Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, но аз се опитвах. Опитвах се заради него, заради крехкия мир, който се опитвахме да запазим след смъртта на мама преди три години. Но Симона правеше всичко непоносимо трудно. Тя се движеше из къщата, в която бях израснала, с увереността на господарка, докосваше вещите на майка ми с пръсти, които никога не биха могли да разберат тяхната стойност, и гледаше баща ми с очи, в които аз виждах само студена пресметливост.
Миналия месец той каза, че е променил завещанието си, така че всичко да отиде при нея: къщата, спестяванията, акциите в компанията, която беше изградил с мама рамо до рамо, всичко. Той го каза по онзи негов начин – уж небрежно, докато си сипваше уиски след вечеря, сякаш обсъждаше времето. „Тя трябва да бъде обгрижена.“ Думите му проехтяха в тишината на огромната всекидневна, отеквайки в кристалните чаши и полираното дърво. Симона, седнала до него на дивана, не каза нищо. Тя само се усмихна самодоволно. Тази усмивка се запечата в съзнанието ми – малка, фина, почти незабележима извивка на устните й, но пълна с триумф. Тя беше спечелила.
Цял месец тази усмивка ме преследваше. Появяваше се в сънищата ми, в отражението на витрините, докато вървях към университета, в празния поглед, с който гледах учебниците по право, опитвайки се да се концентрирам. Чувствах се ограбена, не толкова за парите, колкото за спомените, за наследството, за труда на майка ми. Чувствах се предадена от единствения родител, който ми беше останал. Гневът в мен растеше, студен и остър, докато не се превърна в ледена решителност.
На следващата вечеря и двамата пребледняха, когато аз, след като изслушах поредната тирада на баща ми за новите му планове за пътешествие със Симона около света, спокойно се изправих, отидох до чантата си и извадих нещо. Не повиших тон, не заплаших, не избухнах в сълзи. Просто поставих на масата, между кристалната солница и сребърните прибори, един малък, овехтял кожен бележник.
Беше дневникът на майка ми.
Тишината, която настъпи, беше по-тежка от всеки крясък. Симона спря да върти виното в чашата си, а ръката й замръзна във въздуха. Самодоволната й усмивка се стопи, заменена от объркване, което бързо прерасна в тревога.
Баща ми, Огнян, гледаше бележника така, сякаш беше змия, готова да го ухапе. Лицето му, обикновено загоряло и излъчващо самоувереност на успял бизнесмен, изгуби всякаква цвят. Той вдигна поглед към мен, а в очите му видях нещо, което не бях виждала от години – страх. Истински, неподправен страх.
„Какво е това, Анна?“, попита той, а гласът му беше дрезгав, едва познаваем.
Аз не отговорих веднага. Оставих тишината да се сгъсти, да ги задуши. Насладих се на момента, на внезапната промяна в динамиката на силите. Аз вече не бях пренебрегнатата дъщеря. Аз бях тази, която държеше ключа към миналото.
„Знаеш много добре какво е“, казах тихо, а гласът ми беше спокоен и равен, което ги ужаси още повече. „Намерих го, докато подреждах нещата на мама. Мислех да го изхвърля, но реших да го прочета. Има много интересни неща вътре. Особено в началото. За едни пари, за едно партньорство… за един човек на име Емил.“
При споменаването на името, баща ми рязко си пое дъх, сякаш го бях ударила. Симона го погледна с широко отворени очи, в които вече нямаше и следа от триумф, а само растяща паника. Тя не знаеше кой е Емил, но виждаше реакцията на мъжа до себе си и разбираше, че каквото и да е, то е опасно.
„Не знам за какво говориш“, излъга баща ми, но гласът му трепереше. Той посегна към бележника, но аз поставих ръката си върху него.
„Недей“, предупредих го аз, а в гласа ми се прокрадна стомана. „Прочетох всичко. Всяка дума. И направих копия. Дигитални. Съхранени на няколко места. Така че, ако нещо се случи с мен или с този бележник, историята пак ще излезе наяве.“
Погледнах Симона право в очите. „Мисля, че е време да поговорим за завещанието отново. И този път… аз ще поставям условията.“
Самодоволната усмивка беше изчезнала завинаги. На нейно място имаше само страх и осъзнаването, че играта, която тя си мислеше, че е спечелила, едва сега започваше. А аз бях готова да играя докрай.
Глава 2: Страници от миналото
След онази вечер вечерята приключи бързо и неловко. Думите ми увиснаха във въздуха като неизречена присъда. Симона се извини с внезапно главоболие и почти избяга на горния етаж, а баща ми остана на масата, втренчен в дневника, сякаш можеше да го накара да изчезне със силата на волята си. Не разменихме повече нито дума. Аз просто си взех бележника, прибрах го в чантата си и си тръгнах, оставяйки го сам с призраците, които бях събудила.
Намерих дневника случайно преди около година. Беше пъхнат на дъното на стар сандък с вещи на майка ми, който баща ми искаше да изхвърли. Беше малък, с подвързия от тъмнокафява кожа, изтъркана по ръбовете. Първоначално го бях прелистила бегло. Вътре, с елегантния, леко наклонен почерк на майка ми, бяха описани първите години от брака им, раждането ми, първите стъпки на брат ми Асен. Изглеждаше като обикновен сантиментален спомен. Прочетох няколко страници, почувствах прилив на тъга и го прибрах, неспособна да се изправя пред толкова жива част от нея.
Но след разговора за завещанието, нещо ме накара да се върна към него. Обзета от чувство за несправедливост, аз търсех… нещо. Обяснение. Причина защо баща ми би постъпил така. И този път го прочетох от кора до кора, дума по дума.
Първите страници бяха точно такива, каквито ги помнех – пълни с любов и надежда. Описваха един млад Огнян, когото почти не познавах – амбициозен, но все още не циничен, мечтаещ да изгради нещо свое. Мама беше до него, вярваше в него безрезервно. Но след това тонът започна да се променя.
Някъде около петата година от брака им, се появи името Емил. Той беше най-добрият приятел на баща ми от казармата, негов съдружник в новосъздадената им фирма. Мама го описваше като „сърцето на компанията“ – той беше изобретателят, творческата сила, докато баща ми беше „лицето“ – бизнесменът, който сключваше сделките. Те бяха идеалният тандем.
„Огнян е брилянтен с хората“, пишеше мама, „но Емил е този, който вижда бъдещето. Без неговите идеи, ние сме просто търговци.“
След това записките ставаха по-объркани, по-тревожни. Мама описваше дълги нощи, в които баща ми се прибирал ядосан, говорел за „разминавания във визията“, за „нереалистичните планове“ на Емил. Споменаваше срещи с адвокати, подписване на документи, които тя не разбирала напълно.
„Огнян казва, че е за доброто на фирмата. Трябва да защитим активите, казва. Преструктурираме. Емил изглежда нещастен, но Огнян ме уверява, че всичко е договорено и Емил ще получи своя дял, просто по-късно, когато компанията се стабилизира.“
Ключовият момент дойде няколко страници по-късно. Записът беше от една дъждовна ноемврийска нощ. Почеркът на майка ми беше разкривен, размазан от сълзи на места.
„Днес се случи нещо ужасно. Емил дойде. Беше извън себе си. Крещеше, че Огнян го е предал, че е откраднал всичко. Показа ми документи, според които той доброволно е прехвърлил целия си дял на Огнян за символична сума. Каза, че Огнян го е накарал да подпише, убеждавайки го, че това е временна мярка, за да се предпазят от някакъв финансов риск, свързан с друг инвеститор. Че са имали устна договорка. Огнян го отрече. Пред мен. Нарече го луд, каза, че Емил сам е провалил собствените си проекти и сега търси виновен. Изхвърли го от къщата ни. Никога не съм виждала съпруга си такъв. В очите му имаше лед. Боже, какво направихме? Аз бях там, когато подписваха. Аз се усмихвах и носех кафе. Аз бях свидетел на кражбата.“
Това беше. Черно на бяло. Основата на цялото състояние на баща ми беше изградена върху лъжа и предателство. Компанията, къщата, спестяванията – всичко, което сега той така лекомислено завещаваше на Симона, беше пропито с вината на майка ми и съсипания живот на Емил.
Последните записки в дневника бяха пълни с тъга и разкаяние. Мама никога повече не спомена името на Емил, но сянката на това събитие лежеше върху всяка страница. Тя описваше как баща ми се променил, как станал по-твърд, по-безскрупулен, как парите се превърнали в единствената му мярка за успех. Тя се беше отдръпнала, беше се затворила в себе си, посвещавайки се на нас, децата, сякаш за да изкупи греха, в който беше станала съучастник.
Сега разбирах. Разбирах тихата й меланхолия, дистанцията, която понякога усещах между нея и баща ми. Разбирах защо никога не говореше за началото. Тя беше живяла с тази тайна до края на дните си.
И сега тази тайна беше мое оръжие.
Направих точно това, което бях казала. Сканирах всяка страница. Качих файловете в няколко облачни услуги под различни акаунти. Изпратих криптиран архив на имейла на най-добрата си приятелка с инструкции да го отвори, ако нещо се случи с мен. Записах копие на флашка, която скрих в сейф. Бях студентка по право и знаех, че трябва да бъда методична и предпазлива. Баща ми беше влиятелен и, както ставаше ясно, безскрупулен.
С дневника в ръка, аз вече не бях просто онеправдана дъщеря. Бях пазител на истината. И бях готова да я използвам, за да си върна не просто наследството, а справедливостта за майка ми. Първата ми стъпка беше ясна. Трябваше да говоря с брат си.
Глава 3: Разделени по кръв, обединени от миналото
Асен живееше в другия край на града, в квартал, който беше далеч от лукса на бащиния ни дом. Неговият апартамент, за който изплащаше тежък ипотечен кредит, беше уютен и пълен с живот – навсякъде бяха разпръснати играчките на двете му малки деца, а във въздуха се носеше аромат на домашно готвено. Жена му, Диана, беше мила и сърдечна жена, която винаги ме посрещаше с топла усмивка. Те се бореха, но бяха щастливи по начин, по който баща ни, с цялото си богатство, никога не беше.
Обадих му се и го помолих да се видим насаме. Усети тревогата в гласа ми и предложи да се срещнем в едно малко кафене близо до работата му.
Асен беше с няколко години по-голям от мен и работеше като архитект в голяма фирма. Той беше прагматикът в семейството, човек, който винаги търсеше компромиса и избягваше конфликтите. В отношенията си с баща ни той беше заел позицията на предпазлива дистанция. Приемаше редките му жестове на щедрост с благодарност, но никога не искаше нищо, сякаш се страхуваше да не наруши крехкото равновесие.
Когато пристигнах в кафенето, той вече ме чакаше, разбърквайки замислено капучиното си.
„Какво има, Анна? Звучеше много сериозно по телефона“, попита той, а в погледа му се четеше братска загриженост.
Не увъртах. Разказах му всичко. За разговора с баща ни, за новото завещание, за Симона и нейната самодоволна усмивка. Лицето на Асен помръкна, но той не изглеждаше изненадан.
„Знаех си, че ще се стигне дотам“, въздъхна той уморено. „Откакто тя се появи, той не е на себе си. Какво ще правим? Не можем да се борим с него, Анна. Той ще ни смаже.“
„Можем“, казах аз и плъзнах по масата таблета си, на който бях отворила сканираните страници от дневника на мама. „Прочети това.“
Той ме погледна скептично, но взе таблета и започна да чете. Наблюдавах го внимателно. Видях как веждите му се сключиха, как челюстта му се стегна. Когато стигна до пасажа за Емил, той вдигна рязко глава и ме погледна с невярващи очи.
„Това… това истина ли е?“, прошепна той.
„Почеркът на мама е. Тя го е написала. Черно на бяло. Цялата основа на неговия бизнес, на всичко, което имаме… е лъжа.“
Асен остави таблета на масата, сякаш пареше. Той се облегна назад и прокара ръка през косата си. Дълго време мълча, гледайки през прозореца към забързаните хора на улицата, но всъщност не виждаше нищо. Прагматичният му, подреден свят се пропукваше.
„През всичките тези години…“, започна той, като говореше по-скоро на себе си. „Спомням си Емил. Спомням си чичо Емил, така го наричахме. Той ни носеше подаръци. После изведнъж изчезна. Татко каза, че се е преместил, че са се скарали за бизнес. Никога не съм се замислял…“
„Защото бяхме деца“, довърших аз. „И защото сме възпитани да не поставяме под въпрос решенията му. Но вече не сме деца, Асене. И той премина всяка граница. Той не просто ни лишава от наследство. Той заличава паметта на мама, като предава всичко, за което тя е работила и за което е страдала, на тази… жена.“
Гневът в гласа ми го сепна. Той отново ме погледна, този път с ново уважение.
„Какво предлагаш да направим? Да го изнудваме ли? Анна, това е опасно. Той няма да се спре пред нищо, за да защити репутацията си.“
„Няма да го изнудваме. Ще потърсим справедливост“, заявих аз твърдо. „Ще наемем адвокат. Ще оспорим завещанието на основание „неправомерно влияние“. И ще използваме тази информация като лост. Не за да го унищожим, а за да го накараме да постъпи правилно.“
„Правилно? Той е забравил значението на тази дума“, изсмя се горчиво Асен. „И какво искаш да постигнем? Да разделим парите? Знаеш ли, понякога си мисля, че ще е по-добре да стоим далеч от всичко това. От неговите пари, от неговия свят. Ние с Диана се справяме. Трудно е, кредитът ни тежи, но поне вечер спим спокойно.“
Разбирах го. Той имаше семейство, за което да мисли. Имаше много повече за губене.
„Не става въпрос само за парите, Асене. Става въпрос за мама. Дължим й го. Дължим й да не позволим всичко това да отиде на вятъра. Помисли си – ако той успее сега, ако му се размине, какво ще спре Симона да го убеди да продаде и последния дял от компанията, да заличи всяка следа от майка ни? Това е нашето минало, нашето семейство.“
Докоснах най-чувствителната му струна. Семейството. Той погледна снимката на жена си и децата си на екрана на телефона си. Въздъхна дълбоко, като човек, който се готви да скочи в ледени води.
„Добре“, каза той накрая. „Добре. С теб съм. Но трябва да бъдем много, много внимателни. Една грешна стъпка и той наистина ще ни смаже.“
Въпреки думите му, в очите му видях решителност. Ледът беше пропукан. Вече не бях сама. Имахме обща цел. Имахме тайна, която ни обединяваше. Имахме спомена за майка ни, който да ни води. Битката тепърва предстоеше, но първата, най-важна стъпка беше направена. Семейството, което баща ни се опитваше да раздели, тъкмо се беше обединило по-силно от всякога.
Глава 4: Първи пукнатини в бронята
Следващите няколко седмици бяха изпълнени с трескава, тайна дейност. Докато пред баща ми и Симона поддържах привидно примирено мълчание, зад гърба им аз и Асен работехме неуморно. Основната ни цел беше да открием Емил. Ако щяхме да използваме информацията от дневника, ни трябваше жив човек, който да потвърди историята, а не само пожълтели страници.
Започнах от търговския регистър. Като студентка по право имах достъп до бази данни, които ми помогнаха да проследя историята на фирмата на баща ми. Намерих документите за първоначалната регистрация. Там бяха имената и на двамата – Огнян и Емил. И след това, около година по-късно, документите, с които Емил прехвърляше своя дял. Всичко изглеждаше законно, чисто. Но датата съвпадаше точно с тази от дневника на мама.
После се заех с по-трудната част – да намеря самия човек. Емил сякаш беше потънал вдън земя. Нямаше профили в социалните мрежи, нямаше го в телефонните указатели. Сякаш след онзи ден беше изтрил съществуването си. Асен се опита да разпита някои от по-старите служители в компанията, които работеха там от самото начало, но или никой не помнеше, или се страхуваха да говорят. Името на Емил беше табу.
Пробивът дойде от неочаквано място. Една вечер, докато преглеждах стари градски вестници в дигиталния архив на университетската библиотека, попаднах на малка статия в икономическата секция. Беше отпреди почти двадесет години. Заглавието гласеше: „Технологичен спор заплашва млада компания“. Статията описваше накратко как съоснователят на прохождаща фирма за софтуер, Емил, е напуснал внезапно след „непреодолими творчески различия“ с партньора си Огнян. Имаше и малка, зърнеста снимка на двамата, стискащи си ръцете на някакво събитие. Под снимката имаше и фамилия. Емил Петков.
Това беше всичко, от което се нуждаех. С пълното му име вече беше по-лесно. След няколко дни ровене из публични регистри и архиви, успях да намеря адрес. Не беше в нашия град, а в малко, забравено от бога градче в планината, на стотици километри оттук.
Междувременно, в бащиния ми дом напрежението растеше. Симона, след първоначалния шок, беше преминала в настъпление. Тя се опитваше да ме накара да се почувствам виновна, да ме обвини в алчност.
„Баща ти работи цял живот“, каза ми тя веднъж, докато се засякохме в кухнята. Гласът й беше сладък като отрова. „Той заслужава да бъде щастлив в старините си, да не се тревожи за нищо. Аз се грижа за него. Ти какво правиш? Само идваш тук с претенции и заплахи.“
„Аз съм му дъщеря“, отвърнах студено, без да я поглеждам. „А ти си… какво точно? Грижовница с брачен договор?“
Тя се сепна, а лицето й се изкриви от гняв за миг, преди отново да сложи маската на загрижена съпруга. Разбрах, че я е страх. Нейният перфектно подреден план, нейната златна кокошка, бяха застрашени. И уплашеният човек е способен на всичко.
Тя започна да настройва баща ми още повече срещу мен. Чувах ги как се карат вечер. Тя го убеждаваше да действа бързо, да прехвърли активи на нейно име още сега, да продаде къщата и да купят нова, само на нейно име. „За да сме спокойни“, чух я да казва. „За да не може никой да ни изнудва.“
Баща ми беше разкъсван. От една страна, страхът от миналото, което бях събудила, го парализираше. От друга, Симона непрекъснато му нашепваше в ухото, подхранвайки параноята му. Един ден той ми се обади и ми предложи сделка.
„Ще ти дам апартамент“, каза той с уморен глас. „Хубав, в центъра. И ще ти плащам месечна издръжка, докато завършиш университета. Но искам онзи бележник, Анна. Искам да забравим за този разговор.“
Това беше първата пукнатина в бронята му. Той се опитваше да ме купи. Опитваше се да зарови тайната си под пари, както вероятно беше правил през целия си живот.
„Не става въпрос за апартамент, татко“, отговорих аз. „Става въпрос за правилното и грешното. Става въпрос за мама.“
Затворих телефона, а сърцето ми биеше лудо. Отказът ми щеше да го вбеси, да го накара да предприеме по-крути мерки. Но също така му показах, че не ме е страх и че няма да се продам.
Играта на нерви беше в разгара си. Аз имах знанието, но той имаше властта и парите. Симона имаше влиянието си над него. Всеки ход беше от значение. Но аз имах още един коз, за който те дори не подозираха. И той се намираше в малко планинско градче, чакайки да бъде открит. Време беше да посетя Емил Петков.
Глава 5: Адвокатът
Преди да тръгна за планината, знаех, че трябва да направя следващата стъпка. Нуждаех се от професионалист. Някой, който да преведе моето морално възмущение и страниците от дневника на езика на закона. Нуждаех се от адвокат.
Попитах един от преподавателите ми в университета, професор, когото дълбоко уважавах, за препоръка. Обясних му ситуацията завоалирано – „семеен спор за наследство, включващ сложни морални и етични въпроси“. Той ме изслуша внимателно и без да задава излишни въпроси, написа едно име на листче.
„Десислава. Само това ще ви кажа. Млада е, но е като питбул. Не се страхува от големите имена и е брилянтна в съдебната зала. Ако някой може да ви помогне, това е тя.“
Кантората на Десислава се намираше на тиха уличка в центъра, в стара, но красиво реновирана сграда. Всичко в нея излъчваше сдържан професионализъм – от полирания махагон на мебелите до модерното изкуство по стените. Самата Десислава беше жена на не повече от тридесет и пет, с остри черти, проницателен поглед и безупречен костюм. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва, докато й разказвах цялата история. Положих пред нея копие от дневника и документите от търговския регистър.
Когато приключих, тя дълго мълча, прелиствайки страниците. На лицето й нямаше и следа от емоция, само пълна концентрация.
„Това е сериозно“, каза тя накрая, а гласът й беше плътен и уверен. „Много сериозно. Имаме няколко линии на атака. Първата и най-очевидна е оспорване на завещанието на основание „неправомерно влияние“ по член 43 от Закона за наследството. Вашата доведена майка е значително по-млада, бракът е отскоро, а промяната в завещанието е драстична и в ущърб на естествените наследници – вас и брат ви. Можем да докажем, че баща ви е бил в състояние на емоционална зависимост.“
Тя направи пауза, поглеждайки към дневника.
„Но това“, и тя посочи към копието, „променя всичко. Това не е просто семейна драма. Това е потенциално криминално деяние в миналото. Измама. Обсебване. Дори и давността за наказателно преследване да е изтекла, моралният и репутационен риск за баща ви е огромен. Това е нашият лост за натиск.“
Почувствах облекчение. За първи път някой назоваваше нещата с истинските им имена.
„Какво предлагате да направим?“, попитах аз.
„Първо, трябва да действаме официално. Ще подготвя искова молба за оспорване на завещанието. Но преди да я внесем в съда, ще изпратим едно писмо до адвоката на баща ви. Господин Стоев, нали? Познавам го. Стара школа, винаги играе по правилата.“
Десислава се усмихна леко. „В писмото ще изложим нашите намерения да оспорим завещанието. И съвсем деликатно, между редовете, ще намекнем, че разполагаме с информация за „неуредени финансови взаимоотношения от ранния период на компанията“, които биха могли да представляват интерес за настоящите му бизнес партньори и за данъчните власти. Няма да споменаваме дневника. Няма да споменаваме Емил. Ще ги оставим да се чудят какво точно знаем и колко. Нека страхът от неизвестното да работи за нас.“
Планът беше брилянтен. Не беше директна заплаха, а изстрел във въздуха, който да ги накара да замръзнат на място.
„И докато те се чудят какво да правят“, продължи Десислава, „вие ще свършите вашата част. Намерете този Емил. Убедете го да говори с нас. Негов разказ, подкрепен с този дневник, ще бъде унищожителен. Дори само заплахата, че той ще се появи в съдебната зала, може да е достатъчна, за да накара баща ви да се съгласи на разумно извънсъдебно споразумение.“
Излязох от кантората й с чувство на увереност, каквото не бях изпитвала от месеци. Вече не бях сама в битката. Имах съюзник, който знаеше правилата на играта и не се страхуваше да играе твърдо.
Още същия ден Десислава изпрати писмото. Представях си как господин Стоев го чете, как намръщеното му лице става още по-сериозно, как вдига телефона, за да се обади на баща ми. Представях си паниката, която щеше да настъпи в онази голяма, студена къща.
Аз имах друга задача. Купих си билет за автобуса. На следващата сутрин щях да пътувам към планината, за да се срещна с призрака от миналото на баща ми. Бях готова да чуя неговата страна от историята.
Глава 6: Човекът в планината
Автобусът пътуваше бавно по лъкатушещия планински път. Градът остана далеч зад мен, заменен от гъсти гори и тучни поляни. Малкото градче, към което отивах, беше сгушено в долина, сякаш се криеше от останалия свят. Чувствах се като детектив по следите на отдавна изстинала следа.
Намерих адреса лесно. Беше малка, спретната къща в края на града, с добре поддържана градина и няколко кошера в ъгъла на двора. На вратата нямаше звънец, само старомодно чукче. Почуках, а сърцето ми биеше в гърлото.
Вратата отвори мъж на около шейсет години. Беше слаб, с посивяла коса и лице, прорязано от дълбоки бръчки. Носеше работни панталони и обикновена риза. Очите му, обаче, бяха живи и интелигентни. В тях имаше някаква тиха тъга.
„Емил Петков?“, попитах аз.
Той ме изгледа подозрително. „Аз съм. А вие коя сте?“
„Казвам се Анна. Аз съм дъщерята на Огнян.“
При тези думи лицето му се затвори. Враждебност замени първоначалното любопитство. „Нямам какво да си кажа с дъщерята на Огнян. Вървете си.“
Той започна да затваря вратата, но аз бързо поставих крака си на прага.
„Моля ви, изслушайте ме. Не съм дошла да ви обвинявам или да защитавам баща си. Дошла съм, защото открих нещо. Открих истината.“
Извадих от чантата си копието на дневника и му го подадох. „Това е дневникът на майка ми. Мисля, че трябва да го прочетете.“
Той се поколеба за миг, после взе дневника с недоверие. Започна да прелиства страниците, а очите му се плъзгаха по познатия почерк. Видях как изражението му се променя – от недоверие към изненада, а после към дълбока, разтърсваща емоция. Когато стигна до страницата, описваща онази ужасна нощ, ръцете му започнаха да треперят. Той вдигна поглед към мен, а в очите му имаше сълзи.
„Тя е знаела“, прошепна той. „През цялото време е знаела. Мислех, че и тя е била част от плана му.“
„Не е била“, отговорих тихо. „Живяла е с тази вина до края на живота си. Мисля, че това я съсипа.“
Той ме покани да вляза. Седнахме в малка, скромно обзаведена всекидневна, пълна с книги и чертежи на странни апарати. Миришеше на мед и стари книги. Емил ми направи чай и започна да разказва.
Неговата история потвърди всяка дума от дневника на майка ми, но я изпълни с болезнени детайли. Разказа ми как с Огнян са били повече от братя. Как са мечтали заедно, как са вложили всичко, което имат, в общата си фирма. Емил беше геният зад продукта – иновативен софтуер, изпреварил времето си. Огнян беше търговецът, чаровният и убедителен фронтмен.
„Той дойде при мен един ден“, разказваше Емил, а гласът му беше дрезгав от спомените. „Каза, че голям инвеститор иска да влезе в компанията, но се страхува от разпределението на собствеността. Каза, че ако временно концентрираме всичко в негово име, сделката ще мине по-лесно. Каза, че ми има пълно доверие и че ще подпишем частно споразумение, което да гарантира моя дял. Аз му повярвах. Бях глупак. Подписах всичко, което ми даде, без да се консултирам с адвокат. Бяхме приятели.“
След като документите били подписани, Огнян променил поведението си. Станал студен, дистанциран. Инвеститор така и не се появил. Когато Емил го попитал кога ще оформят частното споразумение, Огнян му се изсмял в лицето. Казал му, че няма никакво споразумение и че ако не е доволен, може да напусне.
„Загубих всичко“, продължи Емил, гледайки в празнотата. „Не само парите и фирмата. Загубих вярата си в хората. Той ме съсипа. Опитах се да го съдя, но нямах никакви доказателства. Моята дума срещу неговата и един куп подписани от мен документи. Адвокатите ми казаха, че е безнадеждно. Имах нервен срив. Жена ми ме напусна. Преместих се тук, за да избягам от всичко. Започнах отначало. Пчеларство, малки изобретения за местните… Опитах се да забравя.“
Той ме погледна, а в очите му гореше стар, но незагаснал огън. „Защо идваш сега? Какво искаш от мен?“
„Баща ми се жени повторно. За жена, по-млада от мен. Променил е завещанието си, оставя й всичко. Иска да заличи мен, брат ми, паметта на майка ми. Аз няма да го позволя. Ще се боря с него. И имам нужда от вашата помощ. Искам да свидетелствате. Искам да разкажете на света какво ви е причинил.“
Емил поклати глава. „Не. Не мога. Отне ми двадесет години да намеря някакво подобие на мир. Не искам да се връщам в тази кал. Не искам да виждам лицето му отново.“
„Не го правете заради отмъщението“, настоях аз. „Направете го заради справедливостта. Направете го заради майка ми, която е живяла с чувството за вина заради вас. Нейният дневник е вашето доказателство. Вашата дума, подкрепена от нейните думи. Този път ще ви повярват.“
Подадох му визитната картичка на Десислава. „Моля ви, помислете. Не искам нищо от вас, освен да разкажете истината. Това не е само моя битка. Това е и ваша.“
Оставих го сам с мислите му, с дневника на майка ми и с призраците на миналото. Докато пътувах обратно към града, не знаех дали съм успяла. Не знаех дали този сломен човек ще намери сили да се изправи срещу своя мъчител. Но знаех, че съм посяла семето. И се надявах то да покълне. Защото без него, нашата битка щеше да бъде много, много по-трудна.
Глава 7: Буря в рая
Писмото на Десислава имаше ефекта на бомба със закъснител. Първите няколко дни нямаше никаква реакция. Тишина. Но аз знаех, че зад кулисите се води трескава дейност. Представях си как баща ми и господин Стоев претеглят всяка дума, опитвайки се да разгадаят какво точно знаем.
Бурята се разрази седмица по-късно. Баща ми ми се обади и с леден глас ми нареди да дойда в къщата незабавно. Когато пристигнах, атмосферата беше наелектризирана. Симона крачеше нервно из всекидневната като котка в клетка, а баща ми стоеше до камината с чаша уиски в ръка, лицето му беше мрачно като буреносен облак.
„Какво си направила?“, изкрещя той, без дори да ме поздрави. „Получих писмо от твоята… адвокатка. Заплахи? Опитваш се да ме изнудваш в собствения ми дом?“
„Не е заплаха, а предупреждение“, отговорих спокойно, макар че сърцето ми блъскаше в гърдите. „Предупреждение, че няма да стоя безучастна, докато се опитваш да ме заличиш от живота си.“
„Ти си неблагодарница!“, намеси се Симона с писклив глас. „Той ти е дал всичко, а ти му забиваш нож в гърба! Всичко това е заради парите, нали? Алчна си, точно като…“
Тя млъкна, преди да изрече името на майка ми, но аз разбрах.
„Не смей да говориш за майка ми“, казах с тих, но заплашителен тон, пристъпвайки към нея. „Ти не си достойна дори да дишаш въздуха в нейната къща.“
Тя отстъпи назад, уплашена от яростта в очите ми.
Баща ми удари с юмрук по масата. „Стига! Анна, прекрати тази лудост веднага. Оттегли иска си. Нямаш нищо. Никакви доказателства. Само някакви си драсканици в стар бележник. Съдът ще ти се изсмее.“
„Сигурен ли си?“, попитах аз. „Сигурен ли си, че са само драсканици? Ами ако човекът, за когото се пише в тях, изведнъж реши да проговори? Ами ако той има документи? Ами ако настоящите ти бизнес партньори научат как точно си започнал бизнеса си? Репутацията ти струва много повече от това, което се опитваш да ми отнемеш.“
Лицето му пребледня отново. Бях уцелила слабото му място. Не парите, а имиджът му на честен, self-made бизнесмен. Това беше основата на целия му свят.
„Ти не би го направила“, каза той, но вече не звучеше толкова уверено. „Аз съм ти баща.“
„А ти беше баща, когато реши да завещаеш всичко на жена, която познаваш от година, и да оставиш децата си без нищо?“, отвърнах аз.
Спорът продължи с часове. Крещяхме си неща, които отдавна таяхме в себе си. Обвинения, болка, разочарование. Симона се опитваше да налива масло в огъня, но виждах, че и тя е уплашена. Нейният рахат беше застрашен.
В един момент, докато баща ми говореше по телефона с адвоката си в другата стая, Симона се приближи до мен.
„Какво искаш?“, прошепна тя, а в гласа й вече нямаше надменност, а само отчаяние. „Кажи ми какво искаш, за да спреш всичко това.“
„Искам това, което ми се полага по право. Искам да се зачете паметта на майка ми. И искам ти да изчезнеш от живота ни.“
Тя се изсмя горчиво. „Няма да стане. Не разбираш ли? Аз не мога да си тръгна. Аз няма къде да отида.“
В този момент видях нещо друго в очите й. Не просто алчност, а паника. Истинска, дълбока паника. Започнах да се чудя каква е нейната история. Коя всъщност беше Симона? От какво бягаше?
Точно тогава брат ми Асен ми изпрати съобщение. Беше само една снимка, направена с телефон от разстояние. На нея беше Симона, която седеше в едно закътано кафене. А срещу нея седеше мъж с грубовато лице и дебел врат, който я гледаше заплашително. Под снимката Асен беше написал: „Следих я, след като ми се стори подозрителна. Този не прилича на приятел. Мисля, че нашата Симона има тайни.“
Разбрах, че играта е много по-сложна, отколкото си мислех. Симона не беше просто зла доведена майка. Тя беше пионка в нечия друга игра. Имаше дългове. Имаше проблеми. И това я правеше едновременно по-опасна и по-уязвима.
Когато баща ми се върна в стаята, аз вече бях взела решение.
„Това е последното ми предложение“, казах аз, гледайки и двамата. „Отмени последното завещание. Върни старото, което разделяше всичко поравно между мен и Асен. Или продължаваме напред. И повярвай ми, няма да се спра, докато целият свят не научи истината за Емил.“
Дадох им срок от 24 часа. След това си тръгнах, оставяйки ги в разпадащия се им рай. Знаех, че съм ги притиснала до стената. Въпросът беше кой пръв ще се пречупи. И дали няма да се опитат да ме повлекат надолу със себе си.
Глава 8: Дългове и предателства
Докато чаках отговора на баща ми, се срещнах с Асен. Той ми разказа повече за наблюдението си. От няколко седмици му се струвало, че Симона е прекалено нервна и потайна. Често излизала сама, говорела тихо по телефона. Един ден решил да я проследи. Така я видял с непознатия мъж.
„Приличаше на мутра от деветдесетте, Анна“, каза Асен. „Тя му даде плик, вероятно с пари. Изглеждаше ужасена. Каквото и да е, не е безобидно.“
Това ново разкритие променяше перспективата. Симона не беше просто хищник, а може би и жертва. Това не я оневиняваше, но я правеше по-разбираема. Нейната мотивация не беше просто лукс, а оцеляване.
През това време телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Когато вдигнах, от другата страна се чу треперещият глас на Емил.
„Съгласен съм“, каза той без предисловия. „Ще говоря. Ще свидетелствам. Онзи човек ми отне двадесет години от живота. Няма да му позволя да отнеме и бъдещето на децата си. Кога и къде?“
Почувствах огромен прилив на облекчение. Най-силният ни коз беше в ръцете ни. Уговорих му среща с Десислава за следващия ден.
Срокът от 24 часа, който бях дала, изтече. Нямаше обаждане. Нито от баща ми, нито от адвоката му. Това беше лош знак. Означаваше, че са решили да се борят. Означаваше, че подценяват решимостта ми или надценяват собствените си сили.
Десислава внесе исковата молба в съда. Машината беше задействана. Вече нямаше връщане назад.
Няколко дни по-късно се случи нещо, което ме разтърси. Деканът на юридическия факултет ме извика в кабинета си. Беше възрастен, уважаван професор, който винаги ме беше насърчавал. Сега изглеждаше притеснен.
„Анна, получихме анонимен сигнал срещу вас“, каза той, избягвайки погледа ми. „Сигнал за академична нечестност. Твърди се, че сте преписали на последния си изпит. Трябва да започнем вътрешна проверка.“
Бях като гръмната. Беше пълна лъжа. Бях учила денонощно за този изпит. Знаех кой стои зад това. Баща ми. Това беше неговият ход. Не можеше да ме победи в пряк сблъсък, затова се опитваше да съсипе бъдещето ми, да ме дискредитира, да ме удари там, където съм най-уязвима.
Излязох от кабинета му с чувство на гадене. Войната беше станала мръсна. Той беше готов да унищожи собствената си дъщеря, за да защити лъжите си.
Но това не беше всичко. Вечерта, докато се прибирах към квартирата си, усетих, че някой ме следи. Една кола се движеше бавно зад мен, без да ме изпреварва. Ускорих крачка, сърцето ми биеше лудо. Свих в една по-оживена улица и се смесих с тълпата. Когато се огледах, колата беше изчезнала. Може би беше просто параноя. А може би не.
Разказах на Десислава за сигнала в университета и за колата. Тя стана много сериозна.
„Това ескалира бързо“, каза тя. „Огнян е притиснат до стената и действа като диво животно. Трябва да сме много внимателни. И трябва да нанесем ответен удар, преди да е станало по-лошо.“
И тогава се случи най-неочакваният обрат. Получих обаждане от непознат номер. Беше жена.
„Ало, Анна?“, каза гласът. Беше Симона. Но звучеше различно. Нямаше я надменността, нямаше го пискливия тон. Звучеше уплашена. „Трябва да се видим. Сами. Знам нещо, което ще ви помогне. Но ако той разбере, ще ме убие.“
Сърцето ми спря за миг. Предателство. Тя беше готова да предаде баща ми. Това беше капан или акт на отчаяние?
„Къде?“, попитах аз, а умът ми препускаше.
„В парка, до езерото. След един час. Елате сама.“
Тя затвори. Стоях с телефона в ръка, напълно объркана. Трябваше ли да отида? Беше ли капан, за да ме заплашат или наранят? Или Симона наистина беше решила да смени страната?
Обадих се на Асен и му казах. Той беше категорично против.
„Не ходи, Анна! Прекалено е опасно. Това е клопка.“
Обадих се на Десислава. Тя беше по-предпазлива.
„Ако отидете, бъдете изключително внимателна. Стойте на открито, сред хора. Включете записа на телефона си. Може и да блъфира, но може и наистина да е стигнала до ръба. Хората в нейното положение са непредсказуеми.“
Имах избор. Да се вслушам в разума и да не отида. Или да поема риска с надеждата, че това ще е решаващият ход, който ще сложи край на всичко. Погледнах снимката на майка ми на нощното си шкафче. Помислих си за мръсните номера на баща ми, за заплахите, за Емил.
Нямаше как да се откажа сега. Взех си якето и тръгнах към парка. Каквото и да ме чакаше там, трябваше да се изправя срещу него.
Глава 9: Сделка с дявола
Паркът беше почти пуст в хладната есенна вечер. Само няколко двойки се разхождаха покрай езерото, а далечните светлини на града се отразяваха в тъмната вода. Намерих Симона да седи на една пейка, свита в палтото си, сякаш й беше студено. Когато се приближих, тя вдигна глава. В слабата светлина на уличната лампа изглеждаше с години по-стара. Беше без грим, косата й беше разрошена, а в очите й имаше паника.
„Благодаря, че дойде“, каза тя с треперещ глас.
„Какво искаш, Симона?“, попитах аз, оставайки на разстояние от нея. Бях включила диктофона на телефона си в джоба.
„Искам да се измъкна“, каза тя на един дъх. „Не мога повече. Той… той е луд. Откакто получихте онова писмо, стана непоносим. Параноичен е, подозира всички. Мисли, че аз съм ви казала нещо. Проверява ми телефона, следи ме.“
Тя замълча, пое си дъх и продължи. „И онзи… другият… става все по-настоятелен. Иска си парите. Заплашва ме. Аз съм в капан, Анна.“
„Какви пари, Симона? На кого дължиш пари?“
Тя избухна в сълзи, тихи и горчиви. „Дължа на много хора. Преди да срещна баща ти, бях… в лоша ситуация. Семейството ми имаше бизнес, който фалира. Натрупахме огромни дългове. Отчаяна, взех пари назаем от грешните хора. Лихвари. Мислех, че с Огнян ще мога да се изплатя, да започна на чисто. Но те не чакат. Искат всичко и то веднага.“
Историята й, колкото и трагична да беше, не предизвика съчувствие у мен. Само студено осъзнаване. Тя не се беше омъжила за баща ми по любов. Беше бизнес сделка, спасителен пояс.
„И какво общо има това с мен?“, попитах аз.
„Той има доказателства“, прошепна тя, оглеждайки се страхливо. „Баща ти. Заради Емил. Не е само дневникът на майка ти. Има и документи. Истински, не подправени. Когато е изхвърлил Емил от фирмата, го е накарал да подпише и други неща. Неща, които биха го направили да изглежда виновен за финансов колапс. Фалшиви фактури, договори с кухи фирми. Държи ги в един сейф в кабинета си. Като застраховка. Ако Емил някога проговори, той ще използва тези документи, за да го унищожи, да го изкара престъпник.“
Стомахът ми се сви. Това беше по-лошо, отколкото си представях. Баща ми не просто беше откраднал бизнеса на приятеля си, той беше подготвил и капан, за да гарантира мълчанието му завинаги.
„Защо ми казваш това?“, попитах подозрително.
„Защото искам сделка“, каза тя, поглеждайки ме право в очите. В тях вече нямаше сълзи, а хищна решителност. „Ще ти дам комбинацията от сейфа. Ще ти кажа къде точно са документите. Ще свидетелствам в съда, че Огнян е обсебен от миналото, че не е на себе си, че аз съм го манипулирала, всичко, което адвокатката ти иска. В замяна…“
Тя млъкна, преценявайки реакцията ми.
„В замяна, когато спечелите делото и си върнете наследството, искам част от него. Достатъчно, за да си платя дълговете и да изчезна. Да започна наново, далеч оттук. Да не ме намери нито баща ти, нито лихварите. Вие ще си върнете всичко, а аз ще получа свободата си.“
Сделка с дявола. Тя предлагаше да унищожи мъжа, за когото се беше омъжила, в замяна на пари. Предлагаше да ми даде оръжието, с което да спечеля войната. Но цената беше да се превърна в неин съучастник, да й платя за предателството.
Обзе ме морална дилема. Ако приемех, победата щеше да е бърза и сигурна. Документите от сейфа щяха да са неоспоримо доказателство. Свидетелските показания на Симона щяха да сринат всяка защита на баща ми. Но това означаваше да играя по нейните правила, да използвам мръсни методи.
Ако откажех, битката щеше да е дълга и несигурна. Само с дневника и показанията на Емил срещу парите и влиянието на баща ми. А той вече беше показал, че е готов на всичко – да съсипе кариерата ми, да ме заплашва.
„Ще си помисля“, казах аз, без да издавам емоциите си.
„Нямаш много време“, отвърна тя. „Той усеща, че губи контрол. Може да унищожи тези документи всеки момент. А моите кредитори губят търпение. Утре вечер. По същото време, на същото място. Искам отговор.“
Тя стана и си тръгна бързо, изчезвайки в сенките на парка.
Останах на пейката дълго време, слушайки тихото плискане на водата. Въздухът беше студен, но аз не го усещах. Вътре в мен бушуваше буря. Трябваше да взема решение, което щеше да определи не само изхода от тази битка, но и какъв човек щях да бъда след нея. Пътят към справедливостта понякога минаваше през кални пътеки. Въпросът беше дали съм готова да се изцапам.
Глава 10: Цената на победата
Още същата вечер се срещнах с Асен и Десислава и им разказах за предложението на Симона. Реакциите им бяха коренно различни.
Асен, прагматикът, беше категоричен. „Приеми“, каза той без колебание. „Анна, това е нашият шанс да приключим всичко бързо и чисто. Да, тя е ужасен човек, но ще я използваме, за да постигнем целта си. Помисли за рисковете, ако откажем. Той ще продължи да ни тормози, ще се опита да съсипе и теб, и мен. Имаме семейства, за които да мислим. Нека вземем документите, да спечелим делото, да й дадем парите и да я забравим завинаги.“
Десислава, от друга страна, беше много по-предпазлива. „Това е огромен риск“, каза тя, докато крачеше из кабинета си. „Първо, може да е капан. Дава ви комбинация, вие влизате в къщата, а баща ви ви хваща и ви обвинява в кражба и взлом. Второ, ако приемем сделката, Симона става наш ключов свидетел. Но тя е компрометиран свидетел. Защитата лесно ще докаже, че го прави за пари. Това може да отслаби цялата ни позиция. Може да ни накара да изглеждаме като изнудвачи.“
Тя спря и ме погледна сериозно. „Но… ако тези документи съществуват и са това, което тя описва, те са абсолютно съкрушителни. Те не просто доказват първоначалната измама с Емил, те доказват предумисъл и намерение за прикриване на престъпление в продължение на десетилетия. Това е ядрено оръжие в съдебната зала.“
Тя остави решението на мен. „Ти трябва да решиш, Анна. Това е твоят баща и твоето наследство. Каква победа искаш? Бърза и мръсна, или бавна, но спечелена с чест?“
Думите й отекваха в главата ми през цялата нощ. Какво би направила майка ми? Тя беше живяла с вината за една нечестна постъпка през целия си живот. Дали аз трябваше да извърша друга, за да поправя първата?
Мислех за Асен и неговия ипотечен кредит, за притесненията му, за желанието му просто да живее в мир със семейството си. Мислех за Емил, който беше изгубил всичко. Мислех за заплахите на баща ми, за анонимния сигнал, за страха, който изпитах, когато онази кола ме последва.
Това вече не беше просто борба за наследство. Беше война за оцеляване. И във войната понякога се налага да използваш оръжията на врага си.
На следващата сутрин взех решение. Обадих се на Десислава.
„Имам план“, казах аз. „Няма да приема сделката на Симона директно. Но ще използвам информацията й. Няма да й обещавам пари, но ще й дам нещо друго – надежда, че ако сътрудничи, ще има шанс да се измъкне.“
Планът ми беше рискован, но ми се струваше единственият правилен. Нямаше да влизам с взлом. Нямаше да крада документи. Щях да накарам баща ми сам да ги извади на светло.
Вечерта отидох на срещата със Симона. Тя ме чакаше на същата пейка, още по-нервна от предишния ден.
„Какво реши?“, попита тя веднага.
„Няма да ти дам пари“, отговорих аз твърдо. „Не сключвам сделки с предатели. Но ще направя нещо друго. Разкажи ми всичко, което знаеш. За документите, за сейфа, за навиците на баща ми. Дай ми информация. Ако тя се окаже полезна и ако свидетелстваш в наша полза, ще помоля адвокатката си да говори с прокурора. Може би ще можеш да получиш имунитет или по-лека присъда за каквото и да си замесена. Това е единственият ти шанс.“
Предложих й не сигурност, а възможност. Не пари, а изход.
Тя ме гледаше с омраза, но и с отчаяние. Знаеше, ‘е я държа в ръцете си. Знаеше, че няма друг избор. След дълго мълчание тя кимна.
„Добре“, прошепна тя. И започна да говори.
Разказа ми всичко. Комбинацията от сейфа, който се намирал зад една картина в кабинета му. Описа ми папката с документите – черна, кожена, с инициалите на Емил. Разказа ми, че баща ми, откакто започна всичко, всяка вечер вадел папката, преглеждал я, сякаш да се увери, че е там. Правел го винаги след вечеря, когато си сипвал уиски.
Това беше всичко, от което се нуждаех. Вече знаех какво да правя.
На следващия ден отидох в полицията. Не, за да подам сигнал срещу баща си. А за да подам сигнал за тормоз и заплаха срещу себе си. Разказах за анонимния сигнал в университета, за колата, която ме следеше, за страха, в който живеех. Не споменах нищо за наследството или за Емил. Просто се представих като уплашена дъщеря, тормозена от влиятелния си баща. Поисках ограничителна заповед.
И след това, с помощта на Десислава, предприехме най-дръзкия си ход. Поискахме от съда, като част от гражданското дело за наследството, да назначи претърсване и изземване на документи от дома на баща ми. На основание, че имаме информация за укриване на финансови документи, свързани с произхода на семейното богатство. Като конкретно място за претърсване посочихме сейфа зад картината в кабинета му. Информацията, разбира се, беше представена като получена от „конфиденциален източник, близък до семейството“.
Това беше хазартен ход. Ако съдията откажеше, щяхме да сме разкрили картите си. Но ако се съгласеше… баща ми щеше да бъде хванат в собствения си капан. И нямаше да е по моя вина, а в резултат на законова процедура. Ръцете ми щяха да останат чисти.
Сега оставаше само да чакаме решението на съда. И да се надяваме, че Симона няма да се пречупи и да предупреди баща ми. Играта на нерви беше достигнала своя връх.
Глава 11: Сривът
Съдът уважи искането ни. Съдията, очевидно впечатлен от натрупаните косвени доказателства – дневника, предстоящите показания на Емил, сигнала ми за тормоз – реши, че има достатъчно основания да се извърши оглед и изземване.
Денят беше слънчев и студен. Двама съдебни изпълнители, придружени от полицаи и ключар, пристигнаха в бащиния ми дом. Аз и Десислава също бяхме там, както изискваше процедурата. Асен беше наблизо, в колата си, твърде нервен, за да присъства, но твърде притеснен, за да стои далеч.
Когато влязохме, заварихме баща ми и Симона във всекидневната. Лицето на баща ми беше пепелявосиво. Той гледаше съдебната заповед с невярващи очи. Симона стоеше зад него, прехапала устни, опитвайки се да изглежда изненадана, но аз видях паниката в очите й.
„Това е абсурд! Нахлувате в дома ми!“, извика баща ми, но гласът му беше слаб, лишен от обичайната си власт.
Съдебният изпълнител беше лаконичен. „Имаме съдебно разпореждане, господине. Моля, окажете съдействие.“
Отидохме в кабинета му. Беше сърцето на неговата империя – тежко бюро от масивно дърво, стени, покрити с рафтове с книги, мирис на скъпа кожа и пури. Съдебният изпълнител посочи картината, която Симона ми беше описала – морски пейзаж.
„Моля, отворете сейфа зад тази картина.“
Баща ми замръзна. Погледна ме с такава омраза, че за миг се уплаших. Той разбра. Разбра, че е бил предаден отвътре. Погледът му се плъзна към Симона, която стоеше в ъгъла, треперейки.
„Няма да го отворя“, каза той предизвикателно.
„В такъв случай ще се наложи да използваме ключар“, отвърна невъзмутимо съдебният изпълнител.
Ключарят се зае за работа. В кабинета се чуваше само тихото щракане на инструментите му. Напрежението беше почти физическо. Всяка секунда се усещаше като час. Баща ми дишаше тежко, а Симона гледаше в пода.
След около десет минути се чу силно щракване. Вратата на сейфа беше отворена. Вътре имаше няколко пачки с пари, кутии с бижута и няколко папки с документи. Съдебният изпълнител, носейки ръкавици, започна да ги вади една по една.
И тогава я извади. Черна кожена папка. Без надпис. Подаде я на Десислава.
Тя я отвори бавно. Вътре имаше договори, фактури, банкови извлечения. Документи, които уличаваха не само баща ми в измама, но и Емил в съучастие. Капанът беше точно такъв, какъвто Симона го беше описала.
Но имаше и нещо друго. На дъното на папката, пъхнато между два договора, имаше едно малко, сгънато на четири листче. Десислава го разгъна. Беше оригиналното, частно споразумение между баща ми и Емил. Споразумението, което баща ми твърдеше, че никога не е съществувало. На него стояха подписите и на двамата. Той не го беше унищожил. Беше го запазил. Може би като трофей, като спомен за най-голямата си победа, за момента, в който беше надхитрил най-добрия си приятел. Тази арогантност сега щеше да му струва всичко.
В момента, в който Десислава вдигна листчето и го показа, нещо в баща ми се счупи. Цветът напълно се оттече от лицето му. Той се олюля, хвана се за бюрото, а от гърдите му се изтръгна хриптене. Очите му се извъртяха.
„Татко!“, извиках аз, забравяйки за миг всичко – гнева, предателството, съда.
Той се свлече на пода. Беше получил сърдечен удар.
Настана хаос. Симона изпищя. Полицаите се втурнаха да помагат. Някой извика линейка. Аз стоях като вкаменена, гледайки баща си, който лежеше на пода, безпомощен, уязвим, просто един болен, възрастен мъж. Всичкият ми триумф се изпари, заменен от леден ужас.
Това ли исках? Това ли беше цената на победата? Да, исках справедливост. Но никога не бях искала това.
Докато лекарите го качваха на носилка, погледът му срещна моя за части от секундата. В него нямаше омраза. Имаше само празнота. Сякаш всичко, което го беше крепяло – лъжите, арогантността, парите – се беше сринало и не беше останало нищо.
В този момент разбрах, че войната свърши. Но никой не беше спечелил. Всички бяхме загубили.
Глава 12: Крехко примирие
Баща ми оцеля. Лекарите казаха, че е получил масивен инфаркт, причинен от силен стрес. Беше в болницата седмици наред, първо в интензивното, после в кардиологичното отделение. През цялото това време аз и Асен бяхме до него. Симона се появи веднъж, в първия ден, но след като видя състоянието му и празния ми поглед, тя просто се обърна и си тръгна. Повече не я видяхме. По-късно разбрахме, че си е събрала нещата и е изчезнала, вероятно уплашена от кредиторите си и от факта, че златната й мина беше пресъхнала.
Съдебното дело беше спряно. В светлината на случилото се, Десислава посъветва да замразим всичко. Документите от сейфа бяха при нас, победата ни беше сигурна, но сега не беше моментът.
През дългите часове в болничния коридор, аз и Асен говорихме много. Говорихме за детството си, за майка ни, за баща ни – не за бизнесмена, а за човека, когото помнехме отпреди да се промени. Спомнихме си как ни учеше да караме колело, как ни водеше на риба. Малки, забравени моменти на щастие.
Когато най-накрая го преместиха в нормална стая и ни позволиха да го виждаме, аз бях първата, която влезе. Той лежеше на леглото, блед и слаб, оплетен в системи. Изглеждаше толкова стар и крехък. Властта и арогантността ги нямаше. Беше останал само един уплашен човек.
Седнах до леглото му. Дълго мълчахме.
„Съжалявам“, казах накрая, а гласът ми се пречупи. „Не исках да стане така.“
Той бавно обърна глава към мен. В очите му имаше сълзи.
„Тя си отиде, нали?“, прошепна той.
Кимнах.
„Аз… аз бях глупак“, каза той с мъка. „Толкова самотен бях след майка ти. А тя… тя ме караше да се чувствам млад. Жив. Бях сляп.“
Това не беше извинение, но беше обяснение. Признание.
„Защо, татко?“, попитах аз. „Защо го направи на Емил? Той ти беше приятел.“
Той затвори очи, сякаш споменът беше болезнен. „Бяхме млади. Исках всичко. Исках го веднага. Той беше… бавен. Предпазлив. Аз видях възможност и я грабнах. Казах си, че ще го компенсирам по-късно. Но никога не го направих. После стана твърде късно. Гордостта ми… не ми позволи да си призная грешката.“
Той отвори очи и ме погледна. „Майка ти никога не ми прости. Нали? Затова написа онзи дневник.“
„Тя не ти е простила, защото не си поискал прошка“, отговорих тихо. „И защото е видяла в какво те превръщат парите и тайните.“
В този ден, в тази стерилна болнична стая, между нас се сключи крехко примирие. Без да го изричаме. Разбрахме се. Аз видях в него не чудовището, а сгрешилия човек. Той видя в мен не врага, а дъщеря си.
След няколко дни се срещнах с Десислава и Емил. Разказах им всичко.
„Не искам да го съсипвам“, казах аз. „Искам просто всичко да приключи.“
Емил, който беше дошъл в града за делото, ме изслуша внимателно. Очаквах да е разочарован, да иска възмездие. Но той само кимна.
„Дъще, аз не искам отмъщение“, каза той с тихия си, мъдър глас. „Исках само истината да излезе наяве. Исках някой да признае, че не съм бил луд. Твоята майка го е направила в дневника си. Ти го направи, като се бори за нея. Това ми е достатъчно.“
Тогава, заедно с Десислава, изготвихме план. План не за война, а за мир.
Глава 13: Разчистване на сметките
Когато баща ми беше достатъчно добре, за да води разговори, му представихме нашето предложение. Беше в конферентната зала на адвокатската кантора на господин Стоев, който изглеждаше състарен с десет години.
Предложението беше следното:
Първо, последното завещание се анулира. Връща се в сила старото, което разделя наследството поравно между мен и Асен след смъртта му.
Второ, компанията създава специален фонд на името на майка ми. Този фонд ще финансира стипендии за млади студенти по право – моята идея, и ще подпомага малки технологични стартъпи – идеята на Асен, в памет на творческия дух на Емил.
Трето, и най-важно, баща ми ще изплати на Емил обезщетение. Сумата беше изчислена от финансови експерти и представляваше справедливия дял от компанията, който му се е полагал, заедно с лихвите за изминалите години. Беше огромна сума, която щеше да намали значително богатството на баща ми, но нямаше да го разори.
Четвърто, всички документи от сейфа, включително и частното споразумение, щяха да бъдат унищожени в наше присъствие, след като споразумението бъде подписано. Миналото щеше да бъде погребано, но само след като справедливостта възтържествува.
Баща ми изслуша всичко, без да каже и дума. Когато Десислава приключи, той погледна не мен, а господин Стоев.
„Справедливо е“, каза старият адвокат тихо.
Баща ми въздъхна дълбоко, сякаш сваляше от плещите си товар, който е носил десетилетия. „Съгласен съм“, каза той.
Подписахме. Стиснахме си ръцете. Нямаше прегръдки, нямаше сълзи. Беше бизнес сделка, която уреждаше емоционални дългове.
След подписването, Емил се приближи до баща ми. Двамата мъже, чиито животи бяха свързани и разделени от едно предателство, се гледаха дълго.
„Съжалявам, Емо“, каза баща ми. „За всичко.“
„Знам, Оги“, отвърна Емил. И за първи път от двадесет години го нарече с прякора му от младостта. „Знам.“
Това беше всичко. Една прошка, изречена тихо, но с тежестта на изгубеното време.
Глава 14: Ново начало
Мина една година. Животът бавно навлезе в новото си русло.
Баща ми се оттегли от управлението на компанията. Продаде голямата къща, която беше пълна с твърде много призраци, и си купи по-малък апартамент в тих квартал. Здравето му беше крехко, но изглеждаше по-спокоен, отколкото някога съм го виждала. Говорехме си веднъж седмично по телефона. Разговорите ни бяха кратки, понякога неловки, но бяха истински. Опитвахме се, стъпка по стъпка, да изградим отново моста помежду си.
Асен и Диана използваха част от парите, които получиха предварително от наследството, за да изплатят ипотеката си. Той напусна голямата фирма и основа собствено архитектурно студио. Беше по-щастлив от всякога.
Емил инвестира парите от обезщетението в малък технологичен хъб в родното си градче, помагайки на млади изобретатели да осъществят идеите си. Беше се върнал към това, което обичаше.
Аз завърших право с отличие. Отказах предложенията за работа в големи, корпоративни кантори. Приех работа в неправителствена организация, която предоставяше безплатна правна помощ на хора, които не могат да си я позволят. Битката с баща ми ме беше променила. Разбрах, че законът не е просто инструмент за печелене на пари, а оръжие за защита на слабите.
Никога повече не чухме нищо за Симона. Понякога се чудех какво ли се е случило с нея. Дали е успяла да избяга от дълговете си, дали е намерила своя мир. Надявах се да е така. Въпреки всичко, тя беше катализаторът, който ни принуди да се изправим срещу истината.
Една вечер, докато подреждах старите вещи на майка ми, отново попаднах на дневника й. Седнах и го отворих. Препрочетох последните страници, пълни с тъга и съжаление.
Взех една химикалка и на последната празна страница, с моя почерк, който толкова приличаше на нейния, написах:
„Мамо, всичко е наред. Справедливостта възтържествува. Той си спомни. Емил получи това, което заслужава. А ние… ние сме добре. Почивай в мир. Мисля, че вече можеш.“
Затворих дневника. Войната беше свършила. Бях загубила илюзиите си, но бях намерила себе си. Бях си върнала не просто наследството, а нещо много по-ценно – честта на семейството си и собственото си бъдеще. А то тепърва започваше.