Влажният есенен въздух лепнеше по прозорците, а тишината в апартамента на баба тежеше като надгробна плоча. Преди няколко часа я изпратихме. Не към последния ѝ път, а към място, което тя наричаше „чакалнята на смъртта“ – старческият дом в покрайнините. Беше нейно решение, взето с онази тиха и непреклонна решителност, която смазваше всички контрааргументи. „В тежест съм ви“, повтаряше тя, докато сгъваше последните си дрехи в малък куфар, а думите ѝ отекваха в празните стаи като присъда.
Останахме тримата – аз, брат ми Петър и сестра ми Лидия. Стояхме насред хола, който все още ухаеше на нея – на лавандула и стари книги. Атмосферата беше наситена с неизказани думи и споделена неловкост. Завесите бяха дръпнати и пропускаха само тънки ивици от сивата следобедна светлина, които осветяваха прашинките, танцуващи в застиналия въздух.
Разпределението на „ценностите“, както ги нарече Петър с едва доловима нотка на презрение, беше кратко и делово. Той, като най-голям и вечно „прагматичен“, пое организацията. Сякаш разпределяше активи в някоя от своите фирми, а не спомените от детството ни.
Лидия, облечена в безупречен костюм, който крещеше „успешна адвокатка“, оглеждаше порцелановите фигурки на бюфета с оценяващ поглед. Пръстите ѝ, увенчани с перфектен маникюр, се плъзгаха по старинния сребърен свещник.
„Това ще отива в новия ми офис“, заяви тя, повече на себе си, отколкото на нас. Гласът ѝ беше спокоен, отмерен, сякаш вече беше изчислила пазарната му стойност.
Петър кимна разсеяно, докато сваляше от стената единствената ценна картина – малък, но оригинален пейзаж от известен български художник. „Аз ще взема това. И без това разбирам повече от изкуство.“
Не възразих. Никога не го правех. Бях свикнал да бъда сянка, незабележимият по-малък брат, студентът по философия, който все още се луташе в търсене на себе си, докато те двамата вече бяха завладели своите малки светове. Петър беше изградил проспериращ бизнес с внос на италиански мебели, а Лидия вече беше младши партньор в престижна кантора, специализирана в търговско право. Аз бях просто Мартин. Момчето с книгите и мечтите, които не носеха дивиденти.
Те си поделиха всичко, което имаше някаква материална стойност – бижутата, сребърните прибори, старинните мебели, дори килимите. Движеха се из апартамента като лешояди, които разкъсваха трупа на едно отминало време, на един живот, който вече не им беше нужен. На мен не предложиха нищо. Не че и очаквах.
Когато всичко беше разпределено и опаковано в кашони, баба, която до този момент седеше безмълвно в старото си кресло, ме повика. В ръцете си държеше овехтяла дървена кутия, потъмняла от времето, с избледнели флорални мотиви по капака. Беше обикновена, дори грозновата. Кутия за шивашки принадлежности, каквито имаше във всеки дом.
„Мартине, ела тук, детето ми“, прошепна тя и гласът ѝ проскърца като несмазана панта. Погледнах я в очите – тези очи, които някога грееха със светлина и смях, а сега бяха мътни и уморени, премрежени от воала на старостта и разочарованието.
Тя ми подаде кутията. Ръцете ѝ трепереха. „Искам ти да я имаш.“
Взех я. Беше по-лека, отколкото очаквах. Усещах под пръстите си грапавата повърхност на дървото, проядено от времето. Не знаех какво да кажа.
„Какво е това?“, попитах глупаво.
„Рецепти“, отвърна тя с лека, едва доловима усмивка. „Моите рецепти. Пазих ги цял живот.“
В този момент се разнесе смехът на Петър. Беше остър, режещ смях, който проряза тягостната тишина в стаята. „Рецепти? Бабо, сериозно ли? В ерата на интернет и кулинарните блогове ти му даваш пожълтели хартийки?“
Лидия се присъедини към него, макар и по-дискретно. Устните ѝ се извиха в саркастична усмивка. „О, Марти, чудесно! Сега ще можеш да си отвориш баничарница. Поредният ти безсмислен проект.“ Тя огледа кутията с погнуса. „Това са пълни боклуци. Дори не стават за подпалки.“
Думите им ме ужилиха. Не заради самата кутия, а заради лекотата, с която отхвърлиха последния жест на баба. Заради начина, по който ме гледаха – като натрапник, като неудачник, получил това, което заслужава – боклук. Гняв, горещ и задушаващ, започна да се надига в гърдите ми. Той пареше в гърлото ми и замъгляваше погледа ми.
Погледнах баба. В очите ѝ видях болка. Тя не каза нищо, само сви рамене и се обърна към прозореца, сякаш пейзажът навън беше по-интересен от унижението на собствения ѝ внук. С този жест тя се отказа. Отказа се да се бори, да спори, да защитава. Отказа се от мен.
Петър и Лидия продължиха да се смеят, докато изнасяха последните кашони. Техният смях отекваше в празния апартамент, смесвайки се с тракането на колелцата на куфарите им по паркета. Те си тръгнаха, оставяйки ме сам с моята кутия с „боклуци“ и с горчивия вкус на поражението в устата.
Стоях така, не знам колко дълго, в средата на опустошената стая. Слънцето вече беше започнало да се скрива зад сивите блокове на хоризонта и дълги сенки се проточиха по пода. Всяка вещ, останала тук, крещеше за отсъствието на баба. Самотата беше почти физически осезаема.
Яростта в мен все още кипеше. Ярост към брат ми и сестра ми за тяхната арогантност и материализъм. Ярост към баба ми, задето се предаде толкова лесно. Ярост към себе си, задето позволих да ме унижат за пореден път.
Погледнах кутията в ръцете си. Изведнъж я видях през техните очи – стара, безполезна вещ, символ на моя провал. Пълни боклуци. Думите на Лидия бяха като отрова, която се просмукваше в съзнанието ми.
Без да мисля повече, с рязко, почти конвулсивно движение, излязох на площадката пред апартамента. Контейнерите за боклук зееха в здрача, препълнени и мръсни. С всичка сила запратих кутията към тях. Тя се удари с глух, кух звук в металния ръб и се плъзна надолу сред останалите отпадъци. Капакът ѝ се отвори и няколко пожълтели листчета се разпиляха като есенни листа.
Почувствах моментно, извратено удовлетворение. Ето, освободих се. Отхвърлих техния подарък, тяхната присъда. Затръшнах вратата на апартамента зад гърба си и се облегнах на нея, дишайки тежко. Тишината отново ме погълна, но този път беше различна. По-студена. По-окончателна.
Същата вечер, докато седях на дивана и се опитвах да заглуша мислите си със силата на телевизора, на вратата се почука. Настоятелно, почти панически. Отворих неохотно.
Беше съседката от долния етаж, госпожа Димка, дребна, съсухрена жена, която познавах от дете. Очите ѝ, обикновено скрити зад дебели стъкла на очила, сега бяха широко отворени, почти изхвръкнали от орбитите. В тях се четеше смесица от ужас и недоумение. В едната си ръка стискаше овехтялата дървена кутия, а в другата – няколко от разпилените листчета.
„Луд ли си?“, изсъска тя, а гласът ѝ трепереше. „Ти знаеш ли какво е това? Това е…“
Тя млъкна, сякаш се уплаши от собствените си думи. Погледна трескаво към коридора, после отново към мен.
„Това е всичко, което е останало“, прошепна тя. „Всичко.“
Глава 2: Шепот от миналото
Сърцето ми подскочи в гърдите. Гледах госпожа Димка, после кутията в ръцете ѝ, и не разбирах нищо. Студеният въздух от коридора нахлу в апартамента и ме накара да потръпна.
„Какво… какво искате да кажете?“, успях да промълвя.
Тя не отговори веднага. Отново се огледа нервно, сякаш се страхуваше някой да не ни подслушва. След това ме бутна леко навътре и затвори вратата зад себе си. Сложи кутията на малката масичка в антрето с почти ритуална предпазливост.
„Ти не знаеш“, каза тя, по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. „Разбира се, че не знаеш. Роза никога не говореше за това.“
Роза. Така се казваше баба ми. Беше ми странно да я чуя да я нарича така. За мен тя винаги е била просто „баба“.
„За какво да знам?“, настоях аз. Объркването ми прерастваше в раздразнение. Целият ден беше низ от емоционални сътресения и търпението ми беше на изчерпване.
Госпожа Димка вдигна едно от пожълтелите листчета. Беше изписано с неравен, калиграфски почерк, който веднага разпознах – почеркът на баба ми. На пръв поглед наистина приличаше на рецепта. Имаше списък със съставки и инструкции.
„Погледни“, каза съседката и ми подаде листа. „Прочети го на глас.“
Взех го с нежелание.
„Кекс „Златна есен““, прочетох аз. „Продукти: 3 чаши пресято брашно от спомени, 1 чаша захар от пропуснати възможности, 5 яйца от разбити надежди…“
Спрях. Думите заседнаха в гърлото ми. Това не беше рецепта. Това беше… нещо друго. Поезия? Метафора?
„Продължавай“, подкани ме тя тихо.
„…половин чаша олио от горчиви сълзи, 1 бакпулвер от внезапни решения, настъргана кора от един лимон на съмнението. Всичко се разбърква добре в купата на мълчанието. Пече се в предварително загрята фурна на умерена тъга, докато ножът на съвестта не излезе сух.“
Вдигнах поглед към госпожа Димка. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
„Това не са рецепти, Мартине“, прошепна тя. „Това е нейният дневник. Нейният живот. Всяка „рецепта“ е спомен, чувство, тайна. Тя го е кодирала по този начин. Само някой, който я е познавал истински, би разбрал.“
Сякаш земята се разтвори под краката ми. Изхвърлил съм дневника на баба си. Нейните най-съкровени мисли. Почувствах се отвратително. Вълна от срам и вина ме заля, помитайки остатъците от гняв.
„Аз… аз не знаех“, заекнах.
„Разбира се“, кимна тя. „Петър и Лидия виждат само цифри и предмети. Ти си единственият, който можеше да го разбере. Затова ти го даде. Тя ти е поверила душата си, а ти… ти я изхвърли на боклука.“
Укорът в гласа ѝ беше по-болезнен от физически удар.
Отворих кутията. Вътре имаше стотици такива листчета, сгънати внимателно. Някои бяха написани на ръка, други – на стара пишеща машина. Всички носеха странни, метафорични заглавия: „Бисквити „Самота““, „Сладкиш „Предателство““, „Торта „Изгубена любов““.
Започнах да ги чета трескаво, един след друг. Пред очите ми се разгръщаше един напълно непознат живот. Животът на Роза, жената, която не познавах. Открих история за забранена любов с женен мъж, за тайно родено дете, дадено за осиновяване, за финансови затруднения, скрити от дядо ми, за мечтата ѝ да стане художничка, смазана от реалността на социализма.
В една от рецептите, наречена „Солена баница с ипотека“, тя описваше с плашещи детайли как дядо ми е взел огромен заем, за да започне малък бизнес след промените, и как са били на ръба да изгубят апартамента, в който живеехме. Това беше тайна, която беше отнесла в гроба си… или поне така си мислехме.
Госпожа Димка седеше до мен и мълчеше, докато аз поглъщах страница след страница. Тя беше пазителката на тези тайни, единствената, на която баба ми се е доверявала.
„Има още нещо“, каза тя след дълго мълчание, когато вече се беше съмнало и първите лъчи на слънцето пробиваха през щорите. Тя посочи към двойното дъно на кутията, което досега не бях забелязал.
С треперещи пръсти го повдигнах. Отдолу имаше няколко по-стари, по-плътни документа. Нотариален акт за малка къща в едно забравено от бога планинско селце. Акции от някаква фирма, за която никога не бях чувал, издадени малко след 1989-та година. И един пощенски плик, адресиран до мен.
Разпечатах го. Вътре имаше кратко писмо, написано отново с познатия почерк.
„Мило мое момче,
Ако четеш това, значи си погледнал отвъд дървената кутия. Значи си видял мен, а не вещите. Те не знаят. Нито Петър, нито Лидия. Те никога не попитаха, никога не се интересуваха. Техният свят е направен от сметки и амбиции.
Къщата е твоя. И акциите също. Може да не са много, но са начало. Не ги продавай веднага. Проучи фирмата. Казва се „Хелиос-Инвест“. Дядо ти я основа с един приятел, преди да го измамят и да му вземат всичко. Но тези акции останаха. Те са твоето наследство. Истинското.
Използвай го, за да построиш своя свят, а не този, който другите очакват от теб. И помни, Мартине, най-ценните неща в живота не могат да бъдат оценени в пари. Те са скрити в рецептите за спомени.
С обич,
Баба Роза“
Държах писмото и не можех да повярвам на очите си. Баба ми… тя е имала таен живот, скрити активи. И ги беше оставила на мен. На неудачника. На студента по философия.
Погледнах към госпожа Димка. Тя ми се усмихна тъжно. „Винаги е вярвала в теб, Мартине. Повече от всички останали.“
В този момент вратата се отвори с трясък. Бяха Петър и Лидия. Лицата им бяха разкривени от гняв.
„Какво става тук?“, извика Петър. В ръката си държеше смачкан лист хартия. „Адвокатът на баба се обади. Имало е допълнение към завещанието. Някаква къща… някакви акции… Оставила ги е на теб!“
Лидия ме гледаше с ледени очи. „Ти си знаел. През цялото време си знаел и си се преструвал. Разигравал си цирк, за да ни измамиш!“
„Не е вярно!“, извиках аз, скачайки на крака. „Научих преди минути! Вие бяхте тези, които се интересувахте само от вещите!“
„Вещи?“, изсмя се Петър. „Тези акции, Мартине, са от фирмата, която баща ми изгради! Тази, за която работя ден и нощ! Това е моето наследство по право! А къщата… знаеш ли колко струва земята в този район сега, след като обявиха, че ще строят курортен комплекс?“
„Не ме интересува!“, отвърнах, макар че в действителност сърцето ми биеше лудо.
„О, ще те заинтересува“, процеди Лидия, като пристъпи напред. Нейният адвокатски тон вече беше заел мястото на сестринския. „Ще оспорим това завещание. Ще докажем, че баба не е била с всичкия си, когато го е писала. Ще докажем, че си я манипулирал. Ще те съсипем в съда.“
Заплахата увисна във въздуха, тежка и студена. Гледах ги – брат ми и сестра ми, превърнали се в непознати, в хищници, готови да ме разкъсат. Разбрах, че това е само началото. Кутията с рецепти беше отворила не само тайните на миналото, но и кутията на Пандора, от която щяха да излязат всички демони на нашето семейство.
Глава 3: Първи стъпки в непознатото
Следващите няколко дни преминаха като в мъгла. Заплахите на Лидия и Петър висяха над главата ми като дамоклев меч. Телефонът ми непрекъснато звънеше – ту беше някой от техните адвокати с любезни, но заплашителни въпроси, ту бяха самите те с викове и обвинения. Спрях да вдигам. Затворих се в апартамента на баба, заобиколен от нейните призраци и новооткритите ѝ тайни.
Единственият ми контакт с външния свят беше госпожа Димка. Тя ми носеше храна и ми разказваше още истории за баба Роза, запълвайки празнините в пъзела на нейния живот. Разбрах, че „жененият мъж“ от рецептата „Торта „Изгубена любов“ е бил известен художник, чиито картини сега струват цяло състояние, а тайно роденото дете е било момиче. Повече не знаеше. Баба никога не ѝ беше казала какво се е случило с него.
Прекарвах часовете, четейки и препрочитайки „рецептите“. Те бяха моят компас и моята карта в този нов, объркан свят. Всяка една беше парченце от душата на баба ми, урок, който тя ми предаваше отвъд гроба.
В „Крем супа от съмнения“ тя описваше страховете си, когато дядо е решил да влезе в бизнеса. В „Ябълков щрудел на смелостта“ разказваше как тайно е продала фамилно бижу, за да му даде първоначалния капитал. А в „Люти чушки „Предателство““ с горчивина описваше как най-добрият му приятел и съдружник – бащата на моя състудент и единствен приятел, Симеон – го е измамил, оставяйки му само тези няколко безполезни на пръв поглед акции.
Името „Хелиос-Инвест“ ме преследваше. Реших да проуча. Прекарах часове в интернет. Фирмата все още съществуваше. Беше се разраснала до огромен конгломерат за строителство и инвестиции. Начело стоеше властният и безскрупулен бизнесмен, господин Димитров – бащата на Симеон. А изпълнителен директор на един от ключовите му отдели беше не кой да е, а брат ми Петър.
Всичко започна да се нарежда. Петър не просто искаше акциите, защото са „негово наследство“. Той знаеше нещо. Тези акции, които дядо ми е смятал за боклук, сега, след десетилетия, може би струваха нещо. Може би струваха много.
Реших, че не мога да стоя затворен повече. Трябваше да действам. Първата ми стъпка беше да намеря къщата. В нотариалния акт имаше само името на селото и номер на парцела. Намерих го на картата – сгушено в сърцето на планината, далеч от всякаква цивилизация.
Събрах малко багаж, взех спестяванията си, които бяха смешно малко, и тръгнах. Пътувах с автобус до най-близкия град, а оттам взех на стоп раздрънкана камионетка, която ме остави в началото на черен път.
„Нагоре по пътя, момче“, каза шофьорът, дъвчейки клечка за зъби. „Ама не знам какво ще намериш там. От години никой не живее в онова село.“
Вървях с часове. Пътят се виеше през гъста гора, а тишината беше оглушителна, прекъсвана само от песента на птиците и шумоленето на вятъра в листата. Когато най-после стигнах, видях, че шофьорът беше прав. Селото беше призрачно. Повечето къщи бяха рухнали, дворовете – буренясали.
Намерих къщата на баба сравнително лесно. Беше малка, каменна, но за разлика от останалите, изглеждаше запазена. Покривът беше здрав, а около нея имаше ограда от диви храсти. Пред къщата, на малка дървена пейка, седеше възрастна жена с шарена кърпа на главата и ме гледаше с любопитни, присвити очи.
„Ти ще да си внукът на Роза“, каза тя, преди да успея да кажа и дума. Гласът ѝ беше дрезгав, но ясен. „Чаках те.“
Тя се представи като баба Славея. Била е най-добрата приятелка на баба ми в детските им години. Баба Роза идвала тук всяко лято, докато не се омъжила. Къщата била наследство от нейните родители.
„Тя никога не я забрави“, каза баба Славея, докато отключваше старата дървена порта. „Идваше тайно, когато можеше. Носеше бои и платна. Казваше, че само тук може да диша.“
Влязохме вътре. Въздухът беше застоял, но не и влажен. Всичко беше покрито с бели платнища, сякаш времето беше спряло. Когато баба Славея ги вдигна, дъхът ми спря.
Цялата къща беше превърната в ателие. Навсякъде имаше стативи, платна, туби с бои. А по стените, облегнати една на друга, стояха десетки картини. Нейните картини. Бяха невероятни. Пейзажи от селото, портрети на местни хора, абстрактни композиции, пълни с цвят и емоция. Баба ми не просто е мечтала да бъде художничка. Тя е била такава. Това беше нейният таен живот, скрит от всички.
„Тя ми каза да ти ги дам, когато дойдеш“, каза баба Славея. „Каза, че ти ще знаеш какво да правиш с тях.“
Прекарах нощта в къщата, спейки на старото миндерче. Не можех да мигна. Разглеждах картините една по една. Всяка от тях беше като „рецепта“, но нарисувана с боя вместо с думи. Виждах нейната самота, нейната болка, нейната скрита радост. В един ъгъл, под едно избеляло платно, намерих малък дървен сандък. Вътре, увито в кадифе, лежеше бебешка сребърна гривничка с гравирано име – „Искра“. Детето, което е дала за осиновяване.
На сутринта, докато пиех кафе с баба Славея, я попитах за „Хелиос-Инвест“ и за измамата. Тя въздъхна тежко.
„Помня го, разбира се. Димитров. Идваше тук с баща си като дете. Беше приятел с дядо ти. Играеха заедно. А после… алчността го промени. Открадна мечтата на дядо ти. Роза никога не му прости.“
Докато говореше, по пътя към селото се зададе лъскав черен джип. Той спря пред къщата и от него слязоха двама мъже в костюми. Единият беше брат ми Петър. Лицето му беше мрачно. Другият беше по-възрастен, с прошарена коса и студени, пресметливи очи. Разпознах го от снимките в интернет. Беше Димитров. Бащата на Симеон.
„Какво правиш тук, Мартине?“, извика Петър, без дори да ме поздрави.
„Това е моя къща“, отговорих спокойно, макар че сърцето ми отново започна да бие лудо. „А ти какво правиш тук?“
Димитров пристъпи напред. Той ме огледа от глава до пети с лека, подигравателна усмивка.
„Момче, да не губим време“, каза той с мек, но леден глас. „Дошли сме да ти направим предложение, което не можеш да откажеш. Искаме да купим тази земя. И акциите, които баба ти е оставила. Ще ти дадем добра цена. Достатъчно, за да си платиш студентския кредит за жилище и да ти останат.“
Фактът, че знаеше за кредита ми, ме смрази. Бяха ме проучвали.
„Защо ви е тази земя? Тук е пустош“, попитах, опитвайки се да печеля време.
Петър се изсмя. „Не се прави на глупак. Знаеш много добре. Целият този район ще се превърне в луксозен ски курорт. А твоята барака се намира точно на мястото, където трябва да мине главният лифт. Без твоя подпис проектът се блокира.“
„А акциите?“, погледнах към Димитров.
Той въздъхна, сякаш му беше досадно да обяснява на дете. „Тези акции, момче, представляват малък, но важен процент от компанията. Достатъчен, за да блокира някои мои решения на общото събрание на акционерите. Имам конкуренти, които с удоволствие биха се сдобили с тях. Разбираш ли? Искам да си върна пълния контрол.“
„Контролът, който сте откраднали от дядо ми“, казах аз тихо.
Лицето на Димитров се вледени. Усмивката изчезна. „Внимавай какво говориш. В бизнеса няма приятели, има само интереси.“
„Няма да продам“, заявих твърдо. „Нито земята, нито акциите.“
Петър пристъпи към мен, лицето му почервеня от гняв. „Не бъди идиот! Това са повече пари, отколкото ще видиш през целия си живот! Какво ще правиш с тази съборетина и няколко хартийки?“
„Това е наследството на баба ми“, отвърнах аз. „И ще го защитя.“
Димитров ме изгледа продължително. В очите му видях студена ярост. „Добре. Както искаш. Но да знаеш, че си направи голяма грешка. Аз винаги получавам това, което искам. По един или друг начин.“
Той се обърна и се качи в джипа. Петър ме изгледа с омраза, която не бях виждал досега. „Ще съжаляваш за това, Мартине. Ще се погрижа да съжаляваш.“
Колата потегли, оставяйки облак прах след себе си. Останах сам с баба Славея пред малката каменна къща. Войната беше обявена. И аз бях съвсем сам.
Глава 4: Съюзници и врагове
Завръщането ми в града беше като скок в ледена вода. Чувствах се напълно сам и уязвим. Заплахите на Димитров и Петър отекваха в ума ми. Знаех, че те няма да се спрат пред нищо. Лидия вече беше завела дело за оспорване на завещанието, твърдейки, че баба е била сенилно повлияна от мен. Бях призован. Първото заседание беше насрочено след месец.
Имах нужда от адвокат, но нямах пари. Студентският ми кредит за малката гарсониера, която бях купил преди година, изяждаше почти всичките ми доходи от почасовата работа в една книжарница. Чувствах се като в капан.
Единствената ми светлина в тунела беше Симеон. Не му се бях обаждал, откакто разбрах, че баща му е човекът, измамил дядо ми. Чувствах се странно, сякаш бях предател, само защото съм му приятел. Но отчаянието беше по-силно. Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета.
Разказах му всичко – за кутията, за рецептите-дневници, за къщата, за картините, за акциите и за срещата с баща му и Петър. Докато говорех, Симеон мълчеше и ме гледаше с изражение, което не можех да разчета. Той беше различен от баща си. Беше тих, замислен, следваше археология и презираше света на бизнеса. Винаги съм се чудил как такъв баща може да има такъв син.
Когато свърших, той дълго мълча. „Баща ми…“, започна той и спря. „Той винаги е бил такъв. За него всичко е сделка, всичко е цена. Ненавиждам го за това.“
Думите му ме изненадаха. Очаквах да защити баща си, да се опита да го оправдае.
„Знам, че не ми вярваш, Марто, но аз съм на твоя страна“, продължи той. „Това, което са направили на дядо ти, е ужасно. И това, което се опитват да ти направят сега, е още по-лошо.“
„Какво да правя, Симо?“, попитах отчаяно. „Нямам пари за адвокат, Лидия ще ме смаже в съда. Баща ти ще намери начин да ми вземе земята.“
Симеон се замисли. „Има един човек. Адвокат. Не е от големите кантори. Казва се Атанас. Той е стар приятел на майка ми. Честен човек, от старата школа. Занимава се с невъзможни каузи. Ще поговоря с него. Ще му кажа, че аз ще поема разноските.“
Не можех да повярвам. „Не мога да приема…“
„Можеш и ще приемеш“, прекъсна ме той твърдо. „Смятай го за малка част от изкуплението на греховете на баща ми. А сега за другото. Картините.“
Разказах му за ателието, за таланта на баба ми. Очите му светнаха. „Трябва да ги видя! Ако са толang=“bg“
Глава 5: Първа битка
Съдебната зала беше студена и безлична, точно като изражението на сестра ми Лидия, която седеше от другата страна на масата до своя наперен адвокат. Петър беше зад нея, скръстил ръце и гледаше към мен с презрение. Чувствах се като престъпник на подсъдимата скамейка. Десетки погледи бяха впити в мен.
Атанас, моят адвокат, беше спокоен. Той седеше до мен, дребен и леко прегърбен в износения си костюм, и си водеше бележки в стар тефтер. Изглеждаше по-скоро на селски учител, отколкото на адвокат, който може да се изправи срещу машината на Лидия. Но в очите му имаше стоманена решителност, която ми вдъхваше малко кураж.
Адвокатът на Лидия започна пръв. Говори дълго и натруфено, използвайки сложни юридически термини, които целяха да объркат и сплашат. Той представи баба ми като възрастна, объркана жена, която в последните си дни е била лесно манипулируема. Представи мен като алчен и безскрупулен внук, който се е възползвал от състоянието ѝ, за да я накара да промени завещанието си. Като „доказателство“ приложиха медицински картон, от който ставаше ясно, че на баба са ѝ били предписвани леки успокоителни.
„Както виждате, уважаеми съдия“, заключи той театрално, „госпожата не е била в състояние да взима адекватни решения. Нейната воля е била опорочена от користните действия на нейния внук, господин Мартин.“
Докато говореше, аз стисках юмруци под масата. Искаше ми се да скоча и да изкрещя, че всичко е лъжа. Но Атанас сложи ръка на моята и ми прошепна: „Спокойно, момче. Нека си изпеят песента.“
Когато дойде неговият ред, той се изправи бавно. Не повиши тон. Не използва сложни думи. Той просто започна да разказва история. Историята на баба Роза.
„Уважаеми съдия, ищците се опитват да ви убедят, че една кутия със стари рецепти е доказателство за сенилност“, започна той с тихия си, но ясен глас. „Аз твърдя, че тази кутия е доказателство за точно обратното. Тя е доказателство за един бистър, поетичен и силен дух, който до последния си ден е намерил начин да изрази себе си.“
Той извади няколко от „рецептите“, които бяхме избрали внимателно, и ги подаде на съдията. „Моля, прочетете ги. Това не са кулинарни инструкции. Това е животът на една жена, разказан с метафори. Живот, пълен с тайни, болка, но и с много любов. Тази жена не е била объркана. Тя е била творец.“
След това той извика първия си свидетел. Госпожа Димка. Тя влезе в залата, малка и плаха, но когато започна да говори, гласът ѝ беше твърд. Тя разказа за дългогодишното си приятелство с баба, за техните разговори, за това как Роза винаги е споделяла, че се тревожи за мен, защото съм „различен“ от другите, защото виждам света по друг начин.
„Роза казваше, че само Мартин ще я разбере“, завърши тя, гледайки право в очите на Лидия. „Защото той, също като нея, има душа, а не калкулатор на мястото на сърцето си.“
Лидия и адвокатът ѝ се опитаха да я дискредитират, да я изкарат стара и изкуфяла, но тя не се поддаде. Отговаряше на въпросите им просто и честно, и с всяка дума рисуваше все по-ясен и плътен образ на баба ми.
Следващият свидетел бях аз. Разказах за деня, в който получих кутията, за гнева и унижението си, за това как я изхвърлих. Разказах как съм се почувствал, когато съм разбрал какво всъщност съдържа. Говорих за къщата, за картините, за тайния живот на баба ми, който те двамата никога не си бяха направили труда да открият.
Адвокатът на Лидия се опита да ме провокира. „Значи твърдите, че до онзи ден не сте знаели за съществуването на тези активи?“, попита той саркастично.
„Точно така“, отговорих.
„И очаквате съдът да повярва на тази приказка?“, изсмя се той.
„Не очаквам вие да повярвате“, отвърнах аз, поглеждайки към Лидия и Петър. „Хора като вас не могат да повярват, че съществуват неща, които не могат да бъдат купени с пари.“
В залата се възцари тишина. Съдията, възрастен мъж със строго, но интелигентно лице, ме гледаше замислено.
Финалният ход на Атанас беше блестящ. Той извика като свидетел известен столичен изкуствовед – приятелят на Симеон, Камен. Той беше донесъл със себе си няколко от картините на баба, които бяхме транспортирали от селото.
Когато ги показа на съда, в залата се чуха тихи възклицания. Те бяха наистина впечатляващи. Камен говори авторитетно и убедително за стила на баба ми, за нейния безспорен, макар и скрит талант.
„Тези картини, уважаеми съдия“, каза той, „не са дело на объркан човек. Те са дело на гений, който е бил принуден да крие дарбата си. Тези творби имат не само художествена, но и значителна материална стойност. Всяка една от тях струва в пъти повече от сребърните свещници и старите мебели, за които ищците спорят.“
Това беше удар право в целта. Лицето на Петър пребледня. Лидия гледаше картините така, сякаш ги виждаше за първи път, а в очите ѝ се четеше алчност.
В заключителната си реч Атанас беше кратък. „Въпросът пред нас днес не е просто за едно завещание. Въпросът е какво ценим. Дали ценим материалните вещи, или духа на човека? Дали зачитаме последната воля на една майка и баба, която е решила да повери най-съкровеното си – душата си – на този, който е способен да го оцени? Моля, уважаеми съдия, не позволявайте на алчността да убие паметта на Роза за втори път.“
Съдията обяви, че ще се произнесе след седмица. Излязохме от залата в пълно мълчание. Симеон и Камен ме чакаха отвън.
„Беше невероятен, Атанасе“, каза Симеон.
Адвокатът само махна с ръка. „Свърших си работата. Сега остава да чакаме.“
Докато си тръгвахме, Лидия ме настигна в коридора. Петър не беше с нея.
„Мартине, почакай“, каза тя. Гласът ѝ беше необичайно тих. „Картините… те наистина ли са толкова ценни?“
„Да, Лидия“, отговорих аз. „Има цяла къща, пълна с тях.“
Тя прехапа устна. „Може би… може би можем да се споразумеем. Да си ги разделим. И къщата, и акциите.“
Погледнах я. В очите ѝ нямаше и капка разкаяние. Само пресметливост. Тя не беше разбрала нищо.
„Късно е за споразумения, Лидия“, казах аз. „Ти избра своята страна. Сега ще трябва да живееш с избора си.“
Обърнах ѝ гръб и си тръгнах, оставяйки я сама в студения, сумрачен коридор на съдебната палата. За първи път от много време насам не се чувствах като жертва. Чувствах се като боец, който току-що е спечелил първата си битка.
Глава 6: Призраци от миналото и неочаквани съюзи
Седмицата до произнасянето на съдебното решение се точеше като вечност. Опитвах се да се разсейвам с учене и работа, но мислите ми постоянно се връщаха към делото. Симеон беше неотлъчно до мен, опитвайки се да ме разведри. Една вечер, докато седяхме в моята малка гарсониера, заобиколени от книги, той повдигна тема, която и двамата избягвахме.
„Какво ще правиш с акциите, ако спечелиш?“, попита той внимателно.
Въздъхнах. „Не знам, Симо. Искам справедливост за дядо, но… баща ти е все пак. Не искам да те поставям в невъзможна ситуация.“
Той поклати глава. „Не се притеснявай за мен. Аз съм избрал своята страна. Баща ми трябва да плати за това, което е направил. Но той е опасен, Марто. Няма да се спре лесно. Ако спечелиш делото, той ще премине към план Б.“
„Какъв план Б?“
„Не знам точно, но го познавам. Той не обича да губи. Ще се опита да те съсипе по друг начин. Да те притисне финансово, да те дискредитира. Трябва да си много внимателен.“
Думите му ме накараха да настръхна. Знаех, че е прав.
Денят на решението дойде. Съдебната зала беше почти празна. Само аз, Атанас, Лидия и нейният адвокат. Петър не дойде. Съдията прочете решението си бързо и делово. Той отхвърли иска на Лидия и Петър като неоснователен. Завещанието на баба Роза беше обявено за валидно.
Спечелих.
Чувството беше странно. Не изпитах радост или триумф, а само огромно облекчение. Сякаш тежък товар падна от раменете ми. Лидия прие новината с каменно лице, прошепна нещо на адвоката си и излезе от залата, без дори да ме погледне.
Атанас стисна ръката ми. „Честито, момче. Справедливостта възтържествува.“
„Благодаря ви, Атанасе. За всичко“, казах аз искрено.
„Сега започва истинската битка“, отвърна той сериозно. „Бъди нащрек.“
Скоро разбрах какво е имал предвид. Още на следващия ден ме извикаха в кабинета на управителя на книжарницата, където работех. Беше уволнен. Официалната причина беше „съкращаване на щата“, но аз знаех истината. Фирмата, която притежаваше веригата книжарници, беше получила „изгодно“ предложение за наем от една от компаниите на Димитров.
Няколко дни по-късно получих писмо от банката. Уведомяваха ме, че предоговарят условията по ипотечния ми кредит и лихвата ще се увеличи драстично. Банката наскоро беше придобита от консорциум, в който „Хелиос-Инвест“ имаше сериозно участие.
План Б беше в действие. Димитров ме притискаше от всички страни, опитвайки се да ме задуши финансово, да ме накара да се предам и да продам.
Бях в безизходица. Без работа и с растящ дълг, спестяванията ми се топяха бързо. Симеон предложи да ми помогне, но отказах. Това беше моята битка.
Една вечер, докато седях в апартамента на баба и препрочитах нейните „рецепти“, търсейки някакъв отговор, на вратата се почука. Отворих и за моя огромна изненада видях Петър. Изглеждаше ужасно – беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
„Може ли да вляза?“, попита той. Гласът му беше дрезгав.
Пуснах го, макар и с недоверие. Той седна на дивана и дълго мълча, забил поглед в пода.
„Той ме уволни“, каза накрая.
„Кой? Димитров?“, попитах аз.
Петър кимна. „След като загубихме делото, той побесня. Каза, че съм безполезен, че не съм могъл да се справя със собствения си брат. Изхвърли ме като мръсно коте.“
Гледах го и за първи път не видях арогантния бизнесмен, а един съсипан човек.
„Не е само това“, продължи той. „Имам огромни дългове. Взех заеми, за да инвестирам в един от проектите на Димитров. Той ме подмами, обеща ми огромна печалба. А сега проектът е пред фалит и аз съм на дъното. Ще ми вземат всичко, Мартине. Апартамента, колата… всичко.“
Той вдигна глава и ме погледна. В очите му имаше отчаяние. „Дойдох да те предупредя. Димитров няма да се спре. Той е намерил начин да те изхвърли от къщата в село. Твърди, че част от парцела всъщност е негов, по някакви стари, забравени актове. Подготвя ново дело. И този път има свидетели, които ще потвърдят, че дядо ти е заграбил тази земя от неговия баща.“
Информацията ме удари като гръм.
„Защо ми казваш всичко това, Петре? След всичко, което се случи…“
„Защото съм идиот“, каза той с горчива усмивка. „Цял живот се състезавах с теб и Лидия, исках да докажа на баща ни, на света, че съм най-добрият. И в стремежа си да успея, се съюзих с дявола. А той сега дойде да си прибере душата. Димитров съсипа дядо, а сега съсипва и нас. Баба е била права. Всичко е записано в нейните рецепти. Само че аз ги прочетох твърде късно.“
Той стана, за да си тръгва. На вратата се обърна. „Пази се, Мартине. И… съжалявам.“
След като той си тръгна, останах дълго време замислен. Неочакваният му ход променяше всичко. Врагът се беше превърнал в… не, не в съюзник, но в източник на информация. Предупреждението му ми даваше време да се подготвя.
На следващия ден отидох при Атанас и му разказах всичко. Той изслуша внимателно.
„Това е сериозно“, каза той. „Ако има фалшиви документи и лъжесвидетели, ще ни бъде много трудно. Трябва да намерим нещо, с което да го контрираме. Нещо, което той не очаква.“
Прекарахме дни в ровене из старите документи на баба. В една папка, пълна със сметки и гаранционни карти, намерих нещо странно. Малка, пожълтяла бележка. Беше разписка от пощата за изпратена препоръчана пратка до някаква адвокатска кантора в друг град. Датата беше малко след като дядо е бил измамен.
„Какво е това?“, попитах Атанас.
Той взе бележката и я огледа. „Това може да е нещо. Дядо ти може да е изпратил копия от оригиналните документи на някой доверен човек, за да ги запази. Ако намерим тези документи, можем да докажем измамата на Димитров.“
Имаше само един проблем. Адвокатската кантора отдавна не съществуваше, а адвокатът беше починал преди години. Но имаше наследници. Дъщеря му, която също беше адвокат.
„Трябва да я намерим“, каза Атанас. „Тя е единствената ни надежда.“
Започна ново търсене. Търсене на жена, за която знаехме само името. Търсене на документи, които може би не съществуваха. Но за първи път имах съюзник, когото не очаквах. Петър. Може би все още имаше шанс за нашето семейство. Може би рецептата на баба за „Прошка“ все пак можеше да се получи.
Глава 7: Нишките на съдбата
Търсенето на дъщерята на адвоката, на когото дядо беше изпратил документите, се оказа по-трудно, отколкото предполагахме. Името ѝ беше Искра. Същото като името на изгубената леля, гравирано на сребърната гривничка. Сърцето ми се сви при това съвпадение. Дали беше просто случайност, или съдбата си играеше с нас?
Атанас, с неговите контакти в юридическите среди, успя да открие, че тя е практикувала за кратко, след което следите ѝ се губят. Омъжила се, сменила фамилията си и напуснала страната. Изглеждаше като поредната задънена улица.
Междувременно, Димитров затегна примката. Получих призовка за новото дело за земята. Финансовото ми състояние беше отчайващо. Наложи се да продам някои от книгите си, за да платя сметките. Петър ми се обади няколко пъти, давайки ми информация от свои бивши колеги в „Хелиос-Инвест“. Научих, че Димитров е изкупил дълговете му към лихварите и сега брат ми беше изцяло в негова власт. Използваше го като пионка, принуждавайки го да подписва документи и да участва в съмнителни схеми.
Една вечер, докато седях отчаян в апартамента, се загледах в картините на баба. На една от тях беше изобразен портрет на млада жена с тъжни, но силни очи. Имаше нещо познато в тях. Под картината, с почти незабележими букви, беше написано „Искра, 1975“. Това не беше просто име. Това беше портретът на изгубената ѝ дъщеря.
В този момент Симеон влезе. Той беше прекарал седмици в университетските архиви и библиотеки, опитвайки се да открие нещо за стария адвокат и семейството му.
„Намерих нещо, Марто“, каза той задъхано и разстла на масата стара, пожълтяла снимка от годишника на Юридическия факултет. На нея беше курсът на Искра.
Вгледах се в лицата на младите жени. И тогава я видях. Жената от портрета. Беше тя. Нямаше никакво съмнение. Но до нея, прегърнала я през рамо, стоеше друга жена, която смрази кръвта ми. Беше майката на Симеон.
„Те… те са се познавали?“, заекнах аз.
„Били са най-добри приятелки“, каза Симеон. Гласът му беше напрегнат. „Разрових се в старите албуми на майка ми. Има десетки техни снимки. И тогава… тогава намерих това.“
Той ми подаде стар дневник. Дневникът на майка му. Отворих го с треперещи ръце. Вътре, с изящен почерк, беше описана историята. Майка му е знаела всичко. Знаела е, че Искра е осиновена. Знаела е, че истинската ѝ майка е Роза. Двете с Искра са се опитали да я намерят, но баба ми, уплашена от скандала и от реакцията на дядо, е отказала да се срещне с тях.
Но имаше и още нещо. След смъртта на баща си, Искра е намерила папката с документите, които дядо му е изпратил. Разбирайки за измамата, тя се е опитала да се свърже с дядо, но той вече е бил болен и съсипан. Тогава се е изправила срещу Димитров, заплашвайки го, че ще го разобличи.
И тук дневникът прекъсваше. Последните страници бяха откъснати.
„Какво се е случило?“, попитах.
„Не знам“, отвърна Симеон. „Скоро след това Искра изчезва. Майка ми пише, че е заминала внезапно за чужбина, без да се сбогува. Но аз не вярвам. Баща ми… той е способен на всичко. Мисля, че я е накарал да замълчи. Заплашил я е, купил я е, не знам. Но оттогава майка ми не е същата. Живее в постоянен страх от него.“
Осъзнах, че сме попаднали на нещо много по-голямо и по-мрачно от семеен спор за наследство. Това беше история за измама, укривателство и може би нещо още по-лошо. Искра беше ключът към всичко. Тя беше не само моята изгубена леля, но и единственият човек, който можеше да разобличи Димитров. Трябваше да я намерим.
Единствената ни следа беше една стара пощенска картичка, пъхната между страниците на дневника. Беше изпратена от малко градче в Италия преди повече от двадесет години. На нея пишеше само: „Добре съм. Не ме търси. И.“
„Това е всичко, което имаме“, казах аз.
„Тогава ще отидем в Италия“, заяви Симеон.
Идеята беше лудост. Нямахме пари, не знаехме езика, търсехме игла в купа сено. Но нямахме друг избор. Решихме да рискуваме. Продадох една от по-малките картини на баба, което ни осигури средства за пътуването. Атанас ни подкрепи, казвайки, че ще се опита да бави делото колкото може повече.
Точно преди да тръгнем, получих неочаквано обаждане. Беше Лидия.
„Мартине, трябва да се видим“, каза тя. Гласът ѝ трепереше. „Става въпрос за Петър.“
Срещнахме се в едно безлично кафене. Тя беше бледа и уплашена.
„Димитров го е пребил“, каза тя, а сълзи потекоха от очите ѝ. „Петър е в болница. Опитал се е да измъкне някакви документи от офиса му, които доказват неговите финансови машинации. Но са го хванали. Димитров му е казал, че ако някой от нас се опита да направи нещо отново, следващия път няма да е жив.“
Тя ми подаде малка флашка. „Това е успял да копира, преди да го хванат. Не знам какво има вътре, но каза да ти го дам. Каза, че само ти можеш да го спреш.“
Погледнах сестра си, която доскоро беше мой враг. Сега в очите ѝ виждах само страх и отчаяние. Врагът на нашия враг се превръщаше в наш съюзник. Всички бяхме в капана на Димитров.
„Пази се, Мартине“, прошепна тя. „Той е чудовище.“
Взех флашката. Чувствах тежестта на съдбата на цялото ни семейство в ръката си. Пътуването до Италия вече не беше просто търсене на истината. Беше надпревара с времето, за да спасим не само наследството си, но и живота си.
Глава 8: Италианска връзка
Пътуването с автобус до Италия беше дълго и изтощително, но с всяка изминала миля усещах как се отдалечавам от задушаващата хватка на Димитров. Малкото градче, откъдето беше изпратена картичката, беше кацнало на хълм в Тоскана, сякаш излязло от ренесансова картина. Тесни калдъръмени улички, стари каменни къщи, обгърнати в бръшлян, и въздух, ухаещ на кафе и препечен хляб.
Беше красиво, но ние не бяхме там като туристи. Бяхме на мисия. Първите няколко дни бяха обезсърчаващи. Обикаляхме от общината до местната църква, показвахме снимката на Искра, но никой не я разпознаваше. Име, което нищо не им говореше. Чувствах как надеждата бавно ни напуска.
Една вечер, докато седяхме в малка тратория, хапвайки паста, Симеон разглеждаше флашката, която Лидия ми беше дала. Повечето файлове бяха криптирани, но имаше няколко папки със сканирани документи – офшорни сметки, фалшиви фактури, схеми за пране на пари. Беше калта, в която Димитров газеше. Доказателствата бяха неоспорими, но бяха придобити незаконно. В съда нямаше да издържат.
„Трябва ни нещо повече“, каза Симеон. „Трябва ни свидетел.“
В този момент към масата ни се приближи възрастен мъж, собственикът на траторията. Беше ни наблюдавал от няколко дни.
„Вие не сте туристи, нали?“, попита той на развален английски. „Търсите някого.“
Показахме му отново снимката. Той я погледна дълго, присвил очи.
„Това лице… познато ми е“, каза той бавно. „Но името Искра… не. Тук нямаше жена с такова име.“ Той се замисли. „Но имаше една българка. Преди много години. Дойде с едно дете, малко момиченце. Беше художничка. Много талантлива. Казваше се Роса.“
Сърцето ми спря за миг. Роса. Не Роза, а Роса. Италианската версия на името.
„Тя… къде е тя сега?“, попитах, а гласът ми трепереше.
„Тръгна си преди десетина години“, отвърна собственикът. „Продаде къщата си и замина. Никой не знае къде. Но дъщеря ѝ… Дъщеря ѝ остана. Казва се София. Работи в галерията на площада.“
Със Симеон се спогледахме, невярващи. Възможно ли беше? Възможно ли беше Искра да е използвала името на майка си, Роза, за да се скрие? И да има дъщеря? Моя братовчедка?
На следващата сутрин бяхме пред галерията още преди да е отворила. Когато вратата се отвори, от нея излезе млада жена на около двайсет и пет години. Когато ни видя, тя спря. Очите ѝ… бяха очите на баба ми. Очите от портрета.
„София?“, попитах аз.
Тя ни изгледа с недоверие. „Да? Познаваме ли се?“
Разказахме ѝ всичко. Кои сме, защо сме там. Показахме ѝ снимката на майка ѝ, портрета, който баба беше нарисувала. Докато говорех, очите ѝ се пълнеха със сълзи.
„Тя никога не ми е разказвала“, прошепна София. „Знаех, че сме от България. Знаех,
че има някаква тайна, някаква болка в миналото ѝ, но тя никога не говореше за това.“
Тя ни покани в малкия си апартамент над галерията. Разказа ни, че майка ѝ, Искра, е починала преди няколко години от болест. До последния си ден е била преследвана от страхове, постоянно се е оглеждала през рамо, сякаш е бягала от нещо.
„Остави ми това“, каза София и извади стара дървена кутия, почти идентична с тази на баба. Вътре, вместо рецепти, имаше писма. Писма, които Искра е писала до баба Роза, но никога не е изпратила.
Четяхме ги заедно. В тях беше цялата истина. Димитров не просто я е заплашил. Той я е изнудвал. Разбрал е, че тя е незаконна дъщеря на Роза и е заплашил да разкрие всичко на дядо ми, да съсипе семейството ѝ, ако не му предаде документите и не изчезне завинаги. Дал ѝ е пари и я е принудил да напусне страната.
Но Искра беше запазила едно нещо. Оригиналният договор за съдружие между дядо и Димитров. Истинският. Този, в който ясно е записано, че дядо притежава 50% от „Хелиос-Инвест“. Беше го скрила в двойното дъно на кутията си.
Държахме в ръцете си оръжието, което можеше да свали Димитров.
„Това променя всичко“, каза Симеон. „С този документ и с файловете от флашката, можем да го унищожим.“
София ни гледаше с решителност, която наследила от майка си и баба си. „Искам да дойда с вас“, заяви тя. „Искам да видя лицето на този човек, когато справедливостта го застигне. Дължа го на майка ми.“
Върнахме се в България трима. Вече не бях сам. Имах до себе си Симеон, моят верен приятел. Имах София, моята новооткрита братовчедка, живата връзка с миналото. Имахме и гнева на Петър и страха на Лидия. Бяхме се превърнали в малка армия, обединена от една цел – да свалим тиранина.
Предстоеше последната, най-тежка битка. Но този път знаех, че ще победим. Защото зад нас стоеше силата на три поколения жени – Роза, Искра и София. И една кутия с рецепти, които се оказаха по-силни от всички пари и власт на света.
Глава 9: Последната вечеря
Планът беше дързък, почти безразсъден, но беше единственият ни шанс. Не можехме да използваме документите в съда, защото щяха да ни обвинят в промишлен шпионаж и кражба. Трябваше да принудим Димитров сам да си признае.
Поводът се появи неочаквано. „Хелиос-Инвест“ организираше голямо благотворително събитие – лъскава гала вечеря за набиране на средства за някаква кауза, която Димитров използваше само за да излъска имиджа си. Цялото висше общество щеше да бъде там – бизнесмени, политици, журналисти. Това беше нашата сцена.
С помощта на Петър, който все още имаше някои контакти, успяхме да се сдобием с покани. София, с нейния безупречен италиански стил, изглеждаше като потомка на аристократична фамилия. Симеон, макар и с неохота, беше облякъл смокинг. Аз се чувствах като в чужди дрехи. Лидия също беше там. След инцидента с Петър, тя беше преминала изцяло на наша страна. Нейната задача беше да отклони вниманието на охраната в ключовия момент.
Вечерта беше пищна и лицемерна. Хора с фалшиви усмивки си разменяха комплименти, докато в действителност си забиваха ножове в гърба. Димитров беше в стихията си. Той се движеше сред гостите като император, приемайки поздравления и ласкателства.
Изчакахме подходящия момент – точно преди той да излезе на сцената, за да произнесе своята голяма реч. Симеон, използвайки пропуск, осигурен от Петър, се беше промъкнал в техническата зала. Неговата задача беше да пусне на големите екрани в залата компрометиращите файлове от флашката.
Аз и София се приближихме до Димитров. Когато ме видя, лицето му се изкриви от гняв.
„Какво правиш тук?“, изсъска той. „Кой те е пуснал?“
„Дойдох да ви представя някого“, казах аз спокойно. „Господин Димитров, това е София. Внучката на Роза.“
Той погледна София и за момент видях паника в очите му. Тя му приличаше твърде много на Искра.
„Не знам за какво говорите“, каза той, опитвайки се да ни заобиколи.
„О, знаете много добре“, каза София. Гласът ѝ беше студен като стомана. „Знаете за майка ми, Искра. И знаете за това.“
Тя извади от чантичката си оригиналния договор и му го показа.
В този момент светлините в залата притъмняха, а на екраните, вместо логото на „Хелиос-Инвест“, се появиха сканираните документи – офшорните сметки, фалшивите фактури, схемите за пране на пари. В залата настъпи гробна тишина, последвана от изумен шепот. Журналистите наостриха уши и насочиха камерите си.
Димитров гледаше ту към екраните, ту към договора в ръката на София. Беше в капан. Лицето му беше маска на ярост и безпомощност.
„Всичко свърши, Димитров“, казах аз. „Имате два избора. Или да се предадете на властите и да си признаете всичко, включително измамата срещу дядо ми преди години. Или тези документи, заедно с оригиналния договор, отиват в прокуратурата и всички медии. И тогава няма да загубите само бизнеса си, а всичко.“
Той ни гледаше с чиста омраза. Разбираше, че е победен. Неговата империя, изградена върху лъжи и предателства, се сриваше пред очите му.
„Ти…“, обърна се той към мен. „Едно нищожество… един студент по философия… как успя?“
„Не бях аз“, отговорих. „Беше тя.“ Посочих с поглед към малкия портрет на баба Роза, който бях сложил в джоба на сакото си. „Нейните рецепти се оказаха по-силни от вашите пари.“
В следващите дни и седмици всичко се разви като лавина. Димитров беше арестуван. Империята му се разпадна. Петър и Лидия дадоха показания срещу него, което смекчи тяхното положение. Благодарение на оригиналния договор, успяхме да възстановим правата на семейството си върху 50% от това, което беше останало от компанията.
Не беше много, но беше справедливост.
Епилог: Торта „Ново начало“
Няколко месеца по-късно. Апартаментът на баба отново ухаеше на печива. Но този път не бяха нейните тъжни рецепти. Бяхме се събрали всички – аз, Петър, Лидия и София. Симеон също беше там. След скандала майка му най-после намери сили да напусне Димитров.
Петър беше започнал малък, но честен бизнес с мебели. Беше различен – по-смирен, по-тих. Лидия беше напуснала престижната си кантора и работеше за неправителствена организация, която помагаше на жертви на корпоративна измама. София беше решила да остане в България. Беше организирала изложба с картините на баба Роза, която имаше огромен успех. Беше открила корените си.
Аз… аз бях просто Мартин. Но вече не се чувствах като неудачник. Завършвах философия, но бях започнал и да пиша. Пишех историята на баба си. Историята на нашето семейство.
На масата имаше голяма торта. София я беше направила.
„Как се казва?“, попитах я аз.
Тя се усмихна. „Торта „Ново начало“. Рецептата е моя.“
Погледнах ги. Моето странно, несъвършено, но истинско семейство. Бяхме преминали през ада, но бяхме излезли от другата страна по-силни и по-мъдри.
Взех дървената кутия на баба. Вътре, до нейните пожълтели листчета, бях добавил едно ново. На него, с моя почерк, пишеше:
„Сладкиш „Семейство“
Продукти: 2 чаши прошка, 1 чаша смелост, 3 супени лъжици истина, щипка болка от миналото, няколко капки сълзи (от тъга и от радост), 1 бакпулвер от втори шанс.
Всичко се разбърква в купата на живота с лъжицата на любовта. Понякога сместа става на бучки и е горчива, но не се отказвайте. Изсипва се в тавата на настоящето и се пече на силния огън на изпитанията. Когато е готово, се поръсва обилно с пудра захар от надеждата.
Сервира се топъл, споделен с тези, които обичаш.“
Баба беше права. Най-ценните неща в живота наистина не могат да бъдат оценени в пари. Те са скрити в рецептите. Рецептите за това как да живеем.