Винаги съм вярвала, че съпругът ми ме обича, въпреки напрежението с неговата майка. Тази вяра беше моят олтар, мястото, където принасях в жертва дребните си съмнения и ежедневните огорчения. Градих този олтар камък по камък в продължение на петнадесет години. Първият камък беше пламъкът в очите на Александър, когато ме видя за първи път в онази претъпкана университетска аула. Вторият беше треперещият му глас, когато ми предложи брак на малкия ни балкон, с изглед към залязващия град. Следващите камъни бяха смехът на трите ни деца – Даниел, Моника и малкият Симеон, чиито стъпки отекваха из къщата, която бяхме купили с толкова надежди и един огромен ипотечен кредит.
Всеки един спомен беше внимателно положен камък в тази моя свещена постройка. Но понякога основите се разклащаха. Тези трусове винаги идваха от една посока – неговата майка, Светла. За нея аз никога не бях достатъчно добра. Бях жената, която беше отнела „нейното момче“. Бях провинциалистката с твърде скромно потекло за техните бизнес среди. Бях домакинята, която не разбираше от висша мода, от сложни финансови операции или от изкуството да мълчиш авторитетно на вечеря с важни хора. Тя ме гледаше с онзи пронизващ, студен поглед, който можеше да замрази и най-топлия пламък. Александър винаги беше по средата, разкъсван между лоялността към майка си и любовта към мен. „Търпение, Ралице, търпение. Тя е просто… такава. Обича ме по свой начин и се страхува да не ме изгуби“, казваше той, а аз преглъщах горчивината и добавях още един камък към олтара си – камъкът на търпението.
Но една вечер всичко се срина. Беше вторник, обикновен вторник, пропит с миризма на топла супа и домашни. Децата вече спяха. Александър се прибра късно, както обикновено. Но този път не носеше онази умора, примесена с удовлетворение от добре свършената работа в неговата строителна фирма. Носеше тежестта на целия свят на раменете си. Лицето му беше сиво, очите му – празни. Той седна на кухненската маса, без да свали палтото си, и впери поглед в стената.
„Какво има, Сашо? Някакъв проблем във фирмата?“ – попитах, докато му сипвах чай. Той не отговори. Тишината в стаята стана толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Напрежението се натрупваше като тъмен облак, готов да се изсипе.
Най-накрая той проговори, но гласът му беше чужд, дрезгав, лишен от всякаква емоция. Думите му не бяха гръм, а бавно просмукваща се отрова.
„Мама умира.“
Сърцето ми се сви. Въпреки всичко, което ми беше причинила, мисълта за смъртта ѝ ме ужаси. Посегнах да го хвана за ръката, да го утеша. Но той се дръпна, сякаш докосването ми го пареше.
„Много съжалявам, миличък. Знам колко я обичаш.“
Той вдигна поглед към мен. И в този поглед видях не скръб, а студена решителност. Видях края на моя свят.
„Тя има последно желание“, продължи той, изричайки всяка дума бавно и отчетливо, сякаш забиваше пирон в ковчега на нашия брак. „Последното ѝ желание е да се разведем.“
В първия момент не го разбрах. Думите се блъснаха в ушите ми, но смисълът им не достигаше до съзнанието ми. Развод? Заради нея? Сега? Когато е на смъртен одър? Звучеше като жестока, абсурдна шега. Изсмях се, кратък, нервен смях.
„Това е някаква лудост, Александър. Тя е болна, не знае какво говори. Ще мине. Ще говорим с нея утре…“
„Не“, прекъсна ме той, а в гласа му прозвуча стомана. „Няма да мине. И няма да говорим с нея. Аз ѝ обещах. Ще го направя.“
Олтарът ми се разпадна. Камъните на спомените, търпението и любовта се превърнаха в прах и пепел. На тяхно място зейна черна, бездънна пропаст. Гневът се надигна в мен – гореща, унищожителна вълна, която заплашваше да ме погълне.
„Ти не си сериозен!“, изкрещях аз, а гласът ми се счупи. „Ти си луд! Имаме три деца, по дяволите! Имаме дом! Имаме живот! Ще разрушиш всичко това заради предсмъртния каприз на една злобна старица, която никога не ме е понасяла?“
„Не я наричай така!“, скочи той. „Тя е моя майка! И е на смъртен одър! Дължа ѝ поне това! Дължа ѝ спокойствие в последните ѝ дни!“
„А на мен какво дължиш? А на Даниел, на Моника, на Симеон? На тях какво дължиш? Спокойствие? Ще им го дадеш, като разтуриш единственото семейство, което имат?“
Спорехме дълго и ожесточено. Крещяхме си думи, които никога не трябваше да бъдат изричани. Обвинения, обиди, цялата насъбрана с години горчивина се изля в тази кухня, която допреди час ухаеше на уют. Но аз знаех, че е безсмислено. Виждах го в очите му. Той вече беше взел решението си. Не беше решение, породено от логика или разум. Беше емоционален обет, даден на смъртния одър на майка му. И той нямаше да се откаже.
Накрая, изтощен, той се изправи. „Ще отида да събера малко багаж. Ще остана в апартамента на фирмата, докато уредим нещата.“
„Какви неща?“, изсъсках аз. „Какви неща ще уреждаш, Александър? Разрухата?“
Той не ми отговори. Просто се обърна и тръгна към спалнята. Гледах го как се отдалечава – гърбът му, раменете му, които някога бяха моето убежище. И тогава гневът ми се трансформира. Той вече не беше сляпа, разрушителна стихия. Превърна се в нещо остро, студено и прецизно като хирургически скалпел. Бях бясна – с три деца у дома, с ипотека, която едва покривахме дори с неговата заплата, аз не знаех какво да правя. Но едно знаех със сигурност.
Той трябваше да плати. Не с пари. Не с имущество. Трябваше да плати с нещо много по-ценно. Трябваше да плати със спокойствието си, със сигурността си, с илюзията, че контролира ситуацията.
Преди да си тръгне, аз влязох в кабинета му. Това беше неговата крепост, мястото, където държеше важните документи, лаптопа си, всичко свързано с бизнеса, който поглъщаше живота му. Той беше там, тъпчеше дрехи в една чанта с разсеяни, механични движения. Аз не казах нищо. Просто отидох до бюрото му. На него стоеше малка, заключена метална кутия. Той винаги казваше, че в нея държи „стари сантиментални неща“. Никога не ми беше давал ключ. С години се шегувах, че крие любовни писма от гимназията. Сега вече не ми беше смешно. Взех тежкия метален преспапие от бюрото и без да се замисля, с всичка сила го стоварих върху ключалката. Веднъж. Два пъти. На третия удар ключалката поддаде с пронизителен стон.
Александър се обърна рязко, очите му се разшириха от шок и гняв. „Какво, по дяволите, правиш, Ралица?“
Аз отворих кутията. Вътре нямаше любовни писма. Имаше флашка. Само една малка, черна флашка. Взех я и я стиснах в юмрука си.
„Ти ще си тръгнеш“, казах с глас, който не познавах – леден и спокоен. „Ще изпълниш последното желание на майка си. Ще се разведем. Но тази флашка остава при мен. Като застраховка. И се моли, Александър. Моли се никога да не ми се наложи да видя какво има на нея. Защото в деня, в който го направя, ти ще си пожелаеш никога да не беше се раждал.“
Той стоеше като вцепенен, лицето му пребледня. Не каза нищо. Просто ме гледаше с някаква смесица от страх и омраза. Аз се обърнах и излязох от стаята, стиснала в ръка малкия черен ключ към неговия ад. Войната беше започнала.
Глава 2: Първи пукнатини в бронята
Следващите няколко дни бяха сюрреалистични. Къщата, която доскоро ехтеше от живот, сега беше притихнала в неестествена тишина. Сякаш стените, мебелите, дори въздухът скърбяха за разрушеното семейство. Децата усещаха напрежението. Даниел, който беше първокурсник в университета и се прибираше само за почивните дни, се опита да бъде мъжът в къщата. Гледаше ме със сериозен поглед, питаше ме дали имам нужда от нещо, но в очите му виждах объркването и болката на едно дете, чийто свят е бил разклатен из основи. Моника, на дванадесет, се затвори в себе си. Прекарваше часове в стаята си, слушаше тъжна музика и отказваше да говори. Само петгодишният Симеон, твърде малък, за да разбере напълно, продължаваше да пита: „Мамо, кога ще се върне тати?“. И всеки път този въпрос пробождаше сърцето ми като нажежен ръжен.
Александър не се обаждаше. Комуникацията ни се сведе до кратки, безлични съобщения относно децата. Беше ми превел пари – повече от обикновено, сякаш се опитваше да купи мълчанието ми, да успокои гузната си съвест. Но аз знаех, че това е само временно. Бурята тепърва предстоеше.
Флашката стоеше скрита на сигурно място. Все още не смеех да я погледна. Страхувах се от това, което можех да открия. Но присъствието ѝ ми даваше сила. Тя беше моят единствен коз в тази мръсна игра.
Един следобед, докато подреждах старите документи в кабинета на Александър, търсейки полицата за застраховката на колата, се натъкнах на нещо друго. Папка, забутана най-отзад в едно чекмедже, надписана просто „Проект М“. Любопитството надделя. Отворих я. Вътре имаше документи за заем. Огромен бизнес заем, изтеглен преди година от името на фирмата му. Но не това ме шокира. Шокира ме обезпечението. Като гаранция по заема беше заложена нашата къща. Къщата, която изплащахме с ипотечен кредит, къщата, която беше единственият дом на децата ми.
Ръцете ми затрепериха. Прегледах документите отново и отново. Подписът беше негов, но имаше и мой подпис. Фалшив. Непохватно имитиран, но достатъчно добър, за да мине пред някой разсеян банков служител. Гледах този подпис и не можех да повярвам. Той не просто беше рискувал нашия дом зад гърба ми. Той беше извършил престъпление. Беше фалшифицирал подписа ми.
Гневът, който изпитах в нощта, когато си тръгна, беше нищо в сравнение с това, което ме заля сега. Това не беше просто предателство. Това беше пълно презрение към мен, към нашето семейство, към всичко, което бяхме градили. Аз бях просто досадна пречка, чийто подпис може да бъде подправен в името на поредната му бизнес авантюра.
Знаех, че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Трябваше ми адвокат.
По препоръка на моя близка приятелка, Десислава, си записах час при адвокат Иво. Кабинетът му беше в стара сграда в центъра на града – висок таван, тежки завеси и миризма на книги и справедливост. Самият Иво беше мъж на средна възраст, със спокойни очи и вид на човек, който е видял всичко и нищо не може да го изненада.
Разказах му всичко. За желанието на свекърва ми, за раздялата, за фалшифицирания подпис, за флашката. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки в дебел тефтер. Когато свърших, в кабинета се възцари тишина.
„Госпожо“, започна той бавно, „ситуацията е… сложна. Фалшифицирането на подписа е сериозно престъпление. Можем да го използваме като лост за натиск при развода, но трябва да сме много внимателни. Ако го обвиним директно, той може да се опита да докаже, че сте знаели и сте била съгласна, макар и устно. Ще стане мръсна битка.“
„Аз искам справедливост, господин адвокат. Искам да защитя децата си и дома си. Той е заложил покрива над главите им без мое знание.“
„Ще го защитим“, кимна Иво. „Но първо трябва да разберем с какво си имаме работа. Трябва да знаем какво е финансовото състояние на фирмата му. Трябва да знаем какво има на тази флашка. Това е нашата кутия на Пандора. Може да съдържа доказателства, които да решат всичко, но може и да отприщи неща, за които не сме подготвени.“
Думите му ме уплашиха, но и ми дадоха кураж. За първи път от седмици не се чувствах сама. Имах съюзник.
„Какво да правя?“, попитах аз.
„Засега – нищо. Дръжте се така, сякаш нищо не знаете за заема. Бъдете съкрушената, изоставена съпруга. Нека той си мисли, че контролира ситуацията. Междувременно аз ще направя някои проверки. И ще намеря дискретен компютърен специалист. Трябва да видим какво крие тази флашка.“
Излязох от кантората му с ясното съзнание, че съм прекрачила Рубикон. Вече нямаше връщане назад. Бях на бойното поле и трябваше да се бия не само за себе си, а за бъдещето на три деца.
През уикенда Даниел се прибра от университета. Беше по-мълчалив от обикновено. Една вечер, докато ми помагаше с вечерята, той ме погледна колебливо.
„Мамо, трябва да ти кажа нещо.“
„Слушам те, миличък.“
„Онзи ден бях в града, близо до офиса на татко. Видях го. Не беше сам. Беше с една жена.“
Сърцето ми спря за миг. „Каква жена?“, попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„Не знам. По-млада. Много елегантна. Смееха се. После влязоха в една много скъпа кола и той я целуна. Не беше целувка като за приятел. Беше… друго.“
Значи имаше и друга жена. Разбира се, че имаше. Желанието на майка му не беше просто каприз. То беше извинение. Удобен параван, зад който да скрие собственото си предателство. Пъзелът започваше да се подрежда, но картината, която се разкриваше, беше по-грозна, отколкото можех да си представя.
Благодарих на Даниел, прегърнах го силно и му казах да не се тревожи. Но вътре в мен бушуваше пожар. Сега вече не ставаше въпрос само за пари и имоти. Ставаше въпрос за години лъжи. За унижението.
Вечерта, когато всички заспаха, аз взех решение. Отидох до скривалището си, взех флашката и я пъхнах в чантата си. На следващия ден щях да се обадя на адвокат Иво. Време беше да отворим кутията на Пандора.
Глава 3: Кутията на Пандора
Компютърният специалист, когото адвокат Иво беше наел, се казваше Симеон – по ирония на съдбата носеше името на малкия ми син. Беше млад, с очила с дебели рамки и вид на човек, който се чувства по-удобно в компанията на машини, отколкото на хора. Срещнахме се в една задна стаичка на кантората на Иво. Атмосферата беше напрегната. Подадох флашката на Симеон с трепереща ръка. Той я пое, огледа я от всички страни, сякаш беше древен артефакт, и я включи в лаптопа си.
„Може да е криптирана“, предупреди той. „Може да отнеме време.“
Но не отне време. Флашката се отвори веднага. На екрана се появиха няколко папки. Имената им бяха безлични – „Счетоводство“, „Договори“, „Лични“. Сърцето ми биеше до пръсване.
Симеон отвори първата папка, „Счетоводство“. Вътре имаше десетки файлове – екселски таблици, сканирани фактури, банкови извлечения. Но това не беше счетоводството на официалната фирма на Александър. Това беше паралелно, скрито счетоводство. Черна каса.
Адвокат Иво се наведе над лаптопа, а лицето му ставаше все по-сериозно с всяка отворена таблица.
„Боже мой“, промърмори той. „Това е… това е система за източване на ДДС в огромни размери. Има фактури за неизвършени дейности, договори с фирми-фантоми, преводи към офшорни сметки… Това е за затвора, Ралица. За много години затвор.“
Гледах цифрите на екрана, но не ги разбирах. Виждах само мащаба на лъжата, в която бях живяла. Мъжът, с когото бях делила леглото си, бащата на децата ми, не беше просто бизнесмен. Беше престъпник. Всичкият лукс, всичките скъпи почивки, частното училище на Моника – всичко това беше построено върху основи от кал и измама.
Симеон отвори втората папка – „Договори“. Там бяха истинските договори, не фиктивните. И сред тях – договор за покупка на апартамент. Луксозен, в затворен комплекс в покрайнините на града. Купен преди шест месеца. Но името на собственика не беше Александър. Беше Лилия. Лилия Ангелова.
„Това трябва да е тя“, прошепнах аз. „Жената, която Даниел е видял.“
„Платено е в брой“, отбеляза Иво, сочейки към една клауза в договора. „С пари, които най-вероятно са от тази схема. Той е отклонявал фирмени средства, за да ѝ купува имоти.“
Предателството имаше вече адрес и име. Почувствах как ми се гади.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Симеон отвори последната папка – „Лични“. Вътре имаше снимки. Десетки, стотици снимки. Александър и Лилия. На екзотични плажове, в скъпи ресторанти, прегърнати в апартамента, който ѝ беше купил. Смееха се, целуваха се, живееха един паралелен живот, за който аз дори не подозирах. Имаше и видеоклипове. Не посмях да ги пусна. Не можех да го понеса.
„Стига“, казах с пресекващ глас. „Моля ви, стига.“
Симеон затвори папката. Иво ми подаде чаша вода. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва я задържах.
„Ралица“, каза адвокатът тихо, но твърдо. „Това променя всичко. Това не е просто лост за натиск при развода. Това е неговата пълна и безусловна капитулация. С тези доказателства можем да го унищожим. Не само в съда, но и пред данъчните, пред прокуратурата. Можем да му вземем всичко.“
„Аз… аз не знам дали искам това“, промълвих аз. „Той все пак е баща на децата ми.“
„Децата ви, чийто дом е заложил, за да финансира тези схеми и любовницата си?“, контрира Иво. „Ралица, време е да свалите розовите очила. Вашият съпруг е изградил живота ви върху лъжа. Сега вие държите истината в ръцете си. Въпросът е какво ще направите с нея.“
Прибрах се у дома като в транс. Картините от флашката се въртяха в главата ми – таблиците, договорите, усмихнатото лице на Лилия. Чувствах се омерзена, използвана, глупава. Как можах да бъда толкова сляпа? Как не видях нищо? Всичките му късни прибирания, командировките през уикендите, необяснимата му раздразнителност понякога… Всичко си идваше на мястото.
В този момент на пълно отчаяние телефонът ми иззвъня. Беше номерът на болницата. Сърцето ми се сви. Обаждаше се сестра от онкологичното отделение. Светла. Състоянието ѝ се беше влошило рязко. Лекарите не даваха големи надежди.
Колкото и да я мразех, тя беше баба на децата ми. И беше майката на мъжа, когото някога обичах. Облякох се и тръгнах към болницата. Трябваше да я видя. Може би за последен път. Може би там, на прага на смъртта, щях да намеря отговори.
Глава 4: Предсмъртна изповед
Болничната стая беше малка, стерилна и тъжна. Миришеше на дезинфектанти и на угасващ живот. Светла лежеше в леглото, бледа и изпита, сякаш от нея беше останала само сянка. Сложните апарати около нея издаваха монотонен, потискащ звук. Тя беше свързана към системи, които поддържаха крехкото ѝ съществуване. Когато влязох, тя отвори очи. В тях нямаше и следа от предишната студенина и надменност. Имаше само болка и умора.
Александър беше до леглото ѝ, държеше ръката ѝ. Когато ме видя, на лицето му се изписа изненада, примесена с гняв. „Какво правиш тук?“, изсъска той.
„Дойдох да видя майка ти“, отговорих спокойно, без да му обръщам повече внимание.
Но Светла ме беше чула. Тя с мъка обърна глава към мен. „Ралице…“, прошепна тя, а гласът ѝ беше едва доловим. „Ти дойде.“
„Дойдох, Светла. Как се чувстваш?“
Тя се опита да се усмихне, но се получи само гримаса на болка. „Като човек, който си отива. Ела по-близо.“
Приближих се до леглото. Александър ме гледаше с нескрита враждебност, но не смееше да противоречи на майка си.
„Остави ни сами, Сашо“, каза Светла.
„Но, мамо…“
„Остави ни сами!“, повтори тя с неочаквана сила.
Той се поколеба за миг, след което излезе от стаята, тръшвайки вратата след себе си. Останахме сами с умиращата жена, която беше направила всичко възможно, за да съсипе живота ми.
Тя ми направи знак да седна на стола до леглото. Мълчахме няколко минути, слушайки единствено пиукането на апаратите.
„Знаеш ли защо никога не те харесах?“, проговори накрая тя.
„Защото не бях достатъчно добра за сина ти?“, отвърнах аз, без да мога да скрия горчивината в гласа си.
„Не. Защото беше твърде добра за него“, каза тя и думите ѝ ме поразиха. „Защото ми напомняше на мен самата. Навремето.“
Тя замълча, събирайки сили. Дишаше тежко, на пресекулки.
„Когато бях млада, на твоите години, бях влюбена. Лудо влюбена в едно момче. Беше художник. Беден като църковна мишка, но с душа, пълна с цветове и мечти. Искахме да избягаме, да живеем в малка къща на морето, да рисуваме и да се обичаме. Но моите родители имаха други планове за мен. Те бяха заможни, имаха име в обществото. Искаха да се омъжа за бащата на Александър. Богат, амбициозен, от „правилното“ семейство. Заплашиха ме, че ще съсипят момчето ми, че ще го унищожат, ако не се подчиня.“
Сълзи се стичаха по сбръчканите ѝ бузи. За първи път виждах Светла да плаче.
„И аз се подчиних. Предадох любовта си, за да го спася. Омъжих се за мъж, когото не обичах. Родѝх Александър. Живях в златна клетка, заобиколена от лукс, но душата ми беше мъртва. Превърнах се в студена, пресметлива жена, защото това беше единственият начин да оцелея. Научих сина си да бъде като баща си – да цени парите и властта над всичко. Да не се поддава на чувства, защото чувствата те правят слаб и уязвим.“
Тя спря, за да си поеме дъх. Аз я слушах, потресена. Зад фасадата на ледената кралица се криеше една съсипана жена, една пропиляна любов.
„И тогава се появи ти. Умна, красива, пълна с живот. И най-лошото – ти го накара да се влюби. Видях в него онази искра, която баща му и аз бяхме угасили. И се уплаших. Уплаших се, че ще го направиш слаб. Че любовта ти ще го отклони от пътя, който бях предначертала за него. Пътя към успеха и парите. Затова те намразих. Защото ти имаше това, което аз бях изгубила.“
Не знаех какво да кажа. Цялата ми омраза към нея се изпаряваше, заменена от едно огромно, непоносимо съжаление.
„Но защо сега?“, прошепнах аз. „Защо поиска да се разведем?“
Тя затвори очи. „Защото разбрах, че съм сбъркала. През последните месеци, докато лежа тук и броя дните си, имах време да мисля. Разбрах, че съм превърнала сина си в чудовище. Студен, пресметлив, неспособен на истинска любов. Точно като баща му. И разбрах, че той те мами. Отдавна.“
Значи тя е знаела. Знаела е за Лилия.
„Видях ги веднъж. Случайно. Бяха толкова… щастливи. И тогава осъзнах, че той никога не е гледал така теб. Не и през последните години. Осъзнах, че те използва, че бракът ви е просто удобство. А ти заслужаваш повече. Заслужаваш любов, Ралице. Истинска любов. Исках да те освободя. Това беше моят начин да се извиня. Да поправя поне една от грешките си, преди да умра.“
Искаше да ме освободи. Като ме накара да мина през ада на развода, като остави децата ми без баща. Логиката ѝ беше изкривена, отровена от десетилетия болка и самосъжаление. Но в този момент, гледайки я как гасне, аз ѝ повярвах. Повярвах, че в нейния объркан ум това е било акт на милосърдие.
„Благодаря ти, че ми каза“, успях да промълвя.
Тя протегна ръка и аз я поех. Беше студена и крехка като суха есенна шума.
„Пази децата“, прошепна тя. „И не му позволявай да те съсипе. Ти си по-силна от него. Винаги си била.“
Това бяха последните ѝ думи към мен. Малко по-късно тя изпадна в безсъзнание. Почина същата нощ.
На погребението Александър беше съсипан. Гледаше ме с празен поглед, в който се четеше само скръб. Аз стоях до него, играейки ролята на подкрепяща съпруга, докато в мен бушуваше ураган от емоции. Изповедта на Светла не променяше фактите – фалшифицираният подпис, откраднатите пари, любовницата. Но променяше мен. Вече не изпитвах сляпа ярост. На нейно място се беше настанила студена, непоколебима решителност. Светла беше права. Аз бях по-силна от него. И щях да му го докажа.
Глава 5: Ход на царицата
След смъртта на Светла настъпи странно затишие. Александър се потопи в скръбта си и сякаш забрави за развода. За известно време дори се върна към някакво подобие на нормално общуване. Обаждаше се на децата всеки ден, интересуваше се от училището им, дори предложи да ги вземе за уикенда. Аз приех. Имах нужда от време, за да планирам следващия си ход.
Използвах уикенда, за да се срещна отново с адвокат Иво. Разказах му за изповедта на Светла. Той ме изслуша с непроницаемо лице.
„Това е трогателно, Ралица. Но не променя правната страна на нещата. Всъщност, прави позицията ти още по-силна. Сега имаш и моралното предимство.“
„Какво правим сега?“, попитах аз. „Да чакаме той да направи първата крачка?“
„Не“, поклати глава Иво. „Няма да чакаме. Ще нанесем превантивен удар. Ще го поставим в позиция, от която единственият изход е да се предаде. Имам план.“
Планът на Иво беше дързък и рискован, но брилянтен. Вместо да подам молба за развод, аз щях да подам иск срещу фирмата на Александър. Иск за обявяване на договора за бизнес заем за нищожен, поради фалшифициране на подписа ми като поръчител. Едновременно с това щяхме да подадем сигнал до икономическа полиция и данъчните, като приложим анонимно копие от съдържанието на флашката.
„Това ще предизвика верижна реакция“, обясни Иво. „Банката ще замрази сметките на фирмата му, докато тече проверката. Данъчните ще започнат пълна ревизия. Партньорите му ще се разбягат. Той ще бъде притиснат от всички страни. И тогава, в този момент на пълна уязвимост, ще се появиш ти и ще му предложиш сделка.“
„Каква сделка?“
„Ти оттегляш иска и сигнала. В замяна, той ти прехвърля къщата, изчистена от всякакви тежести. Предоставя ти пълни родителски права. Осигурява ти солидна издръжка за децата и за теб, гарантирана с банкова гаранция. И се развеждате по взаимно съгласие, бързо и без излишни драми.“
Планът беше гениален. Не го атакувах директно за изневярата или лъжите. Атакувах бизнеса му, неговата империя, единственото нещо, което имаше значение за него. Удрях го там, където най-много щеше да го заболи.
„Ами ако откаже?“, попитах с разтуптяно сърце.
„Няма. Залогът е твърде голям. Или ще приеме твоите условия, или ще загуби всичко и ще отиде в затвора. Изборът е негов.“
Съгласих се. През следващата седмица екипът на Иво работи трескаво. Подготвиха исковата молба, събраха всички необходими документи, направиха копията от флашката. В петък следобед бомбата избухна. Искът беше внесен в съда, а анонимният сигнал беше пуснат по съответните канали.
Нямах представа кога точно Александър е научил. Но в събота сутринта той се появи на вратата ми. Никога не го бях виждала такъв. Беше блед, с подпухнали очи, изглеждаше сякаш не беше спал от дни. Яростта се бореше с паниката в погледа му.
„Ти!“, изръмжа той, нахлувайки в къщата. „Ти си го направила! Как можа, Ралица? Как можа да ми причиниш това?“
„Аз ли?“, попитах спокойно. Застанах пред него, скръстила ръце. „Аз ли фалшифицирах подписа си? Аз ли заложих дома на децата ни? Аз ли отклонявах пари в офшорни сметки? Аз ли купувах апартаменти на любовницата си с крадени пари?“
Той ме гледаше като ударен с гръм. Не очакваше да знам. Не очакваше да знам всичко.
„Откъде… как…“
„Флашката, Александър. Малката черна флашка от твоята кутия със „сантиментални неща“. Оказа се много сантиментална наистина.“
Той се срина на дивана, заровил лице в ръцете си. Цялата му арогантност, цялата му самоувереност се бяха изпарили. Пред мен стоеше един уплашен, съсипан мъж.
„Ще ме унищожиш“, промълви той. „Ще ме вкараш в затвора.“
„Не. Няма“, казах аз. „Аз не съм като теб. Аз мисля за децата си. Затова ще ти предложа сделка.“
Изложих му условията, точно както ги бяхме обсъдили с Иво. Той слушаше, без да вдига глава. Когато свърших, в стаята настана тишина.
„Ти искаш всичко“, каза накрая той с глух глас.
„Не. Аз искам сигурност. За мен и за децата ми. Сигурността, която ти се опита да ни отнемеш. Ти си този, който искаше всичко – и семейство, и любовница, и пари, без да се интересуваш от цената. Е, сега дойде време да платиш сметката.“
Той мълча дълго. Виждах как в главата му се въртят зъбните колела на пресметливостта. Оценяваше щетите, търсеше изход. Но изход нямаше. Аз бях затворила всички врати.
„Добре“, каза накрая той, вдигайки поглед. В очите му имаше само празнота и поражение. „Добре, Ралица. Ти печелиш.“
Това не беше победа. Поне аз не го чувствах така. Беше просто краят на една война, която никога не бях искала да започвам.
Глава 6: Пепел и диаманти
Последващите седмици бяха изпълнени с трескава дейност. Адвокатите на Александър и Иво уточняваха детайлите по споразумението. Беше като сложна партия шах, в която всеки ход се пресмяташе внимателно. Александър, верен на природата си, се опита да шиканира, да промени някои клаузи, да намали сумите. Но Иво беше безкомпромисен. Всеки път, когато адвокатите на съпруга ми се опитваха да се отметнат от нещо, Иво просто повдигаше вежда и казваше: „Предполагам, че винаги можем да реактивираме сигнала до прокуратурата.“ И те отстъпваха.
Аз стоях встрани от юридическите битки. Моята роля беше приключила в деня, в който му показах, че знам истината. Сега се бях съсредоточила върху децата. Трябваше да им обясня какво се случва по възможно най-безболезнения начин.
Седнахме тримата една вечер в хола. Разказах им, че с баща им сме решили да се разделим. Че понякога възрастните спират да се обичат по същия начин, но това не означава, че спират да обичат децата си. Даниел, който вече знаеше част от истината, ме гледаше с разбиране и съчувствие. Моника плака тихичко, но не задаваше въпроси. Малкият Симеон отново попита кога ще се върне тати. Този път му отговорих, че тати ще живее на друго място, но ще се виждат често и той винаги ще бъде техен баща. Беше най-трудният разговор в живота ми.
Междувременно империята на Александър се разпадаше. Новината за проверката от данъчните и замразените сметки се разпространи като горски пожар в бизнес средите. Партньори се отдръпнаха, договори бяха прекратени, банката поиска предсрочно погасяване на заема. За да се спаси от пълна разруха и от затвора, той беше принуден да разпродава активи, да търси заеми от приятели, да унижава.
Научих от Десислава, че и Лилия го е напуснала. Когато парите свършили, свършила и любовта. Беше си събрала багажа от луксозния апартамент и беше изчезнала, оставяйки го сам да се справя с последствията от техния общ бляскав живот. Не изпитах злорадство. Само някаква горчива празнота. Цялата тази разруха, цялата тази болка – заради една илюзия.
Най-накрая денят на подписването дойде. Срещнахме се в кантората на един нотариус. Александър изглеждаше състарен с десет години. Беше отслабнал, в косата му се бяха появили сребърни нишки. Не ме погледна нито веднъж. Подписа документите за развода, за прехвърлянето на къщата, за издръжката с механични, безжизнени движения. Когато всичко приключи, той се изправи.
„Сега доволна ли си?“, попита той, а в гласа му нямаше гняв, само безкрайна умора. „Получи си отмъщението.“
„Това никога не е било отмъщение, Александър“, отговорих му аз, поглеждайки го право в очите за първи път от седмици. „Това беше оцеляване. Ти ми отне вярата, любовта, петнадесет години от живота ми. Аз просто си взех обратно бъдещето на децата ни.“
Той не отговори. Просто се обърна и излезе. И това беше краят.
След няколко месеца животът започна бавно да се връща в нормалния си ритъм. Тишината в къщата вече не беше потискаща, а спокойна. Аз си намерих работа на непълен работен ден в една малка галерия – нещо, за което винаги бях мечтала, но нямах време покрай грижите за семейството. Децата постепенно се адаптираха към новата ситуация. Даниел се справяше отлично в университета, Моника отново започна да се смее, а Симеон прие факта, че тати вече има „нова къща“.
Един ден, докато разчиствах стари кашони в мазето, намерих албума със сватбените ни снимки. Седнах на студения циментов под и започнах да го разглеждам. На снимките бяхме млади, усмихнати, влюбени. Вярвахме, че целият свят е в краката ни. Болката от спомена ме прониза за кратко, но бързо отмина. Жената от тези снимки вече не съществуваше. Тя беше умряла в онази нощ, когато Александър ѝ беше казал, че трябва да се разведат. Но от нейната пепел се беше родила друга жена. По-силна, по-мъдра, по-самостоятелна.
Не знаех какво ми предстои. Не правех планове. За първи път от много години живеех ден за ден. Но знаех едно. Бях минала през огъня и бях оцеляла. Бях загубила много, но бях намерила нещо много по-ценно – себе си. Затворих албума и го прибрах обратно в кашона. Миналото си беше на мястото. А моето бъдеще тепърва започваше.