Тишината в апартамента беше станала плътна, тежка, почти лепкава. Не беше онази спокойна тишина, която носеше утеха след дълъг работен ден, а мъртвешка тишина, наситена с неизказани упреци и спотаено раздразнение. Радина седеше на кухненската маса, вперила поглед в чашата с отдавна изстинало кафе. Четири месеца. Сто и двадесет дни. Всеки един от тях по-дълъг и по-изнервящ от предишния.
„Само за няколко седмици, мамо, докато си стъпя на краката.“
Думите на Даниел още отекваха в съзнанието ѝ, пропити с онази фалшива нотка на зрялост, която той така умело си придаваше, когато искаше нещо. „Няколко седмици“ се бяха превърнали в безкрайна поредица от сутрини, в които тя се събуждаше от алармата си в шест, а той спеше до обяд. Следобеди, в които тя се връщаше от работа, за да намери къщата в същия безпорядък, в който я беше оставила, само че обогатен с нови чинии, чаши и трохи около дивана. Вечери, в които той се прибираше късно, ухаещ на нощен живот, и се промъкваше в стаята си, без дори да попита как е минал денят ѝ.
Синът ѝ, нейното всичко, момчето, в което беше вложила цялата си любов и надежди след смъртта на съпруга ѝ Асен, се беше превърнал в арогантен съквартирант. Домът ѝ, нейното убежище, беше станал хотел. Хотел, в който той беше единственият гост с безкраен кредит на доверие и нулева отговорност.
Капката, която преля чашата, беше вчерашният им разговор. Беше го помолила съвсем спокойно, с внимателно подбрани думи, да изхвърли боклука и да зареди съдомиялната. Нищо повече. Отговорът му я беше пронизал като леден кинжал.
„Престани да ме стресираш, мамо! И без това ми е достатъчно тежко след раздялата с Лилия. Нямам нужда и ти да ми натякваш постоянно.“
Стресирала го била. Тя, която ставаше преди изгрев, за да управлява малката си консултантска фирма, която се бореше с договори, клиенти и срокове, която плащаше сметките за този апартамент, за тока, който той хабеше без мярка, за водата, с която си взимаше едночасови душове, за храната, която изчезваше от хладилника с космическа скорост. Тя го стресирала.
Гневът, който кипеше в нея от седмици, най-после избухна. Но не с крясъци. Не с обвинения. А с тихо, ледено решение. Щом домът ѝ е хотел, значи ще има правила като в хотел.
Първо отиде до хладилника. Всички онези скъпи шоколадови десерти, био сокове, вносни сирена и луканки, които купуваше специално за него, за да го „поглези“, бяха методично извадени и прибрани в една торба, която скри в най-долното отделение на гардероба си. После дойде ред на шкафа с лакомствата – чипсове, солети, бисквити. Всичко изчезна. Хладилникът и шкафовете заприличаха на онези от студентските ѝ години – само най-необходимото.
Най-голямото ѝ оръжие обаче беше рутерът. Приближи се до малкото устройство, чиято мигаща светлинка беше станала символ на връзката на Даниел с външния свят – свят на онлайн игри, социални мрежи и безкрайно скролване. Влезе в административния панел, чиято парола не беше променяла от години, и с няколко клика смени паролата на Wi-Fi мрежата. Избра нещо сложно, комбинация от букви, цифри и символи, която дори тя самата трудно би запомнила. Записа я на малко листче и го пъхна в портмонето си.
И после аз седнах отново на масата, с чувството на генерал, който току-що е предприел решителна офанзива. Знаех, че битката тепърва предстои. Не мина и час.
От стаята му се чу изнервено измърморване, после тропот. Вратата на хола се отвори с рязкост, която издаваше раздразнение. Даниел стоеше на прага, рошав, облечен само с боксерки, и държеше телефона си като оръжие.
„Какво става с интернета? Не мога да се свържа.“
Радина вдигна бавно поглед от чашата си. „Наистина ли? Колко странно. При мен всичко работи.“
Той я изгледа недоумяващо, после погледът му се спря на рутера. „Рестартира ли го? Понякога забива.“
„Не, не съм го пипала“, отвърна тя с равен тон.
Той отиде и го изключи от контакта, изчака десет секунди и го включи отново. Светлинките замигаха, но телефонът му пак не се свързваше. Искаше парола.
„Иска ми парола. Променила ли си я?“ В гласа му се прокрадна обвинение.
„Да“, отвърна простичко Радина.
Той примигна. „Защо?“
„Защото достъпът до удобствата в този хотел вече не е безплатен, Даниел. Ценоразписът е на хладилника.“
Той се обърна рязко. На вратата на хладилника, прикрепен с магнитче, стоеше лист хартия, изписан с нейния делови почерк:
Ценоразпис на услугите в „Хотел Мама“:
Достъп до Wi-Fi (24 часа) – 10 лв. или 1 (едно) изпълнено домакинско задължение (изхвърляне на боклук, зареждане на съдомиялна/пералня, почистване на баня).
Гурме храна (шоколад, чипс, луканка и др.) – заплаща се по пазарни цени.
Основно изхранване (закуска, обяд, вечеря) – включено в наема.
Наем (месечен) – участие в плащането на сметките за ток и вода (разписките са на масата).
Даниел прочете списъка веднъж, после втори път. Лицето му премина през гама от емоции – от недоумение през гняв до чиста обида.
„Това е някаква шега, нали?“, изсъска той.
„Ни най-малко“, отвърна Радина, като за пръв път от месеци се чувстваше господар на собствения си дом. „Правилата влизат в сила от днес. Боклукът е пълен. Когато го изхвърлиш, ще получиш паролата за двадесет и четири часа.“
„Ти не си добре! Просто не си добре!“, изкрещя той. „Ще отида на кафе, ще ползвам техния интернет!“
„Разбира се. Но кафето струва пари. А доколкото знам, твоите са на привършване.“
Това беше удар под кръста и двамата го знаеха. Даниел нямаше почти никакви спестявания. Разчиташе изцяло на нея.
Той я гледаше с омраза, която Радина никога не беше виждала в очите му. Очите на нейното момче. За миг сърцето ѝ се сви. Дали не беше отишла твърде далеч? Но тогава си спомни празния му, апатичен поглед от последните месеци, незаинтересоваността му към всичко, освен към собствения му комфорт. Не. Беше постъпила правилно. Войната беше обявена.
Без да каже и дума повече, Даниел се обърна, тръшна вратата на стаята си и я заключи. Радина остана сама в тишината. Този път обаче тя не беше тежка и лепкава. Беше тишината преди буря. И за пръв път от много време насам, Радина беше готова да я посрещне.
Глава 2: Сенките на миналото
Дните след обявяването на „войната“ се нижеха в напрегнато мълчание. Даниел се опитваше да я бойкотира. Първия ден демонстративно стоя гладен, излизаше и се прибираше, без да я поглежда. Втория ден обаче гладът и скуката надделяха. Радина го чу как рови из кухненските шкафове с надеждата да е пропуснала нещо. Накрая, с пораженческо изражение, той изяде от супата, която тя беше сготвила, без да каже дума.
Вечерта на третия ден, тя го завари да стои пред пълния кош за боклук, сякаш обмисляше сложен ход в шахматна партия. След десетминутно колебание, той грабна торбата, изнесе я и се върна с протегната ръка.
„Паролата“, каза той с равен, лишен от емоция глас.
Радина му подаде листчето. Това беше първата им победа. Малка, незначителна, но все пак победа. Взаимоотношенията им се превърнаха в студена трансакционна система. Той вършеше по нещо минимално всеки ден – пускаше пералня, разхождаше се до магазина – и получаваше своя достъп до дигиталния свят. Разговорите им бяха сведени до минимум.
Една сутрин, докато преглеждаше банковите си извлечения онлайн, телефонът ѝ иззвъня. Беше Мартин. Гласът му, както винаги, беше топъл, кадифен и успокояващ. Мартин беше най-добрият приятел и бизнес партньор на покойния ѝ съпруг. След смъртта на Асен преди пет години, именно Мартин беше поел грижата за всички финансови дела, за акциите от общата им фирма, за инвестициите. Радина му имаше безгранично доверие. Той беше скалата, на която се беше облегнала в най-трудния момент от живота си.
„Ради, скъпа, как си? Не съм те чувал от известно време, притесних се.“
„Добре съм, Мартине, благодаря. Просто много работа“, излъга тя. Не искаше да го товари с домашните си драми. В неговите очи тя все още беше съпругата на великия Асен, жената, която трябваше да поддържа безупречен имидж.
„А младежът как е? Чух, че се е прибрал у вас. Лилия го е зарязала, нали? Тежко е, знам. Момчетата на тази възраст го изживяват драматично.“
„Да, така е. Ще му мине“, отвърна лаконично Радина.
„Разбира се, че ще му мине. Не го притискай много. Остави го да си почине, да си събере мислите. Асен би искал да се погрижиш за него. Нали знаеш, той винаги казваше, че семейството е всичко. Апропо, звъня ти, защото имам добри новини. Една от инвестициите, които направихме миналата година, даде страхотна възвръщаемост. Ще прехвърля една прилична сума по сметката ти до края на седмицата.“
Радина се усмихна. Мартин винаги се появяваше с добри новини точно когато имаше нужда от тях. „Благодаря ти, Мартине. Наистина не знам какво щях да правя без теб.“
„Стига, Ради, ние сме семейство. Асен ми повери грижата за вас и аз изпълнявам обещанието си. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, само се обади.“
Тя затвори телефона с чувство на облекчение. Може би нещата не бяха толкова зле. Може би беше прекалено строга с Даниел. Думите на Мартин – „Асен би искал да се погрижиш за него“ – я ужилиха. Дали наистина Асен би одобрил нейната студена война?
Погледът ѝ отново се плъзна по екрана на лаптопа, по редовете с цифри в банковото извлечение. И тогава забеляза нещо дребно, почти незначително. Регулярно месечно плащане към фирма с непознато име – „Вертекс Груп“. Сумата не беше голяма, около триста лева, но се повтаряше всеки месец от почти година. Радина се намръщи. Не си спомняше да е сключвала договор с такава фирма. Сигурно беше някаква такса, свързана с инвестициите, нещо, което Мартин беше уредил. Да, това трябваше да е. Тя затвори лаптопа, прогонвайки натрапчивата мисъл.
Междувременно, Даниел беше излязъл, тръшвайки вратата. Без интернет вкъщи през деня, той беше принуден да търси други начини да убие времето си. Отиде до университета, макар да нямаше лекции. Искаше да се види с Ивайло, единствения му по-близък колега. Намери го в библиотеката, заровен в книги и разпечатки.
Ивайло беше пълната противоположност на Даниел. Амбициозен, целеустремен, той работеше на половин работен ден и едновременно с това развиваше малък онлайн бизнес със свой приятел.
„Какво става, човече? Изгуби се“, поздрави го Ивайло, без да вдига поглед от екрана на лаптопа си.
„Ами, разни неща. Разделих се с Лилия, прибрах се при нашите“, измърмори Даниел и седна на стола срещу него.
„Чух. Гадно. Но пък сега имаш повече време. Как върви проектът по маркетинг? Предадохме първата част миналата седмица.“
Даниел преглътна. Беше забравил напълно за проекта. „Ще наваксам“, каза той.
Ивайло най-сетне вдигна поглед. „Дани, не можеш вечно да наваксваш. Скоро ще дойде сесията. Знаеш ли, онова момче, програмистът, за когото ти говорих, има страхотна идея за мобилно приложение. Търсим някой, който да се занимава с маркетинга и бизнес развитието. Веднага се сетих за теб. Баща ти беше гений в това. Сигурно си го наследил.“
Споменаването на баща му винаги караше Даниел да се чувства неловко. Всички очакваха той да бъде копие на Асен – успешен, харизматичен, винаги една крачка пред другите. А той беше просто… той.
„Не знам, човече. Не ми е до това сега“, отвърна Даниел, усещайки как познатата апатия отново го завладява. Беше по-лесно да не опитваш, отколкото да опиташ и да се провалиш.
„Както искаш. Но предложението е сериозно. Има потенциал за добри пари. Помисли си.“ Ивайло отново се потопи в работата си, оставяйки Даниел сам с мислите си. Пари. Точно от това имаше нужда. Но не му се работеше за тях. Имаше и други, по-бързи начини. Или поне така си мислеше. В главата му се въртеше един телефонен номер – номер, който Лилия го беше накарала да изтрие. Номер, който той помнеше наизуст. Номер, който водеше към бързи пари и още по-бързи проблеми.
Глава 3: Пукнатини в основите
Усещането за нещо нередно не напускаше Радина. Като тих, натрапчив шепот в съзнанието ѝ, плащането към „Вертекс Груп“ се беше загнездило в мислите ѝ. За да се разсее, тя се обади на по-малката си сестра Силвия. Уговориха си среща в едно малко, уютно кафене в центъра.
Силвия беше нейната противоположност – прагматична до болка, здраво стъпила на земята, с две деца и съпруг, който работеше на държавна работа със скромна заплата. Тя не криеше леката си завист към охолния живот на Радина, но въпреки това двете бяха много близки.
„Най-после се обади“, каза Силвия, докато разбъркваше капучиното си. „Мислех, че си ни забравила в твоя луксозен свят.“
„Стига, Силве, знаеш, че не е така. Просто… сложно е.“
Радина ѝ разказа всичко. За завръщането на Даниел, за поведението му, за нейния ултиматум с паролата и храната. Очакваше съчувствие, но получи нещо съвсем различно.
„И чак сега ли се сети?“, попита остро Силвия. „Ти го разглези до неузнаваемост, Радина! Още от малък. Всичко му беше позволено, всичко му се купуваше. Асен, лека му пръст, го обожаваше, но го превърна в принц, който си мисли, че светът му е длъжен. И ти продължи след него. Трябваше да направиш това преди години!“
Думите на Силвия я заболяха, най-вече защото знаеше, че са истина. „Опитвам се да поправя нещата.“
„Като му спираш интернета ли? Това са детски работи. Трябва да седнеш и да говориш с него като с мъж. Да му кажеш, че трябва да си намери работа и да се изнесе. Моят Петър е на деветнайсет, учи и работи като сервитьор през уикендите, за да си плаща телефона. А твоят на двадесет и четири чака на теб да му купиш шоколад!“
„Не е толкова просто…“
„Никога не е просто, когато става въпрос за пари, нали?“, прекъсна я Силвия и в гласа ѝ се долови горчивина. „Лесно ти е на теб. Асен ви остави осигурени за три живота напред. Фирми, имоти, инвестиции. А ние с Димитър изплащаме ипотека и треперим всеки месец дали ще ни стигнат парите. Понякога си мисля, че ако имах твоите възможности, щях да съм по-спокойна.“
„Не всичко е пари, Силве“, въздъхна Радина.
„Не, разбира се. Но помагат. Особено когато трябва да платиш зъболекар на две деца.“
Разговорът остави кисел вкус в устата на Радина. Думите на сестра ѝ – „Лесно ти е на теб“ – я накараха да се замисли. Дали наистина беше така? Тя самата не знаеше в детайли с какво разполага. Мартин се занимаваше с всичко. Тя просто получаваше редовни постъпления по сметката си и подписваше документи, когато той ѝ кажеше. Документи, които никога не четеше внимателно.
Прибирайки се вкъщи, Радина се почувства решена. Щеше да докаже на сестра си, а и на себе си, че не е просто една разглезена вдовица, която живее от наследството си. Щеше да поеме контрол.
Отвори отново лаптопа и започна да преглежда извлеченията си, този път година назад. „Вертекс Груп“ беше там, всеки месец, като часовник. Освен него имаше и други дребни, но регулярни плащания към фирми, чиито имена не ѝ говореха нищо. Сърцето ѝ започна да бие учестено. Обзе я студена паника. Какво подписваше през всичките тези години? Даваше ли си сметка на кого и за какво прехвърляше права?
Реши да се обади на Мартин и да поиска среща. Искаше да ѝ обясни всичко, точка по точка, документ по документ.
Междувременно Даниел крачеше нервно из една безлюдна уличка в покрайнините на града. Беше се обадил на онзи номер. Гласът отсреща беше студен и делови. Уговориха си среща. Сега той чакаше, а сърцето му блъскаше в гърдите.
От една пресечка излезе лъскав черен джип и спря до него. Стъклото се спусна и мъж с обръсната глава и белег на бузата му кимна да се качи. Даниел се подчини. Вътре седеше друг мъж, по-възрастен, облечен в скъп костюм. Той се представи като Явор.
„Значи ти си момчето, което иска да изкара бързи пари“, каза Явор с усмивка, която не стигаше до очите му.
„Да“, отвърна Даниел, опитвайки се гласът му да не трепери. „Чух, че… помагате на хора с краткосрочни заеми.“
„Ние не даваме заеми. Ние предлагаме инвестиционни възможности“, поправи го Явор. „Даваш ни една сума, ние я завъртаме в едни наши неща – залози, крипто, знаеш как е – и след седмица ти връщаме двойно. Рискът е минимален.“
Звучеше твърде хубаво, за да е истина. Но Даниел беше отчаян. Раздялата с Лилия не беше само заради мързела му. Преди няколко месеца, той я беше убедил да му даде назаем пет хиляди лева – всичките ѝ спестявания. Беше ѝ обещал, че ще ги инвестира в нещо сигурно, за което му беше казал един познат. Всъщност, беше ги проиграл на онлайн покер за една нощ. Когато тя разбра, го заряза. Но проблемът не беше само това. Той беше задлъжнял и на други хора, не толкова търпеливи като Лилия. Имаше нужда от пари, и то бързо.
„Нямам пари за първоначална инвестиция“, призна си Даниел.
Явор се засмя. „Това не е проблем. Ние ще ти дадем. Да кажем, десет хиляди. Ти ги завърташ според нашите инструкции. След седмица ни връщаш двадесет. Десетте, които си взел, плюс десет печалба за нас. Всичко, което изкараш отгоре, е за теб. Как ти звучи?“
Звучеше като спасение. Като единствен изход.
„Съгласен съм“, каза Даниел, без да се замисля.
„Знаех си, че си умно момче“, потупа го по рамото Явор. „Ще ти преведем парите до час. И ще ти изпратим инструкции. Само помни, Даниел. Ние не обичаме да губим. Никога.“
Когато слезе от джипа, Даниел се чувстваше едновременно развълнуван и ужасен. Имаше чувството, че току-що е продал душата си на дявола. Но в този момент го интересуваше само едно – възможността да си върне дълговете, да покаже на Лилия, на майка си, на целия свят, че не е пълен неудачник. Не осъзнаваше, че току-що беше направил първата крачка към пропаст, много по-дълбока от тази, в която се намираше.
Глава 4: Мрежа от лъжи
Срещата с Мартин се състоя в лъскавия му офис с панорамна гледка към града. Всичко наоколо крещеше за успех – махагоново бюро, кожени кресла, модерни картини по стените. Самият Мартин изглеждаше безупречно в тъмносиния си костюм, излъчващ увереност и контрол.
„Ради, скъпа, толкова се радвам да те видя!“, поздрави я той с широка усмивка и я целуна по двете бузи. „Кафе, чай, нещо по-силно?“
„Само вода, благодаря“, отвърна тя, опитвайки се да овладее нервността си.
„И така, какво те води насам? Надявам се, не е нещо лошо.“
Радина си пое дъх. „Мартине, исках да поговорим за финансите. Преглеждах си извлеченията и има някои неща, които не разбирам. Например, едни месечни плащания към фирма „Вертекс Груп“.“
Усмивката на Мартин не трепна. „А, да. Разбира се. Това е такса за консултантски услуги. Наехме ги да следят пазара на имоти. Асен винаги е казвал, че трябва да диверсифицираме портфолиото. Те ни дават анализи, прогнози… чиста формалност, но е необходим разход.“
Обяснението звучеше логично. Твърде логично.
„Има и други, по-малки суми“, продължи Радина, усещайки, че губи почва под краката си.
Мартин стана, отиде до един огромен шкаф и извади дебела папка. Постави я на масата пред нея и я отвори. Вътре имаше десетки страници, пълни с графики, таблици и диаграми в различни цветове.
„Виж, Ради“, започна той с покровителствен тон. „Светът на финансите е сложен. Имаме инвестиции в акции на сини чипове, в облигации, в стартъпи с висок риск, но и висока възвръщаемост. Всяка от тези операции е свързана с такси, комисионни, данъци. Всичко е описано тук. Това, което виждаш като дребни разходи, са просто оперативни разходи, които осигуряват растежа на големия капитал.“
Той започна да прелиства страниците, сочейки различни точки по графиките и изричайки термини като „хеджиране“, „деривативи“, „портфейлна оптимизация“. Радина се почувства като ученичка пред строг учител. Главата ѝ се замая от информацията. Нищо не разбираше. Чувстваше се малка, глупава и некомпетентна.
„Разбирам, че изглежда объркващо“, каза той, затваряйки папката. „Но затова съм аз тук. За да се грижа за тези неща, а ти да живееш спокойно. Асен ми се довери. Моля те, довери ми се и ти.“
Думите му имаха желания ефект. Радина се почувства засрамена от подозренията си. Той беше прав. Какво разбираше тя от финанси? Мартин беше професионалист, приятел. Той никога не би я излъгал.
„Извинявай, Мартине. Права си. Просто… напоследък съм много напрегната.“
„Разбирам те напълно. Драмите с Даниел, нали? Не се притеснявай. Ще му дойде акълът. Ако имаш нужда от пари за него, само кажи. Можем да освободим малко кеш от една от по-краткосрочните инвестиции.“
„Не, не, всичко е наред. Справям се“, побърза да откаже тя.
Радина си тръгна от офиса му объркана. От една страна, се чувстваше успокоена. От друга, нещо в цялата тази постановка – лъскавият офис, сложните графики, покровителственият тон – ѝ се стори фалшиво. Като добре изигран театър. Докато седеше в таксито на връщане, в ума ѝ изплува един дребен детайл. На един от документите, които той ѝ показа за секунда, подписът ѝ изглеждаше… странно. Малко по-заоблен, малко по-различен от нейния. Сигурно просто ѝ се е сторило. Да, сигурно.
По-късно същата вечер, Мартин не се прибра при съпругата си Анелия. Вместо това, той паркира пред модерна жилищна кооперация в друг квартал и се качи в луксозен мезонет. Там го чакаше млада, ослепително красива жена.
„Закъсня“, каза тя с лек упрек, докато го прегръщаше.
„Имах малка криза за разрешаване“, отвърна той, заравяйки лице в косата ѝ. „Вдовицата на Асен е започнала да задава въпроси.“
Жената се отдръпна и го погледна притеснено. „Опасно ли е?“
Мартин се изсмя. „Миличка, тя не би разпознала финансов отчет, дори ако я удари по главата. Показах ѝ няколко цветни графики, наговорих ѝ куп умни думи и тя подви опашка. Наивна е като дете. Подписва всичко, което ѝ подам, без да чете. От години източвам активите на фирмата и личните ѝ сметки чрез консултантски договори с мои фирми. Като онази, „Вертекс Груп“. Всичко е перфектно изпипано.“
„А синът ѝ? Той не е ли заплаха?“
„Онова разглезено хлапе ли? Моля те. Единственото, което го интересува, е как да измъкне пари от майка си, за да си плаща глезотиите. Всъщност, неговото завръщане дори ми е от полза. Докато тя се занимава с неговите драми, няма време да мисли за сериозни неща. Контролирам всичко, скъпа. Скоро ще прехвърля и последните активи и ще зарежа всичко. Ще заминем двамата. Някъде далеч, където никой не ни познава.“
Той я прегърна отново, а тя се сгуши в него. В мрежата от лъжи, която Мартин беше изплел, той беше хищният паяк в центъра, а Радина и Даниел бяха просто мухи, които чакаха своя ред. Той не знаеше обаче, че понякога и най-слабата муха може да скъса нишка от мрежата.
Глава 5: Първи стъпки към истината
Парите от Явор пристигнаха по сметка, която Даниел беше открил специално за целта. Десет хиляди лева. Никога не беше виждал толкова голяма сума на едно място. Заедно с парите, получи и съобщение с инструкции – линкове към няколко сайта за спортни залози и конкретни мачове, на които да заложи. Изглеждаше просто.
Първият залог беше успешен. Десетте хиляди станаха дванадесет. Даниел почувства прилив на адреналин. Това беше лесно! Той беше гений! Веднага изтегли двете хиляди лева печалба и ги прехвърли в личната си сметка. Следващият залог обаче беше губещ. Сумата падна до осем хиляди. Инструкциите на Явор бяха да спре, но Даниел беше сигурен, че може да си върне загубата. Направи още един залог по своя преценка. И загуби отново.
За по-малко от ден, първоначалната сума беше стопена до четири хиляди лева. Паниката започна да го обзема. Явор беше казал ясно: „След седмица ни връщаш двадесет хиляди.“
Отчаян, Даниел реши да прибегне до друг източник. Знаеше, че баща му беше оставил доверителен фонд на негово име, който трябваше да получи, когато навърши двадесет и пет. Дотогава фондът се управляваше от Мартин. Може би можеше да изтегли част от парите по-рано.
Обади се на Мартин.
„Чичо Мартине, здравей, Даниел е.“
„Дани, момчето ми! Как си? Чувам, че си у дома. Майка ти как е?“
„Добре сме. Виж, обаждам се по един въпрос. Онзи фонд, който татко ми е оставил… има ли начин да получа достъп до част от парите сега? Имам нужда от тях.“
От другата страна на линията настъпи кратка пауза. „За какво са ти, Дани? Ако имаш проблем, кажи ми. Ще го решим.“
„Не, не е проблем. Просто… искам да започна нещо свое. Малък бизнес“, излъга Даниел.
„Разбирам амбицията ти и се гордея с теб“, отвърна Мартин с бащински тон. „Но за съжаление, това е невъзможно. Волята на баща ти беше изрична – парите са заключени до двадесет и петия ти рожден ден. Те са инвестирани в дългосрочни активи и ако ги изтеглим сега, ще има огромни неустойки. Ще загубиш почти половината от сумата. Не можем да го позволим.“
Даниел усети как надеждата му угасва.
„Но“, продължи Мартин, „мога да ти помогна по друг начин. Ще говоря с майка ти да ти увеличи месечната издръжка. И аз ще ти давам по малко, като джобни. Да имаш за кафе, за кино. Не искам да се тревожиш за пари. Твоята работа сега е да учиш и да си почиваш.“
Предложението беше унизително. Джобни. Отнасяха се с него като с дете. Той беше на двадесет и четири години, а му предлагаха пари за кафе. Гневът и безсилието в него нарастваха. Той благодари на Мартин и затвори. Беше в капан. Дължеше пари на опасни хора, а единствените му източници на финансиране го третираха като хлапак.
Междувременно Радина не намираше покой. Уж успокоена от Мартин, тя все пак не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Онзи подпис… не ѝ излизаше от главата. Една вечер, докато подреждаше стари документи в кабинета на Асен, който не беше пипала от години, попадна на стара кутия за обувки. Вътре имаше куп визитни картички, фактури и бележки от времето, преди фирмата им да се разрасне.
Сред тях намери визитка на адвокатска кантора. Името ѝ беше познато. Адвокат Стоянов. Да, спомни си го. Той беше старият семеен адвокат, човекът, който беше изготвил документите за първата им фирма. Асен работеше с него години наред, преди Мартин да се появи и да го убеди да се доверят на по-голяма и „модерна“ кантора. Стоянов беше възрастен, педантичен, от старата школа. Може би твърде старомоден за амбициите на Мартин.
Радина взе визитката. Пръстите ѝ трепереха. Да се обади ли? Това щеше да е предателство към Мартин. Щеше да означава, че не му вярва. Но интуицията ѝ крещеше. Нещо не беше наред. Тя трябваше да знае истината. С дълбоко чувство на вина и страх, тя набра номера.
Даниел седеше в едно евтино кафене и се опитваше да измисли план. Трябваше му кеш, и то веднага. Единственото, което притежаваше и имаше някаква стойност, бяха скъпият му лаптоп и часовникът, подарък от баща му. С тежко сърце реши да ги продаде. Намери в интернет адрес на заложна къща и се отправи натам.
Мястото беше малко, мрачно и миришеше на отчаяние. Зад дебело стъкло седеше отегчен мъж на средна възраст. Даниел му подаде лаптопа. Мъжът го огледа, включи го, провери нещо и каза: „Петстотин лева.“
„Но той струва три хиляди!“, възрази Даниел.
„Толкова давам. Искаш или не?“
Даниел преглътна гордостта си и се съгласи. След това показа часовника. Беше луксозна марка, подарък за осемнайсетия му рожден ден. Емоционалната му стойност беше огромна. Мъжът го огледа под лупа. „Хиляда и двеста.“
Даниел знаеше, че струва поне десет пъти повече, но нямаше избор. Взе парите и излезе от заложната къща, чувствайки се омерзен. Когато се обърна, за малко не се сблъска с момиче, което влизаше. Тя носеше китара в калъф. Погледите им се срещнаха за миг. Нейните бяха големи, тъмни и излъчваха умора, но и някаква вътрешна сила.
Той продължи по улицата, но образът ѝ остана в съзнанието му. След малко тя излезе от заложната къща, вече без китарата. Седна на една пейка наблизо и зарови лице в ръцете си. Даниел почувства странен импулс. Приближи се и седна до нея.
„Тежък ден, а?“, попита той.
Тя вдигна поглед. В очите ѝ имаше сълзи. „Просто… имах нужда от пари за наема.“
„Знам какво е“, каза тихо Даниел.
„Ти какво заложи?“, попита тя, кимайки към окаяната сграда.
„Лаптоп и… часовника на баща ми.“
Тя го погледна със съчувствие. „Съжалявам. Казвам се Кристина.“
„Даниел.“
Разговориха се. Кристина беше студентка по музика и работеше като сервитьорка, за да се издържа. Китарата беше най-ценното ѝ притежание. В нейния свят нямаше доверителни фондове и щедри чичовци. Имаше само работа, сметки и мечти, които изглеждаха все по-далечни.
За пръв път от месеци Даниел разговаряше с някого, без да се преструва, без да се опитва да впечатли. Кристина не се интересуваше от парите на баща му или от марковите му дрехи. Тя видя в него просто едно объркано момче, седнало на пейка пред заложна къща. И по някаква странна причина, това му донесе неочаквано облекчение.
Глава 6: Разкрития
Кабинетът на адвокат Стоянов беше пълна противоположност на този на Мартин. Намираше се в стара сграда с високи тавани и скърцащ паркет. Вместо модерни картини, по стените висяха рамкирани дипломи и юридически удостоверения. Въздухът миришеше на стари книги и хартия. Самият Стоянов беше слаб, прегърбен мъж с гъсти сиви вежди и проницателен поглед зад очилата с дебели стъкла.
Той изслуша разказа на Радина търпеливо, без да я прекъсва. Кимаше от време на време, а пръстите му чертаеха невидими знаци по повърхността на старинното му бюро. Когато тя свърши, той помълча за минута.
„Госпожо, спомням си съпруга ви много добре. Асен беше изключителен бизнесмен, но понякога твърде доверчив. Особено към хора, които наричаше приятели.“
Радина му подаде копията от банковите извлечения, които беше разпечатала. Стоянов ги разгледа внимателно, ред по ред. След това взе една лупа и се вгледа в едно от пълномощните, които Радина му беше донесла – единственият документ, който беше успяла да снима с телефона си по време на срещата с Мартин.
„Както си и мислех“, промърмори той. „Това е генерално пълномощно. С него вие давате на господин Мартин пълен, почти неограничен контрол върху всички ваши активи – лични и фирмени. Може да тегли и внася пари, да подписва договори, да тегли кредити, дори да продава имоти от ваше име.“
На Радина ѝ прилоша. „Но… той каза, че е стандартна процедура, за да може да управлява инвестициите…“
„Това не е стандартна процедура. Това е абдикация от вашите права“, каза строго Стоянов. „А тази фирма, „Вертекс Груп“…“, той въведе името в компютъра си и след няколко секунди вдигна поглед. „Регистрирана е на името на жена с фамилията на майката на господин Мартин. Класическа схема за източване на средства чрез фиктивни консултантски договори.“
Светът на Радина се срути. Всяка дума на адвоката беше като удар с чук по основите на живота, който си мислеше, че има. Доверието, сигурността, спокойствието – всичко беше лъжа.
„Какво… какво да правя?“, прошепна тя.
„Първо, трябва да запазите пълно самообладание. Не трябва да показвате на Мартин, че подозирате нещо. Той е опасен и ако разбере, че го разследвате, ще заличи всички следи. Ще ми трябва време, за да се сдобия с всички документи от търговския и имотния регистър. Ще наема и финансов одитор, който да проследи движението на парите. Трябва да действаме много внимателно и дискретно.“
Радина кимна, неспособна да говори. Предателството беше толкова чудовищно, толкова всеобхватно, че тя не можеше да го осмисли. Мартин, човекът, когото беше смятала за член на семейството, я беше ограбвал систематично в продължение на години.
Докато тя беше в кабинета на адвоката, пред вратата на апартамента ѝ спря познатият черен джип. Даниел беше сам вкъщи, когато на вратата се позвъни настоятелно. Той погледна през шпионката и сърцето му замря. Беше мъжът с белега на бузата. До него стоеше друг, още по-едър.
Даниел не отвори. Опита се да се престори, че няма никой. Но тогава телефонът му иззвъня. Беше Явор.
„Отвори вратата, Даниел. Не прави нещата по-трудни.“
С треперещи ръце, Даниел отключи. Двамата мъже влязоха вътре, без да чакат покана. Огледаха луксозния апартамент с нескрит интерес.
„Хубаво местенце“, каза мъжът с белега. „Майка ти се справя добре.“
„Какво искате?“, попита Даниел.
„Какво искаме ли?“, намеси се другият. „Искаме си парите. С лихвите. Днес е падежът. Двайсет хиляди лева.“
„Но… казахте след седмица… Минаха само три дни.“
„Планът се промени“, каза мъжът с белега. „Не се представи добре с първоначалната инвестиция. Загубихме ти доверие. Искаме си парите. Сега.“
„Нямам ги!“, извика отчаяно Даниел. „Имам само хиляда и седемстотин.“
Двамата се спогледаха и се изсмяха. „Момченце, ти май не разбираш. Ние не питаме дали ги имаш. Казваме ти да ги намериш.“
Мъжът с белега се приближи до него и го сграбчи за ризата. „Слушай ме внимателно. Имаш двадесет и четири часа. Утре по това време ще дойдем пак. Ако парите не са тук, ще започнем да продаваме обзавеждането. Първо онази голяма плазма, после картините… И ще се наложи да поговорим с майка ти. Да ѝ обясним какъв инвеститор е станал синът ѝ. А ако и това не помогне…“, той се наведе към ухото му, „… ще започнем да чупим неща. Като например коленете ти. Ясен ли съм?“
Той го блъсна назад. Даниел залитна и падна на дивана, останал без дъх от страх. Двамата мъже се обърнаха и си тръгнаха толкова бързо, колкото бяха дошли. Даниел остана сам в тишината, треперейки неконтролируемо. Беше в безизходица. Двайсет хиляди лева. Сума, която беше невъзможна за него. Единственият човек, който можеше да му помогне, беше майка му. Но как да ѝ признае? Как да ѝ каже, че не само я е разочаровал, но и е докарал опасни престъпници на прага ѝ?
Глава 7: Точка на кипене
Радина се прибра у дома като в транс. Разкритията на адвокат Стоянов отекваха в главата ѝ, всяка дума беше по-ужасяваща от предишната. Генерално пълномощно. Фиктивни фирми. Систематично източване. Чувстваше се ограбена, унизена и безкрайно глупава. Как можа да бъде толкова сляпа?
Завари Даниел в хола. Той седеше на дивана, вперил празен поглед в изключения телевизор. Беше пребледнял като платно, а ръцете му леко трепереха. Видът му беше толкова жалък, че за момент тя забрави за собствената си драма.
„Даниел? Добре ли си? Какво се е случило?“
Той вдигна поглед към нея. В очите му имаше страх, какъвто не беше виждала никога досега. Това не беше погледът на разглезено момче, ядосано за спрян интернет. Това беше поглед на човек, видял ръба на пропастта.
И тогава той се срина. Цялата му арогантност, цялата му привидна незаинтересованост се стопиха и на тяхно място остана само уплашено момче. Той започна да говори, думите се изливаха от него несвързано, прекъсвани от задавени хлипания. Разказа ѝ всичко. За раздялата с Лилия и истинската причина за нея – проиграните ѝ спестявания. За другите, по-малки дългове. За отчаяния си опит да спечели бързи пари, за Явор, за заплахите.
Радина слушаше и с всяка дума усещаше как гневът ѝ се бори с майчинския ѝ инстинкт. Искаше ѝ се да му крещи, да го обвини, да му каже колко е разочарована. Но като видя ужаса в очите му, разбра, че той вече знае всичко това. Той се наказваше сам много по-жестоко, отколкото тя би могла.
Когато той свърши, в стаята настана тишина. Радина отиде до него и седна на дивана. Не го прегърна. Не го утеши. Просто седна до него, рамо до рамо, двама души, изправени пред руините на собствения си свят.
„Колко?“, попита тя с леден глас.
„Двайсет хиляди. Искат ги утре.“
Двайсет хиляди. Преди няколко часа тази сума щеше да ѝ се стори голяма, но преодолима. Сега обаче, след разговора със Стоянов, тя не знаеше с какво изобщо разполага. Дали изобщо имаше двадесет хиляди в сметката си? Дали Мартин не беше изпразнил всичко?
Тя отиде до кабинета, отвори лаптопа и влезе в онлайн банкирането си. Сърцето ѝ блъскаше. В сметката имаше малко над двадесет и пет хиляди лева. Вероятно това бяха парите от „добрата инвестиция“, за която Мартин ѝ беше казал. Иронията беше жестока. Парите, които крадецът ѝ беше подхвърлил, за да я държи спокойна, сега трябваше да отидат, за да платят дълговете на сина ѝ към други престъпници.
Тя се върна в хола. „Ще им платим.“
Даниел я погледна с недоверие и огромно облекчение. „Мамо, аз… толкова съжалявам. Не знам какво да кажа.“
„Не казвай нищо“, прекъсна го тя. „От утре животът ти се променя. Ще си намериш работа. Каквато и да е. Всяка стотинка, която изкараш, ще ми я връщаш, докато не изплатиш този дълг до последния лев. Ще забравиш за нощния живот, за скъпите глезотии. Ще се върнеш в университета и ще си вземеш изпитите. Разбра ли ме?“
„Да“, прошепна той.
„Това не е просто проблем с пари, Даниел. Тези хора бяха в дома ми. В нашия дом. Заплашвали са те. Това няма да се повтори. Никога.“
В този момент те вече не бяха просто майка и син в конфликт. Бяха съюзници. Външната заплаха, колкото и ужасяваща да беше, ги беше обединила. Проблемът на Даниел беше станал техен общ проблем.
Но Радина знаеше, че това е само началото. Изплащането на този дълг беше само гасене на пожар. Голямата битка тепърва предстоеше. Битката с Мартин. Битката за оцеляването им. Тя не можеше просто да изтегли двадесет хиляди лева, без да предизвика въпроси. Мартин следеше сметките ѝ. Всяко по-голямо движение щеше да му светне като червена лампа.
Трябваше да измисли план. Трябваше да бъде хитра. Трябваше да се превърне в човек, какъвто никога не си беше представяла, че може да бъде. Уязвимата, доверчива вдовица трябваше да умре. На нейно място трябваше да се роди боец.
Глава 8: Съдебни битки
На следващия ден Радина се събуди с тежест в гърдите. Предстоеше ѝ най-трудният разговор в живота ѝ. Обади се на Мартин и с престорен глас, изпълнен с паника, му каза, че има спешна нужда от двадесет хиляди лева в брой.
„Какво се е случило, Ради? Даниел ли е направил някоя беля?“, попита веднага той, показвайки, че познава слабото ѝ място.
„Не, не, разбира се, че не“, излъга тя. „Една моя приятелка има ужасен проблем, трябва ѝ спешна операция в чужбина, а застраховката не я покрива. Искам да ѝ помогна, тя би направила същото за мен.“ Измисли историята в движение, надявайки се да звучи правдоподобно.
Мартин помълча. „Ради, знаеш, че не обичам да държим големи суми в брой. Не е безопасно. Но щом е толкова спешно… Добре. Ще уредя нещата. Ела следобед в офиса да вземеш парите.“
Планът проработи. По-късно същия ден, с плик, пълен с пари, скрит в чантата ѝ, тя се прибра у дома. Даниел я чакаше. Когато видя плика, лицето му се отпусна от облекчение. По времето, уговорено с Явор, черният джип отново спря пред блока. Този път Даниел слезе долу сам. Предаде парите на мъжа с белега, без да каже и дума.
„Приятно беше да правим бизнес с теб, момченце“, каза мъжът с подигравателна усмивка. „Ако пак ти потрябват пари, знаеш къде да ни намериш.“
Джипът потегли с мръсна газ. Даниел остана на тротоара, чувствайки се едновременно празен и свободен. Кошмарът беше свършил. Или поне тази част от него.
Няколко дни по-късно адвокат Стоянов се обади на Радина. Гласът му беше сериозен. „Госпожо, събрах документите. Картината е по-лоша, отколкото предполагахме. Искам да се видим. Но не в моята кантора. Твърде рисковано е. Ще ви изпратя адрес.“
Адресът беше на малко, анонимно счетоводно бюро в отдалечен квартал. Вътре я чакаха Стоянов и мъж на средна възраст, който ѝ беше представен като финансов одитор. На масата пред тях бяха разпръснати десетки папки.
„Мащабът на измамата е огромен“, започна Стоянов без предисловия. „Мартин не просто е източвал пари чрез консултантски договори. Той е прехвърлил цели дялове от фирмата на офшорни компании, които се контролират от него. Продавал е фирмени активи на занижени цени на свои подставени лица, които после са ги препродавали на реалната им стойност, прибирайки разликата.“
Одиторът се намеси. „Проследихме паричните потоци. Говорим за милиони, отклонявани в продължение на пет години. Той ви е оставил само една малка, почти куха фирма, която генерира минимални приходи, колкото да поддържа илюзията, че всичко е наред.“
Радина слушаше като насън. Милиони. Нейните пари. Парите, които Асен беше изработил с толкова труд.
Но най-страшният удар тепърва предстоеше.
„Има и още нещо“, каза Стоянов с тежка въздишка. „Проверихме имотния регистър. Преди три години, използвайки генералното пълномощно, което сте му подписали, Мартин е изтеглил ипотечен кредит в огромен размер, като е заложил семейното ви жилище.“
Този път Радина не издържа. Тя се подпря на масата, за да не падне. Краката ѝ се подкосиха. „Какво… какво означава това?“
„Това означава, че апартаментът, в който живеете, технически не е ваш. Той принадлежи на банката. Мартин е взел парите от кредита, а вноските по ипотеката са се плащали автоматично от вашите сметки, замаскирани като други разходи. Ако спрете да плащате, банката ще ви отнеме жилището.“
Домът ѝ. Нейното убежище. Мястото, където беше отгледала сина си, където пазеше спомените за съпруга си. Всичко това можеше да изчезне. Заплахата от бездомност беше реална, непосредствена.
„Имаме ли някакъв шанс?“, попита тя с пресъхнало гърло.
„Можем да заведем дело“, отвърна адвокатът. „Ще бъде тежко, дълго и много, много мръсно. Мартин ще използва всичките си пари и връзки, за да ви унищожи. Ще се опита да ви изкара некомпетентна, разсеяна вдовица, която не знае какво подписва. Ще оспори всяка наша дума, всеки документ. Общественият скандал ще бъде огромен. И няма гаранция, че ще спечелим. Той е прикрил следите си много добре.“
Радина се изправи. В нея вече нямаше страх. Нямаше и сълзи. Имаше само ледена, кристална ярост. Този човек ѝ беше отнел миналото, беше откраднал настоящето ѝ и сега се опитваше да ѝ отнеме и бъдещето. Нямаше да му позволи.
„Завеждайте дело“, каза тя с твърд глас, който сама не позна. „Ще се боря. Дори да загубя всичко, той няма да се измъкне безнаказано.“
Глава 9: Неочаквани съюзници
Новината за тоталния финансов срив и предстоящата съдебна битка промени динамиката в дома на Радина из основи. Унижението и страхът, които Даниел беше изпитал, се трансформираха в неочаквано чувство за отговорност. Той видя майка си не като строг контрольор, а като човек, който е на ръба на пропастта, и разбра, че той е една от причините тя да е там.
Още на следващия ден, без тя да му казва нищо, той излезе и започна да си търси работа. Обиколи десетки места – кафенета, магазини, складове. Навсякъде го посрещаха с недоверие – млад мъж без никакъв опит, с вид на човек, който не е свикнал да работи. Накрая, един възрастен собственик на малък склад за строителни материали се съгласи да го наеме като общ работник. Работата беше тежка и мръсна – разтоварваше камиони, подреждаше чували с цимент, чистеше. Първите дни се прибираше скапан от умора, с болки във всеки мускул. Но не се оплака. В края на седмицата донесе първата си заплата – няколко смачкани банкноти – и ги остави на кухненската маса.
„Не е много, но е начало“, каза той.
Радина го погледна и за пръв път от месеци в очите ѝ се появиха сълзи. Но този път те бяха от гордост.
Даниел потърси и Ивайло. Разказа му всичко, без да спестява нищо от глупостта и провалите си. Ивайло го изслуша и вместо да го осъди, му стисна ръката.
„Всеки прави грешки, човече. Важното е какво правиш след това. Онова предложение за стартъпа още е в сила, ако искаш. Парите в началото няма да са много, но поне ще правиш нещо, което е свързано със специалността ти.“
Даниел прие. Започна да работи в склада през деня, а вечер се срещаше с Ивайло и другите момчета, за да градят маркетингова стратегия за новото си приложение. Дори се върна в университета и започна сериозно да се подготвя за изпитите си.
Опита се да се свърже и с Лилия. Не за да я моли да се съберат, а просто да ѝ се извини. Тя се съгласи да се видят за едно кафе. Беше резервирана и студена, но го изслуша. Разказа ѝ, че работи, за да ѝ върне парите.
„Ще ти ги връщам на части, всеки месец. Дори да отнеме година“, обеща ѝ той.
Тя кимна. „Радвам се, че си започнал да поемаш отговорност, Даниел. Наистина го мисля.“ В гласа ѝ нямаше топлина, но нямаше и омраза. За него това беше достатъчно.
Радина от своя страна направи най-трудното нещо – преглътна гордостта си и се обади на Силвия. Разказа ѝ цялата истина, без да крие нищо – нито за измамата на Мартин, нито за дълговете на Даниел. Очакваше упреци и злорадство, но сестра ѝ я изненада.
След като Радина свърши, Силвия помълча за момент, а после каза: „Утре сутринта ще дойда. Донеси всички документи, които имаш. Мъжът ми Димитър има братовчед, който работи като финансов следовател. Може да помогне. И… прехвърлих ти по сметката малко пари. Не са много, всичките ни спестявания са, но ще ви стигнат за известно време. Сега не му е времето да се караме. Семейство сме.“
На следващия ден Силвия беше пред вратата ѝ. Двете сестри се прегърнаха и плакаха заедно. Всички стари обиди и завист бяха забравени. В лицето на общия враг те бяха по-силни от всякога.
Даниел също реши да допринесе по свой начин за битката. Той все още се чувстваше виновен и безполезен в сложния свят на правото и финансите. Но знаеше нещо друго – знаеше как работи интернет. Той започна методично да проучва Мартин онлайн. Прегледа профилите му в социалните мрежи, списъците с приятели, бизнес контактите. Търсеше слабо място, пукнатина в бронята му.
И я намери.
Чрез профила на един от служителите на Мартин, Даниел попадна на снимки от фирмено парти. На една от тях Мартин беше в компанията на онази млада и красива жена, която Даниел беше виждал да се качва в колата му няколко пъти. На снимката двамата стояха твърде близо, ръката му беше на кръста ѝ, а погледите им говореха повече от всичко. Даниел започна да копае по-дълбоко. Откри профила на жената. Сравни нейни снимки с публикации на Мартин. Една и съща гледка от балкон, едно и също куче, снимано в различно време. Нямаше съмнение – Мартин имаше таен, втори живот. Имаше любовница, на която беше купил луксозен апартамент. Апартамент, който вероятно беше платен с парите на Радина.
Той показа находките си на майка си и на адвокат Стоянов. Адвокатът се намръщи.
„Това е мръсно, но може да е нашето най-силно оръжие“, каза той. „Мартин гради имидж на почтен семеен мъж и уважаван бизнесмен. Един публичен скандал за изневяра, съчетан с обвинения във финансови злоупотреби, може да срине репутацията му до основи. Можем да използваме това като лост за извънсъдебно споразумение.“
Пред тях се очерта морална дилема. Да използват ли личния живот на Мартин, за да спечелят битката по-бързо и с по-малко щети? Или да водят честна, но дълга и изтощителна съдебна война?
Глава 10: Финалната конфронтация
Решението беше взето. Нямаха нито времето, нито ресурсите за дълга съдебна битка. Трябваше да ударят бързо, силно и там, където най-много боли.
Адвокат Стоянов подготви всички документи – доказателствата за финансовите злоупотреби, анализа на одитора, копие от ипотечния договор на апартамента. Даниел разпечата снимките и информацията, която беше събрал за любовницата на Мартин. С този арсенал Радина се отправи към офиса на врага си за последен път.
Този път тя не беше уплашената, объркана жена от предишната им среща. Влезе в кабинета му без да чука, с ледена решителност в погледа. Мартин беше изненадан от появата ѝ.
„Ради! Каква приятна изненада. Не те очаквах.“ Той се надигна да я посрещне, но тя го спря с жест.
„Седни, Мартине. Имаме да говорим.“
Тонът ѝ го накара да се намръщи. Той седна зад бюрото си, заемайки отбранителна позиция.
Радина постави на масата пред него папка с документи. „Това е доклад от независим финансов одитор. Вътре е описана подробно схемата, по която си източвал фирмата и личните ми сметки през последните пет години. Всяка трансакция, всяка офшорна компания, всяко подставено лице.“
Лицето на Мартин пребледня, но той се опита да запази самообладание. „Това са нелепици! Някой се опитва да те манипулира. Сигурно онзи дъртак Стоянов…“
Радина го прекъсна, като постави отгоре втора папка. „Това е копие от ипотечния договор на моя апартамент. С твоя подпис, положен с мое пълномощно. Интересно ще бъде за банката да разбере, че е отпуснала кредит на базата на измама.“
Мартин започна да диша тежко. Маската му на спокоен и уверен бизнесмен започна да се пропуква. „Ти нищо не можеш да докажеш! Това са само хартийки!“
„Може би“, каза Радина спокойно. И тогава извади последното си оръжие. Разпръсна по бюрото му снимките. Мартин с любовницата си на партито. Любовницата му на балкона на апартамента, който той ѝ беше купил. Снимки от социалните мрежи, които доказваха връзката им.
„А това какво е, Мартине?“, попита тя тихо. „Оперативни разходи? Диверсификация на портфолиото?“
При вида на снимките Мартин се срина. Цветът напусна лицето му. Той разбра, че е в капан.
„Какво искаш?“, изсъска той.
„Искам си живота обратно“, отвърна Радина. „Предложението ми е следното. Имаш двадесет и четири часа да прехвърлиш обратно на мое име всички останали активи на фирмата. Да прехвърлиш собствеността на достатъчно имоти, които да покрият откраднатата от теб сума и ипотеката на дома ми. Да подпишеш всички необходими документи, с които анулираш пълномощното ми и се отказваш от всякакви претенции. Правиш всичко това тихо и кротко, и тези документи“, тя посочи папките, „никога няма да видят бял свят. Нито полицията, нито прокуратурата, нито съпругата ти Анелия ще научат за тях.“
„Това е изнудване!“, изкрещя той.
„Не, Мартине. Това е справедливост. Ти ме изнудваше години наред, възползвайки се от доверието ми. Сега просто си плащаш сметката. Ако откажеш, утре сутринта адвокатът ми внася иск в съда. А този плик със снимки“, тя вдигна един подготвен плик, „ще бъде доставен лично на съпругата ти. Решението е твое. Пълен финансов и личен срив, или чисто, макар и болезнено, оттегляне. Времето ти тече.“
Без да каже и дума повече, Радина се изправи и си тръгна, оставяйки го сам с руините на неговата империя от лъжи. Знаеше, че той няма избор. Страхът от публичен скандал и развод беше по-силен от алчността му. Битката беше спечелена. Не в съдебната зала, а тук, в този лъскав офис, с оръжия, които тя никога не си беше представяла, че ще използва. Но в тази война всички средства бяха позволени.
Глава 11: Ново начало
Мартин изпълни всяка точка от ултиматума. В рамките на следващите няколко дни, с помощта на адвокат Стоянов, собствеността беше прехвърлена, ипотеката – погасена, а всички връзки с него – прекъснати завинаги. Радина не си върна всичко, което беше загубила. Голяма част от парите бяха безвъзвратно изчезнали в офшорни сметки. Но тя спаси най-важното – дома си, малката си фирма и достатъчно средства, за да започне на чисто.
Месеци по-късно животът в апартамента беше коренно различен. Луксът го нямаше. Радина се беше отказала от много от скъпите си навици. Продаде голямата кола, оставена от Асен, и си купи по-малка и икономична. Намали разходите до минимум. Но за пръв път от години се чувстваше истински свободна и в контрол на собствения си живот. Вече четеше всеки документ, който подписваше, и следеше всяка стотинка в сметките си.
Даниел се беше превърнал в друг човек. Той продължаваше да работи в склада, но вече само на половин ден. Другата половина посвещаваше на университета и на стартъпа с Ивайло, който бавно, но сигурно започваше да набира скорост. Всеки месец той даваше по-голямата част от заплатата си на майка си, за да изплати дълга си. Отношенията му с Кристина се бяха задълбочили. Тя го харесваше такъв, какъвто беше сега – отговорен, работещ и честен.
Една вечер Радина и Даниел седяха на кухненската маса и вечеряха. Храната беше проста – салата и печени картофи, които бяха сготвили заедно. Тишината между тях вече не беше напрегната и враждебна. Беше спокойна, изпълнена с разбиране.
„Паролата за Wi-Fi пак е сменена“, каза изведнъж Даниел с лека усмивка.
Радина го погледна въпросително.
„Проверих. Сега е „НашетоНовоНачало1“. Харесва ми“, допълни той.
Радина се засмя. „Реших, че е време за промяна.“
Тя го погледна – вече не разглезеното момче, което спеше до обяд и се отнасяше с дома ѝ като с хотел, а млад мъж, който по трудния начин беше намерил своя път. Беше загубила богатство, но беше спечелила обратно сина си.
Знаеше, че ги чакат още много трудности. Финансовото им състояние беше крехко, а спомените за предателството щяха да останат завинаги. Но сега бяха заедно. Не просто като майка и син, които живеят под един покрив, а като екип, който беше преминал през огъня и беше оцелял.
Радина стана и отвори хладилника. Вътре, до обикновените продукти, които бяха купили заедно, стоеше малък, но скъп шоколадов десерт. Тя го извади, разчупи го на две и подаде едното парче на Даниел.
„Заслужили сме си го“, каза тя.
Той взе шоколада и погледите им се срещнаха. В този поглед имаше всичко – прошка, любов и обещание за едно по-добро бъдеще, което щяха да изградят заедно, тухла по тухла. Войната беше свършила. Беше време за мир.