Всеки уикенд ритуалът беше един и същ, успокояващ в своята предвидимост. Мартин, моят съпруг, събираше децата, Симеон и Мая, с обичайната суматоха от забравени играчки и развързани обувки. Целуваше ме разсеяно по бузата, дъхът му ухаеше на кафе и обещания за спокойствие, и потегляха. Трябваше да ги води при родителите си, в старата къща с големия двор, където въздухът беше по-чист, а времето течеше по-бавно. Аз не ходех. Не и след последния скандал със свекърва ми, Лиляна. Отношенията ни винаги бяха опънати като струна на цигулка, готова да се скъса при най-малкия фалшив тон. Тя смяташе, че не съм достатъчно добра за сина ѝ; аз смятах, че тя е твърде властна и обсебваща. Примирието се състоеше в моето отсъствие от тези уикенди. Беше компромис в името на децата, които обожаваха баба си и дядо си, и в името на моя собствен душевен мир.
Тези два дни бяха моето светилище. Тишината в апартамента беше почти оглушителна в началото, но после се превръщаше в лечебен балсам. Четях книги, които от месеци събираха прах на нощното шкафче, гледах филми, без някой да ме прекъсва с въпроса „Какво е това?“, или просто лежах във ваната, докато водата изстине. Това беше моето презареждане, моето бягство от ролята на майка и съпруга, моето завръщане към самата себе си. Вярвах на Мартин. Вярвах, че докато аз намирам своето спокойствие, той подарява на децата безценни спомени с техните баба и дядо.
Допреди два дни.
Телефонът иззвъня в сряда следобед, докато подреждах документите на бюрото си. Работех като счетоводител от вкъщи, гъвкавост, която ми позволяваше да съм до децата. Номерът беше на свекърва ми. Сърцето ми подскочи и замръзна едновременно. Тя никога не ми звънеше. Комуникацията ни минаваше изцяло през Мартин. С треперещ пръст плъзнах зелената икона.
– Ало? – казах предпазливо.
От другата страна ме посрещна не поздрав, а ураган.
– Какво си мислиш, че правиш, Анна? Каква майка си ти? – Гласът на Лиляна беше писклив, на ръба на истерията. – Как може да си толкова жестока и да ни отнемаш внуците?
Стоях като вцепенена, слушалката залепнала за ухото ми. Думите се сипеха като камъни – остри, безмилостни, неразбираеми.
– Лиляна, за какво говориш? Не те разбирам.
– О, не ме разбираш, така ли? Не се прави на невинна! Четири месеца! Четири месеца не сме виждали децата! Мартин все увърта, все нещо му пречи, все на друго място ги водил. Но аз знам, че ти си виновна! Ти го настройваш срещу нас! Ти ни отнемаш единствената радост в живота!
Свят ми се зави. Четири месеца? Но… нали всеки уикенд…
– Но това е невъзможно – промълвих, гласът ми беше слаб шепот. – Мартин ги води при вас всеки уикенд. Всеки Божи уикенд. Заминаха миналата събота, върнаха се в неделя вечерта.
Последва мълчание. Тежко, наситено с недоверие мълчание, което продължи цяла вечност. Чувах само забързаното ѝ дишане.
– Какво каза? – Гласът ѝ вече не крещеше. Беше тих, но в тази тишина се криеше нещо много по-страшно от гнева. Криеше се съмнение.
– Казвам, че Мартин взима децата всяка събота сутрин, за да ги доведе при вас – повторих, този път по-уверено, макар че ледена топка се беше свила в стомаха ми. – Връща ги в неделя вечер. Казват, че са си играли в двора, че си им пекла мекици…
– Мекици? – прекъсна ме тя, гласът ѝ пресекна. – Не съм пържила мекици от миналата зима, Анна. Откакто баща му вдигна кръвната захар. И не сме виждали Симеон и Мая от рождения ден на дядо им. А това беше през май.
Земята се отвори под краката ми. Слушалката се изплъзна от ръката ми и падна на пода с глух звук. Не чух кога Лиляна затвори. Не чух нищо. Само оглушителния рев на кръвта в ушите си. Четири месеца. Шестнадесет уикенда. Трийсет и два дни. Къде е бил съпругът ми? И най-важното, къде, за Бога, е водил децата ми? Лъжата беше толкова чудовищна, толкова всеобхватна, че умът ми отказваше да я асимилира. Животът ми, моят подреден, предвидим, сигурен живот, току-що се беше разпаднал на хиляди парченца. И аз нямах никаква представа как да ги събера отново.
По-късно вечерта, когато Мартин се прибра, аз седях в тъмната всекидневна. Не бях запалила лампите. Исках да видя лицето му, когато го попитам, исках да видя как лъжата трепва в очите му, преди да се оформи в думи на устните му.
Той влезе, подсвирквайки си, и запали осветлението в коридора. Примигна срещу тъмнината в стаята.
– Анна? Тук ли си? Защо седиш на тъмно?
– Къде беше през последните шестнадесет уикенда, Мартин? – Гласът ми беше спокоен, мъртвешки спокоен. Това го стресна повече от всеки крясък.
Той замръзна на място. Усмивката се стопи от лицето му. Видях как паниката проблясва в очите му, бързо овладяна и заменена от объркване. Класическа защитна реакция.
– Какво? Какъв е този въпрос? Бях с децата при нашите, разбира се. Както винаги.
– Не, не беше – казах бавно, изправяйки се. Пристъпих към него, всяка стъпка отекваше в оглушителната тишина. – Днес говорих с майка ти. Не ви е виждала от четири месеца. Не им носиш децата. Лъжеш ме. Лъжеш мен, лъжеш нея, лъжеш всички. Сега искам да ми кажеш истината. Къде водиш Симеон и Мая всеки уикенд?
Той отвори уста, после я затвори. Преглътна мъчително. Цялата му самоувереност, целият му чар, всичко, което го правеше Мартин, се изпари и на негово място остана един уплашен, притиснат в ъгъла мъж.
– Анна, не е това, което си мислиш. Мога да обясня.
Но аз вече знаех. В този миг, гледайки го в очите, знаех, че каквото и да каже, то ще бъде просто поредната лъжа, поредният опит да закрепи срутващия се свят, който той сам беше построил върху пясъчни основи. И знаех, че истината е много по-ужасна, отколкото можех да си представя.
Глава 2: Сянката на съмнението
Обяснението на Мартин беше жалко и нелепо. Той се опита да ме убеди, че майка му преувеличава, че е объркана, че възрастта си казва думата. Твърдеше, че понякога ги е водил не точно в къщата им, а на разходка в близкия парк, където се срещали, или пък при леля му, която живеела наблизо, за да не досаждат на родителите му всеки път. Думите му бяха гладки, отработени, но очите му шареха из стаята, избягвайки моя поглед. Всяка дума беше обида за интелигентността ми.
– Значи майка ти лъже? – попитах студено. – Лъже, че не е виждала внуците си от май месец? Лъже, че ти е звъняла многократно, а ти си ѝ казвал, че сме заети?
– Анна, успокой се. Прекалено емоционално приемаш нещата. Знаеш каква е тя. Обича драмата.
Той се опита да ме прегърне, да сведе всичко до поредната семейна свада, но аз се отдръпнах сякаш ме беше опарил.
– Не ме докосвай! – Гласът ми трепереше от гняв и отвращение. – Не смей да ме докосваш. Искам да знам истината, Мартин.
Той въздъхна, изигравайки ролята на измъчен съпруг, който се опитва да угоди на ирационална жена.
– Добре. Ще ти кажа. Понякога… понякога имам много работа. Сделки, които трябва да се довършат през уикенда. Срещи, които не могат да чакат. И вместо да ги мъкна с мен по офиси, ги оставях при един приятел. Има деца на тяхната възраст, голям двор. Забавляват се. Не исках да те тревожа с проблемите във фирмата.
Лъжа. Нова, по-сложна, по-добре конструирана лъжа. Бизнесът му с недвижими имоти винаги е бил динамичен, но никога не е изисквал работа през уикендите. Напротив, той винаги се гордееше как е успял да балансира между кариерата и семейството.
Тази нощ спах на дивана. Или по-скоро лежах с широко отворени очи, взирайки се в мрака, докато хиляди сценарии се разиграваха в главата ми. Всеки по-ужасен от предишния. Друга жена? Това беше най-очевидният и най-болезнен отговор. Мисълта беше като физически удар, който изсмукваше въздуха от дробовете ми. Мартин, моят Мартин, бащата на децата ми, да живее двойствен живот?
На следващия ден реших, че няма да живея в неведение. Имах нужда от доказателства. Имах нужда от истината, колкото и грозна да е тя. Вече не можех да му вярвам. Трябваше да разчитам само на себе си.
Спомних си за по-малката ми сестра, Катерина. Тя беше на двадесет и една, учеше право в университета и беше всичко, което аз не бях – дръзка, технологично грамотна и леко цинична към света. Тя не харесваше Мартин особено, смяташе го за твърде чаровен, за да е истински. Може би през цялото време е била права.
Обадих ѝ се и я помолих да се видим. Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Опитах се да звуча нехайно, но още щом ме видя, тя разбра, че нещо не е наред.
– Ани, изглеждаш ужасно. Какво е станало?
Разказах ѝ всичко. За обаждането на Лиляна, за лъжите на Мартин, за ледената стена, която се беше издигнала между нас. Катерина слушаше внимателно, без да ме прекъсва, намръщеното ѝ изражение ставаше все по-сериозно.
Когато свърших, тя помълча за момент, потропвайки с пръсти по чашата си с капучино.
– Значи имаме лъжа, обхващаща четири месеца, и две противоречиви алибита. Едното включва забравяща баба, а другото – мистериозен приятел с деца и внезапни бизнес ангажименти – обобщи тя с глас на бъдещ прокурор. – Жалко е, како. Наистина е жалко.
– Не знам какво да правя, Кати. Чувствам се изгубена.
– Ще направиш това, което трябва. Ще разбереш истината. Трябва да спреш да бъдеш жертва и да поемеш контрола. – Тя се наведе напред, а в очите ѝ гореше боен плам. – Има ли джипиес в колата му? Можеш ли да провериш историята на навигацията? А телефонът му? Имате ли общ семеен акаунт, чрез който можеш да видиш местоположението му?
Чувствах се неудобно. Да шпионирам съпруга си? Това беше толкова унизително, толкова… грозно. Но Катерина беше права. Той вече беше преминал всички граници на доверието.
– Не знам. Никога не съм проверявала.
– Е, време е да започнеш. Този уикенд той пак ще „вземе децата“. Този път обаче ти ще знаеш точно къде отива.
Планът започна да се оформя. Беше рискован и ме плашеше до смърт, но алтернативата – да живея в лъжа – беше непоносима.
През следващите няколко дни се държах привидно нормално. Готвех, грижех се за децата, разговарях с Мартин за банални неща. Но под повърхността бях кълбо от нерви. Всяка негова дума, всеки жест, всичко се филтрираше през новия призма на подозрението. Забелязах неща, на които преди не бях обръщала внимание. Как винаги държи телефона си с екрана надолу. Как понякога излиза на балкона, за да проведе разговор. Как в банковите извлечения, които преглеждах като част от работата си, се появяваха плащания от ресторанти и магазини в квартал, в който никога не ходехме, и които той обясняваше с „работни обеди“.
В петък вечер, докато той беше под душа, сърцето ми биеше до пръсване. Взех телефона му от нощното шкафче. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва не го изпуснах. За моя изненада, нямаше парола. Мартин винаги се беше хвалил, че няма тайни от мен. Иронията беше жестока.
Отворих приложението с картите. Историята на местоположенията беше изтрита. Чиста. Но той беше пропуснал нещо. В кеша на търсачката стоеше адрес. Адрес на улица, за която никога не бях чувала, в скъп, нов квартал в другия край на града. Сърцето ми се сви. Записах адреса на едно листче и го скрих. Чух, че водата в банята спря. Бързо върнах телефона на мястото му, секунди преди той да излезе, увит в хавлия и с усмивка на лице.
– Всичко наред ли е, любов? Изглеждаш бледа.
– Просто съм уморена – отвърнах, като се надявах гласът ми да не трепери.
В събота сутринта ритуалът се повтори. Мартин събра децата. Облече ги в най-хубавите им дрехи.
– Да са хубави за баба и дядо – каза той и ми намигна.
Искаше ми се да повърна.
Когато ги целувах за довиждане, прегърнах сина си малко по-силно.
– Симеоне, миличък, после ще ми разкажеш подробно какво сте правили, нали? Искам да знам всичко.
Той кимна разсеяно, нетърпелив да тръгва.
Щом колата им изчезна зад ъгъла, аз се втурнах към своята. Ръцете ми трепереха върху волана, но в мен имаше и нова, ледена решителност. Въведох адреса в навигацията. Гласът на жената от устройството звучеше неестествено спокойно, докато ме водеше към мястото, което щеше или да потвърди най-лошите ми страхове, или да ме направи на параноична глупачка. Молех се за второто, но знаех, че е напразно.
Сянката на съмнението вече не беше просто сянка. Беше се превърнала в тъмен, поглъщащ облак, който заплашваше да унищожи всичко, в което някога бях вярвала. И аз карах право към сърцето на бурята.
Глава 3: Нишката се разплита
Навигацията ме отведе до модерен затворен комплекс с висока ограда и лъскав метален портал. Охранител в униформа седеше в кабинката и оглеждаше всяка кола с подозрение. Нямаше как да вляза. Паркирах малко по-надолу по улицата, зад един голям храст, който ми осигуряваше прикритие, но и добра видимост към входа. Сърцето ми думкаше в гърдите като боен барабан. Какво правех тук? Шпионирах собствения си мъж като героиня от евтин филм. Чувствах се жалка, но нямах избор.
Чакането беше мъчително. Всеки път, когато порталът се отваряше, за да пропусне лъскав джип или спортна кола, аз се свивах на седалката. Мина час, после още един. Започнах да си мисля, че съм сбъркала. Може би адресът е бил случаен, може би Мартин наистина е при своя „приятел“. Тъкмо когато се канех да се откажа и да се прибера у дома, победена и засрамена, видях колата му. Сребристото комби, в което преди малко бяха децата ми. То не влезе в комплекса. Спря на малкия паркинг за гости точно пред портала.
Затаих дъх. От шофьорската врата слезе Мартин. Огледа се, сякаш проверяваше дали някой не го гледа. После отвори задните врати. Децата ми, Симеон и Мая, изскочиха навън. Но не бяха облечени в дрехите, с които тръгнаха. Бяха преоблечени в по-обикновени, ежедневни дрешки. Защо?
Мартин ги хвана за ръце и се отправи към пешеходната врата до портала. Набра код и вратата се отвори. Преди да влязат, той клекна и им каза нещо, като ги гледаше сериозно в очите. Те кимнаха. После тримата изчезнаха вътре.
Стомахът ми се преобърна. Какво ставаше, по дяволите? Защо преоблича децата? Защо ги води в този луксозен комплекс?
Адреналинът надделя над страха. Излязох от колата и с бързи крачки се приближих до входа. Охранителят ме погледна въпросително.
– Добър ден. Търся… – Започнах, но името заседна в гърлото ми. Какво да кажа?
– Чакате ли някого? – попита той отегчено.
– Да, трябваше да се срещна с… един приятел. Мартин. Току-що влезе с две деца.
Охранителят сви рамене.
– Не познавам всички по име. Ако знаете в кой апартамент отива, мога да се обадя.
– Не, не, всичко е наред. Ще му звънна – излъгах аз и се отдръпнах, преди да е задал повече въпроси.
Заобиколих комплекса отстрани. Оградата беше висока, но на едно място имаше ниска тухлена стена, част от декорацията на градината. Сърцето ми биеше лудо, но аз се покатерих. За миг се почувствах като престъпник. Драскайки ръцете си, успях да надникна над стената. Пред мен се разкри перфектно поддържана градина с детска площадка. И там, на една от люлките, бяха Симеон и Мая. А до тях, бутайки ги нежно, стоеше жена.
Не беше стара, може би на моята възраст или малко по-млада. Беше висока, с дълга, руса коса, вързана на елегантна опашка. Носеше стилен спортен екип, който подчертаваше перфектната ѝ фигура. Тя се смееше, а смехът ѝ беше кристален и се носеше из въздуха. Мартин стоеше до нея, едната му ръка беше небрежно поставена на кръста ѝ. Той ѝ говореше нещо тихо, а тя кимаше, без да откъсва поглед от децата. Изглеждаха като… семейство. Перфектното, щастливо семейство от корица на списание.
Светът около мен изчезна. Звуците утихнаха. Виждах само тази картина, тази невъзможна, съсипваща картина. Болката беше физическа, остра, пронизваща. Като нож, който се забива бавно в гърдите ми. Това не беше случайна среща. Това не беше „приятел с деца“. Това беше цял един друг живот. Таен, паралелен живот, който съпругът ми водеше зад гърба ми. А децата ми бяха част от него.
Свлякох се от стената, без да ме е грижа дали някой ме вижда. Едва се добрах до колата си, треперейки неконтролируемо. Запалих двигателя и потеглих, без да знам накъде. Карах безцелно из улиците на града, а сълзите се стичаха по лицето ми, горещи и безкрайни. Предателството беше толкова пълно, толкова абсолютно. Той не просто ми изневеряваше. Той беше вплел децата ни в своята лъжа. Беше ги направил съучастници. Беше създал фалшива реалност за тях, в която тази друга жена играеше някаква роля. Каква? Приятелка? Леля?
Когато се прибрах в празния апартамент, той ми се стори чужд и студен. Всеки предмет, всяка снимка по стените крещеше за лъжата. Нашата сватбена снимка на скрина – лицата ни, млади, щастливи, пълни с надежда. Каква глупачка съм била. Отидох в детската стая. Миришеше на тях, на шампоан с ябълки и на сън. Леглата им бяха празни. И в този момент осъзнах, че Мартин е откраднал от мен нещо много по-ценно от съпружеската вярност. Беше откраднал част от майчинството ми, част от спомените на децата ми, като ги е споделил с друга.
Часовете се нижеха в мъгла от болка и гняв. Не знаех какво да правя. Да му се обадя и да крещя? Да събера багажа си и да си тръгна? Да отида там и да направя сцена? Не. Бях твърде съсипана, за да направя каквото и да било.
В неделя вечер, точно в осем, както винаги, те се върнаха. Чух смеха им още от стълбището. Влязоха през вратата, оживени и щастливи.
– Мамо, мамо! – извика Мая и се хвърли в прегръдките ми. – Днес яздихме пони! Имаше истинско пони!
– И ядохме захарен памук! – добави Симеон, очите му блестяха.
Пони? Захарен памук? Свекърва ми живееше в малко градче, където единственото забавление беше местната кръчма.
Погледнах към Мартин. Той стоеше на прага, усмихнат, самодоволен.
– Имаше празник на града, оказа се. Голям късмет извадиха. Нали, деца? Прекарахте си страхотно при баба.
Децата кимнаха ентусиазирано. Те лъжеха. Баща им ги беше научил да ме лъжат.
В този момент нещо в мен се счупи окончателно. Любовта, доверието, уважението – всичко се превърна в прах и пепел. На тяхно място се надигна нещо друго – студена, твърда като стомана решителност. Прегърнах децата си, вдъхвайки аромата им, и ги изпратих да си измият ръцете. Когато останахме сами с Мартин в коридора, аз вдигнах поглед и го погледнах право в очите. Моите бяха сухи. Вече нямаше сълзи.
– Коя е тя, Мартин? – попитах тихо. Гласът ми не трепна. Беше глас на непозната. – Коя е русата жена, с която днес бутахте люлките на децата ми?
Усмивката на лицето му се стопи. Цветът се оттече от бузите му. За първи път от началото на този кошмар го видях истински уплашен. Не от гняв. А от това, че нишката на лъжите му най-после се беше скъсала. И целият му свят предстоеше да се разплете.
Глава 4: Истината и нейните лица
Паниката в очите на Мартин беше животинска, първична. Той отвори уста, за да каже нещо, но не излезе никакъв звук. Беше хванат в капан, осветен от прожекторите на истината, която толкова дълго и старателно беше крил.
– Аз… аз не знам за какво говориш – заекна той, но защитата му беше слаба, прозрачна.
– О, знаеш много добре – отвърнах, като се приближих до него. Гласът ми беше все така тих, но в него имаше острие. – Знам за затворения комплекс. Знам за преобличането на децата. Знам за жената. Видях ви. Видях ви как играете на щастливо семейство. Сега, ще те попитам отново, и искам отговор. Коя е тя?
Той се свлече на близкия стол в антрето, сякаш краката му не го държаха. Скри лицето си в ръце. Тишината в апартамента беше оглушителна, прекъсвана само от плискането на водата от детската баня.
– Казва се Ивелина – промълви той зад пръстите си. Името увисна във въздуха между нас – тежко, грозно, реално.
– Ивелина – повторих бавно, опитвайки думата на вкус. Беше горчива. – От колко време, Мартин?
Той вдигна глава. Лицето му беше бледо, изпито. Изглеждаше с десет години по-стар.
– Почти година.
Година. Цяла година от живота ми е била лъжа. Докато аз съм се грижила за дома ни, за децата ни, докато съм се тревожила за него, когато закъснее от работа, той е изграждал друг свят. Друго семейство.
– Защо? – Това беше единственият въпрос, който имаше значение.
Той въздъхна дълбоко, треперещо.
– Сложно е, Анна. Не е просто… афера.
– Не е просто афера? – изсмях се аз, но смехът ми прозвуча като стон. – Ти си вплел децата ни в това! Ти ги караш да ме лъжат! Какво не е просто в това, Мартин?
– Всичко започна заради бизнеса – каза той, като се вкопчи в тази тема като удавник за сламка. – Фирмата… нещата не вървят добре от известно време. Всъщност, вървят ужасно. Бях на ръба на фалита. Имах нужда от голяма инвестиция, за да се спася.
Гледах го, без да разбирам накъде бие. Какво общо имаше това с русата жена и тайните уикенди?
– Ивелина… баща ѝ е много влиятелен бизнесмен. Тя самата управлява инвестиционен фонд. Срещнахме се на една конференция. Започнахме да говорим за моя проект. Тя прояви интерес. Видя потенциал. Но беше предпазлива. Искаше да е сигурна в човека, с когото ще работи.
– И ти реши да спиш с нея, за да я убедиш? – попитах с леден сарказъм.
– Не! Не беше така! – извика той, после бързо понижи глас, поглеждайки към вратата на банята. – Нещата просто се случиха. Тя беше… различна. Говорехме си с часове за работа, за амбиции. Разбираше ме по начин, по който… – Той спря, осъзнавайки какво ще каже.
– По начин, по който аз не те разбирам? – довърших вместо него. – Аз, която съм ти била опора през всичките тези години? Аз, която съм отгледала децата ти, за да можеш ти да градиш своята „кариера“?
– Не исках да кажа това. Ти си прекрасна майка и съпруга. Но беше в друг свят. Твоят свят бяха децата, къщата. Моят се сриваше и аз нямах сили да те въвлека в това. Исках да те предпазя.
– Да ме предпазиш? – Гневът започна да ври в мен, горещ и задушаващ. – Като ми изневеряваш в продължение на година? Като ме лъжеш всеки ден? Като използваш собствените си деца като параван за мръсните си тайни? Това ли наричаш „предпазване“?
Той не отговори. Просто стоеше там, смачкан и жалък.
– А децата? Защо децата, Мартин? Защо трябваше да ги замесваш?
– Тя… тя искаше да ги види. Беше чувала толкова много за тях. Един ден просто предложи да ги заведа. Казах, че отиваме при родителите ми. В началото беше само за няколко часа. Децата много я харесаха. Тя има невероятен апартамент, играчки, за които те могат само да мечтаят. За тях беше като приключение. И… стана навик. Беше по-лесно, отколкото да измислям нови лъжи всеки път.
„По-лесно“. Тази дума ме прониза. Той беше избрал пътя на най-малкото съпротивление, без да се замисли за последствията, за емоционалните щети, които нанася на собствените си деца, учейки ги, че лъжата и потайността са нещо нормално.
– Значи Ивелина знае за мен? За нас?
– Да. Знае, че съм женен и имам деца.
– И това не я притеснява? Да бъде неделната мама на чужди деца? Да руши семейство?
– Тя смята, че… че ти и аз нямаме бъдеще. Че бракът ни е изчерпан. Аз… може би съм ѝ дал такова впечатление.
Признанието му беше по-лошо от шамар. Той не само ме беше предал, той ме беше заличил. Беше ме представил пред любовницата си като някаква досадна пречка, като мебел, която скоро ще бъде изхвърлена.
В този момент децата излязоха от банята, облечени в пижамите си, със свежи, измити лица. Те не усещаха отровната атмосфера в стаята.
– Мамо, гладни сме – каза Симеон.
Погледнах ги, после погледнах мъжа, когото някога обичах. Истината имаше много лица. Едното беше лицето на предателството. Другото беше лицето на бизнес провал, за който не знаех нищо. Третото беше лицето на страха и малодушието. А най-страшните бяха невинните лица на децата ми, уловени в средата на тази мръсна паяжина.
– Мартин – казах с глас, който не познавах, студен и метален. – Вземи си няколко неща и си върви. Отиди при Ивелина. Отиди където искаш. Но не искам да си под този покрив тази вечер.
– Анна, моля те… Нека поговорим. Не можем да решим всичко така.
– Няма какво да говорим. Ти вече си решил всичко. Преди година. Аз просто сега разбирам. Върви.
Той ме погледна, търсейки в очите ми следа от колебание, от старата Анна, която би простила, която би се опитала да разбере. Но не я намери. На нейно място стоеше жена, която току-що беше осъзнала, че целият ѝ живот е илюзия. И тази жена беше готова да се бори, за да защити единственото реално нещо, което ѝ беше останало – децата ѝ.
Той бавно се изправи, отиде в спалнята и след няколко минути излезе с малка чанта. Не погледна нито мен, нито децата. Просто излезе и затвори вратата след себе си.
Щракването на бравата прозвуча като изстрел в тишината. И тогава, едва тогава, си позволих да се свлека на пода и да заридая. Не за него. А за себе си, за разбитите си мечти и за децата си, чийто свят тъкмо се беше променил завинаги.
Глава 5: Бизнес и предателство
Следващите няколко дни преминаха в мъгла. Функционирах на автопилот – ставах, правех закуска на децата, водех ги на градина, работех, взирах се в празните колони с цифри на екрана, които вече нямаха никакъв смисъл, взимах ги, готвех вечеря, слагах ги да спят. Но аз не бях там. Душата ми беше напуснала тялото ми и витаеше някъде в празното пространство между шока и болката.
Мартин не се обади. Не написа и съобщение. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята. Тази тишина беше по-красноречива от всеки скандал. Тя потвърждаваше, че той е избрал. Отишъл е в другия си живот, при другата си жена.
Един ден, докато механично отварях пощата, пръстите ми попаднаха на дебел, официално изглеждащ плик. Беше адресиран и до двама ни. Отворих го с лошо предчувствие. Вътре имаше уведомление от банка. Официално, строго, с думи, които едва разбирах, но чийто смисъл ме удари като товарен влак. Ипотечният ни кредит. Уведомление за просрочени вноски за последните три месеца и заплаха за предсрочна изискуемост на целия заем.
Но това не беше всичко. Беше споменат и втори кредит. Огромен бизнес заем, за който никога не бях чувала. И обезпечението… обезпечението беше нашият апартамент. Жилището, което бяхме купили с толang=“bg“> толкова труд, в което растяха децата ми, беше заложено като гаранция за провалените бизнес начинания на Мартин.
Почувствах как ми прилошава. Седнах на пода в коридора, писмото трепереше в ръката ми. Лъжата беше много по-дълбока и по-мрачна, отколкото си представях. Не ставаше въпрос само за изневяра. Ставаше въпрос за пълно финансово предателство.
Спомних си смътно как преди около година Мартин ми беше дал да подпиша куп документи. Каза, че са за преструктуриране на ипотеката ни, за да получим по-добри условия. Бях му бясна, защото ме накара да го направя набързо, докато жонглирах с вечерята и домашните на Симеон. „Просто подпиши тук и тук, скъпа, стандартна процедура е“. И аз, глупачката, му повярвах. Подписах, без да чета. Подписах собствената си присъда. Или пък… не бях подписала аз? Погледнах копието на договора, прикрепено към писмото. Подписът ми стоеше там. Но изглеждаше леко… различен. Дали го е фалшифицирал? Или просто аз съм била толкова разсеяна, че не помня?
Трябваше да разбера какво се случва. Гневът ми даде сили. Този път не се обадих на сестра си. Имах нужда от професионалист. Намерих в интернет името на препоръчван адвокат по семейно и търговско право – адвокат Димитров. Още на следващия ден бях в кантората му.
Той беше възрастен мъж със спокойни, проницателни очи. Изслуша ме търпеливо, без да ме прекъсва, докато аз, с треперещ глас, му разказвах цялата история – от телефонното обаждане на свекърва ми до писмото от банката. Когато свърших, той дълго мълча, потропвайки с писалка по масивното си дървено бюро.
– Госпожо, ситуацията е изключително сериозна – каза той накрая, а гласът му беше равен и лишен от емоции, което някак ме успокои. – Имаме няколко преплетени казуса. Първо, фактическата раздяла и предстоящият развод. Второ, въпросът с родителските права и въвеждането на трето лице в живота на децата без ваше знание и съгласие. И трето, най-сложният проблем – финансовите задължения и евентуалната измама с подписа ви.
Той взе документите от банката и ги разгледа внимателно.
– Този бизнес кредит е огромен. Ако съпругът ви спре да го обслужва, а от писмото става ясно, че вече го прави, банката има пълното право да пристъпи към продажба на обезпечението. Тоест, на апартамента ви.
– Но аз не съм знаела за този кредит! – извиках отчаяно. – Той ме е излъгал!
– Ще трябва да докажем това. Ако подписът е фалшифициран, можем да заведем дело за измама. Ще бъде нужна графологична експертиза. Това е дълъг и скъп процес, но е единственият ви шанс да спасите дома си. Ако обаче се окаже, че подписът е ваш, макар и положен при заблуда, нещата се усложняват значително.
Излязох от кантората му с тежко сърце, но и с ясен план за действие. Войната беше обявена. Вече не се борех само за разбитото си сърце. Борех се за дома на децата си, за тяхното бъдеще.
Вечерта, докато преглеждах старите документи на Мартин в търсене на нещо, което да ми помогне, телефонът иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах колебливо.
– Анна? – Гласът беше мъжки, нисък и леко дрезгав. Не го познавах.
– Да, на телефона. Кой се обажда?
– Казвам се Огнян. Не ме познавате, но аз познавам съпруга ви. Или по-скоро парите му. Или по-точно липсата им.
Сърцето ми замръзна.
– Не разбирам…
– О, ще разберете. Вашият Мартин ми дължи много пари. Не на банката. На мен. И търпението ми се изчерпва. Тъй като той не си вдига телефона от дни, реших да опитам при вас. Все пак сте семейство, нали? Дълговете са общи.
– Какви пари? За какво говорите?
– Говоря за една малка инвестиция, която направих в неговия „гениален“ проект. Инвестиция, която трябваше да ми се върне с лихвите още преди месец. Искам си парите, Анна. И ще си ги получа, по един или друг начин. Просто исках да ви предупредя да не правите глупости. Като например да продавате имоти или да прехвърляте фирми. Защото ще ви намеря. И няма да съм толкова любезен, колкото по телефона.
Той затвори. Стоях като вкаменена, стиснала телефона в ръка. Значи не беше само банката. Имаше и други. Частни кредитори. Хора като този Огнян, които звучаха опасно. Мартин не просто е бил на ръба на фалита. Той е бил в бездна. И е повлякъл и мен със себе си.
Сега разбрах. Ивелина не е била просто любовница. Тя е била спасителният му пояс. Парите на баща ѝ, нейният инвестиционен фонд… той не е търсил любов, а финансово спасение. Може би дори е измамил и нея. Може би и тя е просто поредната жертва в неговата игра на оцеляване.
Предателството имаше ново лице. Лицето на отчаянието. Отчаяние, което кара човек да лъже, да мами, да фалшифицира подписи, да залага дома на децата си, да взима пари от опасни хора. Но разбирането не носеше прошка. Напротив. Осъзнах, че мъжът, за когото бях омъжена, е непознат. Егоист, който в опита си да спаси себе си, е бил готов да унищожи всички около него.
Тази нощ не мигнах. Страхът беше нов мой спътник. Страх от банката, страх от мистериозния Огнян, страх за бъдещето на децата ми. Но под страха се надигаше и нещо друго. Гняв. Студен, ясен и фокусиран гняв, който изгаряше всичката ми болка и объркване. Мартин беше запалил пожар, който заплашваше да ни погълне всички. Аз щях да бъда тази, която ще го изгаси. Или ще изгоря, опитвайки се.
Глава 6: Срещата
Няколко дни живях в параноя. Всяка непозната кола на улицата ми се струваше заплашителна, всяко позвъняване на вратата караше сърцето ми да прескача. Заплахата на Огнян висеше над мен като тъмен облак. Но освен страха, в мен растеше и едно друго чувство – любопитство. Трябваше да разбера цялата картина. А ключова част от нея беше Ивелина.
Коя беше тази жена? Просто зла любовница, която разбива семейства? Или наивна жертва, увлечена от чара и лъжите на Мартин? Или пък нещо по средата? Трябваше да я видя. Да говоря с нея. Да погледна в очите жената, която беше заела моето място в неделните следобеди на децата ми.
Да я намеря се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Мартин, в своята арогантност, я беше споменал като управител на инвестиционен фонд. Една бърза проверка в търговския регистър ми даде името на фирмата и адреса на офиса ѝ. Беше в лъскава стъклена сграда в центъра на града.
Отне ми два дни да събера смелост. Какво щях да ѝ кажа? Какво можех да постигна с тази среща, освен повече унижение? Но неизвестността беше по-лоша. Исках да видя реакцията ѝ, когато разбере, че аз знам всичко. Исках да видя дали в нейните очи има триумф, или съжаление.
В един четвъртък следобед, след като оставих децата при майка ми под претекст, че имам спешна работа, аз отидох там. Сърцето ми биеше лудо, докато се качвах с асансьора до дванадесетия етаж. Офисът беше точно такъв, какъвто си го представях – минималистичен, с много стъкло и хром, и с гледка към целия град.
Млада асистентка на рецепцията ме погледна въпросително.
– Имате ли уговорен час?
– Не – отвърнах, като се опитвах гласът ми да звучи уверено. – Кажете на госпожа Ивелина, че я търси Анна. Съпругата на Мартин.
Асистентката повдигна вежди, но не каза нищо. Вдигна слушалката на телефона, прошепна няколко думи и след малко ми направи знак да вляза.
Кабинетът на Ивелина беше огромен, с прозорци от пода до тавана. Тя стоеше зад голямо бюро от тъмно дърво, но когато влязох, се изправи. Беше облечена в елегантен сив костюм, косата ѝ беше прибрана в строг кок. Изглеждаше силна, уверена, преуспяла. Всичко, което аз не се чувствах в този момент.
Тя не изглеждаше изненадана да ме види. По-скоро примирена.
– Здравейте, Анна. Очаквах ви.
Това ме свари неподготвена.
– Очаквали сте ме?
– Мартин изчезна преди няколко дни. Не отговаря на обажданията ми, не идва в офиса. Предположих, че сте разбрали – каза тя спокойно, като ми посочи един от столовете пред бюрото си. Аз останах права.
– Разбрах много неща – отвърнах студено. – Разбрах, че съпругът ми има втори живот. Разбрах, че вие сте част от него. Разбрах, че децата ми са прекарвали уикендите си с вас, докато аз съм си мислила, че са при баба си.
Тя не трепна. Погледът ѝ беше директен, почти състрадателен, което ме вбеси още повече.
– Съжалявам за начина, по който сте научили. Не трябваше да става така.
– О, не трябваше? А как трябваше да стане? Може би Мартин трябваше да ми сервира новината на вечеря, между супата и десерта? „Скъпа, имам любовница, пред фалит съм и съм заложил къщата ни. Подай ми солта, моля.“
Тя въздъхна и седна на ръба на бюрото си.
– Вижте, Анна, знам, че ме мразите, и имате пълното право. Но трябва да знаете, че аз също съм жертва в тази история.
Изсмях се.
– Жертва? Вие, която спяхте с женен мъж?
– Аз, която инвестирах почти половин милион от парите на фонда си в неговия проект! – Гласът ѝ се повиши за първи път. – Парите на моите клиенти! Той ме убеди, че проектът е сигурен, че има всички разрешителни, че единственото, което му липсва, е начален капитал. Показа ми документи, планове, договори. Всичко изглеждаше перфектно.
– И какво се оказа?
– Оказа се, че половината документи са фалшиви. Че имотите, които уж е купил, са обект на съдебни спорове. Че има огромни дългове не само към банки, но и към много опасни хора. Оказа се, че Мартин е измамник. Професионален лъжец. И аз се хванах на въдицата му, точно като вас.
Гледах я смаяно. Думите ѝ звучаха искрено. В очите ѝ нямаше триумф, а гняв и разочарование, които отразяваха моите собствени.
– Той ми каза, че бракът ви е пред разпад. Че живеете заедно само заради децата, но отдавна нямате нищо общо. Каза, че ще се разведете, веднага щом бизнесът му се стабилизира, за да може да ви осигури финансово.
– И вие му повярвахте?
– Повярвах му, защото исках да му повярвам. Бях самотна, той беше чаровен, убедителен. Рисуваше ми бъдеще. И да, харесах децата. Те са прекрасни. В тях видях нещо истинско и чисто в цялата тази кална история. Грешката ми беше, че позволих да се превърна в тяхната „неделна мама“. Това беше несправедливо спрямо вас и аз го осъзнавам.
Разговорът не вървеше така, както си го представях. Очаквах сълзи, крясъци, обвинения. Вместо това водех спокоен, почти делови разговор с жената, която беше спала със съпруга ми. И откривах, че тя не е чудовището, което си бях въобразила. Тя беше просто друга жена, измамена от същия мъж.
– Той дължи пари и на един човек на име Огнян – казах тихо.
Ивелина пребледня.
– Знаете за Огнян? Господи… този човек е безскрупулен. От неговите хора се страхувам най-много. Мартин взе пари от него зад гърба ми, за да покрие някои от по-ранните си дългове. Обеща, че ще ги върне веднага щом аз преведа моята инвестиция. Очевидно не го е направил.
Изведнъж картината се изясни напълно. Мартин е бил в огромна дупка. Използвал е парите на Ивелина, за да покрие стари борчове, а не за проекта. Използвал е парите на Огнян, за да залъже други кредитори. Бил е в смъртоносна спирала от лъжи и дългове, като е дърпал всички надолу със себе си.
– Трябва да го намерим – каза Ивелина. – Не можем да го оставим да се измъкне. Дължи отговори и на двете ни. Аз ще заведа дело срещу него за измама в особено големи размери. Трябва да си върна парите на клиентите.
– Аз ще се боря, за да спася дома на децата си – казах аз.
Погледнахме се. Две жени, които трябваше да са врагове, но които в този момент бяха съюзници, обединени от предателството на един и същи мъж. Нямаше приятелство, нямаше прошка. Имаше само обща цел.
– Адвокатът ми проверява договора за бизнес кредита, с който е ипотекирал апартамента ни – казах, докато ставах да си тръгвам. – Има съмнения, че подписът ми е фалшифициран.
Ивелина кимна.
– Не бих се изненадала. Човек, който може да фалшифицира разрешителни за строеж, може да фалшифицира и един подпис. Ако имате нужда от свидетел, който да потвърди склонността му към измама, аз съм на ваше разположение.
Това беше неочаквано предложение.
– Защо ми помагате?
Тя ме погледна право в очите.
– Защото мразя да ме правят на глупачка. И защото, въпреки всичко, мисля за Симеон и Мая. Те не заслужават да останат на улицата заради баща си.
Излязох от лъскавия офис със смесени чувства. Гневът ми към Ивелина се беше уталожил, заменен от горчивото осъзнаване, че и двете сме били просто пионки в играта на Мартин. Но срещата ми даде и нещо друго – сила. Вече не бях сама в тази битка. Имах неочакван съюзник. И бях по-решена от всякога да стигна до края.
Глава 7: Правни лабиринти
Посещението при Ивелина промени всичко. Вече не се чувствах като изолирана жертва, а като участник в много по-голяма и сложна драма. Информацията, която тя ми даде, беше безценна. Веднага се обадих на адвокат Димитров и му разказах за срещата. Той беше впечатлен.
– Това е отлично, госпожо. Свидетелските показания на госпожа Ивелина, която е и основен бизнес партньор, ще имат огромна тежест в съда. Това подкрепя тезата ни, че съпругът ви е действал със системен умисъл за измама. Веднага ще задвижа нещата за графологичната експертиза.
Процедурата беше бавна и тромава. Трябваше да предоставя десетки свои подписи от различни документи от същия период, за да могат експертите да направят сравнение. Всеки ден беше мъчително чакане. Междувременно, с помощта на адвокат Димитров, подадохме молба за развод по моя вина, както и молба за привременни мерки – родителските права да бъдат предоставени на мен, а Мартин да има право на срещи с децата само в мое присъствие, докато съдът се произнесе. Не можех да рискувам той просто да се появи един ден и да ги отведе отново в тайния си свят.
Живеех в правен лабиринт. Думи като „искова молба“, „обезпечителна заповед“ и „възбрана“ станаха част от речника ми. Всеки ден имаше нови документи за подписване, нови такси за плащане. Спестяванията ми започнаха да се топят с плашеща скорост.
Сестра ми Катерина беше моята скала в този период. Тъй като учеше право, тя разбираше процедурите по-добре от мен и често идваше вечер, за да ми обяснява на прост език какво означават сложните юридически термини в документите.
– Виж, како, тази възбрана върху апартамента е важна – обясняваше ми тя една вечер, докато разглеждаше поредната папка. – Това означава, че Мартин не може да го продаде или да го ипотекира отново, докато тече делото. Адвокатът ти е действал бързо.
Тя ми разказваше за лекциите си по семейно и облигационно право, като правеше паралели с моя случай. По ирония на съдбата, моята житейска драма се беше превърнала в практически казус за нейното обучение.
– Днес професорът говореше точно за това – подпис, положен при заблуда. Дори експертизата да покаже, че подписът е твой, все още имате шанс. Трябва да се докаже, че той умишлено те е въвел в заблуждение относно същността на документа, който подписваш. Свидетелските показания на Ивелина за другите му фалшификации ще са от ключово значение тук.
Животът на Катерина, изпълнен с изпити, курсови работи и студентски купони, беше в пълен контраст с моя. Нейните проблеми се изчерпваха с това дали ще успее да предаде есето си в срок. Моите включваха заплахата да остана без дом и да бъда преследвана от лихвари. Понякога ѝ завиждах за тази безгрижност, но в същото време нейната енергия и оптимизъм ми даваха сили. Тя беше моята връзка с един нормален свят, който ми се струваше безкрайно далечен.
Един ден, докато ровех из един стар скрин в търсене на някакъв документ, попаднах на кутия, пълна с вещи на Мартин. Стари тефтери, визитки, бележки. Тъкмо щях да я изхвърля с отвращение, когато нещо привлече погледа ми. Малък, евтин тефтер, каквито раздават по конференции. На една от страниците имаше списък с имена и суми срещу тях. Имената бяха само инициали, но едно от тях беше „О.“. А сумата срещу него беше плашещо голяма. На други страници имаше чернови на подписи. Моя подпис. Той се беше упражнявал. Десетки пъти, отново и отново, се беше опитвал да имитира извивките на буквите в името ми.
Стомахът ми се сви на топка. Значи беше фалшификат. Той съзнателно и хладнокръвно го беше планирал. Това не беше акт на отчаяние, а пресметнато престъпление. Прибрах тефтера. Това беше доказателството, от което се нуждаех.
Съдебните дела се точеха с безкрайна бавност. Мартин не се появи на първото заседание по бракоразводното дело. Неговият адвокат представи медицинска бележка, че е болен. Лъжа, разбира се. Той просто печелеше време. Банката от своя страна беше завела дело срещу нас за неизпълнение на задълженията по кредита. А някъде в сенките дебнеше Огнян.
Една вечер, докато прибирах децата от градина, го видях. Стоеше от другата страна на улицата, облегнат на черния си джип. Беше висок, набит, с обръсната глава и студени очи. Не каза нищо. Просто ме гледаше. Този поглед беше по-страшен от всяка заплаха. Беше напомняне. Напомняне, че той е там и чака.
Веднага се обадих в полицията, но докато патрулката дойде, той беше изчезнал. Полицаите бяха безсилни. „Не ви е заплашвал директно, госпожо. Не можем да направим нищо.“
Чувствах се в капан. Правният лабиринт беше моето единствено спасение, но стените му се стесняваха около мен всеки ден. Всяка сутрин се събуждах с тежест в гърдите. Трябваше да бъда силна заради децата, да се усмихвам, да играя с тях, да им чета приказки за лека нощ, сякаш всичко е наред. Но вечер, когато те заспиваха, аз се разпадах. Седях в тъмната кухня и гледах през прозореца, чудейки се как животът ми се беше превърнал в този кошмар. И дали някога ще намеря изход от него.
Глава 8: Семейни бури
Новината за раздялата ни се разпространи като горски пожар сред роднините. Първо казах на моите родители. Баща ми, винаги спокоен и уравновесен човек, прие новината с мрачно мълчание, но в очите му видях гняв. Майка ми избухна в сълзи, обвинявайки първо мен, че „не съм го задържала“, после него, че е „неблагодарник“, и накрая съдбата, че е „несправедлива“. Отне ми часове да им обясня поне част от истината, спестявайки им най-грозните подробности за финансовите измами и заплахите. Не исках да ги тревожа повече, отколкото беше необходимо. Те веднага предложиха да се преместя с децата при тях, но аз отказах. Трябваше да водя тази битка на собствена територия, в собствения си дом, колкото и несигурен да беше той.
Най-тежкият разговор обаче предстоеше. Този с Лиляна, свекърва ми. Жената, която неволно беше запалила фитила на тази бомба. Тя ми се обади няколко дни след като Мартин напусна. Гласът ѝ беше плах, объркан.
– Анна, вярно ли е? Мартин ми се обади, каза, че си го изгонила. Каза, че искаш развод.
Вдишах дълбоко, подготвяйки се за поредната атака.
– Вярно е, Лиляна. Аз го изгоних, след като разбрах, че ме е лъгал в продължение на година къде води децата всеки уикенд.
Очаквах да защити сина си, да ме обвини, както правеше винаги. Но от другата страна на линията настъпи мълчание.
– Значи… когато ми се обади онзи ден… ти наистина не си знаела? – попита тя тихо.
– Не. Нямах никаква представа. Мислех, че синът ти е най-добрият баща и съпруг на света.
Последва още едно дълго мълчание.
– И къде ги е водил? – Гласът ѝ трепереше.
– При любовницата си.
Чух как си поема рязко дъх.
– Не може да бъде… Моят Мартин… не. Ти лъжеш. Искаш да го очерниш!
– Нямам причина да лъжа, Лиляна. За съжаление, това е само върхът на айсберга. – И тогава, не знам защо, може би от нужда да споделя с някого, който разбираше мащаба на загубата, аз ѝ разказах всичко. За фалиралия бизнес, за огромните дългове, за ипотекирания апартамент, за фалшифицирания подпис. Думите се лееха от мен като отприщен язовир.
Тя слушаше, без да каже и дума. Когато свърших, в слушалката дълго се чуваше само нейното тежко дишане. Мислех, Z“ че е затворила.
– Този глупак – прошепна накрая тя. Гласът ѝ беше изпълнен с такава болка и разочарование, каквито не бях чувала никога. – Този нещастен, глупав глупак! Как е могъл! Да провали всичко, което сте градили! Да рискува дома на децата си!
За първи път от години тя не го защитаваше. За първи път чувах в гласа ѝ не сляпа майчина любов, а суровата оценка на една жена, която вижда как синът ѝ се е провалил.
– Трябва да видя децата – каза тя твърдо. – Искам да ги видя. Моля те, Анна.
– Разбира се – отвърнах изненадано. – Те са и твои внуци.
Още на следващия ден тя пристигна. Не беше идвала в апартамента ни от повече от година. Изглеждаше състарена, измъчена. Когато видя Симеон и Мая, очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя ги прегърна толкова силно, сякаш искаше да ги предпази от целия свят.
Докато децата ѝ показваха новите си играчки, ние с нея седяхме в кухнята. Неудобното мълчание беше почти физически осезаемо.
– Баща му не знае нищо – каза тя, взирайки се в чашата си с кафе. – Ще го убие. Той цял живот е работил честно, стотинка по стотинка е спестявал. Ако разбере, че синът му е станал измамник и е затънал в борчове… няма да го понесе.
Тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ, за първи път, не видях враждебност. Видях страх. И може би… уважение.
– Ти си силна жена, Анна. Друга на твое място щеше да се е сринала досега.
Кимнах, неспособна да отговоря.
– Искам да ти помогна – каза тя неочаквано. – Не е много, но ние с баща му имаме малко спестявания. За черни дни. Е, по-черни от тези едва ли ще дойдат. Може да покриете част от адвокатските разходи.
Бях смаяна. Лиляна, жената, която ме смяташе за най-големия враг, сега ми предлагаше помощ.
– Не мога да приема…
– Ще приемеш – прекъсна ме тя. – Не го правя заради теб. Правя го заради внуците си. Те не заслужават да плащат за грешките на баща си. Той е мой син и аз го обичам, но това, което е направил, е непростимо. Ти си тяхната майка. В момента ти си единственият стабилен човек в живота им. Трябва да си силна. И ако тези пари ще ти помогнат да се бориш, ще ги вземеш.
Този ден нещо се промени. Стената от лед между мен и свекърва ми започна да се топи. Не станахме приятелки. Раните бяха твърде дълбоки, годините на неприязън не можеха да се заличат с един разговор. Но се роди нещо ново – крехък съюз. Съюз на две жени, майка и съпруга, предадени от един и същи мъж, макар и по различен начин. И обединени от една обща любов – любовта към децата.
Нейната подкрепа, колкото и неочаквана да беше, ми даде нов кураж. Семейната буря не беше отминала, но в окото ѝ бях намерила неочакван заслон. Вече знаех, че в тази битка имам още един човек зад гърба си. И това правеше тежестта на света една идея по-лека.
Глава 9: Последен ход
Месеците се нижеха в мъчителна рутина от съдебни заседания, срещи с адвоката и постоянно напрежение. Резултатите от графологичната експертиза най-накрая излязоха. Заключението беше такова, каквото очаквах и от което се страхувах: подписът беше „вероятно автентичен“, но положен „под необичаен натиск или в необичайно състояние“, което го правеше леко различен от контролните проби. Това беше нож с две остриета. Адвокатът на Мартин веднага използва това, за да твърди, че съм подписала доброволно. Адвокат Димитров контрира, че „необичайният натиск“ доказва моята теза за заблуда. Тефтерът с упражненията по подпис беше приет като косвено доказателство, но защитата твърдеше, че това са просто драскулки. Делото се заплиташе все повече и повече.
Мартин продължаваше да се крие. Не се появяваше в съда, не отговаряше на призовки. Беше станал призрак. Но Огнян беше съвсем реален. Заплахите му станаха по-директни. Една сутрин намерих гумите на колата си нарязани. Друг път получих съобщение с моя снимка и снимка на децата пред детската градина, с текст: „Хубаво семейство. Жалко ще е, ако му се случи нещо.“
Полицията отново беше безсилна. Страхът се беше превърнал в постоянен мой спътник. Започнах да заключвам вратата с три ключа, да се оглеждам параноично на улицата. Живеех в затвор, построен от чужди дългове.
Една вечер Катерина дойде у нас, развълнувана. Носеше дебел учебник по търговско право.
– Како, мисля, че намерих нещо! – каза тя, разтваряйки книгата на масата в кухнята. – Цял ден ровя из казуси и закони. Виж това.
Тя посочи един член от закона, който се отнасяше до обезпеченията. Беше написан на сложен юридически език, но Катерина ми го обясни.
– Когато се ипотекира семейно жилище, което е съпружеска имуществена общност, за нуждите на фирма, която е еднолична собственост на единия съпруг, има специална процедура. Не стига просто подписът на другия съпруг. Необходимо е изрично нотариално заверено съгласие, в което той декларира, че е наясно, че имотът се залага за търговска дейност, която носи риск от загуба.
– И какво от това? Аз съм подписала договора пред банковия служител, не пред нотариус.
– Точно това е! – очите на Катерина блестяха. – Банката е трябвало да изиска този документ. Но тъй като Мартин вероятно им е представил нещата така, сякаш и ти си част от бизнеса или че кредитът е за общи семейни нужди, те са пропуснали тази стъпка. Това е процедурно нарушение! Може да е ключът към оспорването на цялата ипотека!
Сърцето ми подскочи. Беше лъч светлина в непрогледен мрак. Още на сутринта се обадих на адвокат Димитров. Той беше предпазлив, но призна, че сестра ми има право.
– Това е много тънък момент, но си струва да се провери. Ще изискам цялата документация от банката по кредита на съпруга ви. Ако такъв документ липсва, това е сериозен пропуск от тяхна страна.
Чакането на документите беше агония. През това време Огнян премина към следващото ниво. Една вечер той просто позвъни на вратата. Децата спяха. Погледнах през шпионката и го видях. Стоеше там, огромен и заплашителен. Не отворих. Той не каза нищо. Просто постоя няколко минути и си тръгна. Но посланието беше ясно: „Знам къде живееш. Мога да стигна до теб по всяко време.“
Това беше капката, която преля чашата. Вече не можех да живея в страх. Трябваше да действам. Трябваше да принудя Мартин да излезе от дупката си.
С помощта на Ивелина, която все още имаше достъп до някои от старите му имейли, успяхме да проследим едно плащане, което беше направил наскоро. За наем на малка квартира в крайморски град. Беше се скрил там, далеч от всички.
Решението дойде спонтанно. Беше лудост, беше рисковано, но беше единственият ми останал ход. Щях да отида там. Щях да го намеря и да го изправя пред последствията от действията му. Но не сама.
Обадих се на Ивелина.
– Намерих го. Тръгвам утре. Искаш ли да дойдеш?
От другата страна на линията настъпи мълчание.
– Това е лудост, Анна.
– Знам. Но вече нямам какво да губя.
– Добре – каза тя след малко. – Идвам. Дължи ми половин милион. Искам да го погледна в очите, докато го питам къде са.
После се обадих на Огнян. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера от съобщението му. Той вдигна на второто позвъняване.
– Кой е?
– Анна. Жената на Мартин.
– Ааа, най-накрая реши да бъдеш разумна. Имаш ли ги парите ми?
– Не. Но знам къде е той. Искате ли си парите? Елате с мен и ще си ги вземете от него.
Той се изсмя.
– И защо да ти вярвам? Може да е капан.
– Какъв капан? Аз съм сама с две деца. Единственото, което искам, е да се отърва от вас и от дълговете му. Вие сте единственият човек, от когото той се страхува достатъчно, за да излезе на светло. Давам ви адреса. Утре сутринта. Ако искате парите си, бъдете там.
Затворих телефона, преди да успее да отговори. Чувствах се едновременно ужасена и силна. За пръв път от месеци не бях жертва, която реагира на събитията. Бях тази, която ги предизвикваше. Организирах среща между съпруга-беглец, измамената любовница-инвеститор и безскрупулния лихвар. Какво можеше да се обърка? Всичко. Но това беше последният ми ход. Ва-банк. И бях готова да заложа всичко, което ми беше останало.
Глава 10: Разчистване на сметки
Малкият крайморски град беше тих и пуст извън сезона. Сиви вълни се разбиваха в празния плаж. Намерих адреса лесно – стара, олющена кооперация на една от преките към морето. Мартин се беше скрил добре.
Паркирах колата си на ъгъла и зачаках. Първа пристигна Ивелина със своя елегантен бял автомобил. Паркира зад мен и слезе. Беше облечена в черно, лицето ѝ беше напрегнато. Кимнахме си мълчаливо. Врагове, превърнали се в неохотни съюзници.
Десет минути по-късно се появи и черният джип на Огнян. Той спря рязко, слезе от колата и се приближи до нас. Огледа ни с презрение.
– Значи това е големият план? Две ядосани женички ще плашат заек, за да излезе от дупката си?
– Планът е вие да си получите парите, а ние – свободата – отвърна Ивелина с леден глас, който не трепна пред заплашителното му присъствие. – Ние ще го накараме да излезе. Вие ще го накарате да плати.
Огнян се изсмя, но в очите му имаше интерес.
– Добре. Да видим представлението.
Аз бях тази, която трябваше да се качи. Аз все още бях съпругата му. Качих се по изтърканите стълби до третия етаж. Сърцето ми биеше в гърлото. Почуках на врата номер седем. Отвътре се чу шум, после стъпки. Вратата се открехна и видях лицето на Мартин. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, неподстриган. Когато ме видя, лицето му се изкриви в маска на ужас и изненада.
– Анна? Как… как ме намери?
– Това вече няма значение, Мартин. Трябва да поговорим.
Той се опита да затвори вратата, но аз подпрях с крак.
– Не сме сами.
Той погледна през рамото ми към стълбището и замръзна.
– Отвори вратата, Мартин. Всичко свърши.
Той се подчини, напълно сломен. Влязох в малката, мизерна стая. Миришеше на застояло и на страх. Мартин се свлече на единствения стол.
– Какво искате?
– Аз искам развод и чист старт за децата си – казах аз.
– Аз искам си парите – изръмжа Огнян, който влезе след мен, изпълвайки стаята с присъствието си.
– А аз искам отговори. И парите на клиентите си – добави Ивелина, заставайки на прага.
Мартин ни гледаше един по един, като уловено в капан животно.
– Нямам нищо – прошепна той. – Всичко загубих.
– Не ни интересува – каза Огнян, като се приближи заплашително до него. – Ще продадеш и бъбрека си, ако трябва, но ще ми върнеш парите. С лихвите.
– Спри! – извиках аз. Всички погледи се обърнаха към мен. Извадих от чантата си папката с документи, която адвокат Димитров ми беше подготвил. – Всичко ще стане по законния ред.
Подадох на Мартин документите.
– Това е споразумение за развод. Ти се отказваш от всякакви претенции към апартамента. Признаваш, че си ме въвел в заблуждение при подписването на договора за кредит и поемаш цялото задължение по него. В замяна, аз няма да повдигам обвинение за фалшифициране на подпис и измама, което ще те вкара в затвора за дълго.
Той погледна документите, после мен. В очите му имаше искрица надежда.
– А банката? Те ще вземат апартамента.
– Не, няма – казах аз, усещайки как силата се връща в мен. – Защото благодарение на сестра ми открихме, че сте пропуснали една малка, но важна стъпка. Липсва нотариално завереното ми съгласие жилището да служи за обезпечение по търговски кредит. Процедурно нарушение, което прави ипотеката невалидна. Адвокатът ми вече е задействал процедурата по оспорване. Банката ще трябва да се насочи към теб, за да си търси парите, не към имота.
Лицето на Мартин пребледня. Беше се надявал, че банката ще реши проблема му, като продаде апартамента и покрие поне част от дълга. Този спасителен пояс вече го нямаше.
– А ти какво ще правиш? – обърна се той към Ивелина.
– Аз ще те съдя до дупка – отвърна тя хладно. – За всеки лев, който си откраднал от мен и от клиентите ми. Ще продадеш всичко, което имаш, ако изобщо имаш нещо останало, за да ми се изплатиш.
– А аз… – започна Огнян, но аз го прекъснах.
– А вие ще получите парите си. Но не веднага. Мартин ще подпише запис на заповед за целия дълг към вас. И ще започне да ви го изплаща. Ако спре, вие ще го дадете на съдия-изпълнител. Цивилизовано. Без заплахи и нарязани гуми. Защото ако нещо се случи на мен или на децата ми, това споразумение изгаря, а аз отивам право в полицията с всички доказателства, които имам срещу вас. И тогава няма да видите и стотинка.
В стаята настана тишина. Огнян ме гледаше с нова, почти уважителна светлина. Бях го притиснала в ъгъла, използвайки единственото нещо, което го интересуваше – парите му.
Мартин седеше смазан. Всичките му лъжи, всичките му схеми се бяха сринали върху главата му. Беше сам, без пари, преследван от всички.
Той взе химикалката с трепереща ръка и подписа всичко. Споразумението за развод. Признанието за дълга. Записната заповед за Огнян.
Когато всичко свърши, аз, Ивелина и Огнян излязохме от стаята, оставяйки го сам в мизерната му дупка. На стълбището Огнян се обърна към мен.
– Умно момиче. Не очаквах.
И си тръгна.
Останахме само аз и Ивелина. Погледнахме се. Нямаше какво да си кажем повече.
– Успех, Анна – каза тя.
– И на теб, Ивелина – отвърнах аз.
Тя се качи в бялата си кола и потегли в едната посока. Аз се качих в моята и потеглих в другата.
Докато карах обратно към дома, за първи път от месеци не чувствах страх. Чувствах празнота, но и облекчение. Сметките бяха разчистени. Войната беше спечелена, макар и с много рани. Предстоеше дълъг път на възстановяване, но сега поне виждах пътя. И той беше само мой.
Глава 11: Ново начало
Година по-късно. Есента отново беше обагрила листата на дърветата в парка. Гледах как Симеон и Мая тичат и се смеят, гонейки се из купчините паднали листа. Смехът им беше чист, безгрижен. Белезите от случилото се избледняваха, превръщайки се в далечен спомен.
Разводът приключи бързо след подписването на споразумението. Апартаментът беше официално мой. Съдът отмени ипотеката заради процедурното нарушение и банката насочи всичките си претенции към Мартин. Не знаех много за него. Чух, че е обявил личен фалит и работи някаква нископлатена работа, за да изплаща огромните си дългове към Ивелина и Огнян. Срещаше се с децата веднъж месечно, в мое присъствие, в парка. Срещите бяха неловки и кратки. Той беше непознат за тях, а те – напомняне за света, който беше загубил. Нямаше я онази лекота, онзи бащински чар. Беше останал само един уморен, победен мъж.
Ивелина спечели делото си. Успя да възстанови голяма част от парите на клиентите си, но нейната репутация беше накърнена. Продаде фонда и замина за чужбина, за да започне на чисто. Никога повече не я видях.
Огнян спази своята част от сделката. Заплахите спряха. Предполагам, че получаваше своите вноски редовно.
Отношенията ми с Лиляна се превърнаха в нещо неочаквано. Тя се превърна в неизменна част от живота на децата. Идваше всеки уикенд, но този път идваше при нас. Носеше мекици, които пържеше в моята кухня, и разказваше истории за тяхното детство. В разговорите ни рядко споменавахме Мартин. Сякаш и двете мълчаливо се бяхме съгласили да оставим тази болезнена тема в миналото. Бяхме намерили мир, изграден върху руините на общото ни разочарование, но и върху общата ни любов към децата.
Аз се върнах на работа, но не като счетоводител от вкъщи. Записах курс по дигитален маркетинг и започнах работа в малка, но просперираща агенция. Новата среда, новите колеги, новите предизвикателства – всичко това ми помогна да се почувствам отново жива, да бъда нещо повече от просто „мама“ или „бивша съпруга“. Бях Анна. Човек със собствени цели и мечти.
Сестра ми Катерина завърши с отличие и започна стаж в кантората на адвокат Димитров. Той казваше, че има светло бъдеще в професията. Често се смеехме, че моят кошмарен развод е станал нейната дипломна работа.
Понякога, вечер, когато децата заспяха и къщата утихнеше, си спомнях за онзи ден. За телефонното обаждане, което срути света ми. Пътят оттогава беше дълъг и трънлив. Имаше моменти, в които мислех, че няма да се справя. Но се справих. Не сама. С помощта на сестра ми, на родителите ми, дори на свекърва ми. Научих, че силата не се крие в това никога да не падаш, а в това да намериш сили да се изправиш след всяко падане.
Гледах децата, които сега седяха на една пейка и си шепнеха нещо. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в розово и оранжево. Беше красиво. И спокойно. За първи път от много време се чувствах спокойна. Не знаех какво носи бъдещето. Може би нова любов, може би нови предизвикателства. Но знаех едно. Каквото и да се случеше, щях да се справя. Защото бях оцеляла след най-голямата буря в живота си. И сега бях готова да посрещна слънцето.
– Мамо, виж! – извика Мая и посочи към небето. – Птичките се прибират у дома.
Усмихнах се.
– Да, миличка. Време е и ние да се прибираме.
И тръгнахме тримата, хванати за ръце, към нашия дом. Нашият сигурен, спокоен дом. Към нашето ново начало.