Бяхме в най-луксозния хотел, в който някога бяхме отсядали. Мраморни подове отразяваха приглушената светлина на кристални полилеи, а въздухът ухаеше на скъпи парфюми и свежи лилии. Беше нашата десета годишнина. Десет години, които Стефан беше решил да отпразнуваме с пищност, която почти ме плашеше. Аз бях предложила тиха вечеря у дома, свещи и спомени. Той настоя за това – демонстрация на успеха му, на нашия живот, който трябваше да изглежда перфектен от всеки ъгъл.
Стоях пред огромното огледало в банята, облечена в сатенена нощница, която струваше повече от наема ми за три месеца, преди да се омъжа за него. Косата ми беше перфектно стилизирана, гримът – безупречен. Но нещо в погледа ми липсваше. Онази искра, която помнех от първите ни години. Сега там имаше само умора и едно тихо, примирено очакване.
Когато първата вълна на болката премина през корема ми, я игнорирах. Сигурно беше от напрежението, от шампанското, което изпихме на вечеря. Но втората вълна беше по-остра, по-настойчива. Позната. Сърцето ми се сви. Не, не и сега. Не и тази вечер.
Погледнах календара в телефона си с треперещи ръце. Сметките ми бяха грешни. Или може би стресът от последните месеци беше объркал всичко. Фактът беше неоспорим. Дойде онова време от месеца. Времето, което превръщаше тялото ми в бойно поле.
Болката беше силна, от онези, които те карат да се свиеш на две и да дишаш плитко. Опитах се да се усмихна, когато се върнах в спалнята. Стефан стоеше до прозореца, който гледаше към нощния град. Силуетът му беше силен, уверен. Той беше мъж, който получаваше всичко, което поиска.
„Добре ли си?“, попита той, без да се обръща. Гласът му беше нетърпелив.
„Да, просто… малко ме боли глава“, излъгах аз.
„Изпий нещо. Идвай. Имам планове за нас.“
Той се обърна и в очите му гореше онзи огън, който някога ме караше да се чувствам желана, а сега ме изпълваше с тих ужас. Защото знаех, че не мога да отговоря на очакванията му. Не и тази нощ.
Събрах цялата си смелост. „Стефан, съжалявам. Наистина съжалявам, но… не можем.“
Той се намръщи. „Какво искаш да кажеш?“
„Ами… дойде ми. По-рано от очакваното. И болката е… наистина е силна.“
За момент лицето му остана безизразно. Сякаш думите ми пътуваха през някакво огромно разстояние, докато стигнат до съзнанието му. А после, сякаш маска падна. Усмивката изчезна, очите му станаха леденостудени.
„Шегуваш ли се с мен?“, попита той тихо, но в гласа му се усещаше стомана.
„Не, разбира се, че не. Просто… се случи.“
Той направи крачка към мен. „Случи се? Знаеш ли колко платих за тази стая? За тази вечер? Знаеш ли какви усилия ми костваше да организирам всичко това?“
„Знам, и наистина съжалявам. Не мога да го контролирам.“
Тогава той избухна. Гласът му се извиси в гневен шепот, който режеше тишината по-лошо от крясък.
„Провали ваканцията ни! Всичко! Една перфектна вечер! Това исках! И ти я провали! Ти винаги намираш начин да провалиш всичко!“
Думите му бяха като камшик. Всяка една от тях носеше тежестта на хиляди други неизказани обвинения през годините. Застанах неподвижно, усещайки как сълзите парят в очите ми.
„Извиних се“, прошепнах аз, повече на себе си, отколкото на него.
„Извинението ти не оправя нищо!“, изсъска той. Обърна ми гръб и отново застана до прозореца, втренчен в светлините на града, които вече не изглеждаха романтични, а студени и далечни.
Не говорихме цяла нощ. Аз лежах на моята страна на огромното легло, свита на кълбо от болка и унижение. Той остана на стола до прозореца, неподвижен като статуя. Тишината в стаята беше оглушителна, изпълнена с разочарованието му и моята тиха болка. Всяка минута беше мъчение. Чувах тиктакането на скъпия часовник на нощното шкафче, което отмерваше края на нашата десета годишнина. Край, който беше белязан не с любов, а с ледено мълчание.
Когато първите лъчи на слънцето се прокраднаха през тежките завеси, аз вече бях будна от часове. Болката в корема ми беше утихнала до тъпо пулсиране, но болката в сърцето ми беше по-силна от всякога. Нещо се беше счупило в мен през тази дълга, мълчалива нощ. Нещо окончателно.
Станах тихо, взех телефона си и влязох в банята. Пръстите ми летяха по екрана, търсейки номер, който бях запазила преди месеци под фалшиво име. Номер, който се надявах никога да не ми потрябва. Натиснах зеления бутон за повикване.
Когато се върнах в стаята, Стефан все още беше на стола, но вече беше буден. Гледаше ме с онзи студен, обвиняващ поглед. Очакваше още извинения, може би сълзи.
Аз седнах на ръба на леглото, спокойна и студена като него. Вдигнах телефона към ухото си, точно когато от другата страна отговориха.
„Ало, да?“, каза ясен, делови женски глас.
Погледнах Стефан право в очите. На лицето му бавно се изписа недоумение.
„Добро утро, госпожо Антония“, казах аз с равен, непознат дори за самата мен глас. „Обажда се Мира. Мисля, че е време да задвижим процедурата.“
А на сутринта той беше шокиран, когато видя не сълзи и молби за прошка, а леденото спокойствие на жена, която току-що е обявила война. Изражението на лицето му – смесица от гняв, объркване и може би за пръв път, страх – беше първата ми малка победа от десет години насам.
ГЛАВА 2
Шокът по лицето на Стефан бързо се смени с ярост. Той скочи от стола, а вените на врата му изпъкнаха.
„Какво, по дяволите, правиш? Каква процедура? С кого говориш?“
Аз останах седнала, притиснала телефона към ухото си. „Ще Ви се обадя по-късно, госпожо адвокат. Да, благодаря Ви.“ Прекъснах разговора и оставих телефона до себе си.
„Говоря с моята адвокатка по бракоразводни дела“, казах бавно и отчетливо, вкусвайки всяка дума.
Той ме гледаше така, сякаш виждаше призрак. „Ти си полудяла! Развод? Заради снощи? Защото ти се ядосах? Мира, не ставай смешна!“
„Смешна ли?“, попитах и се изправих. Изведнъж се почувствах по-висока, по-силна. „Не, Стефан. Не е заради снощи. Снощи беше просто последната капка. Капката, която преля чашата на унижението, в която живея от години. Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че съм сляпа?“
„За какво говориш? Какви унижения? Осигурил съм ти живот, за който повечето жени могат само да мечтаят! Този хотел! Дрехите, които носиш! Колата, която караш! Всичко ти е дадено!“
„Дадено?“, изсмях се аз, но смехът ми прозвуча горчиво. „Нищо не ми е дадено, Стефан. Всичко е купено. И за всяко нещо си плащам с мълчание, с компромиси, с парченца от душата си. Плащам си, като се правя, че не виждам съобщенията в телефона ти, които триеш набързо. Като се преструвам, че вярвам на „късните бизнес срещи“. Като търпя презрителното ти отношение към моята работа, към моите приятели, към моето семейство.“
Той отстъпи крачка назад, сякаш думите ми го удряха физически. „Ти си ровила в телефона ми?“
„Нямаше нужда. Ти си небрежен. Оставяш следи навсякъде. Миризма на чужд парфюм по ризите ти. Резервации за двама в ресторанти, в които никога не сме ходили заедно. Но знаеш ли кое е най-лошото? Не е дори изневярата. Най-лошото е, че ти ме накара да повярвам, че вината е моя. Че аз не съм достатъчно добра, не съм достатъчно красива, не съм достатъчно интересна.“
Сцената от снощи се върна в съзнанието ми с пълна сила. Неговата ярост не беше просто заради провалените планове. Беше яростта на човек, който е свикнал всичко да се върти около него, всяко желание да му бъде задоволено. Моето тяло, моята болка, бяха просто досадна пречка пред неговото удоволствие.
„Всичко това са глупости! Пълни измислици на една истерична жена!“, изкрещя той, но в гласа му вече нямаше същата увереност. Имаше паника.
„Така ли? Тогава защо преди месец изтегли огромна сума от нашата обща сметка? За „бизнес инвестиция“, нали? А всъщност, за да платиш първоначалната вноска за апартамента на Ивелина.“
Името увисна във въздуха между нас, тежко и грозно. Видях как цветът се оттече от лицето му. Той беше бледен, устните му потрепваха. Беше хванат.
„Откъде знаеш…“
„Казах ти, Стефан. Аз не съм сляпа. Може би бях мълчалива, но не и сляпа. Имам копия от банковите извлечения. Имам всичко, което ми е нужно.“
В този момент той се промени. Яростта изчезна, заменена от нещо много по-опасно – студена, пресметлива жестокост. Той се приближи до мен, лицето му беше на сантиметри от моето.
„Ти не знаеш с кого си имаш работа“, просъска той. „Мислиш, че ще дойдеш с твоята селска адвокатка и ще ми вземеш нещо? Всичко е мое! Фирмата, къщата, парите! Всичко е на мое име! Ти си никой без мен! Ще останеш на улицата, чуваш ли ме? Без пукната стотинка!“
„Предпочитам да съм на улицата, но да съм свободна, отколкото да живея в златната ти клетка още един ден“, отвърнах аз, без да трепна.
Той се изсмя. „Ще видим колко ще ти хареса тази свобода, когато няма с какво да си платиш кафето. Ще дойдеш да ме молиш на колене да те приема обратно. Но тогава ще бъде твърде късно.“
Той се обърна, грабна сакото си и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и ме погледна през рамо.
„Между другото, къщата е ипотекирана до покрива. Бизнесът ми има нужда от свежи пари. Така че дори и да получиш половината, ще получиш половината от нула. Или по-скоро, половината от дълговете. Приятен ден, скъпа.“
Вратата се затръшна след него с оглушителен трясък. Останах сама в огромната, луксозна стая. Ръцете ми трепереха, но не от страх. От гняв. От облекчение. И от една нова, непозната сила, която се надигаше в мен. Той мислеше, че ме е уплашил. Мислеше, че ме е смазал. Но не разбираше. Той не се бореше срещу същата жена, която беше унижил снощи. Бореше се срещу жена, която нямаше какво повече да губи.
ГЛАВА 3
Първата ми работа, след като Стефан напусна, беше да се обадя на сестра си. Десислава беше с осем години по-малка от мен, студентка по право, и притежаваше онзи младежки идеализъм, който аз отдавна бях изгубила. Тя беше единственият човек, който никога не се беше заблуждавал от бляскавата фасада на брака ми.
„Како? Какво става? Добре ли си?“, попита тя притеснено, щом чу гласа ми.
„Свърши се, Деси. С всичко се свърши“, казах аз и за пръв път, откакто всичко започна, гласът ми трепна. Разказах ѝ накратко за снощи, за сутрешния разговор, за заплахите на Стефан.
„Този мръсник!“, изсъска тя в слушалката. „Знаех си! Знаех си, че е такъв! Добре, слушай ме внимателно. Първо, не се паникьосвай от заплахите му за дълговете. Това е стандартен ход, за да те уплаши. Второ, адвокатката ти, Антония, добра ли е?“
„Препоръчаха ми я. Казват, че е най-добрата в семейно право. Безкомпромисна.“
„Отлично. Трябва ти точно такъв човек. Сега се прибирай. Не оставай в този хотел и минута повече. Вземи си само най-необходимото – документи, лични вещи. Не пипай нищо скъпо, което той ти е подарил. Не му давай повод да те обвини в кражба. Ела у нас. Моята квартира е тясна, но ще се оправим.“
Думите ѝ бяха като спасителен пояс. Даде ми ясен план за действие, нещо, за което да се хвана в хаоса. Събрах си багажа машинално. Оставих на леглото всички рокли, бижута и чанти, които той ми беше купил. Взех само старите си дънки, няколко тениски, бельото и козметиката си. И най-важното – папката с документи, която бях подготвяла тайно през последните месеци. В нея бяха копията на банковите извлечения, нотариалният акт на апартамента на любовницата му, разпечатки на имейли и всичко друго, което доказваше неговия двоен живот и финансови машинации.
Пътят от хотела до квартирата на сестра ми в другия край на града ми се стори безкраен. Всеки светофар, всяка улица, бяха пълни със спомени. Ето тук спряхме, за да купи цветя. На онази пейка се целунахме за първи път. Този ресторант беше нашето място. Сякаш целият град беше декор на една пиеса, която вече беше приключила. Но болката от спомените беше различна. Не беше носталгия, а по-скоро гняв към самата мен, че толкова дълго съм се заблуждавала.
Квартирата на Десислава беше малка, на последния етаж на стара кооперация, но беше уютна и светла. Ухаеше на книги и кафе. Когато прекрачих прага, тя ме прегърна силно.
„Ще се справиш, како. Силна си“, прошепна тя.
В този момент цялото напрежение от последното денонощие се стовари върху мен и аз се разплаках. Плаках за изгубените десет години, за пропилените надежди, за униженията, които бях преглъщала. Плаках, докато не останаха сълзи.
Следващите няколко дни бяха мътни. Стефан ме засипваше със съобщения. В началото бяха гневни и заплашителни. После станаха умоляващи, дори романтични. Пращаше ми снимки от сватбата ни, спомняше си забавни моменти. Опитваше се да играе на струната на вината, на общото ни минало. Не му отговорих нито веднъж. С помощта на Деси блокирах номера му.
Срещата ми с Антония беше в малка, но елегантна кантора в центъра. Тя беше жена на около петдесет, с остри черти и проницателен поглед, който сякаш виждаше право през теб. Изслуша историята ми внимателно, без да ме прекъсва, преглеждайки документите, които ѝ подадох.
Когато свърших, тя вдигна поглед от папката. „Добре сте се подготвили, Мира. Това улеснява нещата значително. Заплахата на съпруга Ви за дълговете е блъф. Или поне отчасти. Да, къщата е ипотекирана. Проверих. Но ипотеката е сключена по време на брака, което означава, че дългът е общ. Но също така означава, че банката е оценила имота и фирмата му достатъчно високо, за да отпусне такъв кредит. Следователно, активи има. Нашата цел е да докажем, че той умишлено е източвал семейни средства за лични цели, като апартамента на въпросната госпожица, и че е правил рискови инвестиции без Ваше знание и съгласие. Това ще ни даде предимство при делбата.“
„Аз не искам нищо негово“, казах тихо. „Искам просто да се свърши.“
Антония се усмихна леко. „Разбирам. Но не бъдете наивна. Ще Ви трябват средства, за да започнете отначало. Вие сте вложили десет години от живота си в този брак. Подкрепяли сте го, докато е градил империята си. Имате право на справедлив дял. Не от милост, а по закон. Ще поискаме обезщетение, издръжка и половината от всички доказани активи. Апартаментът на любовницата му е купен със семейни пари. Ще искаме и него.“
Думите ѝ ми вдъхнаха увереност. За пръв път от много време почувствах, че не съм сама и че има светлина в тунела.
Но Стефан не се предаваше лесно. Няколко дни по-късно, получих призовка. Той ме съдеше. Не за развод, а за нещо много по-коварно. Обвиняваше ме, че съм откраднала ценни произведения на изкуството от дома ни – няколко картини, които бяха негова гордост. Това беше пълна лъжа. Бях оставила всичко. Но целта му беше ясна – да ме изкара крадла, да опетни името ми и да ме постави в позиция на защита, преди аз да съм успяла да го атакувам.
„Мръсен ход“, коментира Антония, когато ѝ показах призовката. „Но очакван. Той ще използва всяко оръжие, което има. Адвокатът му, между другото, е един от най-безскрупулните в бранша. Това ще бъде мръсна война, Мира. Готова ли си за нея?“
Погледнах през прозореца на кантората. Хората вървяха по улицата, всеки със своите грижи и радости. Моят живот, който доскоро изглеждаше подреден и сигурен, се беше превърнал в бойно поле.
„Готова съм“, казах твърдо. „Той подцени търпението ми. Сега ще подцени и силата ми.“
ГЛАВА 4
Войната започна по-скоро, отколкото очаквах. Стефан беше задействал всичките си контакти и ресурси, за да превърне живота ми в ад. Първият удар беше по работата ми. От години имах малко ателие, в което изработвах ръчно рисувани копринени шалове и керамични бижута. Не беше голям бизнес, но беше моето нещо, моето бягство от позлатената клетка. Продавах ги основно в няколко малки галерии и бутици.
В рамките на една седмица, всички те ми се обадиха, за да прекратят договорите си с мен. Причините бяха неясни – „промяна в концепцията“, „нови финансови политики“. Но аз знаех истината. Стефан или ги беше заплашил, или им беше предложил нещо, на което не можеха да откажат. Той посягаше на единственото нещо, което беше изцяло мое.
Бях съсипана. Това не беше просто загуба на доход, колкото и скромен да беше. Това беше удар по моята идентичност. Без ателието си, аз отново бях просто „съпругата на Стефан“.
„Не му позволявай да те сломи“, каза ми Деси, докато седях на дивана в квартирата ѝ, втренчена в празното пространство. „Това е точно каквото той иска. Да те види отчаяна. Вместо това, използвай времето си. Създавай. Рисувай. Прави това, което обичаш. Ще намерим друг начин да продаваш нещата си. Онлайн, например.“
Тя беше права. Гневът ми даде енергия. Превърнах малкия хол на Деси във временно ателие. Разпънах коприната на пода, наредих боите и започнах да работя както никога досега. Изливах върху плата цялата си болка, гняв и надежда. Шаловете ставаха по-ярки, по-смели, по-живи от всичко, което бях правила преди.
Междувременно, съдебната битка се разгаряше. Адвокатът на Стефан, лъскав и самодоволен мъж на име Чавдар, се опитваше да ме представи като неуравновесена и отмъстителна златотърсачка. Лъжата за откраднатите картини беше основният им коз. На едно от предварителните изслушвания, той представи „свидетел“ – нашия портиер, който се кълнеше, че ме е видял да изнасям големи, опаковани предмети в деня, в който напуснах къщата. Беше очевидно, че човекът е подкупен, но калта оставаше.
Антония беше брилянтна. Тя контраатакува с нашите доказателства – апартаментът на Ивелина. Представихме нотариалния акт и доказателствата за плащането, извършено от сметка на фирмата на Стефан, но замаскирано като „разходи за консултантски услуги“. Ивелина беше призована като свидетел.
Появата ѝ в съдебната зала беше като сцена от филм. Беше висока, руса, облечена в скъп костюм, който подчертаваше перфектната ѝ фигура. Излъчваше студена увереност. Погледна ме само веднъж, с презрение, сякаш бях досадна муха.
На разпита тя беше подготвена. Твърдеше, че апартаментът е закупен с нейни лични средства, а парите от фирмата на Стефан били просто заем, който тя щяла да върне. Адвокатът ѝ представи фалшив договор за заем, антидатиран.
„Лъже!“, прошепнах на Антония.
„Разбира се, че лъже. Но го прави добре“, отвърна тя, без да изпуска Ивелина от поглед.
Изглеждаше, че сме в задънена улица. Думата на портиера срещу моята. Договорът за заем срещу нашите банкови извлечения. Стефан изглеждаше доволен. Той седеше от другата страна на залата и ме гледаше с подигравателна усмивка.
Но тогава се случи нещо неочаквано. В живота ми се появи нов човек. Казваше се Огнян и беше съдружник на Стефан във фирмата. Не го познавах добре, бяхме се виждали само на няколко фирмени партита. Той беше по-тих и по-вглъбен от Стефан, винаги стоеше в сянката на моя бляскав съпруг.
Една вечер той ме намери пред блока, в който живееше Деси. Чакаше ме в колата си. Сърцето ми подскочи от страх, мислейки, че е пратен от Стефан.
„Не се плашете“, каза той бързо, излизайки от колата. „Не съм тук, за да Ви заплашвам. Напротив. Искам да Ви помогна.“
Гледах го с недоверие. „Защо?“
„Защото Стефан е напът да съсипе и мен, заедно със себе си. И защото не е честно това, което Ви причинява.“
Огнян ми разказа история, която ме остави без дъх. Оказа се, че Стефан от месеци е прехвърлял фирмени пари в тайни сметки, сключвал е сделки зад гърба му и е теглил заеми, за които Огнян не е знаел. Ипотеката на къщата ни е била само началото. Стефан е бил затънал в дългове към много опасни хора, а „рисковите инвестиции“, за които говореше Антония, са били по-скоро отчаяни хазартни ходове, с които се е опитвал да се спаси.
„Той източва фирмата“, каза Огнян с горчивина. „Скоро няма да остане нищо. Аз съм вложил всичко в този бизнес. Няма да му позволя да го унищожи. Апартаментът на любовницата му е купен с пари, които той е откраднал и от мен.“
„Защо ми казвате всичко това?“, попитах аз.
„Защото имам нужда от съюзник. Вие водите дело срещу него. Ако ми предоставите достъп до някои документи, до които аз нямам, и аз ще ви дам доказателства, които ще взривят неговата защита. Имам записи на разговори, имейли… всичко. Заедно можем да го сринем.“
Предложението му беше едновременно плашещо и изкусително. Това беше моралната дилема, за която не бях подготвена. Да предам бившия си съпруг, бащата на неродените ми деца, човека, когото някога обичах, като се съюзя с неговия бизнес партньор? Но от друга страна, Стефан вече беше предал всички и всичко.
„Какво искате в замяна?“, попитах.
„Искам справедливост. Искам си фирмата обратно. Искам той да плати за това, което е направил. На Вас, на мен, на всички, които е излъгал.“
Погледнах го в очите. Видях в тях същия гняв и чувство за предателство, които горяха и в мен. Не бях сигурна дали мога да му вярвам, но знаех едно – сама нямаше да се справя.
„Добре“, казах аз. „Съгласна съм.“
Този съюз беше началото на края за Стефан. Просто той още не го знаеше.
ГЛАВА 5
Сътрудничеството ми с Огнян беше тайно и изключително рисковано. Срещахме се на безлюдни места – в крайни квартални кафенета, на паркинги, веднъж дори в една библиотека. Обменяхме информация като шпиони от евтин филм. Аз му давах копия от документите, които бях събрала през годините – лични банкови извлечения, които показваха несъответствия с официалните доходи на Стефан, бележки за скъпи покупки, които не можеха да бъдат оправдани. Той, от своя страна, ми даде флашка, която съдържаше бомба.
На нея имаше записи на телефонни разговори, в които Стефан обсъждаше как да скрие активи от мен и от данъчните. Имаше имейли до съмнителни офшорни компании. И най-важното – имаше сканирано копие на втори, таен счетоводен баланс на фирмата. Той показваше реалното състояние на нещата – огромни скрити печалби и също толкова огромни, неофициални дългове. Стефан беше изградил империя от лъжи.
„С това можем да го унищожим“, каза Антония, когато прегледа съдържанието на флашката. В очите ѝ имаше професионален блясък, който леко ме уплаши. „Това не е просто бракоразводно дело вече, Мира. Това е за прокуратурата. Укриване на данъци, пране на пари… той може да влезе в затвора.“
Идеята Стефан да е в затвора ме разтърси. Колкото и да го мразех в този момент, мисълта за него зад решетките ми се стори ужасяваща.
„Сигурна ли си, че трябва да стигаме толкова далеч?“, попитах колебливо.
„Той не би се поколебал да те унищожи“, отвърна Антония студено. „Не забравяй това. Не изпитвай милост към човек, който няма милост към теб. Ще използваме тази информация като лост за натиск. Ще му предложим сделка. Дава ти това, което искаме, и се развеждате по взаимно съгласие, а ние „забравяме“ за съществуването на тази флашка. Ако откаже, предаваме всичко на властите.“
Това беше изнудване, осъзнах аз. Чисто и просто. Но беше и единственият ни шанс да приключим тази мръсна война бързо.
През това време, натискът от страна на Стефан продължаваше. Сега беше насочен към сестра ми. Един ден Деси се прибра от университета бледа и разтреперана. Ректорът я беше извикал в кабинета си. Оказа се, че е получен анонимен сигнал срещу нея – твърдяло се, че е преписвала на последния си изпит. Разпоредена беше проверка, която застрашаваше стипендията ѝ и дори оставането ѝ в университета.
„Това е той, нали?“, попита Деси с треперещ глас. „Той стои зад това.“
Нямаше съмнение. Стефан беше ударил най-болното ми място – моето семейство. Гневът, който изпитах, беше по-силен от всичко досега. Всяко колебание, всяка капка съжаление към него, се изпари. Той беше преминал границата.
Взех телефона и за пръв път от седмици набрах номера му. Той вдигна почти веднага.
„Знаех си, че ще се обадиш“, каза той със самодоволен тон.
„Остави сестра ми на мира!“, изкрещях аз. „Тя няма нищо общо с това! Бори се с мен, ако си такъв мъж, но нея я остави!“
„О, но тя има много общо. Приютила е крадла в дома си. Дава подслон на жена, която се опитва да съсипе съпруга си. Трябва да има последствия за това, не мислиш ли?“
„Ти си чудовище.“
„Аз съм човек, който защитава своето. А ти, скъпа, си напът да разбереш какво се случва, когато се опиташ да ми вземеш нещо. Оттегли иска си. Забрави за развода. Върни се у дома и може би, само може би, ще убедя ректора, че е станало „недоразумение“ със сестра ти.“
Това беше ултиматум. Той се опитваше да ме притисне в ъгъла, да ме накара да избирам между моята свобода и бъдещето на Деси. Затворих телефона, без да кажа нищо повече. Ръцете ми трепереха от безсилие.
Тогава Деси дойде при мен и хвана ръцете ми. „Не го прави, како. Не се поддавай. Ще се оправя. Ще докажа, че е лъжа. Но ти не се отказвай. Не и сега. Ако се върнеш при него, това ще означава, de тоя е победил. Ще е съсипал и двете ни.“
Думите ѝ ми дадоха сила. Тя беше готова да рискува всичко заради мен. Нямах право да я предам.
Обадих се на Антония. „Действай“, казах с твърд глас. „Предложи му сделката. Но му кажи, че ако още веднъж доближи сестра ми, ще занеса флашката лично в прокуратурата.“
Следващите 48 часа бяха най-дългите в живота ми. Чакахме отговор. Стефан беше притихнал. Нямаше съобщения, нямаше обаждания. Тишината беше по-страшна от заплахите.
Накрая, адвокатът му се обади на Антония. Стефан приемаше сделката. Всички обвинения срещу мен и сестра ми щяха да бъдат оттеглени. Съгласяваше се на развод по взаимно съгласие. Щеше да ми прехвърли собствеността върху малък апартамент, който беше купил като инвестиция преди години, и да ми изплати значителна сума пари в рамките на три месеца. В замяна, аз трябваше да му предам флашката и да подпиша споразумение за конфиденциалност, че никога няма да разкрия нищо за неговите бизнес дела.
Победа. Бяхме победили. Но не се чувствах като победител. Чувствах се изтощена, празна. Бях спечелила свободата си, но на каква цена? Бях видяла най-грозната страна на човека, с когото бях споделяла леглото си десет години. Бях принудена да използвам същите мръсни оръжия като него.
В деня на подписването на споразумението се видяхме за последен път в кантората на Антония. Той изглеждаше състарен, победен. В очите му нямаше гняв, само празнота. Не разменихме нито дума. Подписахме документите мълчаливо. Когато си тръгвах, той ме спря на вратата.
„Защо, Мира?“, попита той с дрезгав глас. „Имахме всичко.“
„Не, Стефан“, отговорих аз, без да се обръщам. „Ти имаше всичко. Аз имах само теб. И се оказа, че и това е било лъжа.“
Излязох на улицата и вдишах дълбоко. Въздухът беше студен, но аз се чувствах така, сякаш дишам за пръв път. Войната беше свършила. Сега трябваше да се науча как да живея с мира.
ГЛАВА 6
Животът след войната беше странен. Тих. Първите няколко седмици се чувствах изгубена. Бях свикнала да живея в постоянно напрежение, в режим на борба или бягство. Сега, когато адреналинът изчезна, остана само една огромна празнота. Апартаментът, който Стефан ми прехвърли, беше хубав, намираше се в нов, спокоен квартал. Но беше празен. Стените бяха бели, мебелите – безлични. Той беше просто имот, не дом.
Прекарвах дните си в безцелно скитане. Ходех из парковете, седях в кафенета, гледах хората. Всички изглеждаха толкова нормални, толкова погълнати от ежедневието си. А аз се чувствах като призрак, като човек, който е преминал през някакво ужасно изпитание и сега не знае как да се впише обратно в света.
Деси се опитваше да ме разсее. Водеше ме на кино, на изложби, запознаваше ме с нейни приятели от университета. Те бяха млади, пълни с енергия и планове за бъдещето. Говореха за изпити, за купони, за любовни драми. Чувствах се на сто години по-стара от тях.
Една вечер, докато седяхме в новия ми, все още празен апартамент, Деси ми подаде една голяма картонена кутия.
„Намерих това, докато разчиствах мазето на мама и татко“, каза тя.
Отворих я. Вътре, грижливо опаковани, бяха старите ми скицници, четки и бои от студентските години. Неща, които бях забравила, че съществуват. Бях ги прибрала в тази кутия, когато се омъжих за Стефан. Той не харесваше „миризмата на терпентин“ и „бъркотията“. Постепенно, без да усетя, бях спряла да рисувам. Правех само копринените шалове – нещо красиво, декоративно, безопасно. Нещо, което не разкриваше твърде много от душата ми.
Извадих един от скицниците. Пръстите ми погалиха пожълтелите страници. Бяха пълни с портрети, с пейзажи, с голи тела. Бяха пълни с живот. С мен. С онази Мира, която бях, преди да стана „съпругата на Стефан“.
И тогава, за пръв път от месеци, почувствах нещо различно от гняв или празнота. Почувствах копнеж. Копнеж да създам нещо.
На следващия ден купих голямо платно и нови бои. Поставих статива в средата на празната всекидневна и започнах да рисувам. Отначало беше трудно. Ръката ми беше скована, неуверена. Но постепенно, споменът се върна. Движенията станаха по-плавни, цветовете – по-смели.
Рисувах часове наред, без да спирам. Не рисувах нещо конкретно. Просто нанасях цветове върху платното – червено като гнева, сиво като тъгата, синьо като самотата, жълто като първия лъч на надеждата. Картината стана абстрактна, хаотична, но беше истинска. Беше моята история, разказана без думи.
Това беше началото. Всеки ден рисувах. Апартаментът започна да се пълни с платна. Някои бяха тъмни и мрачни, други – изненадващо светли. Изкуството се превърна в моята терапия. Чрез него преработвах всичко, през което бях преминала.
Един ден Деси доведе вкъщи един от нейните преподаватели. Казваше се Любен, беше изкуствовед и критик. Беше мъж на средна възраст, с уморени, но добри очи и рошава коса. Деси му беше разказала за мен и той искаше да види картините ми.
Бях притеснена. Никой не ги беше виждал. Те бяха твърде лични. Но Деси настоя.
Любен разглежда картините дълго време, мълчаливо, преминавайки от една към друга. Аз стоях в ъгъла, чувствайки се уязвима и изложена на показ.
Накрая той се обърна към мен.
„Това е… сурова сила“, каза той тихо. „Има много болка тук, но има и невероятна енергия. Имате талант. Истински талант, който е бил потискан дълго време.“
Думите му ме стоплиха. Той не видя просто цветове и форми. Той видя мен.
Говорихме дълго. За изкуство, за книги, за живота. Той не ме съжаляваше, не ме гледаше като жертва. Говореше с мен като с равен, като с творец. За пръв път от много време водих разговор, който не се въртеше около развода ми.
Любен ми предложи нещо, което ми се стори налудничаво. Да направя самостоятелна изложба.
„Хората трябва да видят това“, каза той. „Това е история, която има нужда да бъде разказана.“
Идеята ме ужаси, но и ме развълнува. Да покажа най-съкровените си чувства пред целия свят? Но от друга страна, какво имах да губя?
Съгласих се.
Следващите два месеца бяха трескава подготовка. С помощта на Любен избрахме най-добрите картини, намерихме малка, но уютна галерия. Той написа текста за каталога, а Деси се зае с организацията. Аз просто рисувах. Завършвах цикъла, добавях последните щрихи към моята изповед.
В деня на откриването бях на ръба на паническа атака. Галерията беше пълна с хора – приятели на Любен, журналисти, ценители на изкуството, случайни минувачи. Стоях в ъгъла, точно както когато Любен видя картините за пръв път, и исках да потъна в земята.
И тогава го видях. Стефан. Стоеше до входа, облечен в безупречен костюм, но изглеждаше някак смален, неуместен в тази артистична среда. Огнян беше до него. Двамата гледаха картините, после мен. Не знаех какво търсят тук. Може би бяха дошли да се насладят на моя евентуален провал.
Но провал нямаше. Хората харесваха картините. Чувах коментари като „невероятна експресия“, „много емоционално“, „има нещо истинско тук“. Един известен колекционер купи три от най-големите ми платна още преди официалното откриване.
В края на вечерта, Любен дойде при мен и ме прегърна. „Казах ти“, прошепна той. „Ти си родена за това.“
Погледнах през рамото му към хората, към светлините, към червените точки, които означаваха „продадено“ до повечето ми картини. Почувствах се цяла. Почувствах се на мястото си.
Стефан и Огнян си бяха тръгнали. По-късно научих от общи познати, че бизнесът им се е сринал напълно. Били са принудени да обявят фалит. Огнян беше успял да спаси малка част от активите, но империята на Стефан беше в руини. Той беше загубил всичко – парите, статуса, властта. Беше получил това, което заслужаваше.
Но в този момент, гледайки успеха на първата си изложба, аз не изпитвах злорадство. Не изпитвах нищо към него. Той беше просто призрак от миналото, част от историята, която бях нарисувала по стените на тази галерия. История, която вече беше приключила.
Моята собствена история тепърва започваше. И за пръв път, платното пред мен беше чисто бяло, а аз държах четката.