Бяхме сгодени от половин година. Аз управлявах собствен малък фризьорски салон, а той беше уважаван педиатър. Животът ни изглеждаше подреден, спокоен, предвидим. Любовта ни беше тиха и уютна като топла вечер край камината. Поне така си мислех аз. За Коледа бях решила да го изненадам. От месеци отделях всеки свободен лев, лишавах се от дребни удоволствия, за да му купя нещо, за което говореше с онази особена, детска страст в очите – лимитирано издание на една видео игра, която беше спряна от производство преди години. Мечта, която никога не си беше позволил, защото винаги поставяше разума и практичността на първо място. Исках да му покажа, че го слушам, че забелязвам малките искрици в душата му.
Коледната вечер се събрахме в дома на родителите му. Огромна къща в покрайнините на града, чийто лукс винаги ме караше да се чувствам леко не на място. Въздухът ухаеше на бор и скъп парфюм. Семейството му – баща му Огнян, властен бизнесмен с пронизващ поглед, майка му Маргарита, елегантна жена с изкуствена усмивка, и по-малкият му брат Павел, чиято самодоволна физиономия винаги ме дразнеше – вече седяха около отрупаната маса. Разменяха си любезности, които звучаха отрепетирано и кухо.
Стефан ме държеше за ръка, но усещах фина, почти незабележима дистанция в докосването му. Отдавах го на празничното напрежение.
След вечерята дойде време за подаръците. Сърцето ми биеше учестено, докато стисках малката, грижливо опакована кутия в скута си. Родителите му му подариха скъп часовник, който той прие с учтива благодарност. Павел му връчи някакъв кожен аксесоар с логото на известна марка. Всичко беше толкова предсказуемо, толкова лишено от емоция.
Тогава Стефан се изправи. В очите му имаше пламък, който не бях виждала досега. Той се прокашля и цялото внимание се насочи към него.
„Мамо, татко,“ започна той с тържествен глас. „През годините вие ми дадохте всичко. Научихте ме на труд, на амбиция. Време е и аз да ви се отблагодаря.“ Той бръкна в сакото си и извади малка кутийка. Отвори я и вътре проблеснаха два ключа, завързани с червена панделка. „Това са ключовете от моя апартамент. Искам да бъде ваш. Малък жест на благодарност.“
Маргарита ахна, а Огнян кимна с рядка проява на одобрение. В стаята се възцари гробна тишина, нарушавана само от тихото шумолене на опаковъчна хартия. Чувствах се като зрител на театрално представление, за което нямах сценарий. Неговият апартамент? Апартаментът, в който бяхме планирали да живеем след сватбата?
Но той не спря дотук. Обърна се към брат си. „Павка, знам колко много искаше онази кола. Е, вече е твоя.“ Той хвърли на масата друг комплект ключове, този път с емблемата на Мерцедес. Павел подсвирна и грабна ключовете, а лицето му грейна в триумфална усмивка. Той ме погледна за част от секундата и в очите му прочетох злорадство.
Стоях като вкаменена. Светът около мен се разпадаше. Човекът, когото мислех, че познавам, се оказа непознат. Човек, който подарява апартаменти и луксозни коли, докато аз съм брояла стотинки, за да му купя видео игра. Срамът ме заля като ледена вълна. Моят малък, сантиментален подарък изглеждаше жалък, нищожен, обиден на фона на тази демонстрация на богатство.
Накрая Стефан се обърна към мен. Усмивката му беше широка, но очите му бягаха от моите. Той ми подаде продълговата кадифена кутия. Ръцете ми трепереха, докато я отварях. Вътре, върху бял сатен, лежеше диамантена огърлица. Беше красива, студена и безлична. Цената ѝ сигурно надхвърляше годишния ми доход.
Онемях. Не от възхищение, а от ужас. Този подарък не беше израз на любов. Беше сделка. Беше утешителна награда. Беше начин да ми каже: „Ти не си част от този свят, но ето, ще ти платя, за да останеш в него.“ В този миг, заобиколена от лукс и фалшиви усмивки, аз никога не се бях чувствала по-бедна и по-сама.
Глава 2
Обратният път към моя малък апартамент беше най-дългото пътуване в живота ми. Колата на Стефан, която допреди часове ми се струваше удобна и сигурна, сега приличаше на тясна клетка. Мълчанието между нас беше толкова плътно, че можеше да се разреже с нож. Радиото не работеше, а шумът на двигателя отекваше оглушително в ушите ми. Диамантената огърлица лежеше в кутията си на седалката между нас – студена и заплашителна.
„Мира, кажи нещо,“ промълви накрая той, без да откъсва поглед от пътя. Гласът му звучеше напрегнато.
Какво можех да кажа? Че се чувствам унизена? Че току-що е разрушил представата ми за нашето общо бъдеще? Че съм видяла една негова страна, която ме плаши до смърт?
„Защо, Стефане?“, успях да прошепна. Гласът ми беше дрезгав и чужд. „Защо никога не си ми казвал?“
„Казвал какво? Че семейството ми има възможности? Не исках да те притеснявам. Не исках парите да застават между нас.“
„Да не застават между нас?“, изсмях се горчиво. „Ти току-що построи стена от пари между нас! Подари апартамента, в който щяхме да живеем! Нашият дом! Как можа?“
„Това е просто апартамент, Мира! Ще купим друг, по-голям, по-хубав! Мога да си го позволя. Мога да ти позволя всичко!“
Думите му ме пронизаха по-дълбоко от обида. Той не разбираше. Изобщо не разбираше. За него всичко се измерваше в пари, в това какво може да се купи и продаде. Нашият дом, нашите планове – всичко беше просто стока.
„Не става въпрос за парите, Стефане! Става въпрос за лъжата! Ти ме остави да правя планове, да мечтая за този апартамент, да си представям как подреждаме мебелите, докато си знаел, че просто ще го подариш на родителите си като някаква коледна картичка! Чувствам се като идиотка!“
„Преувеличаваш! Исках да ги зарадвам. Какво толкова е станало?“
„Станалото е, че аз броя всяка стотинка, за да ти купя подарък, който да ти покаже колко те обичам. А ти раздаваш апартаменти и коли, сякаш са бонбони. Не виждаш ли пропастта? Не виждаш ли колко нелепо изглеждам аз в цялата тази картина?“
Той въздъхна тежко, сякаш му досаждах с дребните си, битови драми. „Не е нужно да броиш стотинки. Казах ти, ще се погрижа за всичко.“
„Не искам да се грижиш за мен!“, почти изкрещях. „Искам да бъдем партньори! Равни! А ти ме превърна в някакъв благотворителен проект. В бедното момиче, което добрият доктор е взел под крилото си.“
Спря пред блока ми. Дълго време не каза нищо. Накрая се обърна към мен и в очите му видях нещо, което не можах да разчета – раздразнение, умора или може би дори съжаление.
„Виж, знам, че си шокирана. Но това е моят живот. Това е моето семейство. Или го приемаш, или…“ Той не довърши. Не се и налагаше. Заплахата увисна във въздуха.
Грабнах чантата си и кутията с огърлицата. Подаръкът, който бях приготвила за него, остана на задната седалка. Забравена и незначителна. Преди да изляза, се обърнах.
„Искам да знам истината, Стефане. Цялата истина. Откъде идват тези пари? Защото работата ти като педиатър не може да покрие такъв стандарт.“
Лицето му се сви. „Не сега, Мира. Уморен съм.“
„Кога тогава?“, настоях аз.
„Скоро. Обещавам.“
Той потегли с мръсна газ, оставяйки ме сама на студения тротоар. Докато се качвах по стълбите към моята малка гарсониера, усетих как ледените пръсти на страха стискат сърцето ми. Обещанието му прозвуча по-скоро като отлагане на присъда, отколкото като уверение. И аз знаех, че истината, каквато и да е тя, ще бъде много по-грозна, отколкото можех да си представя.
Глава 3
Щом затворих вратата на апартамента си, се свлякох на пода. Тишината на малкия ми дом, който доскоро ми се струваше уютно убежище, сега ме задушаваше. Хвърлих кадифената кутия на дивана, сякаш пареше. Диамантите проблясваха студено дори в полумрака.
Първият ми инстинкт беше да се обадя на Десислава, най-добрата ми приятелка. Но какво щях да ѝ кажа? Как се обяснява подобен абсурд? Затова набрах друг номер. Този на по-малката ми сестра, Ани.
Ани беше моята противоположност. Прагматична, здраво стъпила на земята, с остър като бръснач ум. Учеше право в университета и светът за нея беше сбор от факти, доказателства и логически връзки. Емоциите бяха променлива, на която тя нямаше доверие.
Тя вдигна след второто позвъняване. Гласът ѝ беше сънен.
„Мира? Какво има? Станало ли е нещо?“
Разказах ѝ всичко. Думите се изливаха от мен като пороен дъжд – за лъскавата къща, за арогантния Павел, за студените погледи на родителите му, за ключовете от апартамента, за мерцедеса, за проклетата огърлица. Когато свърших, от другата страна на линията имаше само мълчание.
„Ани? Там ли си?“
„Тук съм,“ отвърна тя бавно. „Мисля.“
„Кажи нещо, моля те. Чувствам се сякаш полудявам.“
„Не полудяваш,“ каза тя твърдо. „Реагираш напълно нормално на една абсолютно ненормална ситуация. Това не е просто криене на пари, Мира. Това е манипулация в огромен мащаб.“
Думите ѝ внесоха някакъв ред в хаоса на мислите ми.
„Той каза, че не е искал да ме притеснява…“
„Глупости,“ прекъсна ме Ани. „Това е класическото извинение на лъжеца. Той не те е предпазвал, а е контролирал информацията. Представял ти е една версия на себе си, която е удобна за него. Версията на скромния, трудолюбив лекар. И ти си се влюбила в нея.“
Разказах ѝ как помагахме на родителите си да изплащат ипотеката на тяхната къща, как всяка от нас работеше от ученическите си години, за да не им тежи. Разказах ѝ за студентския заем, който тя самата изплащаше, работейки нощни смени в една денонощна библиотека. Нашият свят беше толкова различен от неговия, че изглеждаше като друга вселена.
„Ти каза, че баща му е бизнесмен,“ продължи Ани, а в гласа ѝ се усещаше как правният ѝ ум вече работи на пълни обороти. „Какъв бизнес? Знаеш ли името на фирмата му?“
„Не съм сигурна. Огнян винаги е много потаен по този въпрос. Стефан е споменавал нещо за строителство и инвестиции, но винаги много общо.“
„Строителство и инвестиции,“ повтори Ани замислено. „Това може да означава всичко – от напълно законни сделки до пране на пари. Педиатър не може да си позволи да подарява апартаменти и нови мерцедеси. Дори и да е най-добрият в страната. Тези пари идват от другаде. И фактът, че Стефан толкова упорито го крие, е много, много лош знак.“
„Какво да правя, Ани?“
„Бъди внимателна,“ посъветва ме тя. „Не го притискай директно. Наблюдавай. Слушай. Опитай се да разбереш името на фирмата на баща му. Всяка малка подробност е важна. А междувременно… не носи тази огърлица. И не се мести в никакъв „нов, по-голям“ апартамент. Стой си в твоя дом, където ти си господарката. Където никой не може да те изхвърли с един жест.“
Съветът ѝ беше като спасителен пояс в бурно море. Тя ми даде нещо, за което да се хвана – план. Трябваше да спра да бъда пасивна жертва на обстоятелствата и да започна да търся отговори.
„Права си,“ казах аз, а гласът ми вече беше по-стабилен. „Трябва да разбера с кого съм сгодена.“
„Точно така,“ отвърна Ани. „Защото в момента изглежда, че си сгодена за призрак. А фамилията на този призрак крие много грозни тайни.“
След като затворих телефона, се почувствах малко по-силна. Отидох до дивана, взех кадифената кутия и я пъхнах най-отзад в гардероба, зад старите куфари. Не исках да я виждам. Тя беше символ на всичко, което ме отвращаваше в тази история. Беше време да сваля розовите очила и да погледна истината в очите, колкото и грозна да се окажеше тя.
Глава 4
Няколко дни по-късно Стефан се появи на вратата ми с огромен букет от бели рози и виновна усмивка. Играеше ролята на разкаялия се годеник перфектно. Извини се за „недоразумението“, за това, че не е подходил правилно, и настоя, че единственото му желание е било да ме направи щастлива. Покани ме на семейна вечеря в петък, за да „изгладим нещата“ и да поговорим открито.
Част от мен искаше да му затвори вратата под носа. Друга, по-наивна и уплашена част, все още се надяваше, че има логично обяснение за всичко. А третата, най-новата и най-цинична част, подушваше възможност. Възможност да приложа плана на Ани.
Съгласих се.
В петък вечер отново прекрачих прага на онази къща, но този път бях различна. Не бях уплашеното момиче от Коледа. Бях наблюдател. Бях шпионин в чужда територия.
Атмосферата беше по-различна. Маргарита ме посрещна с необичайно топла усмивка, Огнян ми стисна ръката малко по-дълго от необходимото, а дори Павел се опита да бъде любезен, макар и видимо да му костваше огромни усилия. Всички играеха театър, режисиран от Стефан. Искаха да ми покажат, че ме приемат, че съм една от тях.
Но фалшът беше почти осезаем.
По време на вечерята темата за парите беше старателно избягвана. Говореха за изкуство, за пътувания до екзотични дестинации, за политика. Аз предимно мълчах и слушах.
Тогава, сякаш случайно, на вратата се позвъни. Маргарита отвори и в трапезарията влезе жена на моята възраст. Беше висока, с перфектно изправена стойка и облечена в елегантен панталон, който струваше повече от месечния ми наем. Косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а очите ѝ, студени и аналитични, ме огледаха от глава до пети за части от секундата.
„Ивелина! Колко се радвам да те видя!“, възкликна Маргарита. „Не те очаквахме.“
„Минавах наблизо и реших да ви донеса документите, господин Огнянов,“ каза жената с ясен и уверен глас, подавайки на Огнян кожена папка. „Сметнах, че е по-добре да ги получите лично.“
„Винаги си добре дошла, мило момиче,“ каза Огнян. „Присъедини се към нас. Мира, това е Ивелина, наш семеен приятел и най-добрият адвокат в града. Ивелина, това е Мира, годеницата на Стефан.“
Ивелина ми подаде ръка. Ръкостискането ѝ беше кратко и твърдо. „Приятно ми е,“ каза тя, но в очите ѝ нямаше и следа от любезност. Имаше само преценка. И леко снизхождение.
Тя седна до Павел, точно срещу мен. Присъствието ѝ моментално промени динамиката в стаята. Разговорът се насочи към теми, от които бях напълно изключена. Започнаха да обсъждат „новия проект“, „проблемите с общината“ и „онази досадна съдебна битка“. Ивелина говореше с Огнян и Павел като равна. Използваше правни термини, които звучаха като чужд език за мен.
Стефан седеше до мен и се опитваше да ме включи в разговора с банални въпроси за работата ми в салона, но това само влошаваше нещата. Правеше контраста между моя свят и техния още по-очевиден.
В един момент Павел се обърна към Ивелина. „Ще успееш ли да смачкаш онези идиоти, или ще се наложи татко да използва старите методи?“
Ивелина се усмихна ледено. „Всичко е под контрол, Павле. Съдът е на наша страна. Просто трябва да сме търпеливи.“
„Търпението не е най-силната ми черта,“ отвърна той и погледна към мен. „Някои неща трябва да се решават бързо и без излишни сантименти.“
Думите му бяха насочени към Ивелина, но бяха предназначени за мен. Посланието беше ясно: ти си излишен сантимент.
Погледнах към Стефан. Той гледаше в чинията си, лицето му беше непроницаемо. Не ме защити. Не смени темата. Просто мълчеше. В този момент разбрах, че той не е просто пасивен участник в този цирк. Той беше съучастник.
По-късно, докато помагах на Маргарита да раздигне масата, въпреки протестите ѝ, Ивелина влезе в кухнята.
„Не е нужно да се престараваш,“ каза тя, докато си наливаше чаша вода. „Те имат прислуга за тази работа.“
„Свикнала съм да си върша работата сама,“ отвърнах аз, гледайки я право в очите.
Тя се облегна на плота и ме изгледа изучаващо. „Стефан е добро момче. Има златно сърце. Но е наивен. Винаги е бил. Увлича се по невъзможни каузи.“
Знаех, че „невъзможна кауза“ бях аз.
„Не знаех, че любовта е кауза,“ отвърнах студено.
„В свят като нашия, скъпа, всичко е кауза. Или сделка. Зависи от гледната точка,“ каза тя и излезе от кухнята, оставяйки ме с горчивия вкус на думите ѝ.
Вечерята беше пълен провал. Не само че не изглади нещата, а отвори нови, още по-дълбоки пукнатини. Вече не ставаше въпрос само за пари. Ставаше въпрос за тайни, за съдебни дела и за една жена-адвокат, чието присъствие в живота на Стефан беше много повече от „семеен приятел“. Името на фирмата все още ми убягваше, но вече имах името на адвоката им. Ивелина. И бях сигурна, че тя е ключът към много от отговорите.
Глава 5
Следващите няколко седмици бяха изпълнени с тягостно напрежение. Стефан се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Водеше ме на скъпи ресторанти, купуваше ми подаръци, които аз учтиво отказвах, и говореше за сватбата, сякаш тя е най-естественото нещо на света. Аз, от своя страна, играех ролята на любящата годеница, докато умът ми трескаво търсеше пролука в стената от лъжи, която той беше изградил.
Една вечер, докато бяхме в неговия лекарски кабинет – той довършваше някакви документи, а аз уж го чаках търпеливо – видях своята възможност. Той излезе за момент, за да говори по телефона с колега. Очите ми веднага сканираха бюрото му. Беше подредено до педантичност – медицински картони, рецепти, научни списания. Нищо подозрително.
Погледът ми обаче беше привлечен от заключеното долно чекмедже. Винаги беше заключено. Веднъж го бях попитала какво държи вътре, а той се беше засмял и беше отвърнал: „Просто стари документи, нищо интересно.“ Но сега това чекмедже ми се струваше като кутията на Пандора.
Стефан се забави. Сърцето ми започна да бие лудо. Огледах се. Върху една от лавиците имаше кутия с канцеларски материали. Взех един кламер и треперейки, се опитах да го пъхна в ключалката. Бях гледала подобни неща по филмите, но никога не бях вярвала, че работят. Ръцете ми бяха потни. След няколко неуспешни опита, точно когато се канех да се откажа, чух тихо щракване.
Чекмеджето се отвори.
Вътре нямаше стари документи. Имаше папка, същата кожена папка, която Ивелина беше донесла онази вечер. Отворих я. Първият документ беше нотариален акт. Но не за апартамента, който беше подарил на родителите си. Беше за огромна къща извън града, закупена преди три месеца. На името на Стефан.
Следващият документ беше договор за заем. За колосална сума. Парите бяха отпуснати на Стефан, но като обезпечение беше заложена не неговата къща, а сградата, в която се намираше фризьорският ми салон. Сградата, която беше собственост на баща ми и която той ми беше прехвърлил. Побиха ме ледени тръпки. Как е възможно? Подписът ми стоеше най-отдолу. Фалшив подпис, изкусно имитиран, но определено не мой.
Прелиствах документите като в транс. Имаше банкови извлечения, показващи преводи на огромни суми към офшорни сметки. Имаше и копие от договор между фирма на име „Орион Инвест“ – най-накрая имах името! – и няколко подизпълнители. Договорът беше за строителството на луксозен ваканционен комплекс.
Точно тогава чух стъпките на Стефан в коридора. Пъхнах папката обратно в чекмеджето, затворих го и седнах на стола, опитвайки се да придам на лицето си спокойно изражение. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.
Той влезе, усмихнат. „Извинявай, че се забавих. Готов съм.“
Погледнах го. Човекът, когото обичах. Човекът, който беше фалшифицирал подписа ми, за да изтегли заем, рискувайки единственото ценно нещо, което имах. Лъжец. Престъпник.
„Какво има, Мира? Пребледняла си,“ каза той, а в гласа му се прокрадна загриженост. Фалшива загриженост.
„Просто съм уморена,“ успях да кажа.
По пътя към дома не казах и дума. В главата ми се въртеше само едно – „Орион Инвест“ и фалшифицираният подпис. Това вече не беше семейна тайна. Това беше престъпление. И аз бях замесена до шия, без дори да подозирам.
Когато се прибрах, веднага се обадих на Ани. Разказах ѝ трескаво какво съм открила.
„Мира, това е много, много сериозно,“ каза тя, а гласът ѝ беше напрегнат. „Фалшифицирането на подпис за получаване на кредит е престъпление по Наказателния кодекс. Ако тази фирма „Орион Инвест“ фалира или не си върне заема, банката ще дойде и ще вземе твоя салон. Твоя и на татко.“
Усетих как ми прилошава.
„Успокой се,“ продължи Ани. „Не прави нищо прибързано. Не го конфронтирай. Сега той не знае, че ти знаеш. Това е твоето предимство. Трябва ни доказателство. Снима ли документите?“
„Не, нямах време,“ прошепнах отчаяно.
„Добре. Ще трябва да намерим друг начин. Утре ще отида в търговския регистър. Ще проверя тази фирма. Ще видим кой е собственик, какъв е капиталът, има ли други дела срещу тях. Ти се дръж нормално. Колкото и да ти е трудно. В момента си в много опасна ситуация.“
Затворих телефона и се огледах. Моят малък, сигурен свят вече не съществуваше. Бях оплетена в мрежа от лъжи, финансови измами и семейни тайни, които можеха да унищожат не само мен, но и семейството ми. И човекът, който беше изплел тази мрежа, спеше спокойно, вярвайки, че аз съм просто наивната фризьорка, заслепена от диаманти и празни обещания. Но той грешеше. Бях уплашена, но вече не бях наивна. И щях да се боря.
Глава 6
Няколко дни по-късно, докато подреждах препарати в салона след последния клиент, вратата се отвори и влезе Павел. Никога преди не беше идвал тук. Моят малък, слънчев салон изведнъж се стори тесен и мрачен от присъствието му. Той беше облечен в скъп костюм и огледа помещението с презрителна гримаса, сякаш се намираше в мръсна дупка.
„Значи тук работиш,“ каза той, повече като констатация, отколкото като въпрос.
„Какво искаш, Павле?“, попитах аз, без да си правя труда да прикрия неприязънта си.
Той се разходи из салона, докосвайки с върха на пръстите си фризьорския стол, сякаш проверяваше за прах. „Дойдох да поговорим. Като цивилизовани хора.“
„Ние с теб няма за какво да говорим.“
Той се засмя. Беше неприятен, дрезгав смях. „Напротив. Имаме. И то точно за брат ми.“
Той седна на един от столовете за чакащи и ме погледна право в очите. Погледът му беше студен и пресметлив, точно като на баща му.
„Виж, Мира. Ти си симпатично момиче. Наистина. Но не си за нас. Не си за нашия свят. Ти си като… декоративна рибка в аквариум с акули. Ще те изядат, без дори да разбереш.“
„Благодаря за загрижеността, но мога да се грижа сама за себе си.“
„Съмнявам се,“ отвърна той. „Ти нямаш и най-малка представа в какво се забъркваш. Мислиш си, че си сгодена за доктор Стефан, спасителят на дечица? Това е само маска. Роля, която той играе, за да избяга от това, което е всъщност.“
„И какво е той всъщност?“, попитах, а сърцето ми биеше в гърлото.
„Той е един от нас,“ каза Павел бавно, натъртвайки на всяка дума. „Той е част от семейния бизнес, колкото и да се опитва да се преструва на обратно. Той е замесен във всичко, точно колкото мен и баща ми. И в момента бизнесът не върви добре. Имаме… юридически усложнения.“
Той млъкна, сякаш очакваше да го попитам какви. Аз мълчах.
„Има едни хора,“ продължи той, „които загубиха пари заради наш проект. И сега ни съдят. Искат да ни съсипят. Ивелина прави всичко възможно да ни измъкне, но ситуацията е деликатна. Всички сме под напрежение. Особено Стефан.“
„И защо ми казваш всичко това?“
„Защото искам да те предпазя. И да предпазя брат си. Ти си разсейващ фактор. Емоционална тежест, от която той няма нужда в момента. Той не може да си позволи да се тревожи за наранените ти чувства, докато бъдещето на семейството ни е заложено на карта.“
„Значи си дошъл да ме заплашиш? Да ми кажеш да се оттегля?“
„Не го наричай заплаха. Наречи го приятелски съвет,“ каза той, изправяйки се. „Вземи си огърлицата, вземи каквото друго ти е дал, и си тръгни. Забрави за нас. Това е най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за него. Защото ако останеш, ще потънеш заедно с нас. А повярвай ми, ти не умееш да плуваш в нашите води.“
Той се насочи към вратата, но преди да излезе, се обърна. „А, и още нещо. Не си мисли, че сме идиоти. Знаем, че си ровила в кабинета на Стефан. Чекмеджето не беше заключено както трябва.“
Кръвта замръзна в жилите ми.
„Следващият път, когато решиш да си играеш на детектив,“ продължи той с ледена усмивка, „се увери, че не оставяш следи. За твое добро.“
Той излезе и вратата се затвори след него. Оставам сама в тихия салон, трепереща неконтролируемо. Това не беше съвет. Беше директна заплаха. Те знаеха. Знаеха, че съм видяла документите. И сега бях в много по-голяма опасност, отколкото предполагах. Вече не бях просто нежелана годеница. Бях свидетел.
Глава 7
Обадих се на Ани веднага щом Павел си тръгна. Гласът ми трепереше толкова силно, че едва успявах да свържа думите.
„Те знаят, Ани! Знаят, че съм гледала документите! Павел беше тук, заплаши ме!“
„Успокой се, Мира, дишай дълбоко,“ каза тя с онзи спокоен, овладян тон, който винаги успяваше да ме заземи. „Какво точно ти каза?“
Преразказах ѝ целия разговор, дума по дума. Когато стигнах до частта за съдебните дела, Ани ме прекъсна.
„Каза ли срещу кого са делата? Или за кой проект?“
„Спомена, че хора са загубили пари от техен проект. И че Ивелина ги защитава.“
„Орион Инвест,“ промълви Ани. „Точно както си мислех.“
Тя ми разказа какво беше открила. Прекарала беше целия предишен ден в библиотеката и в онлайн регистрите, използвайки достъпа си като студент по право. „Орион Инвест“ официално се водеше собственост на Огнян, но в управителния съвет фигурираха имената и на двамата му сина – Павел и Стефан. Предметът на дейност беше широкоспектърен – строителство, консултантски услуги, управление на активи. Класическа фасада за съмнителни операции.
„Има няколко висящи дела срещу тях, Мира,“ продължи Ани. „Всичките са от дребни инвеститори. Хора като нас. Вложили са спестяванията си в строителството на ваканционен комплекс, който „Орион Инвест“ е трябвало да построи. Проектът е замразен от повече от година, а парите са изчезнали. Ивелина успява да бави делата с процедурни хватки, но е въпрос на време нещата да ескалират.“
Докато я слушах, в ума ми изплува образът на онези хора. Обикновени семейства, които са се надявали на сигурна инвестиция, а сега са загубили всичко. И човекът, когото обичах, беше един от виновниците.
„Но най-лошото не е това,“ каза Ани, а гласът ѝ стана още по-сериозен. „Ровейки се в старите дела, свързани с фирмата, попаднах на едно име, което се повтаря. Име на свидетел по друго, прекратено дело за измама преди няколко години. Свидетелят се е отказал от показанията си в последния момент, след което е получил значителна сума по сметката си от офшорна компания, свързана с „Орион Инвест“.“
„И какво от това?“, попитах, без да разбирам накъде бие.
„Името на този свидетел, Мира… беше Ивелина.“
Светът ми се преобърна.
„Тя не просто им е адвокат,“ обясни Ани. „Тя е част от схемата. Била е замесена с тях от години. Тя е пазителката на тайните им, защото самата тя е уязвима. Те я държат в ръцете си, а тя държи тях. Това е симбиоза, основана на престъпления и взаимно изнудване.“
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Студените погледи на Ивелина. Увереността, с която говореше за съдебните битки. Властта, която излъчваше. Тя не беше просто семеен приятел. Тя беше съучастник. Може би дори нещо повече.
„Ани, какво да правя?“, прошепнах. „Те са опасни.“
„Знам. И затова трябва да си много по-умна от тях. Предупреждението на Павел е ясен знак. Те искат да те уплашат и да те накарат да млъкнеш. Не трябва да им позволяваш. Но и не трябва да ги предизвикваш открито. Трябва да съберем достатъчно доказателства, за да ги сринем. Нещо, което Ивелина не може да замете под килима.“
„Но как? Аз съм просто фризьорка. Ти си студентка, която едва свързва двата края заради онзи проклет заем…“
„Точно затова ще успеем,“ прекъсна ме тя с непоклатима увереност. „Защото те ни подценяват. Те виждат в теб наивна годеница, а в мен – хлапачка, затрупана с учебници. Не очакват, че можем да бъдем заплаха. И това ще бъде най-голямата им грешка.“
В този момент, въпреки страха, почувствах прилив на сила. Вече не бях сама в тази битка. Имах Ани. Имахме истината на наша страна. И щяхме да използваме единственото оръжие, което притежавахме и което те нямаха – това, че никой не ни взимаше на сериозно.
Глава 8
Реших, че най-добрият начин да се предпазя е да се преструвам на уплашена и победена. Точно това, което Павел очакваше от мен. На следващия ден се обадих на Стефан и му казах, че искам да се видим. Избрах едно шумно кафене в центъра на града – място, където нямаше как да останем насаме и където всяка по-драматична сцена щеше да привлече нежелано внимание.
Той дойде, изглеждайки напрегнат, но и леко самодоволен. Сигурно Павел му беше докладвал за „успешната“ си мисия.
Седнах срещу него и се постарах да изглеждам максимално съсипана.
„Павел идва в салона ми,“ казах с треперещ глас. „Заплаши ме, Стефане.“
Той въздъхна и протегна ръка да хване моята, но аз я дръпнах. „Знам. Говорих с него. Прекалил е. Понякога е твърде… директен.“
„Директен? Той ми каза, че ще ме смачкате, ако не се оттегля! Каза ми, че съм бреме за теб! Това ли е твоето семейство, Стефане? Това ли е светът, в който искаш да ме въведеш?“
„Мира, успокой се. Той просто се тревожи за мен, за всички нас. В момента сме под голям стрес.“
„Стрес заради съдебните дела?“, попитах аз, хвърляйки му въдицата.
Той се сепна. „Павел ти е казал и за това?“
Кимнах, като се опитвах да не издавам, че знам много повече. „Каза, че някакви хора ви съдят. Каза, че може да загубите всичко.“
„Няма да загубим всичко,“ отвърна той твърдо. „Това са просто бизнес рискове. Ивелина държи нещата под контрол.“
„Ивелина,“ повторих името ѝ с горчивина. „Тя изглежда много близка с вас. Повече от просто адвокат.“
Той избегна погледа ми. „Тя е стар приятел. Познаваме се от деца. Винаги ни е помагала.“
Лъжеше. Усещах го по начина, по който стисна челюстта си. Реших да рискувам.
„Трябва да се срещна с нея,“ казах аз.
„Какво? Защо?“
„Искам да чуя от нея какво точно е положението. Ако ще ставам част от това семейство, имам право да знам в какво се забърквам. Павел ме заплашва, ти ми даваш половинчати отговори. Тя е единствената, която изглежда знае цялата истина. Искам да говоря с нея. Насаме.“
Той се поколеба. Идеята очевидно не му харесваше. Но моята привидна уязвимост и отчаяние работеха в моя полза. Изглеждах като уплашена жена, която търси уверение, а не като някой, който събира информация.
„Добре,“ съгласи се той накрая. „Ще уредя среща. Но те предупреждавам, Ивелина е много пряма. Не приемай думите ѝ твърде лично.“
Срещата се състоя два дни по-късно в нейната адвокатска кантора. Офисът ѝ беше на последния етаж на стъклена сграда, с изглед към целия град. Всичко крещеше за власт и пари – махагоново бюро, кожени столове, модерни картини по стените.
Тя ме посрещна без усмивка, облечена в безупречен тъмносин костюм. Посочи ми стола срещу бюрото си, сякаш бях клиент, а не годеницата на неин близък приятел.
„Стефан каза, че искаш да говорим,“ започна тя, без излишни увертюри. „Слушам те.“
„Искам да знам истината,“ казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи стабилно. „Каква е тази съдебна битка, за която всички говорят? Колко е сериозно положението?“
Тя се облегна назад и сплете пръсти. „Положението е сложно, но управляемо. Няколко недоволни инвеститори се опитват да извлекат полза от временни пазарни затруднения. Класически случай на изнудване. Няма за какво да се притесняваш.“
„Павел не мислеше така. Той каза, че можем да загубим всичко.“
Тя се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите ѝ. „Павел е импулсивен. Той вижда нещата в черно и бяло. Аз работя в сивата зона. Повярвай ми, всичко ще бъде наред. Семейството на Стефан винаги се е справяло с предизвикателствата.“
„Вие сте с тях отдавна, нали?“, попитах, преминавайки към следващия си въпрос. „Стефан каза, че се познавате от деца.“
„Така е,“ потвърди тя, а погледът ѝ стана леко носталгичен. „Израснахме заедно. Стефан и аз… винаги сме имали специална връзка.“
Тя остави думите да увиснат във въздуха. Беше фина, но ясна заявка. История, която аз никога нямаше да имам. Общо минало, което винаги щеше да ги свързва.
„Той е добър човек,“ продължи тя. „Но е твърде мек. Нуждае се от някой силен до себе си. Някой, който разбира света, в който живее. Някой, който може да го защити.“
„Аз мога да го защитя,“ казах, макар че думите прозвучаха неубедително дори за мен самата.
Тя ме погледна със снизхождение, което ме накара да се почувствам малка и незначителна. „Мило момиче, ти дори не знаеш от какво трябва да го защитаваш. Ти си фризьорка. Твоят свят е пълен с лак за коса и женски клюки. Нашият свят е пълен с договори, съдебни зали и хора, които биха направили всичко за пари. Ти не би оцеляла и ден.“
„Тогава ми помогнете да разбера,“ настоях аз.
Тя се изправи и отиде до прозореца, заставайки с гръб към мен. „Ако наистина обичаш Стефан, ще направиш едно нещо за него. Ще се довериш на хората, които се грижат за него от години. Ще спреш да задаваш въпроси. Ще се съсредоточиш върху това да бъдеш красива и да го подкрепяш емоционално. Остави мръсната работа на нас. Това е най-добрият начин да му помогнеш.“
Това беше всичко. Бях отхвърлена. Отредена ми беше ролята на красив аксесоар, чиято единствена функция е да мълчи и да се усмихва. Но срещата не беше напразна. В нейните думи, в снизходителния ѝ тон, аз видях потвърждение за всичко, което Ани ми беше казала. Тя беше пазителката на портите. И беше влюбена в Стефан. Или поне в идеята за властта, която той представляваше. Конфликтът вече не беше само финансов и правен. Беше и личен. А това правеше Ивелина още по-опасен противник.
Глава 9
Предупреждението на Павел и снизходителното отношение на Ивелина имаха обратния ефект. Вместо да ме уплашат, те разпалиха гнева ми. Те ме бяха преценили като слаба и незначителна. Време беше да им докажа, че грешат.
Заедно с Ани разработихме нов план. Трябваше да намерим един от тези измамени инвеститори. Някой, който е готов да говори. Ани прекара часове в ровене из съдебните регистри и форуми за инвеститори. Накрая откри нишка. Мъж на име Симеон, бивш учител, който беше вложил всичките си пенсионни спестявания в проекта на „Орион Инвест“. Той беше един от най-активните в онлайн групите, опитвайки се да обедини други жертви.
Намерихме адреса му. Живееше в стар панелен блок в един от крайните квартали. Пълна противоположност на луксозния свят на семейството на Стефан. Когато почукахме на вратата му, ни отвори възрастен мъж с уморени, но интелигентни очи. Отначало беше подозрителен, но когато му обяснихме кои сме – без да споменавам връзката си със Стефан, разбира се – и че искаме да помогнем, той ни покани вътре.
Апартаментът беше скромен, но чист и подреден. Навсякъде имаше книги. Симеон ни разказа историята си. Разказа ни как представители на „Орион Инвест“, млади, добре облечени мъже (описанието съвпадаше с Павел), са го убедили да инвестира. Показали са му лъскави брошури, фалшиви планове и са му обещали сигурна печалба и спокойни старини.
„Бях глупак,“ каза той с горчивина. „Повярвах им. Вложих всичко, което имах. Парите от продажбата на наследствената ми къща. Сега нямам нищо. Само дългове.“
Той ни показа папка, пълна с документи – договорът, който беше подписал, кореспонденция с фирмата, банкови извлечения.
„Адвокатката им, тази Ивелина, е истински дявол,“ продължи Симеон. „Тя успява да обърне всяка наша дума срещу нас. Твърди, че сме били наясно с рисковете, че сме подписали доброволно. Изкарва ни алчни глупаци, които са си получили заслуженото.“
Ани разгледа внимателно договора му. „Има клаузи, написани с много дребен шрифт,“ отбеляза тя. „Формулирани са така, че да освободят фирмата от почти всякаква отговорност при „непредвидени обстоятелства“. Класическа схема.“
„Опитахме се да се обединим,“ каза Симеон. „Но повечето хора ги е страх. Някои получиха заплахи. Други просто се отказаха, приели загубата си. Останахме само няколко души, които продължаваме да се борим.“
В този момент разбрах, че това е много по-голямо от личната ми драма. Ставаше въпрос за съсипани животи, за откраднати мечти. Семейството на Стефан не беше просто потайно и богато. Те бяха хищници.
Преди да си тръгнем, Симеон ни даде нещо ключово. Копие от имейл, който беше получил от бивш, уволнен служител на „Орион Инвест“. Служителят, останал анонимен, намекваше за двойно счетоводство и за „втора, неофициална“ счетоводна книга, която се съхранявала на защитен сървър.
„Това е!“, възкликна Ани, щом се качихме в колата. „Това е доказателството, което ни трябва. Ако успеем да се доберем до този сървър, ще имаме всичко – истинските финансови потоци, офшорните сметки, скритите печалби. Това е нещото, което Ивелина не може да оспори в съда.“
„Но как ще стигнем до него?“, попитах аз. „Този сървър сигурно се пази по-добре от златен трезор.“
„Сървърът може и да е защитен, но хората, които имат достъп до него, не са,“ каза Ани, а в очите ѝ гореше огън. „Стефан има достъп. Павел има достъп. Огнян има достъп. И може би Ивелина. Трябва да намерим слабото звено.“
Слабото звено. Веднага се сетих за Стефан. За неговата маска на добрия доктор. За желанието му да се дистанцира от семейния бизнес. Може би неговата съвест беше нашата входна врата. Или може би неговата привързаност към мен. Трябваше да използвам последното оръжие, което ми беше останало – илюзията, че все още го обичам и му вярвам. Трябваше да го накарам той сам да ми даде ключа към сървъра. Беше ужасен, манипулативен план. Но те ме бяха превърнали в това. Бяха ме научили да играя по техните правила.
Глава 10
Планът беше рискован и изискваше актьорско майсторство, на каквото не се смятах за способна. Трябваше да убедя Стефан, че съм напълно сломена от заплахите на Павел и съм готова на всичко, за да бъда приета от семейството му.
Обадих му се и с плачлив глас му казах, че искам да прекратя всичко. Че не мога да живея повече в този страх и несигурност. Както и очаквах, той изпадна в паника. Идеята да ме загуби, особено сега, когато бях „информирана“ за проблемите, явно го плашеше. Настоя да се видим веднага.
Срещнахме се в „нашия“ апартамент – този, който той вече беше подарил на родителите си. Мястото беше заредено със спомени и символика.
„Мира, не говори така,“ започна той, щом влязох. „Обичам те. Ще се справим с всичко това, заедно.“
„Как, Стефане?“, попитах аз, като оставих сълзите да се стичат по лицето ми. „Твоето семейство ме мрази. Твоят брат ме заплашва. Адвокатката ви ме третира като празно място. Аз не принадлежа на този свят. Ивелина беше права.“
„Не, не е права!“, той ме прегърна силно. „Ти си всичко, което искам. Те просто не те познават.“
„Може би проблемът е, че аз не познавам теб,“ казах, отдръпвайки се леко. „Ти криеш неща от мен. Всички вие криете. Как мога да бъда с теб, ако нямам доверие? Павел спомена за някакви бизнес дела. Ивелина каза, че всичко е под контрол. Но аз не разбирам нищо! Чувствам се като глупачка. Ако искаш да бъда до теб, ако искаш да се боря за нас, трябва да ми кажеш всичко. Искам да видя с очите си. Искам да разбера какво се случва, за да мога да те подкрепя истински.“
Той се поколеба. Виждах борбата в очите му. Желанието му да ме задържи се сблъскваше с годините на потайност и семейни клетви за мълчание.
„Не мога, Мира. Това са… сложни неща.“
„Значи ми нямаш доверие,“ казах тихо, нанасяйки последния удар. „Значи всичко е било лъжа. По-добре да се разделим сега.“
Обърнах се, сякаш си тръгвам. Това беше моят блъф.
„Чакай!“, извика той. „Не си тръгвай.“
Хвана ме за ръката. Лицето му беше бледо. „Добре. Добре, ще ти покажа. Но трябва да ми обещаеш, че това ще остане само между нас. Нито дума на никого. Дори на сестра ти.“
Кимнах тържествено. Сърцето ми биеше до пръсване. Планът работеше.
Той извади лаптопа си от една чанта. Отвори го и след няколко клика на екрана се появи страница за вход с криптирана връзка. Името „Орион Инвест“ светеше в горния ъгъл.
„Това е нашият вътрешен сървър,“ обясни той с тих глас. „Тук е всичко. Договори, счетоводство, кореспонденция. Баща ми държи всичко да е дигитализирано и защитено.“
Той въведе дълга парола, която аз се постарах да запомня с периферното си зрение. Беше комбинация от името на майка му и рождената му дата. Колко предсказуемо.
На екрана се появиха папки с имена като „Проект Бряг“, „Инвеститори“, „Правни казуси“ и една, която веднага привлече вниманието ми – „Счетоводство – НЕОФИЦИАЛНО“.
„Какво е това?“, попитах, сочейки към нея.
Той се напрегна. „Това… това е просто работен вариант. Чернова. Истинските документи са в другата папка.“
Лъжеше отново. Знаех го.
Той ми показа няколко договора, обяснявайки ми с неясни термини за бизнес рискове и пазарни флуктуации. Преструвах се, че слушам внимателно, кимах разбиращо, докато всъщност мозъкът ми работеше на пълни обороти. Трябваше ми достъп до тази папка.
„Може ли да остана тук тази вечер?“, попитах го, когато затвори лаптопа. „Не искам да съм сама. Искам да бъда с теб.“
Той се съгласи с облекчение. По-късно през нощта, докато той спеше дълбоко до мен, аз се измъкнах тихо от леглото. Отидох в хола, където беше оставил лаптопа си. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Въведох паролата. Получи се.
Намерих папката „Счетоводство – НЕОФИЦИАЛНО“. Отворих я. Вътре имаше десетки файлове. Истински баланси, показващи огромни печалби, докато официалните отчети декларираха минимални или никакви. Списъци с преводи към офшорни сметки на имената на Огнян, Павел и Стефан. Дори имаше папка с име „Ивелина“, в която имаше документи за прехвърляне на собственост на два апартамента на нейно име като „хонорар за консултантски услуги“.
Това беше всичко. Цялата престъпна схема, документирана до последния детайл. Бях подготвена – носех малка флашка, скрита в джоба на дънките ми. Копирах всичко. Всяка таблица, всеки документ, всеки имейл. Процесът изглеждаше безкраен. Всяка секунда очаквах Стефан да се събуди и да ме хване.
Когато копирането приключи, изтрих историята на браузъра и всяка следа от дейността си. Върнах се в леглото и се сгуших до него. Той се размърда в съня си и ме прегърна. За пръв път от месеци се почувствах в безопасност в прегръдките му, но по най-ужасната и иронична причина. Защото знаех, че държа съдбата му, и тази на цялото му семейство, в ръцете си. В малката флашка в джоба ми. Предателството беше извършено. Но то не беше мое. Аз просто отвръщах на удара.
Глава 11
На сутринта се събудих преди Стефан. Чувствах се едновременно ужасена и силна. Флашката пареше в джоба ми. Целунах го леко по челото – прощална целувка, която той никога нямаше да разбере – и си тръгнах, преди да се е събудил.
Срещнах се с Ани в едно малко кафене близо до университета. Подадох ѝ флашката под масата, сякаш бяхме шпиони във филм.
„Всичко е тук,“ прошепнах. „Двойното счетоводство, офшорните сметки, подкупите за Ивелина… всичко.“
Ани я взе, а лицето ѝ беше сериозно. „Добра работа, како. Това променя всичко.“
Прекарахме следващите два дни в апартамента на Ани, анализирайки файловете. Картината, която се разкри, беше по-грозна, отколкото си представяхме. „Орион Инвест“ беше куха структура, създадена с единствена цел – да привлича пари от дребни инвеститори, които след това да бъдат прехвърляни в личните сметки на семейството. Ваканционният комплекс никога не е имало намерение да бъде построен. Фалшифицираният ми подпис не беше изолиран случай – бяха използвали подобни схеми и с други имоти, които са служили като обезпечение.
Ани се свърза с адвокат. Не с някой известен и скъп, а с млад, амбициозен мъж, когото познаваше от университета. Човек, който беше гладен за голямо дело, което да изстреля кариерата му, и който не се страхуваше да се изправи срещу голяма риба като Ивелина.
Когато му показахме доказателствата, очите му светнаха. „Това е златна мина,“ каза той. „Това не е просто гражданско дело за неизпълнение на договор. Това е организирана престъпна група. Пране на пари, данъчни измами, фалшифициране на документи… Тук ще има и прокурорска намеса.“
Планът беше да действаме бързо и изненадващо. Адвокатът подготви искове от името на Симеон и още няколко от измамените инвеститори, като приложи анонимно копие от най-уличаващите документи. Едновременно с това беше подаден сигнал до прокуратурата и икономическа полиция.
В деня, в който призовките бяха връчени, телефонът ми не спря да звъни. Стефан. Игнорирах го. След това започнаха да звънят Павел, Огнян, дори Маргарита. Не вдигнах на никого.
Вечерта на вратата ми се почука яростно. Беше Стефан. Лицето му беше пребледняло, очите му – пълни с ярост и неверие.
„Ти ли го направи?“, изкрещя той, без дори да каже „здравей“. „Ти си дала документите, нали?“
„За кои документи говориш, Стефане?“, попитах аз с леден глас.
„Не се прави на идиотка! Документите от моя лаптоп! Ти си ни предала!“
„Предала?“, изсмях се аз. „А ти какво направи, когато фалшифицира подписа ми и ипотекира салона ми зад гърба ми? Какво направихте вие на всички онези хора, чиито спестявания откраднахте? Не, Стефане. Аз не съм предателката. Аз съм възмездието.“
Той ме гледаше така, сякаш ме вижда за първи път. Маската на добрия доктор беше паднала. Пред мен стоеше уплашен, разглезен мъж, чийто свят се сриваше.
„Ще те унищожим!“, изсъска той. „Ивелина ще те смачка в съда! Нямаш никакви доказателства!“
„О, имам. Имам всичко. И най-важното, имам истината на моя страна. А ти какво имаш, Стефане? Освен парите, които си откраднал?“
Той посегна да ме хване, но аз отстъпих назад. „Върви си. Между нас всичко свърши. И предай на Ивелина, че ще се видим в съда.“
Той ме изгледа с омраза, която никога не бях виждала в очите му. След това се обърна и си тръгна, блъскайки вратата след себе си.
Започна съдебната битка на живота ми. Ивелина използваше всеки трик от учебника – опитваше се да оспори автентичността на документите, да ме изкара отмъстителна и нестабилна бивша годеница, да сплашва другите свидетели. Но доказателствата бяха неопровержими. Прокуратурата започна пълномащабно разследване. Сметките на „Орион Инвест“ бяха запорирани. Огнян и Павел бяха привикани на разпити.
Медиите надушиха историята и тя се превърна в скандал. „Лекарска фамилия в центъра на мащабна имотна измама“. Лицето на Стефан беше по всички вестници. Неговата кариера беше съсипана.
Глава 12
Процесът беше дълъг и изтощителен. Превърнах се от анонимна фризьорка в основен свидетел по едно от най-шумните дела в страната. Ивелина се опита да ме дискредитира по всякакъв начин. Изкара наяве подробности от личния ми живот, представи ме като златотърсачка, която е била отхвърлена и сега си отмъщава. Беше брутално. Но аз издържах. Всеки път, когато се изправях на свидетелската скамейка, си спомнях за уморените очи на Симеон и за всички други, които бяха загубили всичко. Борех се не само за себе си, а и за тях.
Ани беше до мен на всяка стъпка. Помагаше на нашия адвокат, подготвяше ме за разпитите, даваше ми сила, когато бях напът да се срина. Студентският ѝ заем изглеждаше като незначителен проблем на фона на битката, която водехме. Тя беше моята скала.
Стефан не дойде на нито едно заседание. Не можех да го виня. Как можеше да ме погледне в очите? Но един ден, докато се прибирах от съда, го видях да ме чака на ъгъла на моята улица. Беше отслабнал, изглеждаше състарен с десет години.
„Трябва да поговорим,“ каза той. Гласът му беше кух.
Съгласих се. Отидохме в близкото кафене, същото, в което му бях устроила капана. Иронията не ми убягна.
Дълго време мълчахме.
„Съжалявам,“ каза той накрая. Думата прозвуча странно от неговата уста. „Съжалявам за всичко, Мира.“
„За кое по-точно съжаляваш, Стефане?“, попитах аз, без емоция. „За лъжите? За фалшивия подпис? Или за това, че те хванах?“
Той сведе поглед. „За всичко. Бях страхливец. Винаги съм бил. Мразех бизнеса на баща ми, мразех начина, по който печелеха пари. Мислех, че като стана лекар, ще се измъкна, ще бъда различен. Но продължих да взимам парите им, да се наслаждавам на лукса. И когато те поискаха да им помогна, като използвам името си за заеми и договори, аз се съгласих. Защото бях твърде слаб, за да им откажа.“
„А защо ме излъга мен?“
„Защото се срамувах,“ призна той. „И защото исках да те предпазя. Исках да имам поне едно нещо в живота си, което е чисто и истинско. Ти беше това нещо. Но аз го опетних. Опитах се да те купя с диаманти, защото не знаех как да ти предложа истината. И накрая те забърках в най-мръсната част от живота ми.“
Той ме погледна, а в очите му имаше сълзи. „Знам, че е твърде късно. Знам, че никога няма да ми простиш. Но исках да го знаеш. Исках да знаеш, че те обичах. По моя си, сбъркан и страхлив начин, но те обичах.“
Това беше моментът на моята морална дилема. Пред мен стоеше не чудовището, което си бях представяла, а един съсипан и жалък човек, хванат в капана на собствената си слабост. Част от мен искаше да изпита съчувствие. Но тогава се сетих за Ани, за Симеон, за салона, който можех да загубя.
„Любовта не е извинение за престъпленията, Стефане,“ казах аз тихо, но твърдо. „Ти направи своя избор. Аз направих моя.“
Той кимна бавно. „Знам. Баща ми и Павел ще влязат в затвора. Ивелина вероятно също. Аз… ще се размина с условна присъда, ако сътруднича. Ще загубя лекарските си права. Ще загубя всичко.“
„Не всичко,“ казах аз. „Ще спечелиш шанс да започнеш отначало. Честно. Далеч от парите и лъжите на семейството ти. Може би това е най-доброто, което може да ти се случи.“
Той не отговори. Седяхме още малко в мълчание. Нямаше какво повече да си кажем. Миналото беше между нас като непробиваема стена. А бъдещето ни беше в две напълно различни посоки.
Глава 13
Присъдите бяха произнесени. Огнян и Павел получиха ефективни присъди затвор. Ивелина беше лишена от адвокатски права и също получи условна присъда, благодарение на сделка с прокуратурата. Стефан, както и предрече, получи условна присъда заради сътрудничеството си. Империята „Орион Инвест“ се срина. Част от откраднатите пари бяха възстановени и върнати на инвеститорите. Не беше пълно възмездие, но беше справедливост.
Животът ми бавно започна да се връща към нормалното, но аз вече не бях същата. Бях по-силна, по-мъдра, но и малко по-цинична. Бях видяла най-грозната страна на човешката природа.
Един ден получих колет по куриер. Вътре нямаше нищо друго, освен онази лимитирана видео игра, която бях купила за Стефан за Коледа. Моят малък, сантиментален подарък, забравен в колата му в онази съдбовна нощ. Нямаше бележка. Но знаех, че е от него. Може би беше неговият начин да каже, че най-накрая е разбрал. Че най-ценните неща в живота не могат да бъдат купени с пари.
Продадох диамантената огърлица. С парите изплатих студентския заем на Ани и разширих салона си. Ани завърши право с отличие и започна работа в кантората на нашия адвокат, борейки се за хора като Симеон.
Понякога, вечер, докато заключвах салона, си мислех за Стефан. Чудех се къде е, какво прави. Дали е успял да намери своя път, далеч от сянката на семейството си. Не изпитвах омраза. Не изпитвах и любов. Изпитвах само тиха тъга по онова, което можеше да бъде, ако светът беше по-просто място.
Но светът не беше просто място. И аз бях научила по трудния начин, че понякога трябва да разрушиш една лъжа, колкото и красива да е тя, за да построиш на нейно място своята собствена, макар и несъвършена, истина. И в моята истина, аз бях свободна.