Като се прибирахме у дома, кола се блъсна с пълна скорост в нас. Спомням си ярката светлина, онзи оглушителен, раздиращ писък на метал, който се гърчи. Спомням си ръката на майка ми върху моята, стиснала ме толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Спомням си как тя крещеше името ми. Лилия.
После — тъмнина.
Събудих се от миризмата на дезинфектант и тихия, монотонен писък на машина до главата ми. Всичко ме болеше. Гърлото ми беше сухо като пустиня. Опитах се да се огледам. Болнична стая. Бяла. Стерилна. Празна.
Почти празна.
На стола в ъгъла седеше баща ми, Асен.
Майка ми вече я нямаше.
Сърцето ми, което допреди миг просто туптеше в синхрон с машината, сякаш спря. Празнотата, която се отвори в гърдите ми, беше по-дълбока от всяка физическа болка. Мама.
Асен не беше човек, когото свързвах с утеха. Родителите ми се бяха развели преди години, болезнено и шумно. Той идваше само по празници, по-скоро по задължение, отколкото по желание, винаги водейки със себе си новата си съпруга, Диана. Жена, чийто парфюм винаги беше твърде силен, а усмивката ѝ – твърде изкуствена.
Сега той беше тук, а мама я нямаше.
Той вдигна поглед от телефона си. Очите му бяха студени, както винаги. Бизнесмен. Такъв беше той – пресметлив, точен, лишен от излишни емоции.
„Лилия. Събудила си се. Добре.“
Това беше. Не „Как си?“, не „Толкова се радвам, че си жива“, не „Съжалявам за майка ти“. Просто констатация.
„Къде е тя?“, изграчих аз, а гласът ми беше чужд.
Той сведе поглед. За първи път видях нещо като… неудобство. „Майка ти… тя не успя, Лилия. Починала е на място.“
Светът се разпадна. Стерилната бяла стая се завъртя, машината запищя по-силно. Боже, чувствах се сякаш нищо не може да стане по-зле…
Докато не чух какво си казаха в кухнята.
Бяха минали два дни. Бях преместена в самостоятелна стая. Луксозна. Баща ми беше платил, разбира се. Той уреждаше всичко с пари. Лекарите казаха, че съм имала късмет – само сътресение и няколко счупени ребра. Бях замаяна от болкоуспокояващите. Вратата на стаята ми беше леко открехната.
Отвън, в малкия кухненски бокс, предназначен за посетители, чух приглушени гласове. Асен и Диана.
Знам, че не е правилно, но ги подслушах. Не можех да се сдържа.
„Не можем да ѝ кажем, Асен!“, шепнеше остро Диана. „Не и сега. Не и… изобщо.“
„Тя трябва да знае част от истината. Поне…“
„Каква истина? Че майка ѝ е била… че е имало…“
Последва тишина. Чувах как Асен въздиша тежко. Онзи тип въздишка, която издаваше, когато някоя сделка се проваляше.
„Тя ми каза, че…“, започна той, а гласът му беше толкова тих, че се напрегнах да го чуя. „Тя ми каза, че не е било инцидент, Диана. Каза ми го ден преди…“
„Какво?!“, гласът на Диана се извиси, писклив от паника. „Какво искаш да кажеш?“
„Тя знаеше. Мария знаеше, че нещо ще се случи. Получавала е… заплахи. Каза ми, че ако нещо се случи с нея, аз трябва да се погрижа за Лилия. Каза ми, че… спирачките…“
„Млъкни!“, прекъсна го Диана. „Стените имат уши. Полицията каза, че е нещастен случай. Онзи камион… шофьорът е заспал. Край на историята.“
„Ти не разбираш. Става въпрос за… за Ивайло. Тя ми каза, че Ивайло няма да спре.“
Сърцето ми замръзна. Ивайло? Познавах това име. Беше стар бизнес партньор на баща ми. Бяха се разделили с огромен скандал преди години. Виждала съм го веднъж – висок мъж с очи, студени като на баща ми, но с нещо хищно в тях.
„Това променя всичко“, прошепна Асен. „Ако той е замесен… заради мен… тогава аз съм виновен за смъртта ѝ.“
„Ти не си виновен за нищо!“, отвърна Диана. „Виновна е тя! Защо се е ровила? Защо е теглила онзи огромен заем? Какво си е мислила? Сега ние трябва да чистим кашата. Имаме да мислим за нашата репутация, Асен. За твоя бизнес. Тази… катастрофа… трябва да бъде забравена.“
Заем? Заплахи? Ивайло?
Научих истината за катастрофата. Тя не беше инцидент.
Беше убийство.
И по някакъв начин баща ми беше в центъра на всичко.
Глава 2: Новият затвор
Изписаха ме седмица по-късно. Асен не ме попита къде искам да отида. Той просто нареди. Ще живея при него и Диана. Нашият малък апартамент, този, който делях с мама, вече беше обявен за продан. „Няма смисъл да плащаме наем за празно място“, обясни той прагматично.
Новият ми дом беше затвор. Модерна, стъклена къща в покрайнините на града, толкова студена и стерилна, колкото и болничната ми стая. Всичко беше в бяло, сиво и черно. Диана беше подредила стая за мен, която приличаше повече на хотелска. Беше безлична. Нямаше и следа от мен, нито от миналия ми живот.
Първите дни бяха мъгла от скръб и болкоуспокояващи. Диана се опитваше да бъде мила по онзи неин, леден начин.
„Направила съм ти чай, Лилия. Скъп е, от специален внос.“
„Трябва да ядеш. Наредих на готвачката да ти приготви супа.“
Тя се държеше с мен като с повредена стока, която са ѝ натресли. Асен беше почти невидим. Излизаше рано, прибираше се късно. Бизнесът не чакаше, дори когато дъщеря ти скърби за майка си, чиято смърт може би си причинил.
Когато оставах сама, думите от болницата отекваха в главата ми. „Не е било инцидент.“ „Ивайло.“ „Заем.“
Трябваше да уча. Бях приета в университета, право. Това беше мечтата на мама. Тя винаги казваше: „Ти ще бъдеш тази, която знае как да се бори, Лилия. Ще бъдеш по-силна от мен.“
Сега тези думи придобиваха нов, зловещ смисъл.
Започнах да посещавам лекции, но умът ми не беше там. Бях като призрак, който седи в аудиторията. Вместо да слушам за договори и наказателно право, аз анализирах чутия разговор.
Мама е теглила заем. Защо? Ние не бяхме богати, но се справяхме. Мама работеше като счетоводител във фирма, нищо бляскаво.
Ивайло. Име, което баща ми избягваше.
Една вечер, когато Асен и Диана бяха на поредния си „бизнес коктейл“, аз се промъкнах в кабинета му. Беше заключен. Разбира се. Но аз бях живяла с мама. Тя ме беше научила да се справям. Знаех къде държи резервния ключ – в една куха книга на рафта. Беше там. „Изкуството на войната“. Иронично.
Кабинетът беше огромен. Бюро от тъмно дърво. Компютри. И един сейф. Не знаех кода. Но не ми и трябваше. Търсех нещо друго.
В чекмеджетата намерих стари документи. Папки, свързани с бившата му фирма. Тази, която беше основал с Ивайло. Разрових се. Намерих стари договори, банкови извлечения. И тогава го видях.
Споразумение за разтрогване на партньорство. Подписано от Асен и Ивайло. Но имаше и трети подпис. Анекс. Подписан от майка ми, Мария.
Тя беше била свидетел? Не. По-лошо. Тя беше гарант.
Според документа, Асен беше изкупил дела на Ивайло, но плащането е било… разсрочено. И ако Асен не плати, Ивайло е имал право да търси обезщетение не само от него, но и от… Мария.
Баща ми я беше впримчил.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер.
„Майка ти не заслужаваше това. Внимавай с баща си. Той не е този, за когото го мислиш.“
Глава 3: Чичо Стефан
Ръцете ми трепереха. Съобщението. Подписът на мама.
Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше чичо ми. Стефан. Братът на мама. Той беше адвокат. Истински, не просто студент като мен. От онзи тип адвокати, които се занимаваха с мръсни дела – наказателни, корпоративни войни. Той ненавиждаше Асен. Обвиняваше го за развода, за това, че беше „изцедил“ мама емоционално.
Срещнахме се в едно малко, забутано кафене, далеч от лъскавите места, които Асен и Диана посещаваха. Стефан изглеждаше съсипан. Смъртта на сестра му го беше състарила с десет години.
„Лилия“, каза той, стискайки ръката ми. „Не трябваше да те викаш ти мен. Аз трябваше да дойда. Но онзи твой баща… той държи всичко под контрол. Погребението, всичко.“
Разказах му. За болницата. За подслушания разговор. За Ивайло. За документа, който намерих.
Лицето на Стефан помръкна. Той отпи голяма глътка кафе.
„Знаех си“, промърмори той. „Знаех си, че Асен е замесен. Ивайло не е човек, с когото да се шегуваш. Той е хищник. Асен го предаде преди години. Имаше някаква голяма сделка, която Асен е откраднал изпод носа му, използвайки вътрешна информация. Ивайло загуби милиони. Оттогава се кълнеше, че ще съсипе баща ти.“
„Но защо мама?“, попитах аз, а сълзите започнаха да напират. „Защо тя е гарант?“
„Защото, миличка, когато Асен е основавал онази фирма, той не е имал нищо. Всичко е било на кредит. Мария е ипотекирала апартамента на баба ти и дядо ти, за да му даде начален капитал. Тя е била в основата на всичко. И той я е измамил, карайки я да подпише и това. Тя му е вярвала.“
Предателство. Ето я думата. Баща ми беше използвал мама, за да стартира, а после я беше оставил като жив щит срещу Ивайло.
„А заемът, който Диана спомена?“, попитах.
Стефан въздъхна. „Това е по-лошото. Направих проверка. Мария е изтеглила огромен потребителски кредит преди три месеца. Почти сто хиляди. Парите са изчезнали. Няма ги по сметките ѝ.“
„Изнудване“, прошепнах аз. „Ивайло я е изнудвал. И тя му е плащала, за да остави Асен на мира. За да ме остави мен на мира.“
„И изглежда е спряла да плаща“, завърши Стефан мрачно. „Или пък Ивайло е решил, че парите не са достатъчни. Искал е отмъщение. Асен е трябвало да страда. А как да накараш Асен да страда най-много?“
„Като му отнемеш нещо“, казах аз, но веднага се поправих. „Не. Той не обичаше мама. Той обича само себе си и парите си. Като го заплашиш с нещо. Като му отнемеш единствения коз, който Ивайло е имал срещу него – мама.“
„Не“, поклати глава Стефан. „Като убиеш майката на дъщеря му. Като насочиш погледа на всички към него. Ивайло е искал да съсипе Асен, като го направи да изглежда виновен за убийството на бившата си жена.“
Това имаше смисъл. Но думите на баща ми… „Тя ми каза, че… спирачките…“
„Стефан, баща ми знаеше. Той знаеше, че има заплаха. Той не е направил нищо.“
„Точно така“, кимна адвокатът. „Защото ако беше признал за заплахите, щеше да се наложи да обясни защо го заплашват. Щеше да лъсне цялата мръсотия от старата му сделка. Асен е избрал да рискува живота на Мария, вместо репутацията си.“
Стомахът ми се сви. Баща ми беше чудовище.
„Ще го съсипем, Лилия“, каза Стефан и очите му проблеснаха със студена ярост. „Ще използвам всичките си връзки. Ще намеря доказателства, че Ивайло е поръчал това. И ще завлека баща ти в калта заедно с него. Ще има съдебни дела. Ще бъде грозно.“
„Искам го“, казах аз, а гласът ми беше твърд като стомана. „Искам справедливост. Започваме веднага.“
„Има още нещо“, каза Стефан, преди да си тръгна. „Онова съобщение, което си получила. Не е от мен. Някой друг те наблюдава. Някой друг знае истината. Внимавай, Лилия. Много внимавай.“
Глава 4: Дневникът на мъртвата
Върнах се в стъклената къща с мисия. Трябваше да намеря доказателства. Трябваше да открия повече за последните дни на мама.
Асен и Диана бяха в обичайната си форма – дистанцирани и студени. Диана беше заета с организирането на някакво благотворително събитие. Тя се движеше из къщата като генерал, издавайки заповеди на прислугата.
„Лилия, мила, не можеш ли да се облечеш в нещо… по-малко черно? Толкова е депресиращо. Животът продължава.“
Искаше ми се да ѝ изкрещя. Но аз само кимнах. Започвах да усвоявам играта им. Играта на преструвки.
Няколко дни по-късно успях да се измъкна и да отида до стария ни апартамент. Асен още не го беше продал. Ключовете ми все още работеха.
Влизането вътре беше като удар в стомаха. Миришеше на мама. Нейният парфюм – лек, на люляк. Всичко си беше по местата, недокоснато. Сякаш тя всеки момент щеше да влезе през вратата, да свали обувките си и да ме попита как е минал денят ми в университета.
Сълзите напираха, но аз ги потиснах. Бях тук за нещо.
Отидох в спалнята ѝ. Под леглото, в една стара кутия за обувки, тя пазеше важните неща. Там намерих старите си детски рисунки. И… дневник.
Не беше дневник в класическия смисъл. Беше стар кожен тефтер, в който тя записваше мисли, а понякога и сметки. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Последните страници.
„14-ти септември. Той отново се обади. Ивайло. Иска още пари. Казва, че Асен му дължи лихви. Боже, откъде да ги намеря? Заемът… почти е свършил. Плащам за греховете на Асен. Плащам, за да не посегне на Лилия. Той знае, че тя е единственото, което имам. И единственото, което Асен все още може да загуби, макар да се преструва, че не му пука.“
„23-ти септември. Срещнах се с Десислава. Тя е единствената, която знае. Каза ми да бягам. Да взема Лилия и да изчезна. Но как? Той ще ни намери. Имам чувството, че ме следят. Видях една тъмна кола пред блока вчера.“
Десислава. Най-добрата приятелка на мама. Не я бях виждала от погребението.
„1-ви октомври. Опитах се да говоря с Асен. Отидох в офиса му. Диана ме изгони. Нарече ме „изнудвачка“. Казах на Асен, че Ивайло няма да спре. Казах му, че се страхувам. Той просто ме погледна и каза: „Оправи си кашата, Мария. Аз съм дотук.“ Той няма да ми помогне. Той ме остави. Самa съм.“
„5-ти октомври. Той ми се обади. Ивайло. Каза, че парите вече не са достатъчни. Иска… иска да унищожа Асен. Иска да му дам документи, които имам от развода. Документи, които доказват първоначалната му измама. Ако не го направя, каза, че ще „реши проблема окончателно“. Каза, че знае разписанието на Лилия. Знае в колко часа се прибираме. Това е. Край. Няма да му позволя да я докосне.“
„6-ти октомври. Обадих се на Асен. Оставих му съобщение. Казах му всичко. Казах му, че Ивайло ще ни убие. Казах му, че знам за спирачките… че е споменал… О, боже… не, това не беше Ивайло. Беше…“
Тук записът прекъсваше. Последният запис. Денят преди катастрофата.
Какво искаше да каже? „Не беше Ивайло“?
Сърцето ми биеше до пръсване. Мама не се е страхувала само от Ивайло. Тя се е страхувала от нещо друго. Или от някой друг.
„Тя ми каза, че… спирачките…“ Това бяха думите на баща ми. Мама му е казала за спирачките. Но как е знаела?
Взех дневника. Това беше моето оръжие.
Точно когато се канех да изляза, телефонът ми отново извибрира. Същият непознат номер.
„Дневникът е само началото. Потърси Десислава. Но внимавай. Стените в новия ти дом не просто имат уши. Те имат и очи.“
Глава 5: Мартин
Университетът беше единственото ми спасение. Мястото, където можех да се преструвам на нормална за по няколко часа. В часовете по наказателно право поглъщах всяка дума. Вече не учех за изпит. Учех се как да отмъстя.
Там срещнах Мартин.
Той седеше до мен на една от лекциите. Беше тих, наблюдателен, с очи, които изглеждаха твърде уморени за възрастта му. Един ден изпуснах дебелия том по облигационно право. Той се наведе да ми го подаде.
„Тежко четиво“, каза той с лека усмивка.
„Такъв е животът“, отвърнах аз, по-рязко, отколкото възнамерявах.
Той не се отдръпна. „Чух за майка ти. Съжалявам. Аз… аз също загубих някого. Брат ми. Преди година. Свръхдоза.“
Погледнах го. В очите му нямаше съжаление. Имаше разбиране. Онази празнота, която само хората, минали през ада, могат да разпознаят.
Започнахме да говорим. Отначало за лекции, после за… всичко. Мартин беше различен. Той не живееше в лъскавия свят на Асен. Живееше в малка квартира, работеше вечер като барман, за да плаща таксата си. Имаше взет студентски кредит, който тежеше на врата му. Той познаваше истинския живот.
Разказах му. Отначало се колебаех, но думите просто излязоха. Разказах му за катастрофата, за баща ми, за Диана, за Ивайло, за подозренията си.
Той ме слушаше, без да ме прекъсва. Когато свърших, той мълча дълго.
„Лилия, това е… това е дълбоко. И е опасно“, каза той накрая. „Баща ти е влиятелен човек. Този Ивайло звучи като гангстер. А чичо ти, адвокатът… той може да иска справедливост, но може и да има свои мотиви.“
„Какви мотиви?“, попитах.
„Омраза към баща ти. Иска да го види съсипан. Понякога отмъщението заслепява хората. Кара ги да не виждат цялата картина.“
Той имаше право. Стефан беше обсебен от вината на Асен.
„Имаш нужда от някой извън системата“, каза Мартин. „Някой, когото никой няма да заподозре. Аз мога да помогна.“
„Как?“
„Казваш, че Ивайло е изнудвал майка ти. Това означава, че е имало комуникация. Може би имейли, съобщения. Трябва ти достъп до нейните устройства. До компютъра ѝ. Аз се занимавам малко с… компютри. Повече, отколкото трябва.“
Той беше моят хакер.
Успях да взема стария лаптоп на мама от апартамента. Дадох му го. Докато той работеше, аз реших да последвам съвета от анонимното съобщение.
Потърсих Десислава. Намерих адреса ѝ. Живееше в тих, спокоен квартал. Но когато отидох там, вратата беше отворена. Не заключена, а леко открехната.
Сърцето ми спря.
„Десиславо?“, извиках плахо.
Влязох вътре. Апартаментът беше преобърнат. Чекмеджета бяха извадени, възглавници – разрязани. Пълен хаос.
А на кухненската маса, с лице надолу в разлята чаша кафе, лежеше Десислава.
Пулсът ѝ беше слаб, но го имаше. До нея имаше празна опаковка от хапчета. И бележка.
„Не издържам повече. Съжалявам.“
Самоубийство? Не. Не и така. Не и след като апартаментът беше претърсен. Това беше инсценировка.
Извиках линейка. Докато чаках, видях нещо под дивана. Малко, сребристо. USB памет. Грабнах я, секунди преди парамедиците да нахлуят.
Някой се опитваше да я накара да замълчи. Същият човек, който беше убил майка ми.
Глава 6: Флаш паметта
Избягах от апартамента на Десислава преди да дойде полицията. Не можех да рискувам да ме разпитват. Не и когато държах това в ръката си.
Срещнах се с Мартин в библиотеката на университета. Бях разтърсена до основи.
„Тя е жива. Поне засега“, казах му, треперейки. „Опитали са се да го инсценират като самоубийство. Претърсили са всичко. Търсили са това.“
Показах му флашката.
„Трябва да сме много внимателни“, каза Мартин и лицето му беше сериозно. „Не можем да използваме компютър в университета. Ще отидем в моята квартира.“
Неговата стая беше малка, претрупана с книги и части от компютри. Миришеше на кафе и прах. Чувствах се по-сигурна там, отколкото в стъклената крепост на баща ми.
Той пъхна флашката в лаптопа си. Беше криптирана.
„Разбира се“, измърмори той. „Ще отнеме време.“
Докато той работеше, аз се взирах през прозореца. Кой беше направил това? Ивайло? Или…
„Вътре съм“, каза той след близо час.
На екрана се появиха файлове. Не бяха документи. Бяха аудио записи. И видео.
Мартин пусна първия файл. Чух гласа на майка ми.
„… не можеш да ми причиниш това, Асен! Не можеш да ме оставиш да се справям сама с него!“
Последва гласът на баща ми. Студен, равен. „Ти избра да пазиш онези документи, Мария. Ти избра да имаш този коз срещу мен. Сега ще си платиш за него. Ивайло е твой проблем, не мой.“
„Те са застраховка! За Лилия! Ако нещо се случи с мен…“
„Нищо няма да ти се случи, ако си мълчиш и плащаш. Сега си върви. Диана те чака долу.“
Записът свърши. Погледнах Мартин, очите ми бяха плувнали в сълзи. „Той е знаел. Знаел е, че е в опасност, и я е отпратил.“
„Има и още“, каза Мартин.
Вторият файл. Видео. Снимано е тайно, от ъгъл. Ресторант. Маса. Майка ми. А срещу нея… Диана.
„… не разбираш ли?“, казваше Диана, усмихвайки се студено. „Асен вече няма нужда от теб. Той има мен. Има моето семейство. Моите пари. Ти си… минало. Спирачка за него.“
„Аз не искам нищо от него!“, отвръща мама. „Искам само да оставите Ивайло…“
„Ивайло?“, Диана се изсмя. „Ти още ли си мислиш, че става въпрос за Ивайло? Миличка, Ивайло е просто куче. Понякога кучетата трябва да бъдат приспани. Както и бившите съпруги, които знаят твърде много.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Казвам ти да изчезнеш. Вземи си дъщерята и се махни от града. Защото ако не го направиш, Асен ще трябва да избира. А той винаги избира по-силната страна. Аз съм по-силната страна. И аз нямам спирачки.“
Стомахът ми се преобърна. „Тя е. Диана.“
„Чакай“, каза Мартин. „Тревтият файл.“
Пак аудио. Този път беше телефонен разговор. Гласът на Диана. И друг мъжки глас, който не познавах.
Диана: „Искам да е чисто. Да изглежда като инцидент. Камион. Нещо голямо, което да гарантира резултата.“ Мъж: „Ще струва скъпо. Има и момиче с нея.“ Диана: „Не ме интересува. Момичето е просто… съпътстваща щета. Баща ѝ ще го преживее. Главното е Мария да изчезне. Завинаги.“
Свлякох се на пода. Не можех да дишам.
Съпътстваща щета.
Диана. Новата съпруга на баща ми. Жената, която ми правеше чай. Тя беше поръчала убийството на майка ми. И моето.
„О, боже“, прошепна Мартин. „Лилия, това… това не е просто семеен конфликт. Това е заговор за убийство.“
„Баща ми…“, прошепнах аз. „Той знае ли? Той… съучастник ли е?“
„Разговорът с мама“, спомних си. „Тя ми каза, че… спирачките…“ Но в дневника пишеше друго. „Казах му, че знам за спирачките… че е споменал… О, боже… не, това не беше Ивайло. Беше…“
Тя е щяла да напише „Диана“.
Баща ми не е знаел, че Диана ще я убие. Но той е знаел, че тя я заплашва. Той е знаел за всичко. И я е оставил.
„Той е виновен“, казах аз, а гласът ми беше мъртъв. „Той е също толкова виновен. Той я остави да умре, за да защити бизнеса си и новия си живот.“
„Трябва да занесем това на чичо ти“, каза Мартин.
„Не“, поклатих глава аз. „Не още. Стефан ще отиде директно в полицията. Диана ще бъде арестувана. Баща ми ще отрече всичко. Той ще използва най-добрите си адвокати. Ще каже, че Диана е действала сама, че е била обсебена. Не. Искам… искам нещо повече от справедливост. Искам той да си признае. Искам да го видя как губи всичко. Точно както аз загубих всичко.“
В главата ми, обучена от лекциите по право, се заформяше план. Жесток, студен план. Щях да използвам техните собствени оръжия срещу тях.
Глава 7: Съдебният иск
Стефан беше бесен.
„Гражданско дело? Лилия, това е лудост! Имаме доказателства за убийство! Трябва да отидем в прокуратурата!“
Бяхме в кантората му. Бях му пуснала записите. Той крачеше напред-назад като звяр в клетка.
„Ако отидем в прокуратурата“, казах аз, запазвайки самообладание, което не усещах, „Диана ще бъде обвинена. Тя ще наеме адвокати. Ще твърди, че записите са фалшиви, манипулирани. Ще се проточи с години. А Асен? Той ще се измъкне. Ще каже, че не е знаел. Ще се представи за жертва. Ще каже, че е скърбящ вдовец, измамен от луда съпруга. И ще запази империята си.“
„И какво предлагаш?“, изръмжа Стефан.
„Предлагам да ги ударим там, където ги боли най-много. В парите. И в репутацията.“
Планът ми беше следният: Щяхме да заведем граждански иск за неправомерна смърт. Не срещу Диана. А срещу Асен.
„Какво?“, Стефан спря да крачи. „На какво основание?“
„На основание престъпна небрежност, довела до смърт“, отвърнах аз, рецитирайки наученото. „Ще твърдим, че Асен е знаел за директните, реални и непосредствени заплахи срещу живота на Мария – от Ивайло и от настоящата му съпруга Диана. Ще твърдим, че той е имал моралното и законово задължение да я защити, особено след като той е причината за първоначалния конфликт с Ивайло. Ще твърдим, че той умишлено е скрил тези заплахи от властите, за да защити бизнес репутацията си. И че неговото бездействие е пряката причина за смъртта ѝ.“
Стефан ме гледаше с новооткрито уважение.
„Това е…“, каза той, „… гениално. И дяволски рисковано.“
„Точно така“, кимнах. „Когато получи призовката, той ще трябва да избира. Ако се опита да се защити, ще трябва да разкрие всичко за Ивайло, за измамата, за документите, които мама е пазила. Ще се самоунищожи публично.“
„А Диана?“, попита той.
„О, за Диана сме подготвили нещо специално. Записите от флашката. Няма да ги даваме на съда. Още не. Ще ги дадем на него. Ще му покажем, че знаем какво е направила жена му. Ще го поставим в капан.“
Капанът беше прост. Асен щеше да разбере, че ние знаем, че Диана е убийцата. Той, като неин съпруг, не може да бъде принуден да свидетелства срещу нея в наказателно дело. Но в нашия граждански иск… той беше ответникът.
Той щеше да бъде изправен пред избор:
Да се опита да се бори със съдебния иск, при което ние ще пуснем записите и ще го унищожим заедно с Диана.
Или да се споразумее с нас.
„Ти не искаш пари, нали?“, попита Стефан.
„Искам признание“, казах аз. „Искам той да предаде Диана, за да спаси себе си. Искам той да направи това, което не направи за майка ми. Искам да го видя как избира. Искам всичко, което има. Фирмата, къщата, парите. Всичко. И след това ще дам записите на прокуратурата.“
„Лилия…“, Стефан ме погледна. „Ти ме плашиш.“
„Добре“, отвърнах аз. „Защото и аз се плаша. Но няма да спра.“
Глава 8: Сделка с дявола
Призовката беше връчена в стъклената къща по време на вечеря. Асен я пое от прислужницата, мислейки, че е поредната бизнес кореспонденция.
Диана бъбреше за благотворителното си събитие. „…и решихме темата да бъде „Венецианска нощ“. Ще бъде толкова елегантно, нали, Асен?“
Асен отвори плика. Лицето му, обикновено непроницаемо, бавно загуби всякакъв цвят. Той прочете документа. Веднъж. Два пъти.
„Асен? Какво има, скъпи? Да не е лоша новина за сделката?“
Той вдигна поглед. Но не погледна нея. Погледна мен.
В очите му за първи път видях не студенина, а страх. Истински, леден страх.
„Лилия“, каза той тихо. „В кабинета ми. Веднага.“
Диана примигна. „Какво става? Лилия, какво си направила?“
„Аз?“, попитах невинно. „Аз просто вечерях.“
В кабинета му въздухът беше тежък. Той хвърли призовката на бюрото.
„Какво е това? Това някаква шега ли е? Неправомерна смърт? Небрежност? Ти… ти съдиш мен за смъртта на майка си?“
„Да“, отвърнах спокойно. „Точно това правя.“
„Ти не знаеш какво правиш! Ще се провалиш! Нямаш доказателства!“
„О, имам“, казах аз. Приближих се до бюрото му и поставих малка флашка върху документите. Същата, която Десислава беше скрила. Но с копие на записите. „Тук имам всичко. Разговорите на мама с теб. Разговорът ѝ с Диана. И най-важното – телефонният запис, в който Диана поръчва удара. В който ме нарича „съпътстваща щета“.“
Той замръзна. Посегна към флашката, но аз бях по-бърза.
„Това е копие, разбира се. Оригиналите са на сигурно място. При Стефан. И при Мартин.“
„Мартин? Кой е Мартин?“
„Някой, когото не можеш да купиш или заплашиш.“
Асен се свлече в стола си. Изглеждаше победен. „Какво искаш, Лилия? Пари ли? Искаш пари?“
„Парите са само началото“, казах аз. „Ето я сделката, татко. Ти ще прехвърлиш цялата си компания, къщата, всичките си активи, на мое име. В замяна на това аз ще оттегля гражданския иск.“
Той ме зяпна. „Ти си луда! Това е всичко, което имам! Това е моят живот!“
„Това беше и животът на мама. А ти я остави да умре, за да го запазиш. Сега аз ти го взимам. Това е цената за твоето мълчание. За твоето съучастие.“
„И… и Диана?“, прошепна той.
„Това е втората част от сделката. Гражданският иск изчезва. Но наказателното преследване… това е друг въпрос. Аз няма да дам записите на прокуратурата. Но ти ще се погрижиш Диана да изчезне. Не ме интересува как. Изпрати я в чужбина, в лудница, накарай я да се изпари. Но ако някога отново видя лицето ѝ, ако тя се доближи до мен… записите отиват директно в полицията. И този път ти ще бъдеш обвинен като съучастник. За укриване на престъпление.“
Той ме гледаше. Баща ми, бизнесменът, човекът, който сключваше сделки. Сега аз бях тази, която държеше картите.
„Ти… ти си станала точно като мен“, прошепна той.
„Не“, отвърнах аз, а в гърлото ми заседна буца. „Аз съм по-лоша. Защото аз знам какво е да загубиш всичко. А ти… ти тепърва ще разбираш.“
Глава 9: Признанието
Последва хаос.
Когато излязох от кабинета, Диана ни чакаше. „Какво става, Асен? Какво иска тя?“
Асен я погледна. Но това не беше погледът на съпруг. Беше погледът на човек, който гледа към грешка. Към пасив.
„Свършено е, Диана“, каза той глухо. „Тя знае. Всичко.“
Лицето на Диана се изкриви. „Какво… какво знае?“
„За поръчката. За камиона. За… „съпътстващата щета“.“
Диана се обърна към мен, а в очите ѝ проблесна чиста, животинска омраза. „Ти! Ти, малка…“
Тя се хвърли към мен. Но Асен я сграбчи.
„Не!“, извика той. „Вече не.“
„Какво ще правиш?“, изсъска тя. „Ще ме предадеш ли? Мен? Аз го направих за нас! За да защитя теб! Тя щеше да ни съсипе! Онази твоя мръсна бивша жена и документите ѝ!“
„Тя беше майка ми!“, изкрещях аз, а целият контрол, който бях събирала, се срина. „Ти я уби! Ти се опита да убиеш и мен!“
„И трябваше да успея!“, извика Диана, борейки се с хватката на Асен. „Ти не заслужаваш да живееш! Нито тя!“
Това беше. Признанието. Високо, ясно, пред свидетел.
Асен я зашлеви. Силно. Звукът отекна в стерилната къща. Диана падна на пода, смаяна.
„Махай се“, каза Асен. „Вземи си нещата и се махай. Имаш един час. След това ще се обадя на полицията.“
„Ти не можеш!“, изплака тя. „Асен, аз те обичам! Аз направих всичко за теб!“
„Ти направи всичко за парите“, каза той студено. „А сега заради теб ще загубя всичко. Махай се.“
Тя ме погледна. Погледът ѝ обещаваше смърт. Но тя знаеше, че е победена. Изправи се, олюлявайки се, и тръгна към стълбите.
Останахме сами с Асен.
„Ще подпиша документите утре“, каза той, без да ме гледа. „Всичко. Вземи го.“
„Радвам се, че се разбираме“, казах аз.
Той се обърна към мен. В очите му имаше нещо, което не бях виждала – сълзи.
„Тя наистина ми каза, знаеш ли“, прошепна той. „Онази нощ, в болницата. Това, което чу… не беше целият разговор.“
„Знам.“
„Ти чу: „Тя ми каза, че… спирачките…“ Но аз довърших изречението. Казах на Диана: „Тя ми каза, че… Диана е споменала за спирачките. Че Диана я е заплашила.“ Аз знаех, Лилия. Поне… подозирах. Още преди катастрофата. Малко преди да ме ударите, майка ти ми остави съобщение. Каза ми, че Диана я е заплашила. А аз… аз не повярвах. Или не исках да повярвам. Мислех, че е просто женска ревност. Мислех, че Мария се опитва да саботира новия ми брак.“
Той седна на стъпалата. „Аз съм виновен. Не поръчах убийството. Но го позволих. Позволих го заради…“
„Заради бизнеса. Заради парите. Заради репутацията“, довърших аз.
„Не“, поклати той глава. „Позволих го, защото бях страхливец. Защото Диана… тя ме държеше. Нейното семейство финансираше новата ми компания. Ако я бях напуснал, щях да се върна в началото. Щях да бъда никой. И аз избрах да бъда никой, който има всичко, вместо някой… който е баща на дъщеря си.“
Мълчах. Признанието му не носеше облекчение. Носеше само тежест.
„Ще се видим утре. С адвокатите“, казах аз и излязох от къщата, без да се обръщам.
Глава 10: Последици
През следващите седмици светът се пренареди.
Асен изпълни обещанието си. Подписа всички документи. Огромната, студена стъклена къща вече беше моя. Бизнес империята му – моя. А той… той изчезна. Чух, че е заминал за чужбина, в някоя малка страна без договор за екстрадиция. Сам.
Диана също изчезна. Асен се беше погрижил за това. Вероятно я беше изпратил някъде с достатъчно пари, за да мълчи. Или пък… По-добре да не знам. Записите останаха при мен, застраховката ми.
Десислава се възстанови. Беше в защитена програма, организирана от Стефан. Опитът за убийство беше оставил белези, но тя беше жива.
Стефан получи голям дял от компанията на Асен за труда си. Той беше доволен. Справедливостта, макар и изкривена, беше възтържествувала.
А аз?
Аз стоях в средата на огромния, празен хол на стъкената къща. Бях богата. По-богата, отколкото мама някога си беше представяла. Имах всичко, за което Асен и Диана бяха убивали.
И се чувствах по-празна от всякога.
Мартин дойде да ме види. Той беше единственият, който не ме гледаше като наследница или като отмъстителка.
„Какво ще правиш сега, Лилия?“, попита ме той.
„Ще продам всичко“, казах аз. „Тази къща. Компанията. Всичко, докоснато от лъжите им.“
„И после?“
„После… ще си платя студентския кредит. И този, който мама е взела. Ще купя малък апартамент. Като онзи, в който живеехме. Ще завърша университета. Ще стана адвокат.“
Мартин се усмихна. „Като чичо ти?“
„Не“, поклатих глава. „Ще стана адвокат като майка ми. От онези, които се борят за хората. Не за компаниите. Ще използвам наученото, но не за отмъщение. А за защита.“
Той хвана ръката ми. Беше топла. „Звучи като план.“
Излязохме от къщата. Заключих вратата и знаех, че никога повече няма да се върна.
Катастрофата ми отне майка ми. Но истината, която научих онази нощ в болницата, ми отне всичко останало. Отне ми илюзиите, детството, баща ми.
Но докато вървях с Мартин към града, към моя нов, несигурен, но мой живот, аз знаех едно. Бях „съпътстваща щета“, която оцеля. И щях да живея. Не само за себе си.
Щях да живея и за нея.