Баща ми си тръгна, когато бях на три. Или поне такава беше версията, с която живеех двадесет и една години. Не си тръгна. Беше изрязан от живота ми като тумор, оставяйки след себе си само белег – празнота, която пулсираше с тъпа болка при всяко споменаване на думата „татко“. Израснах с гняв, който се беше превърнал в част от кръвта ми. Гняв, който ме топлеше през студените нощи и ми правеше компания в тихите следобеди. Бях убеден, че ме е изоставил. Един страхливец, който беше избрал лесния път, оставяйки майка ми да се бори сама с живота и с едно ядосано, объркано момче.
Но майка ми, Лидия, винаги казваше, че не е имал избор. „Светът не е черно-бял, Мартин“, повтаряше тя с онази тиха умора в гласа, която се появяваше само когато говорехме за него. „Баща ти беше добър човек, притиснат в ъгъла от лоши обстоятелства.“ Никога не уточни какви бяха тези обстоятелства. Стената, която издигаше около тази тема, беше по-непробиваема и от най-дебелия бетон. Опитите ми да я пробия се разбиваха в мълчанието ѝ, в смяната на темата, в сълзите, които понякога напираха в очите ѝ. И аз спирах да питам. Не защото повярвах, а защото обичах нея повече, отколкото мразех него.
След като почина, светът ми се разпадна за втори път. Първият път беше твърде отдавна, за да го помня, но ехото му отекваше през целия ми живот. Сега, докато подреждах вещите ѝ в малкия апартамент, който беше целият ни свят, се натъкнах на кутия. Стара, изтъркана кутия за обувки, пъхната най-отзад в гардероба ѝ, под купчина стари покривки. Вътре нямаше снимки. Нямаше писма. Имаше само един стар, ръждясал ключ и лист хартия, на който с треперливия почерк на майка ми беше написано име и адрес. Анелия. И адрес в един от най-скъпите квартали на града.
Знаех коя е Анелия. Втората му съпруга. Жената, заради която ни беше зарязал. Поне такава беше моята истина. Гневът, приспан от скръбта, се надигна с нова, неподозирана сила. Исках да докажа, че съм бил прав за него. Исках да отида там, да погледна тази жена в очите и да я накарам да признае, че съпругът ѝ е бил егоистичен страхливец. Исках да чуя истината от нейните устни, за да мога най-накрая да затворя тази страница и да го изтрия от съзнанието си завинаги.
Именно тази нужда от потвърждение ме отведе пред огромната порта от ковано желязо дни по-късно. Къщата зад нея беше чудовищна, модерна сграда от стъкло и бетон, която крещеше за пари и успех. Всичко онова, което ние с майка ми никога не бяхме имали. Сърцето ми биеше лудо, докато натисках звънеца. Гласът, който отговори през интеркома, беше мек и мелодичен. Казах името си. Последва дълга пауза, в която можех да чуя само собственото си тежко дишане. После портата изщрака и се отвори.
Анелия беше елегантна жена, може би малко по-възрастна от майка ми, с грижливо поддържана коса и очи, които бяха виждали повече, отколкото показваха. В тях нямаше враждебност, само предпазливост и нотка на дълбока, стаена тъга. Покани ме в дневна, която приличаше на излязла от списание за интериорен дизайн. Седнах на ръба на един от белите дивани, чувствайки се не на място с изтърканите си дънки и стария си пуловер.
Не увъртах. Попитах я директно. „Искам да ми разкажете за него. Искам да знам какъв беше човекът, който избра да построи всичко това, вместо да остане със собствения си син.“
Тя пребледня. Ръцете ѝ, които държаха чаша с вода, затрепериха едва забележимо. Устните ѝ се разтвориха, но от тях не излезе звук. Тя гледаше някъде през мен, сякаш виждаше призрак.
„Майка ти…“, започна тя с дрезгав, едва чут шепот. „Майка ти никога не ти е казвала? Той…“
Глава 2
Тишината, която последва, беше по-тежка от всяка дума, която можеше да бъде изречена. Тя висеше във въздуха, гъста и лепкава, пълна с неизказани тайни и двадесет години болка. Анелия сведе поглед към ръцете си, сякаш търсеше правилните думи, изписани по дланите ѝ. Виждах как се бори със себе си, как претегля всяка възможна сричка. Това не беше реакцията, която очаквах. Очаквах самодоволство, може би дори съжаление, но не и този кристален, неподправен ужас.
„Той… какво?“, настоях аз, гласът ми трепереше от нетърпение и надигащ се страх. „Какво не ми е казала? Че е бил богат? Че е имал ново семейство? Всичко това го виждам.“ Размахах ръка към безупречната стая, към огромния двор, който се виждаше през панорамните прозорци.
„Не, не, не това“, поклати глава тя и най-накрая вдигна очи към мен. Бяха пълни със сълзи. „Не става дума за парите, Мартин. Никога не е ставало дума за парите. Парите бяха проклятието. Те бяха клетката.“
Думите ѝ нямаха смисъл. Бяха просто звуци, които се блъскаха в стените на черепа ми, без да намират място, където да се подредят в логична картина.
„Не разбирам“, казах глухо.
Анелия си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да се гмурне в ледени води. „Баща ти, Стефан, не ви е изоставил. Той избяга. Избяга, за да ви спаси.“
Присвих очи. Това звучеше досущ като думите на майка ми. Една удобна лъжа, създадена, за да предпази крехката детска психика. „Да ме спаси? От какво? От шанса да живея в такава къща ли?“ Сарказмът в гласа ми беше остър като счупено стъкло.
„От хората, с които беше принуден да работи“, каза тя тихо, но всяка дума тежеше като камък. „Стефан беше брилянтен архитект. Имаше визия, имаше талант. В началото на кариерата си, когато ти си бил съвсем мъничък, той се е съгласил да стане съдружник в една строителна фирма. Мислел е, че това е големият му пробив. Компанията се разрастваше с невероятна скорост. Парите валяха отвсякъде. Но той беше твърде наивен. Твърде погълнат от чертежите и проектите си, за да види какво всъщност се случва.“
Тя спря, отпи глътка вода. Ръцете ѝ все още трепереха.
„Фирмата… тя е била само параван. Прикритие за пране на пари. За престъпна организация. Когато Стефан най-накрая е разбрал, вече е било твърде късно. Бил е затънал до уши. Името му е било на всички договори. Подписът му е стоял под всички фалшиви документи. Те са го държали в златна клетка, Мартин. Имаше всичко, което може да се купи с пари, но нямаше свобода. И знаеше, че ако се опита да излезе, те няма да се спрат пред нищо.“
Гледах я невярващо. Това звучеше като сценарий за евтин филм, а не като историята на моя живот.
„Защо да му вярвам?“, попитах студено. „Това е просто една добра история, която да го оневини.“
„Защото той се е опитал да излезе“, прошепна Анелия. „Отишъл е в полицията. Тайно. Съгласил се е да стане защитен свидетел. Да даде всичко, което знае, в замяна на закрила. Но условието е било само едно. Трябвало е да изчезне. Напълно. Да скъса всички връзки с миналото си, за да не могат те да стигнат до вас. До теб и до майка ти. Заплахата е била съвсем реална, Мартин. Тези хора не се шегуват. За тях човешкият живот не струва нищо.“
Стомахът ми се сви на топка. Главата ми бучеше.
„Той е избрал да ви защити по единствения възможен начин – като се е превърнал в призрак. Програмата за защита на свидетели му е дала нова самоличност, нов живот. Аз бях част от този нов живот. Срещнах го години по-късно. Той беше различен човек – преследван от миналото си, живееше в постоянен страх. Но никога, нито за ден, не спря да говори за теб. Показваше ми твои снимки, които е успявал да намери някак си, тайно. Разказваше ми за първите ти думи, за това как си обичал да строиш кули от кубчета…“
Гласът ѝ се прекърши. Сълзи се стичаха по бузите ѝ.
„Той ви е обичал повече от всичко, Мартин. Решението да ви напусне го е съсипало. Всеки ден от живота си е живял с тази болка.“
Думите ѝ се забиваха в мен като хиляди малки иглички. Светът, който познавах, се напукваше. Основите, върху които бях изградил цялата си идентичност – идентичността на изоставения син – се разпадаха. Ако това беше истина… ако само частица от него беше истина, тогава аз бях мразил един мъченик. Бях проклинал човека, който се беше пожертвал за мен.
Станах рязко. Въздухът в стаята не ми достигаше. „Трябва да си вървя.“
„Мартин, почакай…“, започна тя.
Но аз не можех да чакам. Не можех да остана в тази къща, в този нов, объркан свят и секунда повече. Излязох навън, без да се сбогувам, и тръгнах по улицата, без да знам накъде отивам. Гневът ми беше изчезнал. На негово място зееше огромна, студена празнота.
Глава 3
Следващите дни бяха като мъгла. Вършех нещата механично – ходех на лекции в университета, където учех архитектура, иронично, същата професия като него; работех на половин ден в едно архитектурно студио, за да плащам вноските по ипотечния кредит за малката гарсониера, която бях купил с толкова усилия; срещах се с приятели. Но всъщност не бях там. Умът ми беше на хиляди километри, в онази стерилна дневна, докато слушах думите на Анелия да отекват отново и отново.
Единственият човек, на когото се осмелих да споделя, беше Иво, най-добрият ми приятел от детинство. Седяхме в евтина бирария, шумът около нас беше оглушителен, но за мен той беше просто фон на вътрешната ми буря.
„Звучи като филм“, каза Иво, след като излях всичко пред него. Той беше прагматик, здраво стъпил на земята. „Престъпна организация, защитен свидетел… Сигурен ли си, че тази жена не те манипулира? Може би просто иска да защити наследството си.“
„Не знам“, признах аз, взирайки се в пяната на бирата си. „Начинът, по който говореше… страхът в очите ѝ. Изглеждаше истинско. Но ти си прав. Това е толкова… невероятно. Майка ми никога не е споменавала и дума. Живеехме скромно, понякога едва свързвахме двата края. Защо не е потърсила помощ? Защо е пазила такава тайна?“
„Може би го е правила, за да те защити. Точно както твърди Анелия“, предположи Иво. „Ако баща ти е бил в опасност, значи и вие сте били. Мълчанието е било най-добрата защита.“
Думите му имаха смисъл, но не носеха утеха. Чувствах се измамен. Не само от баща ми, но и от майка ми. Цялото ми детство беше лъжа. Всяка нейна успокоителна дума, всяко нейно „той не имаше избор“ сега придобиваше съвсем нов, зловещ смисъл. Тя не ме е успокоявала. Тя ме е предпазвала.
Върнах се в апартамента на майка ми. Имах чувството, че отговорите са някъде там, скрити между вещите ѝ. Прекарах часове в ровене. Прегледах всяка книга, всяка папка с документи, всяка кутия. И накрая, на дъното на един стар куфар, под купчина пожълтели дипломи и грамоти, го намерих. Плик. Адресиран до мен, но никога неизпратен. Почеркът беше на майка ми. Ръцете ми трепереха, докато го отварях.
„Скъпи мой Мартин,
Ако четеш това, значи мен ме няма. И значи си намерил ключа, който те е отвел до истината. Прости ми, детето ми. Прости ми за лъжата, в която живя. Направих го от любов. Направих го, за да те опазя жив и здрав. Баща ти беше най-смелият човек, когото познавах. Той се изправи срещу чудовища, за да можем ние да дишаме спокойно. Цената, която плати, беше всичко. Беше нас.
Всяка стотинка, която получавахме, беше проверявана. Всеки наш ход беше наблюдаван в продължение на години след изчезването му. Те са искали да се уверят, че той не ни е оставил нещо. Пари, документи… Нещо, което да ги инкриминира. Живеех в постоянен страх, но се усмихвах заради теб. Трябваше да повярваш, че си изоставен, защото омразата е по-безопасна от истината. Омразата щеше да те държи далеч от него и от неговия свят. Истината щеше да те повлече право в опасността.
Никога не го намразвай, Мартин. Той те обичаше повече от живота си. Той пожертва своя живот, за да имаш ти своя.“
Сринах се на пода, а писмото падна от безчувствените ми пръсти. Сълзи, които не бях проливал от дете, се стичаха по лицето ми. Сълзи на гняв, на скръб, на облекчение, на опустошителна вина. Двадесет и една години бях живял в сянката на една лъжа, мразех един герой и бях сляп за тихата саможертва на майка ми.
Но писмото повдигна нови въпроси. Кои бяха „те“? Все още ли бяха заплаха? Анелия и баща ми… те в безопасност ли бяха? И най-важният въпрос от всички: баща ми жив ли беше?
Решението дойде спонтанно, родено от хаоса в душата ми. Трябваше да разбера. Трябваше да стигна до дъното на тази история. Не заради отмъщение, не заради гняв, а защото дължах това на баща си, на майка си и на момчето, което бях. Започнах да ровя в интернет. Търсех името на старата фирма, за която Анелия спомена. Повечето информация беше изтрита или недостъпна. Но открих няколко стари статии за бързия ѝ възход и още по-бързия ѝ фалит. В една от тях се споменаваше името на другия основен съдружник. Крум. Нямаше фамилия, само това име, което звучеше заплашително. Една бегла бележка под линия споменаваше, че е бил разследван за финансови измами, но делото е било прекратено поради липса на доказателства. Ключовият свидетел е изчезнал безследно.
Баща ми.
Побиха ме тръпки. Започвах да осъзнавам в колко опасни води навлизам. Но нямаше връщане назад. Бях прекарал целия си живот в търсене на истината. Сега, когато бях толкова близо до нея, не можех да се откажа.
Глава 4
Нуждата да разбера повече ме тласна към безразсъдство. Не можех просто да се върна при Анелия и да я засипя с въпроси. Тя очевидно беше уплашена и всяко мое действие можеше да я изложи на риск. Затова реших да я наблюдавам. Не се гордеех с това, но се чувствах като удавник, който се хваща за сламка. Исках да видя какъв е нейният живот, животът, който баща ми беше изградил върху пепелта на стария си свят. Исках да видя дали има други хора в тази картина.
Прекарах няколко следобеда в колата си, паркирана на съседната улица, откъдето имах частична гледка към портата на къщата им. Чувствах се като престъпник. На третия ден видях нещо, което ме накара да забравя за вината. От къщата излезе момиче. Беше на моята възраст, може би малко по-малка. Дълга, тъмна коса, същите очи като неговите, които познавах само от една-две избледнели снимки, които майка ми не беше успяла да унищожи. Движеше се с увереност, носеше купчина книги и се качи в малка, елегантна кола.
Дъщеря му. Моя сестра.
Ударът беше физически. Спрях да дишам за момент. Знаех, че е възможно, дори логично, но реалността ме връхлетя като товарен влак. Той не просто беше създал нов живот, той беше създал ново семейство. Имаше дъщеря, която беше отгледал. Дъщеря, която вероятно не знаеше нищо за моя съществуване. Аз бях тайната. Мрачният спомен от един живот, който е трябвало да бъде забравен.
Ревността беше като киселина в стомаха ми. Тя беше имала баща. Може би не съвсем нормален, може би баща, който се е оглеждал през рамо на всяка крачка, но го е имала. Имала е неговите съвети, неговото присъствие, неговата любов. Всичко онова, за което аз копнеех и което ми беше отнето.
Проследих я. Не знаех защо го правя. Беше импулс, роден от болка и любопитство. Тя отиде до сградата на юридическия факултет. Значи беше студентка по право. Иронията отново ме зашлеви. Дъщерята на човек, избягал от закона, учеше право.
Видях я да се смее с приятели на стълбите пред университета. Смехът ѝ беше безгрижен, лек. В този момент я намразих. Намразих я за живота, който имаше, за бащата, който беше откраднала от мен, за лекотата, с която съществуваше в свят, който за мен беше изграден върху руини.
Но омразата бързо се смени с нещо друго. Тъга. Тя не беше виновна. Беше просто момиче, живеещо живота си, също толкова невинна в цялата тази история, колкото бях и аз. Ние бяхме двете страни на една и съща монета, разделени от стена от тайни и лъжи.
Прибрах се в апартамента си съсипан. Ипотеката, която бях взел, за да го купя, сега ми се струваше като котва, която ме държеше на едно място, докато целият ми свят се въртеше извън контрол. Всеки месец вноската ми напомняше за усилията, които полагах, за да изградя нещо свое, нещо стабилно, докато баща ми очевидно беше успял да осигури на другото си семейство живот без подобни грижи.
В главата ми се оформи нов план. Трябваше да говоря с нея. Може би тя знаеше повече. Може би през годините беше чула нещо, видяла нещо, което Анелия ми беше спестила. Но как да я заговоря? „Здравей, аз съм твоят таен брат, за когото не знаеш нищо, и животът на баща ни е една огромна лъжа“? Не, това нямаше да проработи.
Трябваше да намеря начин. Трябваше да вляза в нейния свят.
Същата вечер, докато преглеждах онлайн обяви за работа, сякаш по някаква зла ирония на съдбата, видях обява. Голяма адвокатска кантора търсеше стажант-архитект, който да помага в отдел, занимаващ се със строителни казуси и имотни спорове. Името на кантората ми беше познато. Бях го виждал на една табела в сградата, в която се намираше юридическият факултет.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Това беше моят вход. Може би беше лудост. Може би беше най-глупавото решение в живота ми. Но беше шанс. Шанс да се доближа, да наблюдавам, да разбера. Кандидатствах още същата вечер.
Няколко дни по-късно получих обаждане. Бях одобрен за интервю. Докато вървях към кантората, знаех, че прекрачвам граница, от която няма връщане. Навлизах в свят на закони, дела и тайни – светът на баща ми. И светът на сестра ми.
Глава 5
Адвокатската кантора беше внушителна. Намираше се на последния етаж на стъклена сграда, откъдето се откриваше панорамна гледка към целия град. Всичко крещеше за власт и пари – полиран мрамор, скъпи мебели от тъмно дърво и тишина, нарушавана единствено от приглушеното жужене на компютри и тихите стъпки на служители в безупречни костюми.
Интервюто мина изненадващо добре. Опитът ми от малкото студио, съчетан с добрите ми оценки от университета, явно направи добро впечатление. Човекът, който ме интервюира, беше старши партньор на име Димитър – мъж на около шестдесет, със сребърна коса и проницателни очи, които сякаш виждаха право през мен. Имаше аура на човек, който е виждал всичко и нищо не може да го изненада.
Няколко дни по-късно ми се обадиха, за да ми кажат, че съм нает. Част от мен ликуваше – това беше престижна позиция, която щеше да изглежда страхотно в автобиографията ми. Но по-голямата част от мен беше обзета от страх. Планът ми се задействаше и сега трябваше да играя ролята си докрай.
Първата седмица беше вихрушка от нови лица, нови задачи и сложна корпоративна йерархия. Бях затрупан с чертежи, регулационни планове и папки по съдебни дела за строителни неуредици. Работата беше интересна и напълно ме поглъщаше, което за кратко ми помогна да не мисля за истинската причина да съм там.
Но не бях забравил. Всеки път, когато минавах по коридора, се оглеждах за нея. За сестра ми. Знаех само името ѝ – Михаела. Бях го чул случайно, докато Анелия говореше по телефона в онзи първи ден.
Видях я в края на втората седмица. Беше в библиотеката на кантората, заобиколена от огромни томове със закони. Изглеждаше съсредоточена, леко намръщена, докато си водеше бележки. Сърцето ми спря за миг. Беше толкова близо. Истинска. Не просто образ, който преследвах.
Не се приближих. Просто стоях и я гледах за няколко секунди, скрит зад един рафт. Какво щях да ѝ кажа? Как можех да започна разговор, който да не изглежда напълно случаен и същевременно да ми даде информация?
Съдбата обаче имаше други планове. Няколко дни по-късно работехме заедно по общ казус. Беше сложно дело за имотна измама, в което строителен предприемач беше продал един и същи апартамент на няколко различни семейства. Аз трябваше да анализирам архитектурните планове и разрешителните за строеж, а тя, като стажант в юридическия отдел, трябваше да прегледа договорите за покупко-продажба.
Бяхме в една конферентна зала, заобиколени от папки и документи. Тишината беше напрегната.
„Тези планове са пълен хаос“, казах аз, повече на себе си, отколкото на нея, просто за да разчупя леда. „Има разминавания между одобрения проект и реалното строителство. Чудя се как изобщо са получили разрешение.“
Тя вдигна поглед от документите. Очите ѝ бяха умни, аналитични. „Корупция, най-вероятно. Както винаги.“ Гласът ѝ беше спокоен и уверен. „Договорите също са каша. Пълни са с клаузи, които са на ръба на закона. Този човек е знаел точно какво прави.“
Заговорихме за работата, за казуса, за университета. Разговорът беше лесен, естествен. Михаела беше интелигентна, забавна и имаше остро чувство за справедливост. Колкото повече говорех с нея, толкова повече се чувствах като пълен лицемер. Тя ми се доверяваше, виждаше в мен колега, докато аз я използвах като средство за постигане на целите си. Вината ме разяждаше отвътре.
Един ден, докато обядвахме в стола на фирмата, тя спомена нещо, което ме накара да настръхна.
„Напоследък майка ми е много притеснена“, каза тя, ровейки в салатата си. „Все е на телефона, говори тихо, оглежда се. Има чувството, че някой ни наблюдава. Сигурно е параноя, но…“
„Защо да е притеснена?“, попитах аз, опитвайки се да звуча нехайно.
Тя сви рамене. „Не знам. Имаме някакви стари семейни проблеми. Свързани с бизнеса на баща ми отпреди много години. Той почина, когато бях малка“, добави тя тихо.
Лъжа. Значи тя също живееше в лъжа. Само че нейната беше различна. Нейният баща беше мъртъв. Моят беше просто изчезнал. Сърцето ми се сви за нея.
„Съжалявам“, казах искрено.
„Няма нищо, беше отдавна“, отговори тя, но в очите ѝ видях същата празнота, която познавах толкова добре от собственото си огледало.
В този момент в стола влезе Димитър, старшият партньор, който ме беше наел. Той кимна на Михаела с топла, почти бащинска усмивка, след което погледът му се спря на мен. Усмивката му изчезна. Очите му се присвиха и за части от секундата видях в тях нещо, което не можах да разчета – изненада, подозрение, може би дори разпознаване. Той бързо се овладя и продължи към своята маса, но този поглед не ми даде мира.
По-късно същия ден, докато си тръгвах от работа, Димитър ме спря в коридора.
„Мартин, може ли за момент в кабинета ми?“, попита той с глас, който не предполагаше отказ.
Влязох и седнах срещу огромното му бюро. Той не седна. Застана до прозореца, с гръб към мен, гледайки града.
„Ти си добър в работата си, момче“, започна той, без да се обръща. „Бързо учиш, имаш око за детайла. Но не си тук заради работата, нали?“
Кръвта замръзна във вените ми.
„Не разбирам какво имате предвид“, успях да изрека.
Той се обърна бавно. Погледът му беше тежък, пронизващ. „Мисля, че разбираш много добре. Виждам го в очите ти. Виждам очите на баща ти.“
Светът под краката ми се разлюля. Той знаеше. През цялото време е знаел кой съм.
„Познавах Стефан“, продължи Димитър с по-мек, но все така сериозен тон. „Бях негов адвокат. Един от малкото хора, които знаеха истината. Аз му помогнах да изчезне. Аз уредих нещата с властите.“
Гледах го вцепенен, неспособен да кажа и дума.
„Слушай ме внимателно, Мартин“, каза той, приближавайки се до бюрото. „Знам, че търсиш отговори. И го разбирам. Но си играеш с огъня. Човекът, срещу когото баща ти свидетелства, Крум, излезе от затвора преди няколко месеца. Той не е забравил. И не е простил. Той търси отмъщение и парите, които според него баща ти му е откраднал. Твоето появяване тук, близо до Михаела… това е безразсъдно. Застрашаваш не само себе си, но и тях.“
„Анелия в опасност ли е?“, беше единственото, което успях да попитам.
„Всички сме в потенциална опасност, докато Крум е на свобода“, отговори Димитър мрачно. „Затова те съветвам, не, умолявам те – спри да ровиш. Някои врати е по-добре да останат затворени. Замини. Забрави, че си научил всичко това. Това е единственият начин да ги предпазиш.“
Глава 6
Предупреждението на Димитър трябваше да ме уплаши. Трябваше да ме накара да се свия, да избягам и да се скрия, точно както беше направил баща ми. Но вместо страх, в мен се надигна инат. Гняв. Не към баща ми, не и към майка ми вече. А към този Крум. Към анонимния злодей, който беше откраднал живота ми, разбил семейството ми и сега, години по-късно, все още хвърляше своята тъмна сянка върху хората, които обичах, макар и да не ги познавах.
Не можех да си тръгна. Не и сега. Да го направя, би означавало да оставя Анелия и Михаела сами да се справят със заплахата. Би означавало да предам саможертвата на баща си.
Вместо да се оттегля, реших да действам. Трябваше да говоря с Анелия отново. Този път не като гневен, изоставен син, а като съюзник. Като човек, който знае част от истината и иска да помогне.
Отидох до къщата ѝ късно вечерта. Не исках да рискувам някой да ме види. Този път тя отвори вратата лично. Лицето ѝ беше бледо и изпито. Явно думите на Михаела за нейното притеснение не бяха просто параноя.
„Мартин! Какво правиш тук? Опасно е“, прошепна тя и бързо ме дръпна вътре.
„Знам“, отговорих. „Говорих с Димитър. Той ми разказа. За Крум.“
При споменаването на името тя трепна, сякаш я бяха ударили. „Значи знаеш. Моля те, Мартин, върви си. Не се замесвай. Това не е твоя битка.“
„Това е моя битка повече от на всеки друг“, възразих аз с твърд глас. „Този човек е съсипал живота ми. Не мога да стоя безучастно, докато той заплашва и вашия. Вие сте ми семейство.“
Думата „семейство“ увисна между нас. Тя ме погледна с очи, пълни с изненада и нещо друго… надежда.
„Трябва да ми разкажете всичко“, настоях аз. „Всеки детайл, който знаете. Всяко име, всяка дата, всяко място. Само така можем да намерим начин да се защитим.“
Тя се колебаеше. Виждах борбата в очите ѝ. Страхът се бореше с отчаянието. Накрая отчаянието надделя. Тя ме поведе към един малък кабинет в задната част на къщата. Беше неговият кабинет. Стените бяха покрити с лавици с книги за архитектура. На бюрото стоеше стара чертожна дъска. Въздухът беше пропит с неговото отсъстващо присъствие.
Анелия извади от заключено чекмедже на бюрото една дебела папка.
„Стефан остави това за мен. Каза ми да го пазя и да го използвам само ако се случи най-лошото. Мисля, че този момент дойде“, каза тя с треперещ глас.
В продължение на часове седяхме там, а тя ми разказваше. Разказваше ми за Крум – харизматичен, безскрупулен социопат, който умеел да привлича хората и после да ги унищожава. Разказваше ми как Стефан постепенно е осъзнал, че строителните обекти, които проектира, се използват за укриване на контрабандни стоки, как договорите са прикривали рекет и изнудване. Разказваше ми за заплахите – първо прикрити, после съвсем директни. Как един ден са срязали спирачките на колата му. Как е намерил мъртва птица на прага на дома им, вашия дом.
Тогава е решил да действа. Свързал се е с Димитър, който по онова време е бил млад, амбициозен прокурор, преди да напусне държавната служба и да отвори собствена кантора. Заедно са изградили делото срещу Крум. Стефан е събирал доказателства в продължение на месеци, рискувайки живота си всеки ден. Копирал е документи, записвал е разговори.
„Папката съдържа копия на всичко“, каза Анелия, сочейки към масата. „Оригиналите са при властите, но Стефан направи копия, застраховка. Той знаеше, че хора като Крум не остават в затвора за дълго.“
Когато денят на делото наближил, заплахите станали персонални. Крум му беше казал в прав текст: „Ако проговориш, ще започна със сина ти. Ще го гледаш как страда, а после ще дойда за жена ти.“
Това е била капката, която е преляла чашата. Стефан е разбрал, щом свидетелства, няма да има място на света, където да можете да се скриете. Единственият начин е бил да изчезне преди делото, оставяйки властите с достатъчно доказателства, за да осъдят Крум, но без основния свидетел. Така е можел да влезе в програмата, да получи нова самоличност и да ви остави извън уравнението. Вярвал е, че ако вие не знаете нищо и нямате контакт с него, те ще ви оставят на мира.
„Той е мислел, че ги е надхитрил“, завърши Анелия с горчивина. „Но е подценил омразата на Крум. И алчността му. Крум е убеден, че Стефан е скрил милиони от парите на организацията, преди да изчезне. Затова сега се е върнал. Не само за отмъщение, но и за парите.“
„Но това не е вярно, нали?“, попитах аз.
„Разбира се, че не е“, отвърна тя. „Живеем добре, защото Стефан беше добър в това, което правеше и след… промяната. Успя да натрупа състояние по честен път. Но как да убедиш в това един луд?“
В този момент на вратата на кабинета се почука. Беше Михаела. Тя стоеше на прага с халат, лицето ѝ беше объркано и притеснено.
„Мамо? Какво става? Кой е този…?“, тя ме погледна и млъкна. Очите ѝ се разшириха от изненада, докато ме оглеждаше. „Ти си стажантът от кантората. Мартин. Какво правиш тук толкова късно?“
Анелия се изправи. „Михаела, миличка, влез. Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което трябваше да ти кажа отдавна.“
Настъпи моментът на истината. Седнахме тримата в кабинета на баща ми, и Анелия, с болезнени паузи и много сълзи, разказа на дъщеря си всичко. Разказа ѝ за първия живот на баща ѝ, за престъпната организация, за заплахите. И за мен.
Михаела слушаше, без да каже и дума. Лицето ѝ премина през гама от емоции – невярване, шок, гняв, болка. Когато майка ѝ свърши, тя се обърна към мен. Погледът ѝ не беше враждебен. Беше просто… празен.
„Значи… целият ми живот е лъжа“, прошепна тя. „Баща ми не е мъртъв. И аз имам брат.“
„Съжалявам“, беше единственото, което можах да кажа.
Тя поклати глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си. После стана, отиде до папката на бюрото и я отвори. Започна да прелиства документите с ръцете на юрист, който търси пролука, слабо място.
„Това не е просто семейна драма“, каза тя след минута, гласът ѝ беше учудващо твърд. „Това е съдебен казус. И ако този Крум е заплаха, ние няма да се крием. Ще се борим.“
В този момент видях в нея силата на баща ни. И за първи път, откакто я видях, не почувствах ревност. Почувствах гордост.
Глава 7
Нощта се превърна в ден, докато тримата седяхме над документите от папката. Михаела, с нейния остър юридически ум, бързо влезе в стихията си. Тя подреждаше, анализираше, търсеше несъответствия и потенциални оръжия, които бихме могли да използваме. Аз, от своя страна, преглеждах чертежите и строителните документи, опитвайки се да разбера схемата, която баща ми беше разкрил. Анелия ни помагаше, като си спомняше детайли от разговори, имена на хора, места на срещи.
Работехме заедно, обединени от общата заплаха и новооткритата ни връзка. Беше странно. Преди дни бяхме непознати, всеки живеещ в своя собствен свят от полуистини. Сега бяхме боен отряд, събрал се в тихия кабинет на един призрак.
В дъното на папката, под всички копия на договори и банкови извлечения, намерих нещо друго. Дебел, запечатан плик, адресиран до мен. Почеркът беше мъжки, уверен, леко наклонен. Почеркът на баща ми.
Сърцето ми започна да бие лудо. Анелия сложи ръка на рамото ми. „Той го написа преди няколко години. Каза, че ако някога се стигне дотук и ти научиш истината, трябва да го прочетеш.“
Отворих плика с треперещи ръце. Вътре имаше десетки страници, изписани със същия почерк. Това не беше просто писмо. Беше изповед.
„Скъпи мой сине, Мартин,
Ако четеш това, значи светът ми се е сринал за пореден път. Значи стените, които изградих, за да ви пазя, са се пропукали и истината е намерила път към теб. Не мога да ти опиша колко съжалявам. Съжалявам не за това, което направих, а за болката, която ти причиних.
Когато те държах за първи път, се заклех, че никога нищо лошо няма да ти се случи. Че ще ти построя свят, в който ще си в безопасност. Иронията е, че в опита си да построя този свят, аз го разруших. Бях млад, наивен и гладен за успех. Исках да ти дам всичко, което аз не бях имал. Крум се появи в живота ми като ангел-спасител. Той видя таланта ми, повярва в мен. Или поне така изглеждаше. Той ме обсипа с пари и похвали, докато аз, заслепен от амбицията, не виждах паяжината, която плетеше около мен.
Когато разбрах истината, беше като да се събудиш в горяща къща. Отвсякъде пламъци, няма изход. Можех да остана и да изгоря с тях. Можех да се опитам да избягам и да ги поведа право към теб и майка ти. Или можех да направя това, което направих – да съборя къщата върху главите им и да се надявам, че вие ще сте достатъчно далеч, за да не ви засегнат отломките.
Избрах третия вариант. Но отломките все пак те застигнаха. Всеки ден през тези двадесет и една години съм живял с мисълта за теб. Представях си как растеш. Първият ти ден в училище, първото ти гадже, първата ти кола. Малките победи и големите разочарования. Бях до теб като призрак, невидим и безмълвен.
Анелия и Михаела са моят втори шанс за живот. Обичам ги. Но ти, Мартин, ти си моята първа любов, моята кръв, моето най-голямо постижение и най-големият ми провал. Моля те, не повтаряй моите грешки. Не позволявай на амбицията да заслепи преценката ти. И най-важното – не се опитвай да се бориш с чудовища сам.
Крум е такова чудовище. Той няма съвест, няма морал. Единственото, което разбира, е езикът на силата и страха. Документите, които имате, са вашето оръжие. Но те са и вашата примамка. Той ще направи всичко, за да си ги върне. Бъдете умни. Бъдете предпазливи. Потърсете помощ от Димитър. Той е единственият, на когото имам пълно доверие.
Не знам дали някога ще имам шанса да ти кажа това лично, но знай, че се гордея с теб. Виждал съм те отдалеч. Видях как се грижеше за майка си. Видях те как се бориш, за да постигнеш мечтите си. Ти си по-силен, отколкото си мислиш. Ти си всичко, което аз се надявах да бъдеш.
Прости ми.
Твой баща,
Стефан“
Когато вдигнах поглед от писмото, очите ми бяха пълни със сълзи. За първи път в живота си не четях думи на непознат, на страхливец, на предател. Четях думите на баща си. Човек, разкъсван от вина и любов, взел невъзможно решение. И в този момент, в тихия му кабинет, аз най-накрая му простих. Гневът, който носех толкова дълго, просто се изпари. На негово място остана само една дълбока, болезнена тъга и една нова, непоклатима решителност.
„Какво ще правим сега?“, попитах, гласът ми беше дрезгав.
Михаела ме погледна. В очите ѝ гореше огън. „Той казва да бъдем умни. Добре. Ще бъдем. Този път чудовището няма да знае какво го е връхлетяло.“
Глава 8
В следващите дни къщата на Анелия се превърна в наш щаб. Живеехме и дишахме казуса „Крум“. Михаела се свърза с Димитър и му обясни всичко. Първоначално той беше ядосан на моето безразсъдство, но когато разбра, че сме обединили сили, тонът му се промени. Той разбра, че духът от бутилката е изпуснат и няма връщане назад.
„Добре“, каза той по време на една конферентна връзка, в която участвахме и тримата. „Щом сте решили да играете тази игра, ще я играем по моите правила. Първо – никакви рискове. Мартин, ти спираш да ходиш в кантората. Прекалено е опасно. Ще кажем, че си болен. Михаела, ти също ограничаваш присъствието си до минимум. Второ – ще действаме на два фронта. Аз ще се свържа с мои стари колеги от прокуратурата. Ще видим дали можем да ги убедим да отворят отново старото дело въз основа на новите заплахи. Но бъди наясно, това е трудно. Крум има добри адвокати и много пари. Трето, и най-важно – трябва да го провокираме. Трябва да го накараме да направи грешка.“
Планът на Димитър беше рискован, но гениален. Той предложи да пуснем слух. Слух, че Стефан е оставил не само компрометиращи документи, но и скрита сметка с милиони, ключът към която се намира в нещо, свързано с неговата работа като архитект.
„Крум е алчен“, обясни Димитър. „Отмъщението е сладко, но парите са по-сладки. Ако повярва, че може да се добере до милиони, ще стане непредпазлив. Ще започне да търси, да рови. И тогава ще го хванем.“
„Но къде е тази примамка? Какво ще търси?“, попитах аз.
„Това е твоята работа, Мартин“, отговори Димитър. „Ти си архитектът. Помисли. Някой от старите му проекти. Място, което е знаково за него. Място, където би могъл да скрие нещо. Трябва да изглежда автентично.“
Прекарах следващите два дни, заровен в стари скици и чертежи на баща ми, които Анелия пазеше. Имаше десетки проекти – жилищни сгради, офиси, дори един търговски център. Търсех нещо… необичайно. Някаква аномалия.
И я намерих. Проект за реновация на стара, изоставена библиотека в покрайнините на града. Проектът е бил одобрен, но строителството така и не е започнало, защото фирмата на Крум е фалирала малко след това. В чертежите обаче имаше нещо странно. В мазето, зад фалшива стена, баща ми беше проектирал малко, скрито помещение. Не беше обозначено на официалните планове, беше само на неговите лични скици.
„Това е“, казах аз на Михаела, показвайки ѝ скицата. „Идеалното място. Достъпно е, но е скрито. Достатъчно правдоподобно, за да повярва, че там може да има скрит сейф или документи.“
Задействахме плана. Димитър, чрез свои подставени лица, пусна слуха в престъпния свят. Информацията беше поднесена като тайна, изтекла от бивш служител на фирмата, който сега е готов да я продаде.
Междувременно, напрежението започваше да ни се отразява. Анелия подскачаше при всеки шум. Михаела стана затворена и прекарваше нощите си над юридически книги, търсейки прецеденти. Аз се чувствах като в капан. Трябваше да се крия, да не се показвам, докато навън животът ми продължаваше без мен. Иво ми звънеше постоянно, притеснен. Излъгах го, че имам семейни проблеми и съм заминал за малко. Мразех да го лъжа, но нямах избор.
Една вечер, докато седяхме в кухнята и пиехме чай в пълно мълчание, Михаела проговори.
„Страх ли те е?“, попита тя, без да ме гледа.
„Ужасен съм“, признах аз. „Но не толкова за себе си. Страх ме е за вас. Аз ви въвлякох в това.“
Тя най-накрая вдигна поглед. „Не, Мартин. Ти не си ни въвлякъл. Ти ни отвори очите. Живеехме в една красива, позлатена лъжа. Ти ни показа истината. И колкото и да е грозна, предпочитам я пред лъжата.“
Тя протегна ръка през масата и я сложи върху моята. „Ние сме семейство. Ще минем през това заедно.“
В този момент усетих връзка, по-дълбока от всичко, което бях изпитвал. Това не беше просто съюз срещу общ враг. Това беше началото на нещо истинско. Двама непознати, превърнали се в брат и сестра заради трагедията, която ги е разделила.
Няколко дни по-късно Димитър се обади. „Захапа. Наш човек е чул, че хората на Крум разпитват за старата библиотека. Подготвят се да действат.“
Сърцето ми подскочи. Капанът беше заложен. Сега оставаше само да чакаме звярът да влезе в него. Димитър беше уведомил полицията. Те щяха да наблюдават библиотеката от разстояние. Планът беше да ги хванат в крачка, докато разбиват стената. Това щеше да е достатъчно за обвинение в опит за грабеж и щеше да даде на прокуратурата повод да започне да рови отново в миналото на Крум.
Но нещата никога не стават по план.
Вечерта, в която се предполагаше, че хората на Крум ще влязат в библиотеката, получих съобщение от непознат номер. Имаше само една снимка. Снимка на Иво, най-добрия ми приятел, седнал на стол в някакво тъмно мазе. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на устата му имаше тиксо. Под снимката имаше текст:
„Библиотеката е грешното място. Знаем кой си. Знаем всичко. Ела сам на адреса, който ще ти пратя след 10 минути. Без полиция. Без адвокати. Само ти. И донеси истинските документи. Иначе приятелят ти ще плати за грешките на баща ти.“
Кръвта ми се превърна в лед. Бяха ни изиграли. Слухът е бил само димна завеса. През цялото време те са знаели кой съм. Наблюдавали са ме. И сега държаха единствения невинен човек в цялата тази история.
Глава 9
Паниката беше като ледена ръка, която стисна сърцето ми. За миг не можех да дишам, не можех да мисля. Светът се стесни до образа на лицето на Иво, изпълнено със страх. Това беше моята вина. Моето ровене в миналото го беше поставило в тази ситуация.
Михаела и Анелия видяха изражението ми и веднага разбраха, че нещо не е наред. Показах им телефона. Анелия ахна и пребледня още повече. Но реакцията на Михаела беше различна. Паниката в очите ѝ бързо беше заменена от студена, концентрирана ярост.
„Това е капан“, каза тя с твърд глас. „Те не искат документите. Искат теб. Искат да си отмъстят за баща ми чрез теб.“
„Знам“, отговорих, гласът ми трепереше. „Но не мога да оставя Иво. Той няма нищо общо с това.“
„Няма да го оставим“, заяви твърдо тя. „Но няма и да отидеш сам. Това би било самоубийство.“
„Какво да правим тогава? Казват без полиция!“
„Разбира се, че казват без полиция!“, извика тя, крачейки нервно из стаята. „Защото полицията е единственият ни шанс! Трябва да се обадим на Димитър. Веднага!“
Докато тя набираше номера, в главата ми се въртеше вихрушка от мисли. Крум ме беше подценил, смятайки, че ще се поддам на паниката и ще направя точно това, което иска. Но той беше подценил и нас като екип. Той не знаеше, че вече не съм сам.
Димитър отговори на второто позвъняване. Михаела бързо и ясно му обясни ситуацията. Чувах приглушения, но настоятелен глас на адвоката от другата страна на линията.
„Добре, слушайте ме внимателно“, каза Михаела, след като затвори. „Димитър ще се свърже с неговия човек в полицията. Не с официалните канали. Ще организират екип, но трябва да сме много внимателни. Крум със сигурност има къртици навсякъде. Планът е следният: ти, Мартин, ще отидеш на срещата. Но няма да си сам.“
Планът, който Димитър беше скроил набързо, беше изключително рискован. Аз трябваше да играя ролята на уплашения син, готов на всичко, за да спаси приятеля си. Трябваше да им дам папката с копията, за да спечеля време. През това време специален екип щеше да се опита да локализира мястото и да се позиционира, без да бъде забелязан. Нямаше гаранция за успех. Всичко зависеше от това колко дълго мога да ги заблуждавам.
Получих второто съобщение. Беше адрес на изоставен склад в индустриалната зона на града. Място, което крещеше „засада“.
„Трябва да имаш микрофон“, каза Михаела, вече напълно влязла в ролята на стратег. „Нещо, което да предава звук, за да могат полицаите да чуват какво се случва.“
„Нямаме време за това“, възразих аз.
„Имаме“, каза Анелия неочаквано. Тя изчезна в кабинета на Стефан и се върна с малка, елегантна писалка. „Баща ти беше параноичен. Това е подслушвател. Има обхват около стотина метра. Не е много, но е по-добре от нищо. Полицията ще трябва да се приближи много.“
Това променяше нещата. Даваше ни малко предимство.
Докато се приготвях, Михаела ме дръпна настрана. „Мартин, слушай. Като отидеш там, не бъди герой. Целта ти е да останеш жив и да запазиш Иво жив. Протакай. Говори. Кажи им, че оригиналите са на друго място. Кажи им, че само ти знаеш къде са. Купувай време, докато полицията дойде. Разбра ли?“
Кимнах, гърлото ми беше пресъхнало.
Тя ме прегърна силно. „Внимавай, братко.“
Това „братко“ отекна в мен. Даде ми сила, която не подозирах, че притежавам. Вече не се борех само за себе си или за отмъщение. Борех се за приятеля си. Борех се за новооткритото си семейство.
Взех папката и писалката и излязох в студената нощ. Улиците бяха пусти. Всеки фар на кола зад мен ме караше да подскачам. Сърцето ми биеше в гърлото. Карах към индустриалната зона, към леговището на звяра, и се молех планът ни да проработи. Молех се да видя Иво жив отново. Молех се аз самият да изляза жив от този склад.
Глава 10
Индустриалната зона беше призрачно място през нощта. Ръждясали скелети на халета се издигаха на фона на оскъдната светлина от уличните лампи. Въздухът беше тежък, миришеше на машинно масло и забрава. Намерих склада лесно. Беше огромна, разпадаща се сграда с изпочупени прозорци, които приличаха на празни очни кухини.
Спрях колата на около петдесет метра, както ми бяха казали. Пред склада стоеше самотна фигура. Мъж с масивно телосложение, облечен в черно. Той ми махна да се приближа.
Излязох от колата, стиснал папката в потна ръка. Писалката беше в горния джоб на якето ми. Надявах се да работи.
„Сам ли си?“, изръмжа мъжът, когато се приближих.
„Да“, отговорих, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Той ме претърси грубо, но не намери нищо подозрително. Взе папката от ръцете ми. „Шефът те чака вътре.“
Вътрешността на склада беше огромна и празна, с изключение на един единствен прожектор, насочен към центъра. В кръга от светлина, на стол, седеше Иво. Изглеждаше невредим, но ужасен. До него стоеше друг мъж. Беше по-възрастен, облечен в скъп костюм, който изглеждаше не на място в тази мръсотия. Косата му беше сребърна, а лицето му беше прорязано от бръчки, но очите му бяха студени и живи. Нямаше нужда да ми казва кой е. Знаех. Това беше Крум.
„Мартин“, каза той с глас, който беше едновременно мек и заплашителен. „Радвам се, че най-накрая се запознаваме. Приличаш на баща си. Същата глупава честност в очите.“
Той прелисти папката, която пазачът му подаде. „Копия. Очаквах го. Баща ти беше предпазлив човек. Къде са оригиналите?“
Време беше за играта. „На сигурно място“, казах аз. „Място, за което знам само аз. Пуснете приятеля ми и ще ви ги дам.“
Крум се засмя. Беше неприятен, стържещ смях. „Не мисля, че си в позиция да поставяш условия. Виждаш ли, аз чаках този момент повече от двадесет години. Баща ти ми отне всичко. Свободата, парите, репутацията. Той си мислеше, че ме е победил. Но аз съм търпелив. И сега ще си плати. Чрез теб.“
Той се приближи до мен. Лъхаше на скъп парфюм и насилие. „Искам две неща, момче. Искам оригиналните документи. И искам парите, които баща ти е скрил. Знам, че има пари. Не може просто да е изчезнал без нищо.“
„Няма пари“, казах твърдо. „Това беше лъжа, за да ви подмамим.“
Крум се намръщи. „Не ме мисли за глупак. Разбира се, че е имало примамка. Но във всяка лъжа има зрънце истина. Знам, че е скрил нещо. И ти ще ми кажеш къде е. Или приятелят ти ще започне да губи части от себе си. Пръст по пръст.“
Той кимна на пазача, който извади нож. Ледено острие проблесна на светлината на прожектора.
„Спрете!“, извиках аз. „Добре, добре! Ще ви кажа! Но първо го пуснете! Искам да го видя как излиза оттук.“
Крум се замисли за момент. Явно алчността му надделя над желанието за садизъм. „Добре. Ще го пуснем. Но ти оставаш. И ако ме лъжеш… ще те намеря. Дори накрай света.“
Той махна с ръка. Пазачът сряза въжетата на Иво и го избута грубо към мен. „Махай се“, изръмжа той.
Иво ме погледна с разширени очи, пълни с ужас и объркване. „Мартин, какво става?“
„Върви, Иво! Качвай се в колата и карай! Не спирай!“, изкомандвах го аз. „Ще ти обясня по-късно. Сега просто бягай!“
Той се поколеба за миг, после хукна към изхода. Чух как колата запали и гумите изсвистяха по асфалта. Част от мен се успокои. Иво беше в безопасност. Сега оставах само аз.
„Е?“, каза Крум нетърпеливо. „Слушам те.“
„Документите и… всичко останало“, започнах бавно, опитвайки се да печеля всяка секунда, „са в банков сейф. Но не може да бъде отворен просто така. Нужни са два ключа. Единият е у мен. Другият е у…“
Трябваше ми име. Някой, на когото баща ми би се доверил. „У Димитър. Неговият адвокат.“
Лицето на Крум се смрачи. „Значи и адвокатчето е в играта. Трябваше да се сетя.“
„Трябва да сме и тримата там, за да отворим сейфа“, продължих да импровизирам. „Такава е процедурата.“
„Хитро“, изсумтя Крум. „Много хитро. Но не достатъчно.“
В този момент от сенките излязоха още двама мъже. Знаех, че времето ми изтича. Къде беше полицията?
„Стига приказки“, каза Крум. „Ще те водим при адвоката. И тримата ще отидете до банката и ще ми донесете това, което е мое. А после… после ще си поговорим за бъдещето ти.“
Той даде знак на хората си да ме хванат. Когато ме сграбчиха, аз се развиках, надявайки се микрофонът да предаде всичко.
„Няма да ви се размине! Всичко се записва! Полицията пътува насам!“
Крум само се усмихна. „Мислиш ли, че съм толкова глупав? Около този склад има заглушители. Никакъв сигнал не може да излезе оттук. Сам си, момче. Винаги си бил сам.“
В този момент осъзнах, че планът се е провалил. Бях в ръцете им. И никой не идваше да ме спаси.
Глава 11
Усещането за безнадеждност беше смазващо. Думите на Крум за заглушителите прорязаха последната ми нишка надежда. Бях сам, хванат в капан, а помощ нямаше да дойде. Двамата мъже ме стиснаха здраво, извивайки ръцете ми зад гърба. Болката беше остра, но нищо в сравнение със студения страх, който се разливаше по вените ми.
„Водете го“, нареди Крум, обръщайки се да си тръгне.
Точно в този момент, когато всичко изглеждаше изгубено, се случи нещо неочаквано. Един от огромните товарни входове на склада, който беше залостен и ръждясал, се срина навътре с оглушителен трясък. Метални парчета се разлетяха във всички посоки. В отвора, очертан от светлината на фарове, се появиха силуетите на въоръжени и маскирани фигури.
„Полиция! Всички на земята!“, изрева глас през мегафон.
За части от секундата всички замръзнаха – и аз, и хората на Крум. После настана хаос. Мъжете, които ме държаха, ме блъснаха на земята и хукнаха да търсят прикритие. Крум изруга и извади пистолет. Прожекторът, който осветяваше сцената, беше улучен от куршум и складът потъна в почти пълен мрак, прорязван единствено от лъчите на фенерчетата на полицаите.
Чуваха се викове, команди, изстрели. Аз лежах на мръсния циментов под, опитвайки се да се направя възможно най-малък. Адреналинът заглушаваше всичко останало.
Операцията продължи не повече от минута. Когато светлините отново се включиха, всичко беше приключило. Хората на Крум бяха на земята, с белезници на ръцете. Самият Крум беше притиснат към една от колоните от двама полицаи, лицето му беше изкривено от ярост и невярване.
Един от полицаите, без маска, се приближи към мен и ми помогна да се изправя. Беше висок, слаб мъж с уморени очи.
„Добре ли сте, господин…?“
„Мартин“, казах аз, все още треперейки. „Как… как ни намерихте? Той каза, че има заглушители.“
Мъжът се усмихна леко. „Имаше. Но ние не разчитахме на вашата писалка. Проследихме колата на приятеля ви, когато излезе оттук. Имахме дрон с термална камера над сградата през цялото време. Чакахме само потвърждение, че заложникът е в безопасност, преди да влезем.“
Облекчението ме заля като топла вълна. Димитър. Разбира се, че Димитър е имал резервен план. Той никога не би рискувал всичко на една карта.
Докато ме извеждаха от склада, видях Михаела и Анелия да стоят до една от полицейските коли. Щом ме видя, Михаела се затича към мен и ме прегърна толкова силно, че едва си поех дъх.
„Мислех, че…“, започна тя, но гласът ѝ се прекърши.
„Добре съм“, успях да кажа. „Благодарение на вас. И на Димитър.“
Анелия също дойде, лицето ѝ беше обляно в сълзи на облекчение. Тримата стояхме прегърнати в студената нощ, заобиколени от мигащи полицейски светлини – едно странно, събрано от бурята семейство.
Крум беше вкаран в една от колите. Докато минаваше покрай мен, погледите ни се срещнаха. В неговите очи нямаше нищо друго освен чиста, нефилтрирана омраза.
„Това не е краят!“, извика той. „Чуваш ли ме, момче? Ще изляза! И ще ви намеря! Всички ви!“
Вратата на колата се затръшна, заглушавайки заплахите му. Но те останаха да висят във въздуха.
Глава 12
В полицейското управление прекарахме часове. Давахме показания, подписвахме документи. Димитър беше там през цялото време, навигирайки ни през лабиринта от процедури със спокойната увереност на човек, който е на своя територия. Той обясни, че с ареста на Крум и с оригиналните документи, които щяхме да предоставим, прокуратурата има желязно дело. Не само за отвличане, но и за изнудване, рекет и финансови престъпления отпреди двадесет години.
„Този път няма да излезе толкова лесно“, увери ни Димитър. „Ще се погрижа да получи максимална присъда.“
Когато най-накрая се прибрахме в къщата на Анелия, слънцето вече изгряваше. Бяхме смазани от умора, но никой не можеше да спи. Седяхме в кухнята, пиехме кафе и мълчахме. Опасността беше преминала, но ехото от нея все още отекваше.
„Какво следва сега?“, попитах аз в тишината.
Анелия въздъхна. „Ще се опитаме да се върнем към нормалния живот. Доколкото е възможно.“
„Но нищо вече не е нормално“, каза Михаела тихо. „Ние сме различни. Всичко е различно.“
Тя беше права. Стените от тайни бяха рухнали. Вече нямаше какво да крием един от друг. Бяхме свързани завинаги от това, което преживяхме.
Няколко дни по-късно, докато помагах на Анелия да подреди кабинета на баща ми, който беше останал разхвърлян след нашето трескаво търсене, намерих малка, заключена дървена кутия.
„Какво е това?“, попитах я.
Тя я погледна и се усмихна тъжно. „Това е неговата кутия със спомени. От стария му живот. Никога не ми е позволявал да я отварям.“
Ключът беше скрит под един от дебелите томове за статика. С треперещи ръце го пъхнах в ключалката и го завъртях.
Вътре нямаше документи или пари. Имаше само няколко предмета. Избледняла снимка на млада жена с лъчезарна усмивка – майка ми. Малка, изтъркана бебешка обувка – моята. И няколко смачкани, но грижливо запазени рисунки, нарисувани с пастели от малко дете. Слънце, къща, три фигури, които се държаха за ръце. Моите рисунки.
Под тях имаше самолетен билет. Еднопосочен. До малък, крайбрежен град в друга държава. Името на пътника беше непознато, но датата беше отпреди няколко дни.
„Какво е това?“, попитах объркано.
Анелия го погледна и в очите ѝ проблесна разбиране. „Това е неговият авариен план. Планът за бягство, ако Крум някога се доближи твърде много. Той е подготвил всичко, за да изчезне отново.“
„Но… той не го е използвал“, казах аз, осъзнавайки нещо. „Защо?“
„Заради теб“, прошепна тя. „Когато ти се появи, когато разбра, че си замесен, той не е могъл да си тръгне. Не е могъл да те остави да се справяш с това сам. Той е останал. Рискувал е всичко, за да бъде близо, в случай че имаш нужда от него.“
Думите ѝ ме удариха с невероятна сила. Баща ми. Той е бил тук. През цялото време е бил някъде наблизо, наблюдавал е, пазел ни е от сенките. Не ме беше изоставил. Нито тогава, нито сега.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Имаше само няколко думи:
„Гордея се с теб, сине. Време е да се прибирам у дома.“
Глава 13
Стоях като вцепенен, взирайки се в екрана на телефона. Думите пулсираха пред очите ми, носещи в себе си тежестта на двадесет и една години мълчание, болка и копнеж. „Време е да се прибирам у дома.“
„Той е“, прошепнах, показвайки съобщението на Анелия и Михаела.
Анелия покри устата си с ръка, а в очите на Михаела блеснаха сълзи. Надеждата, която не смеехме да изречем на глас, сега беше реална. Той се връщаше.
Следващите няколко дни бяха най-дългите в живота ми. Чакането беше агония, изпълнена със смесица от нетърпение, страх и една огромна, всепоглъщаща несигурност. Какво щях да му кажа? Как се говори с призрак, който внезапно се е материализирал? Как се запълва празнината от двадесет и една години с думи?
Той се появи една вечер, точно когато здрачът се спускаше над града. Пристигна не с фанфари, а тихо, почти незабележимо. Просто почука на вратата. Аз отворих.
Пред мен стоеше мъж, когото не познавах, но разпознавах. Беше по-възрастен от снимките, косата му беше прошарена, а по лицето му имаше бръчки, които разказваха истории, които тепърва трябваше да чуя. Но очите… очите бяха същите. Очите, които виждах всеки ден в огледалото.
За миг и двамата просто стояхме и се гледахме. Времето сякаш спря. В тази тишина се съдържаше всичко – всички неизказани въпроси, всички пролети сълзи, целият гняв и цялата прошка.
„Мартин“, каза той и гласът му трепна.
„Татко“, отговорих аз и думата, която толкова дълго беше отровна, сега прозвуча правилно. Естествено.
Не знам кой направи първата крачка, но в следващия момент бяхме в прегръдките на другия. Беше неловка, тромава прегръдка между двама непознати, които трябваше да са всичко един за друг. Но беше истинска. И в нея аз най-накрая се почувствах цял.
Анелия и Михаела стояха зад мен. Събирането им с него беше различно – по-познато, но също толкова емоционално. Семейството, разделено от толкова дълго време, най-накрая беше заедно.
Вечерта премина в разкази. Стефан, баща ми, ни разказа за живота си в изгнание. За постоянния страх, за самотата, за работата под чуждо име, за това как тайно е следял живота ми от разстояние чрез изрезки от вестници, интернет, дори частни детективи. Разказа ни как е научил за смъртта на майка ми и как това го е съсипало. И как, когато е разбрал, че съм се появил в живота на Анелия, е знаел, че повече не може да се крие.
Ние му разказахме за нашата битка с Крум, за страха, за малките победи, за това как сме станали семейство.
„Никога не съм искал този живот за вас“, каза той, гледайки и мен, и Михаела. „Исках да сте в безопасност. Но може би безопасността не е най-важното нещо. Може би да бъдем заедно, да се борим заедно… може би това е по-важно.“
Глава 14
Животът след завръщането на Стефан не стана веднага лесен. Имаше толкова много за наваксване, толкова много рани за лекуване. Трябваше да се учим да бъдем семейство. Аз трябваше да се науча да имам баща. Михаела трябваше да приеме, че баща ѝ има минало, което е много по-сложно, отколкото си е представяла. Анелия трябваше да намери ново равновесие между двата свята на съпруга си.
Имаше и практически проблеми. Стефан все още беше официално в програма за защита на свидетели. Завръщането му трябваше да бъде уредено юридически. Димитър отново се зае със случая, работейки неуморно, за да изчисти името на баща ми и да му позволи да живее свободно, под собствената си самоличност.
Съдебният процес срещу Крум беше дълъг и тежък. Той се опита да използва всяка правна хватка, за да се измъкне. Но този път доказателствата бяха неоспорими. Нашите показания, съчетани с документите на баща ми, изградиха непробиваема стена. Крум беше осъден на дълги години затвор, без право на обжалване. Чудовището беше заключено в клетката си, този път завинаги.
След като заплахата беше премахната, ние започнахме да градим нашето бъдеще. Стефан, с моя помощ, основа малко архитектурно студио. Нарекохме го „Ново начало“. Работехме заедно, баща и син, и във всеки проект, във всяка начертана линия, аз откривах частица от него, която ми беше липсвала.
Михаела завърши право с отличие и започна работа в кантората на Димитър, решена да се бори за хора, попаднали в капана на системата, точно както баща ѝ.
Аз продължих да изплащам ипотеката си, но вече не я чувствах като бреме. Моят малък апартамент вече не беше просто подслон. Беше моето място, моята крепост, символ на моята собствена, извоювана самостоятелност. Често се събирахме в голямата къща на Анелия и Стефан – едно голямо, шумно, нетрадиционно, но щастливо семейство.
Глава 15
Един слънчев следобед, година по-късно, седяхме със Стефан на една пейка в парка и гледахме как децата играят. Мълчахме дълго, но тишината беше удобна, изпълнена с разбиране.
„Понякога още се чувствам виновен“, каза той тихо, без да откъсва поглед от една люлка. „За всичко, което ти отнех.“
Погледнах го. Лицето му беше спокойно, но в очите му все още се четеше сянката на миналото.
„Ти не си ми отнел нищо“, отговорих. „Ти ми даде най-важното – шанс да имам живот. Майка ми го запази. А вие с Михаела и Анелия ми показахте какво означава да имаш семейство, за което да се бориш.“
Той се усмихна. Беше истинска, топла усмивка, която стигаше до очите му.
„Знаеш ли“, продължих аз, „преди си мислех, че гневът ме е направил силен. Но се лъжех. Гневът ме правеше слаб, сляп. Прошката… разбирането, те ме направиха силен.“
Баща ми сложи ръка на рамото ми. „Гордея се с теб, Мартин. Повече, отколкото можеш да си представиш.“
В този момент разбрах, че историята ми не беше история за изоставяне. Беше история за саможертва, за любов, която надхвърля разстоянията и времето, и за силата на истината, която, макар и болезнена, в крайна сметка ни прави свободни. Пътят беше дълъг и труден, но най-накрая, бях у дома.