Бях болна. Тялото ми беше превзето от онази противна, лепкава слабост, която превръщаше всяко движение в изпитание, а всяка мисъл – в мъгла. Гърлото ме дращеше като шкурка, а главата ми пулсираше в тъп, постоянен ритъм, който заглушаваше света. Гаджето ми, Мартин, се помая около мен за десетина минути, докосна челото ми с опакото на дланта си и заключи с вещина на опитен лекар: „Имаш температура. Най-добре е да поспиш.“
Кимнах немощно, свита на дивана под три одеяла, въпреки че стаята не беше студена. Той грабна якето си. „Момчетата ме чакат. Щяхме да гледаме един мач. Ти така или иначе ще спиш, нали? Няма смисъл и двамата да скучаем.“ Думите му прозвучаха толкова логично и в същото време толкова жестоко, че за миг се зачудих дали треската не ме караше да си въобразявам. Но не, той наистина закопча ципа на якето си, наведе се, целуна ме по горещото чело и каза: „Обади ми се, ако стане нещо.“ После вратата изщрака и в апартамента остана само тишината, нарушавана единствено от собственото ми хрипливо дишане.
Самата самота не ме плашеше. Плашеше ме лекотата, с която той ме остави. Сякаш бях просто част от интериора, временно излязла от строя. Унижението и болката се смесиха с физическото неразположение и сълзите сами потекоха по бузите ми. Грабнах телефона, пръстите ми трепереха, докато намирах номера на майка ми. Гласът ми беше дрезгав и пресеклив, докато се опитвах да й обясня колко зле се чувствам. Не споменах за Мартин. Не исках да звуча като ощипана госпожица, която се оплаква от гаджето си. Просто казах, че съм болна и сама.
Тя, разбира се, веднага усети всичко. Майките имат този свръхестествен радар за неизказаната болка на децата си. Каза ми да не се притеснявам, да се завия добре и да се опитам да дремна.
Не знам колко време е минало. Бях се унесла в онзи трескав, неспокоен сън, в който реалност и кошмари се преплитат в гротескна плетеница. Събуди ме тихо почукване на вратата. Измъкнах се от леговището си от одеяла, всяка става протестираше. Кой можеше да е? Мартин да е решил да се върне?
Отворих вратата и пред мен стоеше баща ми. В едната си ръка държеше голяма торба от аптека, а в другата – термочанта, от която се носеше аромат на топла пилешка супа. Лицето му беше сериозно, прорязано от бръчки на загриженост.
„Майка ти ми се обади,“ каза той с дълбокия си, спокоен глас, който винаги успяваше да ме накара да се чувствам в безопасност. Той влезе, остави нещата на кухненския плот и без да каже и дума, започна да разопакова. Извади лекарства, сироп за кашлица, витамини, чай. После отвори термочантата и наля димяща супа в една купа.
Седнах на масата, твърде слаба, за да споря. Той постави купата пред мен, заедно с лъжица и мека кърпа. Седна срещу мен и ме загледа как бавно сърбам от златната течност. Топлината се разля по гърлото ми, прогонвайки част от студа.
„Къде е Мартин?“ попита той тихо, но въпросът му увисна във въздуха като наточен нож.
Повдигнах рамене, свела поглед към супата. Не исках да го лъжа, но и не исках да предизвиквам гнева му. „Излезе с приятели.“
Баща ми не каза нищо за момент. Само пръстите му леко потрепнаха върху масата. Познавах този признак. Това беше затишието пред буря.
„Излезе с приятели,“ повтори той, не като въпрос, а като констатация на абсурден факт. „Докато ти си тук, болна и сама.“
Разказах му. Думите се изливаха от мен, тихи и жалки. Разказах му какво е казал, как е омаловажил състоянието ми, как е предпочел мача пред това да остане с мен дори за час. Докато говорех, усещах как гневът му изпълва малката кухня. Не беше шумен, експлозивен гняв. Беше нещо много по-дълбоко и плашещо. Беше студеното, концентрирано разочарование на човек, който вижда как най-ценното му същество е третирано без уважение.
Когато свърших, той мълча дълго. Гледаше някъде през мен, в точка от миналото, която само той виждаше. Очите му потъмняха и аз почти можех да усетя тежестта на мислите му. Очаквах да каже нещо от рода на „Той не е за теб“ или „Ще говоря с него“.
Но той не каза това. Той се наведе леко напред, погледна ме право в очите и произнесе думи, които прорязаха трескавата ми мъгла и забиха леден шип право в сърцето ми.
„Истинският мъж не бяга от отговорност,“ каза той бавно и отчетливо, сякаш произнасяше присъда. „Явно го е научил от баща си.“
Глава 2
Думите му останаха да висят във въздуха, тежки и пълни със смисъл, който ми убягваше. Бащата на Мартин? Познавах го бегло. Петър беше тих, почти незабележим мъж, с уморен поглед и преждевременно посивяла коса. Виждала съм го няколко пъти, когато взимах Мартин от тях. Живееха в стар, неугледен апартамент в крайния квартал, пълна противоположност на нашия просторен дом в центъра. Винаги ми се беше струвал просто един от многото хора, пречупени от живота. Какво общо имаше той с поведението на сина си в този момент?
„Какво искаш да кажеш?“ попитах, гласът ми беше едва доловим шепот. „Познаваш ли баща му?“
Баща ми въздъхна дълбоко, сякаш самата мисъл за този човек изсмукваше въздуха от дробовете му. Той стана и отиде до прозореца, загледан в нощния град, който пулсираше със светлини и живот, напълно безразличен към нашата малка кухненска драма.
„Познавам го,“ отвърна той накрая, гърбът му все още беше обърнат към мен. „Познавам го по-добре, отколкото ми се иска. Бяхме съдружници някога, преди много, много години. Преди ти дори да си родена.“
Това беше новина за мен. Баща ми, Стефан, беше бизнесмен, който сам беше изградил империята си. Винаги съм го възприемала като самотен вълк, човек, който не се доверява на никого и разчита единствено на себе си. Идеята, че е имал съдружник, беше почти шокираща.
„И какво стана?“ настоях аз, забравила за болестта си. Ново, трескаво любопитство ме беше обзело.
Той се обърна. Лицето му беше като маска, издялана от камък. „Това, което винаги става, когато смесиш доверие и пари, Анна. Единият остава с доверието, а другият – с парите. Петър избра парите.“
В този момент вратата на спалнята се отвори и се появи майка ми. Тя сигурно беше чула гласове и беше станала да провери. Косата й беше разрошена от съня, а по халата й личаха следите от притеснение. Когато видя баща ми, лицето й се стегна. Погледът й се стрелна от него към мен и обратно.
„Стефане? Какво правиш тук толкова късно?“ попита тя, но в гласа й нямаше изненада, а по-скоро укор. Сякаш знаеше точно защо е дошъл и не одобряваше.
„Дъщеря ни е болна, Мария. А „приятелят“ й я е оставил сама, за да гледа мач. Сметнах за редно баща й да се погрижи за нея,“ отвърна той с леден сарказъм, наблягайки на думата „приятел“.
Майка ми се приближи, докосна челото ми и изцъка с език. „Горкото ми дете, цялата гориш. Мартин сигурно не е преценил колко е сериозно. Той е младо момче, не трябва да го съдиш толкова строго.“
„Младо момче?“ Баща ми се изсмя, но смехът му беше лишен от всякаква веселост. „На неговите години аз вече работех на две места, за да мога да ти купя годежен пръстен, и учех за изпити. Въпросът не е във възрастта, Мария, а в характера. А неговият характер е отровен от същото семе, от което и този на баща му.“
„Стига, Стефане!“ Гласът на майка ми се изостри. „Недей да започваш отново. Това е било преди векове. Децата нямат нищо общо с нашите минали истории.“
„Нямат нищо общо ли?“ Баща ми пристъпи към нея. Напрежението в стаята стана толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. „Това момче е в дома ми! До дъщеря ми! Мислиш ли, че това е случайно? Мислиш ли, че онзи страхливец не знае чия дъщеря е тя? Това е подигравка с мен, с всичко, което съм изградил, след като той се опита да ме унищожи!“
„Ти не знаеш нищо! Ти виждаш само твоята страна на нещата!“ извика майка ми, а в очите й проблеснаха сълзи. „Петър също изгуби всичко! Недей да се държиш така, сякаш ти си единствената жертва!“
Стоях между тях, напълно забравена, докато те отваряха стара, гноясала рана, за чието съществуване дори не подозирах. Родителите ми рядко се караха, а когато го правеха, беше за дреболии – сметки, планове за уикенда. Никога не бях виждала такава ярост в баща ми, нито такова отчаяние в майка ми. Сякаш бях попаднала в чужда къща, при чужди хора, които говореха на неразбираем за мен език, пълен с намеци за предателства и стари вражди.
„Ти го защитаваш,“ прошепна баща ми, а в гласа му прозвуча болка, по-дълбока от гнева. „След всичко, което ни причини, ти все още го защитаваш.“
Той не дочака отговор. Грабна сакото си от стола, мина покрай мен, без да ме погледне, и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Трясъкът отекна в тишината и сякаш разби нещо невидимо, но изключително важно в нашия дом.
Майка ми се свлече на стола, на който допреди малко седеше той. Тя закри лицето си с ръце и раменете й се затресоха в безмълвен плач. Аз стоях там, трепереща от треската и от шока, осъзнавайки, че болестта ми е била просто катализаторът, който е отприщил дълго таена отрова. В тази нощ разбрах две неща. Първо, че връзката ми с Мартин вероятно е приключила. И второ, че историята на моето семейство крие тайни, много по-болезнени и тъмни, отколкото някога съм си представяла.
Глава 3
На следващата сутрин треската беше спаднала, но на нейно място се беше настанила тежка, оловна умора. Главата ме болеше не само от болестта, а и от въпросите, които се въртяха в нея. Атмосферата вкъщи беше ледена. Майка ми се движеше из апартамента като призрак, с подпухнали очи и стиснати устни. Баща ми изобщо не се беше прибирал. Когато й се обадих да я питам за него, тя отговори кратко, че е в офиса и има много работа. Лъжеше. И двете го знаехме.
Мартин ми изпрати съобщение около обяд: „Как си, слънце? По-добре ли си? Нашият отбор падна :(.“ Умоляващият тон и емотиконката с нацупено лице, които обикновено ми се струваха сладки, сега предизвикаха у мен вълна от раздразнение. Той дори не се обади. Просто съобщение. Все едно проверяваше прогнозата за времето.
Отговорих му: „Трябва да говорим. Ела у нас към пет.“
Последващите часове бяха мъчителни. Опитвах се да уча за изпитите си в университета, но думите в учебниците се размазваха пред очите ми. Учех право, иронично. Бях запленена от идеята за справедливост, за ясни правила и последствия. А сега собственият ми живот се превръщаше в блато от неясноти, премълчани истини и стари несправедливости. Мислех за ипотечния кредит, който родителите ми бяха взели преди години, за да купят този апартамент, за всичките години на усилен труд на баща ми. А в съзнанието ми изплуваше образът на порутения блок, в който живееше Мартин. Контрастът никога не ме беше притеснявал, дори намирах нещо романтично в него – доказателство, че любовта ни е над материалното. Сега обаче този контраст придобиваше зловещ смисъл.
Точно в пет звънецът иззвъня. Майка ми се беше затворила в спалнята си, давайки ми ясно да разбера, че не иска да участва в това. Отворих вратата. Мартин стоеше там с букет от любимите ми фрезии и виновна усмивка.
„За най-красивото болно коте,“ каза той и се опита да ме целуне.
Отдръпнах се. „Влизай.“
Той влезе, огледа се притеснено и остави цветята на масата. „Какво става, Анна? Сърдита ли си ми? Знам, че снощи постъпих егоистично, трябваше да остана, но момчетата…“
„Не става въпрос за момчетата, Мартин,“ прекъснах го аз. „Става въпрос за нас. За теб. За това, че те нямаше, когато имах нужда от теб.“
„Преувеличаваш! Беше обикновена настинка. Баща ти е дошъл, нали? Майка ти ми се обади сутринта, каза, че се е погрижил за теб.“
Стомахът ми се сви. „Майка ти ти се е обадила? И какво ти каза?“
„Ами, че баща ти е донесъл лекарства и че се е ядосал, че съм излязъл. Съжалявам, наистина. Не исках да създавам проблеми.“ Той изглеждаше искрено разкаян, но сякаш говореше за съвсем различно събитие. За него това беше дребна битова свада. За мен беше краят на света, такъв, какъвто го познавах.
„Проблеми? Мартин, баща ми… той познава баща ти.“
При споменаването на баща му, лицето на Мартин се промени. Усмивката изчезна, а в очите му се появи сянка на онази същата умора, която бях виждала в погледа на Петър.
„И какво от това?“ попита той предпазливо.
„Каза, че сте били съдружници. Каза, че баща ти го е… предал.“ Изплюх думата, сякаш беше отровна.
Мартин се отпусна на дивана, сякаш краката му отказаха да го държат. Той прокара ръка през косата си. „Знаех си, че този ден ще дойде. Знаех си.“
„Какво си знаел? Защо никога не си ми казал?“
„Какво да ти кажа, Анна? Че бащите ни се мразят? Че според моя баща твоят го е унищожил, а според твоя – моят е крадец? Исках да имаме нещо наше, нещо чисто, далеч от тяхната война. Мислех, че можем да сме различни.“
„Различни ли? Снощи ти постъпи точно така, както баща ми описа баща ти – избяга от отговорност,“ казах аз, повтаряйки думите на баща си. Усетих колко жестоко звучат, но не можех да ги спра.
Мартин скочи на крака, лицето му беше пребледняло от гняв. „Не смееш да говориш така! Ти нямаш и най-малка представа през какво е минал баща ми! Ти си израснала в този луксозен апартамент, с баща бизнесмен, който ти осигурява всичко! А знаеш ли как съм израснал аз? Знаеш ли какво е да гледаш баща си, прекършен и победен, да работи на строежи за жълти стотинки, докато разказва за идеите, които твоят баща му е „откраднал“? Да, излязох снощи! Задушавам се понякога, Анна! Задушавам се от чувството за вина, че те обичам, че съм в дома на човека, който баща ми смята за свой палач!“
Думите му ме заляха като леден душ. Виждах го за първи път такъв – гневен, огорчен, раним. Винаги е бил веселото, безгрижно момче. Сега виждах, че това е било само маска, зад която се е криел живот, белязан от чужди битки.
„Защо не ми каза, Мартин? Можехме да преминем през това заедно.“
„Заедно? А как си го представяш? Да те заведа на вечеря у нас и баща ми да попита: „А, това ли е дъщерята на крадеца Стефан?“ Или да дойда на вашата коледна вечеря и баща ти да ме погледне и да види в мен сина на предателя Петър? Беше обречено от самото начало, Анна. И двамата го знаехме, просто се правехме, че не е така.“
Той се приближи до мен. В очите му имаше сълзи. „Обичам те, Анна. Наистина те обичам. Но може би… може би любовта не е достатъчна. Може би някои пропасти са твърде дълбоки, за да бъдат прескочени.“
Сърцето ми се късаше. Защото знаех, че е прав. Снощи бях ядосана, защото ме беше оставил. Сега разбирах, че той винаги си е тръгвал, малко по малко, всеки път, когато е влизал в нашия дом. Всеки път, когато е трябвало да се преструва, че не е син на Петър.
Той ме целуна по бузата, нежно и прощално. „Съжалявам за снощи. И за всичко останало.“
И след това си тръгна. Този път вратата се затвори тихо, почти безшумно. Но тази тишина беше много по-оглушителна от трясъка предишната вечер. Тя беше тишината на края. Букетът с фрезии на масата изведнъж ми заприлича на цветя, оставени на гроб.
Глава 4
Няколко дни по-късно баща ми се прибра. Не като бащата, когото познавах, а като бледа негова сянка. Беше отслабнал, под очите му имаше тъмни кръгове, а скъпият му костюм сякаш висеше на закачалка. Той не говореше много. Просто седеше в кабинета си до късно през нощта, заобиколен от папки с документи, а от стаята се процеждаше само синкавата светлина на монитора. Връзката между него и майка ми беше скъсана. Те се разминаваха из апартамента като два кораба в мъгла, общувайки само с едносрични, протоколни фрази.
Една вечер събрах смелост и почуках на вратата на кабинета му. Той вдигна поглед от документите, очите му бяха зачервени от умора.
„Искам да знам,“ казах аз твърдо. „Искам да знам всичко. Какво точно се е случило между теб и Петър.“
Той ме гледа дълго, сякаш преценяваше дали съм достатъчно голяма, за да понеса истината. Накрая кимна и посочи стола срещу бюрото си.
„Бяхме млади,“ започна той, а гласът му беше дрезгав. „Аз бях току-що завършил икономика, а Петър… Петър беше гений. Истински визионер. Имаше идеи за софтуер, за които никой не беше и сънувал тогава. Но беше хаотичен, неорганизиран. Аз бях добрият в числата, в плановете, в преговорите. Бяхме перфектният екип.“
Той се облегна назад, споменът го отнесе далеч. „Създадохме малка фирма. Работехме денонощно в един нает гараж. Спечелихме няколко малки проекта, но Петър имаше голяма идея. Идея за платформа, която щеше да промени начина, по който компаниите управляват логистиката си. Беше брилянтно. Но за да го осъществим, ни трябваха пари. Много пари.“
Стефан стана и отиде до малкия бар в ъгъла на кабинета. Наля си уиски, но не го изпи, само въртеше чашата в ръце.
„Никоя банка нямаше да даде заем на две хлапета с една идея и един гараж. Но аз имах план. Семейната къща на родителите ми. Убедих баща ми да я ипотекира. Обещах му, че ще му я върна стократно. Той ми повярва. Той винаги ми е вярвал.“
Гласът му трепна при спомена за дядо ми, когото едва си спомнях.
„Взехме огромен заем. Всичко беше на мое име, защото Петър нямаше никаква собственост, нищо, което да служи за обезпечение. Цялата отговорност беше моя. Но не ме интересуваше. Вярвах в него, вярвах в идеята ни. Работихме месеци наред. Бяхме на прага на успеха. Имахме готова демо версия, бяхме я показали на няколко потенциални инвеститори и те бяха във възторг.“
Той млъкна и отпи голяма глътка от уискито. Гореше гърлото му, но сякаш не усещаше.
„Една сутрин отидох в гаража и го нямаше. Петър го нямаше. Компютрите ги нямаше. Всичките ни разработки, целият код, всичко беше изчезнало. Парите от банковата сметка също ги нямаше. Беше оставил само една бележка.“
Баща ми отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади стар, пожълтял лист хартия, сгънат на четири. Подаде ми го. Разгънах го с треперещи ръце. Беше написано с бърз, нервен почерк.
„Стефане, съжалявам. Но това е моята идея. Аз заслужавам всичко. Ти си просто счетоводител. Ще се справя сам. Не ме търси.“
„Банката си поиска парите,“ продължи баща ми с кух глас. „Загубихме къщата на родителите ми. Трябваше да се преместят в малък апартамент под наем. Баща ми получи инфаркт няколко месеца по-късно. Лекарите казаха, че е от стреса.“
Сълзи се стичаха по лицето ми, докато слушах този разказ за пълно унищожение.
„Останах с огромен дълг и разбито семейство. А Петър… той изчезна. По-късно разбрах, `че се е опитал да продаде идеята ни в чужбина, но не е успял. Без мен, който да я представи, да я опакова, да преговаря, тя е била просто купчина код. Провалил се е. Върнал се е тук след няколко години, без пари, без нищо. Победен. Но това не променя факта, че той унищожи живота ми. И живота на родителите ми.“
Той седна обратно на стола си, изтощен от разказа. „Трябваше да започна от нулата. Работех всякаква работа, която можех да намеря. Изплащах дълговете си стотинка по стотинка. Отне ми десет години. Десет години от живота ми, които онзи крадец ми отне. След това започнах собствения си бизнес. Сам. Този път не се доверих на никого. И успях. Но никога, никога не забравих какво ми причини той. И когато разбрах, че дъщеря ми излиза със сина му…“
Той не довърши. Не беше нужно. Разбрах всичко. Разбрах студения му гняв, омразата, която беше таил с години. Разбрах защо присъствието на Мартин в нашия дом е било като сол в отворена рана за него.
„А мама? Тя знаеше ли всичко това?“ попитах тихо.
„Майка ти…“ Баща ми въздъхна. „Тя винаги е имала твърде добро сърце. Тя познаваше Петър отпреди мен. Бяха приятели. Тя така и не повярва, че той е способен на такова зло. Все повтаряше, че трябва да има и друга гледна точка, че е бил отчаян. Опитваше се да бъде буфер между нас, но някои неща не могат да бъдат простени, Анна. Никога.“
Излязох от кабинета му и се прибрах в стаята си. Светът ми се беше преобърнал. Историята за Пепеляшка, в която аз бях принцесата, а Мартин – момчето от народа, се оказа грозна, изопачена приказка за кражба, предателство и разрушени животи. И ние с него бяхме просто последните жертви на една война, започнала преди да се родим.
Глава 5
В следващите седмици животът се превърна в мъчително съществуване. Прекъснах всякакъв контакт с Мартин. Блокирах номера му, профилите му в социалните мрежи. Беше по-лесно, отколкото да се опитвам да обяснявам нещо, което самата аз не разбирах напълно. Болката от раздялата беше остра, но беше притъпена от шока от разкритията. Всяка вечер, когато баща ми се прибираше, уморен и мълчалив, аз виждах в него не просто моя баща, а човек, който е бил сринат до основи и е намерил сили да се изправи отново. Уважението ми към него растеше с всеки изминал ден, а с него и гневът ми към Петър и всичко, свързано с него.
Но думите на майка ми не ми даваха мира. „Ти виждаш само твоята страна на нещата.“ Имаше ли наистина друга страна? Възможно ли е историята, която баща ми разказа, да е само половината истина?
Майка ми продължаваше да бъде затворена в себе си. Всеки мой опит да поговоря с нея по темата се сблъскваше със стена от мълчание или уклончиви отговори. „Това са стари работи, Анна. Не се рови в тях, няма смисъл.“
Тогава се сетих за леля ми, Ивелина. Сестрата на майка ми. Те не бяха много близки. Виждахме се по празници, говореха си по телефона от време на време, но между тях винаги е имало някаква невидима дистанция. Леля Ивелина живееше в малка къща в полите на планината, далеч от градската суета. Беше художничка, малко странна, винаги облечена в шарени дрехи и с боя по пръстите. Може би тя, като външен човек, щеше да знае нещо повече.
Една събота сутрин, без да казвам на никого, взех колата и потеглих към нея. Пътуването ми даде време да подредя мислите си. Какво точно исках да я питам? „Лельо, вярно ли е, че бащата на бившето ми гадже е унищожил баща ми?“ Звучеше абсурдно.
Намерих я в градината й, заобиколена от цветя и недорисувани платна. Тя ме посрещна с топла, искрена усмивка, която контрастираше рязко с напрегнатата атмосфера у дома. Направи ни билков чай и седнахме на малка дървена веранда с изглед към планината.
Дълго време мълчахме, просто се наслаждавахме на спокойствието. Накрая събрах смелост.
„Лельо, трябва да те питам нещо за мама и татко. За едно време. За човек на име Петър.“
Усмивката на Ивелина помръкна. Тя остави чашата си и се загледа в далечината. „Значи все пак се е стигнало дотук. Чудех се кога ще се случи.“
„Ти знаеш?“
„Знам, разбира се, че знам. Бях там, когато всичко се случи. Аз, сестра ти и двамата…“ Тя не довърши. „Те бяха като братя, Анна. Стефан и Петър. Неразделни. И двамата бяха влюбени в сестра ти. Тя беше звездата на компанията, най-красивото момиче. Стефан беше стабилният, амбициозният, този, който имаше план за всичко. Петър беше мечтателят, артистът, малко луд, но с невероятен чар.“
Слушах я със затаен дъх. Това беше напълно нов елемент от пъзела. Любовен триъгълник.
„Майка ти избра Стефан,“ продължи леля ми. „Тя винаги е търсила сигурност, а баща ти можеше да й я предложи. Мисля, че това сломи нещо в Петър. Той винаги е бил по-чувствителният от двамата. Когато започнаха общия си бизнес, всичко изглеждаше перфектно. Но имаше напрежение. Стефан, с неговия стремеж към контрол, постоянно се опитваше да вкара идеите на Петър в рамки, в бизнес планове, в графики. А Петър се чувстваше задушен. Той искаше да твори, не да попълва таблици.“
„Но той е откраднал парите! Идеята! Оставил е татко да се оправя сам с дълговете!“ възразих аз, повтаряйки научения урок.
Ивелина въздъхна. „Да, така изглежда отстрани. Но нещата са малко по-сложни. Идеята наистина беше на Петър. Той я беше носил в главата си с години. Стефан беше този, който намери начин да я финансира. Но в договора, който подписаха, нещата не бяха съвсем равностойни. Стефан, като човекът, който осигурява капитала и поема риска с ипотеката, имаше много по-голям дял от фирмата. Петър се чувстваше като наемник в собствения си проект. Те се караха постоянно в последните месеци. Петър обвиняваше Стефан, че иска да го избута от собствената му идея, след като тя стане успешна. Стефан го обвиняваше, че е безотговорен и не мисли за финансовата страна на нещата.“
Тя отпи от чая си, преди да продължи.
„Не го оправдавам, Анна. Това, което направи, беше ужасно. Да избяга с парите и да остави приятеля си да затъне… това е непростимо. Но той беше отчаян. Мисля, че в един момент просто е превъртял. Искал е да докаже на всички, най-вече на баща ти и на майка ти, че може да се справи и сам. Че неговата идея е всичко, а Стефан е просто пречка. Разбира се, провалил се е. Той не може без човек като баща ти до себе си, също както и баща ти не можеше да роди такава идея без него.“
Думите й пренареждаха цялата ми представа за случилото се. Историята вече не беше черно-бяла. Не беше за светец и грешник. Беше трагедия за двама горди, талантливи мъже, чието приятелство и обща мечта са били унищожени от его, пари и несподелена любов.
„Майка ти… тя винаги се е чувствала виновна,“ прошепна леля ми. „Виновна, че е избрала Стефан. Виновна, че може би това е подтикнало Петър към лудостта му. Виновна за това, което се е случило със семейството на Стефан. Тя носи тази вина в себе си от десетилетия. Затова не може да мрази Петър така, както го мрази баща ти. Защото вижда в него не само предател, но и момчето, което някога е обичала като приятел и което, може би, неволно е тласнала към пропастта.“
Прибирах се към града, докато слънцето залязваше. Чувствах се празна. Истината не ми донесе облекчение, а само повече болка. Защото сега разбирах, че няма виновни и невинни. Имаше само разбити съдби. Баща ми, който е изградил стена от гняв около себе си, за да се предпази от болката. Майка ми, която живее с тихата вина. Петър, превърнал се в сянка на самия себе си, смазан от провала си. И ние с Мартин, децата на тази трагедия, които плащахме цената за грешки, които не сме извършили.
Глава 6
Животът трябваше да продължи. Наближаваше краят на семестъра и аз се хвърлих в ученето с цялата енергия, която имах. Лекциите по търговско право и съдебни процедури изведнъж придобиха зловещо реален смисъл. Четях за договори, неустойки и корпоративни предателства и във всеки параграф виждах историята на баща ми и Петър. Университетът се превърна в мое убежище, място, където можех да избягам от напрежението у дома.
Там имах Симона, най-добрата ми приятелка. Тя беше единственият човек, на когото разказах всичко, от началото до края. Симона беше прагматична и земна, пълна противоположност на моята емоционалност.
„Значи, накратко,“ обобщи тя, докато пиехме кафе в градинката пред университета, „бащите ви са се прецакали взаимно преди двайсет и пет години и сега вие с Мартин трябва да страдате? Пълна глупост!“
„Не е толкова просто, Симона. Има толкова много болка…“
„Болката е за тях, Анна. Не е твоя. Не е и негова. Трябва да живеете собствения си живот. Ако се обичате, никой няма право да ви спира.“
Думите й звучаха толкова лесно, но реалността беше друга. Как можех да погледна баща си в очите и да му кажа, че избирам сина на човека, който е съсипал семейството му?
Междувременно, в света на баща ми се случваха други неща. Забелязах, че той става все по-напрегнат. Провеждаше дълги, тихи разговори по телефона в кабинета си, често споменавайки името „Димитър“. Една вечер, докато си наливах вода в кухнята, го чух да говори по-високо от обикновено.
„…не ме интересува какво предлагат, Димитър! Тази фирма е моят живот, не я продавам! Особено не на тях! Разбери кой стои зад този офшорен фонд. Искам име! Веднага!“
Сърцето ми подскочи. Някой се опитваше да купи компанията му? Вратите на кабинета бяха леко открехнати и аз успях да видя баща ми. Той крачеше напред-назад като лъв в клетка.
На следващия ден, докато той беше на работа, любопитството надделя. Влязох в кабинета му. Не търсех нищо конкретно, просто исках да разбера какво се случва. На бюрото му имаше купчина документи. Най-отгоре лежеше фирмено досие. Името на компанията беше непознато, някаква инвестиционна група с лъскаво, чуждестранно звучащо име. Разгърнах страниците. Бяха пълни с юридически термини, които едва разбирах. Но на последната страница, в секцията за управителния съвет, едно име привлече погледа ми. Адвокат Симеонов. Това беше името на адвоката на баща ми. Но той не беше вписан като адвокат, а като консултант на тази мистериозна фирма.
Студени тръпки полазиха по гърба ми. Адвокат Симеонов беше до баща ми от години. Той беше човекът, който му помогна да се изправи на крака, който го съветваше за всяка сделка. Той знаеше всяка тайна на компанията. Възможно ли е той да го предава?
През следващите дни започнах да наблюдавам. Баща ми имаше няколко срещи с този Димитър. Веднъж го видях, когато дойде вкъщи да вземе някакви документи. Беше висок, елегантен мъж на около четирийсет, с безупречен костюм и студени, пресметливи очи. Той огледа апартамента ни с оценяващ поглед, който ме накара да се почувствам неудобно. Имаше нещо хищно в него.
Една вечер, докато вечеряхме в пълно мълчание, телефонът на баща ми иззвъня. Той погледна дисплея и лицето му се вкамени.
„Извинете ме,“ каза той и излезе на терасата.
Майка ми ме погледна притеснено. И двете знаехме, че нещо не е наред. Аз се престорих, че отивам до тоалетната, но всъщност се промъкнах в коридора, близо до вратата на терасата. Чувах гласа на баща ми, приглушен, но изпълнен с ярост.
„…как смееш да ми се обаждаш? След всички тези години! Какво искаш, Петре?“
Петър. Името проехтя в главата ми като изстрел. Значи се беше появил отново.
„Пари ли искаш? Да ти доплатя за това, че ме унищожи веднъж? Няма да получиш и стотинка от мен!… Какво? Какво дело? Ти си луд!… Не ме заплашвай! Нямаш нищо, с което да ме заплашиш!“
Той затвори рязко и се върна в стаята. Лицето му беше пепеляво. Седна на масата, но не докосна храната.
„Какво има, Стефане?“ попита майка ми плахо.
„Онзи плъх,“ изсъска баща ми. „Онзи плъх е изпълзял от дупката си. Иска да ме съди.“
„Да те съди? За какво?“
„За „открадната интелектуална собственост“,“ изрече баща ми с презрение. „Твърди, че целият ми бизнес е построен върху неговата оригинална идея отпреди двайсет и пет години. Иска половината от компанията ми.“
Майка ми ахна. „Но това е безумие! Той няма никакви доказателства!“
„О, има,“ каза баща ми с горчива усмивка. „Явно си е намерил много добри адвокати. И някой го финансира. Някой с много дълбоки джобове. Някой, който иска да ме види на колене.“
В този момент всичко се свърза в главата ми. Агресивният опит за изкупуване на компанията. Мистериозният Димитър. Предателството на адвокат Симеонов. И сега това дело, което се появява от нищото след толкова години. Това не бяха отделни събития. Това беше координирана атака. Някой използваше Петър като оръжие, за да унищожи баща ми. Войната, за която си мислех, че е приключила преди десетилетия, всъщност тепърва започваше. И този път залогът беше всичко.
Глава 7
Новината за съдебното дело разтърси крехкия мир в дома ни до основи. Баща ми се превърна в ходещ сноп от нерви. Дните му минаваха в срещи с новия му адвокатски екип, а нощите – в преглеждане на стари документи и търсене на пролуки в атаката срещу него. Той се чувстваше предаден от всички страни – от стария си приятел, който се връщаше от миналото като отмъстителен дух, и от доверения си адвокат, който очевидно беше сменил страните.
Аз живеех в постоянен страх. Страх за баща ми, за бъдещето на семейството ни. Луксозният апартамент, който доскоро приемах за даденост, сега ми изглеждаше крехък и уязвим. Виждах как всичко, което баща ми беше градил с години, може да се срути като пясъчна кула.
Една вечер, докато се ровех из старите семейни албуми в търсене на някакво забравено щастие, попаднах на снимка, която ме накара да затая дъх. На нея бяха четирима души, много млади, усмихнати на някакъв студентски купон. Баща ми, прегърнал майка ми. И до тях, леля Ивелина, а до нея… Петър. Но не Петър, когото познавах от разказите – предателят, крадецът. А едно младо, красиво момче с пламтящи очи, което гледаше леля ми с обожание, което не можеше да бъде сбъркано. А тя му отвръщаше със същия поглед.
Внезапно разказът на леля ми придоби нов смисъл. „Аз, сестра ти и двамата…“ Това не е било просто любовен триъгълник между майка ми, баща ми и Петър. Било е четворка. И леля ми е била влюбена в Петър.
Вдигнах телефона и й се обадих. Гласът ми трепереше.
„Лельо, видях една снимка. Ти и Петър…“
От другата страна на линията настъпи дълго мълчание.
„Мислех, че съм ги изхвърлила всичките,“ каза тя накрая, а гласът й беше тъжен.
„Трябва да ми разкажеш. Моля те. Трябва да разбера всичко.“
На следващия ден отново бях при нея. Този път не седнахме на верандата. Тя ме въведе в ателието си – хаотично, цветно пространство, пропито с миризма на терпентин и бои. Извади от един стар сандък кутия за обувки, пълна със стари снимки и писма.
„Да, обичах го,“ каза тя, докато разглеждаше пожълтелите фотографии. „Бях лудо влюбена в него. Той беше толкова… жив. Говореше за бъдещето, за идеите си с такъв плам, че те караше да вярваш, че всичко е възможно. Но той виждаше само сестра ти. Мария беше неговата муза, неговата мечта. Аз бях просто добрата приятелка, на чието рамо можеше да плаче, когато тя избереше Стефан.“
Тя ми показа писма, написани с познатия ми от бележката нервен почерк. Бяха пълни с поезия, с мечти, с отчаяние.
„Когато Мария и Стефан се сгодиха, той беше съсипан. Мисля, че тогава нещо в него се пречупи. Бизнесът им беше единственото, което му остана, единственият начин да докаже на Мария, че е направила грешен избор. Че той, а не Стефан, е геният.“
„И когато и това се провали, той се е сринал напълно,“ прошепнах аз.
„Точно така.“ Леля ми ме погледна право в очите. „Когато избяга, той дойде първо при мен. Беше посред нощ, разтърсен, плачеше. Казваше, че Стефан го е измамил, че му е подхвърлил договор, който го превръща в роб, че е щял да го изхвърли от фирмата веднага щом продуктът е готов. Беше убеден, че е действал при самозащита. Взел е парите, за да може да довърши проекта си сам, в чужбина, и да се върне като победител.“
„И ти повярва ли му?“
„Исках да му повярвам. Толкова много исках. Дадох му всичките си спестявания, за да може да замине. И го чаках. Години наред го чаках да се върне. Но той никога не ме потърси. Когато се върна в страната, разбрах от други хора. Беше се провалил, беше се оженил, имаше син…“ Гласът й заглъхна.
Стоях потресена. Леля ми, тихата, самотна художничка, беше прекарала живота си в сянката на една невъзможна любов и едно катастрофално предателство. Тя също беше жертва в тази история.
„Защо мама никога не ми е казала? Защо не е казала на татко, че Петър е бил при теб?“
„Защото я беше срам. И страх. Срам, че е знаела къде е, докато Стефан е бил в ада. Страх, че ако Стефан разбере, че аз съм му помогнала, ще намрази и мен. Сестра ти избра да мълчи. Да погребе тази тайна, надявайки се, че никога няма да излезе наяве. Това е вината, която носи, Анна. Не само, че може да е подтикнала Петър към лудост, но и че е прикрила бягството му.“
Сега разбирах всичко. Разбирах ледената дистанция между двете сестри. Разбирах защо майка ми винаги е защитавала Петър – не само от съжаление, а и от гузна съвест. Цялата основа, върху която беше изградено семейството ми, беше проядена от лъжи и премълчани истини.
„Има още нещо,“ каза леля ми, изваждайки ме от мислите ми. „Преди няколко седмици Петър ме потърси.“
Сърцето ми спря. „Какво е искал?“
„Помощ. Финансова. Искаше пари, за да започне това дело. Каза, че е намерил нови доказателства, стари скици и записки, които доказвали, че идеята е изцяло негова. Каза, че е намерил и инвеститори, но му трябвали още малко средства за адвокатските такси. Разбира се, отказах му. Не мога да предам сестра си и семейството й. Не и отново.“
Тя ме погледна с очи, пълни със сълзи. „Но той беше отчаян, Анна. Имаше същия поглед в очите, както в нощта, в която избяга. Поглед на човек, притиснат до стената. А отчаян човек е способен на всичко.“
Връщах се към града в пълен мрак. Нощта беше ясна и пълна със звезди, но аз не ги виждах. Пред очите ми беше само плетеницата от лъжи, тайни и болка, която свързваше нашите две семейства. И в центъра на тази плетеница стоеше една тайна, която можеше да унищожи и малкото, което беше останало. Тайната на майка ми. Трябваше да говоря с нея. Трябваше да я накарам да признае истината пред баща ми, преди да е станало твърде късно. Защото знаех, че в съдебната зала тайните нямат място. А тази тайна можеше да коства на баща ми не само компанията, но и семейството му.
Глава 8
След срещата с леля ми, реших, че не мога повече да бъда пасивен наблюдател. Трябваше да видя другата страна, да чуя историята от източника. Трябваше да говоря с Мартин. Не за да се събираме, не за да търся прошка, а за да разбера.
Намерих го пред университета. Когато ме видя, лицето му изрази смесица от изненада, болка и надежда.
„Анна…“
„Може ли да поговорим?“ прекъснах го аз, преди да успее да каже нещо повече. „Не тук.“
Отидохме в едно малко, безлично кафене, далеч от любопитните погледи. Неловкото мълчание между нас беше по-тежко от всякакви думи.
„Как е баща ти?“ попитах накрая. Това беше единственият въпрос, който имаше значение.
Мартин ме погледна изненадано. „Защо питаш?“
„Защото баща ми каза, че ще го съди. Искам да знам защо. Защо сега, след толкова години?“
Той въздъхна и прокара ръка през косата си – жест, който вече познавах толкова добре. Жестът на човек, който носи тежестта на целия свят на раменете си.
„Той не е добре, Анна. Никога не е бил. През всичките тези години той живееше с чувството, че е ограбен. Че животът му е откраднат. Той не е лош човек, кълна се. Просто е… пречупен. Има добри и лоши дни. В добрите дни рисува, чертае, измисля нови неща. Все още има идеи, които са гениални. В лошите дни седи в тъмното и говори за баща ти. За предателството. За това как е щял да бъде велик.“
Думите му рисуваха картина, която съвпадаше с тази на леля ми. Картина не на злодей, а на трагична фигура.
„Наскоро намери в мазето една стара кутия. Пълна с негови записки от онова време. Чертежи, диаграми, цели страници с код. Той казва, че това е доказателството. Че може да докаже, че всичко, което баща ти е построил, е върху основи, които той е положил.“
„И ти му вярваш?“
Мартин ме погледна с умоляващ поглед. „Искам да му вярвам, Анна. Той ми е баща. Цял живот го гледам как страда. Цял живот слушам как е можело да бъде различно, ако не е бил баща ти. Може би това е последният му шанс да си върне достойнството. Да докаже на себе си, че не е провал.“
„Като унищожи баща ми?“ попитах аз, гласът ми трепереше от гняв. „Това ли е достойнство? Да съсипеш живота на друг човек, за да се почувстваш по-добре?“
„Не знам!“ извика той, привличайки погледите на другите клиенти. После понижи глас. „Не знам… Аз съм по средата, Анна. Обичам теб, но обичам и него. Баща ти ми изглежда като чудовище през неговите очи. Баща ми изглежда като крадец през очите на баща ти. Къде е истината? Има ли изобщо истина?“
Той изглеждаше толкова изгубен, толкова разкъсван. За първи път от седмици почувствах не гняв, а съжаление към него. Той също беше жертва.
„Кой му помага? Кой го финансира? Той няма пари за такова скъпо дело.“
Мартин се поколеба. „Някакви инвеститори. Свързаха се с него преди няколко месеца. Казаха, че са проучвали историята на компанията на баща ти и са попаднали на неговото име. Казаха, че вярват в неговата кауза и ще поемат всички разходи по делото, срещу процент от компанията, ако спечелят. За него това беше дар от небето. Шанс за възмездие.“
„Не виждаш ли, Мартин? Не разбираш ли, че го използват?“ казах аз отчаяно. „Тези „инвеститори“ не се интересуват от неговото достойнство. Те са същите, които се опитаха да купят компанията на баща ми. Те просто искат да я вземат по-евтино, като я сринат със скандал и съдебни дела. Баща ти е просто тяхната маша, тяхното оръдие.“
Той ме гледаше, сякаш не искаше да повярва на думите ми. Беше му по-лесно да вярва в кръстоносния поход на баща си за справедливост, отколкото в циничната корпоративна игра.
„Вкъщи е ад,“ продължи той тихо, сякаш говореше на себе си. „Той е обсебен. Не спи, не яде. Само се рови в тези стари хартии и говори с адвокатите. Майка ми се поболява от притеснение. Аз се опитвам да уча, но не мога. Имам чувството, че животът ми не ми принадлежи. Че съм просто част от някаква прокълната семейна сага.“
Посегнах през масата и хванах ръката му. Беше студена.
„Съжалявам, Мартин. За всичко.“
Той вдигна поглед към мен, а в очите му имаше сълзи. „И аз съжалявам, Анна. Най-много съжалявам за нас.“
Седяхме така известно време, хванати за ръце, две деца, изгубени в бурята на възрастните. Нямаше какво повече да си кажем. Всичко беше казано. Връщайки се към дома, знаех две неща със сигурност. Първо, че Мартин е също толкова нещастен, колкото и аз. И второ, че баща му, Петър, е просто пионка в много по-голяма и по-опасна игра. И човекът, който дърпаше конците, този мистериозен Димитър, беше истинският враг.
Глава 9
Конфронтацията, от която всички се страхувахме, се случи в един студен, сив следобед. Бях отишла до офиса на баща ми, за да му занеса някакви документи, които беше забравил. Огромната стъклена сграда, която винаги ми се беше струвала символ на сила и успех, сега изглеждаше студена и заплашителна.
Когато излизах от асансьора във фоайето, го видях. Петър. Стоеше пред главния вход, но не като посетител. Имаше вид на човек, който е дошъл да си иска своето. Беше по-слаб и по-състарен, отколкото го помнех, но в очите му гореше трескав, неистов огън.
В същия момент вратите на другия асансьор се отвориха и от него излезе баща ми, придружен от двама свои колеги. Разговаряха за нещо, смееха се. Когато баща ми видя Петър, смехът замря на устните му. Лицето му се превърна в непроницаема маска. Колегите му усетиха напрежението и бързо се извиниха и се оттеглиха на разстояние.
Двамата мъже стояха един срещу друг в огромното, мраморно фоайе. Времето сякаш спря. Бяха като двама дуелисти, готови да извадят оръжията си. Аз се скрих зад една голяма колона, сърцето ми биеше до пръсване.
„Какво правиш тук, Петре?“ попита баща ми, гласът му беше тих и леден, но отекваше в тишината.
„Дойдох да видя какво си построил с моите идеи,“ отвърна Петър, а гласът му трепереше от смесица на гняв и болка. Той огледа луксозното фоайе с презрение. „Хубаво е, Стефане. Струвало си е да продадеш душата си и най-добрия си приятел за всичко това.“
„Ти не си ми бил приятел в деня, в който избяга като крадец и остави мен и семейството ми на улицата!“ изръмжа баща ми, губейки самообладание.
„Аз избягах, защото ти ме превърна в роб! Защото искаше да ме изхвърлиш, след като свърша черната работа! Ти беше крадецът, Стефане! Ти открадна мечтата ми!“ Петър повиши глас, привличайки вниманието на охраната и малкото служители, които бяха наоколо.
„Мечта? Твоята мечта щеше да си остане драсканица в тефтер, ако не бях аз! Аз намерих парите! Аз рискувах всичко! Къщата на родителите ми! А ти какво направи? Ти ме предаде по най-подлия начин!“
„Ти предаде доверието ми! Ти уби таланта ми с твоите договори и твоята алчност!“
Обвиненията летяха като куршуми през фоайето. Това не беше спор за бизнес. Това беше изливане на цялата отрова, трупана в продължение на двадесет и пет години. Отровата на разбитото приятелство, на неосъществената любов, на пропилените животи.
„Ти си един нещастен провал, Петре,“ каза баща ми с жестоко спокойствие. „Провали се тогава, проваляш се и сега. Жалък си. И сега си намерил други кукловоди да те дърпат за конците, защото сам не можеш нищо.“
При тези думи нещо в Петър се скърши. Той пристъпи напред и блъсна баща ми в гърдите. Не беше силен удар, по-скоро жест на пълно отчаяние. „Ще си платиш, Стефане! Кълна се, ще те унищожа! Ще ти взема всичко, до последната стотинка! Ще видиш какво е да останеш на улицата!“
Охраната веднага се намеси. Двама едри мъже хванаха Петър под мишниците и го извлякоха навън, докато той крещеше заплахи и обиди.
Баща ми остана неподвижен в средата на фоайето. Ръцете му трепереха. Той оправи сакото си с рязко движение, сякаш се опитваше да изтръска от себе си мръсотията на тази среща. После се обърна и погледите ни се срещнаха. Видя ме.
В очите му нямаше гняв, че съм станала свидетел. Имаше само безкрайна умора и болка. Той не каза нищо. Просто мина покрай мен и се качи обратно в асансьора.
Аз останах зад колоната, трепереща. Грозната сцена беше разголила цялата истина. Това не беше просто съдебно дело. Това беше война до смърт. И аз бях точно на фронтовата линия.
Глава 10
След публичния сблъсък, войната премина в окопите на съдебната система. Призовките пристигнаха. Започнаха предварителни изслушвания, размяна на документи, показания под клетва. Домът ни се превърна в щаб на адвокатския екип на баща ми. Масата в трапезарията беше отрупана с класьори, юридически становища и копия от старите записки на Петър.
Баща ми беше изцяло погълнат от битката. Той рядко спеше, хранеше се на крак и говореше само за делото. Имаше моменти, в които виждах проблясъци от стария, борбен Стефан – този, който е започнал от нулата и е построил империя. Той анализираше всяка дума в исковата молба на Петър, търсеше слаби места, изграждаше стратегия. Но имаше и други моменти, в които изглеждаше уязвим и изплашен.
Една вечер го заварих в кабинета му, втренчен в една стара снимка на бюрото. Беше същата, която бях видяла и аз – четиримата, млади и усмихнати.
„Знаеш ли,“ каза той, без да се обръща, „понякога се опитвам да си спомня този човек. Този, който беше мой приятел. И не мога. Образът му е напълно заличен от този на предателя. Сякаш са двама различни души.“
„Може би и двамата сте били различни хора тогава,“ казах тихо.
Той се обърна към мен. „Може би. Но само един от нас избра пътя на честта.“
Междувременно, аз се опитвах да водя свое собствено разследване. Бях обсебена от идеята да разкрия кой е Димитър и каква е връзката му с всичко това. Прекарвах часове в библиотеката на университета и в интернет, ровейки се в публични фирмени регистри, търсейки информация за инвестиционния фонд, който стоеше зад делото. Беше почти невъзможно. Всичко водеше до плетеница от офшорни компании, регистрирани на екзотични острови, създадени, за да крият истинските собственици.
Но тогава, случайно, попаднах на нещо. Стара бизнес статия отпреди десетина години за провалил се технологичен стартъп. В борда на директорите на този стартъп фигурираха две имена, които ме накараха да настръхна. Едното беше на Димитър. А другото – на адвокат Симеонов.
Значи те се познаваха отдавна. Предателството на Симеонов не беше спонтанно решение. То е било планирано. Той е бил къртицата на Димитър в компанията на баща ми през цялото това време.
Показах откритието си на баща ми. Той го погледна, лицето му не изрази изненада, а по-скоро потвърждение на най-лошите му страхове.
„Значи е било заговор от самото начало,“ каза той с кух глас. „Симеонов ми е подавал информация през всичките тези години. Знаели са всяка моя стъпка, всяка моя слабост.“
Той грабна телефона и се обади на главния си адвокат. Разказа му накратко какво съм открила. Слушах само неговата страна на разговора.
„…да, точно така. Искам да проверите всяка сделка, която Симеонов е договарял от мое име през последните пет години. Всяка клауза. Търсете капани, скрити условия. Трябва да има нещо…“
В следващите дни адвокатите откриха това „нещо“. Оказа се, че в няколко ключови договора за партньорство, които Симеонов беше подготвил, имаше добавени малки, почти незабележими клаузи. Те гласяха, че в случай на съдебен спор, който застрашава репутацията или финансовата стабилност на компанията, партньорите имат право да прекратят договорите си незабавно и да изискат огромни неустойки.
Планът на Димитър стана кристално ясен. Той не е очаквал непременно да спечели делото. Самото дело беше оръжието. Скандалът, шумът в медиите, обвиненията в кражба – всичко това беше достатъчно, за да задейства тези клаузи-бомби. Ключовите партньори щяха да се оттеглят, компанията щеше да изпадне в криза, цената на акциите й щеше да се срине. И тогава Димитър и неговият фонд щяха да се появят като „спасители“ и да купят всичко за жълти стотинки.
Петър беше просто параванът. Неговата лична трагедия и жажда за отмъщение бяха перфектният инструмент за осъществяването на този дяволски план.
Баща ми беше в капан. Ако загубеше делото, губеше половината компания. Ако делото се проточеше достатъчно дълго, дори и да го спечелеше накрая, щеше да загуби всичко заради задействаните клаузи. Враговете му го бяха обградили от всички страни. Нямаше полезен ход.
Глава 11
В разгара на тази буря, майка ми ставаше все по-неспокойна и дистанцирана. Тя често излизаше, казвайки, че отива на пазар или на разходка, но се връщаше часове по-късно, с измъчено лице и очи, плувнали в неизплакани сълзи. Опитвах се да говоря с нея, но тя се изплъзваше, затваряше се в стаята си и отказваше да сподели какво я мъчи.
Един следобед се прибирах от университета по-рано от обикновено. Когато наближих нашия блок, видях майка ми да стои на ъгъла на улицата. Не беше сама. Говореше с мъж. Сърцето ми се сви, когато го разпознах. Беше Петър.
Те не стояха близо един до друг. Имаше дистанция, но в стойките им личеше напрежение и някаква странна близост, като на хора, които споделят стара, тежка тайна. Той й говореше нещо настойчиво, а тя клатеше глава, лицето й беше скрито в сянка.
Не исках да ме виждат. Скрих се във входа на съседната сграда и ги наблюдавах. Разговорът им продължи още няколко минути. В един момент майка ми бръкна в чантата си, извади нещо – приличаше на дебел плик – и му го подаде. Той го взе, без да я погледне, обърна се и тръгна бързо надолу по улицата. Майка ми остана на мястото си още малко, загледана след него, после си пое дълбоко дъх и бавно се запъти към нашия вход.
Изчаках няколко минути, преди да се прибера. Стомахът ми беше на топка. Какво беше това? Какво му даде? Пари? Защо? Прикривала ли го е през цялото това време? Помагала ли му е, докато той се опитваше да унищожи съпруга й?
Когато влязох, тя беше в кухнята и механично режеше зеленчуци за салата.
„Здравей, мамо,“ казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи нормално.
„Здравей, миличка. По-рано си се прибрала.“ Тя не се обърна към мен.
„Видях те долу,“ казах аз. „Говореше с Петър.“
Ножът замръзна върху дъската за рязане. Раменете й се стегнаха.
„Какво искаше той?“ настоях аз.
Тя се обърна бавно. Лицето й беше бледо, а в очите й имаше паника. „Анна, моля те… не е това, което си мислиш.“
„А какво е, мамо? Какво е?! Даваш пари на човека, който съди баща ми? На човека, който иска да ни отнеме всичко?“ Гласът ми се повиши до истеричен крясък.
„Ти не разбираш…“
„О, разбирам прекрасно! Разбирам, че през цялото това време си играла двойна игра! Разбирам защо винаги го защитаваш! Ти още имаш чувства към него, нали?“ Обвинението беше жестоко и несправедливо, знаех го, но в този момент бях заслепена от гняв и предателство.
„Не!“ извика тя, а сълзите, които сдържаше, най-накрая рукнаха. „Никога! Аз обичам баща ти! Винаги съм обичала него!“
„Тогава защо?! Защо му помагаш?“
Тя се свлече на един стол, закрила лице с ръце. „Заради вината, Анна! Заради вината, която ме яде жива от двайсет и пет години! Аз знаех, че леля ти му е помогнала да избяга. Знаех, но мълчах. Оставих Стефан да мисли, че Петър просто се е изпарил. Ако бях казала истината тогава, може би Стефан щеше да го намери, щяха да се разберат, нямаше да се стигне дотук! Може би баща му нямаше да умре! Аз съм виновна за всичко това!“
Тя ридаеше неудържимо. Признанието й, което очаквах, не ми донесе никакво удовлетворение, само празнота.
„А парите? Какво беше в плика?“
„Той… той ми каза, че иска да се откаже от делото,“ прошепна тя през сълзи. „Каза, че тези хора, Димитър и останалите, го притискат да прави неща, които не иска. Заплашвали са го. Каза, че иска да изчезне, да започне отначало някъде другаде, но нямал никакви пари. Помоли ме за последен път. Дадох му всичките си спестявания, всичко, което бях събирала през годините. Просто исках всичко да свърши, Анна. Исках да го накарам да си тръгне, да ни остави на мира веднъж завинаги.“
Слушах я и усещах как гневът ми се оттича, заменен от огромна тъга. Майка ми не беше предателка. Тя беше просто една жена, която се е опитвала по свой, погрешен начин да изкупи стара вина и да защити семейството си. Но с наивността си, тя беше направила най-лошото възможно. Беше дала на врага пари, с които да продължи войната. Или по-лошо – беше се оставила да бъде измамена за пореден път от човека, който е белязал живота на всички ни.
В този момент вратата се отключи и влезе баща ми. Той спря на прага на кухнята, поглеждайки от разплаканата си съпруга към втрещеното ми лице.
„Какво става тук?“ попита той, а в гласа му вече се долавяше заплаха.
Знаех, че няма връщане назад. Тайната беше излязла наяве. И щеше да предизвика експлозия, която можеше да унищожи и последната здрава нишка, която все още държеше семейството ни заедно.
Глава 12
„Тя се е срещала с него. С Петър.“ Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра. Бяха сухи, безчувствени, констатация на факт, който променяше всичко.
Баща ми бавно остави куфарчето си на земята. Той не погледна към мен. Всичкият му фокус беше насочен към майка ми, която седеше свита на стола, трепереща.
„Вярно ли е, Мария?“ попита той с мъртвешки спокоен глас, който беше по-страшен от всеки крясък.
Тя не можа да отговори, само кимна, а раменете й се тресяха от безмълвен плач.
„Откога?“
„Не е това, което си мислиш, Стефане…“ успя да промълви тя.
„Отговори на въпроса ми. Откога се виждате зад гърба ми?“
„Това е вторият път… Той ме потърси… Беше отчаян…“
„Отчаян,“ баща ми изсумтя. „Той винаги е бил отчаян. И винаги е намирал начин да се възползва от теб. Какво искаше този път? Още от душата ти ли, или просто пари?“
„Дадох му пари, за да си тръгне!“ извика майка ми, сякаш силата на гласа й можеше да направи думите й по-убедителни. „За да се откаже от делото! За да ни остави намира!“
Баща ми се разсмя. Беше ужасен, празен смях, лишен от всякаква радост. „Ти наистина ли си толкова наивна? Мислиш, че можеш да платиш на хиена, за да стане вегетарианец? Дала си му пари, с които да плати на адвокатите си! С които да продължи да ме унищожава! Нашите пари!“
„Това бяха мои пари! Мои спестявания!“
„В този дом няма „мои“ и „твои“ пари, Мария! Има само „наши“! Пари, които аз съм изкарал с кръв и пот, докато съм се борил с демоните, които този човек пусна в живота ми! А ти си ги дала на него!“
Той се приближи до нея и застана над нея, огромен и заплашителен в гнева си. „Но не е само за парите, нали? Никога не е било. Винаги е имало нещо между вас. Някаква неизказана връзка. През всичките тези години, когато го защитаваше, когато омаловажаваше това, което ми причини… аз се правех, че не забелязвам. Но винаги съм знаел. Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че една част от теб никога не го е прежалила.“
„Не е вярно!“ изкрещя тя, скачайки на крака, за да го посрещне лице в лице. „Не е вярно! Аз избрах теб! Обичах теб! Но ти беше толкова погълнат от работата си, от амбициите си, а после и от омразата си, че никога не ме видя истински! Никога не разбра, че се чувствах виновна! Виновна, че стоя до теб, победителя, докато той беше смазан и унижен! Виновна, защото мълчах, когато сестра ми му помогна! Носех тази вина сама, защото ти никога не искаше да слушаш! Ти искаше само възмездие!“
„А ти какво искаше, Мария? Да му простя? Да забравя, че съсипа баща ми? Да забравя десетте години ад, през които минах, за да изчистя името си? Това ли искаше?“
„Исках да продължим напред! Исках да оставим миналото зад гърба си! Но ти никога не го направи! Ти построи цяла империя върху омразата си към него! Тази компания не е просто бизнес, тя е твоят паметник на отмъщението! И ти никога няма да бъдеш свободен, Стефане, докато не се научиш да прощаваш!“
Те стояха един срещу друг, изливайки цялата болка и разочарование, трупани с години. Всички недоизказани думи, всички скрити обвинения, всички пукнатини в брака им сега зейнаха като отворени рани. Аз стоях отстрани, невидима, осъзнавайки, че не съм просто свидетел на семеен скандал. Аз бях свидетел на края.
Баща ми се отдръпна пръв. Сякаш цялата му сила се изцеди. Той я погледна с очи, в които нямаше вече гняв, а само безкрайна празнота.
„Не мога,“ каза той тихо. „Не мога повече да живея така. Не мога да спя до жена, която тайно дава пари на най-големия ми враг. Не мога да се доверявам на човек, който е крил от мен истината в продължение на двайсет и пет години.“
Той се обърна, взе си куфарчето и тръгна към вратата.
„Къде отиваш?“ прошепна майка ми, гласът й беше прекършен от ужас.
„Не знам,“ отвърна той, без да се обръща. „Някъде, където няма тайни.“
Вратата се затвори след него. Този път не беше затръшната с гняв, а затворена тихо, окончателно. В настъпилата тишина се чу само риданието на майка ми. Аз стоях неподвижно, парализирана от осъзнаването, че с наивното си желание да разкрия истината, бях унищожила собственото си семейство.
Глава 13
След като баща ми напусна, къщата ни се превърна в мавзолей. Майка ми не ставаше от леглото с дни. Аз трябваше да поема всичко – да й нося храна, която тя не докосваше, да отговарям на притеснените обаждания на леля ми, да се преструвам пред света, че всичко е наред.
Но нищо не беше наред. Баща ми беше наел апартамент в хотел. Комуникацията ни се свеждаше до кратки, делови съобщения относно делото. Той беше напълно затворен за мен, за майка ми, за всичко, освен за битката.
И тази битка наближаваше своя край. Всички ходове бяха изиграни. Сега оставаше само съдът да произнесе решението си. В деня на финалните пледоарии, аз отидох в съдебната зала. Трябваше да бъда там.
Залата беше студена и тържествена. Баща ми седеше на едната маса, заобиколен от адвокатите си, лицето му беше непроницаемо. На другата маса бяха Петър и неговият екип. Петър изглеждаше ужасно. Беше отслабнал още повече, очите му шареха нервно из залата. Изглеждаше като човек, който осъзнава, че е загубил контрол. На задния ред, сам, седеше Димитър. Беше облечен безупречно, а на лицето му играеше лека, надменна усмивка. Той беше кукловодът, дошъл да се наслади на финала на своето представление.
Адвокатът на Петър говори дълго и пламенно. Той рисуваше картина на един ограбен гений, на едно предадено приятелство. Представи старите записки и чертежи като неоспоримо доказателство за авторството на идеята.
После дойде ред на адвоката на баща ми. Той беше спокоен и методичен. Той не оспори, че идеята е била на Петър. Вместо това, той се фокусира върху договора, който бяха подписали. Върху ипотеката. Върху финансовия риск, който баща ми беше поел сам. Върху факта, че Петър е избягал, нарушавайки договора и извършвайки кражба.
„Да, идеята може да е била негова,“ каза адвокатът, сочейки към Петър. „Но една идея не струва нищо без реализация. А реализацията, рискът, работата, десетте години изплащане на дългове – всичко това принадлежи на моя клиент, господин Стефанов.“
След пледоариите съдията обяви, че ще се оттегли за решение. Часовете се точеха като вечност.
Накрая съдията се върна. Залата утихна.
„Съдът намира,“ започна той с равен глас, „че макар да има доказателства за приноса на ищеца, господин Петров, в първоначалната концепция на продукта, неговите последващи действия, а именно присвояването на фирмени средства и разработки и нарушаването на подписания договор, го лишават от всякакви права върху последващото развитие на компанията, изградена от ответника. Искът се отхвърля.“
За миг в залата цареше пълна тишина. После от страната на баща ми се чуха тихи въздишки на облекчение. Той не показа никаква емоция. Просто седеше и гледаше право напред.
Погледнах към другата маса. Петър седеше като вцепенен. Лицето му беше празно, лишено от всякаква мисъл. Той беше заложил всичко на тази карта. И я беше изгубил. Димитър, на задния ред, се изправи. Усмивката беше изчезнала от лицето му. Той погледна към Петър с ледено презрение, обърна се и напусна залата, без да каже и дума. Беше приключил със своята пионка.
Но тогава се случи нещо неочаквано. Адвокатът на баща ми се изправи отново.
„Ваша чест, с оглед на новоразкрити доказателства, моят клиент би искал да внесе контраиск срещу господин Димитров и неговия инвестиционен фонд за опит за враждебно поглъщане чрез корпоративен саботаж и злоупотреба със съдебната система.“
Усмивката се върна на лицето ми. Баща ми не се беше защитавал. Той беше атакувал. Беше използвал делото, за да събере доказателства срещу истинския си враг. Беше им заложил капан и те бяха влезли право в него.
Битката беше спечелена. Но докато гледах баща ми, който седеше сам на масата си, и Петър, който беше напълно сломен, не чувствах радост. Чувствах само празнота. Защото победата в тази война беше струвала твърде скъпо.
Глава 14
Няколко дни след делото, потърсих Мартин. Знаех, че трябва да го направя. Трябваше да затворим тази последна, болезнена страница. Срещнахме се в същия парк, в който бяхме на първата си среща. Есента беше дошла, листата на дърветата бяха обагрени в златно и червено. Красива, но и тъжна гледка.
Той изглеждаше уморен. Но имаше и нещо ново в погледа му. Някакво спокойствие. Сякаш краят на делото, макар и катастрофален за баща му, беше донесъл и някакво извратено облекчение. Край на несигурността.
„Как е той?“ попитах тихо.
„Сринат,“ отговори Мартин. „След делото се прибра, събра си малко багаж и просто си тръгна. Остави бележка на майка ми, че съжалява за всичко и че повече не може да бъде в тежест. Нямаме представа къде е.“
Сърцето ме заболя за него. За майка му. Дори за Петър. Един живот, пропилян в преследване на призраци.
„Съжалявам, Мартин.“
„Няма за какво да съжаляваш, Анна. Ти нямаш вина. Нито аз. Ние просто се родихме в грешната история.“ Той се усмихна тъжно. „Знаеш ли, може би така е по-добре. Може би сега, когато го няма, ще мога най-накрая да започна да живея собствения си живот. Да не бъда просто „синът на Петър“.“
Седяхме мълчаливо известно време, гледайки как хората минават покрай нас – семейства, влюбени двойки, деца, тичащи след гълъбите. Всеки със своята история.
„Баща ти е много силен човек,“ каза Мартин накрая. „Да преобърне така нещата, да удари тези, които го дърпаха зад кулисите… Възхищавам му се. И го мразя едновременно.“
„Аз също,“ признах си. „Той спечели войната, но загуби семейството си. Не знам дали си струваше.“
Разказах му за родителите ми. За това как баща ми живее в хотел, а майка ми бавно се опитва да сглоби парчетата от живота си.
„Може би имат нужда от време,“ каза той. „Може би, когато омразата изстине, ще намерят пътя един към друг отново.“
„Може би,“ повторих аз, но не вярвах много. Някои рани са твърде дълбоки.
Погледнах го. В очите му все още виждах момчето, в което се бях влюбила. Но между нас сега имаше не просто пропаст. Имаше цяло бойно поле, осеяно с руините на два живота.
„Обичам те, Анна,“ каза той, сякаш прочете мислите ми. „Мисля, че винаги ще те обичам.“
„И аз те обичам, Мартин.“ Сълзите се стичаха по бузите ми. „Но не можем. Не и сега. Не и докато не излекуваме раните, които ни оставиха те. Трябва да намерим себе си, преди да можем да намерим отново пътя един към друг.“
Той кимна бавно. „Знам.“
Стана, наведе се и ме целуна по челото. Същата целувка като онази вечер, когато ме остави болна. Но този път в нея нямаше егоизъм, а само безкрайна нежност и тъга.
„Сбогом, Анна.“
„Сбогом, Мартин.“
Гледах го как се отдалечава, докато не се превърна в точка сред есенните листа. Знаех, че това не е краят на нашата история. Но беше краят на тази глава. Глава, пълна с чужда болка. Сега беше време всеки от нас да напише своята собствена.
Глава 15
Измина една година. Една дълга, трудна година на промени и бавно заздравяване.
Контраискът на баща ми срещу Димитър и неговия фонд предизвика огромен скандал в бизнес средите. С доказателствата, които беше събрал, той успя не само да ги победи в съда, но и да срине репутацията им. Компанията му беше спасена, дори по-силна отпреди. Той беше победителят. Но победата имаше горчив вкус.
Той така и не се върна у дома. Продадохме големия апартамент, пълен с твърде много призраци, и с майка ми се преместихме в по-малък, по-уютен дом. За нея това беше ново начало. Тя започна да посещава курсове по керамика, намери си нови приятели, започна да се смее отново. Сякаш свалянето на тежестта на онази стара тайна й беше дало криле. Двамата с баща ми се виждаха понякога, на неутрална територия, в някое кафене. Разговаряха учтиво, почти като непознати. Любовта може и да беше още там, някъде дълбоко, но беше погребана под твърде много пластове болка и предателство. Може би един ден щяха да намерят пътя обратно. А може би не. Научих се да живея с тази несигурност.
Аз завърших университета с отличие. Драмата, през която преминах, ми даде нова перспектива. Разбрах, че правото не е само сухи текстове и параграфи. То е инструмент, който може да гради и да руши, да защитава и да напада. И реших, че искам да бъда от тези, които градят. Започнах работа в малка адвокатска кантора, която се занимаваше със семейни дела. Помагах на хора, които се намираха в същите бури, в които бях и аз.
За Мартин не бях чувала нищо. Понякога се изкушавах да го потърся в социалните мрежи, но се спирах. Бяхме си обещали да си дадем време. Да си дадем пространство да пораснем.
Един пролетен следобед седях на пейка в същия онзи парк. Слънцето галеше лицето ми, а въздухът беше изпълнен с аромата на цъфнали люляци. Четях книга, когато усетих, че някой е застанал пред мен. Вдигнах поглед.
Беше той. Мартин.
Беше се променил. По-зрял, по-уверен. В очите му вече нямаше онази сянка на умора и тъга. Имаше спокойствие.
„Здравей,“ каза той с усмивка.
„Здравей,“ отговорих аз, сърцето ми препускаше.
Той седна до мен на пейката.
„Какво правиш тук?“ попитах.
„Работя наблизо,“ отговори той. „В една малка софтуерна компания. Правим образователни игри за деца. Не е империята на баща ти, но е нещо мое. Нещо чисто.“
Разказа ми, че след като баща му изчезнал, той и майка му продали стария апартамент и се преместили в друг град. Майка му си намерила по-добра работа. Той се беше дипломирал и беше започнал да гради собствена кариера, далеч от сенките на миналото. За баща си така и не беше чул нищо повече.
„А ти?“ попита той. „Щастлива ли си?“
Замислих се. „Щастлива е силна дума. Но съм добре. Спокойна съм. Намерих своя път.“
Мълчахме. Но това вече не беше неловкото мълчание отпреди. Беше спокойно мълчание. Мълчанието на двама души, които са преминали през ада и са оцелели.
„Знаеш ли,“ каза той, „през цялото това време си мислех за теб. И се надявах. Че един ден, когато бурята утихне, може би ще имаме втори шанс.“
Той посегна и хвана ръката ми. Този път беше топла и сигурна.
Не знаех какво ще донесе бъдещето. Не знаех дали ще успеем да изградим нещо ново върху руините на миналото. Дали белезите, които носехме, няма да се отворят отново.
Но докато седях до него в този слънчев следобед, гледайки го в очите, видях не сина на Петър, а просто Мартин. И той, надявам се, виждаше в мен не дъщерята на Стефан, а просто Анна.
И за първи път от много, много време, си позволих да се надявам. Защото понякога най-трудните битки не са тези, които водим с другите, а тези, които водим със себе си, за да се освободим от миналото. И може би ние, децата на една стара война, най-накрая бяхме готови да подпишем нашия собствен мирен договор.
Усмихнах се. „Може би.“