и точно затова беше най-опасен. Той нямаше да се спре пред нищо. Затишието беше към своя край. Бурята наближаваше.
Глава 10: Удар под кръста
Резултатите от графологичната експертиза дойдоха след две седмици, които ми се сториха като вечност. Заключението беше еднозначно: подписът на Пламен под договора за заем със Симеонов не беше автентичен. Беше умела имитация, но не беше положен от неговата ръка.
Това беше бомба. Димитър беше в еуфория.
„Това е!“, крещеше той по телефона. „Това е краят му! С това доказателство не само ще анулираме договора, но можем да го обвиним и в документна измама! Ще го вкараме в затвора!“
Новината донесе огромно облекчение, но и нов, тревожен въпрос. Ако Пламен не беше подписал, тогава кой го беше направил? И защо той никога не го спомена?
Опитахме се да се свържем с него. Телефонът му беше изключен. Никой не знаеше къде е. Сякаш беше потънал вдън земя. Това беше обезпокоително. Защо човек, който е на път да бъде оневинен по най-тежкото обвинение, би се крил?
Представихме експертизата в съда. Адвокатите на Симеонов бяха видимо шокирани. Поискаха отлагане на делото, за да се запознаят с новите обстоятелства. Спечелихме още време.
Но Симеонов не чакаше решението на съда. Той задейства своята „застраховка“.
Една сутрин, докато пиех кафе и преглеждах новините онлайн, видях заглавие, от което кръвта ми замръзна: „Млад бизнесмен, замесен в схема за източване на ДДС, финансира скандален развод“. Статията беше в един от онези жълти сайтове, известни с поръчкови материали. Вътре, с добре подбрани полуистини и откровени лъжи, се описваше как аз, „използвайки съмнителни схеми за данъчни измами“, съм натрупал състояние, с което сега водя война срещу „уважаван бизнесмен и инвеститор“ (Симеонов), за да отнема имуществото на бившия си бъдещ тъст. Като доказателство бяха приложени извадки от разговор, в който аз уж обяснявам как „оптимизирам данъците си“. Веднага разпознах думите – бяха от разговора ми с Ивайло в бара на хотела. Извадени от контекста, преиначени, те звучаха ужасно.
Ударът беше подъл и ефективен. Телефонът ми започна да звъни. Партньори, клиенти, дори служители искаха обяснение. Калната топка беше хвърлена и щеше да е много трудно да се изчистя от нея.
„Това е работата му“, каза Димитър, когато му се обадих, разярен. „Не може да те победи в съда, затова се опитва да те унищожи извън него. Ще пуснем опровержение, ще ги съдим за клевета, но щетите вече са нанесени.“
Бях бесен. Симеонов беше преминал границата. Беше атакувал единственото нещо, което не можех да му позволя да докосне – моята репутация, моето име, изградено с години честен труд.
Но това не беше всичко. Вечерта, докато се опитвах да успокоя поредния разтревожен инвеститор, Силвия влезе в стаята с пребледняло лице. В ръката си държеше плик.
„Това беше в пощенската кутия“, каза тя.
Вътре имаше няколко снимки. На тях беше Пламен. Той седеше на маса в някакво евтино заведение. Срещу него седеше бодигардът на Симеонов. На масата между тях имаше голям плик, пълен с пари. На една от снимките Пламен се подписваше на документ, докато мъжът го гледаше.
Към снимките имаше бележка. „Твоят герой не е жертва. Той е продажно псе. Взе парите, за да изчезне и да не се появи на делото. И той е този, който ми даде записа от бара. Помисли си добре дали искаш да продължаваш тази война.“
Всичко се срина. Пламен не просто се е криел. Той е сключил сделка със Симеонов. Взел е пари, за да изчезне и да не може да потвърди или отрече нищо по делото за подписа. И което беше още по-лошо – той ме е предал. Той е дал на Симеонов записа, с който да ме съсипе.
Показах снимките на Деница и Силвия. Силвия ги погледна с леден поглед, сякаш това беше последното, окончателно потвърждение за всичко, което вече знаеше. Но Деница… тя се срина. Илюзията, че баща ѝ, макар и слаб и сгрешил, все пак е жертва, се разби на хиляди парчета. Той не беше жертва. Той беше предател. Предал беше жена си, дъщеря си, мен. Предал беше себе си за един плик с пари.
„Стига толкова“, казах аз. Гласът ми беше спокоен, но вътре в мен кипеше ледена ярост. „Той иска война? Ще получи война.“
Обадих се на Димитър. „Намери го. Намери Пламен. Не ме интересува как. Използвай всичките си контакти, частни детективи, каквото е нужно. Искам го тук. Ще се изправи пред съда и ще каже истината, дори да се наложи да го довлека с вериги.“
След това се обадих на Ани.
„Ани, имам нужда от услуга. Голяма услуга“, казах аз. „Трябва ми списък с всички гости, които са отсядали в хотела по същото време като Симеонов през последните две години. Особено тези, които са пристигнали заедно като семейство и са си тръгнали… различно.“
Тя се поколеба. „Това е поверителна информация. Мога да си изгубя работата.“
„Знам. Но този човек съсипва животи. Ти сама го каза. Помогни ми да го спра.“
Тя мълча за момент. „Добре. Ще видя какво мога да направя.“
Планът ми беше прост и брутален. Щях да използвам методите на Симеонов срещу самия него. Той ме атакува публично? Аз щях да го погреба под лавина от публични скандали. Щях да намеря другите му жертви. Щях да обединя техните истории и да ги превърна в оръжие, което нито един негов „приятел“ в системата не може да спре.
Войната беше навлязла в своята финална, най-грозна фаза. Вече не ставаше въпрос за пари или договори. Ставаше въпрос за справедливост. И аз бях решен да я получа на всяка цена.