Бях убеден, че бившата ми е пуснала котката нарочно — за да ме нарани. Всичко започна с една тишина, която тежеше повече от най-кресливите скандали. Софи минаваше през труден период, или поне така казваше. Думите ѝ бяха неясни, обвити в мъгла от уклончиви отговори и дълги, напрегнати паузи. „Имам нужда от време, Александър. Само малко време, за да си подредя мислите.“ Това бяха последните думи, които чух от нея лице в лице. Стояхме в коридора на апартамента, за който бях изтеглил огромен ипотечен кредит, апартамент, който трябваше да бъде нашето „завинаги“. Всяка плочка, всеки цвят на стената, всяка мебел бяха избирани заедно, с мечти и планове. А сега тя стоеше там, с малък куфар в ръка, превръщайки нашето общо бъдеще в мое самотно настояще.
Оставих ѝ да си тръгне. Какво друго можех да направя? Да я моля? Да крещя? Опитах се да ѝ дам пространството, за което молеше. Първият ден беше агония. Телефонът ми сякаш тежеше сто килограма в джоба ми. Всеки път, когато вибрираше, сърцето ми подскачаше с безумната надежда, че е тя. Но не беше. Вторият ден беше по-лош. Тишината в апартамента започна да крещи. Всеки предмет ми напомняше за нея – чашата ѝ за кафе до мивката, книгата, която беше оставила на нощното шкафче с прегънат ъгъл, лекият аромат на парфюма ѝ, който все още се усещаше по възглавниците. Не издържах.
Оставих ѝ гласово съобщение. Гласът ми трепереше, опитвах се да звуча спокойно, но се провалих miserably. „Софи, аз съм. Просто искам да знам дали си добре. Обади ми се, моля те.“ Часовете се нижеха в мъчително очакване. Никакъв отговор. Изпратих съобщение. „Липсваш ми.“ То остана с една сива отметка – доставено, но не и прочетено. Помислих, че ме игнорира. Гневът започна да измества болката. Как можеше да бъде толкова жестока? Как можеше просто да изреже две години от живота ни, сякаш никога не са съществували?
Приятелят ми Ивайло се опита да ме измъкне от дупката, в която бях пропаднал. „Стига си се самосъжалявал, човече. Тя е поискала време, не е краят на света. Излез, раздвижи се. Направи нещо за себе си.“ Думите му бяха правилни, но не можеха да достигнат до мен. Бях се превърнал в призрак в собствения си дом, обикалях стаите, преследван от спомени.
Три дни по-късно, в отчаян опит да запълня оглушителната празнота, направих нещо импулсивно. Осинових котка. Винаги съм искал, но Софи беше алергична. Или поне така твърдеше. Понякога се чудех дали това не беше просто извинение, защото не искаше да дели вниманието ми. Сега вече нямаше значение. Отидох в местния приют и там, в една от клетките, ме гледаше малко, черно-бяло създание с огромни, изумрудени очи. Беше плаха, свита в ъгъла, но в погледа ѝ имаше нещо, което ме привлече. Припознах собствената си самота в нея. Кръстих я Миа.
Присъствието на Миа промени атмосферата в апартамента. Тишината вече не беше мъртва, а жива, изпълнена с тихо мъркане, с тропота на малки лапички по паркета, с игривото звънънче на топката, която ѝ бях купил. Тя беше моята малка сянка, моят мълчалив слушател. Разказвах ѝ за Софи, за работата си, за ипотеката, която ме задушаваше, за мечтите, които сега изглеждаха разбити. А тя просто лежеше в скута ми, мъркаше и сякаш разбираше всичко. За пръв път от дни насам почувствах нещо като покой.
Глава 2: Завръщането
Седмица по-късно, точно когато започвах да свиквам с новия си живот, звънецът на вратата иззвъня. Беше късно вечерта, около десет. Сърцето ми спря за миг. Можеше да бъде само един човек. Погледнах през шпионката и я видях. Софи. Изглеждаше уморена, с тъмни кръгове под очите, но все така красива.
Отворих вратата. Тя стоеше там, прехапала устна, сякаш не знаеше какво да каже.
„Може ли… да поговорим?“, прошепна тя.
Отстъпих назад, за да ѝ направя път. Тя влезе бавно, оглеждайки апартамента, сякаш го виждаше за пръв път. Спря погледа си върху новата драскалка за котки в ъгъла. Веждите ѝ леко се повдигнаха.
„Какво е това?“, попита тя.
Преди да успея да отговоря, Миа изскочи от спалнята, любопитна да види кой е новият гост. Тя се спря в средата на хола, наклони глава и погледна Софи с големите си зелени очи.
Лицето на Софи се промени. Спокойствието изчезна, заменено от смесица от изненада, болка и нещо друго, нещо по-тъмно. Гняв.
„Ти си си взел котка?“, гласът ѝ беше остър, режещ.
„Софи, аз…“, започнах, но тя ме прекъсна.
„Само седмица! Отне ти само една седмица, за да ме замениш! Знаеше, че имам алергия, знаеше го много добре! Направил си го нарочно, нали? За да ме нараниш!“
Избухването ѝ ме свари неподготвен. „Какво? Не! Разбира се, че не! Ти си тръгна, Софи! Ти ме остави! Какво очакваше да направя? Да стоя и да гледам в стената? Имаш ли представа какво ми беше през тази седмица?“
„О, горкичкият Александър! Да не би да ти е било самотно?“, изсмя се тя саркастично. „Аз се боря с… с неща, които дори не можеш да си представиш, а ти си тук, обзавеждаш новия си ергенски живот с котка!“
„Какви неща, Софи? Какви неща? Защо просто не ми кажеш? Защо ме държиш в неведение? Ти поиска време, а после изчезна! Не отговори на обажданията ми, на съобщенията ми! Това ли е начинът?“
„Не мога!“, извика тя, а в очите ѝ блеснаха сълзи. „Просто не мога да ти кажа, не разбираш ли?“
„Не, не разбирам! Не разбирам нищо!“, повиших тон и аз. „Разбирам само, че стоиш в дома, който трябваше да е наш, и ме обвиняваш, че се опитвам да не полудея от самота, докато ти играеш някакви твои си тайни игри!“
Скарахме се жестоко. Думи, които никога не трябваше да бъдат изричани, полетяха из стаята като отровни стрели. Обвинения, стари обиди, всичко излезе на повърхността. Миа, уплашена от виковете, се беше свила под дивана и трепереше. В един момент Софи просто се обърна, изхлипа: „Не мога повече“ и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Апартаментът отново потъна в тишина, но този път тя беше различна. Беше тежка, отровна, изпълнена с горчивината на скандала. Чувствах се изцеден, празен. Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Миа предпазливо изпълзя от скривалището си, скочи в скута ми и започна да мърка, опитвайки се да ме утеши. Прегърнах я. В този момент тя беше единственото добро нещо в живота ми.
Глава 3: Утрото на съмнението
На следващата сутрин се събудих с тежка глава и още по-тежко сърце. Споменът за скандала със Софи беше като отворена рана. Обиколих апартамента. Всичко беше на мястото си, но усещането за дом беше изчезнало, заменено от чувство за бойно поле. Повиках Миа, за да ѝ сложа храна, но тя не се появи. Обикновено тичаше към кухнята при първия звук от отварянето на шкафа.
„Миа!“, извиках по-силно. Никакъв отговор.
Започнах да я търся. Под дивана, зад пердетата, в гардероба. Нямаше я. Сърцето ми започна да бие учестено. Проверих банята, килера. Никъде. Тогава забелязах, че прозорецът на терасата е леко открехнат. Бях сигурен, че го затворих снощи. Леден страх пропълзя по гърба ми.
Изтичах навън. Живеех на втория етаж. Огледах се панически. И тогава я видях. Отсреща, под една паркирана кола. Малко черно-бяло телце, свито на топка, треперещо.
„Миа!“, извиках и се втурнах към нея, без да се огледам. Клаксон на кола изсвири пронизително до ухото ми. Изругах и продължих. Клекнах до колата. Тя ме погледна с разширени от ужас очи и измяука жално. Протегнах ръка бавно.
„Всичко е наред, момичето ми. Ела при мен.“
Тя се поколеба за миг, после предпазливо изпълзя и се сгуши в ръцете ми. Трепереше цялата. Притиснах я силно към гърдите си и се върнах в апартамента.
Докато я успокоявах, в главата ми се въртеше само една мисъл, една ужасяваща, отровна мисъл. Софи. Тя го е направила. В гнева си, в яростта си, тя е отворила прозореца. Знаела е, че Миа ще избяга. Знаела е, че това ще ме съсипе. Как можеше да бъде толкова жестока? Как можеше да си изкара гнева на едно невинно, беззащитно същество?
Бях сигурен. Абсолютно сигурен, че Софи я е пуснала. Картината беше ясна в съзнанието ми: тя излиза, бясна, спира за миг, връща се, отваря прозореца и си тръгва, доволна от отмъщението си. Гневът, който изпитах, беше студен и остър. Той измести всякаква тъга, всякаква любов, която все още таях към нея. В този момент я мразех.
Цял ден се грижих за Миа, която беше видимо травмирана. Не се отделяше от мен, следваше ме навсякъде и при най-малкия шум се стряскаше. А аз през цялото време превъртах скандала в главата си, търсейки още доказателства за нейната вина. Спомних си думите ѝ: „Направил си го нарочно, нали? За да ме нараниш!“. Сега ми се струваше, че тя просто беше проектирала собствените си намерения върху мен. Искаше да ме нарани и беше намерила най-жестокия начин.
Глава 4: Разбити прозорци
Късно следобед, когато първоначалният шок и гняв леко се уталожиха, реших да подредя апартамента. Скандалът беше оставил след себе си хаос – не само емоционален, но и физически. Докато събирах разни неща, влязох в кабинета си, малка стая, която бях превърнал в домашен офис. И тогава го видях.
Нещо не беше наред. Лаптопът ми го нямаше от бюрото. Отначало реших, че съм го преместил. Но после погледът ми попадна на пода. Малки парченца стъкло блестяха на слънчевата светлина, процеждаща се през прозореца. Приближих се бавно. Прозорецът, който гледаше към задната, по-тъмна страна на сградата, беше разбит. Не просто отворен, а разбит. Малка дупка в стъклото, точно до дръжката, говореше за насилствено влизане.
Светът ми се преобърна.
Не, не беше Софи.
Някой беше разбил апартамента ми.
Коленете ми омекнаха. Облегнах се на стената, дишането ми стана плитко и учестено. Миа не е била пусната нарочно. Тя е избягала от страх. Горкото животно сигурно се е ужасило, когато крадецът е влязъл. Картината в главата ми се промени драстично. Вече не виждах отмъстителната Софи, а един крадец, който се промъква в дома ми, и една малка, преплашена котка, която скача през първия отворен прозорец, за да се спаси.
Почувствах се ужасно. Вълна от вина и срам ме заля, толкова силна, че ми се зави свят. Обвинявах я. Мразех я. А през цялото време тя не е имала нищо общо. Бях толкова заслепен от собствената си болка и гняв, че бях превърнал жената, която обичах, в чудовище в съзнанието си. Истината беше много по-проста и в същото време много по-страшна. Някой беше нахлул в личното ми пространство, в моето убежище.
Първият ми инстинкт беше да се обадя на полицията. Докато говорех с диспечера, оглеждах стаята. Липсваше лаптопът, старият таблет, който почти не използвах, и една кутия, в която държах дребни пари. Нищо прекалено ценно, освен лаптопа, на който беше почти цялата ми работа като архитект. Почувствах се осквернен, уязвим.
След като приключих с полицията, седнах на пода и Миа веднага дойде в скута ми. Докато я галех, осъзнах колко дълбоко съм сгрешил. Трябваше да се извиня на Софи. Трябваше да ѝ обясня. Бях се държал като пълен идиот. Обвиненията, които ѝ бях отправил, сега звучаха абсурдно и жестоко в ушите ми.
Реших, че просто извинение по телефона няма да е достатъчно. Трябваше да направя нещо специално, нещо, което да ѝ покаже колко съжалявам. Организирах специален ден за нея, или по-скоро вечер. Резервирах маса в малкия италиански ресторант, където отидохме на първата си среща. Купих букет от любимите ѝ бели лалета. Написах дълго писмо, в което излях всичко – вината си, срама си, съжалението си и това, че въпреки всичко, все още я обичам.
Привечер, след като полицаите си тръгнаха, оставяйки след себе си прах за отпечатъци и чувство за още по-голяма празнота, аз се приготвих. Сложих си най-хубавата риза. Писмото беше в джоба на сакото ми, букетът стоеше на масата в коридора. Чувствах се нервен, но и изпълнен с надежда. Може би този ужасен инцидент щеше да бъде катализаторът, от който се нуждаехме, за да оправим нещата. Може би, виждайки колко много съм сгрешил, тя щеше да се отвори и да ми каже какво всъщност я мъчи.
Тъкмо тръгвах, взимайки ключовете и букета, когато звънецът иззвъня. Не беше Софи. Очаквах я аз да я потърся. На вратата стоеше съседката ми от долния етаж, Десислава. Възрастна жена, пенсионирана учителка, която винаги беше любезна, но и доста любопитна.
„Добър вечер, Александър“, каза тя с притеснен глас. „Видях полицията по-рано. Всичко наред ли е?“
„Да, госпожо Десислава, доколкото може да бъде. Дребна кражба, нищо сериозно.“
Тя се поколеба за миг, сякаш се чудеше дали да каже нещо повече. „Знаеш ли, струва ми се, че видях нещо снощи. Нещо странно.“
Сърцето ми подскочи. „Какво видяхте?“
„Ами, по време на вашия… хм… спор с младата дама. Аз… чувах виковете, разбира се, стените са тънки. Но малко след като тя си тръгна, видях един мъж да се навърта около сградата отзад. Не беше някой клошар. Беше добре облечен, с костюм. Стори ми се странно. Огледа прозореца на кабинета ти, после го видях да говори с някого в една скъпа, черна кола, паркирана на ъгъла. А в тази кола, Александър… струва ми се, че видях и Софи.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Черна кола? Добре облечен мъж? Софи?
„Сигурна ли сте?“, попитах, а гласът ми беше едва чуваем.
„Не съвсем, беше тъмно. Но силуетът приличаше на нейния. И колата… виждала съм я и преди. Няколко пъти е взимала Софи оттук. Винаги изглеждаше притеснена, когато се качваше в нея.“
И тя имаше история, която промени всичко. Отново. Моята проста история за кражба и избягала котка току-що се беше превърнала в нещо много по-сложно и много по-мрачно.
Глава 5: Нишките на лъжата
Букетът с лалета седеше забравен на масата. Резервацията в италианския ресторант беше последното нещо, за което мислех. Думите на Десислава отекваха в главата ми като камбанен звън, който известяваше нещастие. Добре облечен мъж. Скъпа черна кола. Софи. Нищо от това не се връзваше с обикновен обир. Крадците не носят костюми и не се возят в луксозни автомобили.
Прекарах нощта буден, сглобявайки парчетата от пъзел, за който дори не знаех, че съществува. Коя беше тази кола? Кой беше мъжът? И най-важният въпрос – какво, по дяволите, ставаше със Софи? Нейното „имам нужда от време“ вече не звучеше като криза на средната възраст, а като кодирано съобщение за опасност. Скандалът ни, нейната експлозия заради котката… дали всичко не е било просто театър? Прикритие за нещо друго?
Спомних си колко разсеяна и напрегната беше през последните месеци. Отдавах го на стреса в университета – тя учеше право, последна година, и изпитите бяха тежки. Но имаше и други неща. Телефонни разговори, които провеждаше шепнешком в другата стая. Срещи, за които даваше уклончиви обяснения. Скъпи подаръци – чанта, шал, които твърдеше, че си е купила сама, но които не отговаряха на студентския ѝ бюджет. Аз, погълнат от работа и ипотека, бях пропуснал всички тези знаци. Или по-скоро бях избрал да ги игнорирам, защото истината беше твърде страшна за обмисляне.
Изневяра. Това беше първата и най-болезнена мисъл, която проряза съзнанието ми. Дали имаше връзка с богат мъж? Дали той беше в черната кола? Дали той беше изпратил човека, който да нахлуе в дома ми? Но защо? Какво би могъл да търси? Всичко беше толкова объркано.
На сутринта взех решение. Нямаше да стоя и да чакам. Трябваше да говоря със Софи. Но този път нямаше да има крещене, нямаше да има обвинения. Щеше да има само въпроси, които изискваха отговори.
Намерих я на обичайното място – в библиотеката на университета. Седеше на една маса, заобиколена от дебели правни книги, но не четеше. Гледаше в една точка, а лицето ѝ беше бледо и изпито. Когато ме видя, в очите ѝ се изписа паника.
„Александър! Какво правиш тук?“
„Трябва да поговорим, Софи. Веднага.“
„Не мога сега, имам да уча.“
„Стига лъжи!“, казах тихо, но твърдо. „Крадци влязоха в апартамента, Софи. Снощи. Разбили са прозореца на кабинета.“
Тя пребледня още повече. „Какво? Добре ли си? Взели ли са нещо?“
„Лаптопа ми. И още няколко дреболии. Но не това е важното. Съседката е видяла нещо. Видяла е мъж в костюм да оглежда апартамента. Видяла е и черна кола. Кола, в която, изглежда, си била и ти.“
Тя сведе поглед към книгата пред себе си, ръцете ѝ трепереха.
„Не знам за какво говориш.“
„Софи, погледни ме“, настоях аз. „Погледни ме и ми кажи истината. Кой е този мъж? Защо някой ще праща крадец в апартамента ми? Какво търсят?“
Тя поклати глава, сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ. „Не мога, Алекс. Ще те забъркам. Просто ме остави, моля те. Забрави за мен. Така ще е по-добре за теб.“
„Късно е за това“, казах аз, а в гласа ми имаше стомана, която не подозирах, че притежавам. „Вече съм забъркан. В дома ми е влизано. Заплашен съм, дори и да не знам от кого и защо. Така че ми кажи. Дължиш ми го.“
Тя се огледа нервно, сякаш се страхуваше някой да не ни подслушва. „Не тук.“
Излязохме навън, в малката градинка пред библиотеката. Тя запали цигара с треперещи ръце – навик, който мислех, че е отказала преди година.
„Колата е на баща ми“, прошепна тя.
Глава 6: Сянката на бащата
Баща ѝ. Димо. За него знаех малко. Софи рядко говореше за семейството си. Знаех, че са богати, много богати. Димо беше строителен предприемач с огромно влияние и репутация на безскрупулен бизнесмен. Софи винаги се беше опитвала да се дистанцира от неговия свят. Беше отказала финансовата му подкрепа и живееше скромно, от стипендия и почасова работа. Поне така си мислех аз.
„Баща ти?“, повторих невярващо. „Какво общо има той?“
Тя дръпна дълбоко от цигарата. „Той никога не те харесваше, Александър. За него ти си… никой. Архитект с голяма ипотека и малки мечти. Той искаше друг за мен. Някой от неговия свят.“
„И кой е този някой?“, попитах, усещайки как ревността отново надига глава.
„Казва се Мартин. Адвокат. Работи за баща ми. Той е неговото протеже, неговата дясна ръка. Перфектният кандидат. Баща ми ме притиска от месеци. Ултиматуми, заплахи…“
„Заплахи? Какви заплахи?“
„Че ще спре парите за университета ми. Че ще се погрижи да не си намериш работа в този град никога повече. Той може да го направи, Алекс. Повярвай ми, може.“
Картината започна да се прояснява, но цветовете ѝ бяха грозни и плашещи.
„Затова ли скъса с мен? Заради неговите заплахи?“
Тя кимна, избягвайки погледа ми. „Не знаех какво да правя. Мислех, че ако се разделя с теб, той ще те остави на мира. Че ще защитя теб, нас… като ни разделя. Беше глупаво, знам.“
„А кражбата? Защо ще праща някого да разбие апартамента ми?“, настоях аз.
Тя угаси цигарата в близкия пепелник. „Заради това.“
Бръкна в раницата си и извади тънка папка. Подаде ми я. Отворих я. Вътре имаше копия на документи – договори, банкови извлечения, имейли. Не разбирах много, но виждах името на фирмата на баща ѝ и името на Мартин, изписани многократно.
„Какво е това?“
„Доказателство“, каза тя с глух глас. „Доказателство, че Мартин, с благословията на баща ми, е участвал в схема за изпиране на пари. Използвали са една от строителните площадки, за да завишават разходи и да прекарват мръсни пари през фиктивни подизпълнители. Случайно попаднах на тези документи, докато стажувах в кантората на един от партньорите му. Копирах ги. Не знаех какво да правя с тях.“
„И си ги скрила в моя апартамент“, прошепнах аз, осъзнавайки всичко.
„Мислех, че е най-сигурното място. Че той никога няма да се сети да търси там. Но явно ме е подценил. Или по-скоро е разбрал, че ги няма от офиса. Когато скъсах с теб, той сигурно е решил, че това е идеалният момент да си ги върне. Скандалът, който вдигнах за котката… съжалявам, Алекс. Беше ужасно от моя страна, но бях в паника. Исках да имам причина да дойда, да проверя дали всичко е наред, дали папката е там. Но ти… ти наистина си беше взел котка. И аз… просто избухнах.“
Всичко си дойде на мястото. Нейният гняв не е бил заради Миа. Било е страх. Страх, че са я разкрили. Страх за мен. А обирът не е бил за лаптопа ми. Целта е била тази папка. За щастие, аз бях преместил купчина стари документи от кабинета в килера преди седмица, за да освободя място. Папката е била сред тях и крадецът, бързайки, не я е намерил.
Стояхме мълчаливо един до друг. Слънцето грееше, студентите се смееха наоколо, животът си вървеше, но нашият свят се беше сринал. Бяхме се озовали в центъра на нещо много по-голямо и по-опасно от семейна драма. Ставаше въпрос за престъпления, за много пари и за хора, които бяха готови на всичко, за да запазят тайните си.
„Трябва да отидем в полицията“, казах аз.
Софи поклати глава енергично. „Не. Не разбираш. Баща ми има хора навсякъде. В полицията, в съда. Ще потулят всичко. Ще обърнат нещата срещу нас. Ще кажат, че аз съм ги откраднала, за да го изнудвам. Ще унищожат и двама ни.“
„Тогава какво ще правим?“, попитах аз, усещайки как безнадеждността ме завладява.
Тя вдигна глава и ме погледна право в очите. За пръв път от седмици видях в тях не страх, а решителност.
„Ще се борим. Но по нашите правила.“
Глава 7: Подготовка за война
Върнахме се в апартамента ми. Мястото, което доскоро беше сцена на раздяла и болка, сега се превърна в наш щаб. Разпръснахме копията от папката на масата в хола. Миа любопитно душеше листовете, сякаш и тя разбираше важността на момента.
„Добре, слушай“, започна Софи, а гласът ѝ беше придобил увереността на бъдещ адвокат. „Тези документи са добро начало, но не са достатъчни. Това са само копия. Могат да твърдят, че са фалшификати. Трябва ни нещо повече. Трябва ни свидетел.“
„Свидетел? Кой би посмял да свидетелства срещу баща ти?“
„Има един човек. Казва се Симеон. Той беше главен счетоводител във фирмата на баща ми години наред. Беше му лоялен до гроб. Но преди около година го уволниха. Официалната версия беше „съкращение на щата“, но аз чух, че Симеон е започнал да задава твърде много въпроси. Той знае всичко. Ако успеем да го убедим да говори, те са свършени.“
Планът звучеше просто на теория, но изпълнението му беше почти невъзможно. Как да намерим човек, който очевидно се крие? И как да го убедим да рискува всичко, за да ни помогне?
Прекарахме следващите два дни в издирване. Софи използваше контактите си от университета, а аз ровех из интернет. Накрая, чрез бивша колежка на майка ѝ, успяхме да намерим адрес. Симеон живееше в малък апартамент в краен квартал, далеч от луксозния живот, който някога е водил.
Отидохме на следващия ден. Чукахме дълго на вратата, преди тя да се открехне леко, разкривайки лицето на изплашен, преждевременно остарял мъж. Очите му се разшириха, когато видя Софи.
„Госпожице… какво правите тук?“, прошепна той и се огледа панически по коридора.
„Господин Симеон, трябва да говорим с вас“, каза Софи спокойно. „Става въпрос за баща ми.“
„Не искам да имам нищо общо! Оставете ме на мира!“, опита се да затвори вратата той, но аз подложих крака си.
„Те влязоха в апартамента ми“, казах аз. „Търсеха документи. Знаем за схемата. Знаем, че и вие знаете. Не искаме да ви навредим. Искаме помощта ви, за да спрем това.“
Той се поколеба. В очите му се бореха страх и гняв. Накрая ни пусна да влезем. Апартаментът беше скромен, но подреден. Миришеше на лекарства и самота.
Разказахме му всичко. Показахме му копията. Той ги разгледа с ръце, които леко трепереха.
„Знаех си, че ще стане така“, въздъхна той. „Димо стана твърде алчен. А Мартин… това момче е дявол в скъп костюм. Опитах се да го предупредя. Казах му, че рискува всичко. А той ме изхвърли като мръсно коте. Заплаши ме, че ако кажа и една дума, ще се погрижи никога повече да не си намеря работа. И го направи. На петдесет и пет години съм в черния списък. Жена ми ме напусна. Живея от спестяванията си, които се топят с всеки изминал ден.“
В гласа му имаше толкова много горчивина.
„Помогнете ни, господин Симеон“, примоли се Софи. „Не само заради нас. Заради вас. Това е вашият шанс да си върнете достойнството. Да ги накарате да си платят за това, което са ви причинили.“
Той мълча дълго. Гледаше през прозореца към сивите блокове навън.
„Имам оригиналите“, каза накрая той тихо. „Преди да ме уволнят, успях да копирам целия архив на сървъра. Всичко е на един криптиран хард диск. Скрит е на сигурно място.“
Погледнахме се със Софи. Надеждата, крехка и плаха, започна да се надига в нас.
„Но има едно условие“, продължи Симеон. „Няма да отида в полицията. Имам свой човек. Журналист. Разследващ журналист, който от години се опитва да захапе баща ти, но все не успява. Ще му дадем историята. Ще я публикуваме. Ще предизвикаме такъв обществен скандал, че прокуратурата няма да има избор, освен да се задейства. Искам да видя лицата им по всички новини. Искам всички да разберат какви са всъщност.“
Планът беше рискован, но гениален. Ударът нямаше да дойде от нас, а от медиите. Димо можеше да има контрол над полицията, но не и над общественото мнение.
Съгласихме се.
Глава 8: Затишие пред буря
Следващите няколко дни бяха най-напрегнатите в живота ми. Живеехме в постоянно състояние на параноя. Всеки път, когато слизах до колата си, се оглеждах. Всяка непозната кола на улицата ми се струваше заплашителна. Софи се премести при мен. Не беше романтично събиране, а съюз, продиктуван от необходимост. Спяхме в една стая, но между нас имаше невидима стена, изградена от страх и несигурност. Миа усещаше напрежението и беше станала необичайно тиха, търсейки постоянно скута на някой от нас.
Симеон се свърза с журналиста, който се казваше Огнян. Срещнахме се в едно забутано кафене. Огнян беше мъж на средна възраст, с уморени, но проницателни очи. Изслуша историята ни, прегледа документите, които носехме, без да покаже никаква емоция.
„Това е злато“, каза накрая той. „Ако този хард диск съществува, ще ги разбия. Но трябва да сте наясно с риска. Щом историята излезе, те ще знаят, че сте вие. Ще опитат всичко, за да ви спрат.“
Уверихме го, че сме готови.
Симеон му предаде диска. Огнян обеща, че ще му трябват няколко дни, за да провери всичко и да подготви статията. Договорихме се да я пусне в понеделник сутринта, едновременно в онлайн изданието си и в сутрешния блок на национална телевизия, с която работеше.
През уикенда се опитахме да живеем нормално, но беше невъзможно. Напрежението беше почти физически осезаемо. В събота вечер, докато гледахме някакъв филм, който никой от нас не следеше, Софи се обърна към мен.
„Алекс, съжалявам.“
„За кое по-точно?“, попитах аз.
„За всичко. Че те забърках в това. Че те излъгах. Че те нараних. Скандалът за Миа… не трябваше да го правя. Просто… когато я видях, всичко ми дойде в повече. Чувството, че ме заменяш, съчетано с паниката заради баща ми… просто се сринах.“
„Всичко е наред, Софи. И аз съжалявам. Обвиних те в ужасни неща. Бях заслепен от болка.“
Тя постави главата си на рамото ми.
„Какво ще стане с нас, след като всичко това свърши?“, попита тя тихо.
„Не знам“, признах аз. „Първо трябва да свърши.“
В този момент, в тишината на апартамента, с тежестта на предстоящото надвиснала над нас, почувствах, че стената между нас започва да се руши. Хванах ръката ѝ. Каквото и да се случеше, щяхме да го посрещнем заедно.
В неделя вечерта получихме съобщение от Огнян: „Всичко е готово. Утре сутрин в 7:00.“
Не спахме почти цяла нощ. Седяхме в хола, пиехме кафе и чакахме. Чакахме изгрева на слънцето, който щеше да донесе или нашето спасение, или нашата пълна разруха.
Глава 9: Експлозията
В седем часа сутринта интернет пространството избухна. Заглавието на статията на Огнян беше огромно, натрапчиво, безкомпромисно: „Империята на лъжата: Как строителният магнат Димо и неговият адвокат Мартин изпират милиони чрез държавни поръчки“. Статията беше дълга, детайлна, пълна с факсимилета на документи от диска на Симеон. Всяко твърдение беше подкрепено с неоспоримо доказателство.
Едновременно с това, в сутрешния блок на най-гледаната телевизия, Огнян разказваше на живо същата история. Лицата на Димо и Мартин бяха на екрана, редувайки се с графики, показващи сложните финансови схеми. Телефонът ми започна да звъни. Беше Ивайло.
„Човече, гледаш ли новините? Това е бащата на Софи! Не мога да повярвам!“
Последваха обаждания от колеги, познати. Всички говореха за това. Скандалът беше огромен, точно както Симеон беше предвидил.
Със Софи стояхме пред телевизора, безмълвни. Гледахме как империята на баща ѝ се срива в реално време. Беше едновременно ужасяващо и освобождаващо.
Около девет часа на вратата се позвъни. Не беше един човек. Бяха двама униформени полицаи. Сърцето ми спря. Дали Димо беше успял да обърне нещата толкова бързо?
„Господин Александров? Госпожице?“, попита единият. „Идваме във връзка с вашия сигнал за кражба. Имаме новини. Задържали сме извършителя.“
Погледнахме се със Софи, напълно объркани.
„Заловили сме го, докато се е опитвал да заложи лаптопа ви в една заложна къща“, продължи полицаят. „Направил е пълни самопризнания. Но е казал нещо странно. Казал е, че не е намерил това, за което е бил пратен. Споменал е някаква папка.“
Прокуратурата, притисната от медийния натиск, беше реагирала светкавично. Бяха арестували крадеца, а той, за да облекчи положението си, беше пропял всичко. Беше посочил човека, който го е наел – дясната ръка на Мартин. Веригата се разплиташе с главоломна скорост.
По-късно през деня дойде и новината за ареста на Мартин. Опитал се да напусне страната, но го бяха спрели на летището. Бащата на Софи, Димо, беше привикан на разпит.
Изведнъж всичко свърши. Бурята беше преминала, оставяйки след себе си разруха, но и чисто небе.
Глава 10: Ново начало
Последваха месеци на съдебни дела, разпити и медиен шум. Със Софи дадохме показания. Симеон, вече защитен свидетел, разказа всичко, което знаеше. Краят беше предизвестен. Димо и Мартин получиха ефективни присъди. Империята им беше конфискувана. Фамилното име, което някога беше символ на власт и богатство, сега беше синоним на корупция и позор.
За Софи беше изключително тежък период. Въпреки всичко, което ѝ беше причинил, Димо си оставаше неин баща. Тя трябваше да се справи не само с предателството му, но и с публичното унижение. Аз бях до нея през цялото време. Ипотеката ми вече не изглеждаше толкова страшна в сравнение с битките, които бяхме водили. Нашият апартамент, нашето малко убежище, се превърна в истински дом.
Една вечер, месеци след като всичко беше приключило, седяхме на терасата. Градът светеше под нас. Софи беше завършила университета с отличие. Беше получила предложение за работа в неправителствена организация, която се бореше с корупцията. Беше намерила своето призвание, родено от пепелта на семейната ѝ трагедия.
„Знаеш ли, понякога си мисля за онази сутрин“, казах аз тихо. „Когато намерих Миа под колата и бях убеден, че ти си я пуснала.“
Тя се усмихна леко. „И аз си мисля за нея. Беше ужасно. Но може би трябваше да се случи. Може би трябваше да стигнем дъното, за да можем да изплуваме заедно.“
Миа изскочи на терасата и се отърка в краката ни. Взех я в скута си. Нейното малко, уплашено телце беше катализаторът на всичко. Без нея, скандалът нямаше да се случи. Без нея, може би никога нямаше да науча истината. Тя беше нашият неочакван спасител.
Софи се облегна на мен. „Обичам те, Александър.“
„И аз те обичам, Софи.“
Тишината, която се спусна между нас, беше различна. Не беше тежката, напрегната тишина на раздялата, нито отровната тишина на гнева. Беше спокойна, изпълнена с разбиране и споделена история. История за разбити илюзии, за страшни тайни, но и за прошка и ново начало. История, която започна с една избягала котка и завърши с двама души, намерили пътя обратно един към друг, по-силни и по-мъдри от всякога.