Сватбата беше представление. Пищно, грандиозно, отвратително скъпо представление, дирижирано изцяло от бащата на Лилия, Петър. Аз бях просто статист в собствения си живот, усмихвах се и кимах, докато стотици гости, които никога не бях виждал, вдигаха наздравици за „младото семейство“ с шампанско, чиято цена надхвърляше месечната ми заплата.
Семейството на жена ми е много богато, а аз не съм.
Петър, баща ѝ, никога не ми позволи да го забравя. Той беше мъж, изграден от стомана и сделки, човек, за когото всичко имаше цена, включително и щастието на дъщеря му. Той плати за всичко – роклята, мястото, оркестъра, който свиреше скучна класическа музика. Плати за апартамента, в който трябваше да живеем, въпреки че настоях кредитът за жилище да бъде и на мое име, за да имам някакво, макар и илюзорно, участие. Беше настоял.
„Това е моят подарък, Мартин“, беше казал той с онази покровителствена усмивка, която не достигаше до студените му очи. „Просто се погрижи да си струваш инвестицията.“
Аз бях инвестиция. Не зет.
Унижението обаче достигна своя връх на летището, часове след като фалшивите усмивки бяха свалени. Меденият месец. Дестинация, която не бях избирал. Билети, които не бях купувал.
Когато летяхме за медения месец, нейният билет беше първа класа, а моят – икономична.
Стоях на гишето, гледайки невярващо двата картона. Единият – лъскав, златист, с достъп до салона. Другият – обикновен, хартиен. Разликата в класите беше физическо, брутално напомняне за пропастта между нас.
Погледнах Лилия. Тя изглеждаше… притеснена? Не. По-скоро раздразнена, че правя сцена.
„Лилия, какво е това?“ – попитах, а гласът ми беше опасно тих.
Тя само сви рамене, избягвайки погледа ми и оправяйки дизайнерската си чанта. Жестът беше небрежен, отработен.
„Татко каза, че не е твой банкомат.“
Тези думи. Те отекнаха в стерилната зала на летището по-силно от съобщенията по уредбата. Не беше казала „баща ми“. Беше казала „татко“. Екип. Те бяха екип, а аз бях аутсайдерът. Човекът, който трябваше да седи в задната част на самолета, докато „собственичката“ му се наслаждаваше на шампанско и топли ядки отпред.
Всичко в мен се счупи. Гордостта, която бях потискал с месеци. Гневът от постоянните микроагресии. Осъзнаването, че за тях аз винаги ще бъда просто бедният късметлия, който се е оженил за пари.
„Татко каза.“
Кръвта бучеше в ушите ми. Погледнах я – красивата ми съпруга от по-малко от двадесет и четири часа. Видях в очите ѝ не любов, а подчинение. Подчинение на баща ѝ.
„Разбирам.“
Това беше всичко, което казах.
„Мартин, недей. Полетът ще…“
„Не.“ – прекъснах я. Подадох ѝ моя билет. Хартиеният, евтин билет. „Приятен полет, Лилия. Наслади се на първа класа.“
Тя ме погледна шокирано, сякаш не разбираше какво се случва. Сякаш бях нарушил сценария.
„Какво правиш? Мартин! Връщай се!“ – гласът ѝ се повиши, привличайки погледи.
Аз не се обърнах. Слязох от самолета – или по-скоро, дори не се качих. Оставих я там, на терминала, с двата билета в ръка. Излязох от летището, усещайки студения въздух на реалността по бузите си. Не бях сигурен дали съм направил най-смелата, или най-глупавата постъпка в живота си.
Нямах пари в себе си, освен дребни в джоба. Телефонът ми беше почти без батерия. Вървях, без да знам накъде. Сватбеният костюм, който още носех под палтото, започваше да ме стяга като примка.
Няколко часа по-късно, докато седях в денонощно кафене и гледах как вали дъжд, телефонът ми извибрира за последно, преди да се изключи.
Получих най-ужасното съобщение.
Беше от Лилия. Само три думи: „Татко беше прав.“
Глава Втора
Тишината в малката ми квартира беше оглушителна. Бях се върнал в старото си жилище – мястото, което бях напуснал с толкова надежди само преди седмица, за да се преместя в луксозния апартамент, „подарен“ от Петър. Сега този апартамент, с неговите панорамни прозорци и мраморни плотове, изглеждаше като клетка, от която току-що бях избягал.
Телефонът ми беше мъртъв. Съобщението на Лилия – „Татко беше прав“ – беше изгоряло в съзнанието ми. Прав за какво? Че съм страхливец? Че съм златотърсач? Че ще се проваля? Вероятно всичко наведнъж.
Първата нощ беше мъгла от гняв и самосъжаление. Втората беше по-лоша. Тогава осъзнах мащаба на проблема си. Бях без работа. Бях напуснал предишната си позиция – счетоводител в малка фирма – защото Петър беше настоял, че „зет му няма да работи за жълти стотинки“. Беше обещал да ме „въведе в бизнеса“. Сега бях не просто безработен, бях в черния списък.
На третия ден включих стария си лаптоп. Имейлът ми беше пълен с пропуснати обаждания и съобщения от гости на сватбата, които ме поздравяваха. Иронията беше болезнена.
Тогава видях съобщение от сестра ми, Ани.
„Марти, къде си? Обади се! Всичко наред ли е с медения месец?“
Ани. Тя беше единственият човек от моето семейство, който беше дошъл на сватбата. Родителите ни бяP починали преди години, а Ани беше всичко, което ми беше останало. Тя учеше право в университета в друг град, разчитайки на стипендия и на парите, които аз ѝ пращах.
Обадих ѝ се.
„Какво става?“ – попита тя веднага, усетила паниката в гласа ми, преди дори да бях казал и дума.
Разказах ѝ. Всичко. За билетите. За думите на Лилия. За съобщението.
От другата страна на линията се възцари мълчание. Очаквах съчувствие, може би гняв от нейно име. Вместо това получих нещо друго.
„Марти, имаш проблем“ – каза тя с онзи остър, аналитичен глас, който я правеше толкова добра в правото. „Ти си женен. И не говоря за емоционалната страна.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че Петър не е човек, който оставя нещата на случайността. Помниш ли всички онези документи, които подписа преди сватбата? За апартамента?“
„Да. Кредитът за жилище. Той плати първоначалната вноска, но и аз съм вписан. Исках…“
„Знам какво си искал. Искал си да се чувстваш като партньор. Но Марти, ти си вписан в ипотека, която вероятно не можеш да си позволиш сам. А ако не плащаш, какво се случва?“
„Банката взема апартамента.“
„Точно. Но това е по-малкият проблем. По-големият е, че си влязъл в семейство, което играе мръсно. Трябва ти адвокат.“
„Ани, нямам пари за храна, камо ли за адвокат.“
„Не се притеснявай за това. Аз ще поровя. Уча точно това, нали? Семейно право и облигации. Трябва да знам какви са ти правата. Не подписвай нищо. Не говори с Петър. Не говори дори с Лилия.“
Разговорът с Ани ме върна в реалността. Това не беше просто семеен скандал. Това беше война. И аз бях напълно неподготвен.
Глава Трета
В офиса си на последния етаж, с изглед към целия град, Петър беше спокоен. Той мразеше хаоса, но обичаше да го създава. Новината за фиаското на летището го беше достигнала преди Лилия дори да се беше качила в първа класа.
Той не беше ядосан. Беше… доволен.
„Значи момчето показа зъби“ – каза той на Димитър, неговия личен адвокат, който стоеше от другата страна на махагоновата маса. Димитър беше сив човек, безличен, но с ум като бръснач. Той беше архитектът на всички договори на Петър.
„Така изглежда. Лилия е продължила за дестинацията. Сама.“ – отвърна Димитър, преглеждайки папка.
„Добре. Нека види как е. Малко самота ще ѝ се отрази добре. Ще ѝ напомни кой плаща сметките.“ – Петър запали пура, нарушавайки собственото си правило за „без тютюн в офиса“. „Сега, към по-важните въпроси. Мартин.“
„Той е в капан, Петър. Както искаше.“
„Обясни.“
„Апартаментът. Кредитът е солидарен. И двамата дължат. Банката не се интересува кой в коя класа лети. Ако вноските спрат, и двамата са отговорни. Той обаче е без работа. Скоро ще остане и без пари. Ще дойде да моли.“
„Не искам да моли. Искам да се откаже. Искам да подпише развод по взаимно съгласие, без никакви претенции. Искам да изчезне.“
„Това е проблемът с бедните хора“ – каза Димитър с лека усмивка. – „Те имат нещо, което ние нямаме. Инат, породен от отчаяние. Той може да реши да се бори.“
„Да се бори? С какво? С празни джобове?“ – Петър се изсмя. – „Уверих се, че няма да си намери работа в този град. Поне не в неговата сфера. Всички мои партньори са предупредени. Той е persona non grata.“
„Това е умно. Но има сестра.“
Петър повдигна вежда. „Студентката? Какво за нея?“
„Ани. Учи право. И е добра. Тя може да му даде лоши съвети. Като например да не подписва нищо.“
„Тогава се погрижи студентката да има други грижи“ – каза Петър студено. – „Стипендиите могат да бъдат прекратени. Изпитите могат да станат неочаквано трудни. Накарай я да се притеснява за собственото си бъдеще, преди да започне да се бърка в моето.“
Димитър кимна. „Вече се заемам. Но има и друг въпрос. Георги.“
При споменаването на това име, лицето на Петър се помрачи. Георги беше неговият най-голям конкурент. Човек, който се опитваше да му отнеме бизнеса от години.
„Какво за него?“
„Той е надушил кръв. Знае, че си разсеян от семейните драми. Опитва се да отмъкне онзи договор за новия търговски център.“
„Това няма да стане.“ – Петър смачка пурата си в пепелника. – „Този договор е мой. Погрижи се за Мартин бързо, Димитър. Искам да се концентрирам върху истинските проблеми.“
Докато адвокатът излизаше, Петър остана сам с мислите си. Той беше предвидил това. Беше знаел, че Мартин е слабост. Всичко, което не беше под негов контрол, беше слабост. И сега беше време да я отстрани.
Глава Четвърта
Лилия седеше на терасата на луксозното бунгало над водата. Океанът беше тюркоазен, слънцето галеше, а шампанското в чашата ѝ беше безплатно. Това трябваше да е раят.
А беше ад.
Тя беше сама. Беше плакала през целия полет в първа класа, скрита зад тъмните си очила, докато стюардесите ѝ предлагаха още хайвер. Чувстваше се унизена, изоставена.
Но под унижението се криеше и страх.
Тя беше изпратила онова съобщение – „Татко беше прав“ – в момент на чист, детски гняв. Гняв, че Мартин я беше засрамил публично. Че беше избрал гордостта си пред нея.
Но сега, хиляди километри по-далеч, тя не беше толкова сигурна.
„Татко беше прав.“ Прав ли беше? Баща ѝ беше прав за всичко. Той беше изградил империята им от нищото. Той я беше отгледал, след като майка ѝ ги беше напуснала. Той я беше защитил.
Или я беше контролирал?
Мартин беше различен. Той беше… истински. Той я гледаше сякаш тя е всичко, а не просто дъщерята на Петър. Той я караше да се смее. Той я предизвикваше. Той беше единственото нещо в живота ѝ, което не беше избрано от баща ѝ.
И тя го беше предала на летището. С едно свиване на рамене.
Тя вдигна телефона. Искаше да му се обади. Да му каже, че съжалява. Че ще се върне у дома веднага.
Но тогава видя името на баща си на екрана. Той ѝ звънеше.
„Здравей, татко.“
„Принцесо! Как е раят?“ – гласът му беше весел, твърде весел.
„Слънчево е. Липсваш ми.“ – излъга тя.
„Знам, знам. Чух за малкия… инцидент. Не се притеснявай. Мъжете са такива. Особено тези като него. Имат крехко его. Ще му мине. Ще се върне с подвита опашка, когато парите свършат.“
„Аз не… не мисля, че ще се върне, татко.“ – каза Лилия тихо.
„Глупости. Всички се връщат. Но това не е важно сега. Имам изненада за теб. Помниш ли Стоян?“
Стоян. Синът на един от партньорите на баща ѝ. Красив, амбициозен, отегчителен до смърт. Петър винаги се беше опитвал да ги събере.
„Да, помня го. Какво за него?“
„Ами, той имаше бизнес пътуване наблизо. Казах му къде си отседнала. Мисля, че ще се отбие да те види. Просто, нали знаеш, да не си сама.“
Стомахът на Лилия се сви.
„Татко, аз съм на меден месец. Технически.“
„Ти си на почивка, скъпа. А Стоян е добро момче. От нашата класа. Просто се забавлявай. Остави Мартин да се дуе. Ще говорим, като се върнеш.“
Линията прекъсна.
Лилия погледна към океана. Не беше нужно Стоян да идва. Той вече беше там. Баща ѝ беше пратил съгледвач. За да е сигурен, че дъщеря му няма да направи още една грешка.
Тя осъзна с вледеняваща яснота, че баща ѝ не просто се опитваше да я предпази от Мартин.
Той се опитваше да ги раздели. Завинаги.
И тя му помагаше.
Глава Пета
Дните се превърнаха в седмици. Мартин беше в капан. Всеки опит да си намери работа удряше на камък. Интервютата вървяха добре, докато не стигнеха до момента, в който трябваше да проверят препоръките му. Тогава изведнъж позицията беше „вече заета“ или „проектът беше замразен“.
Дългите пипала на Петър достигаха навсякъде.
Мартин продаде часовника си – подарък от сватбата, който Петър беше настоял да носи. Парите стигнаха за наема на квартирата и за сметките. Но храната ставаше все по-оскъдна.
Той започна да работи на черно, в един склад в покрайнините. Място, където никой не задаваше въпроси и не искаше трудов договор. Хамалска работа. Тежка, мръсна, унизителна за човек с неговото образование. Но плащаха в брой в края на деня.
Всяка вечер се прибираше скапан, с ръце, покрити с мазоли и рани. Носеше парите на Ани, за да плати семестъра ѝ.
„Марти, не можеш да правиш това“ – каза му тя една вечер по телефона, гласът ѝ трепереше. – „Той те унищожава.“
„Той иска да ме унищожи, Ани. Аз просто се опитвам да оцелея.“
„Не. Ти си в режим на оцеляване, а трябва да си в режим на атака. Слушай, говорих с един професор. Той… той е имал сблъсъци с Петър в миналото. Оказва се, че много хора имат. Петър има врагове.“
„И какво от това? Аз съм хамалин, Ани. Не мога да водя война с милионер.“
„Можеш. Но не с пари. С информация. Професорът ми спомена име. Георги.“
„Конкурентът му? Този, за когото пишеха във вестниците?“
„Точно той. Георги мрази Петър повече, отколкото ти можеш да си представиш. Според слуховете, Петър е откраднал първия си голям проект именно от него, преди години. Това е лично.“
Мартин се замисли. Да отиде при врага на врага си. Беше ход от филмите. Беше отчаян ход.
„Какво да му кажа? ‘Здравейте, аз съм проваленият зет, искате ли да свалим тъста ми’?“
„Не. Ще му кажеш, че имаш достъп до нещо, което той няма. Ти си бил вътре. Ти си бил в къщата. Ти си говорил с Лилия. Ти знаеш неща, които той не знае.“
„Ани, аз не знам нищо.“
„Още не“ – каза тя. – „Но ще разбереш. Междувременно, получихме първото писмо от банката. За апартамента.“
„Вече?“
„Първата вноска по ипотеката не е платена. Изпратили са предупреждение и на двата адреса – твоя и този на Лилия.“
„Но аз… аз не мога да я платя!“
„Точно това иска той. Когато се натрупат три неплатени вноски, банката започва процедура по отнемане. Но преди това, Петър ще ти предложи сделка. Ще плати дълга, ако ти се откажеш от апартамента и подпишеш развода.“
„Той е дявол.“
„Той е бизнесмен, Марти. А ти току-що влезе в най-голямата сделка в живота си. Време е да започнеш да мислиш като него.“
Глава Шеста
Лилия се върна от „медения месец“ седмица по-късно. Тенът ѝ беше златист, но очите ѝ бяха угаснали. Стоян я беше изпратил до летището, опитвайки се да бъде очарователен, но тя виждаше само баща си в неговите пресметливи очи.
Къщата беше празна. Луксозният апартамент, който трябваше да бъде техният дом, беше тих. Вещите на Мартин – малкото, които беше донесъл – ги нямаше. Той беше дошъл и си ги беше взел, докато тя беше на другия край на света.
Намери писмото от банката на мраморния плот. Същото писмо, което беше получил и Мартин.
Тя отиде директно в офиса на баща си.
„Ти го направи, нали?“ – извика тя, хвърляйки плика на бюрото му.
„Какво да съм направил, принцесо? Говориш за неплатената вноска? Е, предполагам твоят съпруг е забравил да я плати. Сигурно е бил зает да си събира багажа.“
„Той няма пари! Ти го уволни! Ти направи така, че никой да не го наеме!“
„Аз просто защитих семейния бизнес от човек, който очевидно е импулсивен и безотговорен.“ – каза Петър студено. – „Какво очакваше да направя, Лилия? Да му позволя да провали всичко, за което съм работил? Той те изостави на летището!“
„Той ме изостави, защото ти ни унижи! Защото ти не можеш да спреш да контролираш всяка секунда от живота ми!“
„Аз те обичам! Аз те защитавам!“
„Не, ти ме задушаваш!“ – извика Лилия, а сълзите най-после бликнаха. – „Аз го обичам, татко. Или поне мисля, че го обичах. Преди ти да унищожиш всичко.“
Петър въздъхна и смекчи тона. Той стана и я прегърна.
„Знам, че боли, скъпа. Любовта е объркващо нещо. Но тя не плаща сметките. Този човек… той не е за теб. Той е слаб. А ти заслужаваш някой силен. Като Стоян.“
„Не искам Стоян! Искам Мартин!“
„Мартин го няма. Той избра. Сега ти трябва да избереш.“ – Петър се отдръпна и я погледна сериозно. – „Или си с мен, или си с него. Но не забравяй, че ако избереш него, губиш всичко това.“
Той посочи към офиса, към града отвъд прозореца. Към живота, който тя познаваше.
Лилия знаеше, че това е ултиматум. И знаеше, че е твърде уплашена, за да избере Мартин.
„Какво искаш да направя?“ – прошепна тя, победена.
„Искам да отидеш при Димитър. Ще подготвим документите за развод. Ще се погрижим за ипотеката. Ще изчистим тази каша. И след това ще продължим напред.“
Тя кимна, чувствайки се празна отвътре.
Междувременно, в другия край на града, Мартин стоеше пред лъскавата стъклена сграда, която приютяваше офиса на Георги. Той беше облечен в единствения си останал свестен костюм, който му беше станал леко широк.
Вдиша дълбоко.
„Аз съм хамалин“ – помисли си той. – „Но е време да започна да мисля като бизнесмен.“
Той влезе вътре.
Глава Седма
Офисът на Георги беше пълната противоположност на този на Петър. Докато при Петър всичко беше в тъмно дърво, кожа и излъчваше стара власт, тук всичко беше стъкло, метал и модерно изкуство. Беше шумно, забързано и кипеше от енергия.
Мартин беше прекарал четиридесет минути в чакане, достатъчно дълго, за да се почувства неудобно, но не достатъчно, за да го откаже.
Накрая го въведоха.
Георги беше по-млад, отколкото Мартин очакваше. Може би в средата на четиридесетте, с енергично лице и очи, които сякаш виждаха всичко. Той не стана, когато Мартин влезе.
„Мартин.“ – каза той, сякаш името му е нарицателно. – „Бившият зет. Или все още настоящ? Трудно е да се следи.“
„Все още настоящ“ – отвърна Мартин, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
„Смелост е да дойдеш тук. Или отчаяние. Кое е?“
„Комбинация от двете.“ – призна Мартин.
Георги се усмихна леко. „Харесвам честността. Петър мрази честността. Сядай. Какво пиеш? Вода? Кафе? Аз пия уиски.“
„Вода ще е достатъчна, благодаря.“
„Значи, ти си човекът, който изостави дъщеря му на летището. Трябва да призная, това беше ход. Спечели ми малък облог в клуба.“
Мартин се намръщи. „Не съм дошъл да говоря за това. Дойдох, защото знам, че вие и… тъстът ми… имате история.“
„История е меко казано. Петър е човек, който строи империята си върху костите на партньорите си. Аз бях един от първите.“ – Георги отпи от уискито си. – „И сега какво? Ти си тук за отмъщение? Искаш да ти платя, за да ми разкажеш мръсните му тайни?“
„Не.“ – каза Мартин твърдо. – „Аз нямам тайни. Не знам нищо за бизнеса му. Аз… аз съм просто счетоводител. Или бях.“
„Тогава си губиш времето. И моето.“ – Георги посегна към телефона, готов да го изгони.
„Но знам нещо, което вие не знаете.“ – изстреля Мартин, повтаряйки думите на Ани. – „Знам как мисли. Знам как манипулира дъщеря си. И знам, че в момента е разсеян. Той води война на два фронта – с мен и с вас. И мисля, че подценява и двама ни.“
Това привлече вниманието на Георги. „Продължавай.“
„Той ме изкара от играта. Блокира ме професионално. Сега се опитва да ми вземе апартамента, като използва неплатената ипотека като лост. Той е предвидим. Агресивен. Но също така… арогантен. Той смята, че вече е спечелил.“
„И не е ли?“
„Не. Защото сега аз нямам какво да губя. А вие?“
Георги го изгледа продължително. „Какво искаш, Мартин?“
„Работа. Не тук, не във вашата фирма. Това би било твърде очевидно. Искам работа в компания, която няма нищо общо с вас. Искам да си стъпя на краката. Искам да платя шибаната ипотека, само за да видя изражението на лицето му. И в замяна…“
„В замяна?“
„Аз оставам женен за Лилия. Оставам трън в петата му. Аз съм вашият човек отвътре. Въпреки че вече съм отвън. Ще ви държа информиран за всяко негово движение срещу мен. А всяко негово движение срещу мен го разсейва от вас.“
Георги се засмя. Беше силен, гърлен смях.
„Ти си или гений, или пълен идиот. Харесва ми. Имаш сделка. Ще ти уредя работа. В една одиторска фирма. Скучна, сива, напълно несвързана с мен. Но заплатата ще е добра. Достатъчно добра, за да платиш вноската.“
Мартин кимна, усещайки как мускулите на врата му се отпускат за първи път от седмици.
„Има само едно условие“ – добави Георги, ставайки сериозен.
„Какво е то?“
„Когато дойде времето… когато наистина го притиснем… искам ти да си този, който ще нанесе последния удар. Искам да видя как Петър ще бъде съсипан от човека, когото смяташе за най-голямата си грешка.“
Мартин преглътна. Това беше сделка с дявола. Но другият дявол вече се опитваше да го погребе.
„Разбрано.“ – каза той.
Глава Осма
Животът на Мартин се промени драстично. Той се премести от склада в офис. Работата беше анонимна, но парите бяха реални. Той плати първата просрочена вноска по ипотеката. И втората.
Това хвърли Петър в ярост.
„Откъде взима пари?“ – изкрещя той на Димитър в офиса си. – „Нали го блокирахме навсякъде!“
„Работи в една малка фирма. ‘Прогрес Акаунтинг’. Проверих ги. Чисти са. Нямат връзка с Георги.“ – докладва Димитър, видимо притеснен.
„Няма такова нещо като ‘чисти’! Рови по-дълбоко! Трябва да има нещо!“
Но докато Петър беше зает да търси мръсотия под ноктите на Мартин, той пропускаше по-голямата картина. Разсейването му даваше предимство на Георги. Георги печелеше малки договори, подбиваше цените на Петър, отмъкваше ключови служители.
Петър започваше да усеща натиска.
Ани, сестрата на Мартин, също не спеше. Тя беше бясна от опита на Петър да саботира ученето ѝ. Няколко професора бяха започнали да „губят“ нейни курсови работи. Беше ѝ отказана стипендията по „административни причини“.
Това само я мотивира.
Тя започна да рови. Не в настоящето, а в миналото. В сделката, която беше превърнала Петър в това, което е. Първият му голям проект. Този, който Георги твърдеше, че му е откраднат.
„Марти, тук има нещо“ – каза му тя една нощ. – „Няма много документи онлайн, всичко е било преди дигитализацията. Но намирам несъответствия. Петър е спечелил търга за онзи строеж, но компанията му е била основана след крайния срок за кандидатстване.“
„Какво означава това?“
„Означава, че е използвал чужда компания. Или е имал съдружник, когото е изхвърлил.“
„Георги?“
„Не. Името на Георги не е там. Има друго име. Ива. Ива беше съдружник на Петър. Но тя… тя е починала. Малко след като проектът е завършен.“
„Починала? Как?“
„Злополука. На строежа. Много е… удобно.“ – каза Ани тихо.
Мартин усети как студени тръпки го побиват. „Ани, внимавай. Това… това звучи опасно.“
„Знам. Но Марти, мисля, че това е. Това е скритото оръжие. Петър не е просто безскрупулен бизнесмен. Той може би е…“
Тя не го довърши. Не беше нужно.
Междувременно, Лилия беше нещастна. Тя живееше в апартамента, който сега Мартин плащаше. Всяка платена вноска беше като шамар за нея и баща ѝ. Тя беше в капан между двама мъже, които я използваха като бойно поле.
Тя започна да пие. Малко отначало. Чаша вино вечер. После две. После бутилка.
Петър, в своята арогантност, не забелязваше. Той беше твърде зает с войните си.
Стоян, обаче, забеляза. И видя възможност. Той беше пратен да я „пази“, но собствените му амбиции бяха големи. Той не беше лоялен на Петър. Той беше лоялен на парите. И започна да вижда, че корабът на Петър може би не е толкова непотопяем.
Една вечер, докато Лилия беше в алкохолна мъгла, Стоян влезе в кабинета на Петър в къщата му. Той знаеше, че Петър държи там документи. Но това, което намери, беше по-добро от всичко, което очакваше.
Намери не просто бизнес документи. Намери личен бележник.
В него, със ситния почерк на Петър, бяха описани плащания. Регулярни, месечни плащания към банкова сметка. Сметка, която не беше свързана с бизнеса.
Стоян се усмихна. Беше намерил тайната.
Петър имаше не просто скрит живот. Той имаше скрито семейство.
Глава Девета
Откритието на Стоян промени динамиката. Той беше куче, което току-що беше захапало ръката, която го храни, и беше открило, че вкусът му харесва. Той не каза на Петър. Не каза и на Лилия.
Той отиде при Георги.
„Мисля, че имам нещо, което ще ви интересува“ – каза Стоян в лъскавия офис. – „Но цената му е висока.“
Георги, който вече знаеше стойността на вътрешната информация благодарение на Мартин, се облегна назад. „Слушам.“
„Петър има второ семейство. Жена и син. В друг град. Той ги е крил в продължение на двадесет години.“
Георги подсвирна. „Това е… сочно. Но как ми помага в бизнеса?“
„Това не е просто тайна. Това е разход. Огромен разход. Той е купил къща. Плаща за частно училище. Издържа ги на ниво, почти толкова високо, колкото Лилия. И всичко това…“ – Стоян се усмихна триумфално – „…е източвало пари от компанията. В продължение на години.“
„Той е присвоявал средства от собствената си фирма?“
„Точно. Под прикритието на ‘консултантски разходи’ и ‘представителни нужди’. Ако акционерите му разберат… или данъчните… той е свършен.“
Георги мълчеше дълго време. Това беше по-добре от всичко, на което се беше надявал. Това не беше просто отмъщение. Това беше унищожение.
„Какво искаш?“ – попита Георги.
„Място във вашата компания. Високо място. Искам да съм там, когато империята на Петър се срине. Искам да помогна за събирането на парчетата.“
„Имаш го.“
Докато тази нова, мръсна сделка се сключваше, Мартин водеше своята собствена битка. Ани беше намерила нещо друго.
„Марти, това е лудост. Помниш ли Ива? Починалата съдружничка?“
„Да. Какво за нея?“
„Тя има дъщеря. И дъщеря ѝ… тя е в моята група в университета.“
Светът на Мартин се сви. „Шегуваш се.“
„Не. Казва се Михаела. Тиха е, не се набива на очи. Но е брилянтна. И мрази името на Петър. Изглежда баща ѝ ѝ е разказал историята, преди да умре и той.“
„Значи тя знае?“
„Тя подозира. Но няма доказателства. Също като нас. Досега.“
Ани беше успяла да влезе в архивите на университета, уж за изследователски проект. И беше намерила стари вестници от времето на „злополуката“ на Ива. Историята беше мътна. Разследването – прекратено твърде бързо. Ключов свидетел – изчезнал.
„Ани, това е твърде голямо“ – каза Мартин, усещайки страх. – „Това не е корпоративна битка. Това е… това е криминално.“
„Знам. Но Марти, това е и нашият лост. Георги иска да го унищожи финансово. Но ние можем да го унищожим изцяло.“
Това беше моралната дилема. Докъде бяха готови да стигнат? Мартин искаше справедливост, искаше да си върне живота. Но искаше ли да изпрати човек в затвора, дори и този човек да е Петър? Какво щеше да причини това на Лилия?
Той все още беше женен за нея.
Глава Десета
Кризата се разрази по-бързо, отколкото някой очакваше.
Георги, въоръжен с информацията на Стоян, започна тиха атака. Той анонимно подаде сигнал до данъчните власти. Започна одит. Не просто стандартна проверка, а пълен, дълбок одит на всички сметки на Петър, лични и фирмени.
Паниката удари Петър като товарен влак. Той започна да прави грешки. Започна да мести пари, да прикрива следи. Но беше твърде късно.
За да покрие дупките, които данъчните щяха да намерят, той се нуждаеше от свежи пари. Бързо.
И тук дойде вторият удар. Георги се оттегли от съвместен проект, оставяйки Петър да поеме цялата неустойка. В същото време, банката, която винаги беше подкрепяла Петър, внезапно отказа да му отпусне нов, спешен кредит. Управителят на банката беше стар приятел на Георги.
Империята започна да се пропуква.
Петър беше притиснат до стената. И направи това, което винаги правеше – прехвърли тежестта върху някой друг.
Той се обади на Лилия.
„Трябва да подпишеш едни документи, скъпа.“ – гласът му беше напрегнат, но се опитваше да звучи небрежно.
„Какви документи?“ – попита Лилия, която вече беше подозрителна към всичко.
„Просто… преструктуриране на активи. Прехвърлям част от бизнеса на твое име. Временно. За данъчни цели.“
Лъжата беше толкова прозрачна, че Лилия се изсмя. „Не, татко. Край на подписването на неща, които не разбирам.“
„Лилия, не ми се противопоставяй! Не сега! Правя го, за да те защитя!“
„Не, правиш го, за да себе си защитиш. Какво става, татко? Стоян вече не идва. Никой не ми се обажда. Какво си направил?“
Отчаянието го накара да сгреши фатално.
„Това не те засяга! Просто го направи! Ако не го направиш, ще загубим всичко! Апартамента! Къщата! Всичко!“
„Апартамента?“ – повтори Лилия. – „Но Мартин плаща ипотеката.“
„Това няма значение! Аз го използвах като обезпечение! Взех втори заем срещу него!“
Това беше. Тайната. Заемът. Не просто един, а много. Петър беше ипотекирал всичко, включително апартамента, в който живееше дъщеря му и за който плащаше зет му, когото той мразеше.
Лилия затвори телефона. Ръцете ѝ трепереха.
Тя знаеше какво трябва да направи. Обади се на единствения човек, който може би все още беше достатъчно глупав, за да ѝ помогне.
Мартин.
Глава Единадесета
Те се срещнаха в неутрално кафене, далеч от офисите на Петър и от склада на Мартин.
Лилия изглеждаше ужасно. Беше слаба, с тъмни кръгове под очите. Носенето на тежестта на богатството най-после си казваше думата.
„Той е взел втори заем срещу апартамента“ – каза тя без предисловия, веднага щом Мартин седна.
Мартин не беше изненадан. Ани вече беше проверила имотния регистър.
„Знам.“
Тя го погледна шокирано. „Знаеш? И въпреки това продължаваш да плащаш? Защо, Мартин? За да ми натриеш носа ли?“
„Не. Защото това е единственият лост, който имах. Защото знаех, че ако спра, той ще го вземе и ще загубя единствената си връзка с… това.“
„С мен?“ – попита тя тихо.
„С битката.“ – поправи я той, но не беше сигурен дали е истина.
Той ѝ разказа. Не всичко. Не за Ива, не за криминалните подозрения. Но ѝ разказа за черния списък. За склада. За Георги. За това как е трябвало да сключи сделка с дявола, за да оцелее.
Лилия слушаше, а лицето ѝ преминаваше от срам към гняв и обратно.
„Аз не знаех…“ – прошепна тя. – „Мислех, че просто… си ме оставил. Че си се отказал.“
„Ти ми каза, че баща ти е прав.“ – напомни ѝ той студено.
„Бях бясна. И уплашена. Мартин, той е… той е извън контрол. Данъчните са в офиса му. Той крещи на всички. Мисля, че ще направи нещо ужасно.“
„Той вече е направил нещо ужасно, Лилия.“
Тогава тя му разказа за второто семейство. За Стоян. За това как Стоян я е използвал, за да стигне до тайните на баща ѝ, а след това я е изоставил, щом е получил по-добра оферта от Георги.
Парчетата от пъзела се събираха. Беше по-голяма и по-мръсна картина, отколкото Мартин си беше представял.
„Той е съсипан.“ – каза Лилия. – „Георги го унищожава. Данъчните го унищожават. И аз… мисля, че аз също.“
„Какво искаш от мен, Лилия?“ – попита Мартин уморено.
„Искам… искам да спреш. Ти, Георги. Всички. Преди да е станало твърде късно. Той ми е баща. Каквото и да е направил…“
„Той се опита да ме погребе жив, Лилия! Той накара сестра ми почти да загуби мястото си в университета! Ти нямаш представа…“
„Знам!“ – извика тя, привличайки погледи. – „Знам. Но има и друго. Аз… аз съм бременна.“
Всичко спря. Шумът в кафенето, трафикът отвън, дори сърцето на Мартин, изглежда, спря за момент.
„Какво?“
„Бременна съм. От теб, Мартин. От онази нощ преди сватбата, когато…“
Той пребледня. Дете. Дете, което щеше да се роди в тази отровна бъркотия.
„Петър знае ли?“
„Не. Никой не знае. Само ти.“ – сълзите се търкулнаха по бузите ѝ. – „Мартин, моля те. Не заради мен. Не заради него. Заради… заради това. Спри войната.“
Мартин се втренчи в чашата си с кафе.
Това променяше всичко. Моралната дилема току-що беше придобила лице.
Той имаше цялата власт в момента. Имаше информацията на Ани за Ива. Имаше съюза на Георги. Имаше разпадащия се Петър на тепсия. Можеше да го унищожи. Да вземе всичко.
Или можеше да се отдръпне. Да спаси бащата на детето си.
Глава Дванадесета
Мартин отиде при Ани. Тя беше единственият човек, на когото можеше да се довери напълно. Разказа ѝ всичко, включително и за бременността.
Тя мълча дълго.
„Това е… класически капан, Марти.“ – каза тя накрая, но гласът ѝ беше мек.
„Тя не лъжеше. Видях го в очите ѝ. И… и аз не искам детето ми да расте, докато дядо му е в затвора, а баща му е човекът, който го е вкарал там.“
„Дори ако дядо му е чудовище?“
„Дори тогава.“
Ани въздъхна. „Добре. Значи променяме стратегията. Вече не става дума за унищожение. Става дума за контрол на щетите. И за измъкване.“
„Какво имаш предвид?“
„Имаме информация, която може да вкара Петър в затвора за убийство или съучастие. Това е нашата златна карта. Но няма да я играем. Ще я използваме, за да договорим условията на нашата капитулация.“
„Неговата капитулация“ – поправи я Мартин.
„Точно. Той ще даде на Лилия развод. Без условия. Ще ѝ даде пълна издръжка за детето и дял от компанията – или каквото е останало от нея. Ще ти прехвърли апартамента. Чисто. Без ипотеки. Ще се оттегли от живота ви. И ще създаде тръст за Михаела, дъщерята на Ива. Като компенсация.“
„Той никога няма да се съгласи.“
„Ще се съгласи. Защото алтернативата е ние да занесем папката с документите за смъртта на Ива не при Георги, а в полицията. Той ще избира между това да загуби част от парите си и това да загуби всичко, включително свободата си.“
Това беше брилянтно. И безмилостно.
„А Георги?“ – попита Мартин. – „Аз имам сделка с него. Той очаква кръв.“
„Георги вече получи своето. Той ще вземе по-голямата част от бизнеса на Петър. Данъчните ще го довършат. Георги печели. Петър губи. Ние просто се уверяваме, че сме извън обсега на взрива.“
Срещата се състоя в офиса на Димитър, адвоката на Петър. Това беше единственият човек, на когото Петър все още имаше доверие.
Петър изглеждаше състарен с десетилетие. Костюмът му висеше. Очите му бяха кървясали.
Мартин и Ани седнаха срещу него и Димитър.
„Какво искате? Още пари?“ – изръмжа Петър.
Ани постави тънка папка на масата. „Искаме справедливост. Но ще се задоволим с компенсация.“
Тя изложи условията. Точка по точка.
Димитър пребледня, докато Ани говореше за Ива. Петър се опита да изглежда възмутен, но когато Ани спомена името на изчезналия свидетел от строежа, той се пречупи.
„Ти… ти блъфираш.“
„Пробвай ме.“ – каза Ани. – „Имаме показания под клетва от дъщерята на Ива, Михаела. Тя е готова да поиска ексхумация.“
Това беше лъжа. Михаела не знаеше нищо за това. Но Петър не знаеше.
Той погледна Димитър. Адвокатът едва поклати глава. Бяха хванати.
„Какво… какво ще кажете на Георги?“ – прошепна Петър, опитвайки се да спаси нещо.
„Георги не е наша грижа. Той си има своите тайни. Като например как е получил онзи първи договор, веднага след като ти си откраднал идеята на Ива.“ – Ани блъфираше отново, но уцели.
Петър разбра. Всички бяха мръсни. Въпросът беше кой ще падне пръв.
„Добре.“ – каза той, победен. – „Подгответе документите.“
Глава Тринадесета
Излизането от руините отне месеци.
Разводът на Мартин и Лилия беше тих. Петър изпълни своята част от сделката. Той беше съсипан финансово, но не и в затвора. Данъчните го глобиха тежко за укриване на доходи (второто семейство) и той трябваше да продаде по-голямата част от компанията си на Георги, за да покрие задълженията.
Георги беше новият крал. Но той знаеше, че Мартин и Ани са му спестили много по-голяма битка, като са неутрализирали Петър. Като жест на… уважение, той предложи на Мартин постоянна позиция. Мартин отказа. Той искаше да е чист.
Вместо това, той използва парите от продажбата на апартамента (който Петър му беше прехвърлил) и отвори малка, собствена счетоводна кантора. С Ани като правен съветник, веднага щом тя се дипломира с отличие.
Лилия роди момиченце. Нарече я София.
Мартин беше там, в болницата. Не като съпруг, а като баща. Връзката им беше странна, белязана от болка и предателство, но сега обединена от тази малка, невинна душа.
Петър изчезна от живота им. Слуховете бяха, че се е преместил при другото си семейство, опитвайки се да спаси поне едно нещо от живота си.
Една вечер, няколко месеца по-късно, Мартин седеше в новия си, по-малък апартамент. Беше уморен, но за първи път от години беше спокоен.
На вратата се почука.
Беше Лилия, носеше София в ръце.
„Тя не спи.“ – каза Лилия с лека усмивка. – „Мисля, че ѝ липсва гласът ти.“
Мартин я пусна да влезе. Те седяха мълчаливо известно време, гледайки спящото бебе.
„Ти ме спаси, знаеш ли?“ – каза Лилия тихо. – „От него. От себе си.“
„Ани ни спаси.“ – отвърна Мартин.
„Не. Ти избра. Можеше да ни унищожиш всичките. Но не го направи. Защо?“
Мартин погледна към дъщеря си.
„На летището си мислех, че всичко е въпрос на класи. Първа срещу икономична. Богати срещу бедни. Но не е. Всичко е въпрос на избор. Баща ти избра парите. Аз избрах гордостта. И двамата сгрешихме.“
„А сега?“ – попита тя.
Мартин пое дъщеря си от ръцете ѝ. Малката ръчичка се сви около пръста му.
„Сега избирам това.“
Историята им не беше приказка. Нямаше щастлив край, в който те се събират отново. Но имаше начало. Ново начало, изградено не върху лъжи и пари, а върху нещо много по-крехко и много по-силно.
Шанс.