Работя като учител и бях повикана в кабинета на директора. Въздухът в коридора беше необичайно тежък, сякаш натежал от неизречени думи. Стъпките ми отекваха глухо по лъснатия под, докато сърцето ми биеше в гърлото. Повикване по средата на деня никога не беше добър знак.
Влязох и замръзнах.
Тя беше там. Свекърва ми, Маргарита, седеше на стола срещу бюрото на директора, изправена като струна, със скръстени на гърдите ръце. Самодоволна усмивка играеше по устните ѝ, усмивка, която бях виждала твърде често и която винаги вещаеше буря. Тази усмивка беше запазена за моментите, в които държеше всички козове.
Директорът, господин Георгиев, обикновено спокоен и благ човек, сега изглеждаше притеснен. Потна ивица лъщеше на челото му. Той прочисти гърлото си, вдигна очи от документите пред себе си и ме погледна със смесица от съжаление и неудобство.
— Ана, моля, седнете.
Гласът му беше дрезгав. Не седнах. Усещах как краката ми се вкореняват в пода.
— Господин Георгиев? Маргарита? Какво става?
— Ана… — започна отново директорът и нервно разрови книжата. — Имаме… имаме много сериозна ситуация. Постъпи сигнал. Много тревожен сигнал.
Маргарита се обади, гласът ѝ беше сладникав и пронизващ като счупено стъкло.
— Кажи ѝ, Георги. Кажи ѝ какви ги върши зад гърба на всички. Как позори семейството и училището.
Погледът ми се стрелна към нея. Студенина обля цялото ми тяло.
— За какво говориш, Маргарита?
Директорът вдигна ръка. — Моля, моля… Ситуацията е деликатна. Получихме писмена жалба, подкрепена с… е, с определени материали. Обвинението е изключително сериозно.
— Нямаме избор — продължи той, избягвайки погледа ми, — освен да ви отстраним временно. Докато тече проверката.
Светът под краката ми се разклати. „Отстраним?“ Думата прозвуча като изстрел.
— Да ме отстраните? За какво?
Бях шокирана. Работех в това училище от осем години. Бях един от най-обичаните учители. Никога, никога не бях имала дори забележка.
Маргарита се изсмя тихо. Беше отвратителен, гърлен звук.
— За какво ли? Кажи ѝ, де.
Оказа се, че свекърва ми ме беше обвинила в… изнудване и вземане на подкупи от родители. Твърдеше, че съм изисквала пари срещу по-високи оценки, че съм „търгувала“ с бъдещето на децата.
— Но това е абсурдно! — Гласът ми трепереше от възмущение. — Това е… това е долна лъжа! Маргарита, как можеш…
— Имаме свидетел — прекъсна ме тихо директорът. — Родител, който твърди, че сте поискали пари, за да… „подобрите“ успеха на сина му за кандидатстване. И… има запис.
— Запис? — Усетих как кръвта се оттича от лицето ми.
— Не те ли е срам? — просъска Маргарита, като сега играеше ролята на възмутената пазителка на морала. — Да петниш името на сина ми! Да се възползваш от позицията си! Винаги съм знаела, че не си стока.
— Временно сте отстранена, Ана. Трябва да напуснете сградата незабавно. Ще Ви уведомим за хода на разследването. — Директорът вече не ме гледаше. Говореше на бюрото си.
Излязох от кабинета като в мъгла. Унижението пареше по бузите ми. Самодоволната усмивка на Маргарита беше последното, което видях, преди да затворя вратата. Това беше само началото. Усещах го. Това не беше просто атака срещу работата ми. Това беше обявяване на война.
Глава 2: Първият удар
Пътят към дома беше нереален. Движех се на автопилот, а в ушите ми бучеше. Думите „отстранена“, „подкуп“, „запис“ се въртяха в главата ми като счупена плоча. Какъв запис? Кой родител? Всичко беше толкова чудовищно нелепо, че ако не беше толкова плашещо, щеше да е смешно.
Но зад всичко това стоеше Маргарита. Злобата в очите ѝ, триумфът в усмивката ѝ.
Отключих апартамента. Беше тихо. Твърде тихо. Слънчевите лъчи се процеждаха през завесите, осветявайки прашинките във въздуха. На масата в кухнята стоеше купчина неплатени сметки и голям плик от банката. Известието за месечната вноска.
Кредитът за жилище.
Сякаш някой ме удари с чук в стомаха. С Кирил бяхме взели огромен заем преди година. Бяхме вложили всичко в този апартамент. Всяка стотинка. И двамата работехме, но моята заплата беше съществена част от семейния бюджет. Без нея… без нея бяхме свършени.
Паниката започна да ме задушава. Това беше целта. Маргарита знаеше за кредита. Знаеше колко сме уязвими. Тя не искаше просто да ме унижи, тя искаше да ме съсипе. Да ни съсипе. Да докаже на сина си, Кирил, че съм грешка. Че не съм му равна. Че съм провал.
Грабнах телефона. Пръстите ми трепереха, докато набирах номера на Кирил. Той беше на работа – работеше в голямата фирма на по-големия си брат, Петър.
— Ало? — Гласът му беше напрегнат, както винаги по това време на деня.
— Кико… — Гласът ми се пречупи. — Кико, нещо ужасно се случи.
Разказах му всичко. На пресекулки, опитвайки се да спра сълзите на унижение и гняв. Разказах му за кабинета, за директора, за Маргарита. За обвинението.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Дълго, оглушително мълчание.
— Кирил? Чуваш ли ме?
— Чувам те, Ана. — Гласът му беше… странен. Не беше гневен. Не беше и подкрепящ. Беше предпазлив. — Сигурна ли си, че си разбрала правилно? Майка ми… да те обвини в подкуп? Звучи… прекалено.
Студена тръпка пробяга по гърба ми.
— Прекалено ли? Аз съм отстранена от работа, Кирил! Тя беше там! Тя се наслаждаваше!
— Ана, успокой се. Може би има някакво недоразумение. Майка ми не би… Тя е труден характер, знам, но чак пък такова нещо…
— Ти не ми вярваш. — Това не беше въпрос. Беше констатация.
— Не казвам това! Казвам само, че… трябва да има логично обяснение. Тя нямаше да рискува такова нещо, ако нямаше нещо. Може би някой те е натопил, а тя се опитва да…
— Да какво? Да ме „спаси“, като ме забива по-дълбоко? — Изкрещях. — Тя ме мрази, Кирил! От деня, в който се оженихме! А ти… ти винаги я защитаваш!
— Сега не е моментът за истерии, Ана. Имам важна среща. Ще говоря с нея довечера. Ще изясним нещата. Просто… не прави нищо глупаво.
И затвори.
Останах с телефона в ръка, взирайки се в стената. „Не прави нищо глупаво.“ Той мислеше, че аз съм виновна. Или поне, че съм способна да бъда.
Усетих как последната ми опора се изплъзва. Бях сама.
Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който да ми повярва.
Набрах друг номер. По-малката ми сестра, Лилия. Тя учеше право в университета в столицата. Беше умна, борбена и не понасяше Маргарита.
— Лили? — прошепнах, когато тя вдигна. — В беда съм. В голяма беда.
Глава 3: Семеен съвет или трибунал
Вечерта се превърна в мъчение. Всяка минута се точеше като час. Кирил се прибра късно, изглеждаше изтощен и по-скоро ядосан, отколкото притеснен. Лицето му беше придобило онази твърда, непроницаема маска, която слагаше винаги, когато предстоеше неприятен разговор, свързан със семейството му.
— Е? — попитах аз. Бях спряла да плача. Сега в мен бушуваше само студен гняв. — Говори ли с нея?
— Да. — Той хвърли сакото си на стола, разхлаби вратовръзката си. — Тя идва насам.
— Какво?! — Скочих на крака. — Ти си я поканил? Тук? След това, което направи?
— Не съм я канил. Тя нареди да сме тук. И брат ми Петър идва.
Стомахът ми се сви. Петър. По-големият брат. Успелият бизнесмен. Човекът, който ръководеше семейната империя с желязна ръка. Той беше студенокръвен, пресметлив и гледаше на мен като на досадна грешка в матрицата на живота на Кирил. За него, както и за Маргарита, аз бях просто една учителка, която не отговаряше на високия им стандарт.
— Това не е разговор, Кирил. Това е засада.
— Ана, моля те. — Той прокара ръце през косата си. — Нещата са сложни. Има… има репутация, за която трябва да се мисли. Бизнесът на Петър…
— Твоята майка ме обвини в престъпление! Аз съм без работа! А ти се притесняваш за репутацията на Петър?
Звънецът на вратата прекъсна спора ни. Беше като сигнал за началото на екзекуция.
Кирил отиде да отвори. Маргарита влезе първа, облечена в скъп костюм, с високо вдигната глава, сякаш влизаше в свой собствен имот. Петър я следваше – висок, елегантен, с очи, студени като лед. Той огледа апартамента ни с едва прикрита погнуса. Сигурно го сравняваше със своя палат в покрайнините.
— Е — започна Петър без никакво предисловие, сякаш бяхме на бизнес среща. — Каква е тази каша, която си забъркала, Ана?
— Аз ли съм забъркала? — Изсмях се, но смехът ми прозвуча истерично. — Твоята майка е тази, която…
— Майка ми е обезпокоена — прекъсна ме той рязко. — И с право. Когато името на семейството ни се замесва в скандали за подкупи в някакво си квартално училище… това е неприемливо. Имам сделки за милиони. Не мога да си позволя такава публичност.
Маргарита седеше на дивана ни, сякаш беше трон, и отпиваше от водата, която Кирил ѝ беше донесъл. Мълчеше. Беше си свършила работата. Сега беше ред на Петър да ме довърши.
— Това е лъжа! — извиках аз. — Маргарита го е измислила!
— Майка ми има свидетел. И запис. — Петър ме гледаше право в очите. — А ти имаш какво? Само думата си? Думата на една учителка срещу тази на… притеснен родител?
— Кирил? — Обърнах се към съпруга си. — Няма ли да кажеш нещо? Ти ме познаваш!
Кирил стоеше до камината, взирайки се в пода. Той беше в капан. Между чука и наковалнята. Между съпругата си и могъщото си семейство.
— Аз… — започна той. — Мисля, че трябва да намерим решение. Бързо.
— Точно така — кимна Петър. — Имам решение. — Той извади от вътрешния джоб на сакото си дебел плик. — Това тук е… обезщетение. Достатъчно, за да покриете вноските по кредита за жилище за следващата половин година.
Той хвърли плика на масата.
— В замяна — продължи той, — ти ще си подадеш оставката. Веднага. Ще се извиниш на директора за „недоразумението“. Ще признаеш, че си била под… стрес. И ще престанеш да се занимаваш с майка ми.
Погледнах плика. После Петър. После Маргарита, която все още се усмихваше онази змийска усмивка.
— Вие… вие се опитвате да ме подкупите.
— Аз се опитвам да овладея щетите — поправи ме Петър. — Ти си проблем, Ана. А аз решавам проблемите си с пари. Вземи ги. Започни на чисто. Намери си друга работа. Далеч от нас.
Това беше морална дилема, облечена като спасителен пояс. Те ме унижаваха, отнемаха ми работата, репутацията, а сега очакваха да им благодаря, че ми плащат, за да изчезна.
— Кирил? — Погледнах го отново, с последна, отчаяна молба. — Ти си съгласен с това?
Кирил вдигна очи. В тях видях страх. Страх от брат му, страх от майка му, страх от бедност.
— Ана… — каза той с дрезгав глас. — Може би не е толкова лошо предложение. Заради апартамента… Ние не можем да си позволим…
Предателството беше пълно. То дойде не с крясък, а с шепот. С изражението на страх и примирение на съпруга ми. Той избра. И не избра мен.
— Вън. — Гласът ми беше тих, но твърд като стомана.
— Какво? — Петър повдигна вежда.
— Вън! Всички! Вземи си мръсните пари и се махайте от дома ми! Веднага!
Маргарита се надигна, възмутена. — Как смееш, момиче…
— Махайте се!
Грабнах плика от масата и го хвърлих в гърдите на Петър. Парите се разпиляха по пода.
Петър изсумтя. — Глупачка. Ще съжаляваш за това. Ще се погрижа лично да съжаляваш. Кирил, тръгваме.
Кирил ме погледна за последен път. Имаше молба в очите му, но и срам. Той се обърна и последва брат си и майка си.
Вратата се затвори с оглушителен трясък.
Останах сама сред разпилените банкноти.
Глава 4: Адвокатът и студентката
В следващите няколко дни живеех в някакъв парализиращ вакуум. Кирил не се прибра. Телефонът му беше изключен. Явно беше избрал лагера си. Огромният апартамент, за който се бяхме борили толкова много, сега се усещаше като празна, студена гробница. Известието за кредита за жилище на масата сякаш ми се подиграваше.
Паниката беше заменена от студена решителност. Те мислеха, че са ме смачкали. Мислеха, че съм просто една уплашена учителка. Грешаха.
Свързах се с Лилия.
— Намери ми най-добрия адвокат, който можеш, Лили. Някой, който не се страхува от мръсни битки и богати копелета.
Лилия, моята малка сестра, която учеше право в университета, се оказа по-силна, отколкото предполагах.
— Вече го направих. Казва се Димитър. Той е млад, но е звяр. Преподаваше ми по облигационно право миналия семестър. Мрази несправедливостта. И още повече мрази хора като Петър. Ще се срещне с теб.
Офисът на Димитър беше малък, затрупан с папки, и миришеше на силно кафе и прашни книги. Той беше на не повече от трийсет, с проницателни очи зад дебели очила и вид на човек, който не спи достатъчно.
Разказах му всичко. От самото начало. За Маргарита, за Петър, за Кирил. За записа, за плика с парите, за заплахите. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само си водеше бележки в жълт тефтер.
Когато свърших, той се облегна назад.
— Е, Ана — каза той спокойно. — Поздравления. Ти си в центъра на това, което ние, юристите, наричаме „тотална каша“.
— Можете ли да ми помогнете?
— Това е съдебно дело за клевета и неправомерно уволнение. Много е мръсно. Те имат пари и влияние. Директорът ти вероятно е бил притиснат. „Свидетелят“ им е купен. „Записът“ вероятно е манипулиран или изваден от контекст.
— Значи нямам шанс?
— Не казах това. Казах, че е мръсно. — Усмивката му беше хищна. — Аз обичам мръсните битки. Първо, ще заведем контра-иск. Ще съдим училището за неправомерно отстраняване и ще поискаме пълно възстановяване. Второ, ще подадем сигнал срещу Маргарита и Петър за опит за подкуп и принуда.
— Но те ще отрекат! Това е моята дума срещу тяхната.
— Точно така. — Димитър се изправи и започна да крачи из тясната стая. — Затова няма да играем по техните правила. Ние няма да се защитаваме. Ние ще атакуваме. Те са ти обявили война, използвайки лъжи. Ние ще ги унищожим с истината. Но за да го направим, трябва да намерим тази истина. И то бързо.
— Какво имате предвид?
— Хора като Петър и Маргарита — обясни той, — те винаги имат тайни. Те смятат, че са недосегаеми. Те правят грешки. Трябва да намерим техните грешки. Трябва да разберем защо Маргарита те мрази толкова много. Това не е просто защото „не си от класа“. Това е лично. И е дълбоко. И трябва да разберем какви точно ги върти Петър. Хора, които хвърлят пликове с пари, обикновено имат много за криене.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше Лилия.
— Лили, сега говоря с адвоката…
— Млъкни, Ани, и слушай! — Гласът ѝ беше задъхан от вълнение. — Докато ровех из регистрите за Димитър, ми хрумна нещо. Проверих Петър. Неговата фирма. Знаеш ли, че той е взел огромен бизнес заем преди три месеца? Огромен. От същата банка, която ви даде ипотеката.
— И?
— И мисля, че е в беда. Има слухове в икономическите среди, че проектът му се проваля. Ако това е вярно, той е на ръба на фалита. Той не се опитва да „защити репутацията си“. Той се опитва да запуши дупки, преди банката да го е погвала.
Димитър, който беше чул разговора, се усмихна широко.
— Ето. — Той посочи телефона. — Това е нашата първа нишка. А сега, Лили… искам да продължиш да ровиш.
— Какво да търся?
— Скрити животи — каза Димитър. — Разходи. Любовници. Всичко. А ти, Ана… Върни се у дома и събери всяка бележка, всеки имейл, всяко съобщение от Маргарита. Търсим модел на поведение. Тормоз. Всичко.
Излязох от кантората на Димитър, чувствайки за пръв път от дни не страх, а прилив на адреналин. Играта се променяше. Вече не бях жертва. Бях боец.
Глава 5: Скритият живот на бизнесмена
Петър беше бесен. Седеше в луксозния си офис на последния етаж, гледайки към града, който смяташе за своя собственост. Хвърлянето на парите в лицето му… наглостта на онази… учителка! Това беше повече от обида, това беше неудобство.
А той не можеше да си позволи неудобства. Не и сега.
Лилия беше права. Петър беше затънал до уши. Големият бизнес заем не беше за разширяване, а за покриване на предишни загуби. Той беше играл хазартно с парите на инвеститорите и беше загубил. Сега банката дишаше във врата му. Скандал, свързан с името му, дори и дребен като този с Ана, можеше да е капката, която да накара партньорите му да се отдръпнат и банката да си поиска парите веднага.
Той се нуждаеше от съюзници, а не от проблеми. А майка му, Маргарита, му създаваше точно такива.
— Трябваше да я оставиш на мира! — изкрещя той по телефона. — Какво ти стана, майко? Да ходиш в училището ѝ? Да правиш сцени?
— Аз защитавах честта на синовете си! — изсъска Маргарита от другата страна. — Онази уличница те предизвика!
— Тя предизвика мен? Тя дори не знае в каква каша съм! Аз се опитвам да спася всичко, което сме градили, а ти си играеш на дребни семейни войни! Сега тя ще се разприказва. Ще наеме адвокат. Ще стане мръсно.
— Нека става. Аз ще я смажа. Имам запис.
— Да, твоят „запис“. — Петър изсумтя. — Който си платила на онзи нещастник да направи. Мислиш ли, че това ще издържи в съда, ако тя има свестен защитник? Ти си аматьорка, майко.
Той затвори, преди тя да успее да отговори. Трябваше да мисли.
Набра друг номер.
— Стела? — Гласът му веднага омекна, стана кадифен. — Слушай, любов моя, тази вечер няма да мога. Да… да, отново семейни драми. Знам, знам. Обещавам ти, ще се реванширам. Уикендът в Париж още важи. Просто бъди търпелива.
Стела беше неговата изневяра. Неговото скрито бижу. Млада, скъпа и напълно зависима от неговите пари. Тя беше още едно перо в разходите му, което той не можеше да си позволи, но и не можеше да се откаже от него. Тя беше доказателството за неговия успех, дори когато всичко останало се разпадаше.
Този скрит живот – апартаментът, който ѝ беше наел, колите, подаръците – всичко това беше финансирано с пари, които той вече нямаше.
Петър погледна към снимката на бюрото си. Усмихнатата му съпруга, Десислава, и двете им деца. Тя не знаеше нищо. Нито за Стела, нито за провалените инвестиции, нито за отчаянието, което го гризеше. Тя беше от „добро семейство“, с добри връзки. Бракът им беше по-скоро бизнес сделка. И ако тя научеше… ако баща ѝ научеше…
Не. Той не можеше да позволи това. Ана трябваше да бъде накарана да мълчи. Трябваше да изчезне.
Той имаше нужда от Кирил. Брат му беше слаб, винаги е бил. Лесен за манипулиране. Кирил беше неговата връзка с Ана.
— Кирил — каза той, когато брат му най-после вдигна. — Къде си, по дяволите?
— При… при един приятел. — Кирил звучеше ужасно.
— Връщаш се в онзи апартамент веднага.
— Не мога, Петре. Ана ме мрази.
— Не ме интересува! — Гласът на Петър отново стана леден. — Ти ще се върнеш там и ще я „успокоиш“. Трябва да знам какво прави. Трябва да знам с кого говори. И най-вече, трябва да я убедиш да приеме парите и да млъкне. Разбираш ли ме?
— Но, Петре, тя беше…
— Ти дължиш всичко на мен, Кирил. Работата ти. Колата ти. Дори вноската за онзи проклет апартамент, която платих миналия месец, защото ти не можа. Ти си ми длъжник. Сега отивай и се погрижи за жена си. Или ще се погрижа и двамата да се озовете на улицата, заедно с нейните морални принципи.
Кирил преглътна. Той знаеше, че Петър не се шегува. Богатството и щедростта на брат му винаги идваха с цена. И сега беше време за плащане.
Глава 6: Тайната на Маргарита
Докато Петър плетеше своите мрежи, Лилия, въоръжена със студентската си карта и много кофеин, се ровеше в миналото. Димитър ѝ беше дал насока: „Това е лично.“
Тя започна с Маргарита. Провери старите адресни регистрации, стари фирмени регистри. Маргарита не беше работила и ден, откакто се беше омъжила за бащата на Петър и Кирил, който беше починал преди години и беше оставил на нея и Петър контрола над всиКчко. Преди това обаче…
Лилия прекара часове в архива на един стар вестник, уж за курсова работа по „Социална история“. И тогава го намери.
Не беше на първа страница. Беше малка дописка, в криминалната хроника, отпреди повече от трийсет години. „Служителка в държавно предприятие разследвана за финансови злоупотреби.“ Името не беше Маргарита. Беше… Милена.
Лилия се намръщи. Но нещо в статията… „Милена А., счетоводителка…“. Маргарита беше споменавала, че е учила счетоводство.
Трябваше ѝ повече. Тя се върна в университета и използва достъпа си до правните бази данни. Търсеше „Милена А.“ от същия период.
Намери го. Старо съдебно решение. Съдебно дело за присвояване.
Милена А. била млада, амбициозна счетоводителка. Била обвинена в присвояване на голяма сума пари. Но по време на делото, тя изненадващо променила показанията си. Обвинила свой колега, по-възрастен мъж на име Васил, че я е принудил, че той е „мозъкът“ на операцията.
Васил бил осъден. Влязъл в затвора. Милена била освободена поради „сътрудничество“ и „младежка наивност“.
И тогава Лилия видя нещо друго. Няколко месеца след края на делото, Милена А. се омъжила. И в акта за брак… „Милена А., сменя името си на Маргарита.“
Тя беше намерила тайната.
Маргарита не беше просто зла. Тя беше престъпник. Тя беше съсипала живота на друг човек, за да спаси своя. И беше прекарала остатъка от живота си, криейки се зад името и парите на съпруга си.
Лилия веднага се обади на Димитър.
— Имам я. — Гласът ѝ трепереше. — Имам я.
Димитър веднага разбра тежестта на откритието.
— Това променя всичко. Това не е просто мотив, това е модел на поведение. Тя унищожава хора, за да се защити. Тя вижда в Ана… себе си. Млада, амбициозна жена. И това я плаши. Плаши я, че Ана ще успее там, където тя се е провалила морално. Или още по-лошо… страхува се, че Ана ще види истината за нея.
— Какво правим сега? — попита Лилия.
— Сега… — каза Димитър, — сега ще намерим Васил.
Глава 7: Предателството се завръща
Кирил се прибра в апартамента късно през нощта, миришещ на алкохол и страх. Намерих го в кухнята, седнал на тъмно.
— Ана… — започна той.
— Къде беше? — попитах аз, без да влагам никаква емоция в гласа си.
— При Петър. После… не знам. Скитах. Ана, той ме притиска. Той ще ни съсипе. Ще загубим всичко. Той… той каза, че ще каже на банката да ни…
— Да ни вземе апартамента? — Довърших. — Заради кредита за жилище?
Той кимна нещастно.
— Ти му дължиш пари, нали? Освен ипотеката. Дължиш му.
Кирил не отговори, което беше отговор само по себе си. Петър го държеше. Държеше го с пари, с работа, с чувството му за синовна отговорност.
— Той иска да те шпионирам — прошепна Кирил, закривайки лицето си с ръце. — Иска да знам с кого говориш. Дали имаш адвокат. Иска да те накарам да вземеш парите.
Седнах срещу него. Сърцето ми беше камък. Някога обичах този мъж. Някога вярвах, че ще ме защити. Сега виждах пред себе си само една смачкана, уплашена сянка.
— И какво ще направиш, Кирил? — попитах тихо. — Ще ме шпионираш ли? Ще се опиташ ли да ме подкупиш от името на брат си?
Той вдигна очи. В тях имаше сълзи.
— Аз… аз не знам какво да правя. Майка ми… тя е…
— Знам какво е майка ти — прекъснах го. — Знам за Милена. Знам за Васил.
Лицето на Кирил пребледня. — Какво… какви ги говориш?
— Майка ти е измамница и лъжкиня. Съсипала е живота на един човек, за да се спаси. И сега се опитва да направи същото с мен.
— Лъжеш! — Той скочи. — Майка ми никога не би…
— Аз имам доказателства, Кирил. Нещо, което моят адвокат ще използва в съда.
Той ме гледаше с ужас. Ужас не от истината, а от последствията.
— Какво си направила, Ана? — прошепна той. — Ще унищожиш семейството.
— Аз ли? — Изсмях се. — Не, Кирил. Твоето семейство се унищожава само. Аз просто отказвам да бъда поредната им жертва. Сега трябва да избереш. И то този път завинаги. Аз или те?
Той стоеше там, разкъсван. Моралната дилема беше изписана на лицето му. Любовта му към мен, макар и слаба, срещу целия му досегашен живот, изграден върху парите и влиянието на Петър и Маргарита.
— Аз… — Той преглътна. — Не мога. Ана, не ме карай да избирам. Моля те. Просто… просто приеми парите. Ще заминем. Ще започнем отначало.
Това беше. Предателството, второ и финално. Той не искаше да се бори. Искаше да избяга. Искаше аз да се предам, за да може той да запази удобния си живот.
— Махай се. — Гласът ми беше леден. — Махай се, Кирил. И не се връщай. Като отидеш при Петър, кажи му, че ще се видим в съда.
Глава 8: Съдебната зала
Делото за неправомерно отстраняване се превърна в най-горещата тема в малкия свят на образованието в града. Директорът Георгиев изглеждаше болен от притеснение.
Адвокатът на училището, платен от Петър, беше самоуверен. Те представиха „записа“. Беше кратък, прекъсващ разговор в коридора, където аз казвах на един родител: „Ще трябва да направите повече, ако искате нещата да се получат.“
Думите ми. Но извадени от контекст. Говорехме за допълнителни уроци, за повече усилия от страна на ученика. Те го бяха извъртяли така, сякаш искам пари.
„Свидетелят“, бащата, повтори лъжите си. Каза, че съм поискала „дарение“ за училището, което да отиде директно при мен.
Маргарита седеше на първия ред, облечена в черно, като на погребение. Играеше ролята на съкрушената свекърва. Петър беше до нея.
Дойде моят ред. Разказах своята версия. Разказах за тормоза на Маргарита, за плика с парите, за заплахите на Петър. Адвокатът им ме разкъса. „Значи твърдите, че цялото това уважаемо семейство е в заговор срещу вас? Една обикновена учителка? Защо? Какъв е мотивът?“
— Време е — прошепна Димитър. — Призоваваме нашия следващ свидетел. Господин Васил.
Вратата на залата се отвори. Влезе възрастен мъж, с бастун, но с изправен гръб. Очите му бяха бистри и гневни.
Когато името му беше съобщено, Маргарита замръзна. Самодоволната ѝ усмивка се стопи. Цветът се оттегли от лицето ѝ.
— Това е… това е недопустимо! — извика адвокатът на Петър. — Какво общо има този човек?
— Този човек, Ваша чест — започна Димитър, — е жертва на същия modus operandi, който виждаме и днес. Той е тук, за да говори за модела на поведение на госпожа Маргарита.
Васил разказа историята си. Разказа как Милена, сега Маргарита, го е обвинила, за да спаси себе си. Как е лежала в съда. Как е унищожила живота му.
В залата настъпи гробна тишина. Маргарита трепереше.
— Лъжи! — изкрещя тя. — Всичко е лъжи! Той е един провален старец!
— Имаме и друг свидетел — продължи Димитър, сякаш не я беше чул. — Призоваваме госпожа Стела.
Петър, който досега беше наблюдавал с ледено спокойствие, се вкамени.
Влезе Стела. Изглеждаше уплашена, но решена. Лилия я беше намерила, след като Петър беше спрял да ѝ плаща наема, уплашен от разследването. Стела беше гневна.
Тя разказа за скрития живот. За изневярата. Но по-важното, тя разказа как Петър се е хвалил пред нея. Как се е хвалил, че е „намерил родител“ и му е платил, за да „натопи“ онази досадна учителка.
— Той каза — проплака Стела, — че трябва да я „разкарат“, защото правела проблеми и можело да му провали сделката с банката.
Това беше. Бомбата беше хвърлена.
Петър скочи. — Тя лъже! Тази…
Съдията удари с чукчето. — Тишина!
Петър погледна към адвоката си, но той вече събираше документите си, избягвайки погледа му. Погледна към майка си. Маргарита гледаше в пода, победена.
Погледна към Кирил, който седеше на последния ред, смален.
И накрая, погледна към мен. В очите му нямаше разкаяние. Само чиста, неподправена омраза.
Глава 9: Разруха
Съдът ме възстанови напълно на работа. Обвиненията бяха свалени. Директорът Георгиев ми се извини лично, почти със сълзи на очи.
Но това беше само върхът на айсберга.
Разкритията в съдебната зала предизвикаха лавина.
Съдебното дело срещу мен се превърна в разследване срещу Петър и Маргарита.
Маргарита беше обвинена в лъжесвидетелстване, както в моето дело, така и в старото дело на Васил, което беше отворено отново. Старата, тайна лъжа я беше застигнала.
Петър беше приключил. Банката, чула за финансовите му проблеми и опитите за манипулация, незабавно си поиска огромния бизнес заем. Инвеститорите го изоставиха. Съпругата му Десислава, научила за изневярата и скрития живот от новините, подаде молба за развод и поиска пълно попечителство над децата. Богатството се изпари за една нощ. Обявиха го във фалит.
А Кирил…
Той ме чакаше пред апартамента, когато се върнах след делото. Същият апартамент, чийто кредит за жилище сега лежеше изцяло на моите плещи.
— Ана. — Той изглеждаше с десет години по-стар. — Аз… Аз не знаех. Кълна се, не знаех за майка ми. За Васил. Не знаех колко е зле Петър.
— Но знаеше за мен, Кирил. — Гледах го, но вече не чувствах нищо. Нито гняв, нито любов. Само празнота. — Знаеше, че съм невинна. И пак ме остави. Остави ме да се давя, за да не се намокриш ти.
— Аз те обичам, Ана. — Той се опита да ме хване за ръка. — Можем да го оправим. Ще си намеря друга работа. Ще…
— Не, Кирил. — Отдръпнах се. — Не можем. Ти избра своето семейство. А аз избрах себе си.
Той беше най-голямата жертва на този семеен конфликт. Не защото беше загубил най-много, а защото никога не беше имал смелостта да се бори за нещо.
Глава 10: Ново начало
Мина една година.
Беше трудно. Много трудно. Продадох апартамента. Кредитът за жилище беше твърде голям за сама жена с учителска заплата. Но с парите от продажбата успях да се изчистя и да си наема малко, уютно жилище близо до училището.
Лилия се дипломира с отличие. Димитър веднага ѝ предложи работа в кантората си. Двамата се превърнаха в страховит екип.
Васил получи официално извинение от държавата и макар и малка, компенсация. По-важното беше, че името му беше изчистено. Често идваше да ме види, носейки цветя.
Никога повече не видях Маргарита. Чух, че е получила условна присъда заради напредналата си възраст, но е била напълно отритната от обществото. Живееше сама в огромната си къща, призрак в собствения си живот.
Петър излежа кратко време в затвора за финансови измами.
Кирил се премести в друг град. Чух, че работи някаква нископлатена работа. Понякога ми изпращаше съобщения. „Липсваш ми.“ Не му отговарях.
Върнах се на работа в училището. Първият ден беше тежък. Всички очи бяха вперени в мен. Но когато влязох в класната стая и видях лицата на учениците си, знаех, че съм си у дома.
Битката ме беше променила. Бях изгубила дома си, съпруга си, илюзиите си. Но бях намерила нещо по-важно. Бях намерила силата си. Бях разбрала, че понякога най-голямото предателство не идва от враговете ти, а от тези, които твърдят, че те обичат.
И бях разбрала, че мога да оцелея. Сама.