Когато работех като сервитьорка, една жена влезе вече ядосана – щракваше с пръсти, връщаше храната без причина, не остави бакшиш и дори написа на бележката: ‘Опитай да се усмихваш повече.’ Усмихнах се. После обърнах бележката и написах: ‘Опитай да даваш бакшиш повече.’
Тя го видя и…
Очите ѝ, досега присвити в презрителна гримаса, се разшириха до размерите на чиниите, които току-що беше обявила за студени. Секунда тишина. Въздухът в малкия ресторант се сгъсти, сякаш цялата влага на лятната вечер се беше кондензирала между нас.
— Какво е това? — изсъска тя. Гласът ѝ беше като нокът, стържещ по стъкло.
— Отговор — отвърнах аз, усещайки как собствената ми усмивка става ледено студена. Името ми е Анна и търпението ми се беше изчерпало не само за вечерта, а може би и за целия ми двадесет и две годишен живот.
Жената, облечена в копринена блуза, която струваше повече от месечния ми наем, скочи. Ръката ѝ, окичена с тежки златни гривни, се стрелна към мен. Не за да ме удари, а за да грабне управителя, който тъкмо се приближаваше, успял да надуши проблема от другия край на салона.
— Тази… тази… — започна тя, неспособна да намери достатъчно обидна дума. — Тази ме обиди! Искам да бъде уволнена! Веднага!
Управителят, дребен мъж на име Кирил, с вечно потно чело и страх в очите, ме погледна умоляващо. Знаех какво следва. Аз бях просто студентка, работеща на две места, за да плати семестъра си в университета. Тя беше клиент. А клиентът, както Кирил обичаше да повтаря, винаги беше прав, дори когато беше дявол.
— Анна, моля те… — запелтечи той.
— Няма нужда — прекъснах го аз, сваляйки мръсната престилка. Прилив на адреналин, чист и изгарящ, ме изпълни. — Напускам.
Хвърлих престилката на празния стол до масата на жената. Студеното удовлетворение беше краткотрайно. Докато излизах под ледения ѝ, победоносен поглед, в стомаха ми се надигна тежък възел на паника. Какво бях направила?
Излязох на влажната нощна улица. Шумът на града ме оглуши. Имах нужда от тази работа. Имах нужда от парите не само за моя университет. Имах нужда от тях, защото майка ми, Мария, беше болна, а брат ми, Петър, беше… е, Петър беше проблем. Огромен, скъпоструващ проблем.
Бръкнах в джоба си. Смачкана двайсетолевка и няколко монети. Това беше всичко. А утре падежът за кредита за жилище, който тегнеше над малкия ни апартамент, наближаваше неумолимо. Усмивката ми отдавна беше изчезнала.
Глава 2
Диана се качи в лъскавия си черен джип, тръшвайки вратата. Ръцете ѝ трепереха от гняв. „Опитай да даваш бакшиш повече.“ Наглост! Дребна, невзрачна сервитьорка да се осмели да ѝ държи такъв тон. На нея!
Тя запали двигателя с рязко натискане на бутона. Колата измърка като сита котка, пълна противоположност на бурята, която бушуваше в гърдите на Диана. Закара колата до луксозния си дом в най-скъпия квартал, минавайки през кованата желязна порта, която се отвори автоматично пред нея.
Къщата беше тъмна. Разбира се, че беше тъмна. Съпругът ѝ, Лъчезар, вероятно още не се беше прибрал. Или пък се беше прибрал и вече спеше в отделната си спалня. Или, което беше най-вероятно, изобщо не беше тук.
Тя влезе в огромното, студено антре. Тишината беше потискаща, нарушавана само от цъкането на скъп стенен часовник. Богатство. Беше заобиколена от него. Мрамор, махагон, оригинални картини по стените. И въпреки това се чувстваше по-бедна от онази сервитьорка.
Диана хвърли чантата си „Шанел“ на един стол, който струваше колкото годишната заплата на сервитьорката. Защо беше толкова ядосана? Не беше само заради бележката. Беше заради всичко. Заради самотата. Заради студенината на Лъчезар. Заради подозрението, което гризеше душата ѝ от месеци – подозрението за изневяра.
Тя знаеше, че той има друга. Не го беше виждала, но го усещаше. В дългите му „бизнес вечери“. В тихите телефонни разговори, които приключваха веднага щом тя влезеше в стаята. В начина, по който той я гледаше – или по-скоро, в начина, по който вече не я гледаше.
Тя беше красива жена, или поне беше. Сега виждаше в огледалото само умора и огорчение. Беше се отказала от собствената си кариера, за да бъде съпруга на бизнесмен. Да бъде домакиня на бляскавите му партита, да бъде красив аксесоар. И за какво? За да бъде заменена с по-нов, по-лъскав модел?
Изля си чаша скъпо уиски, което изгори гърлото ѝ. Не, нямаше да позволи това. Тя беше дала най-хубавите си години на Лъчезар. Беше пазила неговите тайни – а той имаше много. Тя не беше просто съпруга. Тя беше съучастник. И ако той си мислеше, че може просто да я захвърли, жестоко се лъжеше. Гневът ѝ от ресторанта се трансформира. Сега беше студен и пресметлив.
Глава 3
Анна се прибра вкъщи след полунощ. Малкият апартамент в крайния квартал беше тих, но не и спокоен. Във въздуха витаеше познатото напрежение.
Майка ѝ, Мария, спеше в малката си стая. Анна надникна. Дори в съня си лицето на майка ѝ изглеждаше измъчено от болка. Лекарствата бяха скъпи, а здравната каса покриваше само малка част. Анна затвори вратата тихо.
В хола, на разтегателния диван, спеше Петър. Или по-скоро се преструваше, че спи. Празните енергийни напитки и отворените уебсайтове за залагания на лаптопа му го издаваха.
— Пак ли? — прошепна Анна.
Петър отвори очи. Те бяха мътни и зачервени. — Нямах избор, Ани. Почти спечелих. Бях толкова близо… — Колко? — Гласът ѝ беше остър. — Не е много… — Колко, Петър?
Той седна. Беше по-млад от нея, но изглеждаше по-стар. Страхът го беше състарил. — Трябват ми петстотин до утре. Или ще ми счупят краката.
На Анна ѝ прималя. Петстотин. Това бяха парите ѝ за семестъра. — Нямам ги. Днес ме уволниха. — Какво?! — Изплашеният му шепот отекна в тихата стая. — Какво ще правим? Ани, те не се шегуват. Това са сериозни хора.
Това беше дъното. Семеен конфликт беше меко казано. Това беше семейна катастрофа. Взети заеми от лихвари. Болна майка. Ипотека. И сега тя беше без работа.
— Ще намеря нещо — каза тя, повече на себе си, отколкото на него. — Утре. Ще намеря. — Аз… Аз видях една обява — каза Петър, избягвайки погледа ѝ. — За куриер. В една голяма фирма. „Прогрес Холдинг“. Плащат добре, казват. — „Прогрес Холдинг“? — Анна кимна уморено. Чувала беше за тях. Огромен конгломерат. — Ще проверя. Сега лягай. И не пипай нищо, Петър. Чуваш ли ме? Нищо.
Тя влезе в стаята си, която споделяше с купчини учебници по право. Иронията беше жестока. Тя учеше в университет, за да стане адвокат, да защитава хората, а не можеше да защити дори собственото си семейство. Отвори учебника по облигационно право, но думите плуваха пред очите ѝ. Тази нощ сън нямаше да има. Само отчаяние.
Глава 4
Лъчезар паркира колата си не в гаража на къщата, а в таен, подземен паркинг в центъра на града. Място, за което Диана не знаеше. Той излезе от луксозния седан и се качи в малък, невзрачен апартамент на последния етаж.
Тук го чакаше Стела.
Тя беше млада. Много по-млада от Диана. Беше студентка по изкуства, с огън в очите и тяло, което караше Лъчезар да забравя за годините си, за скучния си брак и за стреса от бизнеса.
— Закъсня — каза тя с нацупено изражение, което бързо се смени с усмивка, когато той я целуна. — Работа — излъга той. Винаги беше работа.
Това беше неговият скрит живот. Стела беше неговото бягство. Но дори и тук, в това любовно гнездо, мислите му не бяха спокойни. Бизнесът, неговата империя „Прогрес Холдинг“, беше изправен пред проблем.
Лъчезар беше бизнесмен от старата школа. Беше започнал от нулата, но не беше играл винаги по правилата. Сега една стара сделка, един съмнителен имот, придобит чрез поредица от сложни машинации, се връщаше да го преследва. Конкуренти бяха надушили кръв.
Той набра номера на своя адвокат. Ивайло. — Да? — Гласът на Ивайло беше сънлив, но нащрек. — Аз съм. Имаме проблем. Онези от „Балкан Инвест“ са подали съдебно дело. Искат разваляне на сделката за парцела. Ивайло въздъхна. — Знаех си, че ще го направят. Документите ти изрядни ли са? — Повечето. — „Повечето“ не е „всички“. Утре сутрин в офиса ми. Ще ми донесеш абсолютно всичко. И Лъчезар? — Какво? — Този път ще струва скъпо.
Лъчезар затвори. Морални дилеми отдавна не го измъчваха. Моралът беше лукс, който не можеше да си позволи. Но страхът от загуба… това беше друго. Беше изградил „Прогрес Холдинг“ с пот и… е, не само с пот. И нямаше да позволи на никого да му го отнеме.
Той погледна към Стела, която вече рисуваше нещо в скицника си, забравила за закъснението му. Красива, безгрижна. Тя не знаеше нищо за истинския му свят. И така трябваше да остане.
Глава 5
Напрежението между Диана и Лъчезар можеше да се разреже с нож. Закусваха мълчаливо в огромната трапезария. Слънцето се отразяваше в сребърните прибори, но не носеше никаква топлина.
— Снощи пак те нямаше — подхвърли Диана, без да вдига поглед от чашата си с кафе. — Имах работа. Казах ти. — Работата ти мирише на скъп парфюм, който аз не ползвам.
Лъчезар остави вилицата си. Звънът ѝ върху порцелана прозвуча като изстрел. — Диана, не започвай. Нямам време за твоите истерии. Имам съдебно дело, с което да се занимавам. — О, горкичкият! — Тя се изсмя. Смехът беше сух и неприятен. — Винаги имаш нещо. Бизнес, дела, срещи… Никога не си ти виновен.
Той стана, оправяйки вратовръзката си. — Мисли каквото искаш. Имам нужда да си фокусиран. Адвокатът ми, Ивайло, работи по въпроса. Просто не ми създавай допълнителни проблеми. — Аз ли ти създавам проблеми? — Гласът ѝ се повиши. — Аз ли съм тази с тайни и скрити животи? Аз ли съм тази, която лъже?
Той се приближи до нея. Лицето му беше маска от ледено спокойствие, но очите му бяха опасни. — Внимавай, Диана. Внимавай много. Ти седиш в тази къща, харчиш парите ми, носиш дрехите, които аз ти купувам. Не забравяй откъде си дошла. Без мен си нищо.
Думите му я уцелиха като камшик. Предателство. Не беше само изневяра с друга жена. Беше предателство към всичките години, които бяха прекарали заедно, към всичко, което тя беше пожертвала.
Той излезе, оставяйки я сама с тишината и миризмата на скъпо кафе. Диана седя дълго време. После стана. Спокойно. Отиде до кабинета му. Знаеше, че той пази всичко заключено, но тя имаше собствен ключ от години. Отвори сейфа, скрит зад тежка картина.
Лъчезар беше прав за едно. Тя не беше глупава. И не беше „нищо“. Докато той градеше империята си, тя беше наблюдавала. И беше събирала. Документи. Флаш памети. Записи. Не беше съвсем сигурна защо го прави – може би като застраховка. Сега знаеше.
Глава 6
Анна не спа цяла нощ. На сутринта, с подпухнали очи и свито сърце, тя отиде до старото дървено бюро в стаята си. Под купчина учебници за университет, в метална кутия от бисквити, тя пазеше спестяванията си. Бяха събирани стотинка по стотинка. За таксата, за черни дни, за вноската по кредита за жилище, ако баща ѝ (който работеше на строеж) не успееше да изкара достатъчно.
Тя отвори кутията.
Беше празна.
За секунда светът изчезна. Въздухът излезе от гърдите ѝ. Не. Не. Не. Тя прерови кутията, разтърси я, сякаш парите можеха магически да се появят. Но там нямаше нищо.
— Петър!
Изкрещя името му с глас, който не позна. Брат ѝ излезе от стаята си, пребледнял. Вината беше изписана на лицето му толкова ясно, колкото празната кутия в ръцете ѝ.
— Ани, аз… Мога да обясня… — Къде са? — Гласът ѝ беше смразяващо тих. — Трябваха ми. Щяха да ме… Аз ги заложих. Мислех, че мога да ги удвоя. Да платя дълга си и да ти върна всичко, и да остане за мама… — Ти какво си направил?!
Тя го блъсна. Веднъж. Два пъти. Не от сила, а от отчаяние. — Това бяха парите за апартамента! Това бяха парите за семестъра ми! Ти ни осъди! Ти ни съсипа!
Предателство. Думата беше твърде слаба, за да опише това, което чувстваше. Това беше нож в гърба от единствения човек, освен майка ѝ, за когото би умряла.
— Ще ги върна! — извика той, свивайки се. — Кълна се! — Как? — извика тя. — Като откраднеш и бъбреците на мама ли?
В този момент вратата се отвори и влезе баща им, уморен след нощна смяна. Видя празната кутия, видя сълзите на Анна и виновното лице на Петър. Не му трябваше да пита. Тежестта на света сякаш се стовари върху раменете му.
Семеен конфликт беше ежедневие за тях, но това… това беше ядрен взрив. Петър грабна якето си и избяга. Анна се свлече на пода, а сухите ѝ ридания отекнаха в апартамента, който скоро можеше да не бъде техен.
Глава 7
Няколко дни Анна беше вцепенена. Движеше се като автомат. Ходеше на лекции в университета, но не чуваше нито дума. Гледаше болната си майка, но сърцето ѝ беше празно. Беше на дъното.
Но от дъното имаш само един път – нагоре. Или поне настрани.
Гневът замени отчаянието. Студен, фокусиран гняв. Гняв към Петър за неговата слабост. Гняв към онази жена в ресторанта, Диана, за нейната арогантност. Гняв към Лъчезар, за когото беше чела във вестниците, бизнесмен на годината, докато нейното семейство се разпадаше. Гняв към системата, която позволяваше на богатите да стават по-богати, а на бедните да дълбаят дъното.
Тя се изправи. Огледа се в напуканото огледало в банята. Момичето, което я гледаше, беше изтощено, но в очите ѝ имаше нещо ново. Твърдост.
Трябваше ѝ работа. Веднага. Всякаква работа.
Спомни си какво беше казал Петър. „Прогрес Холдинг“. Иронията беше горчива, но тя нямаше лукса да бъде избирателна. Отвори лаптопа си. Не, нямаше да кандидатства за куриер. Трябваше ѝ нещо вътре. Нещо, което да ѝ даде достъп. До какво? Още не знаеше.
Намери обява. „Административен асистент – отдел ‘Поддръжка на сгради'“. Звучеше ужасно. Звучеше перфектно. Беше ниско ниво, никой нямаше да ѝ обръща внимание. Изпрати CV-то си, в което леко преувеличи опита си в офисна работа.
След два дни ѝ се обадиха. Интервю.
Облече единствения си приличен панталон и блуза. Отиде в лъскавата стъклена сграда на „Прогрес Холдинг“. Чувстваше се като мравка пред слон.
Интервюто беше кратко. Мениджърът, отегчен мъж на средна възраст, почти не я погледна. Имаше спешна нужда от човек, който да се занимава с поръчките на тоалетна хартия и да следи графика на чистачките.
— Можеш ли да започнеш в понеделник? — попита той, прозявайки се. — Мога да започна сега — отвърна Анна.
Той я нае.
Докато излизаше, в асансьора с нея влезе елегантен, скъпо облечен мъж. Той говореше по телефона, а гласът му беше остър и авторитетен. — Ивайло, не ме интересува какво пише в закона. Намери начин. Това съдебно дело трябва да изчезне.
Мъжът приключи разговора и погледна към Анна с бегъл интерес. Беше Лъчезар. Той не я видя. За него тя беше част от интериора.
Анна сведе поглед, но сърцето ѝ биеше лудо. Ивайло. Адвокат. Съдебно дело. Тя беше вътре.
Глава 8
Диана седеше в кабинета на Лъчезар, а ръцете ѝ леко трепереха. Беше прекарала последните два дни, преглеждайки документите от сейфа. Това, което откри, беше по-лошо, отколкото си представяше.
Не ставаше въпрос само за изневяра. Това беше дреболия в сравнение с останалото. Ставаше въпрос за измама. За подкупи. За схеми за пране на пари, толкова сложни, че ѝ отне часове да ги разбере. Нейният съпруг, уважаваният бизнесмен, беше престъпник.
Тя държеше в ръцете си доказателства, които можеха да го вкарат в затвора за години. И да унищожат „Прогрес Холдинг“.
Обзе я страх. Какво щеше да прави с тази информация? Ако я дадеше на полицията, тя също щеше да пострада. Нейното име беше върху някои от документите като член на борда на фиктивни компании. Тя беше подписвала, без да гледа, заслепена от богатство и лукс.
Морална дилема разкъсваше душата ѝ. Да го предаде ли и да рискува собствената си свобода? Или да мълчи и да остане съучастник в лъскавия си затвор?
Тогава си спомни думите му. „Без мен си нищо.“
Гневът се върна, изгаряйки страха. „Нищо“, значи? Щеше да му покаже тя на него какво е „нищо“.
Тя не искаше да го вижда в затвора. Искаше нещо по-добро. Искаше да го види съсипан. Да го види как губи всичко, точно както той я беше накарал да се чувства.
Тя знаеше за съдебното дело от „Балкан Инвест“. Знаеше, че това е слабото му място в момента. Внимателно започна да копира документите. Не всички. Само тези, които се отнасяха до онзи парцел. Само тези, които доказваха, че подписът на предишния собственик е бил… „убеден“ по не съвсем законни начини.
Тя имаше свои тайни. Имаше и свой план.
Глава 9
Първата седмица на Анна в „Прогрес Холдинг“ беше ад. Работата беше безкрайна, скучна и унизителна. Тя беше момичето за всичко – от поръчване на кламери до слушане на оплакванията на чистачките.
Но тя наблюдаваше. И слушаше.
Офисът ѝ беше в мазето, до архива. Но тя трябваше да разнася поща по всички етажи. Виждаше лъскавите офиси на ръководството. Виждаше забързани адвокати да влизат и излизат от кабинета на Ивайло. Виждаше Лъчезар, винаги заобиколен от аура на власт и арогантност.
Един следобед, докато чакаше асансьора, вратата до нея се отвори. Беше Стела. Анна не знаеше коя е, но видя младото момиче с папка за рисуване под ръка, което излезе от личния асансьор на Лъчезар. Видя как тя му се усмихна интимно, преди той да ѝ прошепне нещо и да я целуне бързо по бузата.
Анна отклони поглед, но картината се запечата в съзнанието ѝ. Това трябваше да е „работа-та“ до късно. Изневяра, облечена в скъпи дрехи.
По-късно същия ден, докато събираше кошовете за боклук (част от новите ѝ, унизителни задължения, след като един колега се разболя), тя влезе в кабинета на Ивайло. Беше късно, адвокатът си беше тръгнал.
На бюрото му, на видно място, беше оставена папка. На нея с големи букви пишеше: „БАЛКАН ИНВЕСТ – ЗАЩИТА“.
Сърцето ѝ подскочи. Това беше. Съдебното дело. Тя се огледа. Коридорът беше празен. Ръцете ѝ трепереха. Това беше лудост. Това беше престъпление. Тя беше студентка по право, знаеше какво означава това.
Но тогава си спомни за празната кутия от бисквити. За отчаяното лице на майка си. За кредита за жилище.
Тя извади телефона си. Бързо, със светкавична скорост, тя започна да снима страниците. Диаграми, договори, бележки по полетата. Не разбираше всичко, но знаеше, че е важно.
Точно когато приключваше, чу гласове в коридора. Ивайло. Връщаше се.
Глава 10
Анна пъхна телефона в джоба си и грабна коша за боклук точно в секундата, в която Ивайло и Лъчезар влязоха в кабинета.
— …и ти казвам, че съдията е наш! — говореше Ивайло. — Малко натиск тук, малко пари там. „Балкан Инвест“ ще си изядат ушите. — Сигурен ли си? — Гласът на Лъчезар беше напрегнат. — Не мога да си позволя да загубя. — Отпусни се. Всичко е под контрол.
Те дори не я погледнаха. За тях тя беше невидима. Анна промърмори „Извинете“ и се измъкна от стаята, сърцето ѝ биеше в гърлото.
Когато се прибра, тя прехвърли снимките на стария си лаптоп. Цяла нощ ги разглежда. Със знанията си от университета тя започна да сглобява пъзела. Ивайло беше прав. Защитата им беше добра, но се основаваше на лъжи. И на подправени документи. Тя държеше доказателството, че подписът на един от предишните собственици е бил фалшифициран.
Морална дилема. Отново. Какво да прави с това? Да го даде на полицията? Те щяха да я попитат как го е получила и тя щеше да бъде обвинена. Да го даде на „Балкан Инвест“?
Докато се чудеше, на вратата се почука. Беше Петър. Изглеждаше ужасно. Беше слаб, с тъмни кръгове под очите. — Ани… — прошепна той. — В беда съм. Голяма. — Ти винаги си в беда, Петър. — Не, този път е различно. Дължа пари на хора, които… те не са лихвари. Те са по-лоши. Те казаха, че ако не им върна парите до края на седмицата, ще дойдат за теб и мама. Заради мен.
Той ѝ показа синините по ръцете си. — Откраднаха ми парите, които изкарах за куриерската работа. Те знаят къде живеем.
Страхът, който Анна изпита, беше по-силен от всичко досега. Това не беше просто за пари или за апартамент. Беше за живота им.
— Колко? — попита тя с пресъхнало гърло. — Много. Повече, отколкото можем да съберем.
В този момент моралната ѝ дилема изчезна. Вече не ставаше въпрос за правилно и грешно. Ставаше въпрос за оцеляване.
Глава 11
Анна намери имейл адреса на главния адвокат на „Балкан Инвест“ в публичните регистри. Създаде нов, анонимен имейл акаунт от компютър в обществена библиотека.
Прикачи само един файл. Най-уличаващият. Фалшифицираният подпис.
В текста на имейла написа само три думи: „Има още много.“
Натисна „Изпрати“ и изтри всичко.
На следващия ден в „Прогрес Холдинг“ цареше хаос. Чуваха се крясъци от кабинета на Лъчезар. Анна, докато разнасяше кафета (отново извън длъжностната ѝ характеристика), видя Ивайло да излиза оттам, блед като платно.
— Откъде са го взели? — крещеше Лъчезар по телефона. — Откъде, по дяволите, знаят? — Успокой се, шефе — каза Ивайло, опитвайки се да звучи уверено, но гласът му трепереше. — Това е блъф. — Блъф ли? — Лъчезар запрати тежко стъклено преспапие в стената. То се разби на хиляди парчета. — Току-що замразиха всичките ми сметки! Съдебното дело е загубено!
Анна продължи по пътя си, без да промени изражението си. Вътрешно тя трепереше. Беше го направила. Беше бутнала първата плочка на доминото.
Глава 12
Диана четеше новините онлайн. „Акциите на ‘Прогрес Холдинг’ се сринаха.“ „Лъчезар (името му беше навсякъде, макар и без фамилия) разследван за мащабна измама.“ „Сметките на бизнесмена са запорирани.“
Тя изпи чашата си шампанско. Беше рано сутрин, но ѝ беше все едно.
Някой беше изпреварил. Някой друг беше нанесъл удара. Тя погледна към папката с документи, която беше подготвила. Почти се почувства разочарована.
Но тогава телефонът ѝ иззвъня. Беше номер, който не познаваше. — Ало? — Г-жо Диана? — Гласът беше млад, женски, леко треперещ, но твърд. — Вие не ме познавате. Казвам се Анна. Диана замръзна. Анна. Сервитьорката. Как, по дяволите, беше намерила номера ѝ? — Не знам за какво… — Знам, че вие не сте изпратили документите на „Балкан Инвест“ — прекъсна я Анна. — Защото ги изпратих аз. Диана седна. — Какво искаш? Пари? — Искам да ви помогна — каза Анна. — Имам нужда от вашата помощ. Вашият съпруг унищожи семейството ми. Аз унищожих неговия бизнес. Но това не е достатъчно. — Какво имаш предвид? — Той има скрити активи. Неща, които аз не мога да намеря. Неща, които не са запорирани. Аз имам нужда от пари, за да спася семейството си. Вие имате нужда от отмъщение. Мисля, че можем да си бъдем полезни.
Глава 13
Срещнаха се в евтино кафене, далеч от луксозните ресторанти на Диана. Двете жени се измериха с поглед. Диана, облечена в кашмир, въпреки че беше топло. Анна, в изтърканите си дънки и тениска от работа.
— Как ме намери? — попита Диана. — Работя в „Прогрес Холдинг“. Или поне работех, докато днес сградата не беше запечатана. Видях номера ви в един от старите списъци с контакти на Лъчезар. — Ти си луда — каза Диана, но в очите ѝ имаше възхищение. — Да се изправиш срещу него. — Бях отчаяна — отвърна Анна. — А отчаяните хора правят луди неща. Чуйте, знам, че той има апартамент в центъра. Таен. Където се среща с любовницата си. Диана стисна чашата. Изневяра. Отново този нож. — Стела — каза тя. — Да. Мисля, че той крие пари там. Или документи. Нещо, което е извън официалните сметки. Аз не мога да вляза. Но вие можете. Вие сте все още негова съпруга. — И какво ще спечеля аз? — попита Диана, макар вече да знаеше отговора. — Удовлетворението. И половината от това, което намерим. Аз имам нужда от парите, за да се разплатя с едни хора. Вие имате нужда от… нов старт.
Диана се усмихна. Беше първата ѝ истинска усмивка от години. Приличаше на усмивката на Анна в онзи ресторант. Ледена и опасна. — Разкажи ми повече.
Глава 14
Петър беше в апартамента, треперещ, когато Анна се прибра. — Те бяха тук — каза той. — Търсиха теб. Казаха, че времето е изтекло.
Анна извади пачка пари от чантата си и я хвърли на масата. Не бяха много, аванс от Диана, която беше източила една от кредитните си карти, преди да бъде блокирана. — Това ще ги задържи ли? — За ден. Два. Ани, какво си направила? — Това, което трябваше. Сега ме слушай. Отиваш при мама. Вземаш я и отивате при леля ни. Не се обаждайте. Не ползвайте телефоните си. Просто изчезнете. — Ами ти? — Аз имам довършителна работа.
Тя знаеше, че Лъчезар няма да седи със скръстени ръце. Беше съсипан, но не и победен. Беше като ранен звя – най-опасен.
Глава 15
Диана влезе в тайния апартамент. Беше лесно. Ключът беше в нещата на Лъчезар, които той беше оставил вкъщи.
Мястото беше… безлично. Скъпи, но студени мебели. Миришеше на парфюма на Стела. Диана се намръщи.
Тя не търсеше дрехи или бижута. Търсеше сейф. И го намери, зад картина, точно както в дома им. Явно Лъчезар не беше много изобретателен.
Кодът беше рожденият ден на Стела. Просташко.
Вътре нямаше много пари в брой. Но имаше документи. Документи за офшорни сметки. Номера на банкови сметки в Швейцария. Имаше достатъчно, за да живее като кралица до края на дните си.
Имаше и пистолет.
Диана се втренчи в студената стомана. Тя взе документите. Но остави пистолета. Тя нямаше да стане като него.
Когато излизаше, Стела тъкмо се качваше по стълбите. Двете жени се спряха. Любовницата и съпругата. Стела изглеждаше уплашена, млада, объркана. — Той… той каза ли ви? — Той ми каза много неща, скъпа — отвърна Диана. — Но най-вече ми показа какъв глупак е. Бягай. Бягай далеч от него. Той е свършен.
Стела я гледаше как си тръгва. Може би за първи път, тя виждаше не просто съперница, а жена.
Глава 16
Финалната среща. Анна се обади на лихварите на Петър. Уреди среща на обществено място, в парка. — Парите са в банка. Ще ви дам номер на сметка и код за достъп. Но преди това, искам да ми обещаете, че ще оставите брат ми и семейството ми на мира. — Ние не даваме обещания, момиченце — каза мъжът, който приличаше на гардероб. — Тогава няма пари. И имам копие от всичките ви транзакции, което ще отиде право в полицията в момента, в който ми се случи нещо.
Тя блъфираше. Поне отчасти. Но те не знаеха. Те виждаха само парите. — Добре. Дай сметката.
Тя им даде номера, който Диана ѝ беше дала. Една от офшорните сметки. Достатъчно, за да ги задоволи. — А сега изчезвайте.
Когато те си тръгнаха, Анна седна на пейката. Трепереше. Свърши се.
Отнякъде се появи Лъчезар. Беше състарен с десет години. Дрехите му бяха смачкани, небръснат. — Ти — изръмжа той. — Ти го направи. Малката чистачка. — Не бях чистачка. Бях административен асистент — каза Анна спокойно. — Ще ми платиш. Ти и онази усойница, жена ми. — Нямате нищо, Лъчезар. Свършено е. Адвокатите ви не могат да ви спасят. Парите ви ги няма. — Имам това.
Той извади пистолет. Пистолетът от апартамента на Стела. Очевидно се беше сетил за него. — Върни ми парите, кучко.
Анна не трепна, въпреки че сърцето ѝ спря. — Закъсняхте. Дадох ги. На хора, които са много по-страшни от вас. Той насочи пистолета. — Ще те убия…
— Не, няма — чу се глас.
Ивайло. Адвокатът стоеше на няколко крачки, с двама полицаи зад гърба си. — Какво…? Ивайло, ти… — Съжалявам, Лъчезар. Но аз имам кариера, за която да мисля. Не мога да потъна с теб. А да заплашваш хора с оръжие… това е под моето достойнство.
Лъчезар се огледа. Беше в капан. Той бавно свали пистолета. Предателство до самия край. Полицаите му сложиха белезници. Докато го отвеждаха, погледът му срещна този на Анна. Беше празен. Победен.
Глава 17
Минаха шест месеца.
Лъчезар беше в затвора, очаквайки дълго съдебно дело с предизвестен край.
Ивайло беше станал партньор в кантората си, след като „сътрудничи“ на властите.
Стела беше изчезнала. Вероятно рисуваше някъде на топло.
Диана беше продала къщата (или каквото беше останало от нея след фалита) и беше заминала. Преди да тръгне, тя се увери, че в сметката на Анна има достатъчно пари. Не много, не милиони. Но достатъчно.
Анна се върна в университета. Плати дълговете на Петър. Плати просрочените вноски по кредита за жилище. Майка ѝ беше на по-добра терапия и се възстановяваше.
Петър започна работа. Истинска работа. И ходеше на сбирки за зависими. Беше дълъг път, но той го вървеше.
Един ден Анна седеше в кафенето на университета и учеше за изпит. Чу зад гърба си щракане с пръсти. — Извинете, момиче! Кафе!
Анна вдигна поглед. Беше жена, която ѝ напомни за Диана. Арогантна, нетърпелива.
Анна се усмихна. Истински. После се обърна обратно към учебниците си. Сервитьорката щеше да дойде. А тя имаше работа за вършене. Имаше бъдеще за градене.