Въздухът в малкия апартамент, който деляхме, изведнъж се сгъсти, стана тежък и труден за дишане. Думите на Мартин увиснаха между нас като невидима, но плътна завеса, разделяща световете ни. „Догодина“, беше казал той, не като предложение, а като окончателна присъда. Гласът му беше спокоен, почти небрежен, сякаш обсъждахме къде да отидем на вечеря, а не как да прекараме остатъка от живота си.
„Но, Мартин…“, започнах аз, а гласът ми беше по-слаб, отколкото исках. „Знаеш колко е важен този изпит за мен. Това е финалната права. Цялото ми бъдеще зависи от него. Пет месеца, само толкова искам. Пет месеца, за да мога да се съсредоточа, да дам всичко от себе си и после… после ще бъда изцяло твоя. Ще имаме цялото време на света.“
Той стоеше до прозореца, обърнат с гръб към мен. Светлината на залязващото слънце очертаваше силуета му, правеше го да изглежда по-висок, по-непоклатим. Не се обърна, когато отговори.
„Пет месеца, една година… каква е разликата, Ани? Това са само формалности. Когато обичаш някого, не търсиш извинения, за да отлагаш. Просто го правиш.“
„Не е извинение!“, почти извиках аз, усещайки как безсилието започва да се надига в гърдите ми. „Това е моята кариера! Нещо, за което съм се борила с години. Мислех, че ме подкрепяш.“
„И те подкрепям. Но не разбирам защо едното трябва да пречи на другото. Ще се оженим. Ще имаш сигурността на семейството зад гърба си. Няма ли това да ти даде още повече стимул?“
Приближих се до него, исках да видя лицето му, да потърся в очите му онзи Мартин, в когото се влюбих – онзи, който ме разбираше без думи.
„Нека направим компромис“, предложих отчаяно, търсейки изход от този внезапен лабиринт. „Нека направим годежна церемония. Ще разменим пръстени, ще го обявим на всички. Ще бъда твоя годеница. Това е знак за обвързаност, нали? Показва, че съм сериозна. И след като мине изпитът, ще определим дата за сватбата. Моля те.“
Той най-накрая се обърна. Лицето му беше като маска – красиво, но непроницаемо. В очите му нямаше топлина, само някакво студено, пресметливо изражение, което виждах за първи път.
„Не. Без половинчати мерки, Ани. Или всичко, или нищо. Не искам церемонии и празни обещания. Искам съпруга.“
Всяка негова дума беше като удар. Как можеше да говори така? Как можеше да превърне любовта ни в бизнес сделка с крайни условия? Почувствах се унизена, неразбрана. Сякаш всичко, което бях аз – моите мечти, моите амбиции – беше просто досадна пречка по пътя към неговата цел. Отстъпих назад, преглъщайки буцата в гърлото си. Нямаше какво повече да се каже. Стената между нас вече беше построена.
По-късно същата вечер се преструвахме, че нищо не се е случило. Вечеряхме мълчаливо. Той гледаше някакъв финансов канал по телевизията, а аз се ровех в чинията си, без да усещам вкуса на храната. Напрежението беше почти физически осезаемо, вибрираше във въздуха. Около десет часа той каза, че отива да се поразходи, за да си проветри главата. Нещо в мен трепна. Мартин не беше човек на разходките. Той беше човек на плановете, на графиците, на ефективността. Една безцелна разходка беше толкова нетипична за него, колкото и внезапното му настояване за сватба.
Останах сама в тишината на апартамента. Опитах се да чета учебниците си по сестрински грижи, но думите се размазваха пред очите ми. Умът ми беше зает само с едно – студенината в погледа му. Кой беше този мъж? Къде отиде моят Мартин?
След около час го чух да се прибира. Не влезе в хола, а се шмугна направо в спалнята. Последвах го, водена от някакъв необясним инстинкт. Вратата беше леко открехната. Той стоеше с гръб към мен, приведен над телефона си. Говореше тихо, почти шепнеше, но в притихналия апартамент всяка дума отекваше като камбанен звън.
„Да, мамо, говоря ти от спалнята… Не, тя нищо не подозира…“, чух го да казва. Сърцето ми започна да бие лудо. За какво да подозирам?
Затаих дъх, притискайки ухо към пролуката на вратата.
„…Планът трябва да продължи. Настоявам за сватбата, както се разбрахме. Но тя се дърпа. Говори ми за някакъв изпит…“, той направи пауза, сякаш слушаше отговора отсреща. После продължи, а гласът му стана още по-тих, по-напрегнат, пропит с нещо, което не можех да разгадая – смесица от нетърпение и злоба. „…Нямаме време за нейните изпити. Симеон беше ясен. Сроковете ни притискат. Трябва да се случи догодина, в началото на финансовата година. Подписът ѝ ни е нужен веднага след това. Тя все още не знае нищо за наследството. И е по-добре да си остане така, докато не стане моя законна съпруга. Тогава вече няма да има избор.“
Светът под краката ми се разлюля. Наследство? Какво наследство? Подпис? За какво говореше той? Притиснах ръка към устата си, за да не изкрещя. Всяка дума прогаряше съзнанието ми, оставяйки след себе си само пепел от онова, което доскоро наричах любов и доверие. Мъжът в другата стая, който кроеше планове с родителите си зад гърба ми, не беше моят годеник. Той беше непознат. Хищник, който ме примамваше в капан. И аз, заслепена от любов, бях на крачка от това да вляза доброволно в него.
Глава 2
Нощта беше безкрайна. Лежах в леглото, преструвайки се на заспала, докато Мартин дишаше дълбоко и спокойно до мен. Всяко негово вдишване беше като подигравка с бурята, която вилнееше в душата ми. Думите му – „подписът ѝ ни е нужен“, „не знае нищо за наследството“, „няма да има избор“ – се въртяха в главата ми като зловеща мантра. Какво наследство? Моето семейство никога не е било богато. Майка ми работеше като счетоводителка в малка фирма, а баща ми, лека му пръст, беше учител. Живеехме скромно, брояхме всяка стотинка, особено откакто започнах да уча. Мисълта, че някъде може да има скрито богатство, свързано с мен, беше абсурдна. Но тонът на Мартин… беше тон на човек, който говори за сигурни факти, за бизнес план.
На сутринта се събудих преди него. Гледах го как спи, лицето му беше отпуснато и младежко, лишено от онази пресметлива студенина от снощи. За миг се усъмних в себе си. Може би бях чула грешно? Може би стресът от изпита ме караше да си въобразявам неща? Но докато си наливах кафе в кухнята, споменът за ледения му шепот се върна с пълна сила, прогонвайки всяко съмнение.
Когато той влезе в кухнята, на лицето му беше изписана най-чаровната му усмивка. Приближи се, целуна ме по челото и ме прегърна през кръста.
„Добро утро, любов моя. Съжалявам за снощи. Бях напрегнат. Знаеш, работа, напрежение… Не исках да те притискам. Ще намерим решение, обещавам.“
Тялото ми се вцепени в прегръдката му. Усещах допира му не като милувка, а като опит за притежание. Лъжеше. Всяка дума беше лъжа. Но аз изиграх своята роля. Усмихнах се вяло и казах: „Всичко е наред. И аз бях изморена.“ Не можех да го конфронтирам. Не още. Първо трябваше да разбера какво става.
По-късно през деня се срещнах с най-добрата си приятелка, Лилия, в едно малко кафене близо до университета. Тя също учеше за медицинска сестра и беше единственият човек на света, на когото можех да доверя абсолютно всичко. Още щом ме видя, веждите ѝ се сключиха от притеснение.
„Какво има, Ани? Изглеждаш така, сякаш не си спала от дни.“
Разказах ѝ всичко. За настояването за сватба, за отказа му от компромис и накрая, с треперещ глас, за разговора, който бях подслушала. Докато говорех, Лилия мълчеше, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Тя никога не беше харесвала Мартин особено. Намираше го за твърде гладък, твърде амбициозен, твърде фокусиран върху парите и статуса. Винаги казваше, че в очите му липсва онази искра на истинска, безкористна обич. Аз, разбира се, я обвинявах, че е цинична. Сега думите ѝ се връщаха при мен с обезсърчаваща точност.
„Наследство?“, каза тя бавно, след като свърших. „Сигурна ли си, че е казал точно това?“
„Абсолютно. И спомена баща си, Симеон. Каза, че сроковете ги притискат.“
Лилия се замисли, барабанейки с пръсти по масата. „Баща му не беше ли в строителния бизнес? Нещо голямо, с обществени поръчки и прочие?“
Кимнах. „Да, имат семейна фирма. Мартин винаги се е гордеел с това. Казва, че един ден ще поеме всичко.“
„Ани, това мирише. Мирише много лошо“, каза Лилия с равен глас. „Мъж, който те притиска за сватба, отказва компромис, а после тайно говори за твой подпис и наследство, за което ти дори не знаеш… Това не е любов. Това е схема. Трябва да бъдеш много, много внимателна.“
„Но какво да правя?“, попитах аз, усещайки как паниката отново започва да ме завладява. „Ако го попитам директно, той ще отрече всичко. Ще ме нарече луда, параноична… Точно както снощи, когато се опита да се извини.“
„Точно така. Затова няма да го питаш. Ще се преструваш, че всичко е наред. Ще се усмихваш, ще кимаш, но няма да подписваш абсолютно нищо. Нито предбрачен договор, нито документи за заем, нито пълномощно за закупуване на кисело мляко. Нищо! Междувременно, трябва да разберем какво е това наследство.“
„Как? Дори не знам откъде да започна.“
„Ще започнем от началото. От твоя род. Има ли някакви далечни роднини, за които не знаеш? Някоя пралеля в чужбина, която е починала? Някакви имоти, за които не се говори в семейството?“
Замислих се. Семейството на майка ми беше малко. Родителите ѝ бяха починали отдавна. Но за рода на баща ми знаех много малко. Той почина, когато бях на десет, и рядко говореше за миналото си. Знаех само, че е от малък град в планината и че е прекъснал връзки със семейството си, когато е дошъл да учи в големия град.
„Има… родът на баща ми. Почти не ги познавам“, признах аз.
„Ето!“, очите на Лилия светнаха. „Това е нашата отправна точка. А междувременно, дръж Мартин на разстояние. Намери си извинения. Кажи, че си затрупана с учене. Не оставай сама с него повече, отколкото е необходимо. И най-важното – наблюдавай. Слушай. Всеки детайл е от значение.“
Тръгнах си от кафенето с тежко сърце, но и с искрица решителност. Лилия беше права. Не можех да бъда пасивна жертва в тази история. Трябваше да се боря за истината и за бъдещето си. Върнах се в апартамента, който вече не усещах като свой дом, а като вражеска територия. Когато Мартин се прибра вечерта, аз го посрещнах с усмивка. Усмивка, която не достигаше до очите ми, но той, в своята арогантност, дори не забеляза. Играта на котка и мишка беше започнала. Но все още не беше ясно кой е котката и кой – мишката.
Глава 3
Поканата дойде няколко дни по-късно, поднесена небрежно по време на закуска. „Майка ми настоява да дойдеш на вечеря в събота“, каза Мартин, без да вдига поглед от таблета си, където следеше борсовите индекси. „Нещо семейно. Иска да обсъдим плановете за… нали знаеш, за догодина.“
Сърцето ми подскочи. Знаех какво означава това. Среща с родителите му, Теодора и Симеон. Виждала съм ги и преди, разбира се, на няколко официални събирания. Симеон беше внушителен мъж с ледени сини очи и ръкостискане, което можеше да смаже кости. Винаги говореше с тон, който не търпеше възражение, дори когато обсъждаше времето. Теодора, от друга страна, беше перфектно поддържана жена с изкуствена усмивка и поглед, който те сканираше, оценяваше и обикновено намираше за неадекватен. Никога не се бях чувствала комфортно в тяхно присъствие. Сега, след подслушания разговор, мисълта да прекарам вечер с тях ме изпълваше с леден ужас. Но знаех, че не мога да откажа. Това би предизвикало подозрение.
„Разбира се“, отговорих с възможно най-бодрия си глас. „С удоволствие ще дойда.“
В събота вечер, докато пътувахме към къщата им в престижен крайградски район, усещах как дланите ми се потят. Мартин шофираше мълчаливо, напълно погълнат от собствените си мисли. Къщата им беше точно такава, каквато можеше да се очаква – огромна, модерна, с безупречна морава и висока ограда, която сякаш крещеше „дръжте се на разстояние“. Всичко беше студено, стерилно и безлично, като в каталог за луксозни мебели.
Теодора ни посрещна на вратата, облечена в елегантна копринена рокля. Разцелува ме по двете бузи, оставяйки след себе си облак от скъп парфюм.
„Ани, миличка, толкова се радвам да те видя! Влизай, влизай. Симеон е в кабинета си, довършва някакъв спешен разговор.“
Докато влизахме в просторната дневна, където огромен полилей висеше над дизайнерски дивани, погледът ѝ се плъзна по роклята ми. Беше нова, купих я специално за вечерта, но под нейния изучаващ поглед изведнъж се почувствах евтина и неуместна.
Вечерята беше мъчение. Симеон се присъедини към нас, носейки със себе си аурата на власт и нетърпение. Разговорът се въртеше основно около неговия бизнес, неговите успехи, неговите планове за разширение. Мартин го гледаше с благоговение, попивайки всяка дума. Аз бях просто мълчалив зрител.
„Такааа, Ани“, започна Теодора, докато прислугата отсервираше предястието. „Мартин ни каза, че имаш известни… притеснения относно сватбата. Някакъв изпит.“ Тя произнесе думата „изпит“ с леко презрение, сякаш говореше за детска прищявка.
„Много е важен за мен“, отговорих аз, опитвайки се гласът ми да звучи твърдо. „Това е финалът на моето образование.“
„Разбира се, разбира се“, намеси се Симеон, без да ме поглежда. Той режеше стека си с прецизността на хирург. „Образованието е важно. Но семейството е основата на всичко. Един мъж като Мартин, с неговите отговорности и бъдещи планове, има нужда от стабилен гръб. Има нужда от съпруга, която да стои до него, а не от вечна студентка.“
Думите му ме жегнаха. Вечна студентка? Аз бях на крачка от това да стана медицинска сестра, да помагам на хората, да имам професия, която обичам. А в техните очи бях просто пречка.
„Именно“, добави Теодора с меден глас. „Ние сме много развълнувани за един голям семеен проект, който започваме. Той изисква пълна отдаденост от всички ни. И ще бъде много по-лесно, ако личният живот на Мартин е подреден и узаконен. Разбираш, нали, миличка? Става въпрос за стабилност. Инвеститорите обичат стабилността.“
„Семеен проект?“, попитах аз, опитвайки се да звуча просто любопитна. Сърцето ми биеше учестено. Дали това беше свързано с наследството?
Симеон вдигна поглед от чинията си за първи път и ме погледна право в очите. Погледът му беше пронизващ. „Нещо, което ще осигури бъдещето на семейството ни за поколения напред. Но е сложна работа. Изисква определени юридически и финансови стъпки. Затова е важно всичко да е на мястото си. Бракът на Мартин е една от тези стъпки.“
Нямаше съмнение. Говореха в кодове, но за мен всичко беше кристално ясно. Бракът ми с Мартин не беше въпрос на любов, а „юридическа стъпка“. Аз не бях бъдеща снаха, а инструмент. Почувствах как ми прилошава.
„Надявам се да премислиш позицията си, Ани“, завърши Теодора, слагайки край на темата с финалността на съдия. „Мартин те обожава. Но той има и задължения към това семейство. Не го поставяй в ситуация, в която трябва да избира.“
Заплахата, макар и облечена в любезни думи, беше очевидна. Остатъкът от вечерята премина в мъгла. Усмихвах се, кимах, но всъщност бях там само телом. Духом бях далеч, в една студена и тъмна стая, където стените се свиваха около мен.
На път към дома Мартин наруши мълчанието. „Е, не беше толкова страшно, нали? Те просто се притесняват за мен. За нас.“
„Теодора спомена за заплаха“, казах тихо. „Че не трябва да те карам да избираш между мен и тях.“
Той въздъхна тежко. „Не го е казала така. Просто искат най-доброто за нас. Баща ми е прав, Ани. В бизнеса имиджът е всичко. Един женен мъж изглежда по-сериозен, по-отговорен. Това ще ми отвори врати.“
„Значи аз съм просто част от твоя имидж?“, попитах, а гласът ми трепереше от сдържан гняв.
„Не, разбира се, че не! Ти си всичко за мен!“, той посегна и хвана ръката ми. Кожата му беше топла, но допирът му ме отблъсна. „Просто се опитвам да ти обясня по-голямата картина. Понякога трябва да правим малки жертви в името на голямата цел. Нашето общо бъдеще. Помисли си само, след няколко години ще имаме всичко, за което сме мечтали.“
Да, помислих си аз. Вие ще имате всичко. А аз какво ще имам? Роля в пиеса, чийто сценарий е написан от други? Не, благодаря. Тази вечер разбрах, че не воювам само с Мартин. Воювах с цялото му семейство. И те бяха свикнали да печелят.
Глава 4
В следващите дни университетът и болницата се превърнаха в моето убежище. Шумът на лекционните зали, миризмата на дезинфектант в болничните коридори, съсредоточените лица на колегите и преподавателите ми – всичко това беше моята реалност, светът, в който имах контрол. Тук не бях „бъдеща съпруга“ или „юридическа стъпка“. Бях Ани, студентката по медицина, бъдещата медицинска сестра. Всяка поставена инжекция, всяка превръзка, всяка успокоителна дума към уплашен пациент ми напомняше коя съм и защо се боря.
Потънах в учене с яростна решителност. Прекарвах часове в библиотеката, изчитайки дебели томове за фармакология и спешна помощ. Изпитът, който доскоро ми се струваше като огромна планина, сега беше моят спасителен фар. Той беше моят хоризонт, моята цел, която нямаше нищо общо със семейство Симеонови и техните тъмни планове.
Един следобед, по време на стажа ми в кардиологичното отделение, се случи нещо неочаквано. Бях заета да сменям системата на възрастен пациент, когато в стаята влезе мъж. Беше висок, с тъмна коса и топло, интелигентно изражение. Носеше строг костюм, който изглеждаше неуместно в болничната обстановка, но го носеше с лекота. В ръката си държеше кожена чанта.
„Извинете“, каза той с мек, но ясен глас. „Търся господин Петров. Аз съм негов адвокат.“
Посочих към леглото, където лежеше пациентът ми. „Заповядайте, това е той. Тъкмо приключвам.“
Докато довършвах манипулацията, неволно дочух част от разговора им. Говореха за някакви документи, за имотни спорове, за несправедливост. Гласът на адвоката беше спокоен и уверен, той обясняваше сложни правни термини на прост и разбираем език, така че възрастният човек да разбере. Имаше нещо успокояващо в начина, по който говореше.
Когато приключих, се обърнах да си тръгна.
„Извинете“, спря ме той. „Благодаря ви. Виждам, че се грижите много добре за него.“
Усмихнах се. „Това ми е работата.“
„Личи си, че я вършите с удоволствие“, каза той, а в очите му имаше искрена топлота, която ме накара да се почувствам неудобно. Беше толкова различно от празния поглед на Мартин или студената преценка на баща му. „Аз съм Александър.“
„Ани“, представих се аз.
Стиснахме си ръцете. Неговата беше топла и силна. Задържахме погледите си за секунда по-дълго от необходимото. В този кратък миг усетих странно спокойствие, сякаш бях срещнала съмишленик в свят, който напоследък ми изглеждаше все по-враждебен.
„Е, приятен ден, Ани“, каза той и се усмихна отново.
„И на вас, Александър.“
Излязох от стаята и облегнах гръб на стената в коридора. Сърцето ми биеше малко по-бързо. Беше просто случайна среща, нищо повече. Но контрастът между този мъж и живота, който ме очакваше у дома, беше поразителен. Александър излъчваше почтеност, докато светът на Мартин беше изграден върху тайни и манипулации.
Вечерта, докато се прибирах, минах покрай голяма адвокатска кантора в центъра на града. На месинговата табела до вратата имаше няколко имена. Последното беше неговото: „Александър Стоянов, адвокат“. Значи беше сериозен.
Тази кратка, незначителна среща остави дълбока следа в съзнанието ми. Тя беше като глътка свеж въздух в задушната стая на моя живот. Напомни ми, че извън света на Симеонови има и други хора – хора, които се борят за справедливост, които говорят с уважение, които имат топлина в очите си.
Когато се прибрах, Мартин ме чакаше. Беше развълнуван.
„Любов, имам изненада за теб!“, обяви той.
На масата в хола бяха разпръснати лъскави брошури. Всичките показваха луксозни къщи с басейни, просторни градини и интериори, които изглеждаха като извадени от списание.
„Какво е това?“, попитах аз, макар вече да се досещах.
„Нашият бъдещ дом!“, каза той триумфално. „Татко каза, че е време да започнем да търсим. Намерил е невероятен парцел на страхотно място. Просто трябва да изберем проект.“
Разгледах брошурите с празен поглед. Къщите бяха красиви, но студени. Не можех да си представя как живея в някоя от тях. Не можех да си представя как създавам семейство в стени, построени върху лъжи.
„Не е ли малко прибързано?“, попитах предпазливо. „Още не сме женени.“
„Именно! Затова трябва да действаме бързо“, настоя той. „Банките се бавят с одобрението на кредити. Трябва да подадем документите предварително. Намерих един банков консултант, приятел на баща ми. Каза, че може да ускори нещата, ако подпишем няколко предварителни формуляра. Просто формалност, за да започне процедурата.“
Алармата в главата ми започна да крещи. „Предварителни формуляри“. „Подпис“. Думите от онзи телефонен разговор се върнаха с пълна сила. „Подписът ѝ ни е нужен“.
Това беше. Капанът започваше да се затваря.
Глава 5
Натискът започна почти веднага, фин, но постоянен, като капка вода, която дълбае камък. Мартин превърна търсенето на къща в свой основен проект. Всяка вечер ми показваше нови планове, обсъждаше предимствата на подовото отопление пред климатичните системи, говореше за цветове на стени и видове мрамор за банята. Правеше го с такъв ентусиазъм, с такова вълнение, че понякога почти успяваше да ме убеди, че всичко това е истинско, че го прави заради нас. Но после си спомнях студените думи на баща му и шепота му по телефона, и илюзията се разпадаше.
„Ето, това са документите от банката“, каза той една вечер, поставяйки дебела папка на масата пред мен. Гласът му беше небрежен, сякаш ми подаваше списание. „Консултантът каза, че ако ги подпишем сега, ще получим предварително одобрение до седмица. Това ще ни даде огромно предимство пред други купувачи.“
Отворих папката. Беше пълна с листове, изписани с дребен шрифт, пълни с банкови термини, клаузи и параграфи, от които не разбирах почти нищо. Почувствах как сърцето ми се свива.
„Мартин, тук има десетки страници. Не мога да подпиша това, без да го прочета. И без да се консултирам с някого, който разбира.“
Раздражението премина през лицето му като бърза сянка, но той бързо го прикри с усмивка. „Любов, разбира се. Но наистина е просто стандартна процедура. Формуляр за кандидатстване за ипотечен кредит. Няма нищо обвързващо на този етап. Просто заявяваме интерес.“
„Дори и така, искам да го прочета внимателно“, настоях аз, като се опитвах гласът ми да не трепери.
Той въздъхна, този път по-шумно. Беше въздишка на човек, чието търпение се изчерпва. „Ани, нямаме време за това. Пазарът на имоти е много динамичен. Докато ти четеш всяка запетайка, някой друг ще купи парцела. Не ми ли вярваш?“
Ето го. Ключовият въпрос. „Не ми ли вярваш?“ Преди няколко седмици бих отговорила „Разбира се, повече от всеки друг“ без дори да се замисля. Сега мълчах.
„Просто… имам много учене точно сега“, казах аз, използвайки единственото извинение, което имах. „Не мога да се занимавам с това. Нека изчакаме да мине изпитът ми.“
„Пак този изпит!“, избухна той, като вече не се опитваше да скрие гнева си. „Всичко се върти около твоя изпит! Животът ни е в пауза заради него! Не разбираш ли, че се опитвам да построя бъдеще за нас? А ти ми пречиш на всяка крачка с твоите дребни притеснения!“
„Моята кариера не е дребно притеснение!“, отвърнах аз, като също повиших тон. „И подписването на документ за огромен заем, без да го разбирам, не е дреболия!“
Скарахме се жестоко. Той ме обвини, че съм егоист, че саботирам връзката ни. Аз го обвиних, че не уважава мечтите ми. В края на спора той грабна папката от масата.
„Добре! Щом искаш така! Но когато изпуснем възможността, вината ще бъде изцяло твоя!“
Той затръшна вратата на спалнята, оставяйки ме сама в хола, трепереща от гняв и страх. Бях успяла да се измъкна този път, но знаех, че той няма да се откаже. Щеше да опита отново, може би по друг начин.
Следващите дни бяха ледени. Мартин почти не говореше с мен. Когато го правеше, беше с подчертана студенина. Опитваше се да ме накаже с мълчанието си, да ме накара да се почувствам виновна. И донякъде успяваше. Съмнението започна да ме гризе. Ами ако наистина преувеличавам? Ако съм параноична? Ако съсипвам всичко заради един подслушан разговор, който може би съм изтълкувала погрешно?
Точно когато бях на ръба да се предам, да отида при него и да му кажа, че ще подпиша всичко, само и само да спрем да се караме, реших да се обадя на майка ми. Имах нужда да чуя гласа ѝ, да се свържа с нещо истинско и неподправено.
Разказах ѝ за къщата, за заема, за натиска от страна на Мартин. Не споменах за наследството и подслушания разговор – не исках да я тревожа излишно. Но дори и без тези детайли, тя веднага усети, че нещо не е наред.
„Ани, миличка“, каза тя с тихия си, успокояващ глас. „Една къща се купува с любов и общо съгласие, не с натиск и караници. Ако един мъж те обича истински, той ще уважава твоите притеснения, няма да ги нарича дребни. Никога не позволявай на никого да те кара да се чувстваш виновна за това, че искаш да бъдеш сигурна. Особено когато става въпрос за пари и подписи.“
Майка ми, Диана, беше най-мъдрият човек, когото познавах. Животът не беше лесен за нея, особено след смъртта на татко. Работеше неуморно, за да ме издържа, и никога не се оплака. Нейните думи бяха като котва в моята буря.
„Знаеш ли, баща ти имаше един стар чичо“, продължи тя неочаквано. „Живееше в родната им къща в планината. Не поддържахме връзка, беше малкособствен човек. След като баща ти почина, чух, че и той си е отишъл. Нямал други роднини. Къщата сигурно се е самосрутила досега. Защо се сетих за това…“
Сърцето ми спря за миг. Родна къща в планината. Далечен роднина без други наследници.
„Мамо, къде точно е тази къща? Помниш ли името на града?“
Тя се замисли. „Беше малко, забравено място. Мисля, че се казваше… Просеник. Да, Просеник. Но защо питаш, миличка? Там няма нищо, само стари камъни.“
„Просто ми стана любопитно“, излъгах аз.
След като затворих телефона, ръцете ми трепереха. Просеник. Дали това беше ключът? Дали семейството на Мартин, с техните контакти и възможности, беше открило нещо за тази къща? Нещо, за което аз, законната наследница, нямах и представа? Например, че под „старите камъни“ има нещо много по-ценно? Или че земята е обект на бъдещ инвестиционен проект? Възможностите бяха безкрайни и всяка една от тях беше по-страшна от предишната.
Вече знаех, че не мога да седя със скръстени ръце. Трябваше да действам. Трябваше да разбера истината за Просеник. И трябваше да го направя, преди да е станало твърде късно.
Глава 6
Усещането, че съм на ръба на някакво ужасяващо разкритие, не ме напускаше. Всяка усмивка на Мартин, всяка негова мила дума вече ми изглеждаше фалшива, пресметната. Живеех в постоянно състояние на тревога, подскачайки при всеки телефонен звън, анализирайки всяка негова дума. Знаех, че трябва да проуча историята с къщата в Просеник, но не знаех откъде да започна. Да отида там сама беше рисковано. Да попитам Мартин беше невъзможно.
Реших да споделя новата информация с Лилия. Срещнахме се в обедната почивка, в една празна аудитория в университета. Докато ѝ разказвах за разговора с майка ми и за името на селото, очите ѝ се разшириха.
„Просеник…“, повтори тя бавно, изваждайки телефона си. „Звучи ми познато. Чакай да проверя нещо.“
Тя започна бързо да пише в търсачката. Мълчанието се проточи няколко минути, прекъсвано само от потракването на пръстите ѝ по екрана. Накрая тя вдигна поглед, а лицето ѝ беше сериозно.
„Ани, не знам дали е съвпадение, но… преди няколко месеца имаше голям шум около този район. Една голяма инвестиционна компания, „Симеон Груп“, е изкупила масово земи там. Говори се за изграждане на огромен луксозен спа комплекс. Имало е протести от местни хора, спорове за собственост, но в крайна сметка компанията е спечелила всички дела.“
„Симеон Груп“, прошепнах аз. Това беше името на фирмата на бащата на Мартин. Кръвта се оттече от лицето ми. Всичко започваше да се нарежда по един ужасяващ начин.
„Те изкупуват земи“, продължи Лилия, сякаш мислеше на глас. „Но какво ще стане, ако не могат да купят даден парцел, защото собственикът е починал и няма ясни наследници? Какво ще стане, ако този парцел е ключов за целия им проект? Тогава ще направят всичко възможно, за да намерят наследника. И ако този наследник е млада жена, влюбена в сина на собственика на компанията… най-лесният начин да получат контрол върху имота е чрез брак.“
Почувствах се така, сякаш ме бяха ударили. Картината беше пълна. Не ставаше въпрос просто за една стара къща. Ставаше въпрос за земя, която струваше милиони. Аз не бях просто инструмент, аз бях златната мина. Моят подпис върху документите за заем вероятно е бил само прикритие. Истинската цел е била да ме обвържат законово, така че след брака Мартин, като мой съпруг, да има право да се разпорежда със съвместната ни собственост. Или още по-лошо – документите, които ми даде, може изобщо да не са били за ипотека, а за нещо съвсем друго. Пълномощно, с което да прехвърля собствеността си на тях, без дори да разбера.
„Трябва да намеря адвокат“, казах аз, а гласът ми беше дрезгав. „Някой, на когото мога да се доверя.“
И тогава, като светкавица в мрака, в съзнанието ми изплува едно лице. Лицето на мъжа от болницата. Александър. Той се занимаваше с имотни спорове. Той излъчваше честност. Той беше единственият, за когото се сетих.
Намерих името на кантората му онлайн и си записах час, представяйки се с друго име. Не можех да рискувам някой от обкръжението на Мартин да разбере. Когато отидох в кантората му няколко дни по-късно, сърцето ми биеше до пръсване.
Той ме позна веднага.
„Ани, нали? От болницата. Какво съвпадение. Но вие се записахте под друго име?“
„Наложи се“, отговорих аз, а бузите ми пламнаха. „Историята е малко сложна.“
Покани ме в кабинета си. Беше светъл и подреден, с рафтове, пълни с книги. Седнах на стола срещу бюрото му и поех дълбоко дъх. И тогава просто започнах да говоря. Разказах му всичко, от самото начало. За натиска за сватба, за подслушания разговор, за „Симеон Груп“, за село Просеник, за документите за заем. Докато говорех, той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, а лицето му ставаше все по-сериозно.
Когато приключих, в кабинета настана тишина. Александър гледаше в една точка, потънал в мисли.
„Познавам „Симеон Груп“, каза той бавно. „Водил съм дела срещу тях. Те са безскрупулни, Ани. Използват всякакви вратички в закона, за да постигнат целите си. Историята, която ми разказвате, напълно се вписва в техния стил на работа.“
„Значи… не си въобразявам?“, попитах аз с надежда.
„Ни най-малко“, отговори той твърдо. „Инстинктът ви е бил напълно правилен. Добре е, че не сте подписали нищо. Тези документи най-вероятно са били или пълномощно, с което им давате пълен контрол върху вашите активи, или декларация, с която се отказвате от правата си върху наследството в тяхна полза, маскирана като нещо друго.“
Той стана и отиде до прозореца. „Това, което са се опитали да направят, е не само неморално, но и незаконно. Можем да ги съдим за опит за измама.“
„Не искам да ги съдя“, побързах да кажа аз. „Искам просто да се измъкна. Искам да си върна живота.“
Александър се обърна към мен и в погледа му имаше съчувствие. „Разбирам. Първата стъпка е да направим официална проверка в имотния регистър. Ще пусна запитване от името на кантората, за да видя какви имоти се водят на ваше име или на името на вашите починали роднини в землището на село Просеник. Това ще ни даде ясна представа за мащаба на това, за което говорим.“
„А Мартин? Какво да правя с него?“
„Продължавайте да играете играта. Имате нужда от време. Кажете му, че ще помислите, че сте почти убедена, че просто искате да мине изпитът ви, за да сте спокойна. Печелете време, докато съберем доказателства. И най-важното – не оставайте сама с него на усамотени места. Тези хора, когато са притиснати до стената, могат да бъдат опасни.“
Тръгнах си от кантората му с чувството, че огромен товар е паднал от раменете ми. За първи път от седмици не се чувствах сама. Имах съюзник. Някой, който ми вярваше и беше готов да ми помогне. Знаех, че битката тепърва предстои, но вече не ме беше страх. Гневът беше изместил страха. Бяха се опитали да ме изиграят, да откраднат не само наследството ми, но и бъдещето ми. Нямаше да им позволя.
Глава 7
Да се прибера в апартамента същата вечер беше едно от най-трудните неща, които някога ми се бяха налагали. Всяка вещ в този дом, всяка снимка на стената, ми напомняше за лъжата, в която бях живяла. Мартин беше там. Посрещна ме с усмивка и новина.
„Говорих с баща ми“, каза той. „Той разбира притесненията ти. Каза, че може би наистина сме те притиснали твърде много. Съгласен е да изчакаме с къщата. Но има една молба.“
Сърцето ми подскочи. Какво следваше сега?
„Иска да се срещнем с един негов познат, финансов консултант. Просто за един разговор. Да ти обясни, че няма нищо страшно в тези документи. Да отговори на всичките ти въпроси. Без задължения. Просто информативна среща, за да се успокоиш. Ще го направиш ли заради мен?“
Той ме гледаше с онзи поглед, на който преди не можех да устоя. Поглед, изпълнен с молба и привидна уязвимост. Сега обаче виждах само манипулацията зад него. Това беше новият им ход. Щом не ставаше с натиск, щяха да опитат с убеждаване от „експерт“. Спомних си думите на Александър: „Печелете време“.
„Добре“, казах аз, като се постарах гласът ми да звучи колебливо, сякаш се предавам. „Ще се срещна с него.“
Лицето на Мартин светна от облекчение. Той ме прегърна силно, а аз едва се сдържах да не се отдръпна. „Знаех си, че ще разбереш, любов! Ти си най-прекрасната жена на света!“
Срещата беше насрочена за след два дни в луксозен офис в центъра на града. Консултантът, мъж на средна възраст с лъскав костюм и прекалено бяла усмивка, се представи като господин Йорданов. Симеон също беше там. Присъствието му изпълваше стаята с напрежение.
Господин Йорданов започна да говори с успокояващ, патронажен тон, обяснявайки ми колко е важно младите семейства да инвестират в бъдещето си. Разгърна пред мен същите документи, които Мартин ми беше показал, и започна да сочи различни клаузи, обяснявайки ги с думи, които звучаха успокояващо, но всъщност бяха празни откъм съдържание.
„Ето тук, виждате ли, това е просто стандартна декларация за семейно положение… А това, тук, е просто формалност, която банката изисква, за да блокира офертата…“
Слушах го, кимах, задавах глупави, наивни въпроси, точно както би направила уплашена млада жена, която не разбира нищо. „Ами ако се разделим?“, попитах в един момент.
Симеон се изсмя сухо. „Защо да мислиш за такива неща? Вие се обичате. Гледайте напред.“
„Но все пак, чисто хипотетично…“, настоях аз.
Господин Йорданов се усмихна снизходително. „Всичко е уредено в полза на семейната единица, госпожице. Законът защитава семейството.“
Той така и не отговори на въпроса ми. Избягваше всякакви конкретни детайли, като говореше само с общи приказки за „светло бъдеще“ и „сигурност“. Беше ясно, че е нает да ме заблуди, а не да ме информира.
След около час се престорих, че съм напълно убедена.
„Добре“, казах с въздишка. „Мисля, че разбирам. Наистина звучи по-безопасно, отколкото си мислех. Но… все пак бих искала да помисля още малко. Просто да свикна с идеята. Може ли да ги подпиша утре?“
Мартин ме погледна с нетърпение, но Симеон кимна бавно. „Разбира се. Няма проблем. Важното е, че си по-спокойна.“ Той знаеше, че е спечелил. Беше сигурен, че съм в кърпа вързана.
Веднага след срещата отидох в тоалетната на сградата и се обадих на Александър, разказвайки му набързо какво се е случило.
„Не подписвай нищо, Ани, каквото и да става!“, каза той настойчиво. „Имам новини. Проверката в регистъра излезе. Картината е по-голяма, отколкото предполагахме. Не става въпрос само за една къща. На името на твоя прачичо се водят няколко големи парцела, общо над 50 декара. И всички те са в центъра на зоната, предвидена за строежа на спа комплекса на „Симеон Груп“. Без твоята земя проектът им е практически невъзможен. Тези имоти струват състояние.“
Залитнах и се подпрях на стената. Петдесет декара. Състояние. Бях живяла в лишения през целия си живот, докато през цялото време съм била собственик на нещо толкова ценно. И тези хора са знаели. И са искали да ми го отнемат по най-подлия начин.
„Какво да правя?“, прошепнах аз. „Те очакват да подпиша утре.“
„Трябва да изчезнеш за малко“, каза Александър. „Не се прибирай в апартамента. Опасно е. Имат ли ключ за жилището на майка ти?“
„Не.“
„Добре. Отиди при нея. Аз ще подготвя необходимите документи. Ще заведем дело за опит за измама и ще поискаме незабавна обезпечителна мярка – забрана „Симеон Груп“ и свързаните с тях лица да те доближават. Но ми трябва време. Поне до утре следобед.“
Планът беше рискован, но беше единственият възможен. Излязох от сградата и вместо да тръгна с Мартин, му казах, че имам спешен ангажимент в университета. Той изглеждаше раздразнен от промяната в плановете, но беше твърде доволен от привидната ми капитулация, за да спори.
Прибрах се в нашия апартамент, сърцето ми блъскаше в гърдите. Знаех, че те може да ме наблюдават. Трябваше да действам бързо. Грабнах една малка чанта и нахвърлях вътре най-необходимото – лични документи, учебниците за изпита, няколко дрехи. Огледах се за последен път. Този апартамент, който някога беше символ на любовта ни, сега ми приличаше на затвор. Оставих ключовете си на масичката в антрето. Това беше моят безмълвен отговор. Беше свършено.
Излязох от сградата през задния вход и хванах такси за другия край на града, където живееше майка ми. През цялото време се озъртах панически, страхувайки се да не видя колата на Мартин зад мен. Когато най-накрая влязох в малкия, уютен апартамент на майка ми и заключих вратата зад себе си, се свлякох на пода и се разплаках. Плаках от страх, от облекчение, от гняв. Играта беше свършила. Войната тепърва започваше.
Глава 8
Майка ми ме посрещна с мълчалива прегръдка. Не зададе много въпроси. Просто видя състоянието ми, сълзите, малката чанта в ръката ми и разбра, че се е случило нещо ужасно. Направи ми чай, загърна ме с одеяло и седна до мен на дивана, чакайки аз да проговоря.
И аз проговорих. Разказах ѝ всичко, без да спестявам нито един детайл – подслушаният разговор, наследството, фирмата на Симеон, адвокатът, фалшивият финансов консултант, бягството ми. Докато говорех, лицето ѝ премина през гама от емоции – от недоумение през тревога до тих, леден гняв. Когато свърших, тя дълго мълча.
„Винаги съм знаела, че в това момче има нещо гнило“, каза тя накрая, а гласът ѝ беше твърд като стомана. „В очите му имаше алчност. Но никога не съм си представяла, че са способни на такова чудовищно нещо. Да се опитат да те измамят, да злоупотребят с любовта ти по този начин…“ Тя ме прегърна отново, този път силно, защитно. „Ти направи правилното нещо, миличка. Тук си в безопасност.“
Първите обаждания от Мартин започнаха около час по-късно. Първо беше объркан. „Къде си, любов? Всичко наред ли е?“ Не вдигнах. После съобщенията станаха по-настоятелни. „Ани, започвам да се притеснявам. Обади ми се!“ Игнорирах и тях. Телефонът ми не спря да звъни през цялата вечер. Около полунощ тонът му се промени. Беше разбрал. „Какво си мислиш, че правиш? Оставила си си ключовете! Не можеш просто да изчезнеш така! Дължиш ми обяснение!“
Последното съобщение, което получих преди да изключа телефона си, беше кратко и заплашително: „Ще те намеря.“
Не спах почти цяла нощ. Всяка кола, която минаваше по улицата, ме караше да подскачам. Все очаквах да чуя блъскане по вратата. Майка ми остана да спи при мен в хола. Присъствието ѝ беше единственото нещо, което ме крепеше.
На следващата сутрин, точно както Александър беше обещал, той се обади на телефона на майка ми.
„Готово е, Ани. Внесох документите в съда. Иск за опит за измама и искане за ограничителна заповед. До края на деня заповедта трябва да бъде издадена. Това означава, че Мартин, баща му и всеки, свързан с тях, нямат право да те доближават на по-малко от 100 метра, нито да осъществяват контакт с теб. Ако го нарушат, това вече е криминално престъпление и полицията може да ги арестува.“
Почувствах огромна вълна на облекчение. Имах защита. Законна, реална защита.
„Какво следва сега?“, попитах аз.
„Сега започва същинската битка. Те ще получат призовките днес. Ще си наемат най-добрите адвокати, които парите могат да купят. Ще се опитат да те дискредитират, да те изкарат лъжкиня, златотърсачка, психически нестабилна. Трябва да си подготвена за мръсна война.“
„Подготвена съм“, казах аз, и за първи път от много време насам го повярвах.
И наистина, войната започна още същия следобед. Мартин се появи пред блока на майка ми. Стоеше от другата страна на улицата и гледаше към прозорците ни. Не крещеше, не правеше сцени. Просто стоеше там, неподвижен, с каменно лице. Беше зловещо. Майка ми веднага се обади на полицията. Докато патрулката дойде, той вече беше изчезнал. Но беше изпратил посланието си. Знаеше къде съм.
В следващите дни започна тормозът. Получавах анонимни обаждания по всяко време на денонощието. В пощенската кутия на майка ми намерихме плик с една-единствена дума, изрязана от вестник: „Кучка“. Един ден, докато се прибирах от магазина, видях бащата на Мартин, Симеон, паркиран в черния си джип на ъгъла. Той не направи нищо, просто ме изгледа с ледените си очи – поглед, който обещаваше отмъщение.
Опитваха се да ме пречупят, да ме накарат да се откажа от делото. Но всеки техен ход само засилваше решимостта ми. Те не се бореха за любов или наранени чувства. Те се бореха за пари. За милиони. А аз се борех за достойнството си.
Междувременно, с помощта на Александър, започнахме да събираме доказателства. Той нае частен детектив, който да проучи финансовото състояние на „Симеон Груп“. Оказа се, че компанията е на ръба на фалита. Били са взели огромни заеми, за да започнат проекта в Просеник, разчитайки, че лесно ще придобият всички земи. Моите имоти са били последното, липсващо парче от пъзела. Без тях целият им проект се сриваше, а те оставаха длъжници на банките с милиони. Това обясняваше отчаянието им, бързането за сватба. Не ставаше въпрос просто за печалба, а за оцеляване.
Битката щеше да е дълга и тежка. Но аз имах своите оръжия. Имах истината на моя страна. Имах подкрепата на майка ми и Лилия. Имах и Александър – умен, смел и почтен адвокат, който вярваше в мен.
Един ден, докато преглеждахме документите по делото в неговата кантора, той ме погледна сериозно.
„Ани, те ще се опитат да използват изпита ти срещу теб. Ще твърдят, че си под огромен стрес, че не си адекватна. Трябва да си по-силна от всякога. Не им позволявай да те разконцентрират. Най-голямата ти победа над тях ще бъде не само да спечелиш това дело, но и да вземеш този изпит.“
Той беше прав. Моята професия, моето бъдеще – това беше нещото, което те се опитаха да омаловажат, да превърнат в „дребна пречка“. Сега то беше моят щит и моето знаме. Нямаше да се предам. Щях да уча, щях да се боря и щях да победя. И в съда, и в изпитната зала.
Глава 9
Животът ми се превърна в странна смесица от съдебни стратегии и медицинска терминология. През деня прекарвах часове в библиотеката, потънала в учебници по анатомия и фармакология, опитвайки се да игнорирам възела напрежение в стомаха си. Вечерите бяха посветени на разговори с Александър, преглеждане на документи и подготовка за предстоящите съдебни битки. Апартаментът на майка ми се беше превърнал в щабквартира. На масата в хола, до моите медицински записки, лежаха папки с искови молби и доказателствен материал.
Първото заседание по делото за ограничителната заповед беше насрочено. Почувствах пристъп на паника при мисълта, че ще трябва да видя Мартин и баща му в съдебната зала. Александър ме успокои.
„Аз ще говоря. Ти трябва просто да присъстваш. Бъди спокойна, не показвай емоции. Те ще се опитат да те провокират. Не им давай това удоволствие.“
В деня на делото облякох най-строгия си костюм. Исках да изглеждам уверена, дори и вътрешно да треперех. Когато влязох в съдебната зала, те вече бяха там. Мартин, Симеон и двама скъпоплатени адвокати, които изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от филм за мафията. Мартин ме погледна с изражение, което беше смесица от гняв и нещо, което приличаше на… копнеж? За миг се запитах дали в цялата тази лъжа е имало и зрънце истина. Но после погледнах Симеон. В очите му нямаше нищо друго освен ледена омраза.
Адвокатът им започна пръв. Нарисува картина, в която аз съм нестабилна, обсебваща млада жена, която не може да приеме края на една връзка. Твърдеше, Lhe съм ги тормозела, заплашвала, Lhe съм си измислила цялата история за наследството, за да им отмъстя, защото Мартин е искал да се разделим. Всяка негова дума беше лъжа, но изречена с такава увереност, че за момент дори аз се усъмних в себе си.
Когато дойде ред на Александър, той беше спокоен и методичен. Представи хронологията на събитията, телефонните разпечатки, които показваха десетките пропуснати обаждания от Мартин в нощта на моето бягство. Представи свидетелски показания от съседи на майка ми, които бяха видели Мартин да се навърта около блока. Представи и копие от документите, които са ме карали да подпиша.
„Уважаеми съдия“, каза Александър с ясен глас. „Това не са стандартни документи за кандидатстване за ипотечен кредит. Това е комбиниран документ, който включва и генерално пълномощно, даващо пълни права на господин Мартин Симеонов да се разпорежда с цялото движимо и недвижимо имущество на моята клиентка. Те са се опитали да я подлъжат да подпише отказа си от собствените си права под претекст, че купуват семеен дом.“
В залата настана мълчание. Видях как лицето на Симеон пребледня. Явно не бяха очаквали да стигнем толкова бързо до същността на измамата.
Съдията, строга жена на средна възраст, прегледа документите внимателно. Накрая вдигна поглед и го закова в Мартин.
„Господин Симеонов, можете ли да обясните защо в документите за ипотечен кредит фигурира клауза за генерално пълномощно?“
Мартин запелтечи. „Ами… консултантът… той каза, че е стандартно… за улеснение на процедурата…“
Съдията не изглеждаше убедена. След кратко съвещание, тя произнесе решението си. Ограничителната заповед беше издадена. Беше първата ни победа. Малка, но значима.
Когато излизахме от съда, се сблъскахме с тях в коридора. За първи път от месеци бях толкова близо до Мартин.
„Ани…“, започна той, а в гласа му имаше отчаяние. „Не трябваше да става така…“
Преди да успее да каже нещо повече, Симеон го дръпна грубо за ръката. „Млъкни, глупако! Не говори с нея!“ После се обърна към мен. Лицето му беше изкривено от ярост. „Ще си платиш за това, малката. Ще те унищожа. Ще се погрижа никога да не работиш в нито една болница в тази страна.“
Александър застана пред мен. „Господин Симеонов, думите ви са заплаха. Има десетки свидетели. Препоръчвам ви да си тръгнете, преди да си навлечете още по-големи неприятности.“
Симеон го изгледа с презрение, измърмори нещо под нос и повлече Мартин със себе си.
Въпреки победата, заплахата на Симеон ме разтърси. Той беше влиятелен човек. Можеше ли наистина да съсипе кариерата ми, преди дори да е започнала? Споделих притесненията си с Александър, докато се връщахме към кантората му.
„Хора като него разчитат на страха“, каза той. „Те са силни, само когато другите се страхуват от тях. Най-добрият начин да му се противопоставиш е да успееш. Вземи си изпита с отличие. Стани най-добрата медицинска сестра. Никой не може да ти отнеме знанията и уменията. Репутацията, която си изградиш сама, е по-силна от всяка негова клевета.“
Думите му отново ми вдъхнаха кураж. Той вярваше в мен не само като в клиент, но и като в човек. Това означаваше много.
През следващата седмица се посветих изцяло на ученето. Изпитът наближаваше и аз трябваше да наваксам времето, изгубено в стрес и съдебни дела. Опитвах се да не мисля за Симеонови, но заплахата на бащата на Мартин отекваше в ума ми.
Един ден, докато бях в библиотеката, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Знам какво ти причиниха Симеонови. Не си единствената. Искам да ти помогна.“
Сърцето ми подскочи. Кой можеше да бъде? Дали не беше поредният капан? Показах съобщението на Александър.
„Бъди предпазлива“, посъветва ме той. „Предложи среща на обществено място, по светло. И ме дръж на телефона, в случай че нещо се обърка.“
С треперещи пръсти написах отговор: „Кой сте вие?“
Отговорът дойде почти веднага: „Казвам се Димо. Бащата на Мартин съсипа и моя бизнес. Време е да си получи заслуженото.“
Имах нов, неочакван съюзник. Някой, който познаваше врага ми отвътре. Може би това беше шансът, от който се нуждаехме, за да спечелим войната.
Глава 10
Срещата с Димо беше уговорена за следващия ден в оживено кафене в центъра на града. Чувствах се като героиня от шпионски филм. Александър настоя да дойде с мен, но да седне на съседна маса, преструвайки се, че не се познаваме, за да не изплашим мистериозния съюзник.
Димо се оказа мъж на около петдесет години, с уморено, но интелигентно лице и прошарени коси. Носеше леко износено сако и изглеждаше като човек, който е познавал и по-добри дни. Позна ме веднага и седна на моята маса.
„Благодаря ви, че дойдохте“, каза той с дрезгав глас. „Чета за вашето дело във вестниците. Изисква се голяма смелост да се изправиш срещу човек като Симеон.“
„Вие откъде го познавате?“, попитах директно.
Той въздъхна и отпи от кафето си. „Някога бяхме партньори. Преди много години. Имахме малка строителна фирма. Аз бях инженерът, той се занимаваше с финансите и договорите. Бяхме успешни. Но Симеон винаги искаше повече. Беше алчен. Един ден той просто ме изхвърли. Използва фалшифицирани документи и връзките си, за да прехвърли цялата фирма на свое име. Останах без нищо. Опитах се да го съдя, но той имаше най-добрите адвокати. Заплашваше свидетелите ми. Загубих всичко – бизнеса, дома си, семейството си…“
В гласа му се долавяше горчивина, натрупана с години.
„Защо ми помагате?“, попитах аз.
„Защото разпознавам почерка му. Той е хищник. И вие сте поредната му жертва. Но може би този път е сгрешил. Подценил ви е. Аз имам информация, която може да ви помогне. През годините, в които работихме заедно, пазех копия на много документи. Документи, които доказват финансови измами, пране на пари, подкупи… Неща, които могат да го вкарат в затвора за дълги години.“
Той отвори стара кожена чанта и извади от нея дебела папка. Плъзна я по масата към мен.
„Това е за вас. Използвайте го. Сринете го. Направете това, което аз не успях преди години.“
Погледнах към Александър. Той кимна леко. Взех папката. Усещах тежестта ѝ не само физически. Това беше тежестта на съсипания живот на този човек, но и ключът към моето спасение.
„Защо не сте ги използвали досега?“, попитах.
„Страхувах се“, призна Димо. „След като загубих делото, той ме заплаши. Каза, че ако проговоря, ще пострадат децата ми. И аз млъкнах. Но сега децата ми са големи, живеят в чужбина. А аз съм стар и болен. Нямам какво повече да губя. А и когато видях вашата история, нещо в мен се пречупи. Не можех да стоя безучастно, докато той съсипва още един живот.“
След като Димо си тръгна, Александър дойде на моята маса. Отворихме папката заедно. Вътре имаше копия на банкови извлечения, договори с офшорни фирми, списъци с имена и суми. Беше сложна схема за източване на пари от фирмата, датираща от години. Симеон беше изградил империята си върху руините на партньорството си с Димо и върху парите на десетки измамени инвеститори.
„Това е… това е динамит“, прошепна Александър, прелиствайки страниците. „Това променя всичко. Вече не става въпрос за опит за измама срещу теб. Става въпрос за организирана престъпна дейност. Ще предам тези документи на прокуратурата. Това вече е извън моите компетенции като граждански адвокат. Това е работа за икономическа полиция.“
В следващите дни настъпи хаос. Александър предаде папката на властите. Започна мащабно разследване срещу „Симеон Груп“. Арестуваха главния счетоводител на фирмата, който, притиснат от доказателствата, започна да дава показания. Медиите гръмнаха. Историята за хищния бизнесмен, който се опитва да открадне наследството на бъдещата си снаха, беше на първите страници на всички вестници. Аз, без да искам, се бях превърнала в символ на борбата срещу корупцията.
Получавах съобщения за подкрепа от непознати хора. Но имаше и друга страна. Заплахите не спряха, станаха по-анонимни, по-зловещи. Симеон беше звяр, притиснат в ъгъла, и това го правеше още по-опасен.
Една вечер, докато се прибирах от библиотеката, усетих, че някой ме следи. Ускорих крачка, сърцето ми блъскаше в гърдите. Зад мен също се чуха забързани стъпки. Завих зад ъгъла и се затичах. Когато се обърнах, видях силуета на Мартин.
„Ани, почакай!“, извика той.
Спрях, готова да се развикам, но нещо в гласа му ме накара да замръзна. Той не звучеше заплашително, а отчаяно.
Приближи се бавно, с вдигнати ръце, сякаш се предаваше. Лицето му беше изпито, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше съсипан.
„Моля те, изслушай ме“, каза той. „Не съм искал да стане така. Аз… аз те обичам.“
„Обичаш ме?“, изсмях се горчиво. „Дали? Или обичаш парите, които моята земя може да ви донесе?“
„В началото не беше така!“, извика той. „В началото всичко беше истинско! Влюбих се в теб, в твоята доброта, в ума ти… Но баща ми… той ме промени. Той ме накара да повярвам, че парите са единственото, което има значение. Че трябва да бъда безскрупулен, за да успея. Когато разбра за твоята земя, той полудя. Фирмата вече затъваше. Каза, че ти си единственият ни шанс. Че трябва да те убедя да се омъжиш за мен на всяка цена.“
Той протегна ръка към мен, но аз отстъпих.
„Опитах се да му се противопоставя. Казах му, че не е честно спрямо теб. Но той ме заплаши. Каза, че ще ме лиши от наследство, че ще ме изхвърли на улицата. Аз съм слаб, Ани. Уплаших се. И се съгласих да играя играта му. Но всяка вечер, когато те гледах как спиш до мен, се мразех. Мразех се за това, което ти причинявам.“
Сълзи се стичаха по лицето му. За първи път от много време видях в него онзи уязвим човек, в когото някога се бях влюбила. Но беше твърде късно.
„Твоите сълзи не променят нищо, Мартин. Ти направи своя избор. Избра парите пред мен. Предаде ме.“
„Знам“, прошепна той. „И ще живея с това до края на дните си. Но сега съм готов да направя правилното нещо. Ще свидетелствам срещу него. Ще разкажа на прокуратурата всичко. За измамата с теб, за другите му престъпления. Ще го направя заради теб. За да ти покажа, че онази част от мен, която те обичаше, все още съществува.“
Гледах го, объркана. Дали това беше поредната манипулация? Или искрено разкаяние? Но в очите му видях нещо, което не бях виждала досега – истински срам. Той беше стигнал дъното и може би, само може би, беше готов да започне да се изкачва обратно.
Глава 11
Появата на Мартин и предложението му да свидетелства срещу собствения си баща обърнаха всичко с главата надолу. Александър беше скептичен. „Това може да е капан, Ани. Опит да се представи като жертва и да получи по-лека присъда. Или пък Симеон го е пратил, за да те обърка, да те разколебае.“
„Не знам“, признах аз. „Изглеждаше искрен. Съсипан. Може би наистина се разкайва.“
„Разкаянието не е достатъчно. Трябват ни действия“, отсече Александър. „Ако наистина иска да помогне, нека се срещне с мен и с прокурора. Официално. Не в тъмни улички.“
Предадох думите на Александър на Мартин чрез есемес. Отговорът му дойде веднага: „Съгласен съм.“
Срещата се състоя в сградата на прокуратурата. Атмосферата беше напрегната. Мартин дойде сам, без адвокат. Изглеждаше още по-зле, отколкото предишната вечер. Разказа всичко. Потвърди историята на Димо. Разкри подробности за схемите на баща си, за офшорните сметки, за подкупените длъжностни лица. И най-важното – призна в детайли как са планирали измамата срещу мен. Разказа как са наели частен детектив, за да проучи рода ми, как са открили наследството, как баща му е измислил целия план с брака и фалшивите документи за кредит.
„Той каза, че това е най-чистият начин“, каза Мартин с празен глас. „След брака, като твой законен съпруг, щях да имам право да управлявам имотите. Щяхме да ги ипотекираме срещу огромен заем и да спасим фирмата. А ти нямаше да разбереш нищо, докато не стане твърде късно.“
Слушах го и усещах как последната частица любов към него умира. Дори и да се разкайваше сега, фактът оставаше – той беше участвал съзнателно в този чудовищен план.
Показанията на Мартин бяха последният пирон в ковчега на „Симеон Груп“. Свидетелството на сина му срина Симеон. Няколко дни по-късно той беше арестуван. Снимката му с белезници беше на първа страница на всички вестници. Империята, изградена върху лъжи и измами, се срина.
Изпитвах странна смесица от чувства. Облекчение, да. Справедливост, може би. Но не и радост. Цялата тази история беше оставила дълбоки белези в душата ми. Бях изгубила вярата си в любовта, бях станала подозрителна и предпазлива.
Единственият светъл лъч в целия този мрак беше изпитът ми. Оставаха само няколко дни до него. Въпреки целия хаос, бях успяла да продължа да уча. Сега, повече от всякога, имах нужда да го взема. Имах нужда да докажа на себе си и на света, че аз съм повече от жертва в криминална хроника. Че имам бъдеще, което сама съм изградила.
В деня на изпита се събудих преди изгрев. Бях спокойна. Преминах през толкова много през последните месеци, че един изпит вече не ми изглеждаше толкова страшен. Когато влязох в изпитната зала, видях Лилия да ми маха окуражително. Усмихнах ѝ се. Приятелството ѝ беше една от малкото константи в моя разбит свят.
Изпитът беше тежък. Комбинация от тест и практическа задача. Но аз бях подготвена. Отговарях на въпросите с увереност, която сама себе си изненадваше. Когато дойде ред на практическата задача – симулация на спешен случай – действах инстинктивно, прилагайки всичко, което бях научила.
Когато излязох от залата, се почувствах изцедена, но и лека. Бях дала всичко от себе си. Каквото и да станеше, знаех, че съм направила най-доброто, на което съм способна.
Резултатите излязоха след седмица. Бях минала. Не просто минала, а с една от най-високите оценки в курса. Когато видях името си в списъка, се разплаках. Но този път сълзите бяха от щастие. Беше краят на един кошмар и началото на нещо ново.
Първият човек, на когото се обадих, беше майка ми. Тя също се разплака от радост. Вторият беше Александър.
„Поздравления, Ани!“, каза той, а в гласа му се долавяше искрена радост. „Знаех си, че ще успееш. Имам и още една добра новина. Прокуратурата е готова с обвинителния акт срещу Симеон. Предлагат на Мартин споразумение – условна присъда срещу пълни показания. А на теб съдът официално ти призна пълните права върху имотите в Просеник.“
Всичко свършваше. Най-накрая всичко свършваше. Бях свободна.
„Искам да те почерпя по този двоен повод“, каза Александър. „Какво ще кажеш за вечеря? Не като адвокат и клиент, а просто като двама души, които са преминали през много.“
„С удоволствие“, отговорих аз, и за първи път от много време насам, усмивката ми беше истинска.
Глава 12
Вечерята с Александър беше като първата глътка вода след дълго, мъчително пътуване през пустиня. Ресторантът беше малък и уютен, скрит в тиха уличка, далеч от шума на града и от любопитните погледи, които ме преследваха през последните седмици. За първи път от месеци се почувствах просто… нормално.
Говорихме за всичко, но не и за делото. Говорихме за книги, за филми, за музика, за мечти. Разказах му за страстта си към медицината, за желанието си да помагам на хората. Той ми разказа защо е избрал да стане адвокат – не заради парите, а заради идеалистичното си желание да се бори за справедливост, особено за по-слабите. Разбрах, че случаят с възрастния господин в болницата не е бил изключение, а правило в неговата практика.
В него нямаше и следа от арогантността на Мартин или студената пресметливост на Симеон. Той беше топъл, забавен, интелигентен и най-вече – почтен. В компанията му се чувствах спокойна, сигурна. Виждах уважение в очите му, а не оценка.
„Знаеш ли, Ани“, каза той в един момент, „възхищавам ти се. Начинът, по който се справи с всичко това… повечето хора биха се сринали. А ти не само се пребори, но и успя да постигнеш целта си. Това говори за невероятна вътрешна сила.“
Думите му ме трогнаха. „Не бях сама. Имах теб, имах майка ми, приятелката ми… Без вас нямаше да се справя.“
„Ние бяхме само подкрепа. Ти беше боецът“, настоя той.
Докато се прибирахме, вървяхме мълчаливо един до друг. Но това не беше неловкото мълчание, което познавах от последните дни с Мартин. Беше спокойно, изпълнено с неизказано разбиране. Пред блока на майка ми той спря.
„Е, госпожице бъдеща медицинска сестра… беше ми приятно“, каза той с усмивка.
„И на мен, господин адвокат“, отвърнах аз.
За миг просто стояхме и се гледахме. Имаше толкова много неща, които искахме да си кажем, но думите не бяха нужни. В погледа му видях обещание за нещо ново, нещо чисто и истинско. Нещо, което може би заслужавах след целия ад, през който преминах.
В следващите месеци животът ми бавно започна да се връща към нормалността, макар и към една нова, променена нормалност. Започнах работа в голяма болница, в отделението по спешна помощ. Работата беше тежка, изтощителна, но я обичах. Всяка спасена човешка душа, всяка благодарна усмивка ми даваше смисъл. Заплахата на Симеон се оказа празна – след скандала името му беше токсично и никой не искаше да има нещо общо с него.
Съдебният процес срещу него се точеше. Той до последно отричаше всичко, но доказателствата, подкрепени от свидетелските показания на Димо и на собствения му син, бяха неопровержими. Осъдиха го на дълги години затвор. Мартин, както прокуратурата беше обещала, получи условна присъда. Никога повече не го видях, нито го чух. Чух от Лилия, че е заминал за чужбина веднага след произнасянето на присъдата, опитвайки се да избяга от срама и от миналото си.
Що се отнася до наследството, то се оказа истинско. Земята в Просеник наистина струваше милиони. Наех финансов консултант, този път истински, и с негова помощ продадох част от имотите на голяма международна компания, която имаше планове за изграждане на еко селище, а не на поредния бетонен комплекс. С парите купих нов, по-голям апартамент на майка ми, за да може да изживее старините си спокойно и без лишения. Осигурих и бъдещето си, но не спрях да работя. Професията ми беше моето призвание, не просто начин за препитание.
Връзката ми с Александър се развиваше бавно, предпазливо. И двамата носехме белези от миналото. Но стъпка по стъпка, ден след ден, изграждахме нещо красиво, основано на доверие, уважение и споделени ценности. Той беше моята скала, моята утеха, моят партньор. Научи ме отново да вярвам, да се смея, да обичам.
Една вечер, около година след края на делото, седяхме на терасата на новия ми апартамент. Гледахме светлините на града и мълчахме.
„За какво мислиш?“, попита ме той.
„За това колко много се промени всичко за една година“, отговорих аз. „Понякога се чудя какво щеше да стане, ако не бях подслушала онзи разговор.“
„Щеше да намериш пътя си така или иначе“, каза той уверено. „Измамата щеше да излезе наяве рано или късно. Ти си твърде умна, за да живееш в лъжа дълго време. Просто съдбата ти даде знак малко по-рано.“
Може би беше прав. Онзи ужасен момент, който срина света ми, всъщност се оказа моето спасение. Той ме принуди да порасна, да стана по-силна, да се боря за себе си. Изгубих една фалшива любов, но намерих себе си. И намерих нова, истинска любов, която не се опитваше да ме притежава, а ме караше да летя.
Погледнах Александър и се усмихнах. Бъдещето вече не изглеждаше страшно. Изглеждаше като обещание. И аз бях готова да го посрещна.